Джилиън Грей
Дъщеря на греха (15)

14.

— Е, какво мислиш? — попита Франки, когато излезе от гардеробната.

Джони вече почти тридесет минути се опитваше да завърже папийонката си. Въпросът й го стресна и той дръпна силно единия край на сатенената панделка, а другият се измъкна от клупа.

— Мисля, че е по-добре да ми помогнеш с това нещо, иначе ние… — Спря изречението на средата, когато се обърна и я погледна. — Господи, Франки, изглеждаш фантастично!

Може би беше отражение от тъмнорозовия сатен на роклята й, но му се стори, че страните й се зачервиха при комплимента. Обръщайки се бавно, също като балерината в една от онези музикални кутийки, които майка му обичаше, тя разкри роклята в цялата й прелест. Изрязана ниско отзад, отпред стигаше до врата, около който блестеше огърлицата от искрящи кристали. Полата беше широка, но достатъчно къса, за да разкрива стройните й крака, обути в подходящи обувки с високи тънки токчета, прихванати около глезените с тънки лентички.

Косата й бе вдигната високо на главата — дългите копринени светлоруси кичури обрамчваха лицето й и се спускаха покрай шията. Няколко от тях стърчаха артистично над изящно извитите й вежди. В ушите й блестяха малки диамантени обеци.

— Никога нямаше да те позная, ако не беше заговорила — пошегува се той. — Какво стана с моя режисьор в тениска и къси шорти?

Франки се засмя съблазнително, прекоси стаята и обви ръце около кръста му.

— О, ще се върне. Липсва ли ти?

— Не. Всъщност новото ти превъплъщение ми харесва повече.

— Повече?

— Е, това е страхотно разнообразие. Изглеждаш мека и деликатна като розова пъпка. Като си помисля, дори ухаеш на нея.

— Розова пъпка! Мамка му, Джони…

— Знаех си, че ще те накарам да го кажеш — подкачи я той. — Това още един път доказва, че можеш да измъкнеш едно момиче от късите шорти, но не можеш да махнеш любимите й думички от устата й.

Ръцете й уловиха краищата на папийонката му и ги кръстосаха около врата му.

— Помоли ме да ти завържа връзката, но внимавай да не те удуша.

Джони се засмя и се наведе над нея, за да вдъхне аромата й, но затръшването на врата на долния етаж бързо го отрезви.

— Хей, да не би вече да са започнали да пристигат? По-добре завържи тази проклетия, за да можем да слезем долу. Не бих искал да карам твоя старец да ни чака.

— Не е Уим — побърза да го увери тя, докато сръчно връзваше връзката. — Той ще закъснее. Обича драматичните появи. Само една-две от примадоните ни сигурно ще дойдат по-късно от него.

— Май много добре познаваш своите хора, нали?

— Разбира се, скъпи. Точно заради това имам такъв шибан успех!

И тя наистина имаше успех.

Джони, който от началото на вечерта неотлъчно стоеше до Франки, я наблюдаваше отначало с чувство на отегчение, а след това на искрено възхищение как се движи сред гостите, успявайки да накара всички да се отпуснат и да се почувстват удобно. На всеки знаеше какво точно да каже, грижеше се никой да не остане без шампанско и без чиния с ордьоври, а в същото време успяваше да изглежда невероятно красива.

След известно време двамата бяха разделени, когато група мъже, чиито имена Франки му изброи шепнешком, пожелаха да обсъдят с него един проект, в който искаха да го включат. Джони погледна през рамо и даде знак на агентката си да се присъедини към тях. Веднага щом можа, се измъкна с извинението, че трябва да провери как са се справили от фирмата за доставки.

Макар че къщата бе голяма, на целия долен етаж нямаше празно място, но колкото и внимателно да обхождаше тълпата с поглед, Джони не можа да открие Франки. Реши, че сигурно е отишла до банята, за да се освежи, и надникна в кухнята. Помоли един от сервитьорите в бели сака да му даде бутилка бира.

Едва бе успял да допре гърлото на бутилката до устните си, когато Франки нахлу в кухнята.

— Джони! Търсих те навсякъде. Уим е тук! Ела да го поздравиш! — Обърна се към един от сервитьорите, прекъсна безцеремонно наставленията, които той даваше в момента на един от подчинените си, и му каза, че желае след десет минути да внесат тортата в големия салон.

Джони отпи голяма глътка от бутилката, сви рамене и със съжаление я подаде на сервитьора.

— Има още в хладилника. Почерпи се. Изглежда това е всичко, което успях да получа.

— Мразиш всичко това, нали? — попита го тя, когато излязоха от кухнята.

— Да, донякъде. Тия хора никога ли не си почиват?

— Не и тази вечер. Дошли са тук, за да бъдат забелязани, както и да видят съперниците си. — Тя млъкна по средата на изречението, за да отправи ослепителна усмивка към Чарлтън Хестън, после хвана Джони подръка и го поведе към големия салон. — Само още три или четири часа и ще можем да престанем с фалшивите усмивки. Ще можеш ли да издържиш толкова дълго?

— Ще се опитам, но ако ни дойде твърде много, ще се кача горе и ще се уединя в тоалетната.

— Между другото — рече тя и се усмихна на една актриса със синя коса, която се стори позната на Джони, но в момента не можа се сети коя е. — Това е Вероника Джъстин — известна актриса на Бродуей — помогна му Франки. — Но както ти казах, не забравяй, когато ти дам знак, да угасиш светлините. Искаме да светят само свещите.

— Да, госпожо — поклони се Джони, после лицето му се озари от искрена усмивка на удоволствие, когато Румър ги спря. — Е, как е моята любима главна актриса?

Румър звънко се засмя. Смехът й бе блестящ и ефектен като роклята от ламе, която носеше.

— Внимавай, скъпи, струва ми се, че истинската ти любима е застанала точно зад нас.

Франки я прегърна с неподправена радост.

— Румър, толкова се радвам, че успя да дойдеш! Кога се върна от Италия?

— Тъкмо навреме, за да смогне Хосе да оправи косата ми, слава Богу. Значи вие двамата сте неразделни. Истински холивудски романс, така ли?

Франки и Джони си размениха заговорнически усмивки, но тя побърза да смени темата.

— Ела, Румър. Уим току-що пристигна. Ще го поздравим заедно. Струва ми се, че той иска да обсъди с теб един свой проект. Можеш да флиртуваш с него, докато го слушаш, а после ще трябва да духне свещите.

— Мислиш, че все още ще му е останал дъх, след като е бил в моята компания? — подразни я бликащата от жизненост актриса.

Няколко минути преди полунощ на гостите се раздадоха клоунски шапчици и гирлянди и малките групички, които се бяха оформили за обичайните делови разговори — неотделима част от партитата в Холивуд също като шампанското и изобилието от деликатеси, — започнаха да се разпадат. Мъжете отидоха да потърсят съпругите, приятелките или любовниците си за обичайната новогодишна целувка. По телевизията предаваха на живо от Таймс Скуеър и всички започнаха да броят на глас оставащите секунди до Новата 1992 година.

— Честита Нова година! — извика в хор тълпата.

— Честит рожден ден! — обърна се Франки към баща си и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Благодаря ти, скъпа — усмихна й се Уим и подаде ръка на Джони: — Честита Нова година, синко!

— И на теб — с уважение отвърна младият мъж, а после се извърна към Франки за дългоочакваната целувка.

— Това ще бъде нашата година — прошепна той в ухото й.

— Наистина ли? — попита Франки и отпусна глава на рамото му.

— По-късно — рече Джони.

Тя отстъпи назад и се вгледа в очите му.

— Няма да чакаме много дълго. Веднага щом спрат конфетите и поздравленията, ще помолим Уим да отвори подаръците си. После ще изгоним всички, за да можем да празнуваме само ние двамата.

Джони понечи да отговори, но в същия миг Франки бе измъкната от ръцете му от един актьор, чиято работа Джони познаваше много добре. После бе негов ред да получи целувка от не по-малко известната съпруга на актьора. Когато целувките свършиха, той се огледа за Франки, но тя бе погълната от морето от лица.

Джони сви разочаровано рамене и отново се остави да бъде целунат, този път от агентката си, а след нея и от своята партньорка в „Наследството на Далас“.

Половин час по късно отново зърна Франки, но ги разделяха поне десетина метра и почти двеста души, събрали се в големия салон, където Уим отваряше подаръците си.

— Това сигурно ще отнеме цялата нощ — промърмори младият мъж.

— Искаш ли да излезем на терасата? — попита женски глас зад него.

Джони се извърна и видя едно младо момиче, което Франки му бе посочила по-рано вечерта.

— Казва се Шанън Кросби. Баща й е известен автомобилен състезател. Тя е разглезена и много, много развратна. Само на осемнадесет години е, но е била с повече мъже, отколкото може да преброи. Стой далеч от нея. Румър каза, че на стената в спалнята си била закачила твоя снимка — нещо като символичен знак, че ти ще бъдеш следващото й завоевание.

Джони се засмя, но поклати глава на поканата на младото момиче.

— Мисля, че е по-добре да остана тук. Искаш ли да ти донеса чаша сок?

— Да не би да ти приличам на жена, която се налива със сок? — злобно попита момичето, а после му се усмихна предизвикателно. Не, помисли си Джони, не приличаше на жена, която би приела чаша сок, но в момента му хрумна нелоша идея.

— Може би една разходка навън наистина ще ти се отрази добре. Искаш ли да помоля някой от организаторите да ти покаже пътя?

Очите й изпод тежкия грим му метнаха гневни искри, докато тя издърпваше ръката си от неговата.

— Няма значение. Мисля, че вместо това ще се кача горе. Всъщност и без това там е истинският купон.

Джони я проследи с поглед, докато си проправяше път през тълпата към стълбите. Веждите му се смръщиха. За какво говореше тя? Да не би някой да се възползваше от леглото му?

Погледна към Франки и тръгна след момичето, но беше направил само няколко стъпки, когато Уим го спря.

— Ела с мен, Джони. Мисля, че дъщеря ми иска да сме най-отпред. Ще ми помогнеш да отворя по-бързо тези дяволски подаръци, за да приключим по-скоро с цялата тази дандания.

С периферното си зрение Уим видя как Джони се измъкна един час след отварянето на подаръците. Устните му се извиха в лека усмивка. Не можеше да го обвинява. Цялата тази работа с отварянето на подаръците, независимо колко хубави и скъпи бяха, беше страшно досадна. Що се отнасяше до него, той също искаше да избяга, да се върне вкъщи, където Катлин го чакаше. Имаше желание да я доведе на партито, но и двамата се съгласиха, че докато книгата на Тия не потъне в забвение, е по-добре да не рискуват тя да научи за връзката им. С тежка въздишка дръпна панделката на последния подарък, който беше от Лиз Тейлър. Потърси я с поглед сред гостите и когато видя знаменитата актриса, й прати въздушна целувка.

Тъкмо развиваше хартията на малката кутийка, когато над главата му се разнесе едно оглушително:

— Неее!

— Джони! — ужасено прошепна Франки.

Уим хвърли кутийката на близката маса, даде знак на двамата охранители, застанали край вратите, и сграбчи ръцете на дъщеря си.

Отгоре се разнесе женски писък и за миг Уим изпита толкова силно усещане за deja vu^[1], че докато тичаше нагоре по стълбите, настоящето сякаш изчезна.

Дъщеря му, която бе хукнала след него, се блъсна в гърба му, когато той спря рязко, за да избегне сблъсъка с Руди Малкъмб — важна клечка в кабелната телевизия, който бе изхвърлен от стаята на горната площадка.

— Този мъж е луд! — тежко изпъшка Руди и кимна през рамо към Джони. — Едва не ми счупи шибаното рамо. А сега се е заел с Лайънел.

— Джони! — обади се Уим с глас, който не беше висок, но достатъчно авторитетен. — Успокой се. Не знам какъв е проблемът…

— Проблемът е, че тези копелета смъркат кока в спалнята ми! — процеди през стиснати зъби Джони. — Тези негодници се дрогират тук, в моята къща!

Двете жени в стаята се бяха притиснали към стената. Страхът ги правеше да изглеждат призрачно бледи под тежкия им грим. Лайънел Парди — журналист от профсъюзната преса — трепереше от гняв.

— Ще те съдя, задник такъв! — изсъска той.

Джони пристъпи застрашително към мъжа, но Уим го спря с помощта на един от охраната.

— Ще извия тънкото ти вратле, мръснико — извика Джони към Лайънел, макар че го държаха от двете страни.

От долния етаж се чуха приближаващи гласове.

— Изведи го оттук, Франки. Излезте през задните стълби.

— Никъде няма да отида, докато тези копелета и проклетите им наркотици не бъдат изхвърлени от къщата ми! — заяви Джони.

— Не можем да тръгнем, Уим. Отвън има паркирани повече от сто коли — напомни Франки на баща си.

— Вземете моята лимузина. Мин ще дойде да ме вземе по-късно. Ще ми отнеме известно време, докато се справя със ситуацията. Но вие трябва да се махнете. Някой може да се е обадил на полицията. — Франки пристъпи към Джони, но Уим я спря. — Не вдигайте телефона. Докато стигнете до Малибу, цялата преса ще се нахвърли на тази история като лешояд на мърша. — Лайънел се опита да мине покрай Уим, заедно с жена си и другата жена — една млада актриса, която бе дошла заедно с тях. — Не мърдайте, искам да си поговоря с вас — възпря ги Уим.

Отдолу се чуваше как Руди сипеше заплахи срещу младия актьор, който го бе нападнал.

— Онзи малък задник ще си плати. Никой, който е посегнал на Руди Малкъмб, няма да се измъкне безнаказано!

Без да поглежда към втория мъж от охраната, застанал зад него, Уим му заповяда да доведе журналиста на горния етаж. После се обърна към Франки:

— Тръгвайте. Изведи го оттук. Утре ще поговорим, но сега не бива да говорите с никого. Разбра ли?

Тя кимна.

— Хайде, ела, Джони. Остави Уим да се оправи с това.

— Няма да бягам. Тези…

— Аз ще се оправя с тях, Джони. Повярвай ми. Върви с Франки. Обещавам ти, че утре ще поговорим.

Джони се поколеба още няколко секунди, преди да свие рамене в знак на съгласие.

— Само ги махни от къщата ми. — Махна с ръка към бъркотията на пода. — И нека някой да изчисти тази мръсотия.

Не искам и прашинка да остане в дома ми. — Без да погледне повече назад, той мина покрай Уим и останалите. Спря се на площадката, когато чу гласа на Лайънел:

— Това момче е лудо, Уим. Не сме наранили никого. Просто смръкнахме по малко кока. Какво толкова, мамка му?

Джони се обърна и срещна погледа на Уим. Сви юмруци, но после продължи напред.

Уим въздъхна с облекчение. Усещането за deja vu бе изчезнало, но докато оглеждаше стаята — преобърнатите столове, разхвърляните бутилки, — не можеше да не си спомни едно друго време, една друга стая и един млад мъж също толкова ядосан, както беше преди малко любовникът на дъщеря му.

Поклати глава, за да пропъди спомена. По-късно. Сега имаше на главата си цяла къща, пълна с гости, без да се броят четиримата, които трябваше да успокои, да ги убеди да забравят случилото се през последните пет минути. Умението да убеждава бе един от талантите му. Но ако молбите не успееха, заплахите със сигурност щяха да го постигнат. Защото въпреки че Джони бе реагирал прекалено бурно на нещо, което бе съвсем обичайно в Холивуд, наркотиците все пак бяха забранени от закона. Въздъхна още веднъж, когато се появи мъжът от охраната, следван от Руди.

— Затвори вратата — рече Уим. — Ще трябва малко да почистим.