Лиза Джексън
Шепот (9)

5.

Сълзите на Кендъл бяха искрени и горчиви. Стичаха се безспирно от сините й като порцелан очи и мокреха лицето й.

— Не можеш — прошепна тя, блъскайки с юмруци по гърдите му. Тялото й бе окаменяло от мъка. — Не можеш да се ожениш за нея.

Стоеше на верандата на бащината си къща на плажа. От океана духаше силен вятър и навяваше пясък от дюните по дъските на дървената веранда. Утринното слънце не топлеше, а Харли беше студен като смъртта. Беше дошъл да каже на Кендъл, защото смяташе, че тя първа трябва да научи. Едва сега започваше да осъзнава каква грешка бе допуснал.

Погледна през тънките пердета и видя майката на Кендъл, която се бе настанила в един удобен фотьойл. Пушеше цигара, пиеше кафе и четеше сутрешния вестник. Дори и да проявяваше някакъв интерес към разговора между дъщеря й и момчето, с което тя бе излизала почти цяла година, с нищо не го показваше.

И слава богу!

Харли искаше да утеши Кендъл, да й каже, че с времето ще го забрави, да се опита да й помогне да преодолее болката си… Но как би могъл да го направи, когато точно той бе причина за всичките й страдания? Усещаше топлия й дъх върху шията си и се чувстваше като негодник. Докато Уестън изпитваше истински триумф след всяко разбито женско сърце, Харли мразеше болката, която момичетата преживяваха.

— Виж, просто не исках да го научиш от някой друг…

— Но какво… какво ще стане ако съм бременна? — задавено попита тя и той почувства тъмните нокти на страха, които сграбчиха иначе почтената му душа.

— Не си.

— Аз… не зная. — Тя подсмръкна, опита се да се овладее, но не можа и се хвърли към него. Той неволно я прегърна. Леко се премести така, че чадърът над масата за пикник, който се ветрееше на силния вятър, да ги прикрие, поне отчасти, в случай че майката на Кендъл решеше да погледне през прозореца.

— Ще се погрижим за това. Казах ти, че…

— А пък аз ти казах, че никога няма да направя аборт! — В думите й имаше такава страстна убеденост, че Харли се изплаши. — Баща ми ще ме убие.

— Отпусна се в ръцете му и той усети аромата на кожата й и уханието на парфюма, който използваше и който леля й от Париж й изпращаше всяка година за Коледа.

— Всичко ще се оправи.

— Как?

— Аз… не зная — призна той, почувствал се изведнъж твърде млад, за да се справи с цялата тази бъркотия. Всъщност, изобщо не вярваше, че Кендъл може да е бременна. Една бременност точно в този момент изглеждаше твърде удобна и идеално отговаряше на желанието й да го задържи при себе си. Но пък как би могъл да е сигурен? — Ще дойда с теб при доктора.

— Ще го направиш ли?

По дяволите! Той се опитваше да блъфира, а тя посрещна думите му с нов прилив на надежда. Дали наистина беше бременна? Щеше ли да го направи баща? О, мамка му!

— Разбира се.

— Часът ми е след три седмици.

— Три седмици?

— Това е първият свободен час на доктор Спенър във Ванкувър. — Тя го погледна и се усмихна. — Моля те, не прави никакви прибързани съобщения за годежа ти с Клеър, преди да сме се уверили, че не съм бременна. — Тя сгуши глава на гърдите му и той осъзна, че не може да отхвърли молбата й. Не можеше да й каже не. Никога не бе могъл. Исусе, защо продължаваше да се държи като бебе?

— Харли? — тихичко го повика тя. Гласът й прозвуча толкова несигурно на фона на оглушителния рев на океанските вълни. Влажният солен въздух сякаш лепнеше по кожата му.

— Да?

— Обичам те! — Тя въздъхна. — Каквото и да се случи между нас, аз винаги ще те обичам.

— Недей. Моля те, Кендъл…

— Готова съм на всичко, за да останеш при мен. Не искам да те загубя.

— Това вече са глупости.

— Може би. — Вдигна очи и го погледна невинно. Устните й, без следа от червило по тях, потрепнаха. — Говоря сериозно. Ще направя всичко, което е нужно, за да те накарам да ме заобичаш отново.

И наистина говореше сериозно.

 

 

Уестън запали цигара и я остави в пепелника до мивката в банята си. Намокри лицето си и го покри с пяна за бръснене. Болезнено усещаше признаците на махмурлука — очите му горяха, мозъкът му пулсираше мъчително. Вкусът в устата му беше отвратителен, мускулите го понаболяваха, но той вярваше в старата поговорка, която гласеше, че щом човек е летял с орлите през нощта, най-добре ще е, ако стане с лястовичките на следващата заран.

Сръчно и бързо се зае да избръсне еднодневната си брада и видя тъмните петна на шията си, оставени му като подарък от Теса Холанд, която, притиснала малките си топли устни към кожата му, бе го целувала и смукала като никое друго момиче, с което се бе любил до сега. По дяволите, възбуждаше се само при мисълта за нея.

Кой би си помислил, че това момиче е девствено, след като години наред се шляеше из града, излагайки предизвикателно прелестите си на показ? Уестън я откара в бунгалото, което обикновено използваше при подобни случаи. Теса изобщо не възрази и не показа никакви признаци на смущение или страх. Оказа се страстно и пламенно момиче. Целуваше го и го докосваше като жена с опит, а не като наивна и неопитна ученичка. Той изобщо не заподозря, че това момиченце може да го вкара в затвора.

Поряза се, изпсува, попи кръвта от лицето си, дръпна от цигарата, закрепи я в единия ъгъл на устата си и продължи да бръсне брадата си. Трябваше да прояви по-голяма предпазливост предишната вечер. Можеше поне да използва презерватив. Само че изобщо не бе помислил за това, въодушевен и превъзбуден от мисълта, че наистина бе успял да изчука една от дъщерите на Дъч Холанд.

Теса, естествено, не беше любимката му сред трите момичета. От доста време насам беше като обсебен от Миранда, но пък снощната възможност не беше за изпускане и нямаше място за придирчивост от негова страна. Когато целуна Теса за пръв път, тя въздъхна блажено. Погали я по гърдите и тя проплака от удоволствие. Извика високо и страстно, когато захапа със зъби зърната на прекрасните й гърди и я възбуди с езика си. Отговаряше на всичките му ласки с пламенност, страст и обиграност. Държеше се така, сякаш го беше правила и преди. Ето защо Уестън изпита истински шок, когато разтвори краката й и се опита да проникне във влажния център на женската й същност. Само че срещна съпротива.

Не че това го възпря. Нищо подобно. Тя искаше той да я изчука, умоляваше го — наистина ли? — и изглеждаше твърдо решена да стигнат до края. В първия момент извика от болка и се отдръпна от него в другия край на леглото, върху което бе прекарал толкова много момичета. В следващия миг обаче животинската й страст надделя и тя отново се превърна в пламенна и ненаситна жена.

Уестън издиша струйка дим, загаси цигарата и изплакна лицето си. В моменти като този се питаше защо сексуалният му нагон е толкова силен, а апетитите му — толкова ненаситни. Не можеше да погледне някоя жена, без да му се прииска да я вкара в леглото си и да я изчука.

Всъщност в това нямаше нищо лошо. Проблемът му беше друг. Кой знае защо Уестън никога не успяваше да устои на първичните си импулси. Дори и в случаите, в които подсъзнателно разбираше, че трябва да е по-придирчив, той се поддаваше на нагона и животинското си желание. Може би това негово поведение идваше като реакция срещу всичките проповеди и лекции, които майка му му изнасяше на тема морал. Като че ли тя знаеше нещо за добродетелността…

Лицето му сякаш изведнъж се втвърди, той стисна зъби и намръщено погледна отражението си в огледалото. Мислите му го върнаха назад във времето. Тогава беше още момче — десет или единадесет годишен. Беше се качил на любимия си дъб и се оглеждаше за катерички. Държеше прашката си готова за стрелба и си мислеше, че би искал да има пушка, като някои от приятелчетата си. Седеше, подпрял се удобно на любимия си клон, насочил вниманието си към един глогов храст, където знаеше, че живеят семейство катерички. В този момент долови музиката, която долиташе от един от прозорците на втория етаж в къщата за гости.

Мик Джагър — любимецът на майка му, когото тя бе виждала на живо и от когото имаше дори автограф — отново пееше нещо за кафявата захар. Мили боже, вече му се повръщаше от тази песен. Беше я слушал години наред, наблюдавал бе с изумление как неговата необичайно консервативна майка затваря очи и, поклащайки глава, започва да припява заедно с радиото. Никога не бе успял да разбере тази нейна мания. А сега определено се ядоса, защото музиката непременно щеше да прогони катеричките от хралупата им.

Тъкмо се канеше да слезе от дървото, когато от отворения прозорец долетя смях — трептящият смях на майка му, който толкова рядко чуваха напоследък. Нечий непознат дълбок и плътен мъжки глас каза нещо неразбираемо и Мики Тагарт отново се изкикоти като ученичка. Уестън бе обхванат от мрачното предчувствие, че там става нещо нередно. И макар да знаеше, че не бива да го прави, той пропълзя по-нагоре по клона, който почти опираше до къщата за гости.

— Не мога да повярвам, че си тук — възбудено прошепна Мики, когато песента свърши.

— Не мога да стоя далеч от теб.

— Радвам се — още по-тихо прошепна тя.

Уестън, стиснал клона с потните си длани, предпочете да не гледа надолу към земята, която му изглеждаше невероятно далеч, и съсредоточи цялото си внимание върху отворения прозорец.

— По всичко личи, че си ме очаквала и си се подготвила добре за мен.

— Не, глупчо, просто смятах да поработя върху тена си.

Бурен смях.

— През септември?

— И защо не?

— Мисля, че бихме могли да поработим върху нещо друго.

— Толкова си лош! — възкликна Мики, но не изглеждаше уплашена или пък възмутена. Гласът й звучеше задъхано и някак си приповдигнато.

Уестън целият настръхна като я слушаше — все едно, че някой бе драснал с нокът по черната дъска в училище. Здравият разум му нашепваше да се смъкне от това дърво и час по-скоро да се махне далеч от къщата за гости, но гласът на майка му го привличаше като магнит. И той пропълзя още по-близо до отворения прозорец, привлечен от неустоима и, по всяка вероятност, зловредна сила.

— Лош? — повтори мъжът и на Уестън му се стори, че долавя подрънкването на кубчета лед в стъклена чаша. — Не мисля така.

— А какво ще каже Нийл?

Да! Какво ще каже татко?

Смях. Дълбок, зловещ и опасен.

— Ето това вече е интересен въпрос. Но нека не го обсъждаме точно сега.

— И защо? — Въпросът на Мики Тагарт увисва в късния следобед. — Аз пък си мислех, че всичко това е заради него. Защото, идвайки тук, ти, така да се каже, прекарваш и него.

Прозорецът беше съвсем близо. Уестън изпружи врат и леко примижа. Когато очите му привикнаха с полумрака в стаята, стомахът му, който и без друго бе започнал да се бунтува, изведнъж се преобърна болезнено. Майка му стоеше на пръсти, обвила ръце около дебелия врат на един едър мъж, който плъзгаше ръце по голия й гръб и разкопчаваше горнището на банския й. Тънък слой плажно масло блестеше по загорялата кожа на Мики.

Мъжът я целуна и само с едно бързо движение смъкна червения сутиен на банския й. Уестън преглътна, когато видя гърдите на майка си — бели и недокоснати от слънцето, с огромни тъмни зърна и белези от целулит по тях. Здраво стисна очи и едва не падна от наблюдателния си пост. Главата му започна да пулсира болезнено. Какво правеше майка му с този мъж? С този непознат тип с дебел врат и леко прошарена кафява коса?

Стомахът му се сви и той едва успя да се овладее и да не повърне. Капчици пот се стичаха по лицето и носа му. Щеше му се никога да не се бе качвал на това дърво, да не бе пропълзявал близо до шибания прозорец… Въпреки това продължи да гледа, неспособен да отклони поглед. С нездрав, болезнен интерес наблюдаваше как майка му, жената, която бе боготворил през целия си живот, отмята глава назад и позволява на онзи тип да я целува, как ръцете му обгръщат големите й гърди и двамата се търкулват върху стария юрган, който баба му бе ушила преди много години. Мики издаваше противни гърлени звуци и, извила тяло, стискаше онзи мъж между краката.

В гърлото на Уестън се надигна жлъч, когато онзи съблече ризата си. Прашката, която бе прибрал в задния си джоб му убиваше и за миг Уестън си помисли, че би могъл да се прицели през отворения прозорец и да изпрати едно камъче право в главата на непознатия мъж. И защо не? Копелето си го заслужаваше. Присегна се да извади прашката, когато майка му въздъхна блажено и промълви:

— Ооо, точно така, миличък.

Сърцето на Уестън се вледени. Колко лекции бяха изслушали двамата с по-малкия му брат? Колко пъти майка им им бе повтаряла, че трябва да бъдат добри, да постъпват честно, никога да не мамят и да са лоялни до гроб? Не можеше да преброи всичките недели, в които майка му приглаждаше с любящи пръсти щръкналия му перчем, оправяше вратовръзката му, качваше ги с Харли и малката Пейдж в колата и заедно посещаваха църквата в града, където, възправил се на високия си олтар, преподобният Джоунс, най-скучният проповедник в целия свят, с часове им говореше за гнева и силата Господни.

Майка му постоянно му втълпяваше, че трябва да бъде верен на самия себе си, на семейството си, на Господ и на Исус. Безброй пъти му бе повтаряла, че никога не трябва да нарушава десетте Божи заповеди. А ето че сега точно тя се натискаше с някакъв непознат мъж, събличаше дрехите му и го прегръщаше, за бога!

В стаята беше твърде тъмно и той не можеше да види лицето на мъжа, но докато се взираше в луничавия му, космат гръб, Уестън изпита отвратителното чувство, че го познава. На отсрещната стена, точно срещу леглото, имаше огледало, но мъжът нито за миг не погледна нагоре. Уестън виждаше само върха на главата му и гърба му. В следващия миг го чу да разкопчава ципа си.

— Искаш ли ме, миличка?

Този глас! Уестън го бе чувал и преди.

— Да.

— Колко, бебче? Покажи на татко колко го желаеш.

Не можеше да гледа повече. Измъкна прашката и едно ръбато камъче от задния си джоб и се приготви. Прицели се през отворения прозорец в белия, луничав гръб, дръпна ластика до край и освободи малкото остро камъче.

Тряс! Огледалото на бюрото се разби на безброй парченца, а мъжът, стреснато извика и погледна през рамо. О, мамка му! Сега вече лошо му се пишеше. Бързо се смъкна надолу по клона и тупна тежко на земята. Само за миг обаче успя да зърне зачервеното лице на Дъч Холанд.

— Това твоето хлапе ли беше? — попита Дъч.

Уестън се претърколи в храсталаците и подплаши един заек, който хукна през орловата папрат. Уестън рязко се изправи. Без дори да се обърне назад, хукна през гората. Тичаше все по-бързо и по-бързо по брега на потока. Клоните на дърветата го удряха през лицето, бодливите храсталаци деряха краката му. Ридаещ, уплашен и гневен, той навлизаше все по-навътре в гората. По лицето му се стичаха сълзи, гърдите му свиреха от умора, краката му се плъзгаха по скалите и по калта по брега на потока, сърцето му биеше до пръсване, а в главата му се въртяха потресаващите картини, на които бе станал свидетел, и ужасни мисли за майка му — неговата добродетелна, набожна и благочестива майка.

Не се прибра през цялата нощ. Скри се в гората, подслонил се под една скалиста козирка, откъдето всеки момент очакваше да се появи я някоя пума, я мечка или пък койот. Не се прибра и на следващия ден. Бродеше из гората уморен и гладен и не спираше да мисли за развратната си майка. Не му се живееше. Искрено се надяваше, че тя вече се е поболяла от тревоги по него. Прекара и следващата нощ на открито — този път по-близо до къщата им. Достатъчно близо, че да види осветените прозорци, които сякаш го приканваха да се върне у дома.

На третия ден стомахът започна да го присвива от глад. Промъкна се в кухнята, откъдето отмъкна няколко кутийки кола. Взе си и кутия бисквити от килера. И тогава тя го залови. Облечена беше с бежов костюм. Преметнала бе чантата си през рамо, сякаш се канеше да ходи на пазар.

— Мисля, че трябва да си поговорим, Уес — каза му тя. Очите й бяха студени и сини, лишени от всякакви емоции. — Баща ти е много ядосан заради бягството ти.

Той не каза нищо. Просто стоеше до плъзгащата се врата, готов да побегне към гората. Майка му изцъка с език и продължи:

— Виж се само. Целият си покрит с мръсотия. Предлагам ти веднага да се качиш горе и да се измиеш. А аз ще се постарая да поговоря с баща ти и да го убедя да не те пребива от бой.

Уестън присви очи. Това не беше правилно. Нищо от онова, което му казваше, не беше правилно.

— Казах му, че си счупил огледалото в къщата за гости и че си избягал от мен. Убедих го да не вика полицията, а да те остави да се прибереш когато сам решиш. Но баща ти… е, ти знаеш какъв е. Както вече ти казах, той ти е ядосан, синко. Много ядосан.

— Ами на теб? Предполагам, че на теб също ти е сърдит?

— Защо да се сърди на мен? — попита тя, сякаш наистина не разбираше. Беше се чукала с най-големия враг на баща му, а сега му се правеше на невинна.

— Заради онзи тип.

— Какъв тип?

— Господин Холанд. Ти беше в леглото с господин Холанд. И го чукаше!

— Какво? — Тя прекоси стаята и го зашлеви толкова силно, че главата му се удари в стената. — Няма да ти позволя да държиш такъв език в този дом.

— Но ти наистина…

Пляс! Ръката й отново се стовари върху бузата му.

— Никога повече не си позволявай да разпространяваш лъжи по мой адрес, Уестън. Аз съм ти майка и заслужавам малко уважение. А сега ще отида да поговоря с баща ти. Ще го помоля да не те наказва прекалено жестоко за счупеното огледало и за бягството ти, но ако пак започнеш да сипеш лъжи по мой адрес, няма да мога да ти помагам повече.

— Аз не лъжа.

— Напротив, лъжеш — възрази тя и се наведе, така че почти допря нос в неговия. — Ти си лъжец от деня на раждането си, Уестън. Постоянно измисляш някакви истории, но до този момент не бях чувала нещо толкова ужасно. Тази… тази твоя лъжа е… злобна и жестока. Ако споменеш само още една дума по този въпрос, кълна се, че ще кажа на баща ти, който ще превърне живота ти в истински ад. Знаеш, че е в състояние да го направи, Уестън. Правил го е и преди. Така че какво избираш? Ще си понесеш ли наказанието за счупеното огледало и бягството от дома, или ще продължиш да разпространяваш лъжи по мой адрес и ще ме принудиш да накарам баща ти да те затвори в мазето? Нали знаеш как изглежда мазето? При последното си наказание там беше видял един голям плъх, нали така? И паяци.

— Не ме е страх от паяци.

Тя леко повдигна тъмните си вежди.

— Така ли? Надявам се да е така. Но още повече се надявам, че ще размислиш и ще постъпиш като умно момче. Винаги съм те смятала за изключително интелигентен и любящ син. — Тя се изправи, скръсти ръце пред гърдите си, а Уестън се постара да прогони от съзнанието образа на Дъч Холанд, който докосва с дебелите си пръсти бялата кожа и тъмните зърна на гърдите й.

Бавно осъзна, че няма избор. Кутийките с кола се изплъзнаха от пръстите му и се търкулнаха по лакирания дървен под.

— Добре — прошепна той и разтърка с ръка удареното си лице.

— Добре какво?

— Няма да кажа на никого за господин Холанд.

— Искаш да кажеш, че няма да разпространяваш лъжи по мой адрес?

Вдигна очи и видя суровата решителност в погледа й.

— Ще кажа онова, което ти искаш.

— Искам единствено истината, Уестън — заяви тя. — А сега бягай горе да се измиеш. Хвърли тези ужасни дрехи и прашката в боклука. Естествено, ще трябва да понесеш наказанието си, но предполагам, че ще се разминеш само със забрана да излизаш от къщи за седмица-две. Обещавам да кажа на баща ти колко много съжаляваш за всичко. Е? Съгласен ли си? — Широка усмивка изгря на лицето й. Бляскава като фалшиво злато.

— Няма да забравя — намръщено промълви той.

— Какво няма да забравиш?

— Никога няма да забравя — повтори той и тръгна нагоре по стълбите.

От този ден нататък отношенията му с майка му станаха непоносими, а презрението му към всички хора с името Холанд се загнезди в душата му навеки.

Ето защо не изпитваше никакви угризения за отнетата девственост на Теса. Всъщност, тя буквално му я бе поднесла на сребърен поднос. Що се отнася до него, той само бе направил нужното, за да го върне тъпкано на баща й. Каквото повикало, такова се обадило? Дъч Холанд бе изчукал майка му, а сега Уестън му връщаше жеста, преспивайки с най-малката му дъщеря.

Освен това се беше поучил от майка си. През първите десет години от живота си бе вярвал, че баща му е по-хитър и проницателен от съпругата си, но Мики Тагарт притежаваше някои таланти, които дори и интелигентният й съпруг не би могъл да оцени.

Уестън избърса лицето си, махна парченцето тоалетна хартия, което бе залепил върху порязаното място, и си каза, че трябва да се наслади докрай на Теса Холанд. Ще остане с нея колкото е възможно по-дълго. А след това току-виж му излязъл късметът и с Миранда. Нахлузи панталона си, замислен за най-голямата от сестрите Холанд. Стройна, тъмнокоса, с проницателни очи и остър език, тя беше истинско предизвикателство. О, с какво удоволствие би я прелъстил!

С Теса така и не бе стигнал до момента на прелъстяването. Всъщност нещата се развиха така, сякаш тя бе решила, че той е момчето за нея. Но с Миранда щеше да е много по-трудно. Усмихна се и закопча токата на колана си. Нито за миг не си позволи да се обезпокои от мисълта, че може би, само може би, Теса бе тази, която го бе манипулирала, за да го принуди да я вкара в леглото си.

Присегна се за якето си, излезе от банята и с огромно изумление видя Кендъл Форсайт да седи в единия ъгъл на леглото му. Приличаше на парцалена кукла, изгубила половината си пълнеж.

— Какво правиш тук? — Погледът му отскочи към вратата. Господи, надяваше се, че никой не я е видял.

— Пейдж ме пусна.

— Тя знае, че си в моята стая?

— Аз… аз просто нямах друг избор. — Треперещата й ръка се стрелна към устата й, тя го погледна за миг и веднага отклони поглед. — Зная, че е ужасно неловко. О, господи, не мога да повярвам, че наистина го правя.

— Какво правиш? — Беше озадачен, но постепенно започваше да се досеща какво точно става в прекрасната й главица.

Свила ръце в юмруци, тя се изправи и се приближи до отворения прозорец.

— Аз… ами… смятам да приема предложението ти — промълви тя толкова тихо, че Уестън едва успя да различи думите.

— Моето предложение! — Тогава си спомни. — О!

— Точно така. — Тя застина и се извърна да го погледне. Гладкото й лице бе пребеляло като тебешир. — Трябва да забременея. Колкото е възможно по-скоро.

Не можа да сдържи усмивката си. Всички мисли за Миранда и Теса Холанд се изпариха от главата му.

— Ти ме познаваш, Кендъл — рече той и тръгна бавно през стаята, без да я изпуска от поглед. Приличаше на хищник, забелязал ранена птичка. — Винаги съм готов да помогна на приятел.

 

 

— И така, двете най-богати семейства в целия ни шибан щат най-после обявиха официално намерението си да се обединят. — Джак Сонгбърд вдигна пушката си, подпря приклада на рамото си, присви едното си око и натисна спусъка. Празната консервна кутия, която бе поставил върху бала сено в далечния край на полето, подскочи във въздуха. Облачното небе над главата му притъмня още повече. Очевидно наближаваше буря. — Харли Тагарт ще се жени за Клеър Холанд.

Новината натежа като олово в стомаха на Кейн. Той се постара да изхвърли от главата си всички мисли за Клеър, която се канеше да прекара остатъка от живота си с безгръбначната дрипа Харли Тагарт. Какво толкова притежаваше този тип, по дяволите? Само пари, и пак пари.

— Тази сватба ще стане, само ако и двете семейства я позволят. — До ушите му бяха достигнали клюките, които се разпространяваха като прериен огън из фризьорските салони, бакалиите, групите за изучаване на библията, таверните, кафенетата, закусвалните и магазинчетата за продажба на алкохол из малките градчета по цялото крайбрежие.

— Какво биха могли да сторят?

— Клеър е прекалено млада. Ще има нужда от писменото съгласие на баща си.

— Освен ако не изчакат тя да навърши осемнадесет години.

Цялото тяло на Кейн изведнъж се напрегна като тетивата на лък. И защо му пукаше толкова? Клеър Холанд можеше да се омъжи за когото си пожелае. Тя беше просто едно нафукано богаташко момиченце с огромно мнение за себе си, а неговите чувства към нея си бяха пълна глупост. Ученическо увлечение, което щеше да преодолее с годините. И въпреки това не можеше просто ей така да отмине, преструвайки се на глух и сляп. Не и когато се чувстваше по този ужасен начин. Бяха изминали почти две седмици от среднощната им разходка, а срещата му с Чичо Сам наближаваше. Времето му в този град изтичаше.

Кейн надигна бутилката, пресуши я и я пусна на земята. След това вдигна пушката си двадесет и втори калибър и внимателно се прицели. Натисна спусъка и пропусна. Джак изкрещя победоносно, имитирайки индианските викове, които бе чул от старите черно-бели филми.

— Нещастен бледолик — присмя се той.

— Да бе, ей сега ще видим какво ще направиш с лъка и стрелата.

— Естествено, че и там ще съм дяволски по-добър от тебе. — Той погледна часовника си и изруга. — Кучи син. Шибан кучи син. — После се ухили. — Пак закъснях за работа.

— Мързелив индианец.

— А на теб би ли ти харесало да работиш за Уестън Тагарт? — Думите на Джак прозвучаха като ръмжене. Устните му се изкривиха в грозна гримаса, от силната омраза към Уестън кожата му сякаш изтъня и се изпъна до скъсване върху скулестото му лице.

— Никак.

— На мен също не ми харесва. Тази сутрин се скарах с майка по този въпрос. Казах й, че ще напусна работа, а пък тя ми заяви, че няма да мога да си намеря друга работа по тези места. Толкова време се карахме, че тя закъсня за работа. Мамка му, ужасно се пищисах. — Отметна назад кичур от гарвановочерната си коса, паднал върху очите му, и на лицето му бавно се изписа хитро и лукаво изражение. — Знаеш ли какво трябва да му се случи на Уестън Тагарт?

— Веднага се сещам за няколко неща.

— Трябва някой да се промъкне в стаята му през нощта и да го изплаши до смърт като си вземе част от скалпа му… е, поне част от косата му. Ей така, на майтап.

Прицели се бързо и изстреля три куршума. Две кутийки подскочиха във въздуха, една стъклена бутилка се пръсна.

— Страхотно око — отбеляза Кейн, загледан в резултата от стрелбата на Джак. Три счупени бутилки и намачкани кутийки се търкаляха на земята около балята слама.

— Иска ми се само да можех да взема на мушка грозната глава на Тагарт.

Не си единственият, помисли си Кейн, застана в положение за стрелба, прицели се в последната бутилка, но не натисна спусъка.

— Внимавай какво и пред кого говориш.

— Да, знам. Съзнавам, че думите ми могат да стигнат до ушите му и чрез сестра ми. — Джак зърна един ястреб да се вие високо в небесата и насочи пушката си към него, сякаш възнамеряваше да го свали с един изстрел. — Никога няма да проумея защо се съгласи да стане курва на онова долно копеле. — Тънките устни на Джак изведнъж се присвиха в жестока гримаса. — Той само я използва.

— Уестън използва абсолютно всички.

— Може би трябва да започна да чукам малката му сестричка. Да го видя тогава как ще се чувства.

— Тя е още хлапе. Много странно хлапе при това.

Според Кейн Пейдж Тагарт не беше съвсем редовна. Но пък какво разбираше той от тези неща! Нали беше само едно бедно бяло момче. Бял боклук, който си пада по една от местните принцеси. Ако имаше и капка здрав разум, щеше да напусне града още сега. Щеше да се примоли да го вземат в армията още тази седмица, вместо да чака… Какво точно? Примижа и насочи поглед към притъмнялото небе. Отново го обхвана онова мрачно предчувствие за надвиснала опасност, което не му даваше мира вече цяла седмица.

Джак продължаваше да беснее.

— Да, ама и Кристъл не е много по-голяма. Само че тя с готовност ляга по гръб и вдига крака заради онова нищожество, след което се прави, че не забелязва безкрайните му забежки и изневери.

— С времето ще помъдрее и ще се промени.

— Или ще забременее — изръмжа Джак.

Кейн натисна спусъка, надявайки се да строши последната бутилка, но отново пропусна. Бутилката остана на мястото си, сякаш му се присмиваше.

— По-добре се откажи — посъветва го Джак, вдигна пушката си и стреля. Бутилката се пръсна. — Изобщо не умееш да стреляш. — Преметна пушката през рамо и се затича през полето. — Ще се видим по-късно. Ако извадя късмет, може и да ме уволнят.

 

 

— Няма да се омъжваш за когото и да било, особено пък за някой от семейство Тагарт. Точка по въпроса! Това просто не подлежи на обсъждане — заяви Дъч на вечеря. Говореше през стиснатите си устни, а вената на врата му пулсираше от обхваналата го ярост. — Дяволите да ви вземат! Няма ме само две вечери у дома и какво става? Теб — насочи студените си сини очи към най-малката си дъщеря — са те забелязали да пиеш… да пиеш алкохол при положение, че чак след шест години ще навършиш двадесет и една! Видели са те да се наливаш с алкохол в курорта, в моя курорт, а след това си хукнала нанякъде с Уестън Тагарт. А пък ти — отново насочи цялата си враждебност към Клеър, — ти си невероятно глупава, щом си готова да се омъжиш за член от това проклето семейство. — Неспособен да контролира повече гнева си, той с все сила бутна чинията си настрани. Сосът, с който бе залято печеното телешко, се разплиска по ленената покривка. Дъч бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади една пура.

— За бога, Бенедикт, овладей се! — Лицето на Доминик беше напрегнато и пребледняло. Тя го погледна и стисна устни с отвращение. — Синовете на Тагарт поне притежават някаква почтеност.

— Искаш да кажеш пари — поправи я Теса. На Миранда й се искаше малката й сестра поне веднъж да си замълчи. Прекрасно знаеше, че когато Дъч изпадне в подобно настроение, всички спорове и аргументи са излишни.

— Цялото им смрадливо семейство не притежава и грам почтеност. — Дъч рязко се изправи и стисна пурата между зъбите си. — Знаеш ли, предчувствах, че това ще се случи — обърна се към съпругата си той, подпрял ръка на една от дръжките на френските прозорци. Пурата подскачаше между зъбите му. — Казвал съм ти го и преди, нали? След всяко раждане ти го повтарях. Момичетата носят само неприятности.

— Ти искаше синове — отбеляза Доминик. На лицето й се четяха поражение и горчиво разочарование.

Клеър прехапа долната си устна, Теса изразително завъртя очи, а Миранда, която бе чувала този спор и преди, почувства първите признаци на зараждащото се силно главоболие.

— Можеш да си сигурна, че исках синове. Големи, силни момчета, които да наследят всичко, за което съм работил. Аз произхождам от семейство с много мъже, Доминик.

— Не намесвай и нея в това. Тя не е виновна — прекъсна го Теса.

— Разбира се, че е. Всичките сте виновни. Чувствам се като риба на сухо в собствената си шибана къща. Момичета! От години ви заплашвам, че ще ви изпратя в пансион. По дяволите, майка ви ще остане очарована, ако ви изпратя да учите в Швейцария или пък в шибаната Франция и, повярвайте ми, ще ви натиря и трите в чужбина, ако само още веднъж чуя някоя от вас да ми говори за брак с Тагарт.

— Но… — Клеър се изправи.

— Не се шегувам. Само се опитай да спориш с мен и няма да разбереш как ще се озовеш на първия самолет, който излита от Портланд.

— Но аз го обичам! — обяви Клеър, която цялата трепереше. После погледна баща си в очите. За пръв път в живота си си позволяваше да му противоречи. На Миранда й се прииска да срита Клеър под масата. Моментът не беше подходящ за бунтове. Трябваше да отстъпят за момента и да дадат на баща си малко време, за да се поуспокои.

— Обичаш го значи — промърмори Дъч. — Любов, а? Предполагам, че и той те обича?

— Д-да — отвърна тя и преглътна мъчително.

— Затова ли продължава да се навърта край момичето на Фотрсайт?

— Какво?

— Дъч, недей — обади се Доминик.

— Напротив, тя би трябвало да е наясно срещу какво е изправена. Накарах един от служителите в охраната на компанията да държи Харли Тагарт под око, защото предполагах, че може да се стигне до тук.

Миранда се вледени от ужас.

— Точно така. И се оказа, че твоят скъпоценен Харли, онзи лицемер, позволил си да ти даде този пръстен, те е мамил през цялото време.

— Не!

Дъч поклати глава, изумен от наивността на Клеър.

— Разбира се, че ти казвам истината. Но ти си толкова влюбена, че отказваш да видиш дори и очевидното. А що се отнася до Уестън — продължи той, преместил поглед към най-малката си дъщеря, — той е толкова почтен и моногамен, колкото едно краставо куче сред сюрия разгонени кучки. Това момче не може да държи ципа на панталона си закопчан, та дори и животът му да зависи от това. Така че, отнася се и за двете, стойте настрана от братята Тагарт. — Най-накрая погледът му се спря и върху Миранда. — Ти поне като че ли проявяваш малко здрав разум в отношението си към момчетата.

Миранда цялата посърна. Тя беше лицемерната. Сестрите й не прибягваха към измами, но виж, тя се измъкваше тайно от къщи, за да се среща с Хънтър. Боеше се от реакцията на баща си, но в същото време се чувстваше безумно уморена от ролята на доброто, почтено момиченце.

— Момичета… Мамка му! — Той поклати глава и прехапа език, но Миранда знаеше какви мисли се въртят в главата му. И друг път бе ставала свидетел на подобни спорове, които родителите й водеха от години. Доминик бе предала Дъч, унизила го бе, раждайки му само дъщери. И нито един син. Той я умоляваше, заплашваше, настояваше, изискваше тя да му роди още едно дете — момче при това, но тя неизменно му отказваше с оправданието, че последната й бременност едва не я убила. И категорично му заявяваше, че няма намерение да рискува живота си отново.

Тези спорове никога не се водеха в присъствието на момичетата и Миранда, която безцелно побутваше грахчетата из чинията си, предполагаше, че до тази вечер Теса и Клеър изобщо не бяха предполагали колко дълбоко е разочарован баща им от пола на своите деца. Миранда обаче не бе имала техния късмет, тъй като стаята й се намираше непосредствено до спалнята на родителите й. Само една тънка стена разделяше двете помещения — между тях нямаше нито баня, нито пък вграден гардероб, които да заглушат кавгите и любовните им игри. За щастие второто се случваше рядко. На Миранда й се повръщаше при мисълта, че майка й и баща й се търкалят задъхани между чаршафите и наистина го правят… особено пък след някой ожесточен скандал. В продължение на години бе слушала оплакванията на баща си и предизвикателните отговори на Доминик, която стоварваше върху него цялата отговорност за пола на децата им. Постоянно му натякваше, че очевидно не е достатъчно мъж, че да създаде поне един син от четирите си опита. Дори и първото им дете, което Доминик бе изгубила след спонтанен аборт, е било момиченце.

Когато беше по-малка, Миранда изпитваше угризения, имаше чувството, че самата тя е отговорна за пола си. В резултат на това отчаяно се опитваше да угоди на Дъч, да спечели благоразположението му, да бъде сина, който никога не бе имал. Беше умна и постигаше изключителни резултати в училище. Стана капитан на училищния отбор по дебати, сътрудничеше на училищния вестник, беше приета в няколко елитни колежа, но, за жалост, просто нямаше как да промени анатомията си и да се сдобие с някои мъжки атрибути. Беше се родила жена и затова щеше да бъде наказвана до края на дните си.

На осемнадесетгодишна възраст започна да проумява, че каквото и да направи никога няма да спечели одобрението на баща си. Никакви постижения не можеха да го накарат да се гордее с нея и затова тя престана да се опитва да му угоди. Вместо това реши, че е време да направи нещо за себе си. С Хънтър.

Тя изпрати с поглед Дъч, който излезе навън и затръшна френските врати след себе си толкова силно, че стъклата издрънчаха, а полилеят над главите им се залюля и отраженията от пламъчетата на стоте малки свещички заиграха по стените и прозорците на стаята.

Доминик хвърли един поглед към силуета на съпруга си и въздъхна с примирението, придобито след годините съвместен живот с този толкова избухлив мъж. Поля картофите в чинията си със сос със сирене и тихо заговори:

— Трябва да го оставим да изпусне малко пара. В състоянието, в което е, не бихме могли да му въздействаме по никакъв начин.

— Той е свиня — заяви Теса, която, вярна на себе си, просто не можеше да контролира гнева си.

Доминик повдигна вежди.

— Той е твой баща. Трябва да го приемем такъв, какъвто е.

Теса, която си играеше с чашата си вода, яростно изгледа майка си.

— Не виждам защо. Би могла да се разведеш с него.

— Теса! — изсъска Клеър. — Не говориш сериозно…

— Разбира се, че говоря сериозно. Разводът не е грях, както сигурно знаете.

Миранда също тайничко се чудеше защо родителите й продължават да живеят заедно.

— Заклех се, че ще му бъда вярна докато смъртта ни раздели и нямам намерение да се отмятам от думата си — сериозно заяви Доминик. — Ние сме семейство.

— Значи това означава, че трябва да правим всичко, което той пожелае? Той ще ни казва какво да правим и ние само ще изпълняваме. Клеър ще се откаже от Харли, а аз… аз ще се откажа от целия си живот, така ли? — Теса гневно прокара пръсти през косата си и погледна към баща си, който, облегнал се на парапета на верандата, се взираше към езерото, а огънчето на пурата му проблясваше в мрака.

— Ще избягам от къщи, но няма да му позволя да ме изпрати да уча в Европа.

— Той само така си говори — увери ги Доминик. — Дайте му малко време да се успокои.

Клеър отмести стола си назад.

— Не може да ми попречи да се омъжа за Харли.

— Разбира се, че може, миличка — възрази Доминик. Лицето й сякаш изведнъж се състари.

— Но това са глупости! Той не може да ми казва какво да правя! — Теса скочи от стола си и, почти тичайки, се запъти към предната част на къщата.

— Тревожа се за нея — промълви Доминик. — Толкова е твърдоглава… А що се отнася до теб… — присегна се и докосна ръката на Клеър с дългите си, отрупани с пръстени пръсти. — Не е особено разумно да се влюбваш толкова силно.

— И защо? — нервно попита Клеър и побърза да отдръпне ръката си.

— Трябва да си малко по-сдържана и да имаш едно наум. Просто за всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че мъжът, в когото си влюбена, не те обича.

— Но Харли ме обича — бързо отвърна Клеър и понечи да се изправи. — Защо никой не ми вярва? — Тя също излезе от стаята, но Миранда успя да зърне тревогата и съмненията, помрачили очите й.

— О, господи! — възкликна Доминик, когато двете с Миранда останаха сами в стаята. От скритите говорители се носеше някаква класическа музика, сантименталният плач на цигулките отекваше в напрегната тишина. — Вземи си поука от случилото се тази вечер, Миранда. — Усмихна се тъжно. — Предполагам, че не се налага да ти изнасям лекция на тази тема.

— Не, мамо, не се налага — отвърна Миранда с ясното съзнание, че я лъже в очите.

— Е, един ден някое момче ще те погледне или пък докосне по по-специален начин и тогава, моля те, прояви достатъчно разум и предпазливост.

— Това ли се случи между теб и татко?

На лицето на Доминик се изписа неизразима тъга. Погледна през прозореца към верандата, където съпругът й, обвит в облак дим, се взираше в тъмната нощ.

— Не — призна тя. — Истината е, че израснах в бедност, без никакви пари. А баща ти беше богат и аз… аз реших, че е единственото ми спасение. И забременях.

— Нарочно? — прошепна Миранда, спомнила си за бебето, което не бе доживяло до раждането си. По-голямата сестра, която така и не се бе появила на белия свят.

Доминик сви раменете си, облечени в ефирна коприна.

— Направих каквото трябваше и никога не съм съжалявала за това. Е, освен в моменти като този. Просто не разбирам защо никога не можем да седнем всичките и да си поговорим като цивилизовани хора.

 

 

— Ти си се побъркал, по дяволите! — Уестън удари по масата за билярд с щеката, с която бе упражнявал ударите си, преди Харли да нахълта в кабинета и да направи това откачено съобщение. — Не можеш да се ожениш за която и да било.

— Защо?

Уестън приседна на ъгъла на масата и изгледа брат си така, сякаш Харли наистина беше първокласен, доказан извън всякакво съмнение, идиот.

— Нямаш ли някаква недовършена работа с Кендъл?

— Връзката ни приключи.

— Така ли? — Уестън хвърли един поглед към коридора и зърна нечия сянка да се плъзга надолу по стълбите. Пейдж. По дяволите, това хлапе постоянно слухтеше около тях. За пореден път се запита как е възможно да е кръвно свързан с този безгръбначен мухльо Харли и с откачената Пейдж. Ако питаха него, Пейдж непременно трябваше да бъде прегледана от психиатър.

Харли взе черната топка и започна нервно да я подхвърля във въздуха. Имаше защо да е нервен. Момчето наистина беше загазило. Само дето още не знаеше колко много. Ако нещата се развиеха според плана му, не след дълго Кендъл щеше да го сюрпризира с новината, че ще става татко — е, по-скоро чичо.

— Кендъл като че ли вярва, че вие двамата все още сте заедно.

— Не виждам как би могла да вярва в това.

— Може би защото продължаваш от време на време да смъкваш гащичките й.

Харли взе, че се изчерви! Господи, този беше пълен загубеняк…

— Вече не се виждам с нея.

— Чудесно. Значи вече можеш да се ожениш за Клеър Холанд и животът отново ще стане прекрасен. Наистина ли вярваш в това? При положение, че татко те изключи от завещанието си? И престане да плаща таксите ти в колежа? Не съзнаваш ли, че ще трябва да започнеш работа като механик в някой гараж, като сервитьор или пък като работник във фабрика? Само че не съм сигурен, че ще можеш да издържиш на такава работа. Ще трябва да живееш в някакво мърляво апартаментче в лош квартал на Портланд или Сиатъл или пък в който и да е друг град — но това при положение, че попаднеш на човек, достатъчно глупав, че да те наеме на работа. Татко няма да ти даде никакви препоръки, можеш да си сигурен в това, а ти не си работил нищо през целия си живот. Клеър също ще трябва да работи. Като секретарка или рецепционистка… о, не, тя не става за такава работа, нали? Може би ще се залови с обучение на коне и уроци по езда. И всичко ще бъде просто прекрасно. Съвършено!

— Не мисля, че нещата ще се развият по този начин.

— Напротив, Харли! Тя няма да има никакви пари. Ти също. Дори и колата ти е на името на татко. Предполагам, че все още не си му съобщил новината, нали?

— Когато той се върне в града…

Телефонът иззвъня пронизително и сянката, спотаила се на стълбището, изчезна. Добре. Уестън кой знае защо винаги се изнервяше в присъствието на Пейдж. Тя беше толкова тромаво и недодялано хлапе.

— Мислиш, че когато татко се върне от Луизиана, ще приеме благосклонно новината, че смяташ да се жениш за една от дъщерите на най-върлия му враг? Сигурно ще стане точно така, Харли! Когато ми поникнат рога.

— Имам една новина за теб, Уестън. Те вече са ти поникнали.

— Уестън, на телефона! — провикна се Пейдж. — Кристъл е.

— Мамка му!

Харли има наглостта да му се ухили.

— Аз поне не чукам някаква индианка само заради спорта. Обзалагам се, че брат й не е очарован от факта, че се отнасяш с нея като със своя държанка. Как я наричаш, когато говориш за нея? Индианското курве? Може би някой трябва да го каже на Джак.

— Джак Сонгбърд е задник.

— Аз не бих се заяждал с него.

— Не ме е страх от него. От никого не ме е страх.

— Казах ти, че Кристъл чака на телефона — долетя отново пронизителният глас на Пейдж.

— Кажи й, че ме няма — извика в отговор Уестън.

Стъпките на Пейдж затрополяха надолу по стълбите.

— Аз вече й казах, че си долу и играеш билярд.

— По дяволите, Пейдж… Защо не използваш главата си! — Приближи се до бара, като си мечтаеше за едно силно питие, и вдигна слушалката. — Виж, в момента съм зает. Ще ти се обадя по-късно.

— Чакай малко. Днес Джак яви ли се на работа?

Стомахът на Уестън се сви.

— Пак закъсня.

— Но беше там.

— До момента, в който го уволних.

— Ти… какво си направил?

— Уволних го. Брат ти беше най-лошият работник в дъскорезницата, Кристъл. И аз го освободих.

— Не, не е вярно. — Долови разочарованието в гласа й и изпита угризения. Това момиче бе успяло някак си да му влезе под кожата и затова Уестън се съмняваше, че някога ще може да скъса с нея напълно. Тя вероятно щеше да му остане любовница за цял живот.

— Вярно е. Питай го.

— Ще го направя, но той още не се е прибрал у дома.

— Ще го потърся в местната кръчма. Брат ти по всяка вероятност е решил да удави проблемите си в малко огнена вода.

— Ти си копеле — спокойно заяви тя.

— Винаги съм бил такъв.

Преди да затвори телефона тя промърмори нещо на индиански — отвратителен неин навик, който го вбесяваше. Не му харесваше факта, че не разбира езика й, и макар че по всяка вероятност тя просто го бе нарекла копеле и на родния си език, Уестън се притесняваше, че може да е изрекла някаква клетва по негов адрес… Не че наистина вярваше в приказките, които се разправяха за индианските магии. Затвори телефона, осъзнал, че целият е настръхнал.

— Неприятности с малката женичка? — подразни го Харли. Исусе, този негов брат можеше да е ужасно досаден!

— Не и за мен. — Уестън грабна щеката, взе черната топка от ръката на Харли и отново се зае да упражнява удара си. Нямаше защо да се притеснява от остроумните забележки на брат си, от странностите на сестра си или пък от някаква индианска курва и нейните проклятия. В края на краищата той беше Уестън Тагарт.

И можеше да прави каквото си пожелае.