Джилиън Грей
Дъщеря на греха (2)

1.

„Ще те направя звезда!“

Колко пъти беше чувала баща си да произнася тези думи? Франсин Монтклеър вече им бе загубила броя. Израснала в света на киното, тя още от шестгодишна бе разбрала какво означават те. Беше много просто и ясно. В повечето случаи Уим Монтклеър ги казваше на красивите млади жени, които искаше да чука, но дори и наистина да имаха талант, много рядко той бе причината за обещанието му.

Обаче сега, докато се измъкваше от лъскавото си сребристо мазерати, Франсин знаеше, че ще каже тези думи, и при това те щяха да бъдат самата истина.

Мигом забрави подозрителния шум под капака на автомобилния двигател на колата й, който бе причината да отбие от магистралата и да се озове в това забравено от Бога място. Дори бе способна да пренебрегне пустинната жега, която тегнеше над нея като задушаващо одеяло. Цялото й внимание бе съсредоточено върху най-невероятния и безумно красив мъж, когото бе виждала през живота си.

Ала не само необичайно красивият му външен вид я караше да не може да откъсне поглед от него. По дяволите, Лос Анжелис гъмжеше от красиви мъже.

Но този бе различен. Нямаше съмнение в това.

Франсин присви очи срещу жаркото слънце и впери поглед в него. Мъжът се бе облегнал на автомата за безалкохолни напитки. Беше заобиколен от малка група мъже — всички по-възрастни, с вече започнали да посивяват коси, но явно местни жители като самия него. Той отпиваше често от бутилка с минерална вода „Перие“ и внимателно слушаше разговора. Понякога по устните му пробягваше лека усмивка, ала не достигаше до зелените му очи, засенчени от дълги и гъсти мигли. Разтегляше единствено пълните му чувствени устни, а на бузата му се появяваше очарователна трапчинка. Бе силно загорял, с тъмнокестенява коса, в която проблясваха златисти нишки. Мъжът често отмяташе непокорния кичур, който падаше върху веждите му, извиващи се над най-изразителните очи, които Франсин бе виждала. Те сякаш й говореха и тя бе силно заинтригувана от посланието им. От тях се излъчваше тъга, страст и гняв.

Стори й се забавно, че макар той очевидно да бе забелязал пристигането й — както впрочем и всички останали, — единственото внимание, проявено към появата й, бе насочено към колата й, ала дори и то бе само за кратко. А сега сякаш изобщо не забелязваше присъствието й.

Нищо чудно, помисли си младата жена, когато погледът й се отклони от този невероятен красавец и се насочи към страничното огледало на колата. Късата й руса коса стърчеше на потни кичури около лицето й, а поръбената й с дантела фланелка бе прилепнала към малките й остри гърди. Лицето й — напълно лишено от грим — бе зачервено и мръсно.

— Мамка му! — измърмори тя любимия си израз, докато се опитваше да приглади светлорусата си коса в напразно усилие да възстанови елегантната прическа, с която рано сутринта потегли от Лас Вегас.

Докато крачеше към групичката мъже, Франсин си повтори: „Мамка му!“ Памучните й шорти се лепяха за краката й и я дразнеха на всяка крачка. Ако не беше неочакваното й откритие, щеше да излее яда си с още няколко цветисти ругатни. Ала тя току-що бе видяла мъжа на мечтите си, а Франсин Монтклеър бе заклета мечтателка. Нейната работа бе да мечтае, да създава магия и ето, че бе попаднала на най-фантастичния заек, който един магьосник би могъл да измъкне от цилиндъра си. Не беше в навиците й да пристъпва към бизнес сделка, когато изглеждаше като нещо смачкано и мокро, тайно внесено вкъщи от котката. Ако имаше дума, която да я описва най-точно, то това бе стил.

Разтовари се още веднъж с любимата си ругатня, а после лепна на лицето си възможно най-хубавата си усмивка. Полюшващата се чувствена походка й се удаваше все по-трудно, защото влажният памук протриваше все повече бедрата й, но тя успя да изрече едно: „Здравейте!“ и спря на няколко метра от мъжете.

Макар че четиримата, които стояха с гръб към нея, се извърнаха, никой не отговори на поздрава й. Само се взираха в нея, при това доста невъзпитано.

— Неприятности с колата — промърмори тя и посочи с палец зад рамото си.

— Чухме — рече единият от мъжете.

— Е, ще може ли някой от вас да провери какво не е наред? Колко сериозна е повредата?

— Джони е механикът, но сега е в обедна почивка — неохотно подхвърли друг мъж.

Джони, усмихна се Франсин. Може и да не горяха от желание дай помогнат, ала все пак й бяха дали някаква информация. Сега тя знаеше името на своя нов Джеймс Дийн. Обърна се към него.

— Не бих искала да прекъсвам почивката ви, но може ли да ми отделите няколко минути, за да поговорим?

— Джони не си пада много по приказките — засмя се най-възрастният от четиримата аризонци. — Защо не отидете в онова кафене отсреща? Поръчайте си едно студено питие и си отдъхнете от жегата. Имате нужда от нещо, за да се охладите. Обедната почивка свършва в един часа. Има още половин час.

— Вие не можете ли сам да отговаряте за себе си? — попита Франсин мъжа, който не сваляше поглед от нея откакто се бе приближила.

— Мога, но те просто казаха всичко — отвърна той.

Какъв великолепен глас! Мек, но в същото време дълбок и силен. Чувствен като лицето и тялото му. Тя се усмихна, после се засмя, когато го видя да се намръщва. Метна дръжката на чантата си през рамо и се завъртя на пети. После се извърна към него.

— Ще се видим след тридесет и пет минути.

— Ще ми е нужно малко повече, за да видя какво не е наред с колата. Защо не дойдете след час и половина?

Франсин поклати глава.

— Не, ще се върна след тридесет и пет минути. Искам да наблюдавам работата ви.

— Разбирате ли от коли? — попита единственият мъж, който досега бе мълчал.

— Абсолютно нищо — измърка тя, преди да се запъти към отсрещната страна на улицата.

— Хей!

Младата жена отново спря и се обърна.

— Вие не сте ли Франсин Монтклеър?

Тя кимна, изненадана от вълнението, което изпита. Смяташе, че отдавна го е преодоляла. Изминаха шест години, откакто за последен път бе застанала пред камерата, и хората рядко я свързваха с онова младо момиче, което някога бе звездата на младежките филми.

— Как така не сте на снимки? — попита друг мъж от групата.

Франсин не отговори веднага. Погледът й бавно обходи всички, докато накрая се спря на мъжа, който се казваше Джони.

— Преди шест години се отказах от кариерата на актриса.

— Така ли? А с какво се занимавате в момента? — полюбопитства разпозналият я мъж.

Докато отговаряше, погледът й остана прикован в лицето на Джони:

— Сега аз създавам звезди.

Тръгна си, без да дочака отговор. „Обмисли последните ми думи през следващите тридесет и две минути“, каза си тя. Може би когато тя се върнеше, той щеше да се заинтересува много повече от това, което имаше да му казва.

— Какво е толкова спешно, Франки? — прогърмя гласът на Уим Монтклеър в слушалката. В тона му се долавяха обичайните сърдити нотки. — По средата съм на една важна среща.

Франсин се засмя.

— Което означава, че тормозиш Шери, за да ти даде Бети Мидлър за „Вещици и вампири“.

— Което означава, че това, за което ме търсиш, трябва да е нещо наистина дяволски важно.

Гласът му омекна, но Франки, за разлика от повечето хора, разпозна заплахата, която се криеше зад привидно спокойния му тон. Мигом стана сериозна, ала не можа да сдържи ентусиазма си.

— Открих нашата звезда за „Дим“. Няма да повярваш колко е идеален! Говоря за нещо изключително, Уим. Той е сексапилен и невероятно красив, но не се вписва в стандарта. У него има нещо тъмно и заплашително, което едновременно плаши и привлича, разбираш ли?

— Къде, по дяволите, се намираш? — попита баща й.

— Не знам. В някакъв забутан град в Аризона. Мисля, че се казва Паристън или нещо такова. Както и да е, чу ли какво ти казах? Ние се сдобихме с откритието на века. Всички филмови продуценти в Холивуд ще позеленеят от завист, когато видят този тип, да не говорим за режисьорите. Ще накарам някои от тях да си седнат на надутите задници, в това число и Спилбърг.

— Той може ли да играе? — подхвърли Уим, но Франки отмина обидата с мълчание. Нейният баща и президент на „Монтклеър Продъкшънс“ се извини по обичайния си начин — с нисък, ръмжащ и примирен смях. — Ще му направиш ли пробни снимки, или веднага ще започнеш да снимаш филма?

— Мамка му, Уим! Разбира се, че ще му направя пробни снимки. Макар че всъщност наистина не е нужно. Наследила съм твоя инстинкт и знам, че току-що съм открила най-голямата звезда в този бизнес след Редфорд. Уреди пробните снимки за петък. Моята кола се разпадна тук някъде, насред пустинята. Още дори не знам какво не й е наред, но утре към обяд ще се прибера у дома.

— С нашия нов… продукт?

Сега бе ред на Франсин да се засмее.

— Знам, че Шери е в кабинета ти. Благодаря ти, Уим. Наистина искам да го запазя в тайна за няколко седмици. Току-що го срещнах, а в главата ми вече се върти рекламната кампания. Ще поговорим по-подробно, когато се прибера. Връщай се към срещата си, а аз ще отида да си взема нещо за хапване.

Няколко секунди по-късно тя облегна глава на твърдата дървена облегалка на стола зад една маса и затвори очи. Господи, колко бе хубаво да седиш в помещение с климатик! Мисълта я накара да се усмихне. Наистина беше свикнала с хубавите неща в този живот. Едно нещо бе да прекарваш часове в пустинята, за да снимаш филми, които ще печелят награди, а съвсем друго — да се окажеш неволна жертва на луксозна кола, която внезапно се бе превърнала в гореща пещ. Усмивката й стана по-широка, докато благодареше мислено на щастливата си звезда заради повредата в автомобила. В противен случай никога нямаше да срещне бъдещата суперзвезда Джони.

Стомахът й се обади в същия миг, когато един женски глас прекъсна мислите й.

— Май си имала спор със слънцето и си го изгубила — каза с усмивка червенокосата сервитьорка.

— Колата ми започна да издава много интересни звуци на около двадесетина километра оттук. Не знаех какво може да бъде, така че изключих климатика. Дори и при отворени прозорци едва можех да дишам.

— Онази лъскава сребриста красавица ли е твоята кола?

Франсин кимна.

Сервитьорката, която според табелката, закачена на блузата й, се казваше Уинона, й подаде менюто, като в същото време повдигна вежди.

— Нали си чувала какво казват хората, скъпа — на всеки в този живот е съдено понякога да се понамокри.

Франсин можеше да разпознае злостното остроумие, когато го чуеше, но беше толкова дяволски развълнувана, че нямаше да позволи на никого да й развали настроението.

— Истина е — съгласи се тя с усмивка, също толкова измамна, колкото спокойният и мек тон на баща й.

Уинона добродушно сви рамене, очевидно примирена с факта, че не можа да предизвика дори смръщване на вежди у красивата си клиентка.

— Не бързай да избираш, скъпа. Сама виждаш, че заведението е пълно. Ще минат поне десет минути, преди отново да успея да ти обърна внимание.

Франсин погледна часовника си.

— Разполагам само с осемнадесет минути. Имате ли плодове?

— Разбира се, но защо бързаш? Доколкото разбрах, колата ти се е повредила. Ако Джони ще я проверява, можеш спокойно да почакаш. Той е много съвестен.

— Откъде знаеш, че Джони ще проверява колата ми? — попита Франсин, но в същия миг й се прииска да си прехапе езика. Бе наясно с отговора още преди сервитьорката да го изрече.

— Не се налага да си професор, за да се сетиш, че в град като Паристън едва ли има много механици.

— Може ли да получа чаша чай с лед, докато чакам плодовете?

— Вече идва — отвърна Уинона, но Франсин престана да я слуша. Вниманието й бе насочено към гаража, където Джони продължаваше да разговаря с единия от мъжете. Дори от разстояние забеляза приликата между двамата и се зачуди как не я бе доловила по-рано. Макар че косата на по-възрастния мъж бе посивяла, а лицето му набраздено от дълбоки бръчки и въпреки че Джони беше по-слаб и с около три сантиметра по-висок, беше очевидно, че двамата са роднини. Баща и син? — запита се Франсин. Или по-скоро дядо и внук?

Когато едно младо мексиканче й донесе чая, тя го попита за двамата мъже. Момчето, явно доволно от възможността за кратка почивка, се втренчи през стъклото на прозореца.

— О, имате предвид Еди и Джони Парис. Старият Еди е собственик на гаража. Джони е негов внук. Работи за дядо си откакто се върна. Мисля, че няколко месеца беше в Детройт. Така поне се говори. — Момчето сви рамене и се отдръпна от прозореца. — Не знам нищо повече.

— Благодаря — рече Франсин и пъхна една петдоларова банкнота в ръката му. — Това е всичко, което искам да знам засега, но ще ти дам още един малък бакшиш, ако ми донесеш поръчката през следващите три минути.

— Ще го имате, госпожо!

Две минути по-късно Франсин отхапваше първата хапка от пъпеша, който се топеше в устата й. Преглътна с наслада сочния и сладък плод, изкушена от мисълта дали да не удължи обяда си. Перспективата наистина бе доста съблазнителна, но работата я зовеше, а Франсин Монтклеър беше истински ветеран в бизнеса. След като имаш уговорка, си длъжен да я спазиш, освен ако не си мъртъв или поне на смъртно легло, а второто важеше само в краен случай. Точно тридесет и две минути след като си бе тръгнала от гаража, тя се върна обратно.

— Е, свърши ли обедната почивка? — попита Франки.

Франсин много скоро разбра, че Джони Парис не е човек, чието внимание може лесно да бъде отвлечено. Но и тя не беше от жените, които се отказват лесно. Опита се да говори за всичко — от коли до филмовата индустрия, но той отговаряше или едносрично, или с ръмжене.

— Виж, ще пристъпя направо към въпроса, Джони. Както знаеш, някога бях актриса — при това дяволски ме биваше, ако ми позволиш тази нескромност, — но имам и нюх за доброто шоу. В това отношение превъзхождам дори неколцина известни режисьори. Както и да е, един ден баща ми подхвърли, че след като знам как трябва да се направи добър филм, защо не се опитам сама да режисирам един. — Бе готова да се засмее, но сподави смеха и побърза да продължи, когато видя, че Джони дори не вдигна глава. — Не мисля, че той очакваше от мен да приема, пък и не бях сигурна, че баща ми ще вложи пари във филм, който аз щях да режисирам, но това стана и сега аз имам репутацията на един от най-добрите режисьори във филмовия бизнес. Предполагам, че съм нещо като феномен. Нещо като Спилбърг — който, между другото, ме мрази.

Джони измърмори нещо под нос, което тя не чу и затова си пъхна главата под капака на колата, за да го помоли да повтори.

С едва доловима въздишка той взе мръсния парцал, преметнат на рамото му, и се изправи, докато бършеше изцапаните си машинно масло ръце. Улови я за лакътя и я поведе настрани от колата.

— Непрекъснато говориш само за баща си. Нямаш ли майка?

Франсин се намръщи, докато подтичваше до него — дори дългите й крака не можеха да догонят бързата му крачка.

— Тя е умряла, когато съм била бебе. Защо питаш?

— Просто си мислех, че ако имаше майка, би трябвало отдавна да ти измие устата със сапун.

— Аз съм на двадесет и шест години. Не мисля, че майка ми би възразила срещу някоя и друга ругатня или цинизъм от време на време.

Джони повдигна вежди, докато я въвеждаше в малкия кабинет до гаража, след което я бутна да седне не особено нежно.

— През по-голямата част от времето, бих казал. Чувал съм само две жени да ругаят като теб. Едната е Лорета Диал — градската курва, а другата е Мей Денис — шофьор на камион, която редовно минава през града. Нито една от двете не се ползва с голямо уважение.

— Върви по дяволите… защо ме доведе тук?

— Защото не мога да работя, като ми висиш на главата. Ако искаш да ти поправя колата, ще трябва да ме оставиш на спокойствие. Затова стой тук, докато се върна, иначе ще се обадя във Финикс и ще помоля да изпратят влекач, за да ти прибере колата.

— Невъзпитано и грубо копеле — промърмори под нос Франсин, след като той излезе.

— Не е груб, просто се отнася сериозно към работата си — обади се Еди Парис от другия ъгъл на кабинета.

Франсин се завъртя със стола.

— Изплашихте ме. Не знаех, че има още някой.

— Съжалявам — рече Еди, стана от бюрото си и дойде при нея. — Искате ли сода?

— С удоволствие — усмихна се Франсин. — Диетична, моля.

— Ставате наистина много хубава, когато се усмихвате така — каза Еди. Тръгна към вратата, за да й донесе питието, и додаде: — Може би от това ще има повече полза, отколкото от моряшкия език.

Франсин усети как лицето й пламва, но не от жегата. Проклета да е, ако позволи на някакъв си прост провинциалист да разбере, че я е засрамил. Когато след няколко минути той се върна с изпотена бутилка минерална вода, тя му се усмихна сковано и протегна ръка към едно от списанията на бюрото. „Автомеханика“ едва ли беше най-интересната област за нея, но поне щеше да я избави от задължението да води разговор. Очевидно Еди бе отгатнал не особено сполучливия й опит да избегне въпросите, защото придърпа един стол по-близо до бюрото и се наведе към нея.

— Какво искате, госпожице Монтклеър?

— Имате предвид, освен поправката на колата ми, нали?

— Много добре знаете какво имам предвид, млада госпожице. Видях начина, по който наблюдавахте внука ми. След това започнахте да намеквате, че създавате филмови звезди. Това ли искате от Джони? Искате да участва в някой от филмите ви?

Франсин вирна предизвикателно брадичка.

— И какво, ако е така? Смятате да ме разубеждавате, така ли? — Еди отвори уста, за да й отговори, но тя вдигна ръка, за да го спре. — Защото, ако имате такова намерение, длъжна съм да ви предупредя, че мога да бъда много настойчива.

— Няма да се противопоставя, ако наистина сте сериозна в намерението си да го ангажирате за свой филм. Но ако си имате някакви лични причини — това вече е друга работа.

— Какво искате да… о, имате предвид, че съм хлътнала по него и просто искам с приказките си за киното да го вкарам в леглото си? — Тя се засмя. За пръв път, откакто преди повече от седмица напусна дома си, наистина се почувства развеселена. Наведе се напред, а устните й се извиха в най-съблазнителната й усмивка. — Изглеждам ли ви като жена, която трябва да убеждава дълго мъжете, за да спи с тях, господин Парис? Знам, че днес не съм в най-добрата си форма, но можете ли сериозно да си мислите подобно нещо?

— Значи наистина имате сериозно намерение да го вземете за някой от филмите си?

— Дяволски сте прав! — избухна тя, но почувства как лицето й пламва издайнически. Отново бе заговорила по обичайния си начин, а нямаше никакво намерение да изслушва още една лекция по благоприличие, затова припряно продължи: — Не ме разбирайте погрешно, но съм убедена, че вашият внук е един от най-страхотните мъже, които съм виждала през краткия си живот. Ако едно въргаляне в чаршафите ще ми помогне да получа съгласието му да участва във филма ми, няма да имам нищо против. Но аз живея и дишам във филмовия бизнес, господин Парис…

— Викай ми Еди. Единствените хора, които ме наричат господин Парис, са губернаторът и собственикът на погребалното бюро. И двамата не са сред любимците ми.

Окуражена, Франсин се намести по-удобно на стола си и ентусиазирано заговори:

— Добре, Еди. Както вече ти казах, филмовата индустрия е моят живот. Правя много малко неща, които не са пряко свързани с работата ми. Всичките ми приятели са от този бизнес. Дори мъжете, с които излизам, по един или друг начин биха могли да ми помогнат в работата. По дяволите, аз дори не излизам да се забавлявам, освен ако не е свързано с работата ми.

— Трябва да е доста изморително — сухо отбеляза Еди.

— Тъкмо обратното — действа ми ободряващо.

— Но защо точно Джони? Знам, че изглежда добре, но сигурно всеки ден срещаш мъже като него.

— Срещам повече красиви мъже, отколкото мога да преброя, но досега съм виждала само един или двама, които имат нещо от магията на Джеймс Дийн или Елвис Пресли. А твоят внук я притежава изцяло. Тя е в очите му и в начина, по който се усмихва и се движи. У него има едновременно самоувереност и обещание за разюздана страст, което извира някъде дълбоко от същността му, но в същото време излъчва и уязвимостта на едно малко момче, някаква преживяна болка и тъга. — Сви рамене. — Това дори не изчерпва всичко. Едва ли има начин да го опиша съвсем точно, но повярвай ми, Еди, имам нюх за магията и Джони я притежава.

Еди остана мълчалив дълго време, но пронизващият му поглед не се отделяше от лицето й. За пръв път от доста време Франсин се почувства неудобно от тези две изпитателни очи.

— Какво мислиш? — попита накрая тя.

— Мисля си, че сигурно наистина си толкова добра в работата си, колкото казваш. Но откъде знаеш, че Джони ще може да играе?

— Инстинкт. Обзалагам се на няколко хиляди долара, че пробните му снимки не само ще бъдат сполучливи, но и всички ще останат смаяни, докато го гледат.

— Какво ще кажеш да дойдеш довечера на вечеря? Трябва да те предупредя, че домакинството ни е ергенско, така че не очаквай кой знае какво. Моята съпруга почина преди повече от единадесет години, а родителите на Джони още по-отдавна. Загинаха при автомобилна катастрофа. Оттогава двамата с него живеем сами, ако не се брои малкото индианче, което се грижи за готвенето и чистенето.

— Я ми кажи, Еди, приличам ли ти на жена, която ще се уплаши да остане насаме с трима мъже?

Не можа да сдържи доволната си усмивка, когато видя, че лицето му почервеня.

— Просто исках да го знаеш. Всъщност идея нямам дали Джони ще приеме предложението ти, но мисля, че трябва да го чуе. Освен това трябва да кажа, че има големи шансове да останеш тук още ден или два. Каквото и да не е наред с колата ти, навярно ще се наложи да докарат частта от Сан Бернардино.

— Това не е проблем, но наблизо има ли мотел?

— Странноприемница „Паристън“. Малка и непретенциозна, но чиста.

Франсин допи содата си и му подаде празната бутилка.

— Благодаря. Между другото, Еди, това ми напомня за нещо, което исках да попитам. Паристън. Парис. Семейството ти ли е основало града?

— Да, по времето на Златната треска през 1849. Моят дядо се сетил, че хората, които минават оттук, ще се нуждаят от продукти. След като еуфорията отминала, двамата със съпругата му останали, както и името на града — Парис Таун, който по-късно станал Паристън.

— Е, значи си голяма клечка тук.

— Ние сме уважавани хора, госпожице Монтклеър — заяви с достойнство той, стана и излезе от малкия кабинет.

— Мамка му, май пак оплесках работата! — изпъшка Франсин.

Еди откара Франсин до странноприемницата, след като Джони заяви, че колата й ще се нуждае от ново делко. Остави я пред вратата на стаята й с обещанието, че ще мине да я вземе към седем.

Когато се върна в гаража, Джони го чакаше със смръщено лице.

— Защо я покани на вечеря? Не си спомням досега да си правил подобно нещо.

— Дамата иска да обсъди един въпрос с теб. Изглежда, че си е наумила да те снима в един от филмите си. Помислих си, че една вечеря е удобна възможност за подобен разговор.

Джони се намръщи още повече.

— Знаеш какво искам да правя.

— Да, знам, но след като шансовете ти да си намериш работа в Детройт са почти нулеви, помислих си, че не е лошо да спечелиш пари, които ще ти помогнат да осъществиш мечтата си. Става дума за големи пари, синко. Такива пари никога няма да изкараш, ако управляваш този гараж. Бих могъл да продам къщата и земята — вече мислих за това, — но пак не можем да вземем толкова пари, за колкото става дума в случая.

— Сега не мога да отида, дори и да искам — отвърна Джони, а зелените му очи се забулиха от познатата болка.

— Остава малко време. Само още три месеца и ще можеш да отидеш навсякъде, където пожелаеш, синко. Поне изслушай предложението й. Изглежда тя смята, че притежаваш онази магия, която ще те направи звезда. Сравни те с Джеймс Дийн и Елвис Пресли.

Джони не пропусна закачливия намек в тона на дядо си и въпреки желанието си се усмихна.

— Наистина ли? Доста висока оценка от такава хубава дама.

Еди потупа внука си по рамото.

— Наистина е хубава, но не е дама, синко. Не се заблуждавай. Тя има топки като всички мъже, само че при нея са на друго място.