Джилиън Грей
Дъщеря на греха (5)

4.

Франки нахлу и приемната на кабинета на Уим със самочувствието на жена, родена и израснала в света на привилегированите. Поздрави небрежно секретарката му и повдигна леко вежди:

— Баща ми зает ли е?

След което влетя в голямата и внушителна стая, която великият мъж сам бе проектирал.

Очите й се разшириха от изненада, когато не видя баща си на обичайното му място зад бюрото. Той се бе отпуснал в един от въртящите се столове, обърнат към прозореца. Взираше се в панорамната гледка на града, очевидно потънал в мислите и образите, завладели съзнанието му.

— Здравей — рече Франки и додаде с по-висок глас, тъй като баща й явно не я беше чул: — Върнах се.

Уим се сепна, но й отвърна с много по-малко ентусиазъм, отколкото тя очакваше:

— Всичко наред ли е?

— Имаш предвид с новата ми звезда? — попита дъщеря му, пусна издутата си пътна чанта на пода и се настани на стола срещу него. — Не. Натъкнах се на една малка спънка.

— О, сигурен съм, че ще се справиш — разсеяно отвърна баща й.

— Уим, всичко наред ли е?

— Хм? Какво? О, да. Разбира се. Просто отделих пет минути за медитация.

Франки се намръщи. Уим да медитира? Реши, че е по-добре да не задава въпроси, протегна ръка към чантата си, която преди малко бе оставила на пода, и се надигна.

— Е, в такъв случай няма да те задържам. Просто исках да знаеш, че съм се върнала жива и здрава. Свободен ли си за вечеря? Иска ми се да обсъдим моето откритие, книгата, докъде е стигнал сценарият и така нататък.

— Седни, Франки. Всъщност не съм свободен за вечеря, но дори и да бях, не искам да чакам чак дотогава, за да чуя за мъжа, който си открила. Как се казва?

— Джони. Джони Парис. Дори името му е идеално, нали?

— Въпросът бе риторичен и тя не изчака отговор. — Уим, почакай само да го видиш. Той е великолепен в пълния смисъл на думата — при това съвсем естествено, — обаче у него има нещо… онова особено качество, което е толкова рядко и именно това го прави толкова красиво. Очите му… Почакай. Ще ти го покажа.

Пъхна ръка в чантата си и извади плик със снимки. Разпръсна ги във вид на ветрило върху малката масичка пред тях.

— Направих ги тази сутрин, малко преди да тръгна. Дадох филма да го проявят и веднага се втурнах тук, за да ти ги покажа. Виждаш ли? Погледни очите му. Те не са настойчиви, а са някак си пълни с… какво? Тайнственост? Както и с болка, струва ми се. Това му придава суров, жаден и в същото време уязвим вид — засмя се тя и вдигна ръка, за да прокара пръсти през косата си — навик, който й бе останал от детството и който я съпътстваше и до днес. — Както и да е, сам виждаш, че не може да се опише с думи. Жените ще полудеят по него, ще искат да го изядат жив. Мъжете пък ще мечтаят за силата и опасната загадъчност, които излъчва.

— Предавам се! — засмя се Уим.

— Знаех си, че ще го харесаш. А най-хубавото е, че тези снимки не показват и една десета от истинската му същност. Почакай да чуеш гласа му и да видиш как се движи.

— И така, каква е спънката? Защо не е тук с теб?

Франсин свъси вежди и се наведе напред, докато пръстите й си играеха със снимките.

— Мамка му, Уим, не знам. Каза ми, че не може да дойде в Калифорния по-рано от ноември.

— Изглежда не е много въодушевен от идеята да участва във филм. Това може да не е само малка спънка, Франки. И най-големият талант на света не може да се изяви, ако не проявява интерес.

— Знам, но не мисля, че се отнася за този случай. Той беше заинтригуван. Може би е малко недоверчив. Но дядо му вярва в мен, а и когато си тръгвах, Джони вече бе убеден, че предложението ми си струва. Увери ме, че след три месеца със сигурност ще бъде тук. Вярвам, че ще удържи на думата си. Наистина съм малко раздразнена, че не поиска да дойде сега с мен, за да направим пробните снимки. — Откъсна поглед от снимките и погледна към баща си. — Искам го, Уим. Знам, ще ми възразиш, че не можем да формираме екип, без да сме сигурни, че една от звездите ни може да играе, но аз вярвам на инстинктите си и съм сигурна, че това е мъжът, който ни трябва.

— Вярвам ти, Франки. Знаеш го. Все пак ние зависим от хората с пари. — Преплете пръстите си, облегна брадичка на тях и се замисли за това, което току-що му каза дъщеря му.

— Добре — рече накрая, стана и прекоси стаята, за да седне на стола зад бюрото. — Ще ти кажа какво ще направим. Обади се на този Джони Парис. Определи му дата през ноември. Постарай се той да разбере, че трябва да дойде — тогава или никога. Направи график за пробните снимки. Междувременно аз ще пришпоря Ранди Блейк и Бърти Самс за сценария. Кога искаш да започнеш снимките?

Франки го бе последвала и сега се бе навела от другия край на бюрото, подпряла ръце на плота.

— През февруари или най-късно през март.

— Добре — кимна баща й, разтвори календара си и надраска някакви бележки. — Организирай всичко, Франки, но си подсигури гърба и подбери още някой и друг възможен изпълнител за ролята. — Смигна й, когато видя как недоволно смръщи вежди. — Хей, няма да ти навреди, а ако поговориш с някои от известните актьори, това ще ти осигури нужната публичност и ще бъде нещо като реклама. Все още ли смяташ да ангажираш Румър за главната женска роля?

— Разбира се. Тя е идеална. Ти сам го каза, когато прочете книгата.

Уим не отговори; вместо това натисна един бутон на телефона си. Когато секретарката му се обади, той я помоли да насрочи среща, изброи шест имена и след кратък размисъл назова и седмо.

— И, Каръл, междувременно не ме свързвай. Двамата с Франки ще отделим половин час да кръстим този кораб, който пускаме на вода.

Франки се бе отпуснала на един стол от другата страна на бюрото на баща си. Знаеше, че той й вярва, но в същото време винаги усещаше невидимите нишки, готови да бъдат дръпнати, ако тя прекрачи линията или се отклони от предначертаното. Фактът, че той току-що бе назначил среща, за да постави печата на одобрението си върху проекта, който щеше да бъде изцяло неин, я трогна така, както малко неща биха могли.

— Благодаря ти, Уим.

— Мамка им на благодарностите. Само спечели „Оскар“ за „Дим“.

— Знаеш, че мога да го направя с този филм. Книгата е много силна. Но, Уим, ще накараме публиката и критиката да зяпнат, когато видят Джони.

Баща й се засмя, а Франки остана за миг като омагьосана от смеха му и за пореден път осъзна колко красив беше баща й дори на петдесет и шест години. Помисли си, че той също притежаваше онази рядка магия, от която бяха направени истинските звезди. Уим излъчваше силен магнетизъм, предизвикваше уважение, притежаваше особена мощ, която можеше да внуши само с няколко тихо изречени думи. Макар че от години го сравняваха с Гейбъл, Франки се съмняваше, че дори легендарният актьор можеше да се мери с баща й по отношение на способността да покорява жените и да кара мъжете да му завиждат. Уим правеше всичко това несъзнателно. Тя винаги бе изпитвала благоговение към баща си, примесено със страхопочитание, ала в същото време беше невероятно горда с него. Точно в този миг обаче сърцето й бе преизпълнено с любов.

— Не се смей, Уим. Аз съм напълно сериозна и ти дяволски добре знаеш, че мога да спечеля „Оскар“, иначе нямаше да ми повериш филма.

— Разбира се, че можеш. Ти си Монтклеър. Само гените ти са достатъчна гаранция. — Отново й смигна по онзи начин, който би разтопил и най-леденото женско сърце. — А сега размърдай малкото си хубаво задниче, иди до бара и приготви по едно питие. Нито една сделка не може да се смята за сключена, докато не бъде придружена с наздравица.

Франки прекоси стаята, без да се оплаква, но докато кърпеше, подхвърли през рамо:

— Не забравяй и гените на Тия, Уим. Аз съм получила двойна доза гениалност.

Чу изпукване и рязко се обърна. Видя, че баща й бе счупил молива, който държеше. Но на въпросителния й поглед той се усмихна широко, а както винаги тъмните му очи не издаваха нищо.

— Нека моето бъде двойно — беше всичко, което Уим каза.

Франсин отнесе последните чанти в къщата, остави ги на пода във всекидневната и се спря, за да се наслади на чувството, че отново си е у дома, чувство, което винаги я радваше. Това бе едно от постоянните усещания в живота й — задоволството, което я обгръщаше винаги щом влезеше в просторната къща край плажа в Малибу, която бе купила само две седмици след двадесет и първия си рожден ден. Изминаха пет години, но невероятното чувство на гордост и сигурност не я бе напуснало и я изпълваше винаги щом погледът й обходеше голямата стая.

Дневната бе с внушителни размери и от нея се преминаваше в трапезарията и кухнята. Вкусът на Франсин към интериора бе също така авангарден, както и при избора й на приятелите, дрехите и филмите, които режисираше. Платна на Нейгъл, Блу и Мукаи изпълваха стените на всичките дванадесет стаи. Няколкото й любими скулптури имаха изчистени и семпли линии. Във високите и гладки вази, разпръснати с небрежна елегантност из стаите, бяха натопени нежни цветя, които приличаха повече на полски, отколкото на специално отгледани градински растения. Диваните и креслата бяха дълбоки и удобни, с бяла тапицерия в тон с белия килим. Ярките пухкави възглавници, разхвърляни из тях, свидетелстваха за присъщия й усет към драматичното. Тя веднъж бе сравнила излъчването от стаята с впечатлението, което би направил един пъстър паун в страната на чудесата през зимата.

Франсин се съблече гола, сгъна грижливо дрехите си и ги остави в коша за пране, настани се в едно от дълбоките и меки кресла и кръстоса дългите си стройни крака. Придърпа една голяма пурпурна възглавница в скута си и я обви с ръце.

Хубаво беше да си у дома, ала тя бе неспокойна и изпълнена с някакво чувство на тревога и меланхолия, което се опитваше да прогони. Насочи мислите си към нещо по-приятно и си припомни откритието си в Аризона. Джони Парис. Само името бе достатъчно да я накара да се усмихне. Господи, той наистина беше великолепен, но притежаваше и нещо много повече от хубава външност. Беше един от онези редки мъже, които излъчваха сексуалност и опасност. В очите му бяха стаени тайни, болка и уязвимост. Джони бе сложна и загадъчна личност. Също като Уим.

Внезапното сравнение я сепна. Макар че и двамата мъже бяха необикновено красиви, те всъщност никак не си приличаха. Но тя се чувстваше едновременно привлечена и отблъсната от Джони Парис. Уим притежаваше същата способност да предизвиква желание човек да го закриля, въпреки че високите стени, които бе издигнал около себе си, държаха на разстояние дори най-близките му и доверени приятели.

Днес тя видя гордост в очите на баща си, почувства обичта му, която той никога не демонстрираше. В най-ранните си спомени тя копнееше за прегръдките и целувките му, които бяха толкова редки, че тя почти не си спомняше случай, когато да е получавала и двете. Като малка със завист бе гледала как другите деца си играят с бащите си — подхвърляха ги високо във въздуха, а после ги улавяха в любяща прегръдка.

При все това Уим й показваше обичта си, макар и по друг начин. Тя се изразяваше в интереса му към идеите й, независимо дали проектът, който се обсъждаше, бе неин или не. Във вярата му в преценките й. В убедеността му, че е способна да покори и най-високите върхове в професията си. Но тайните, тайни, които усещаше, че крие от нея, й причиняваха болка.

От мига, в който влезе в кабинета му преди три часа, тя безпогрешно отгатна знаците, които сякаш мълчаливо предупреждаваха: „Влизането забранено“. Искаше да го попита какво има, но не го направи. Още преди години се научи никога да не прави тази грешка. Уим беше човек, който лесно се дразнеше, но рядко се ядосваше истински. Но когато избухваше, яростта му бе почти неконтролируема и малцина оцеляваха след тази буря.

Въпреки това дистанцията, която той пазеше помежду им, винаги й бе причинявала болка, защото така и не разбра на какво се дължи. Зачуди се каква бе причината за днешното отнесено, но същевременно разстроено изражение на баща й. Мисълта, че е безполезно да го пита, я изпълни с нова тревога.

Захвърли възглавницата, протегна ръка към лампата, натисна ключа и светлината разпръсна сенките на падащия мрак, които бяха започнали да изпълват стаята.

Отиде до стъклената стена, която оформяше предната част на стаята, и се загледа към хоризонта. Душата и сърцето й се изпълниха със спокойствие и умиротворение — океанът винаги й действаше по този начин.

Нямаше завеси, които да осигурят уединението й, но Франсин не се боеше, че може да я видят. Предишният собственик на къщата бе издигнал висока стена, която стигаше до океана и не допускаше нежелани посетители на плажа. Понякога някоя яхта се мяркаше зад рифа, ала тази вечер безбрежната повърхност на океана бе пуста — притежание единствено на Бога и на нея.

Младата жена отвори плъзгащите се врати и излезе на дългата тераса, която опасваше къщата. Късният августовски бриз разроши косите й и погали приятно кожата й. Тя вдигна лице и затвори очи. Опита се да пропъди болката, която й бе причинила днешната отчужденост на баща й. Вдъхна дълбоко океанския въздух, изпълнен с мириса на море, сол и цитрусови плодове, които растяха по дърветата, издигащи се на моравата пред къщата й. Дори и със затворени очи и обгърната от познатите аромати на дом ай, тя виждаше единствено тъмните очи на баща си, които блестяха с едва сдържан гняв и някаква дълбока тъга; усещаше познатото ухание, което бе част от него — смесица от одеколона му, мириса на кожените кресла, пурите… целия този богат и мъжествен аромат, запазена марка на Уим Монтклеър.

— Майкъл Блейн е на втора линия, господин Монтклеър.

Уим вдигна слушалката. Предишната вечер се бе обадил на детектива и почти през целия ден очакваше доклада му.

Беше отменил всичките си срещи за днес. Знаеше, че човекът, когото бе наел за пръв път преди повече от двадесет години, бе най-способният в този бизнес. Когато Уим му каза какъв е проблемът, Майкъл обеща да му докладва след двадесет и четири часа. Той бе човек, който спазваше думата си.

— Какво откри, Блейн?

— Попаднах в десетката, Уим. „Трипъл Найт Пъблишърс“ са сключили договор за издаването на биографията на Тия Барлоу. Предложили са й два милиона за твърди и меки корици. Госпожица Барлоу е обещала, че ще опише истинската история на живота си, която из основи ще разтърси публиката.

— Както винаги си свършил добра работа, Майкъл — изрече с дрезгав глас Уим.

— Хей, Уим, за мангизите, които ми плащаш, ще ти намеря копие от ръкописа, преди още редакторът да го е получил.

Уим тихо се засмя.

— Това няма да бъде необходимо, уверявам те. Но ако някой може да ми го достави, не се съмнявам, че ти си този човек.

— Има ли нещо друго?

— Засега не. Още веднъж ти благодаря за добре свършената работа, Майкъл.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Уим.

Уим затвори телефона и забарабани с пръсти по бюрото. Значи кучката не блъфираше. Е, нито пък той, когато преди, години й заяви, че по-скоро ще я види в ада, преди да й позволи да нарани дъщеря му.

Взе отново слушалката и набра един нюйоркски номер, който знаеше наизуст. Отговориха на второто позвъняване.

— Кабинетът на Катлин Делонжи. На телефона е Мики Таунсенд.

— Здравей, Мики. Уим Монтклеър се обажда.

Гласът на Мики мигом омекна.

— Катлин е на среща, господин Монтклеър, но ако почакате малко, ще й предам бележка. Сигурна съм, че ще иска да отговори на обаждането ви.

Уим изчака търпеливо повече от пет минути, докато гласът на приятелката му прозвуча по линията. Графиня Катлин Делонжи бе издател и собственик на едно от десетте най-големи издателства в Ню Йорк. Уим знаеше, че сигурно провежданата от нея среща в момента е важна. Също така знаеше, че тя ще излезе от срещата, без да задава въпроси, веднага щом я уведомят, че той се обажда. Той би направил същото за нея. Единствено дъщеря му се радваше на подобна привилегия.

— Уим, скъпи, съжалявам, че те накарах да чакаш. Бях на…

— Всичко е наред, любов моя. Разбирам.

— Да не би да се обаждаш във връзка с предстоящото ми посещение в твоята част на света, скъпи?

Въпреки тревогата си Уим се усмихна на искрената обич, която струеше от гласа й. Катлин Делонжи бе изключително затворен човек, който много строго пазеше от външния свят връзките и чувствата си. Спокойният й тон и липсата на притеснение в момента означаваха, че може да говори съвсем спокойно, без да се страхува, че някой може да чуе разговора им.

— Бих искал да дойдеш по-скоро — рече Уим, а меката въздишка в гласа му потвърди истинността на думите му. Ала тонът му много бързо се промени, когато съобщи причината за обаждането си. — Отнася се за Тия, Катлин.

По линията настъпи напрегната тишина, последвана от шумно поемане, на въздух.

— Какво е направила този път?

Уим набързо й предаде разговора от предишната вечер, после я уведоми какво му бе докладвал частният детектив. Катлин отговори на въпроса му, преди да успее да й го зададе.

— Ръкописът й никога няма да бъде отпечатан, Уим. Имаш думата ми. Самюъл Коен ми дължи няколко големи услуги. Ще трябва да му припомни всичките до една, за да го накарам да прекрати договора, но не се тревожи.

— Никога не съм се съмнявал, че мога да разчитам на теб. Но, Катлин, мисля, че ще е по-добре засега да оставим нещата както са. Поне през следващите няколко месеца.

— Защо, мили? Не може да си забравил, че Тия работи заедно с някого върху книгата си. Този друг човек ще знае тайната ти.

— Мислих за това, Катлин, но до края на седмицата ще знам името на анонимния автор. Който и да е той, може да бъде купен като всеки друг. Междувременно за мен ще бъде по-изгодно да оставя Тия да си мисли, че съм решил да я атакувам от друг ъгъл.

— А, значи смяташ да я заплашиш със съдебно дело, заповед за възбрана и така нататък.

Уим се усмихна, доволен, че Катлин го разбира толкова добре; колко много си приличаха те двамата.

— Точно така. А относно договора с „Трипъл Найт Пъблишърс“ — не искам да бъде прекратен. Просто искам въпросната книга никога да не бъде публикувана. Това усложнява ли нещата за теб?

— Да, прави ги по-трудни, но не и невъзможни. Както и да е, продължавам да се чудя защо смяташ да действаш по този начин?

— Помисли си, любима. Познаваш Тия не по-зле от мен. Това би било само временна победа. Тя не разбира значението на думата поражение. Веднага щом разбере, че са я надхитрили, ще нападне на друг фронт. Само че следващия път може и да не ме предупреди. Мисля, че е по-добре да играя нейната игра, и то според правилата, на които тя научи и двама ни.

По линията се разнесе дълбокият гърлен смях на Катлин.

— А, значи смяташ да си поиграеш с нея. В същото време искаш аз да убедя Коен да провали договора. Наистина си много умен, скъпи ми Уим.

— Да, правилно си разбрала. Сигурен съм, че господин Коен ще бъде изключително щастлив да удвои парите си, без дори да прави разходи по отпечатването на книгата. А междувременно това ще ни спечели време, нали? Две, а може би три години? Според моите източници Тия била болна. Тя е на седемдесет години. Колко дълго ще живее, за Бога?

Този път мелодичният смях на Катлин прозвуча малко злобно.

— Моля те, Господи, дано никога не направя нещо, което да ме направи твой враг.

— Това, моя най-скъпа Катлин, никога няма да се случи.

— Знам — каза тя и гласът и стана сериозен и мек. — Това е единствената утеха, която имаме. Тия се опита да ни унищожи, но вместо това успя да си създаде един много силен и сплотен враг.

— И двамата оцеляхме от злобата и отмъщението й, Катлин, ала тя все още държи някои конци, които може да дърпа — напомни й Уим.

— Надявам се, че това няма да е вечно, скъпи. — Последва кратък и горчив смях. — Ти си напълно прав. В крайна сметка колко дълго може да живее старата кучка?

— Понякога ми се иска да имам смелост да я убия.

— Никога не е било въпрос на смелост, мили мой. И двамата знаем защо не си го направил.

— Заради Франки, разбира се. Тъкмо заради нея няма да позволя на Тия това последно отмъщение.

Катлин почувства как по гърба й пробягнаха тръпки и реши да смени темата, като заговори за други по-безопасни и приятни неща.

— Като стана дума за блудната ти дъщеря, как е тя? Къде е в момента?

— Франки ли? Добре е. Всъщност само преди половин час напусна кабинета ми.

— И кой дракон се кани да прониже през тази седмица?

Уим се засмя за пръв път от телефонното обаждане на Тия предишната вечер.

— Всъщност, стара приятелко, изглежда, че тя най-после е открила непобедимия дракон.

— Франсин влюбена? — недоверчиво възкликна Катлин.

— Не, не. Тя изцяло е отдадена на работата си. Няма време за сериозни връзки. Но е убедена, че е открила мъжа, който ще се превърна в мегазвездата на следващото десетилетие.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — подкачи го Катлин, имайки предвид отдадеността му на работата. — А ти какво мислиш? Дали е права за… бъдещата звезда?

— Не съм го виждал, но не се съмнявам в нея. Тя притежава инстинкт.

— В такъв случай ще следя изявите му. Как е името на този нов холивудски герой?

— Джони Парис.

— А, звучи много секси.

Уим се засмя.

— Според Франсин това е най-малкото, което можело да се каже за него.

Когато Еди Парис излезе иззад ъгъла на къщата, влачейки изсушен храст градински чай, видя внука си да завива по алеята. Хвърли бодливото растение върху високата купчина от изрязани храсти и клони, смъкна шапката от главата си, избърса потното си чело с ръка и повдигна брадичка в мълчалив поздрав.

— Изглежда си бил доста зает — подхвърли Джони, докато излизаше от пикапа. Затръшна вратата и закрачи към дядо си.

Еди пренебрегна забележката му и предпочете да попита за посещението на Джони в Скотсдейл.

— Как е тя?

Красивото лице на младия мъж се озари от усмивка, която излъчваше едновременно и радост, и гордост, макар че в искрящите му зелени очи бе стаена тъга.

— Красива. Изглеждаше радостна да ме види. Всъщност се усмихна, когато ме видя да влизам в стаята й.

Еди отпусна ръка върху рамото на внука си и го повлече към къщата.

— Какво ще кажеш за една бира? Гърлото ми дращи и имам чувството, че съм погълнал цяла торба с пясък.

Двамата мъже се настаниха във вътрешния двор, Еди изслуша разказа на Джони за следобеда, без да го прекъсва чак до последните му думи.

— Иска ми се тя да може да е тук с нас.

— Търпение, синко. И това ще стане.

Джони не отговори, а извърна поглед към пустинята и скалистото плато в далечината с два високи хребета.

Еди знаеше, че внукът му не мисли за днешното си посещение, а за едно момиче отпреди три години. Възрастният мъж реши, че е време да смени темата и вместо за миналото да заговори за бъдещето на Джони.

— Мисли ли за предложението на Франсин Монтклеър?

— Малко.

— И какво? Ще отидеш ли?

— Предполагам, че да. Както самият ти каза, какво мога да изгубя? Преди три години захвърлих на вятъра живота, който исках. Може би госпожица Голяма работа ще ми помогне да си върна поне една част от него.

— Така мисля и аз — кимна Еди и отпи от бутилката. После внезапно добави: — Тази сутрин говорих с един стар приятел в Лос Анжелис.

— И? — попита Джони в тон с навика на дядо му да говори със заобикалки.

— Изглежда, че тя не е лъгала, когато заяви, че баща й бил един от най-могъщите хора във филмовата индустрия. Освен това той наистина обожава дъщеря си. Моят приятел ми каза, че щом е заявила, че ще те направи звезда, значи можеш да започваш да си броиш парите.

Джони кръстоса единия си крак, обут в ботуш, върху другия и завъртя студената бутилка между пръстите си.

— Кой е този твой приятел, дядо?

— Рони Рейгън. Помниш ли го? Изигра най-великата си роля в Белия дом.

От гърлото на Джони се изтръгна тих смях.

— Струва ми се, че си спомням името. И Нанси ли познаваш?

— Не много добре — призна си Еди със сериозен тон. — Разбира се, срещал съм я няколко пъти, но тя не е от най-общителните. Спазва дистанция.

Джони отново се усмихна. Напоследък много малко неща можеха да го развеселят, а още по-малко хора. Еди Парис беше един от тях.

— Как така не знам за приятелството ти със семейство Рейгън?

— Представа нямам, синко. Предполагам, че не си ми обръщал много внимание през онези години. Доколкото си спомням, ти прекарваше по-голямата част от времето си, пъхнал глава под капака на някоя кола или седнал над книгите.

Дори и в падналия мрак Еди забеляза как лицето на внука му мигом помръкна и тъгата се завърна в зелените му очи. Знаеше за какво мисли. Знаеше и за кого си мисли. Повдигна крак и бутна с върха на ботуша си крака на Джони.

— Няма да ти стане по-добре, ако продължаваш да тъгуваш. Тя не би го искала. Тя би искала да продължиш да живееш.

Джони рязко се изправи.

— Да, предполагам, че точно това ще направя, когато бъда отново свободен. Има още три месеца, докато законът ми връчи картата „Свободен“ и ми позволи да изиграя картата „Заминавам“.

— Това не е игра и ти го знаеш най-добре — сурово рече Еди с явно неодобрение. — Но си прав. Законът казва, че още три месеца не можеш да напускаш Аризона. Не казва обаче, че не можеш да започнеш да се подготвяш.

Джони бе дръпнал плъзгащата се стъклена врата, но се спря и се обърна към дядо си.

— И как предлагаш да го направя?

Устните на Еди бавно се разтеглиха в усмивка.

— Знаеш ли, за такова умно момче понякога си много тъп.

В дневната върху телевизора има една визитна картичка. Предполагам, че на гърба й е написан домашният телефон на момичето.

— Искаш да се обадя на Франки Монтклеър? И за какво?

— Да я увериш, че ще се видиш с нея една седмица преди Деня на благодарността. Да я попиташ дали не може междувременно да ти изпрати сценария. Да покажеш някакъв интерес.

— Искаш да кажеш да й се подмажа?

— А защо не? — попита Еди. — Имаш ли нещо по-добро да правиш? — Видя как внукът му стисна упорито челюсти и додаде с весели искрици в очите: — Хей, момче, не ме разбирай погрешно. Никога не съм обичал да целувам задници, но пък никога досега не са ми предлагали да целувам някой толкова хубав. Може би щеше да ми хареса.

Джони се усмихна и в този миг приликата между двамата стана поразителна.

— Е, трябва призная, дядо, че определено имаш право. — Почеса се по врата. — Макар че не е съвсем мой тип.

— Да, знам. Ти харесваш по-сладки и нежни. Не мога да не се съглася, че тя е малко ръбеста. Но доколкото си спомням, забелязах, че има някои места, които са доста меки и закръглени.

Този път Джони отметна глава и силно се засмя.

— Ти можеш да намериш нещо хубаво дори и в една гърмяща змия. Предполагам, че тъкмо това те прави толкова добър политик.

Еди му смигна.

— Да, така е, момче. Ти може и да не станеш политик, но актьорската игра и политиката не са много различни. Ако си изиграеш ролята достатъчно добре, публиката ще те хареса и можеш лесно да я накараш да играе по свирката ти. Запомни го.

Джони остави стъклената врата да се плъзне зад гърба му и се облегна на стената с тъжно изражение на лицето.

— Аз мога да изиграя ролята, дядо. Но какво ще правя, когато светлините угаснат?

Еди не отговори, взе лулата си, двете празни бутилки и се изправи. Застана пред внука си на прага на задната врата и срещна твърдо погледа му.

— Тогава ще започнеш да репетираш репликите си за следващия ден. Миналото си е минало, Джони, момчето ми, и ти никога няма да можеш да го промениш.