Джилиън Грей
Дъщеря на греха (20)

19.

— Господи, Джей Пи, това място е истинска кочина — заяви без увъртане Румър, когато влезе в къщата му.

Ответната му усмивка беше ленива и много, много секси.

— Е, да си жива и здрава, сладурче.

— Извинявай — тихо се изкиска актрисата. — Предполагам, че бях малко груба, но всеки би се зачудил какво си правил тук? Джей Пи, нямаш ли икономка?

— О, разбира се — отвърна той, отиде в дневната, където върху пода бяха разхвърляни вестници и дрехи. — Седни — кимна, пльосна се на един диван и потупа мястото до себе си. — Кажи ми какво те доведе насам.

— Звънях ти почти през цялата седмица. След като не отговори на обажданията ми, реших да дойда тук, за да видя дали си още сред живите.

— Е, както виждаш, прасетата процъфтяват.

— Но не за дълго. — Финият нос на Румър се сбърчи от отвращение. — Искам да кажа, че няма начин да не хванеш някоя смъртоносна болест от цялата тази мръсотия. Дали не четох някъде, че отново има случаи на коремен тиф?

— Хей, я по-кротко. Още няма дори обяд. Мое правило е да не понасям никакви лекции преди обяда. Като заговорихме за обяд, искаш ли да ти донеса нещо?

Румър се изправи и преметна чантата си през рамо.

— Всъщност идеята е добра. Но не тук. Какво ще кажеш за ресторанта на Нейт Ал на Бевърли Драйв?

— Храната добра ли е?

— Правят великолепни сандвичи с пастърма и атмосферата е много приятна. Мястото е много шик.

— А това е много важно за теб, нали?

— Какво? Да ме видят на всички места, на които трябва? Можеш да заложиш сладкото си дупе, захарче. Тъкмо това крепи тази красива муцунка пред камерата. Да притежаваш актьорски талант, е само половината от играта. Другата половина е постоянно да се говори за теб. — Актрисата наклони глава и му се усмихна закачливо. — Но предполагам, че едва ли има нужда да ти го казвам. Виждам, че и сам си го научил, при това доста добре. По дяволите, през последните седмици се появяваш във всяка клюкарска колона.

— Да, е, ами, когато си в Рим, трябва да говориш на италиански.

— Хайде стига, да вървим да хапнем.

Джони не стана, а се облегна назад и изпъна дългите си крака.

— За какво е всичко това, Румър? Приятелката ти е помолила да ме наглеждаш ли?

— Кой? Франси? Защо смяташ така?

— Защо наистина? — промърмори той и погледна към тавана. — Може би защото знам, че вие двете сте много близки. Или може би защото ви видях да ме зяпате преди няколко вечери. Или защото прочетох за теб и за някакъв италиански актьор и знам, че не си тук, защото желаеш тялото ми.

Румър въздъхна шумно и се отпусна до него. Сложи ръка върху бедрото му и леко го натисна, за да го накара да я погледне.

— Нека да започнем от последния в списъка ти. Лоренцо ди Манти и аз бяхме двойка точно три месеца. Когато филмът свърши, приключи и нашата история. Красив мъж, красива страна, красиво изживяване, но се намира на пет хиляди километра оттук. Колкото до това, че двете с Франси сме те зяпали — и какво от това? Същото правеха и останалите жени в заведението. — Засмя се и вдигна вежди — чудесна имитация на Гучо Маркс, — а с пръстите си изтръска пепелта от невидимата пура. — Да не споменаваме и неколцина мъже, които също ти метнаха по един или два възхитени погледа. Ако напоследък не си се поглеждал в огледалото, трябва да те осведомя, че си най-прекрасният образец на мъжествеността. Но да се върнем към първия и най-важен въпрос. Дали Франси ме е помолила да те държа под око? По дяволите, не — излъга тя с лекотата на жена, родена с изкуството да лъже. — Онова момиче е все още лудо влюбено в теб. Аз може и да съм най-добрата й приятелка, но дори и при най-близките приятелства съществуват граници, които не се прекрачват.

— Добре, но не вярвам за влюбването. Тук грешиш. Спомняш ли си, когато миналата година на празненството за рождения й ден ти ме предупреди да не се влюбвам в нея? Беше права. Приятелката ти е много красива, интелигентна и чаровна жена, но не е способна да обича никого… с изключение на Уим, разбира се.

Румър подпря глава на дланта си и се вгледа продължително лицето му, преди да заговори отново.

— Струва ми се, Джони Парис, че говориш като пренебрегнат мъж.

— Нищо подобно, просто изложих фактите.

— Тогава ми позволи и аз да ти съобщя някои. Франси живее в един свят на чудеса. Предполагам, ще ми възразиш, че всички ние сме в този бизнес, но не и като Франси. Гледал ли си някога детското шоу „Вълшебният автобус“? Не? Е, в такъв случай може би няма да разбереш, но нека се опитам да ти го обясня.

Дани Дий е домакин на детско шоу, както и шофьор на автобус. Този изрисуван автобус отвежда своята детска публика в един свят на фантазията, където могат да осъществят всичките си мечти.

Може да се каже, че Франси се е качила на този автобус, когато е била дете, и никога не е слизала от него. А нейната мечта и тогава, и сега е една и съща — да накара Уим да се гордее с нея. Забавното с тези автобуси, Джей Пи, е, че ако се движат достатъчно бързо, на човек не му се иска да скача от тях. Сега Франси най-после успя да привлече вниманието и на Уим. Той е много горд с таланта й на режисьор, с упоритата й работа, с успехите й в кариерата. Мисля, че тя просто се бои да скочи от този проклет автобус, защото това може да я убие или още по-лошо — да я остави някъде. Знам, че те е разочаровала. Каза ми за убедеността ти, че тя е безразлична към страданието и мъката, които ще преживееш, когато историята с мъртвата ти приятелка и онзи полицай излезе наяве. Това не е истина. Франси просто се е вкопчила в онзи вълшебен автобус, а това означава, че когато Уим изисква резултати, тя е длъжна да му ги осигури.

Джони разтърка дланите си в джинсите.

— Ти си много умна, Румър, но дори и да си права, дори тя наистина да се е влюбила в мен, това не е достатъчно. Разбираш ли, аз съм също толкова лош за нея, колкото и баща й. Искам от нея всичко, както и той, и не желая да бъда част от една война, която ще я разкъсва емоционално.

— Е, не мога да възразя на това. И така — какво ще кажеш да обядваме при Нейт Ал? Дори не е нужно да бръснеш отвратителната си брада.

Джони потърка наболата си брада.

— Чух, че Дон Джонсън смята наболата брада за много секси.

— Така е, но в случай че не си забелязал, напоследък се бръсне най-редовно, защото двамата с Мелани са отново заедно. И, скъпи, тя не е единствената жена, която не понася брадите.

— Искаш ли да провериш какво е усещането?

— Засега искам да те почерпя един обяд, ако размърдаш задника си. Може би един ден, когато се уверя, че всичко между теб и Франси е приключило, ще проверя усещането отблизо. А между другото, аз имам някои свои правила. Правило първо: да не се забърквам с момчето на приятелката си — знам, че подобна лоялност е смешна, — и второ: когато приемам една роля, винаги държа да са я предложили първо на мен… дори и в живота.

Джони се изправи, разрови се из купчината дрехи и измъкна една долу-горе прилична риза.

— Да не би да усетих обвинителна нотка в последните ти думи?

Румър също се изправи.

— Да не би да се стараеш да ме убедиш, че се забавляваш, като придружаваш всички онези тъпи хубавици из града? Съжалявам, няма да мине. Опознах те доста добре, докато снимахме „Дим“, и разбрах, че си любител на първокласната храна. А онези фльорци приличат по-скоро на мазен сандвич с наденица.

Джони се засмя. Прегърна я през раменете й и я поведе към вратата. Когато излязоха, той подсвирна възхитено:

— Нова ли е? — попита и заобиколи малкия лъскав мерцедес, паркиран пред къщата му.

— Вчера я купих. Красавица е, нали? — Румър му подхвърли ключовете. — Искаш ли да покараш? Тя е истинска мечта.

— Как се нарича този цвят?

— Лапис — отвърна Румър и се плъзна на седалката до шофьора. — Не ти ли звучи страшно секси?

Джони пъхна ключа в стартера, завъртя го и чак тогава погледна към спътничката си.

— Също като очите ти, бебче.

— Ей, Джей Пи, да не би да флиртуваш с мен?

— Не се съмнявай.

— Добре, в такъв случай и аз ще ти отвърна със същото — засмя се тя и отпусна длан върху бедрото му.

— А какво стана с лоялността, втората цигулка и всички онези приказки?

— Е, захарче, едно момиче не бива да губи формата си. Един малък флирт няма да навреди на никого. Освен това Франси никога няма да узнае.

 

 

Но Франси узна. Точно три часа по-късно, когато Румър се обади, за да докладва, че мисията е изпълнена.

— Той не заподозря ли нещо? Искам да кажа, не се ли досети, че аз съм те помолила да го наглеждаш?

— Разбира се, че се досети, Франси. Въпреки че Джони позволи от живота му да си отиде най-хубавото нещо, което му се е случвало — имам предвид теб, — той все пак не е глупак. Не се тревожи, уверих го, че ти нямаш нищо общо с решението ми да го поканя да излезем.

— И какво извинение използва?

— Приятелство. Чисто и просто. Това не беше лъжа. Той е приятел. Но сега идва най-хубавата част. Този уикенд го поканих в Палм Спрингс и той се съгласи.

— Каза ли му, че и аз ще бъда там?

— Да. Разбира се, тогава едва не се отказа, но в крайна сметка заяви, че ще дойде.

Последните думи бяха посрещнати с мълчание и Румър продължи:

— Хей, не се засягай. Погледни го от тази страна — ако един мъж не се интересува от теб, няма да му пука къде ще бъдеш ти. — Настъпи кратка пауза, после актрисата се засмя: — По дяволите, аз най-добре го знам. Никой от моите бивши не го беше грижа дали ще се натъкне на мен или не.

— Да, предполагам, че си права. Пък ние и без това пак ще работим заедно, нали? Мамка му, през юни започваме снимките на „Когато конете полетят“. — Чу се тъжна въздишка, последвана от шепот, изпълнен с надежда. — Господи, Румър, няма ли да е прекрасно, ако дотогава отново се съберем? — Но преди Румър да отговори, Франки се засмя. — Е, не се ли гордееш с мен? Винаги си ме наричала Фаталистката Франси. А сега прозвучах дори оптимистично. Може би трябва да промениш прякора на Фантазьорката Франси.

Румър също се засмя, но стана сериозна, когато зададе следващия си въпрос:

— Хей, Франси, нали не те притеснява това, че през уикенда ще бъдем заедно с Джей Пи?

— Не ставай глупава! Идеята беше моя, забрави ли?

Но след като приключи разговора, Франки размисли. Румър беше нейна приятелка, но красивата и пищна актриса колекционираше мъже така, както някои колекционират диаманти.

Мел Хабър, собственикът на „Ингълсайд Ин“ — най-стария и прочут хотел в Палм Спрингс, лично посрещна гостите си следващия петък вечерта. В Палм Спрингс звездите бяха нещо обикновено, както и в Холивуд, но този уикенд беше по-специален. Бяха се събрали най-големите имена във филмовата индустрия, защото щеше да се чества откриване на статуята на великата Мерилин Монро.

— И така, какви са плановете за довечера? — попита Джони, когато се присъедини към Румър край басейна двадесет минути след като двамата се регистрираха в хотела.

— О, Господи, захарче, запланували са толкова много мероприятия, че в неделя вечерта сигурно всички ще приличаме на зомбита.

— И на всички ли сме длъжни да присъстваме?

Преди да отговори, тя се изтегна в шезлонга, вдигна нагоре дългата си тъмна коса и затвори очи.

— Повече или по-малко. По-добре да се насладим на няколкото свободни часа, които имаме преди вечеря.

Джони се излегна на съседния шезлонг, но беше прекалено възбуден, за да се отпусне.

— Вярно ли е, че са я открили точно край този басейн? — попита той. — Ммм. Преоткрили е по-точно. Но това е било в началото на нейния възход към славата. — Румър извърна глава към него, после закри с ръка очите си от блестящите слънчеви лъчи. — Не е чак толкова рядко срещано явление, скъпи. Спомни си само как ти беше открит.

— Да, но сега говорим за Мерилин Монро.

Актрисата звънко се засмя.

— Не мога да повярвам. Вечно хладнокръвният Джони Парис е влюбен в една мъртва звезда. — Румър цъкна с език. — Наистина, скъпи, не можеш ли да се влюбиш в някоя жива звезда?

Джони дълго мълча, облегнал глава назад и затвори очи. Но тъкмо когато Румър реши, че той явно няма да отговори на въпроса й, гласът му я сепна:

— Франки винаги ми е напомняла за нея.

— Тя и Мерилин Монро? Сигурно се шегуваш. Господи, не мога да се сетя за двама души, които да си приличат толкова малко. Не ме разбирай погрешно, Франси е разкошна жена, но с изключение на русата коса, не виждам никаква друга прилика между двете. Монро беше по-закръглена, по-ниска, по-мека. Франси, не знам как да се изразя по-точно, е по-дръзка и по-твърда.

— Не говоря за външността. Освен това Франки не е толкова издръжливо и твърдо мъжко момиче, както иска всички да повярват. Вътре в себе си Франсин Монтклеър е едно изплашено малко дете… също каквато е била и Мерилин. — Обърна се на една страна, подпря главата си с ръка и се замисли за няколко секунди. — Преди няколко години четох биографията й.

— На Монро? И от книгата й си решил, че двете с Франси много си приличат?

— Ами да. Тя не е могла да открие щастието, защото е била също като Франки — никога не е търсела там, където трябва.

— Господи, той бил и философ!

Джони се засмя.

— Права си. Забрави какво ти казах. Както и да е, харесва ми, че съм тук. Благодаря ти, че ме покани.

— Исусе, ще престанеш ли да бъдеш толкова сериозен. Отпусни се и се развесели малко.

Двамата потънаха мълчание, ала спокойствието им не трая дълго. При басейна дойдоха още няколко гости — някои бяха общи приятели на Румър и Джони, а с други той още не се бе срещал.

Румър наблюдаваше как Джони поздравява познатите и разменя любезности с хората, на които тя го представи. Беше чаровен и забавен, но тя видя, че се промени, щом Уим и Франки се присъединиха към компанията. Усмивката му си остана също така широка и приветлива, както и преди. При все това, макар че зад черните очила Румър не можеше да види изражението на очите му, тя усети как той се напрегна, когато стана, за да се ръкува с Уим и да целуне Франси по бузата.

Уим се възползва от момента и бързо увлече Джей Пи в разговор, но Румър забеляза как младият актьор продължава да хвърля погледи към Франси.

Франси, която от своя страна се опитваше да се държи непринудено, изглеждаше прекалено нервна и неспокойна и беше съвсем очевидно, че причината е присъствието на бившия й любовник.

— Разбрах, че довечера ще седим на една маса, Джони — отбеляза Уим.

Джони сви рамене.

— Не знам. Ние с Румър току-що пристигнахме.

— Да, ще ти бъде забавно. На нашата маса ще бъдат също Чък Хестън и Тони Къртис. Те са се познавали с госпожица Монро. Сигурен съм, че ще чуем доста интересни истории.

— Джони тъкмо казваше, че Франси му напомня за Мерилин Монро. Какво мислиш за това, Уим? — с невинно изражение попита Румър, като едва успя да сподави напиращия смях. Знаеше, че Джони я гледа кръвнишки иззад тъмните очила.

Уим погледна към дъщеря си. Изражението му не се промени.

— Интересно сравнение. Всъщност в много отношения Румър повече ми напомня за нея. — Смигна на младата жена, която познаваше още от детските й години. — Жената — вамп и при това изключително сексапилна.

Румър се засмя и му прати въздушна целувка.

— Винаги съм казвала, че имаш изтънчен вкус, Уим.

— С какво ти напомням за Мерилин Монро, Джони? — тихо попита Франки, за миг сякаш забравила за приятелката си и баща си.

Тъмните очила не можаха да скрият червенината, която заля лицето на младия мъж. Той стрелна с поглед Румър, но бързо се овладя.

— Казах, че приликата е вътрешна, духовна. Сходни души или нещо подобно. — Спря сервитьора, който минаваше наблизо. — Мога ли да получа нещо освежаващо и смъртоносно?

— Смятах, че пиеш само бира — отбеляза Франки.

— Освежителното е за мен. Смъртоносното е за Румър, задето те засрами, казвайки ти моята глупава забележка.

— О, мисля, че не е зле да се поразтъпча малко — заяви Румър.

Уим се засмя и също се извини.

— Току-що видях Луи Васерман да идва насам. Ще отида да го поздравя. — Обърна се към сервитьора, който все още очакваше други поръчки. — Донесете им каквото желаят и го пишете на моята сметка. За мен чаша скоч. Ще бъда от другата страна на басейна.

Румър вече бе офейкала и затова Джони и Франки дадоха поръчките си и потънаха в неловко мълчание. Най-накрая Франки разчупи леда.

— Не прилича на Лос Анжелис, макар че е толкова близо. Тук времето е толкова хубаво.

— Да, на север има доста наводнения.

Отново се възцари тишина.

— Наистина ли ти напомням за Мерилин Монро? — най-сетне попита Франки.

Джони сви рамене.

— Да, в някои отношения.

— Кажи ми в кои.

— Ами, тя постоянно е флиртувала и се е смеела, а вътрешно е била мека и уязвима. Също като теб. Не че флиртуваш, но и ти си мека и уязвима.

— Така ли?

— Франки, съжалявам за нещата, които ти наговорих онзи път. Знаеш, когато те обвиних, че нямаш сърце. Знам, че ти просто правеше онова, което смяташе за най-правилно. — „Това, което Уим искаше“, помисли си той, но на глас додаде: — И беше права. Като дадохме на публиката това, което очакваше, всичко някак си се разми и клюките постепенно замряха.

Сервитьорът донесе бира за него и лимонада за нея. Джони вдигна чашата си.

— Затова съм ти задължен. Благодаря.

Франки се усмихна и също вдигна своята.

— Няма за какво.

— Как си напоследък? Наслаждаваш се на свободното време, което имаме?

— О, ти ме познаваш. Работата е моята стихия. Може и да се забавлявам няколко седмици, но след това започвам да ставам неспокойна. Ако не беше този уикенд, сигурно вече щях да вия от скука.

— А след неделята? Какво ще правиш, за да не полудееш от скука. Ние няма да започнем снимките преди юни.

— Да, но аз ще трябва по-отрано да подготвя работата. Трябва да се проведат някои кастинги, срещи с художници, гардеробиери, да сформирам снимачен екип и неща от този сорт.

— О, между другото, поздравления за „Златния глобус“. Съвсем заслужена награда.

— Благодаря. Мислех, че вие двамата с Румър също ще бъдете наградени. Да се надяваме, че Академията ще оцени по-добре работата ви.

— Хей, та аз съм съвсем нов в бизнеса. Всички ми казват, че трябва да натрупам повече опит, преди да ме посветят в братството.

Някой извика, но предупреждението дойде твърде късно и Джони и Франки целите бяха намокрени, когато един от гостите цопна по корем в басейна.

— Предполагам, че ще се наложи да се преоблека. — Франки сви рамене и извинително му се усмихна. Ще се видим довечера.

— Да, ще се видим — кимна Джони.

Румър се озова до него веднага щом Франки изчезна във вътрешността на хотела. Нямаше нужда да пита Джони дали все още й е сърдит. Той свали тъмните си очила и зелените му очи заблестяха от неподправен гняв.

— Наистина имаш много голяма уста!

— Хей, но се получи, нали? Вие двамата отново разговаряте. И не ми казвай, че тя не ти е липсвала. Изписа се на лицето ти в същата секунда, в която пристигнаха двамата с Уим.

— Господи, Румър, каква фантазьорка си. Ние не разговаряхме. Просто запълвахме неловките паузи с приказки за времето и работата. Тя нямаше търпение да се махне от мен.

— Знаеш ли, ти наистина си много тъп кучи син. Но не се тревожи. Повече няма да се намесвам.

Джони мигом съжали, задето бе засегнал чувствата й. Остави бирата си, изправи се и я привлече в прегръдките си.

— Да сключим споразумение — рече младият мъж. — Закълни се в това, което току-що каза, и обещавам, че няма да те хвърля в басейна.

— Няма да посмееш! — засмя се актрисата.

Той я сграбчи по-плътно, а ръцете му се обвиха около кръста й.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Добре, кълна се. Кълна се!

Той я целуна по върха на носа и я пусна. Взе чашата си с едната ръка, а с другата пое ръката й и кимна към хотела.

— Готова ли си да отидеш да се гласиш за довечера? Виждам, че си се зачервила, въпреки този твой легендарен секси тен.

— Да. Ще ми се да полежа дълго във ваната. Искаш ли да ми изтриеш гърба?

— Готово! — отвърна той и я поведе към вратата на хотела.

— О, не! Аз просто се пошегувах!

Джони отметна глава и избухна в смях.

— Знаех, че се шегуваш, Румър Дей. Разбрах го още първия ден, когато се запознахме.

Остави я пред вратата на стаята й, но се наведе и докосна леко устните й, преди тя да влезе вътре.

— Все още съм готов да насапунисам гърба ти или които други части не можеш да достигнеш.

— Чудесен опит, но аз не съм единствената шегаджийка тук. Доста щеше да се поозориш, ако се бях съгласила. — Сложи длан върху голите му гърди и го избута навън. — Върви да се разкрасиш. Франси ще иска да се похвали със своята звезда на всички и да я покаже в целия й блясък.

Усмивката на Джони се стопи в мига, в който тя затвори вратата. Господи, колко трудно му беше да седи там с Франки и да се преструва на любезен приятел, когато му се искаше да я сграбчи в прегръдките си. Ала онези дни, през които я прегръщаше, когато споделяше тайните си, когато мислеше за бъдещето им, бяха отдавна в миналото. Той беше съвсем искрен, когато каза, че Франки му напомня за Мерилин Монро. Монро също като Франки не е знаела как да обича и как да приема любовта на другия. Единствената разлика бе, че Монро се е нуждаела от одобрението на целия свят, а не само на един човек. Франки търсеше само одобрението на Уим. Светът бе предал Мерилин Монро. Джони се надяваше, че Уим Монтклеър няма да предаде Франки.