Джилиън Грей
Дъщеря на греха (24)

23.

Три часа след като Франки и Джони се разделиха, баща й влезе в градската къща на Катлин в Манхатън. В голямата камина гореше огън, защото въпреки че април беше към края си, студът все още бе сковал Голямата ябълка^[1].

— Скъпи! — възкликна Катлин и плъзна ръце под палтото му, за да го прегърне. — Не можах да повярвам, когато Зоуи ми каза, че си тук. Защо не ми телефонира? Щях да дойда да те посрещна на летището.

— Беше импулсивно решение — отвърна Уим, целуна устните й и се засмя. — Господи, колко е хубаво, че те виждам! Обичам те, Катлин.

— Аз също те обичам — засмя се тя с енергичността, с която правеше всичко. — И също ужасно се радвам да те видя.

Уим обхвана лицето й в шепи.

— Нека да те погледам.

— Винаги съм на твое разположение — отвърна тя, усещайки отчаянието, което вече повече от тридесет години бе неотменна част от любимия й. — Какво не е наред?

— Няма нищо — успокои я Уим, улови ръката й и я поведе към креслото до камината. Отпусна се тежко и я придърпа в скута си. Усмихна се саркастично, като видя питащия й загрижен поглед. — Наистина нищо. Просто започнах да се чувствам като някой, който наблюдава живота си отстрани и чака злото да се стовари отгоре му. Трябваше да се махна. Освен това внезапно ми хрумна, че имам недовършена работа тук, в Ню Йорк.

Катлин смръщи вежди и наклони леко глава в мълчалив въпрос.

— Ти. И аз. Сега, когато и двамата сме свободни, мисля, че е крайно време да престанем да крием връзката си.

Отново прозвуча жизненият й смях.

— О, скъпи, защо да го правим? Ще изгубим онази тайнственост, която вече толкова години поддържа пламъка на любовта ни.

— Аз съм вече възрастен мъж, Кат. Уморен съм от тайнственост и интриги. Искам вечер някой да разтрива уморените ми нозе, да споделя храната си с мен и да изслушва оплакванията ми за болки в ставите и мускулите.

— Глупости! — изсмя се тя. — Ти никога няма да остарееш. — После отново се намръщи. — Пак е Тия, нали? Винаги когато изпаднеш в подобно униние, е заради онази кучка. Какво е замислила сега, след като се погрижихме проклетата й биография да не види бял свят?

— Нищо. Наистина. Поне нищо, за което да знам, макар че все още съм притеснен от връзката между нея, Паджи и ровенето в миналото на Парис.

— Е, ако е така, защо не се обадиш на старата кучка и не я попиташ?

— И какво? Да не би да мислиш, че тя ще ми каже, ако е успяла да убеди Паджи да й помогне да ми причини зло?

— Не, разбира се, че не. Но тя е толкова суетна, че няма начин поне да не ти намекне какво е замислила. Това винаги е било нейна слабост. Спомни си как не устоя да ти се похвали с книгата, която смята да издаде.

— Точно това, любов моя, ме тревожи напоследък. Тази постъпка не е типична за нея. Тя винаги е била много потайна в атаките си. Права си, че се хвали със злобните си номера, но досега винаги го е правила, след като всичко е било свършен факт. Защо този път е решила да ме предупреди предварително? Тя знае, че ти имаш влияние в издателския бизнес и без значение колко сме били внимателни през годините, подозирам, че е наясно с връзката ни. Не може да не е помислила, че ще те помоля да използваш цялото си влияние, за да я спреш?

— Предполагам, че си прав. От друга страна, тя вече е стара жена. Господи, на колко години е? Седемдесет и две? Седемдесет и три? Може би вече не е толкова умна и изобретателна както някога.

— Помислих и за това, но все пак не съм спокоен. Просто ми се иска да знам с какво държи Паджи, която винаги я е мразила не по-малко от мен.

Катлин се плъзна от скута му, даде му знак да я почака и след миг се върна с клетъчен телефон в ръка.

— Ето. Обади й се сега — имам предвид на Паджи. Попитай я направо защо си е направила труда да разрови мръсотията около онова нещастно момче.

Уим се поколеба и погледна часовника си.

— В Лондон сега е седем сутринта. Това може би ще ги изненада.

Телефонът иззвъня само два пъти, преди да го вдигнат от другата страна на линията. Един стържещ глас, който Уим не разпозна, но предположи, че е на някой от прислугата, отговори и с типичен британски акцент му каза да изчака. Чакането продължи малко по-дълго, но накрая Паджи се обади.

— Ало? Кой е?

— Уим те безпокои, Паджи. — Помълча една-две секунди, за да й даде възможност да преодолее изненадата, и продължи: — Представи си изумлението ми, когато разбрах, че отново живееш в Лондон, при това заедно със сестра си.

— Уим, аз…

— Ти какво, Паджи? Съжаляваш? Това ли искаше да ми кажеш? — Той усети страха в гласа й и въпреки гнева и разочарованието си за миг я съжали. — Не се обаждам, за да получа извинения Паджи. Искам обяснение.

— Аз… не знам какво да ти кажа. Как ме откри?

Уим поклати глава с отвращение и погледна към Катлин, която бе седнала на дивана със скръстени в скута ръце.

— Ти би трябвало по-добре от всеки друг да знаеш, че все още държа Тия под око. Не ти ли хрумна, че рано или късно ще разбера, че живееш с нея?

— Трябваха ми пари, Уим. Аз бях… отново имах неприятности.

— Защо не дойде при мен, както много пъти си го правила в миналото?

За негова изненада тя се засмя, ала в гласа й имаше сълзи.

— Ти никога нямаше да ми дадеш толкова много пари, колкото ми трябваха този път, Уим. — Последва кратка пауза. — Съжалявам, не исках да те нараня.

— Само ми отговори на един въпрос. Защо Тия ще иска от теб да разследваш един от моите актьори? Какво е искала да постигне?

— Аз… не знам — заекна жената от другата страна на линията.

Уим започваше да губи търпение.

— Усещам, че лъжеш, Паджи, но засега ще го отмина. Какво ще кажеш за парите? Със сигурност едва ли ще получиш много пари, ако се разровиш в миналото на Парис. В крайна сметка, дори и да бе успяла да разрушиш кариерата му, това нямаше да бъде фатално за мен. За какво друго ти плаща Тия?

— Помагам й да напише една книга. Даде ми част от аванса, а ще ми изплати и голям процент от целия хонорар.

Този път говореше искрено.

— Сглупила си, Паджи. Аз съм добър приятел, но съм ужасен враг.

— Уим, чуй ме. — Гласът на Паджи се снижи до шепот, но той я прекъсна.

— Мисля, че вече чух достатъчно, Паджи. — Натисна бутона на телефона и прекъсна връзката.

— Какво каза тя? — попита Катлин и му кимна да остави телефона на малката масичка до креслото.

— Точно това, което ми каза и моят човек. Имала е неприятности — дългове от хазарт. Тия й е дала пари от аванса за автобиографията си и е обещала голям процент от целия хонорар.

— Това ли е всичко?

— А ти какво повече очакваше? И за миг не съм си помислил, че ще ми каже защо Тия е искала да съсипе кариерата на Парис, но мога да се досетя. Сигурно е прочела за връзката му с Франки и въпреки роднинството е искала да я нарани. А косвено да уязви и мен.

— Е, какво ще правиш сега?

— Нищо. С книгата е свършено. — Той потърка замислено брадичката си. — Макар че не мисля, че Тия го знае. Паджи говореше така, сякаш тя все още очаква да получи хонорара. Мислиш ли, че е удобно да се обадиш на издателя в „Трипъл Найт Пъблишърс“ — как се казваше?

— Сам. Самюъл Коен. Сега вече е късно. Ще му телефонирам утре сутринта. Ако Тия все още не е уведомена, ще разбера кога ще го сторят. Добре ли ти звучи?

— Каквото и да кажеш, ми звучи добре — усмихна се Уим. — Ела тук.

— Какво си намислил? — кокетно попита Катлин, прекоси стаята и отново се настани в скута му. Уим не отговори, но ръката му се плъзна под сатенения пеньоар и обхвана гръдта й.

Десет минути по-късно той я отнесе в спалнята на третия етаж, забравил по-раншните си оплаквания за болки в ставите и мускулите. Половин час по-късно умелите му ласки я бяха довели до екстаз, макар че все още не се бяха насладили на истинската кулминация, Уим се подпря на ръце и я погледна. Колко е красива, помисли си той. Лицето й беше поруменяло от страст, по кожата й блестяха капчици пот, а очите й блестяха от желание.

— Омъжи се за мен, Катлин.

Този път смехът й беше дълбок и гърлен.

— Ах, нима тази вечер бях толкова добра?

— Престани да се шегуваш, скъпа. Обичам те. Саб и Тия бяха като тръни в плътта ни. Саб е мъртъв, а Тия е една безполезна стара чанта, на която повече няма да позволя да ме изнудва. Аз съм на петдесет и седем години, Кат. Искам спокойствие, а го постигам единствено когато съм с теб.

Катлин бавно прокара длани по стегнатия му корем, силните гърди и мускулестия врат, които напълно опровергаваха всичките му оплаквания от възрастта. После привлече главата му и устните им се сляха в дълга и нежна целувка.

— Повече от всичко искам да се омъжа за теб, скъпи. Но не още. Трябва да мислим и за Франки. Знаем, че Тия е болна. Тя няма да живее вечно. — Катлин отново се засмя — този път тихо, сякаш се наслаждаваше на някаква тяхна шега. — Въпреки че прилича на Сатаната, тя все пак е простосмъртна като всички нас. Ще трябва да почакаме, Уим. Само още малко, ако има бог.

— Как е възможно една жена да бъде едновременно толкова умна и толкова възхитително сексапилна?

Тя притисна пръсти към устните му.

— Шт, не говори повече. Искам да те почувствам дълбоко в мен.

Докато влизаше в нея, зъбите му се оголиха и той й напомни за някакво примитивно животно, което нямаше нищо общо с най-изтънчения и красив мъж на света. Катлин повдигна бедра, за да го посрещне, притегляйки го навътре в себе си, стенейки от наслада. В мига преди да достигне върха се запита коя част от него обичаше повече — дивата и страстната или цивилизованата и изисканата.

Когато изживяха страстта си докрай, Уим се отпусна върху нея. След няколко минути се претърколи встрани, после се облегна на лакът и впери поглед в нея, като се заигра с един кичур от косата й.

— Искаше ми се да се бях влюбил в не толкова буйна и пламенна жена. Не знам още колко дълго ще мога да издържа да те виждам само когато някой от нас успее да се измъкне за малко. Струва ми се, че съм пожертвал почти целия си живот заради онази стара вещица.

— Да, така е, но в крайна сметка тя изгуби. Така срещите ни са много по-ценни и много по-възхитителни и незабравими.

Той не отговори, но отново се отпусна по гръб и се втренчи в тавана.

— За какво мислиш сега? — попита след известно време Катлин.

— За Тия… и Франки. Знаеш ли, любов моя, понякога си мисля, че тя — Тия — е сключила сделка с дявола, защото винаги намира най-лесния начин да причини болка и да нарани.

— Какво искаш да кажеш?

— Джони Парис. Не беше ли невероятно, че мъжът, в когото Франки се влюби, е бил обвинен в убийство? И откъде Тия е разбрала, че щом направи миналото му публично достояние, това ще съсипе любовта им? Откъде, Кат?

— Тя винаги е имала късмет, скъпи. Не мисля, че е имала представа какво ще открие, когато е наредила на Паджи да се разрови из миналото на този младеж, но хора като вея винаги намират нужните им отговори. А колкото до останалото — откъде е знаела, че ще съсипе любовта им? На това е най-лесно да се отговори. Както ти винаги си я държал под око, така и тя през годините също не те е изпускала от погледа си. Знаела е, че Франки ще направи всичко, за да те защити, дори и да изгуби мъжа, когото обича.

При тези думи Уим се изправи в леглото. Стана, отиде до прозореца и погледна небето. Върна се при нея и когато заговори, гласът му прозвуча задавено.

— Нима аз съм причинил всичко това на Франки?

— Тя те обича — нежно рече Катлин. — Натрапчиво. Дори любовта й към Джони не би издържала на обичта й към теб. Винаги съм го знаела. Тия също го знае.

— Тогава може би щеше да бъде по-добре, ако й бях казал истината преди години.

— Може би — съгласи се Катлин, — но вече е твърде късно. Сега истината може би само ще я погуби.

— А нима вече не съм я погубил?

— Не, скъпи. Ти просто си се опитал да я защитиш. Може би методите ти не са били винаги най-добрите, но си правил онова, което си смятал за правилно. Никой не може да те обвини.

— Мисля, че ако узнае истината, Франки може и да не се съгласи с теб.

Паджи се извърна рязко, когато смехът на сестра й прозвуча от прага на спалнята. Тия изръкопляска.

— Браво, Паджи. Справи се прекрасно. Съвсем правилната комбинация от разкаяние и предизвикателна нотка в гласа.

Тия беше облечена в дълъг до земята пеньоар от розова коприна, поръбен около шията и китките с пух, но дори светлите тонове не можеха да прикрият болезнения жълтеникав цвят на лицето й. Единствено тъмните й очи горяха като въглени, когато влезе в стаята.

— Подслушвала си? — попита Паджи, опитвайки се да придаде гневна нотка на гласа си.

— Разбира се. Наредих на Дора да ме информира, ако някой ти се обади по телефона, особено ако е отдалече. Тя веднага ми каза.

— В такъв случай знаеш, че планът ти е успял.

— Що се отнася до младежа на Франсин? Да. Направо гениално от моя страна да отклоня Уим от вярната следа, нали? Бедният човек си мисли, че ме е грижа какво прави Франсин или с кого, а всъщност аз просто исках да го заблудя. Освен това смята, че се надявам „Трипъл Найт Пъблишърс“ да изпълни договора си с мен. — Засмя се, ала смехът й бе прекъснат от суха кашлица.

Паджи се спусна да й помогне, отведе я до леглото, после изтича, за да й донесе чаша вода.

Тия отпи няколко глътки и кашлицата й се успокои. Паджи седна на леглото до сестра си.

— Смятам да замина за седмица или две. Сега, след като книгата е завършена, ти вече не се нуждаеш от мен. — Докато говореше, не гледаше към Тия и не видя как тънките й костеливи пръсти се стрелнаха и сграбчиха здраво китката й. — Тия! Причиняваш ми болка!

— Никъде няма да ходиш, докато аз не ти разреша! Много си сгрешила, ако си мислиш, че планирам всичко това от години само за да се измъкнеш сега, когато финансовите ти проблеми са разрешени, и да го предупредиш.

— Няма да предупредя Уим. Нима си забравила, че все още се нуждая отчаяно от остатъка от парите, които ми обеща?

— Не съм, макар че докато те слушах по телефона, за миг си помислих, че може би ти си забравила.

— За какво говориш? — попита Паджи, трепна и отстъпи назад под безжизнения поглед на сестра си.

— Говоря за онзи миг, преди да затвориш. Спомняш ли си, когато извика името му? Останах с впечатлението, че се каниш да му кажеш нещо, което не би трябвало. Истински късмет, че той прекъсна връзката.

— Исках да му се извиня. Наистина съжалявам. Толкова ме е срам, че ми се иска да умра.

Тия отново се засмя, ала този път по-тихо, за да не започне отново да кашля.

— О, Сисели, колко си мелодраматична. Може би нямаше да бъде достатъчно забавно, ако нямаше толкова много усложнения.

Паджи усети как страните й пламнаха, както винаги, когато сестра й се забавляваше за нейна сметка.

— Аз не съм ти опитна мишка — изрече тя, макар да знаеше какво ще последва.

— Напротив, си. Една малка забавна мишка, която се мисли за актриса. — Отпи от чашата с вода, после се засмя сподавено и стана от леглото. — Боя се, че този разговор ме изтощи. Отивам да си легна. — Запъти се към вратата. — Моля те, кажи на Дора след два часа да ме събуди и да ми донесе закуската. О, Сисели, недей да униваш толкова. Остават само още няколко месеца. Предполагам, че Уим ще си дойде догодина за рождения си ден. Можеш да си тръгнеш веднага щом разбера, че идва.

— Ами ако не дойде? — попита Паджи. Предизвикателният й тон я изненада повече, отколкото самата Тия.

— О, ще дойде… дори и само за да ме убие.