Джилиън Грей
Дъщеря на греха (12)

11.

През следващите осем седмици Франки и Джони ставаха все по-близки. Въпреки решението й да остави останалите актьори и екипа да тънат в догадки относно връзката им, много скоро слухът се разнесе. Франки се изненада колко малко значение имаше това за нея.

Повечето вечери Джони я чакаше да привърши работата си на снимачната площадка, след това двамата отиваха в къщата й в Малибу, където вечеряха, разговаряха непринудено, а след това се любеха страстно.

Това бе период на взаимно опознаване, не само в леглото, а и в емоционално и интелектуално отношение.

Франки му разказа за отношенията с баща си, описа му болката и разочарованието на малкото дете, което не можеше да прехвърли мост над пропастта, съществуваща помежду им, после сподели вълнението от професионалните й успехи, които ги бяха сближили. Призна му, че се е примирила с пропастта, която макар и много по-малка, продължаваше да съществува между нея и Уим.

Джони преживяваше заедно с нея, съчувстваше й и му се искаше да е бил до нея, за да прогони самотата, която нито едно дете не бива да изпитва.

След време и Джони започна да споделя съкровените си мисли, специалните моменти в живота си, довери й невероятната болка, която бе изпитал при смъртта на родителите си. След разказа му Франки започна да разбира връзката, възникнала между момчето и дядо му, а когато Джони описа в подробности жертвата на Еди — историята на един успешен политик, отказал се от политическа кариера, за да се посвети на внука си, — в очите й запариха сълзи.

— Завиждам ти за това — открито му заяви тя. — Сигурно е прекрасно да знаеш, че те обичат толкова силно.

Думите й предизвикаха в гърдите му силна болка, примесена с гняв заради несправедливото пренебрежение на Уим.

— Ами твоята баба? Тя никога ли не е била с теб? — попита той.

— Не, двамата с Уим не се разбират. Напуснали сме Англия малко след смъртта на майка ми и аз подозирам, че имам нещо общо с това. Може би баба ми го е обвинявала за трагедията. Никой никога не ми е казвал нещо, а Уим не е от хората, които можеш да накараш да говорят, ако не желаят.

— Горкото бебче — промълви Джони и я притегли по-плътно към себе си. Двамата лежаха в леглото и разговаряха, макар отдавна да бе минало полунощ.

— Всичко е наред. Беше много по-лошо, когато бях малка и не разбирах, но сега вече мога да се справя с това.

— Никой не бива да се научава да се справя с чувството, че не е обичан — тихо рече Джони, но нещо в тона му подсказа какво всъщност мислеше.

— Не бива да мразиш Уим, Джони. Той е добър човек. И наистина ме обича, само че не по начина, за който винаги съм жадувала.

Вътрешно почувства нова болка, причинена от мъжа, който я държеше в прегръдките си, но продължаваше да пази своите тайни от нея, както и емоционална дистанция помежду им. Просто трябва да му даде време, каза си младата жена. Беше научила много от отношенията си с Уим. С Джони може би щеше да бъде по-лесно.

През юни приключиха с филма. Уим направи малко празненство за актьорите и снимачния екип. То имаше горчиво-сладък привкус за любовниците, които щяха да бъдат разделени през следващите няколко седмици.

След приключването на снимките на Франки й предстоеше още много работа по филма, а Джони щеше да прекара няколко седмици у дома при Еди.

Същата вечер двамата седяха на плажа с преплетени ръце и съзерцаваха залеза.

— Дяволски ще ми липсваш — призна Франки, нарушавайки продължителното мълчание.

— Това са само няколко седмици.

— Хм, знам, но след това вие двамата с Румър ще обикаляте страната и ще участвате в редица токшоута. Няма да имаме много време да бъдем заедно.

— Ти би могла да дойдеш с нас — предложи младият мъж.

Франки въздъхна и поклати глава.

— Не, ще бъда заета с кастинга на актьорите и подбиране на екипа за следващия филм. — Погледът й също като неговия бе вперен в хоризонта, но сега извърна глава и го погледна в лицето. — Дали раздялата ще укрепи връзката ни, Джони?

— Тя и в момента е дяволски силна, бебчо — с нехаен тон я увери Джони, но в очите му тлееше същата завладяваща страст, която избухваше в гърдите му всеки път, щом я погледнеше.

Франки издърпа ръката си от неговата и се сгуши в него.

— Ще се видиш ли с дъщеря си? — Усети как той се скова, но зачака търпеливо отговора му.

— Възнамерявам — рече накрая Джони. — Следващата седмица има рожден ден. Става на пет години.

Франки почувства как сърцето й заби по-учестено и се изпълни с щастие. Притисна лице към гърдите му и сподави усмивката си. За пръв път той отговаряше на въпросите й за малкото момиче.

— Е, случаят е много важен. Значи през есента ще тръгне на детска градина?

— Предполагам. Всъщност не съм мислил за това.

— Сигурно ще има празненство?

Джони се засмя.

— Е, да, но едва ли ще е толкова разкошно, каквито сигурно са били празненствата за твоите рождени дни.

— Наистина, Уим ги организираше с размах. Наемаше клоуни, понита и магьосници, докато станах на десет години и заявих, че вече съм прекалено голяма за подобни забавления. — Отдръпна се и го погледна. — Сетих се нещо. Когато се върнеш от обиколката си с Румър, искам да се преместиш да живееш на друго място. — Джони отвори уста, за да възрази, ала Франки го спря. — Почакай. Има още една причина, освен тази, която непрекъснато ти изтъквам през последните седмици. Да, апартаментът ти е мрачно, потискащо и мизерно място. Но, което е още по-важно, настоявам да се преместиш да живееш другаде, защото искам да те помоля за една голяма услуга, която изисква да разполагаш с представително жилище.

— Казвай — намръщи се Джони. Изражението му показваше, че се бои да не попадне в някой капан.

— На първи януари Уим има рожден ден. Искам да бъдеш домакин на празненството в негова чест. Това ще бъде изключителна реклама за нас, но което е по-важно — надявам се това да ви сближи. Той е много впечатлен от работата ти. Искам да те опознае по-добре и като човек. Мисля, че едно парти ще улесни нещата. Какво мислиш?

Джони дълго не отговори, взрян в океана. Накрая се извърна към нея.

— Искаш ли да се поразходим?

Франки въздъхна, но покорно се изправи и му протегна ръка, за да му помогне да стане.

— Разбира се.

Прегърнати през кръста, двамата вървяха почти два километра по плажната ивица. Изведнъж Джони се спря рязко и се обърна с лице към нея. Обви ръце около талията й и дълго се взира в очите й.

— Какво става с нас, Франки?

Неочакваният въпрос накара сърцето й да подскочи в гърдите, ала тя бе свикнала да прикрива чувствата си и успя да му се усмихне със спокойна и ведра усмивка.

— Двамата започваме много да се харесваме — отвърна младата жена.

Джони я изненада, като отметна глава назад и избухна в смях.

— Само да се харесваме? — попита, след като се успокои.

— Може би е по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед — отвърна тя със същия безгрижен тон.

— Аха. Я ми обясни какво точно разбираш под харесвам — рече той.

— Ами — започна тя, хвана едната му ръка и го поведе към къщи. Гледаше надолу към краката си, които изчезваха в морската пяна при всяка нова вълна, разбиваща се в брега. — Да харесваш другия, означава да се смеете на едни и същи неща, да сте загрижени един за друг и да не обръщаш внимание на онова, което не вълнува партньора ти. Да споделяте живота си и да можете да разчитате един на друг. — Погледна го, а в очите й затанцуваха весели пламъчета. — Също и да правиш другия щастлив… например както ме изненада, когато купи за вечеря миди, макар че ти прилошава само от мисълта, че можеш да ги ядеш. Или да се любиш с мен, когато си толкова уморен, че цялото тяло те боли.

— Звучи сякаш между нас е станало нещо много хубаво — промърмори Джони, притегли я към гърдите си и я целуна по челото. Двамата се засмяха едновременно, започнаха да се пръскат с вода, а после хукнаха да бягат в една и съща секунда.

Стигнаха едновременно до първото стъпало на терасата, а когато погледите им се срещнаха, отново избухнаха в смях. След малко лицето на Джони придоби сериозно изражение. Наведе се над нея и обхвана лицето й в шепи.

— Господи, колко ще ми липсваш.

Франки не отговори. Какво би могла да добави след най-скъпото признание, което някога бе чувала?

По време на турнето за участия в токшоутата Джони постигна невероятен успех. Той отлетя за Ню Йорк, където се представи в предаванията на Донахю, Джоун Риджърс и Джералдо. Оттам двамата Румър отпътуваха за Чикаго за един час с Опра Уинфри.

Преди легендарната водеща на токшоуто да обяви името му, всички жени — и млади и стари — се въртяха неспокойно на столовете си от очакване.

Румър, опитна професионалистка, се държа спокойно и уверено и с лекота отговаряше и на най-провокиращите въпроси. Лицето й засия, когато Опра я похвали за превъплъщението й в образа на малтретираната и измъчвана красива млада съпруга, чието предателство води до смъртта на тираничния й съпруг.

После Опра насочи вниманието си към Джони.

— Този филм се основава на истинска история, която се е случила в Джорджия преди десет години. Така ли е?

— Да, госпожо — отвърна Джони с усмивка, която бе едновременно и свенлива, и съблазнителна.

Със свойствения си маниер Опра притисна ръка към гърдите си. Миглите й потрепнаха и тя се обърна към публиката:

— Този мъж може да накара сърцето на всяка жена да забие по-силно.

Публиката отговори с бурни ръкопляскания и възторжени викове.

— Това е първият ти филм, Джони. Трябва да ти кажа, че тази сутрин заведох присъстващите тук — всички до един — на предварителната прожекция на филма и всички бяхме удивени и запленени от играта ти. Но, Джони — продължи тя и гласът й се снижи до шепот, — сигурна съм, че в тази зала няма нито една жена, която да не задиша учестено, докато ти се любеше с Румър на екрана. Тази сцена беше ли трудна за теб?

Лицето на Джони леко се изчерви, но дяволитата му чаровна усмивка прикри смущението му.

— Не мисля, че има много мъже, които биха се затруднили да се любят с Румър Дей, нали?

Франки чакаше Джони на летището. Знаеше, че пристига сам. Румър се снимаше в един филм в Рим и бе отлетяла направо за там.

Джони бе дяволски уморен, но се усмихна, когато видя Франки да го чака на изхода зад една редица японци.

Вдигна я на ръце и я целуна, но радостната им среща бързо бе прекъсната, когато три девойчета зърнаха Джони.

— Това не е ли Джони Парис? — попита едната от тях, а другите две отвърнаха с възторжени писъци.

Франки завъртя очи, когато той се засмя и остави чантата си на пода, за да даде автографи на трите момичета и да поговори няколко минути с тях.

Веднага щом възхитените му почитателки най-после се отдалечиха, кискайки се и изпращайки му въздушни целувки, Франки сграбчи ръката на Джони и огледа заобикалящата ги тълпа.

— Да вървим, преди всички тук да са те познали.

— Не знам как ме познаха — отвърна той и закрачи редом с нея.

— Телевизията стига до всеки дом и ти си новият секссимвол. Когато филмът тръгне през октомври по екраните, няма да можем да се движим спокойно на публични места.

Двадесет минути по-късно, с багажа в ръце, двамата стигнаха до колата й, а след още две вече се носеха по магистралата.

— Хей, какво правиш? Мислех, че отиваме в Малибу.

Франки поклати глава.

— Хм, имам изненада за теб.

Джони скръсти ръце пред гърдите си, но не каза нищо, преструвайки се на незаинтересован.

— Не си ли поне малко любопитен? — подкачи го Франки.

— Не.

— Поне мъничко?

Джони се засмя, решил, че му е липсвала още повече, отколкото бе очаквал. Тя наистина беше най-подходящата жена. Вдъхваше живот на онази част от него, която отдавна бе смятал за мъртва.

— Добре, кажи каква е изненадата — предаде се той.

— Наех ти къща. Намира се само на три километра от имението на Уим.

— Господи, Франки, не мога да си позволя да живея близо до Уим.

— Успокой се. Намира се в Бел Еър, но не е от класата на къщите там. Мисля, че ще ти хареса. Аз се влюбих в нея. Не е много голяма — има само дванадесет стаи, — но всичките са големи и просторни. Идеална е за организиране на купони. Принадлежи на Марион Престън, актрисата, чувал си за нея, нали? Както и да е, в момента тя играе в „Моята прекрасна лейди“ в Лондон. Договорът й е за следващите две години. Дава я под наем заедно с мебелировката и ти трябва да си пренесеш само дрехите. Не е ли фантастично?

— Колко е наемът? — подозрително попита Джони.

— Само десет хиляди на месец. Заслужава двойно повече.

— Десет хиляди! Да не си полудяла? — изрева Джони. Момичешкият й ентусиазъм вече не му бе никак забавен.

— Мамка му, Джони, току-що подписахме с теб договор за три филма на стойност четири милиона долара за всеки. Не мисля, че някоя и друга хилядарка ще те разори.

Веждите му се смръщиха, а очите му заблестяха от гняв.

— Франки, аз спестявам пари за колата, която смятам да проектирам и да пусна на пазара след няколко години. Знаеш го. Вероятно ще ми трябват почти десет милиона, за да осъществя проекта си докрай. Ако още отсега не започна, никога няма да мога да организирам производството.

— Ще започнеш. Не се безпокой за това. Вече разбрах, че и в това отношение приличаш на Уим. Щом си наумите нещо, винаги го постигате. — Замълча, за да се съсредоточи в шофирането и да не пропусне да завие наляво. Когато пое по отклонението, се извърна към него и му се усмихна. — Не бързай да отричаш нещо, преди да си го видял, става ли?

Джони не отговори, а Франки прие мълчанието му за знак на съгласие и заговори на друга тема.

— Имам още една много вълнуваща новина, което се отнася лично до мен. Спомняш ли си, че ти разказвах за Ива Лонг-Гейтс, която петнадесет години беше моя бавачка? Е, миналата седмица ми се обади. Каза, че ще идва в Калифорния, за да се види със сестра си, която е омъжена за един винопроизводител от Напа Вали. Ще отлетя за Сан Франциско, за да вечерям с нея. Не е ли страхотно?

— Сигурно — сърдито промърмори той.

— И още как. Тя се върна в Англия, когато навърших петнадесет години. Оттогава не съм я виждала. Наистина съм много развълнувана от предстоящата ни среща.

Две минути по-късно Франки зави по алеята към къщата.

Поведе го, като внимаваше да не гледа към него. Не искаше да му даде възможност да си тръгне, преди да влязат вътре. Знаеше, че щом пристъпи прага на къщата, ще се почувства като у дома си.

Даде му няколко минути да огледа долния етаж, преди да го отведе на горния, където се намираха спалните. Когато двамата се върнаха в големия салон, декориран в меки жълто-кафяви тонове, със стени, по които висяха пейзажи от пустинята и килими, ръчно тъкани от индианските племена в Ню Мексико и Аризона, Франки за пръв път поиска мнението му.

— И така, какво мислиш?

Джони прокара ръка по полицата на камината. Взе изящната миниатюра, изобразяваща самотен индиански воин, яхнал коня си.

— Предполагам, че точно същото, което и ти смяташе, че ще помисля — неохотно отвърна той. — Мястото наистина е страхотно. Просто е дяволски скъпо.

— Какъв си стиснат! — засмя се Франки. — Влюби се в него и го знаеш много добре. Но ето какво ще ти кажа — заради празненството в чест на Уим аз ще платя половината от наема. Как ти звучи?

При тези думи Джони не можа да сдържи смутената си усмивка.

— Не съм чак такъв скъперник. Ще платя целия наем.

— Наистина ли? — изненада се Франки и се отпусна на долното стъпало на широката извита дъбова стълба, която водеше към втория етаж. Сложи лакти на коленете си и подпря брадичка на едната си ръка, докато другата се плъзгаше неспокойно по полираното дърво на стъпалото. Погледът й следеше Джони, който сновеше из стаята.

Той наистина беше най-сложният, най-смущаващият и най-прекрасният мъж, когото някога бе познавала. Обикновено беше сдържан, но с нея започваше да се отпуска. Младата жена се усмихна. Нямаше никакво съмнение — започваше да се влюбва до полуда в суперзвездата, която самата тя бе създала.

— Има още едно нещо, което трябва да знаеш, преди да ми позволиш да те убедя, в каквото и да е — забързано рече тя, преди да е изгубила смелост. — Спомняш ли си онзи ден на плажа, когато ти казах, че двамата започваме много да се харесваме. Излъгах те. Поне що се отнася до мен. Обичам те, Джони.

Джони се закова на място, завъртя се на пети и се втренчи в нея, макар и само с едното си око. Другото бе присвито, сякаш гледаше през микроскоп.

Франки сви рамене.

— Съжалявам, но е истина.

Настъпи продължителна тишина, той прекоси стаята и пристъпи към нея.

Франки се хвана за перилото и се изправи.

— Не, не казвай нищо. Позволи ми аз да говоря първа.

— Нима не го изрече току-що? — попита той, но спря послушно на няколко метра от нея.

— Да, но искам да ти обясня — и престани да ме гледаш така, сякаш са ми поникнали две глави. Искам да кажа, че не е никак странно, че съм влюбена в теб. — Засмя се нервно.

— Имам предвид, че не очаквам и ти да ме обичаш. Разбирам, че аз не съм точно жената, която един мъж спокойно би представил на майка си и баща си — в твоя случай на дядо си. — Отново прозвуча нервният й смях. — По дяволите, както сам знаеш, изобщо не съм домашарка. Сигурно няма да ме бива като участничка в някой семеен сценарий. Едва ли съм подходяща. — Сега бе неин ред да се раздвижи из стаята.

Мина покрай него и прокара пръсти по облегалката на дивана, преди да спре пред голямото пиано.

— Ще престанеш ли да ме гледаш по този начин? Казаното от мен беше една декларация — съвсем ясна и проста. Все едно съм те уведомила, че съм гладна или уморена. Нищо повече. — Сви рамене и се върна при стълбата. Седна отново на долното стъпало и го погледна. Носът й се смръщи неодобрително, докато изговаряше следващите думи: — Можеш ли да си ме представиш в някоя къща в покрайнините на Подънк, Аризона, с едно дете, прегърнало единия ми крак, и друго до гърдите ми да лигави блузата ми? Или как приготвям вечерята за теб и дядо ти, докато кучето души обувката ми, а котката се умилква около мен, за да получи вечерната си дажба… Е, наистина можеш само да се смееш на подобна картинка.

В следващия миг Джони се озова до нея, но не се смееше. Взе нежно едната й ръка.

— За жена, която не може да си представи подобен сценарий, ти обрисува наистина много жива картина.

— По дяволите, Парис, та аз съм режисьор. Моята професия е да създавам живи и затрогващи сцени. Това не означава, че искам главната роля.

— Тогава какво искаш?

— Нищо — отвърна Франки, изправи се и понечи да мине покрай него. Ръката му я спря и препречи пътя й. Тя срещна погледа му, тъй като и без това нямаше начин да го избегне.

— Виж, съжалявам. Предполагам, че не биваше да казвам нищо, но това, което ти казах, не е кой знае какво. Просто исках да го знаеш. Не очаквам да ми се закълнеш във вечна любов. Не те моля за това. Само ти казвам как се чувствам, защото това е… защото то е нещо непознато за мен. Никога не съм мислила, че ще се влюбя, или ако съм си мислила, представяла съм си, че ще е в някой като мен. Някой, който също живее и диша с този бизнес.

— Франки, аз…

Тя бързо се притисна към него и го накара да замълчи със страстна целувка, която продължи няколко секунди, после Франки го прегърна.

— Шт. Това не е представление и не е нужно да казваш каквото и да било. Само ме прегърни за малко, а после ще отидем в онази мрачна дупка, която през последните десет месеца наричаш свой дом, за да вземем нещата ти.

Няколко минути по-късно те излязоха от къщата. Джони я изчака на най-долното стъпало на предната стълба, докато тя заключваше.

— Всичко е наред — безгрижно заяви младата жена.

Но Джони я спря, когато тя понечи да мине покрай него на път за колата.

— Не съвсем. — Франки се озова в прегръдките му, преди да се осъзнае.

— О, мамка му, Джони, моля те, не прави от мухата слон!

— Почувства как сълзите запариха в очите й и си помисли, че ще умре в този миг на това място, ако той ги види и разбере колко много всъщност означаваше за нея признанието й.

— Не правя от мухата слон. Просто си помислих, че може да го превърнем в представление. Ти ми каза каквото имаше за казване. Сега е мой ред.

Франки изпъшка.

— Шт — заповядай. — Няма да те заболи. — Тя не промълви нищо и Джони продължи: — Ти си напълно права за домакинската част. Не мога да си те представя в кухнята с едно дете, хванало се за полата ти, докато се опитваш да успокоиш другото и в същото време приготвяш вечерята. Предполагам си разбрала, че съм съвсем обикновен мъж и си мечтая точно за това. Ала може би съм се променил и вече искам съвсем други неща, защото ти, скъпа, успя да ми влезеш под кожата.

В този миг тя се разплака.

— Ох, мамка му… — промърмори Джони и я чу как се засмя през сълзи. — Сега пък на какво се смееш?

— На това, което каза. Никога досега не съм те чувала да ругаеш. Винаги си мразил мръсните думи.

— Мисля, че съм се изпускал някой и друг път, когато ние…

Тя го заудря с юмруци по гърдите.

— Нямах предвид онези пъти.

— Е, просто сега ми се стори подходящо.

— Предполагам, че се дължи на лошото ми влияние върху теб! — засмя се Франки.

— Определено е така. Но ще се въздържа да взема отношение по лошото ти влияние, докато не те опозная по-добре.

— Мам… За Бога, Джони, та ти ме познаваш и отвън, а отвътре. Колко по-добре би могъл да ме опознаеш?

— Искаш ли да влезем вътре и да освежиш паметта ми? Поговорихме си доста, но не мисля, че сме стигнали до представлението.

— Ъхъ — промърмори тя и поклати глава. — Трябва да вземем нещата ти, преди да е станало прекалено късно.

— Само една целувка. — Гласът му прозвуча като на малко разглезено момче.

Франки се засмя и устните им се срещнаха, ала веселото й настроение мигом се изпари, когато си спомни думите му. Сцената наистина не беше точно такава, каквато я бе режисирала, но не мислеше, че иска да я промени.

Ива Лонг-Гейтс беше обикновена жена по общоприетите стандарти. Висока, с големи кости, чертите й бяха груби: имаше тежки надвиснали клепачи, голям нос, дебели бледи устни, но дори и сега, на петдесет години, Франсин веднага забеляза, че усмивката й бе все така топла и любяща, каквато я помнеше от детството си.

— Изглеждаш прекрасно, Иви! — искрено възкликна Франсин. Нейната бивша бавачка не изглеждаше и ден по-стара отпреди петнадесет години.

— Благодаря ти, скъпа — промълви Ива, а едрото й лице се изчерви от удоволствие. — Мога чистосърдечно да ти върна комплимента.

Двете се срещнаха в ресторанта „Мама Леони“ — предпочитаното заведение на младите режисьори, и по молба на Франки бяха настанени на най-уединената маса.

Веднага щом младият сервитьор взе поръчките им, Франсин се протегна през масата, за да стисне ръката на някогашната си бавачка.

— О, колко много ми липсваше!

Бледите сиви очи на Ива блеснаха развеселено.

— Хайде, хайде, защо ли не ти вярвам?

— О, вярно е! — настоя Франки.

— Разбира се, че съм ти липсвала, но по сиянието в очите ти и щастието, което излъчваш, мога да кажа, че напоследък си срещнала някого, който е заел мислите ти. — Наведе се напред, за да чуе от бившата си възпитаница потвърждение на догадката си. — Разкажи ми за него.

Франки се засмя.

— Винаги си ме познавала по-добре от всеки друг. Добре, ще ти разкажа. Той е актьор. Не е някой, за когото си чувала. Открих го едва миналата година. Но, Иви, той наистина е великолепен!

— Сигурно, ако съдя по цъфтящия ти вид. Как се казва?

— Джони Парис. Знам, че името звучи измислено — плод на прекалено развинтената фантазия на холивудски режисьор, който има твърде много свободно време, — но това е истинското му име. И наистина му отива, Иви, защото той е красив, секси, великолепен, невероятно талантлив.

— И прекалено добър, за да е истински? — попита Ива с мъдростта на жена, два пъти по-възрастна от нея.

— Е, не е съвършен.

— А, и какви са недостатъците на този образец на истински мъж?

— В много отношения прилича на Уим — призна Франки.

— Господи, никога не съм си мислила, че ще се влюбиш в някой, който дори малко да прилича на баща ти. О, не че господин Монтклеър не е един от най-красивите дяволи, които съм срещала. — Възрастната жена тихо се засмя. — Още си спомням първия ден, когато се запознахме. Накара ме да се почувствам много неудобно, докато се взираше в мен с онези свои студени очи. Наистина се питах как е възможно толкова черни очи да бъдат толкова ледени. Направо ме изплаши. Едва не си тръгнах още преди да свърши интервюто.

Подпряла глава на юмрука си, Франки се усмихна.

— И защо не го направи?

— Е, точно в този момент една млада дама започна да плаче в люлката си над главата ми. Трябваше да го видиш — господин Монтклеър. Онзи хищнически и студен поглед мигом изчезна от очите му, сякаш самият дявол внезапно се бе изправил пред него. Спомням си колко бях смаяна. Човек не би допуснал, че такъв голям мъж като него се плаши до смърт от едно бебе.

Франки се засмя.

— Е, повярвай ми, Джони ни най-малко не е уплашен от мен.

— Тогава защо ти напомня на господин Монтклеър?

— Защото е затворен. Донякъде потаен, макар че напоследък започва малко по малко да открехва душата и сърцето си.

— А това не те ли плаши? Че е затворен и има тайни като баща ти? Доколкото си спомням, тайните, които баща ти криеше от теб, ти причиняваха доста болка.

— Паметта не ти изневерява, но не е точно същото. В едно отношение Джони не е като Уим. Родил се е и е бил отгледан в задружно и любящо семейство. Не знам със сигурност, но от това, което ми е казвал, разбрах, че някой го е наранил много лошо. Мисля, че е издигнал стена около себе си, за да се защити. — Франки пропъди мрачните мисли и се засмя. — Освен това нали светът би бил много досадно и предсказуемо място, ако всички са толкова открити като мен?

— Предполагам, че си права, но я ми кажи — твоят млад мъж обича ли те толкова дълбоко, колкото ти него?

— Не го е казал с толкова много думи, но ми го е показал.

— Пръстите й обхванаха топаза, който блестеше на врата й.

— Струва ми се, че баща ти винаги ти е купувал скъпи дрънкулки, но не мисля, че това ти беше достатъчно.

— С Джони не е същото. Не мога да го обясня. Просто е различно.

Пристигна сервитьорът с изстудена бутилка шардоне и за кратко прекъсна разговора им. Веднага щом той напълни чашите им, Ива вдигна своята.

— За теб и за твоя млад мъж. Дано никога не разбие сърцето ти.

Франки се усмихна, но част от блясъка на вечерта се стопи и тя почувства как по гърба й полазиха студени тръпки. Но това беше нелепо. Ива беше нейната някогашна бавачка, не някаква ясновидка.

Все пак, когато се озова в хотела, където двете жени си бяха запазили стаи за през нощта, до сутринта Франки лежа в леглото, вперила поглед в тавана. Двете с Ива не говориха повече за Джони и по-нататъшният им разговор бе посветен на новините в живота им — за съпруга на Ива, за деветте внучета на сестра й, за филмите, които Франки бе направила. Но дали за това безпокойство бе виновна забележката на някогашната й бавачка, или просто споменът за онези дни, когато Ива беше единственият човек на света, който се грижеше, за малкото изплашено момиченце, Франки не знаеше. Но за пръв път от дванадесет години тя отново вървеше по пътя на спомените — тъмен и страшен, осветяван единствено от малката лампа, която вярната Ива държеше.