Джилиън Грей
Дъщеря на греха (13)

12.

Лос Анжелис, Калифорния, 1975 г.

През краткия си единадесетгодишен живот Франки се опитваше да проникне през стената от хлад и сдържаност, която баща й бе изградил помежду им, да се пребори с болката и да обуздае обичта, която изпитваше към един човек, който й подаряваше скъпи дрънкулки вместо любовта си.

Необикновено жизнено, умно и схватливо дете, тя от най-ранна възраст се бе научила от своя безчувствен баща да прикрива емоциите си, вместо да дава израз на обичта си. Урокът бе болезнен и труден. Дори години по-късно тя все още изпитваше мъката на онова отхвърлено дете, което с радостни викове и смях се втурваше да го посрещне, за да бъде нежно отблъснато, а след това отведено от някоя бавачка с мрачно лице и строго стиснати устни. Не след дълго тя се научи да остава в детската си стая, когато чуеше колата му да завива по алеята, и да чака той да благоволи да дойде при нея и да й каже няколко думи. Тогава, когато нямаше с какво да сравнява поведението му, не беше чак толкова лошо. Но колко я болеше по-късно в училище — той беше единственият баща, който никога не присъстваше на вечерите, на които канеха и родителите, за да видят напредъка на децата си, или на специалните случаи, когато се изнасяха училищните представления.

Франки беше щастлива, че имаше нежната и топла Иви, която смекчаваше болката й, но понякога дори това не беше достатъчно. Когато беше на шест години, тя преживя своето първо и последно гневно избухване.

Един ден се втурна развълнувана вкъщи и се отправи към кухнята, където Иви обсъждаше седмичното меню с Дейна Гамблинг, готвачката им. Франки беше висока за възрастта си, но все пак изглеждаше като джудже в сравнение с необикновено едрата си бавачка. Във вълнението си тя обви ръце около крака на жената.

— Иви, искам да бъдеш моя майка! — заяви тя, вдигна лице и погледна с щастлива усмивка бавачката си.

Ива не й отговори веднага. С обичайния си спокоен маниер остави листа с менюто на масата и се извърна към смаяната готвачка:

— Извини ме, Дейна. Струва ми се, че двете с Франсин трябва да си поговорим.

Тя не повиши глас, нито показа неодобрение, но Франки мигом се почувства като непослушно дете, което го очаква наказание.

След като се озоваха в детската стая, Ива я помоли да седне, после затвори вратата и се настани в люлеещия се стол.

— А сега — рече тя, — кажи какво точно искаш да обсъдим?

— Казах ти. Искам да бъдеш моя майка. Аз съм твърде голяма, за да имам бавачка, а и всички, освен мен си имат майки. Дори ако искаш, ще те наричам „мамо“.

— Но аз не съм твоя майка, скъпа Франсин — нежно й каза жената. — Много ми се иска да бях, но аз съм твоя бавачка и нищо повече.

— Можем да се преструваме. Няма да е трудно. Аз те обичам като истинска майка.

— Не мисля, че на баща ти би му харесало — възрази Ива.

— Не ме интересува какво му харесва! — извика Франки и за пръв път в тона й прозвуча войнствена нотка. — Той и без това почти никога не е тук, а дори и когато е, изобщо не ме забелязва.

— Ами твоята истинска майка?

— Тя е мъртва! — обяви гневно Франки, макар че не разбираше на кого е толкова ядосана.

— Така е, но си мисля, че навярно тя те наблюдава и знае какво се крие в сърцето ти. Смятам, че ще бъде много наранена, ако се преструваш, че някоя друга жена е твоята майка.

— Не ме е грижа! Не ме е грижа нито за нея, нито за баща ми! Обичам само теб! Искам ти да бъдеш моята майка! — Очите й плувнаха в сълзи и тя бързо ги избърса, преди да срещне погледа на бавачката си. — Моля те, Иви. Моля те, бъди моя майка.

Ива взе момичето в прегръдките си и го настани в широкия си скут, но не промени решението си. Твърдо заяви, че Франки ще трябва да продължи да я нарича „нани“ и нищо друго.

— Мразя те! — изкрещя Франки, освободи се от ръцете й и скочи на пода. — Не е честно и аз те мразя!

Изтича навън, Ива не се опита да я спре, но по-късно дойде в стаята й и дълго стоя, приседнала на леглото й.

— Знам, че не ти се струва честно, детето ми, но животът рядко е справедлив. Ти наблюдаваш другите малки момичета, които си имат майка и татко, и си мислиш, че имат всичко. Но никой няма всичко, дете. Животът е един кръговрат от събития, но предполагам, че си твърде малка, за да разбереш какво имам предвид. Нека ти го обясня по следния начин. Когато бях малко момиче, на твоята възраст, аз имах майка и татко и шест братя и сестри и всички много се обичахме. Имахме много малко пари и аз често си мечтаех за онези глупави дреболии, които имат момичетата на моята възраст.

— Какви например? — попита Франки, за миг забравила нещастието си.

— О, ами например нова шапка за Великден или чифт хубави обувки. Обещах си, че когато порасна, всеки ден от седмицата ще се обличам с различна рокля. Когато се омъжих за Чарлс, бях много щастлива, защото той беше банков чиновник и получаваше хубава заплата. Знаех, че няма да ми се наложи пак да се тревожа за пари. Когато две години по-късно той бе убит при злополука, аз осъзнах, че хубавите, шапки, обувки и рокли не са най-важното в този живот. Когато пораснеш, ще срещнеш някой прекрасен млад мъж и той ще те направи щастлива. Тогава вече няма да те е грижа, че нямаш майка. Твоят млад мъж ще бъде всичко за теб.

— Когато порасна, ще работя и ще ти купя всички хубави неща, които никога не си имала, Иви, защото дори и да не си ми истинска майка, ти си всичко, което имам.

Дълго време след тази нощ Франки успя да не мисли за това, че няма майка, и дори се научи да не обръща внимание на студеното и отчуждено поведение на баща си. Но с всяка изминала година празнотата в живота й ставаше все по-голяма и по-голяма и й беше все по-трудно да се прави, че не забелязва пренебрежението му.

За единадесетия й рожден ден той беше в Париж. Случи се в събота и тя си беше у дома, когато пристигна голямата кутия с цветя.

— О, виж, Иви — възкликна тя, — цяла дузина рози! Татко ми каза миналата година, че само дамите получават рози. Мислиш ли, че той вече ме смята за дама?

— Сигурно — отвърна бавачката, — но къде е картичката?

Франки се изкиска, когато измъкна малкия плик от кутията.

— Аз дори не съм я прочела. Чакай да видя. Пише: „Честит рожден ден, моя малка лейди. Истинският ти подарък ще пристигне по-късно. Ще се опитам да ти се обадя. С обич, татко.“

Истинският подарък пристигна като специална доставка два часа по-късно и Франки изпадна във възторг, когато видя изящните малки обеци с диаманти, които Уим бе избрал за нея.

Но обещаното телефонно обаждане така и не дойде.

В осем часа Ива предложи да продължат празненството. Присъединиха се към Дейна и Мин — младежа, който изпълняваше ролята на иконом и когото баща й бе наел предишната година. На Франки не й се празнуваше. Неизпълненото обещание на баща й да й се обади бе помрачило рождения й ден, но тя се усмихна храбро, когато внесоха тортата в трапезарията, послушно затвори очи и си пожела това, което най-много искаше да се сбъдне.

Отвори подаръците от прислугата и сърдечно им благодари, после отхапа парченце от тортата с двоен пласт сладолед — нейния любим сладкиш.

Но когато Дейна и Мин се извиниха и напуснаха тържеството, за да се върнат към задълженията си, Франки попита Ива защо баща й не я обича.

Бавачката стана от масата, отиде при детето и взе ръката му в своята.

— Не знам дали разбирам баща ти, Франсин, но смятам, че в живота си е обичал много малко неща.

— Тогава би трябвало да обича това, което има — отвърна Франки със сведени очи и с непогрешима детска логика.

— Разбира се, че би трябвало, но не вярвам, че за него е толкова просто. Разбираш ли значението на думата риск, скъпа?

Франки смръщи вежди.

— Аз… да, мисля, че разбирам. Риск е това, което направих днес, като чаках татко да ми се обади, макар да знаех, че няма да го направи.

— Да — промълви Ива. Цялата любов, която бащата на Франсин не можеше да намери в сърцето си за дъщеря си, сияеше в очите й. — Е, в такъв случай сигурно разбираш, че човек като баща ти не рискува онова, което се бои да не загуби.

Франки подпря лакти на масата, облегна брадичката си на ръце. Остана така дълго замислена, докато накрая попита:

— Тогава как ще го накарам да ме обича? Ако престане да се интересува дали ще ме загуби или не, то това ще означава, че не ме обича, нали? Всичко това няма смисъл.

Ива се засмя.

— Не, любов моя, няма, защото не това е отговорът. Ти трябва да направиш така, че рискът да си заслужава.

— И как?

— Мисля, че трябва да го накараш да се гордее с теб. Любовта почти винаги е следствие от друго чувство. Вярвам, че гордостта е много важна за човек като баща ти.

През следващите дни Франки прекара много часове, опитвайки се да открие най-добрия начин да накара баща си да се гордее с нея. Но нима не се бе опитвала винаги да постигне точно това? Тя беше послушна, прилежна и усърдна, спретната и с добри обноски, но дори и Уим да го бе забелязал, с нищо не бе показал одобрението си. И тогава откри отговора.

Когато няколко седмици по-късно баща й се върна у дома, тя изпробва теорията си.

— Здравей, Уим — поздрави го, когато той влезе в библиотеката, където го бе чакала повече от два часа. Спокойното й държание не издаваше нетърпението, което изпитваше. — Успешно ли беше пътуването ти?

Веждите на баща й се повдигнаха леко, но тя не бе сигурна дали е изненадан от необичайното обръщение, или е просто обикновен рефлекс.

— Да, беше доста успешно — кимна той. — А ти как си?

— Изключително добре — отвърна Франки и внезапно прозвуча като истинска англичанка. — Учебните занятия ще свършат след няколко седмици и аз започнах да правя планове за лятото. Между другото, благодаря ти за красивите рози и прекрасните обеци. Ще ги пазя за специални случаи.

Той се усмихна.

— Радвам се, че си ги харесала. Но я ми кажи, какви са плановете ти за лятото?

Момичето се изправи леко в стола си, макар че се опитваше да прикрие вълнението, което интересът на баща й бе предизвикал.

— Записах се в актьорски курсове.

— Наистина ли? Не знаех, че се интересуваш от театър.

— О, да, интересувам се — отвърна тя и срещна твърдо погледа му. Не искаше да пропусне реакцията му на следващите й думи. — Вече съм на единадесет години, Уим. След още някоя и друга година ще бъда голяма жена. Тогава двамата с теб ще бъдем по-скоро връстници, отколкото баща и дъщеря. По този повод си помислих, че би било много забавно, ако работим заедно. Не си ли съгласен?

Уим дълго не отговори. Нищо не издаваше чувствата му, само един мускул на лицето му потрепери. Франки си помисли, че сърцето й ще се пръсне от очакване, но накрая той се усмихна.

— Да, Франки, това е страхотна идея. Какво ще кажеш да излезем да вечеряме и да я обсъдим? Може би ще си сложиш обеците.

Огромното вълнение, което Франки изпита в този момент, нямаше нищо общо с вечерята. Двамата и преди бяха вечеряли заедно, когато той имаше свободно време. Опиянението от победата й бе причинено от проблясъка на чувство, който бе зърнала в очите му. Само за секунда видя как развеселено се присвиха, но това я развълнува. Като дете, израснало само сред възрастни, тя бе свикнала на подобна реакция, когато кажеше нещо, което им стореше забавно. Но след миг в очите му проблесна гордост. Беше само искра, но нима много често искрата не се превръщаше в пламък?