Джилиън Грей
Дъщеря на греха (17)

16.

Следващата неделя — вечерта, когато се върна в къщата си в Бел Еър след кратко пътуване до Паристън — Джони завари Франки да го чака. Усмивката, с която я поздрави, беше топла и приветлива.

Франки се надигна от дивана, където вече два часа с тревога очакваше пристигането му. Бързо прекоси стаята, обви ръце около кръста му и го привлече към себе си за целувка.

— Вече започвах да се тревожа.

— Съжалявам. Бабата и дядото на Бетани ми позволиха да прекарам с детето почти целия ден. Тръгнах веднага, след като я закарах у тях. Искаш ли да излезем да хапнем нещо?

— По-късно.

— Защо не сега? Умирам от глад. Изчакай ме само да се измия, да си сменя ризата и ще можем да излезем. Имаш ли някое място наум?

Франки въздъхна и поклати глава. Трябваше да му каже нещо важно, но защо, по дяволите, да не го отложи с още няколко минути.

Остана права, докато го чакаше да се преоблече. Беше твърде нервна, за да седи на едно място.

През първите дни, последвали скандала на празненството по случай рождения ден на Уим, Джони беше тих, отнесен, а онзи поглед на преследвано животно, който бе изчезнал през последните няколко месеца, отново се бе завърнал в очите му. Единствената реакция на случилото се, се изявяваше в играта му. Франки никога не го бе виждала толкова страстно и докрай да се вживява в ролята си, да пресъздава такива силни чувства. Все пак постепенно тя успя да прогони болката от оживелите спомени и малко по малко Джони започна да се усмихва, а през последните дни в зелените му очи все по-често проблясваха весели искри. А сега трябваше да му каже за таблоидите, които щяха да излязат утре.

Едва не подскочи, когато чу стъпките му зад гърба си.

— Какво не е наред? — попита той.

Младата жена се завъртя на пети и се усмихна насила.

— Джони, трябва да поговорим. Аз…

Не можа да довърши. Погледът му попадна на първата страница на вестника, който бе оставила на масичката за кафе.

„Убиецът на полицай, Джон Парис, замесен в новогодишен скандал“ — тръбеше сигналният брой.

— Джони… — Франки млъкна. Нямаше смисъл да се опитва да смекчи удара. Очите му набързо пробягаха по няколко реда, преди да вземе следващия вестник. Преглеждаше един по един грозните уводни заглавия и с всяка изминала секунда лицето му потъмняваше. Вдигна единия вестник към нея и я погледна въпросително.

— Имаме служба, която получава сигналните броеве. Тази сутрин ги изпратиха на Уим. Уейн Стейси, нашият завеждащ връзки с обществеността, завъртя няколко телефона. Очевидно „Ю Ес Ей Тудей“ утре също ще публикува историята. В „Ел Ей Таймс“ или още не са подушили нищо, или просто изчакват, но дори в момента тези да са най-лошите, можеш да бъдеш сигурен, че ще има и други.

— Но как е станало? Нали ме увери, че Уим ще потули скандала с Парди и Малкъмб…

— И той така мислеше. Наредил е на неколцина от хората си да разберат откъде е изтекла информацията, но какво значение има? Историята вече излезе наяве. Сега ще трябва да съсредоточим усилията си върху това да обърнем станалото в наша полза.

— И как, по дяволите, ще го направим? Господи, Франки, прочете ли тези?

Тя кимна.

— Разбира се, но всичко е наред. Тази сутрин се видях с баща си. Срещнахме се с Уейн. И Ейми присъстваше. — Сви извинително рамене. — Съжалявам, но като твоя агентка тя има право да знае.

— Защо не ми се обади? — попита той.

— Търсихме те, Джони. Обадихме се на Еди. Никой не отговори. Не можехме да чакаме. Пресата щеше да се нахвърли върху нас. Трябваше да бъдем готови с отговорите.

Джони се отпусна на дивана.

— И сега какво? Не можем да ги обвиним в лъжа. Сигурен съм, че който и да е съобщил историята на тези… на тези клюкари, сигурно е проверил фактите.

— О, да, фактите са горе-долу точни. Има някои преувеличения и тук-там изкривяване на действителността, но повечето е вярно.

— Защо не отговори на въпроса ми? Как да се справя с това? Какво, по дяволите, да им кажа?

— Виж, знам, че не очаквахме това да се случи. Разбирам и колко много държиш да остане в тайна, но след като вече е излязло наяве, трябва да го обърнем в своя полза.

— И чия беше идеята? Да не би великият бог сам да се е досетил за всичко?

Франки почувства как в гърдите й пламна гневна искра, но побърза да я потуши. Разбира се, Джони беше разстроен. Чувстваше се предаден. Ала тя трябваше да го накара да проумее, че в момента е много важно да действат.

— Ако имаш предвид Уим, не, не е той… Той беше не по-малко вбесен от нас, но осъзна, че нямаме друг избор, освен да обърнем играта в наша полза, да представим всичко така, сякаш нарочно сме искали всичко да излезе наяве.

Джони не отговори, а само се взираше в нея. В очите му просветна първата искра на обвинението. Франки забързано заговори, решена да го накара да одобри идеята.

— Виж, скъпи, това не е краят на света. Вече преживяхме най-лошото. — Тя спря, пое дълбоко дъх, но, не успя да се овладее и смени темата. — Искаш ли да ти донеса бира, или предпочиташ нещо по-силно?

— Просто ми кажи какво сте намислили — изрече той с напрегнат глас.

Франки заобиколи масичката за кафе и седна до него. Сложи ръка на бедрото му и му се усмихна. Опита се да му вдъхне кураж с поглед.

— Както вече ти казах, Уим беше бесен. Искаше да отсече, нечия глава, Джони, и това със сигурност не беше твоята. Не беше особено доволен от мен, задето не му бях казала нищо.

Джони погледна синия костюм, с който бе облечена, сякаш го виждаше за пръв път.

— Значи си дошла тук направо след срещата с татенцето.

— Недей, Джони. Не ставай зъл. Разбира се, че дойдох направо тук. Исках да ти кажа всичко колкото е възможно по-скоро.

— Да, но все още нищо не си ми казала.

— Налага се да направим единственото нещо, което ни остава. Ще измъкнем максималното от тази история, ще я раздухаме, ще изградим образа на лошото момче, сякаш това не е нищо друго, а само изкуствено създаден образ за пред публиката. С други думи, ще ги обезвредим, като сами разпалим пожара.

При тези думи Джони трепна, а когато отново заговори, гласът му беше тих като този на Уим, когато беше ядосан.

— И чия беше тази идея?

— Ами, моя, разбира се. Аз съм най-близка с теб. Аз убедих Уим и останалите, че това е единственият начин да спасим кариерата ти. О, не се тревожи, ще оправим тази работа с „убиеца на полицай“, ще изиграем картата с твоята мъртва любима. Ще излезеш от тази история по-чист от водата. Милиони хора ще гледат на теб като на герои, а в същото време ще създадем пословичния образ на лошото момче, по който жените от цял свят си припадат.

Джони дълго мълча, а когато заговори, заяви, че може би все пак ще пийне една бира. Франки го последва в кухнята.

Остана на прага, докато той вадеше бирата от хладилника, опитвайки се да отгатне реакцията му. Не успя и леко окуражена, продължи с подробностите:

— Ще се свържем с тези медии, в които имаме доверие, Джони. Искам да ги подгоня в правилната посока. Знаеш — интервюта с Еди и може би с родителите на Джийн Роуз. Дори бих искала да направя няколко снимки на Бетани.

— Не забърквай дъщеря ми в тази история!

Франки отстъпи назад.

— Добре. Сигурно си прав за това. Ние не искаме…

Той остави бутилката на плота. Стъклото шумно изтрака. После пристъпи към нея с увереността на хищник, който знае, че плячката няма да му избяга.

— А сега ще чуеш какво искам аз — започна той с тих глас. — Искам да си събереш нещата — всичките дрехи, които са в гардероба в спалнята, четката за зъби и гримовете. Не забравяй дори компактдисковете си, само и само по-скоро се махни от къщата ми!

— Джони, моля те. Не съм виновна за случилото се. Просто правя това, което е необходимо, за да превърнем трагедията в нещо, което ще работи в наша полза. Знаеш, че не бих разказала на никого за Джийн Роуз. Аз те обичам. Ти също държиш на мен и ме харесваш. Дори си мислех, че си влюбен в мен. Не е ли така?

Джони сведе глава и тежко въздъхна. Остана дълго замислен, после отново я погледна. В очите му блестяха сълзи и Франки изпита желание да го прегърне да му каже колко много съжалява, че се налага да постъпят по този начин, ала той не й позволи.

— Да съм влюбен в теб? Не. — Прокара пръст по лицето й. — Ти си най-красивата жена, която съм срещал. — Дланите му обхванаха лицето й. — Освен това притежаваш изумителен интелект… ти си блестяща, талантлива жена. — Сетне постави длан на гърдите й. — Но тук, Франки, е празно. Няма нищо. Как мога да обичам една жена, която няма сърце?

По страните му се стичаха сълзи, ала той не ги избърса. Продължи да се взира в нея с измъчените си зелени очи.

— Така че, моля те, Франки, просто се махни от живота ми. — Внезапно се изсмя. — Предполагам, че всъщност няма да изчезнеш съвсем от живота ми, нали? Ще трябва да довършим филма, както и доизграждането на новия ми образ. Ще се видим утре на снимачната площадка, става ли?

Франки никога не бе вярвала, че някой може да я нарани така. Стори й се, че той бе пробол сърцето й с остър нож — болката не би могла да бъде по-силна и мъчителна. Отвори уста, за да каже нещо, ала забрави мисълта си. Усети как устните й треперят. Изправи несъзнателно рамене и вдигна брадичка, както правеше като дете, когато се преструваше, че изобщо не я боли от пренебрежението на баща й.

— Ако нямаш нищо против… ще изпратя някой да прибере нещата ми след ден или два.

Почти изтича от кухнята обратно в дневната. Огледа се за чантата и ключовете си и ги грабна от полицата на камината. Без да се обръща назад, излезе от стаята, прекоси коридора и отвори предната врата. Но щом я хлопна зад гърба си, се облегна изнемощяло на нея и отчаяно захлипа. Даде воля на сълзите, които възпираше до този миг. Притисна длани към очите си, борейки се с пронизващата болка, причинена от жестоките му думи. Остана дълго така. После се изправи и пое дълбоко дъх.

— Днес е много важен ден за мен — прошепна тя. — Днес трябва да се науча да живея без Джони.

Джони беше сам в просторната си дневна и за кой ли път препрочиташе украсените и изопачени истории. Когато денят започна да отстъпва пред мрака, той не включи светлините, а остана да седи все така, вперил поглед в нищото. В съзнанието му отново и отново като грамофонна плоча се превърташе разговора му с Франки.

Повярвай, че Уим няма нищо общо с идеята да се използва трагедията от миналото и да я обърнат в своя изгода. Но всъщност не беше работа на Уим да измисля разрешение на проблемите. Това правеха онези, които работеха за него. Франки не го беше разочаровала. Както винаги, неговата умна и изобретателна дъщеря бе намерила правилния изход от ситуацията.

Спомни си светлосиния костюм, който носеше. Една от нейните одежди, подходящи за дъщерята на най-влиятелния мъж в Холивуд. Притежаваше цял гардероб с дрехи, които обличаше единствено за представленията пред баща си. Веднъж се бе пошегувал на тази тема. Тя се бе засмяла, но не бе отрекла.

— Да, по дяволите! — беше заявила с донякъде отбранителен тон. После го поведе към спалнята си и отвори вратата на гардеробната. — От тази страна е колекцията на Франсин Монтклеър. Но ето тук… — Един по един взе да вади скъпите маркови тоалети. — Тук имаме Валентино, Ив Сен Лоран, Бил Блас, Боб Маки, Джанкарло Фере и прочее. Но без значение кой е дизайнерът, всички те са част от колекцията на Уим Монтклеър. По-точно, това са тоалетите, подходящи за дъщерята на великия продуцент. Това не съм аз, но се очаква от мен да ги нося и аз съм се приспособила към тези изисквания. И защо не — ти самият знаеш колко елегантен е баща ми. Мамка му, та той може да накара и Джордж Хамилтън да изглежда раздърпан и немарлив. Както и да е, това е компромис, който постигнахме преди години. Всяка връзка се крепи донякъде на компромиси. Дори тази между мен и теб.

— Тя влезе в гардеробната, която всъщност представляваше малка стая, и извади една сатенена рокля. — Само за да ти докажа тезата си, това е първата от колекцията за Джони Парис. Не исках да ти я показвам преди премиерата на филма следващата седмица, но сега се надявам да разбереш, че правя компромиси за двамата важни мъже в живота ми. Ако се обличах заради Уим, щях да избера нещо по-семпло, но щом ще придружавам най-сексапилния мъж в Холивуд, трябва да съм сигурна, че ще бъда в центъра на вниманието му. Компромиси, любов моя. Те карат света да се върти.

Ала Джони си даваше сметка, че въпросът не бе единствено в компромисите. Ставаше дума да им играе по свирката. Бе казала, че е повярвала в чувствата му към нея. Той я излъга, отрече истината, но нима имаше някакъв избор?

Франки бе признала любовта си към него и Джони вярваше, че наистина го обича, ала не и по начина, от който той се нуждаеше. Почти си бе позволил да повярва в любовта им, в една връзка, която беше по-важна от всичко друго на този свят. А сега бе подложена на изпитание. Не той бе избрал това изпитание, но в крайна сметка всичко се провали. Заровете бяха хвърлени и когато паднаха, тя избра да застане на страната на другия играч.

Бе съсипан от разкритията в пресата. Смъртта на Джийн Роуз и злощастното убийство на детектива от полицията представляваха един кошмар, който едва не го беше погубил. Навремето, вестниците в Аризона качиха тиража си до един милион благодарение на подробностите за трагедията. Но тогава той беше само един младеж от малък провинциален град и много скоро историята бе изместена от други новини.

Сега обаче бе знаменитост. Този път медиите бяха във вихъра си. Щеше да му се наложи да изпита отново болката, която смяташе за отдавна забравена. И други хора щяха да бъдат засегнати. Дядо му, родителите на Джийн Роуз, може би дори дъщеря му. Но Джони можеше да го преживее. Беше оцелял от мъчителните и разкъсващи болки, когато раните му бяха пресни, щеше да преживее и отварянето на старите белези.

Това, което не можеше да прости, беше предателството на Франки. „О, да, Франки — помисли си младият мъж, — знам чия е била идеята да изиграем това представление, независимо от цената, която трябва да се плати, знам и защо.“ Взе бутилката с бира, която вече се бе стоплила, и вдигна тост в тъмнината в чест на бившата си любовница. „Само се надявам татенцето да разбере колко много го обичаш, Франки. Надявам си той да заслужава всичко това.“

С въздишка, побрала цялата му болка и горчивина, той взе телефона и се обади на Еди. Разтърка веждите си, докато чакаше някой да го вдигне.

— Кой, по дяволите, ни причини всичко това? — изрече на глас.

 

 

Уим се питаше същото.

— В това няма смисъл, Уейн — заяви той на мъжа, седнал срещу него. — Не мога да си представя кой от гостите на онова празненство ще спечели, като се разрови в миналото на Джони.

Уейн, който бе почти на същата възраст като Уим, излъчваше нещо момчешко, което заличаваше голяма част от петдесет и няколкото години, които тежаха на плещите му. Беше дребен мъж — малко над метър и шестдесет, пясъчнорусата му коса беше гъста и малко по-дълга, отколкото повеляваше последната модна линия, но именно младежките черти на лицето му създаваха впечатлението, че наскоро е прехвърлил тридесетте. В училище винаги го пренебрегваха при избора на президент на ученическия съвет, учителите някак не го забелязваха, макар че имаше отлични оценки, момичетата не му обръщаха внимание, а треньорите никога не го включваха в състава на отборите. Уейн бе приел това презрително отношение като лична обида и се бе заклел един ден да покаже на целия свят на какво е способен. И го бе направил, ставайки директор на една от най-престижните фирми за връзки с обществеността. Уим Монтклеър беше един от най-влиятелните му клиенти. Уейн Стейси веднъж бе заявил на един от своите заместници, че когато Монтклеър ти каже да скачаш, по-добре е да скачаш достатъчно високо. И го бе заплашил, че в противен случай лично той ще му намери една от най-високите сгради и ще го принуди да скочи. Всички знаеха, че Уим не е от хората, които дават втори шанс. В тази минута Уейн гледаше през прозореца и се чудеше дали скокът от третия етаж, където се намираше кабинетът на Монтклеър, е достатъчен за целта. Нямаше отговорите, които клиентът му очакваше, и за разлика от Франсин Монтклеър не беше сигурен, че успешната кариера на Джони Парис може да бъде спасена след жестоката атака, която щеше да очерни образа на младия актьор.

— Е, няма ли какво да кажеш? — попита Уим.

Уейн сви рамене.

— Съжалявам, Уим, както вече знаеш, лично прегледах списъка с гостите веднага след като тази сутрин ми се обади по телефона. Повечето от поканените много пъти са ставали жертва на таблоидите и биха отминали с усмивка подобна история. Лиз Смит и Барбара Уолтърс са били единствените представители на медиите, ала нито една от тях не би могла да участва в това.

Уим извади една пура от полираната махагонова кутия върху бюрото, взе малките златни ножички и със застрашителен жест отряза края й. Погледът му не се отделяше от лицето на мъжа, седнал насреща му. Лиз Смит беше една от най-известните водещи на клюкарска рубрика в бизнеса. Тя се ровеше из мръсотията с не по-малко усърдие от конкурентите си, но ако смяташе да опише епизода на партито, статията й щеше да се появи още на следващия ден. Освен това, когато скандалът се разрази, тя вече си бе тръгнала, за да хване самолета за Ню Йорк. Колкото до Уолтърс, нейната почтеност беше пословична.

— Не ставай смешен. И двете са доверени приятелки. Ако онази пепелянка Ариана Франк не беше извън страната, щях да знам откъде е изтекла информацията. Нейната рубрика „Заедно с Ариана“ ми е причинила доста неприятности в миналото. Но кой е тогава? Някой се е раздрънкал и е пратил жадните за кръв хиени да се ровят в миналото на Джони.

— Може би всичко е просто съвпадение — предположи Уейн.

— Искам да кажа, че не можем да бъдем сигурни дали има връзка с инцидента на тържеството.

— Не вярвам в съвпаденията — твърдо отсече Уим. — Съвпаденията се случват единствено в слабите криминални филми.

Уейн примирено сви рамене.

— Добре, да предположим, че някой от присъствалите на празненството е разгласил историята, а след това е убедил онези чакали да ровят в миналото на Парис. И какво от това? Не виждам как бихме могли да го открием. Дъщеря ти беше права, когато каза, че най-важното в момента е да обърнем всичко в наша полза. Вложили сме доста пари в това момче. Според Франсин, печалбите от „Дим“ са надминали и най-оптимистичните очаквания, но вие имате договори с него за още два филма. Обмисляли ли сте възможността да се позовете на моралната клауза? Така можете да анулирате договорите.

— Това ли предлагаш?

— Не непременно — отвърна Уейн, опитвайки се да потисне желанието си да се раздвижи на стола. Чувстваше се като прикован под неподвижния втренчен поглед на великия мъж.

— Просто това е една възможност.

Уим се облегна назад, кръстоса крака и всмукна дълбоко от пурата. Диамантеният пръстен, който носеше на безименния си пръст, проблесна на светлината на настолната лампа върху бюрото. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Нека ти припомня една история, която си чувал и преди, Уейн, скъпи приятелю. Когато преди двадесет и седем години напуснах Англия, решен да започна тук, в Щатите, аз имах доста скромен опит като европейски продуцент, впечатляващ гардероб, три милиона долара и този пръстен. Скромният опит ми осигури срещите с важни хора. Гардеробът ми привлече вниманието им. Парите осъществиха проектите ми. — Той отново всмукна от пурата и бавно изпусна дима. — Този пръстен не ми даде нищо. Той само ми напомняше, че човек има приятели, има и врагове. И не бива да забравя нито едните, нито другите. Джони Парис е добра инвестиция, ако не позволим тази бъркотия да му попречи.

А аз няма да позволя това да стане. И знаеш ли защо? Защото е приятел на дъщеря ми. Аз имам дълъг списък от врагове, Уейн, и дамата, която ми даде този пръстен, го оглавява. Нося го, за да не го забравям никога. Винаги се грижа за враговете и за приятелите си.

— Да, сър — избъбри Уейн.

— Ще разбера кой е пуснал тези лешояди по дирите на Джони. Можеш да бъдеш сигурен, че той ще се измъкне от тази каша.

— Като направи онова, което дъщеря ти предложи? Да бъде представен като герой и бунтовник — образ, който ще допадне на почитателите му?

— Да, освен ако ти не предложиш нещо по-добро.

— Не, мисля, че нейното предложение е отлично. — Уейн се изправи. — Ако това е всичко, по-добре да подгоня хората си да действат. — Протегна ръка. — Ще бъдеш ли на разположение, ако се наложи да се посъветваме с теб?

Уим стисна ръката му, но не стана.

— Разбира се. Само си свърши работата както трябва. Искам всичко да бъде под контрол.

Уейн се спря до вратата.

— Ако разбереш кой се опитва да унищожи момчето, обади ми се. Мен също ме бива в очернянето и унищожаването. Дори ще го направя безплатно.

Уим тихо се засмя, ала очите му останаха сериозни.

— Не се съмнявам, че ще го открия, но мисля, че лично ще го унищожа. — А мислено добави: „Не прощавам на онези, които посягат на нещо мое.“

 

 

Тия Барлоу се бе излегнала в шезлонга. Държеше в ръката си две снимки.

— Виждаш ли изобщо някаква прилика между тях, Паджи^[1]?

Сисели Алингтън или Паджи, както я наричаха, въздъхна тихо и покорно се надигна от стола зад бюрото, за да погледне снимките. Погледът й мина от едната снимка на другата, после поклати глава.

— Не съвсем. Разбира се, и двамата са необикновено красиви. Но с изключение на това, не виждам друга прилика. Защо? Ти откриваш ли?

— О, предполагам, че няма, не и в буквалния смисъл. Очите на Уим са толкова тъмни и бездънни. Докато този младеж Парис гледа много по-открито. Но и двамата притежават един и същ жаден поглед. Ще откриеш, че в очите и на двамата е стаен гняв, ако се вгледаш по-внимателно. — Поклати глава, сякаш се опитваше да проумее нещо, после пусна снимките на пода и се протегна. Скръсти ръце в скута си, затвори очи и въздъхна доволно. — Ако беше актриса като мен, Паджи, щеше да усетиш приликата. Това щеше да улесни работата ти, както и моята.

Жената, съгласила се да помага на прочутата актриса да напише автобиографията си, изсумтя недоволно.

— Не е моя работа да виждам каквото и да било. Аз съм тук, за да разкажа историята, която ще ми продиктуваш.

Прочутият някога смях на Тия сега беше стържещ и писклив.

— Напълно вярно. Тогава позволи ми да ти обясня защо си приличат. Това е по-скоро въпрос на усещане, отколкото на физическа прилика, както сама забеляза. Разбира се, и двамата са необикновено красиви, както всеки глупак може да види, но и манекените са красиви. Уим и Парис притежават онова рядко обаяние, което привлича хората. От тях се излъчва сила, която е едновременно смущаваща и привличаща, също както светлината привлича нощната пеперуда. Но в същото време у тях се крие онази уязвимост, която събужда майчинския инстинкт у всяка жена. — Отвори рязко очи. В тях проблесна омраза. — Но те са опасни. Била ли си някога в джунглата, Паджи? — Отново се разнесе сухият, стържещ смях. — Разбира се, че не си била. В живота ти никога не е имало нищо вълнуващо, освен пристрастеността ти към хазарта. Но няма значение. Говорех за джунглата, нали?

Тя наистина е невероятно вълнуваща. Там има толкова много великолепни цветя, разнасят се такива екзотични ухания, а кристалносините води на водопадите са наистина запленяващи. Човек забравя опасността и това може да се окаже фатално. Мъжете като Уим и този млад мъж са едновременно изкусителни и опасни. Надявам се, че Франсин не е прекалено влюбена в него, Паджи. Не искам да я нараня, но по-добре да я отърва от него, преди да успее да я завладее изцяло. Иначе тя няма да може да се бори с отровата му.

— Все още се притеснявам, че Уим ще открие кой ти е казал за този Парис, Тия. Той ме смята за своя приятелка. Няма да престана да се тревожа, докато не завърша тази книга и не си възстановя загубите от хазарта с парите, които издателят ни плаща.

Тия отново се засмя, извърна се леко настрани и взе снимката на някогашния си любовник.

— Разбира се, че ще открие. Веднага щом прочете книгата, ще разбере кой ми е казал. Но засега ти продължаваш да си негова доверена приятелка. А той ти вярва, скъпа Паджи, защото смята, че ти също като него ме мразиш с цялото си сърце. Тъкмо заради това продължаваш да получаваш покани за неговите приеми и вечери в затворен кръг.

Веждите на Паджи се смръщиха още повече, докато обмисляше забележката на сестра си.

— Уим не греши, Тия. Аз наистина те мразя. Страстно. И искрено му се възхищавам, много държа на него. Той беше много добър с мен, когато теб не те беше грижа дали съм жива или мъртва. Презирам се и се мразя за това, което му причинявам. — Погледът й стана гузен. — Той ще поиска да ми отмъсти, когато тази книга излезе.

— Разбира се, че ще го направи, но преди всичко Уим е бизнесмен. Ще разбере, че не си имала друг избор, освен да приемеш предложението ми. — Усмихна се и въпреки че лицето й носеше белезите на годините, в него за миг се мярна онази ослепително красива жена, която някога беше. — Моля те, не се притеснявай толкова, мила моя Паджи. Какво друго би могла да сториш? Ние сме едно семейство, а кръвта вода не става, нали? Освен това кой друг щеше да ти плати два милиона долара за шест месеца работа?

— Ти никога не си била доволна от живота си, нали, Тия? Въпреки всичката си слава, богатство и красота, ти винаги си искала повече. Знаеш ли, някога ти завиждах. Когато бяхме деца и ти се преструваше, че не съм ти сестра, защото бях толкова безцветна и обикновена, аз дори не ти се сърдех. Просто исках да бъда като теб. — Когато погледна сестра си, лицето на Паджи се изкриви от отвращение, по-силно от всякакви думи, после се извърна към прозореца, сякаш поглеждаше в миналото. — Когато се запознах с Харли, той почти не ми обърна внимание, докато не му казах, че моята сестра е прочутата Тия Барлоу. Разбира се, не ми повярва. Но аз имах снимки на нас двете. Никога не си го знаела, нали? Пазех това доказателство през всички тези години, когато ти твърдеше, че си единствено дете. Харли се ожени за мен само за да бъде по-близо до теб. Можеш да си представиш колко бе разочарован, когато осъзна, че ти не искаш да имаш нищо общо с нас. Междувременно аз бях доволна да бъда негова съпруга, да имам титла. Лейди Сисели Алингтън. Винаги съм харесвала как звучи.

— О, престани да се самосъжаляваш. Какво ти донесе тази титла? Само дългове, когато започна да залагаш и да играеш на комар.

— Аз не изпитвам съжаление към себе си, но бих искала Франсин да знае, че съм й леля.

— Срещала си момичето. Тя има циничен език и е толкова досадно лоялна към баща си, че прилича на тренирана маймунка. Освен това, я се погледни. Мислиш ли, че тя ще се гордее, ако разбере, че патетичната ниска жена, която собственият й съпруг нарича Паджи, защото е толкова дебела, колкото Франсин висока, е нейна роднина?

— Ти си жестока жена, Тия, винаги си била зла. Дори нашата майка, мир на праха й, накрая се срамуваше от теб. А бедната малка невинна Джорджет. Защо тя…

— Достатъчно! Не ти плащам, за да бъдеш моята съвест. Тук си, защото единственият талант, който притежаваш — ако не се брои умението ти да изпадаш във финансови затруднения, — е начинът, по който си служиш с думите.

— О, да! — засмя се Паджи с горчив смях, в който прозвуча осъдителна нотка към самата нея. — Аз съм талантлива писателка. По целия свят има издадени милиони бройки от книгите ми, а ето докъде съм паднала.

— О, моля те, спести ми театралниченето, мила моя Паджи. Книгите ти се продаваха в скромни тиражи през петдесетте и шестдесетте години, ала времето на сладникавите мистерии отдавна отмина. Освен това трябва да признаеш, че нито един от „буламачите“, които си сътворила, не е бил толкова пикантен и вкусен, както историята, която пишеш в момента.

— Всъщност ти помагам да разрушиш живота на Уим и този на дъщеря му, Тия. Нима това ни най-малко не те притеснява?

Тия повдигна вежди и присви очи към сестра си.

— Толкова си драматична, скъпа. Може би трябваше да последваш примера ми и да станеш актриса. Аз не искам да разруша живота им. Просто смятам да кажа истината за нашата връзка. — Отпусна се назад с доволна въздишка и скръсти ръце в скута си. — Е, предполагам, че ще изпитам известно задоволство, когато великият мъж се сгромоляса от пиедестала, където го е поставила дъщеря му, след като тя узнае, че именно той е виновен за смъртта на бедната си сладка съпруга. Но в крайна сметка той ще се върне при мен.

Паджи не можа да потисне смаяното си възклицание.

— Да се върне при теб? Нима вярваш в това?

— Разбира се. Нима ще има друг избор? Когато целия свят му обърне гръб, кой друг ще му остане?

— А не ти ли е хрумвало, че по-скоро ще те убие?

Този път в смеха на Тия прозвуча онази мелодична нотка, която някога бе пленявала почитателите и по целия свят.

— Мен? Не ставай смешна. Той ме обича толкова силно, колкото ме мрази. Що се отнася до теб…

Паджи потрепери.

— Не искам и да си помисля какво ще стане, когато разбере, че съм излъгала, за да потвърдя твоята история. — Пръстите й затрепериха върху клавишите, тя ги отдръпна и ги притисна силно към корема си. — Не мисля, че ще мога да го погледна в очите, Тия, ако той ме призове в съда. Не ще мога да седя там, докато онези негови тъмни очи ме пронизват, не ще съумея да излъжа, заявявайки, че съм присъствала на раждането на Франсин, а след това и на смъртта на Джорджет.

— Глупости! Уим Монтклеър никога няма да призове теб или който и да било друг в съда. Но дори и под клетва, ти пак ще излъжеш, Паджи. Ще излъжеш, дори и да продадеш душата си на дявола, защото тъкмо за това ти плащам. Всеки друг би могъл да ми помогне да напиша тази книга. А има и такива, които с радост ще изрекат някоя и друга малка лъжа за парите, които плащам. Ти не си незаменима, скъпа сестричке. Не го забравяй.

Паджи отново потрепери от студенината в тона на възрастната актриса, но сведе поглед и се опита да се успокои. Тия беше права. Щеше да излъже и щеше да продължи да лъже, защото спасението й зависеше от това. Взе бележника си и потърси мястото, до което бе стигнала. Постави пръсти върху клавишите на клавиатурата, но гласът на Тия я спря.

— Забеляза ли пръстена, Паджи? — Тия потупа с нокът гланцираната фотография, която държеше в ръка. — Нямаш представа колко съм доволна, че той продължава да го носи.

— Отбележи си, скъпа. Искам да включа тази история в книгата си. — Усмихна се, погледна Уим още веднъж, после остави снимката в скута си. — Това се случи през един от онези летни дни, няколко месеца след смъртта на Джорджет. Тогава вече ме мразеше. Но знаеш ли, че в същото време продължаваше да ме обича? Доказа ми го, като през онзи ден дойде при мен. — Засмя се тихо. — О, аз не бях сигурна, че ще дойде. Извиках го, но трябва да призная, че изобщо не вярвах, че ще дойде. Ала той дойде. Седях точно зад същото бюро, зад което в момента седиш ти, и пишех дневника си. Може би още тогава съм имала смътната идея някой ден да напиша тази книга. По-скоро да, доколкото си спомням. Бях купила този великолепен пръстен за него.