Джилиън Грей
Дъщеря на греха (16)

15.

Сърцето на Франки туптеше бясно, докато лимузината се отдалечаваше бързо от къщата в Бел Еър. Усещаше как до нея Джони трепери. Не го заговори, не поиска да й обясни защо реагира така на „малкото парти“ в спалнята му. Не бе сигурна дали страхът възпираше любопитството й, или някакъв инстинкт, който досега не бе осъзнавала, че притежава.

Плъзна ръката си в неговата и седна по-близо с ням въпрос в очите. Тъй като той не погледна към нея, тя се сгуши по-плътно до него. Искаше й се Джони да разбере, че е на негова страна, че ще го защити, ще му помогне и ще го поддържа във всичко, макар и да не го разбираше.

Когато пристигнаха пред къщата й в Малибу, тя му подаде ключовете и го покани да влезе. Изчака го да излезе от колата и се обърна към Мин:

— Благодаря, че ни докара толкова бързо. Кажи на Уим, че ще му се обадя утре, щом разбера какво точно се случи. Тази вечер ще се държа така, сякаш не сме били там. — Слезе от колата и направи няколко крачки. Спря, щом чу лая на кучето на съседите, после се обърна и отново заговори на прислужника на баща си: — Мин, обади се на Уим в къщата на Джони от телефона в колата. Помоли го да изпрати тук двама от охранителите си и нека да доведат и кучета с тях. Предполагам, че репортерите в дома на Парис вече са успели да съобщят това, което са узнали. Не се съмнявам, че много скоро всички ще ни нападнат.

Слабият и дребен азиатец кимна.

— Баща ви вече ми се обади, докато пътувахме насам. Каза, че хората му ще пристигнат най-много след половин час. Ако желаете, ще изчакам тук, докато дойдат. Влезте в къщата. Докато съм тук, никой няма да ви безпокои.

Франки поклати глава.

— Много мило от твоя страна, но мисля, че е по-добре веднага да потеглиш обратно. Ако някой те види тук, ще съобрази, че и ние сме вътре. Ако няма никакви коли, няма да са сигурни, че в къщата има някой.

— Добре, но ми се обадете, когато пристигнат хората от охраната, за да знаем, че сте добре. Обикновено баща ви не действа по този начин, но сега е много разтревожен за вас.

Франки влезе в къщата, остави чантата си на бюфета в коридора, пое дълбоко дъх и тръгна да потърси Джони.

Къщата бе потънала в тъмнина, но ярката лунна светлина бе окъпала дневната в мек полумрак. Видя, че Джони е седнал на ръба на един диван, обхванал главата си с ръце. Бързо прекоси стаята и се отпусна до него.

— Добре ли си?

Той кимна, но не отговори, нито я погледна.

— Какво ще кажеш за една бира? Мисля, че са останали няколко бутилки „Хайнекен“.

— Чудесно — отвърна той.

Тя се върна след няколко минути с бутилка бира за него и чаша водка за себе си — два пръста алкохол върху съдържанието на една кутийка „Севън-Ъп“.

Джони прие бирата, но не отпи, а започна да върти бутилката между пръстите си.

Франки чакаше.

Когато заговори, тя се бе заслушала в шума на океана и едва не подскочи, сепната от неочаквания звук на гласа му.

— Мразя наркотиците. — Просто изказване, но беше изречено с такава злъч, че тя трепна.

Постара се тонът й да прозвучи неутрално.

— Аз също не одобрявам взимането на наркотици. Нито повечето от приятелите ми. Достатъчно дълго сме в този бизнес, за да сме наясно какво могат да причинят наркотиците, но за съжаление донякъде сме свикнали с тях. Не знам каква връзка имат те с парите — големите пари, тези, които правят хората от бизнеса, — но изглежда наркотиците вървят заедно с тях също като скъпите бижута, луксозните коли и разкошните имения. Просто си е така.

— Не и в моя дом.

— Това е твое право. Никой не го оспорва. Не се тревожи за онези типове. Уим ще се погрижи за тях.

— Не се тревожа за тях.

— Тогава какво има?

Джони не проговори дълго време, а когато го стори, Франки се изненада от въпроса му.

— Всичко това ще се появи във вестниците, нали?

— О, хайде, не се безпокой за това. Не съм сигурна дали някой знае точно какво се случи, но можеш да бъдеш сигурен, че Руди Малкъмб и Лайънел Парди ще се постараят имената им да не се замесват в тази история.

Джони въздъхна тежко, прокара ръка през косата си и разхлаби вратовръзката си.

— Мисля, че е време да ти разкажа някои неща. Не исках никога вече да говоря за това, но предполагам, че сега нямам друг избор.

Франки отпусна ръка на бедрото му.

— Не е нужно да ми казваш каквото и да е, ако не желаеш. Нищо в миналото ти не може да промени чувствата, които изпитвам към теб.

Той остро се засмя и Франки се сепна от дълбоката болка и горчивината, които отекнаха в този смях.

— Това няма да се отрази само на нас двамата, Франки. Ти ме направи звезда, точно както обеща. След премиерата на „Дим“ преди два месеца снимката ми се мъдри на предната страница на почти всеки таблоид. Ако се разчуе за случилото се тази нощ, клюкарите ще разровят всичко в миналото ми с надеждата да открият нещо и когато го направят, с месеци няма да престанат да пишат за него. Трябваше да ти разкажа всичко още преди месеци. Не съм се опитвал да скрия нещо от теб, макар че Господ ми е свидетел, не се гордея с миналото, но се надявах просто да го забравя или да го погреба толкова надълбоко, та никога да не излезе на бял свят. — Усмихна се. Това не беше ослепителната усмивка, която бе завладяла сърцата на милионите му почитатели, а по-скоро тъжна гримаса, която изразяваше горчива ирония и болка. — Изглежда е истина онова, което казват за погребването на миналото. Някои призраци не желаят да бъдат погребани.

Франки усети как гърлото й се свива от любов и от силното желание да му помогне, да го утеши. При все това не знаеше какво да каже, как да прогони демоните, които го преследваха. Затова остана безмълвна в очакване.

— Влюбих се, когато бях на двадесет и две години. Името й беше Джийн Роуз. — На устните му отново се появи усмивка, но този път по-мека и по-неясна. — Тя не беше красавица — като теб. Нито пък толкова умна, изтънчена и образована. Беше сервитьорка в Паристън. Запознахме се през една лятна ваканция, когато се бях върнал у дома от колежа. Работех над дипломната си работа. Беше срамежливо момиче. Работеше в ресторанта срещу гаража на дядо. Уверявам те, че обядвах там всеки ден цели две седмици, преди тя да ми каже нещо повече от: „Какво ще обичате?“

Както вече казах, не беше красавица, поне не в традиционния смисъл, но имаше най-чистите сини очи, които бях виждал. Казах й го един ден и тя се усмихна. И тази усмивка просто преобърна сърцето ми. Поканих я да излезем.

Същата вечер отидохме на кино. Гледахме един от онези филми с много стрелба. „Мръсния Хари“ или нещо от този род. Наистина не мога точно да си спомня. Но след това подкарахме колата към пустинята и спряхме. Не излязохме навън, нито пък сме правили нещо. Помня го, защото беше толкова различно, толкова освежаващо. В гимназията момичетата отиваха на задната седалка още преди да си ги попитал. Както и да е, разговаряхме. Тя ми довери, че искала да стане фризьорка. Не беше кой знае каква амбиция, но на мен ми хареса. Може би допадаше на мъжката страна у мен, не знам, но си спомням, че изглеждаше малко засрамена, а после облекчена, когато й казах, че няма никакво значение колко големи са мечтите на един човек — важното е да ги има. Попита ме за плановете ми да се преместя в Детройт. Бях изненадан, че знае за това, ала Джийн Роуз се засмя и заяви, че дядо е разказал на всички в града как внукът му ще проектира коли.

Джони спря разказа си, остави бутилката върху подложката и отиде до прозореца.

— Тя много се впечатляваше от такива неща като политическата кариера на дядо, моите планове и други подобни. Тази къща например сигурно щеше да я смае. — Погледна към Франки. Очите му молеха за разбиране, а тя му се усмихна окуражително, макар че й се искаше да се разплаче. Но за кого? За Джони? За изгубената му любов? За себе си? Може би за последното. Отпъди егоистичните мисли и го подкани да продължи.

— И какво се случи?

— Започнахме да излизаме, отначало три пъти седмично, после почти всяка вечер. Накрая станахме любовници. — Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се обърна отново към океана. Додаде през рамо: — Всъщност това, което беше помежду ни, не може да се опише само с тази дума. Аз не бях съвсем неопитен, но тя беше. Джийн Роуз беше само на осемнадесет години, споменах ли го?

Франки не отговори, а отпи от питието си — в чашата бе останал само лед. Джони продължи, сякаш не очакваше тя му отговори.

— Нямахме почти никакви разногласия помежду си чак до края на август, когато й дадох годежен пръстен. След два дни трябваше да замина за колежа, но исках да е сигурна, че след като получа магистърска степен, ще се върна у дома и ще се оженим.

— За какво бяха разногласията ви? — попита Франки, когато той замълча за миг.

— Тя се разплака от радост, когато сложих пръстена на пръста й, но след като й казах за плановете си, започна да ме моли да не се връщам в колежа. Изтъкна и това, че от заводите „Форд“ вече ми бяха предложили работа и без да съм защитил магистърска степен. Подчерта, че не иска голяма сватба и церемония в църквата. Само искала веднага да се оженим.

— Ала ти си бил решен да получиш магистърската си степен — обади се Франки.

Джони прекоси стаята и отново седна до нея.

— Да. Позна. Джийн Роуз много се разсърди. — Той се засмя и поклати глава. — Никога дотогава не я бях виждал да избухва. Свали пръстена и ми го хвърли в лицето. Разбира се, аз също се вбесих. Откарах я у тях и дори не слязох да я изпратя до вратата. Два дни по-късно заминах за колежа, точно както планирах.

— Не се ли видяхте, преди да заминеш?

— Обадих се няколко пъти у тях, отбих се и в ресторанта, но нея все я нямаше. За Коледа отидох у тях да я видя, но майка й ми предаде, че не желаела да я безпокоя повече. — Джони спря, пресуши бирата, взе чашата на Франки и с поглед я попита дали желае още едно питие.

— Аз ще донеса. Ти продължавай да говориш.

Джони я последва в кухнята, но не подхвана отново историята си, докато тя не приготви питието си и не му подаде бутилка бира. Когато я вдигна към устата си, Франки забеляза, че ръката му трепери. Побърза да остави чашата си на масата, отиде при него, обви ръце около кръста му и притисна глава до гърдите му.

— Не е нужно да ми казваш нищо повече.

Джони я отблъсна нежно, ала когато заговори, в тона му нямаше нежност.

— О, да, мила моя, нужно е. Та аз едва започвам. Ще чуеш цялата история. — При тези думи се засмя, ала в смеха му нямаше веселие.

— Джони, не ми се сърди — тихо го помоли Франки.

Веждите му отскочиха нагоре.

— Да ти се сърдя ли? За какво?

— Добре, няма нищо. Просто ми се стори ядосан.

— Наистина съм, но не на теб. Може би на живота. Или на съдбата. Или може би на онези двама мръсници на празненството, които толкова ме вбесиха и накараха всичко от миналото да изплува.

— Стига, Джони. Не е нужно да чувам нищо повече.

— О, да, скъпа, ще чуеш, така че по-добре ме остави да продължа, става ли?

Тя кимна, но се отдръпна от него, взе чашата си и се върна в дневната. Този път, вместо да седне на дивана, Франки грабна една възглавница, изрита обувките си и се настани на пода.

Джони приседна на ръба на масичката за кафе пред нея.

— Джийн Роуз беше моята първа любов, Франки, но тя няма нищо общо с това, което съществува помежду ни. Разбираш го, нали?

Погледна го, изненадана от нежния му тон и засрамена от сълзите, които потекоха от очите й.

— Не плачи.

— Аз… съжалявам — промърмори Франки, остави чашата си и зарови лице във възглавницата. След миг му прошепна да продължава.

— Бях й сърдит, мислех, че иска да ме накаже, защото не бях отстъпил пред желанието й, но тя ми липсваше и през май се обадих на Еди с молба да отиде в ресторанта и да поговори с нея. Той ми се обади и ми съобщи, че Джийн Роуз вече не работела там. Ходил и в къщата на родителите й и узнал от тях, че живеела с някакъв тип в караваната му. Вероятно щях да забравя цялата история, ала Еди все пак я открил. Тя не го пуснала да влезе. Само го помолила да ми предаде, че вече е твърде късно. Разбира се, той ми каза още доста неща.

— Какви например?

— Ами например, че имала грозна синина на окото си и че от задната част на караваната се чувал плач на бебе.

— Бетани — промълви Франки.

— Бетани. Изглежда тя е знаела, че е бременна, когато се върнах в колежа. Затова е искала да се оженим веднага.

Както и да е, щом се върнах у дома, отидох да я потърся. Тя ми се разкрещя да се махам ида я оставя на мира. Умолявах я да ме изслуша, но тогава новият й приятел се върна и започна да сипе всякакви заплахи. Реших, че е по-добре да си тръгна и да се върна, когато няма да е там. Все още я обичах и знаех, че детето е мое, макар че тя не ми го каза. Същия следобед, преди да се видим, майка й ми съобщи, че имам дъщеря.

Джийн Роуз ми се обади на следващия ден. Плачеше истерично. Полицията бе арестувала Майк Алварес — типа, с когото живееше. За наркотици. Притежаване, търговия и така нататък. Продажната цена на дозите, които намерили в караваната, била около пет хиляди долара.

— Значи това е връзката — ахна Франки.

— Да, но с това историята не приключва. Става много по-добре… или по-зле, зависи откъде ще го погледнеш.

Не можех да разбера добре думите на Джийн Роуз прекъсвани от хлипането й, затова я успокоих, че тръгвам към нея. Тогава ми каза, че също е в затвора. Знаех, че никога не би вземала наркотици, а още по-малко би търгувала с тях, и предполагам, че съм се засмял. Казах й, че това е лудост, но преди тя да успее да ми отговори, някой й нареди да затваря. Връзката прекъсна.

Отидох в полицейския участък, но не ме пуснаха да я видя. Следващото нещо, което помня, е как онзи кучи син, детективът, ме бута по гърба. „Влез само за малко, да си поговорим“ — рече той. Казах му, че е абсурдна мисълта Джийн Роуз да има нещо общо с наркотици, но той се изхили — отвратителна злобна усмивка, която ме накара да изпитам желание да го ударя с юмрук в лицето. Заяви, че момичето било невинно и щели да я освободят, но аз не знам защо не му повярвах. Беше гаден тип, въобще не ми хареса. Добави, че ако съм искал да й помогна, трябвало да поговоря с нея и да я накарам да му разкаже всичко, което знае.

— Значи все пак са ти разрешили да я видиш?

— Да. Джийн Роуз имаше много жалък вид. Очите й бяха подути от плач, само повтаряше, че ще й отнемат бебето и ще го дадат в дом за сираци. Попитах я къде е Бетани и тя ми каза, че майка й се грижела за нея. Закле се, че не е знаела нищо за наркотиците. Отишла да живее с Алварес само защото родителите й се държали ужасно с нея заради детето.

По-късно омекнали и я молили да се върне у дома, но точно тогава Еди я потърсил и тя била толкова засрамена от всичко, че останала при Алварес, надявайки се, че ще се откажа от нея.

Разказах всичко на полицаите. Онзи умник — кучият му син Боб Бауърс — не каза нито дума. Само продължи да се люлее на пети и се взираше в мен, сякаш бях някаква гнилоч, овоняла кабинета му. Другият — Фиц Хол — ме увери, че ще се погрижат Джийн Роуз да бъде освободена, а когато това стане, ще ми се обадят, за да я отведа у дома.

— И направиха ли го?

Джони поклати глава, после я погледна и Франки видя сълзите в очите му. Надигна се, обви ръце около врата му и го прегърна с все сила.

— О, Господи, Джони, недей. Просто го забрави. — Изправи се и му помогна и той да стане. — Хайде да си лягаме.

— Моля те… — започна Джони, но не довърши, защото отвън се хлопнаха врати на кола.

— Аз ще отида да видя. Ти ме чакай тук — рече Франки и забърза към предния прозорец. Притисна се към стената и надзърна леко през стъклото. Едва не се отпусна на пода от облекчение, когато позна двамата униформени мъже. Телохранителите държаха за каишките големи германски овчарки.

— Всичко е наред — каза тя на Джони, когато се върна в дневната. — Дошли са хората, които Уим е изпратил. Страхувах се, че пресата може да ни последва, и помолих Мин да му се обади и да го помоли да изпрати някой от охраната си. Те са довели и кучета, така че никой няма да може да мине покрай тях или да прескочи оградата; както много добре си спомням, че направи един мой познат. — Последното бе изречено през тих смях. Франки се надяваше това да му помогне да се отпусне и поне малко да се освободи от напрежението, но напразно. Джони сякаш не я чу. — Хайде, Джони, нека да си лягаме.

Като кученце, което са плеснали, за да го подканят, Джони се изправи и я последва. Приседна на ръба на леглото, но не помръдна и не понечи да се съблече. Вместо това продължи историята си все едно не ги бяха прекъсвали. Франки тихо седна до него.

— Държаха я цели двадесет и четири часа, както е по закон — рече той. — Тя ми се обади същата нощ. Крещеше по телефона: „Взеха ми бебето, Джони! О, Господи, те ми я взеха!“ Попитах я кой е взел детето и тя ми отговори, че били от „Социални грижи“. Детектив Бауърс я уведомил, че Бетани ще бъде настанена в дом за сираци. Казал, че никой съдия в страната нямало да позволи едно бебе да остане с майка наркоманка. Умоляваше ме да отида у тях и да разбера къде са отвели Бетани. Обеща ми, че ще се срещнем там.

Исках да отида да я взема. Бях много разтревожен за нея. Струваше ми се, че не е на себе си, но тя твърдеше, че ще се оправи веднага щом разбере къде е бебето й. Повтаряше: „Моля те, моля те, моля те…“ Отново и отново. Каза, че все още ме обича, молеше ме да й помогна да си върне дъщерята. Тогава сме щели да бъдем заедно. Преди да затвори, извика отново: „Не съм направила нищо лошо, Джони. Кълна се в Бога! Трябва да ми повярваш. Обичам те, Джони. Трябва да ми повярваш.“ Успокоих я, че й вярвам и че ще открием Бетани и всичко ще бъде наред.

След десет минути бях в къщата на майка й, а бебето си беше там, заспало в люлката. Побеснях. Не можех да повярвам, че полицаи са способни на подобна низост. Когато разказах всичко на родителите й, баща й също побесня. Майка й се опита да ни успокои. Нали най-важното е, че Джийн Роуз ще се прибере у дома, че бебето е тук и всичко ще се оправи, убеждаваше ни тя.

Франки усети как в гърдите й се стяга възел, погледна го и видя сълзите, надвиснали от дългите му мигли. Пресегна се, хвана ръката му и я стисна. Вътрешно изтръпна от думите, които знаеше, че ще последват.

— Така и не успя да се прибере. После свидетелите заявиха, че е карала с много над позволената скорост. Един мъж твърдеше, че скоростта била повече от сто. Каза, че изпреварвала всяка кола на магистралата. Тъкмо задминавала един пикап на завоя, когато насреща й изскочила цистерна. Двамата с шофьора на цистерната били убити на място. Мъжът, покрай когото минавала, успял да спре, но колата му била обхваната от пламъците, когато цистерната избухнала. Прекара няколко месеца в болницата.

— О, Господи, Джони! — ахна Франки, а ръката й се стрелна към устата. От очите й внезапно рукнаха сълзи. — Толкова съжалявам.

Той избърса своите сълзи с опакото на ръката си, изправи се и свали сакото си.

— Ченгетата, Бауърс и Хол, дойдоха на погребението следващата седмица. — Обърна се към Франки и разтърси глава. — Трябваха им шест проклети дни, за да освободят тялото за погребението. Можеш ли, по дяволите да повярваш на това?

С вик, който заседна на гърлото му, Джони разкъса ризата и копчетата се разхвърчаха във всички посоки. Погледът на Франки се спря на малкия кръгъл медальон, който той винаги носеше на шията си. Д.Р.

— Д.Р. — прошепна Франки. — Джийн Роуз. Винаги съм смятала, че това са твои инициали. Значи тя ти го е дала.

Той поклати глава.

— Не. Майка й ми го даде на погребението. Бил е неин. Подарък от родителите й по случай дипломирането.

— Колко трогателно от нейна страна — тихо рече Франки.

— Сигурно много те харесват.

— Тогава ме харесваха повече, отколкото сега.

— Затова ли не виждаш Бетани по-често? Какво се е случило между теб и родителите на Джийн Роуз?

— Нещо се случи, но не между нас.

— Разкажи ми — задавено промълви Франки и избърса сълзите си с пръсти.

— Бяхме на гробището. Валеше. По дяволите, валеше като из ведро. — Той се засмя. — Знаеш ли, винаги съм смятал, че във филмите на погребенията все вали, защото така хората изглеждат по-уплашени и тъжни, но през живота си съм бил на три погребения и на трите валеше като из ведро. Тъкмо си го помислих, когато двамата детективи се появиха.

Не ги видях, че приближават, в противен случай щях да се махна, преди да са казали каквото и да било. Еди сигурно е предусетил опасността, защото сграбчи ръката ми и силно я стисна. Каза ми да не им обръщам внимание. Тогава чак осъзнах, че са там.

Франки видя как ръцете му се свиха в юмруци.

— Двамата застанаха на няколко метра от ковчега й. Онзи, който се казваше Хол, поднесе съболезнованията си и аз съм сигурен, че наистина съжаляваше, но другият — Бауърс — просто си стоеше, гледаше към мен и се полюляваше на пети, както онзи ден в кабинета си. Помня, че каза: „Да, Парис, твърде жалко за детето. Кога, по дяволите, тези шибани деца ще се научат…“

Не успя да изрече нищо повече. Аз го ударих. Той беше около десетина сантиметра по-висок от мен и затова се изненадах, когато юмрукът ми го повали. Падна по гръб. Чух как главата му се удари в ковчега, но не знаех колко силно. Една от месинговите дръжки се бе забила в основата на черепа. Беше мъртъв.

— О, Господи! — ахна Франки. — О, Господи, Джони, ти си го убил?

— Да, убих го.

— Какво… какво се случи след това?

— Обвиниха ме в предумишлено убийство. Адвокатът ми успя да докаже непредумишлено. Обявиха ме за виновен и ме осъдиха на три години затвор. Съдията промени присъдата на три години условна.

— Затова не можеше да дойдеш в Калифорния преди ноември.

— Да. Хубава историйка, нали?

Франки се плъзна от края на леглото, коленичи пред него и сложи главата си в скута му.

— Шт. Не говори повече за това. Не и тази вечер. Нека си легнем и просто да се прегърнем. Да забравим за миналото. Да забравим за случилото се тази вечер. Нека за няколко часа се преструваме, че сме само ние двамата на тази земя.

Джони вдигна главата й, обхвана лицето й в шепи и я целуна. Тя усети върху устните си вкуса на сълзите им и за първи път разбра какъв яростен гняв е изпитал, застанал до ковчега на мъртвата си любима. В този миг и Франки изпита същия гняв и бе обхваната от омраза към онези, които го бяха накарали да страда.

Десет минути по-късно двамата бяха в леглото, притиснали телата си. Тази нощ не се любиха, просто лежаха един до друг и се държаха за ръцете, докато Франки не помисли, че е заспал, и се обърна. Втренчи се в тъмнината, а след малко на устните й затрептя лека усмивка, когато тялото му се сгуши до нейното. Взе ръката му и я стисна силно. След няколко минути той прошепна в ухото й:

— Ти си единствената друга жена, в която съм си позволявал да се влюбя.

Тя отново почувства напиращите в очите й сълзи. Приближи ръката му към устните си и целуна дланта му. Искаше да му каже колко много означава за нея признанието му, ала риданията, заседнали в гърлото й, й пречеха. След няколко минути чу равномерното му дишане и разбра, че е заспал. Една сълза се търкулна и попи във възглавницата и Франки осъзна, че думите не бяха необходими.

Не знаеше още колко дълго остана будна в мрака, опитвайки се да подреди обърканите си мисли, но накрая задряма.

От време на време чуваше в просъница други коли да спират пред къщата й, приглушени гласове. Значи е била права. Медиите вече бяха надушили историята. Но какво можеха да узнаят? Нищо. Само това, че Джони Парис е имал разправия с някои от гостите си. Сега много по-добре разбираше колко далеч се простираха силата и влиянието на Уим. С тази увереност най-после се успокои и потъна в сън — тайната на Джони нямаше да излезе наяве.