Лиза Джексън
Шепот (16)

2.

— Казвам ти, този човек просто няма минало — заяви Петрило и се отпусна в единствения стол, поставен непосредствено пред бюрото на Миранда. След продължилото повече от седмица отсъствие тя отново беше на работа, твърдо решена да запази присъствие на духа и да не позволи на баща си и на неговите верни копои, и най-вече на този Стайлз, да ръководят живота й. — Все едно че човек на име Денвър Стайлз изобщо не съществува. Няма полицейско досие. Името не излиза и в компютрите със социални осигуровки. За него не знаят нищо и от данъчните служби. — Петрило бръкна в джоба на прекалено спортното си сако и измъкна от там пакетче дъвка „Джуси фрут“. — Предполагам, че името е измислено; този човек се подвизава под псевдоним.

Миранда, седнала зад бюрото, отрупано с камари поща и папките по настоящите разследвания на прокуратурата, потрепери. Докосна белега на шията си, изпълнена с въпроси и подозрения по отношения на най-новия служител на баща й.

— Баща ти как се е свързал с него, за да го наеме?

— Не пожела да ми каже.

— Хм. Вероятно не е било чрез жълтите страници на телефонния указател. — Петрило разви дъвката, прилежно сгъна хартийките и пъхна дражето в устата си.

— Не, не мисля, че името му фигурира в жълтите страници.

— Стайлз би могъл по някакъв начин да е свързан с подземния свят.

— Не смятам, че е мафиот, ако това намекваш — отвърна Миранда, извикала образа на Денвър Стайлз в ума си. Красив, студен, арогантен и още нещо. Да, настоятелен и упорит. Сигурна беше, че Стайлз е от хората, които никога не се отказват и преследват целта си до край. Щом е поел даден ангажимент, той ще направи и невъзможното, за да изпълни задачата. Приличаше й на човек, който не признава дипломацията и предпазливостта.

Тя нервно прехапа устни. Този човек я притесняваше. Силно при това.

— Е, щом не е член на мафията, значи е свързан с някоя друга групировка. Готов съм да заложа долари срещу понички, че на този човек не му е чист вътъкът. Почтените граждани си имат адреси, телефонни номера, шофьорски книжки, разрешителни за отглеждане на кучета, водят се на отчет в правителствените агенции или пък в армията. Този тип, Стайлз, е като призрак. — Направи балонче с дъвката си, пукна го шумно и почеса лицето си. — Аз обаче не смятам да се отказвам — обеща й Петрило. — Ще разбера кой е и каква е връзката му с баща ти.

— И как смяташ да го направиш?

— Ще го проследя, ако трябва. — Кафявите му очи заблестяха при мисълта за това ново предизвикателство. — Искам да разбера що за човек е този тип.

— Аз също — съгласи се Миранда. Взе един молив и започна да почуква с него по бюрото си. Кой точно беше Денвър Стайлз? Какво го свързваше с баща й? Негов политически съюзник ли беше или пък само някакъв второразреден частен детектив, поредният войник на съдбата, човек, готов на всичко за определена сума пари? Моливът й продължи да потропва по бюрото. Миранда вдигна очи към Франк и го видя да се взира изпитателно в нея. — Не бих искала да отнемам голяма част от времето ти. Имаш си и друга работа в този отдел.

— Ще пипна Стайлз — обеща й Петрило. — Може да се окаже дори забавно.

А може да се окаже и опасно, помисли си Миранда, припомнила си напрегнатите сиви очи на Денвър Стайлз, изсечената му брадичка, излъчването му на човек, преследващ неотклонно всяка поставена цел. Той беше човек, който винаги довежда започнатото до край.

Е, не и този път.

 

 

Ръцете на Клеър трепереха, докато си наливаше чаша кафе. И къде й беше акълът? Да целуне Кейн Морън. Да го прегърне. Да му позволи да я гали и докосва. Дори и сега, седнала в обляната от утринното слънце кухня, тя почувства трепет между краката, когато си помисли за ръцете му, за устните му, за ласките на езика му и за прекрасните усещания, изпълнили душата й. Та тя едва не му бе позволила да я люби! Сякаш всичките изминали години, лъжите и болката не съществуваха.

И сякаш Кейн не е бащата на Шон.

В името на бога, какво щеше да прави сега?

— Ти си глупачка — полугласно заяви тя и изсипа брашно за палачинки в една дълбока купа. Счупи две яйца, добави мляко и се постара да се концентрира върху непосредствената си задача, прогонвайки от ума си спомена за порочно сладостните изживявания, които Кейн бе предизвикал с ласките си.

Твърде дълго бе живяла без мъж до себе си. Години наред. Физическата й реакция вероятно бе породена от отчаяние и нужда. Нищо повече. Без да спира да бърка тестото, тя се загледа през прозореца към къщата на Кейн на другия бряг на езерото. Трябваше да забрави чувствата, които ги свързваха в миналото. Кейн не беше същият човек — той беше мъж, предприел лична вендета срещу семейството й.

Не му се доверявай! Използва те с едничката цел да събере повече информация за проклетата си книга. Не го забравяй.

Тялото й обаче продължаваше да откликва на спомена за ласките му.

Изсипа сместа в сгорещения тиган и чу леките стъпки на Саманта, която слизаше по стълбите. Пол може и да не бе направил нищо свястно през жалкия си живот, но едно нещо не можеше да му се отрече — беше я дарил с прекрасната им дъщеря.

Сам връхлетя в стаята. Облечена беше само с бански костюм, а тялото й лъщеше, обилно намазано с плажно масло. Тя тръсна голямата плажна чанта върху кухненския плот и попита:

— Къде е Шон?

— Предполагам, че още спи. Защо не отидеш да го събудиш? Кажи му, че закуската всеки момент ще бъде готова.

— Не е в леглото си. Вече проверих.

— Така ли? — Странно. Шон обикновено спеше до два часа следобед. — Може да е излязъл да поязди — предположи тя, макар че сърцето й натежа от тревожни предчувствия.

Сам се намръщи изразително.

— Той мрази конете.

Това си беше самата истина. Освен това през отворените френски прозорци се виждаха трите коня, които, навели глави към земята, пощипваха от рехавата тревица и нервно махаха с уши и опашки, опитвайки се да прогонят досадните мухи.

— Тогава е излязъл да се разходи.

— Рано сутринта. И с кой?

— С кого — по навик я поправи Клеър.

— Добре де, с кого? Той няма никакви приятели тук.

— Ще си намери приятели веднага щом започне училище.

Сам завъртя очи.

— Разбира се… О, мамо, палачинките!

Черен дим се вдигаше от тигана. Клеър изхвърли загорялата палачинка в кофата за боклук.

— Защо не ме смениш за малко? — помоли дъщеря си тя. — Ще се опитам да намеря Шон.

— Разбира се.

Вече беше отворила входната врата, когато видя един джип да се приближава по алеята пред къщата. Сърцето й се сви. Кейн шофираше, а Шон седеше на мястото до него. На лицето му бе застинало войнствено и непокорно изражение. Очите му гледаха надолу. Клеър остана като закована на мястото си. Кейн наистина ли не виждаше… не забелязваше ли приликата си с Шон? Правият нос, тънките устни, широките рамене, надменното отношение към околните, струящата от погледа му непокорност? Макар че все още не бе достатъчно голям и му трябваше още време, за да се превърне в пълно копие на своя непочитащ закона и арогантен баща, Шон вече бе поел в тази посока и неотменно следваше баща си по петите. Пръстите на Клеър внезапно овлажняха. Стори й се, че земята се люлее под краката й. Как би могла да им каже истината? Шон щеше да я заклейми като неморална. Не само че му бе спестила истината за Пол, ами на всичкото отгоре го бе лъгала през целия му съзнателен живот. Никога нямаше да й прости.

Нито пък Кейн. Как ли ще реагира, когато разбере, че Шон е негов син? Ще поиска попечителство върху него? Ще я нарече евтина уличница? Или ще прегърне сина си и ще го дари с всичката си любов?

Клеър се изкашля, опитвайки се да потисне всички емоции и да се концентрира върху предстоящия разговор.

— Какво, за бога…

Джипът още не беше спрял напълно, когато Шон скочи от него и се запъти към входната врата. Облечен беше с черни дънки, скъсана черна тениска и чифт окъсани маратонки. Клеър го пресрещна на верандата.

— Какво става? — попита го тя. — Къде беше?

— В града. — Опита се да мине край нея, но тя го хвана за ръката.

Той се отдръпна. Ноздрите му яростно потрепваха.

— Какво се е случило? — С периферното си зрение зърна Кейн, който вървеше бавно към къщата.

Той като че ли беше решен да я остави да поговори със сина си насаме, преди да се включи в спора, който, ако се съдеше по сърдития поглед на Шон, беше неизбежен. Овехтялото му кожено яке, бялата тениска, окъсаните дънки и ботуши, които отчаяно се нуждаеха от четка за боя, напомниха на Клеър за момчето от юношеските й години, за хулигана, откраднал сърцето й преди шестнадесет години. Такава глупачка беше! Тъпа и неспасяема романтичка!

В този момент обаче трябваше да посвети цялото си внимание на сина си.

— Шон?

— Забърках се в неприятности, ясно? — Шон отново се запъти към вратата, но Клеър застана право пред него.

— Какви неприятности? — със свито сърце попита тя. Напоследък Шон беше твърде раздразнителен. Постоянно настръхнал, готов да избухне и при най-малката провокация. — Изобщо не ми е ясно.

— Нищо страшно не се е случило. — Хвърли един поглед към Кейн, после изразително завъртя очи и изруга през зъби. — О, по дяволите, хванаха ме да крада в един магазин.

— Да крадеш! — Клеър замръзна. Кражба? Това беше по-лошо от всичко, което бе вършил в Колорадо — е, по-лошо от нещата, за които тя знаеше. Обърна се към Кейн с надеждата да научи от него цялата истина. — Какво се е случило?

Шон пристъпваше от крак на крак и предъвкваше изгризания си до кръв нокът на единия палец.

Скръстил ръце пред гърдите си, Кейн се подпираше на една от грубите дървени колони, крепящи покрива на верандата. Кимна на Шон и рече:

— Мисля, че ще е най-добре, ако разкажеш на майка си всичко с най-големи подробности.

— На кого му пука какво мислиш? — не му остана длъжен Шон. От думите му лъхаше омраза.

— Шон! — Клеър насочи пръст към гърдите на сина си. Един от конете изцвили. — Не бъди груб. Нека просто да стигнем до същината на случилото се.

— Опитах се да отмъкна пакет цигари.

— Цигари? Хванали са те да крадеш цигари?

Сърцето й се сви. Живееха в този град по-малко от две седмици, а Шон вече бе успял да се забърка в поредната неприятност. Сериозна неприятност.

— Да, и бутилка „Тъндърбърд“.

— „Тъндърбърд“?

— Това е вино — поясни Кейн и бе възнаграден с убийствен поглед от Шон.

— О, господи, а сега какво?

Шон кимна по посока на Кейн.

— Той ме залови. Накара ме да върна всичко обратно и да се извиня на собственика на магазина. — Лицето на Шон беше аленочервено, а погледът му, войнстващ и непреклонен, бе прикован върху дъсчения под на верандата.

— Шинуук е малко градче — обясни Кейн. — Тук всички се познават и всеки си вре носа в работите на другия. Не би искал да си създадеш лоша репутация, защото след това животът ти ще се превърне в истински ад. Повярвай ми, зная какво говоря.

— Какво? Ти да не си бил мошеник или нещо подобно? — попита Шон.

— Нещо подобно…

Очите на Кейн намериха погледа на Клеър и за част от секундата тя си го представи такъв, какъвто беше в онези години — едно непокорно момче, живеещо самичко със сакатия си баща. Постоянно забъркано в някакви неприятности. Непрекъснато в противоречие със закона. Младият Кейн пушеше, пиеше бира, и, облечен с коженото си яке, препускаше с мотоциклета си наоколо. А тя го обичаше. С цялото си непостоянно, невярно сърце. И сега, докато се взираше в златистите му очи, изпита познатия от миналото прилив на адреналин. Сърцето й ускори ритъма си, дишането й сякаш се затрудни. През ума й преминаха сцени от онова, което можеше да бъде, ако нещата се бяха подредили иначе.

— Не мога да повярвам, че си го направил — заяви тя и се обърна към сина си.

— Не съм взел нищо!

— Защото са те хванали.

— И?

— И сега си наказан. За две седмици. Никакво излизане от къщи.

— Много важно — промърмори той. — И без друго няма какво да се прави тук. Изобщо не ми пука!

— Недей…

Ядосан и засрамен, Шон рязко отвори входната врата и влезе в къщата. На Клеър й идеше да се свлече на стълбите. В моменти като този съжаляваше, че няма до себе си съпруг, на когото да разчита, че в живота й няма мъж, който да подкрепя решенията й.

— Сърдит е — отбеляза Кейн и я погледна в очите.

Тя преглътна мъчително.

— За много неща.

— Включително и заради баща си?

Тя едва не спря да диша. Секундите се нижеха една по една, отброявани от бързите удари на сърцето й. Защо Кейн не бе забелязал приликата помежду им? Защо не бе разпознал собствените си черти в лицето на момчето?

— Пол предаде и нарани всички ни.

— Той е едно голямо лайно.

Искаше й се да му възрази, да му заяви, че това изобщо не му влиза в работата, но не можа.

— Той… той все още е баща на децата. Не мисля, че е необходимо да го черня в очите им.

— Аз само назовавам нещата с истинските им имена. — Усмивката на Кейн, леко крива и загадъчна, докосна някаква струна в душата й. — Разкажи ми за Шон.

Тя облиза устни. Щом те пита, кажи му истината. Кажи му, че той е бащата.

— Това момче няма да ти позволи да си отдъхнеш дори и за миг — отбеляза той, свъсил вежди и приковал поглед към вратата, през която бе минал Шон, за да се прибере в къщата.

— Той ще се оправи.

— Не и ако не му стъпиш здраво на шията.

— О, значи сега ще се правиш на милата Аби? — възкликна Клеър, изпълнена с раздразнение.

Отчаяно се опитваше да се пребори с противоречивите емоции, които бушуваха в душата й. Кажи му! — нашепваше някакъв пронизителен глас в главата й. Кажи му, че той е бащата на Шон! А после какво? Как би реагирал той на тази новина? Ами Шон? Как би се почувствал синът й, ако научи, че майка му го е лъгала през всичките тези години? Стомахът й се сви от притеснение. Отбягвайки погледа на Кейн, тя насочи вниманието си към една пчела, която прелиташе от един розов цвят на друг.

— Не желаеш никакви съвети, когато става дума за собственото ти дете, така ли?

— Не. — Тя протегна ръка към бравата на вратата. — Шон преживя много трудни моменти. Трябваше да се справи не само с истината за баща си, но и с преместването ни тук. Остави след себе си много приятели и… — Остра болка прониза сърцето й при мисълта, че може би е объркала напълно живота на сина си. — … а все още не се е приспособил към живота си тук.

— Животът по тези места не е чак толкова лош — тихо отбеляза той, погледна я право в очите и тя си помисли, че току-виж протегнал ръка и я погалил по лицето със загрубелите си пръсти. — Ти и аз се справихме не лошо.

— Така ли? — запита се на глас тя, а след това лекичко се прокашля. Всеки път, когато този мъж се намираше близо до нея, тя като че ли преставаше да разсъждава логично. Атмосферата някак си се променяше, въздухът ставаше по-тежък и лепкав. Тя облиза устни.

— Да.

Клеър преглътна шумно и дръпна летящата врата.

— Благодаря ти, че си отървал кожата на Шон — рече му. — Високо оценявам… о!

Той блъсна вратата с ръка и я затвори под носа й. Бам! В следващия миг пристъпи по-близо до нея и тялото му почти докосна нейното. Върховете на ботушите му се намираха на милиметри от собствените й сандали, гърдите му почти опираха в нейните, а лицето му беше толкова близо, че Клеър виждаше цветните точици в очите му, чувстваше топлината и враждебността, които струяха от него.

— Дойдох до тук по друга причина.

— И… каква е тя? — прошепна Клеър. Кожата й пламна от близостта му, ударите на сърцето й започнаха да отекват в гърлото й.

— Исках да се извиня за снощи.

— Не е нужно да го правиш.

— Ти избяга като подплашен заек.

— Аз… не знаех какво да мисля… какво да правя — призна си тя. Кръвта бясно препускаше във вените й, свитото й гърло пареше от болка, дишането й стана повърхностно и накъсано.

— Разбира се, че знаеше — ласкаво подхвърли той, подпря и другата си ръка на вратата, притиснал главата й между двете си ръце, допрял тяло до нейното. Беше строен, мускулест и як. По лицето му нямаше и следа от момчешката му ъгловатост, младежката мекота и несигурност бяха останали далеч в миналото. Устните му потрепнаха и той въздъхна така, сякаш се канеше да й довери най-тъмните си тайни. — Не мога да стоя далеч от теб, Клеър — заяви той. — Когато се захванах с този проект, си обещах, че ще спазвам дистанция. Напомних си, че онова, което ни свързваше преди години, отдавна вече го няма, но се оказва, че не мога да убедя сам себе си.

Тя преглътна шумно и той се загледа в конвулсивното потрепване на гърлото й.

— Господи, колко си красива! — С единия си пръст отмахна една къдрица, паднала върху лицето й. За миг докосна кожата на лицето й, която пламна от допира му. — Прекалено красива си!

Искаше й се да се отпусне и да се разтопи в прегръдките му. После от кухнята долетя гласът на дъщеря й, който се извиси над оглушителните удари на сърцето й и шума на кръвта, които отекваха в ушите й.

— Мамо! Мамо! Палачинките са готови.

Тя свали едната му ръка от вратата.

— Виж, трябва да вървя, но… — Не го казвай, Клеър! Не го кани вътре. Не можеш да си сигурна, че не те използва, че не се опитва да изкопчи от теб някаква информация за проклетата си книга. Той е опасен! — … ако все още не си закусвал…

— Това покана ли е? — Усмивката му беше толкова искрена, че едва не разби сърцето й.

— Да.

Той погледна през вратата към вътрешността на къщата, огледа фоайето, забеляза обезобразените колони на стълбището.

— Мисля, че този път ще ти откажа. Имаш да си говориш с децата си.

Горчиво разочарование прониза сърцето й, но тя се насили да се усмихне.

— Някой друг път тогава.

— С удоволствие. — Отдръпна се от вратата и бързо й обърна гръб, сякаш се боеше, че може да размисли и да приеме поканата й. Клеър се подпря на стената и се опита да нормализира дишането си. Какво й ставаше? Та той беше само един мъж от миналото й. Мъж, когото бе погребала дълбоко в сърцето си още преди години. Преди цял един живот.

— Той е гадняр! — Гласът на Шон долетя през мрежестата врата.

— Чакай малко! Не говори така.

— Такъв е. Видях как те гледаше. Иска само… ами, нали знаеш.

Клеър отвори вратата и завари сина си, изкъпан, с мокра коса, чисти шорти и тениска, да стои на най-долното стъпало на стълбището. Беше израснал изведнъж и ужасно приличаше на Кейн. Не можеше да се обясни как никой от двамата все още не бе забелязал приликата помежду им. За момента обаче можеше само да им благодари за това.

— Не му вярвам — процеди през зъби Шон, загледан през мрежестата врата. — Изобщо не му вярвам.

 

 

Той я чакаше. В момента, в който Миранда вкара колата си в гаража на къщата си в Лейк Осуего, Денвър Стайлз слезе от взетата под наем кола, която бе паркирал от другата страна на улицата.

Страхотно, помисли си Миранда. Точно от това имах нужда. Стиснала куфарчето за документи и дамската си чанта с една ръка, тя заключи колата и натисна бутона, за да затвори вратата на гаража. Не че това имаше някакво значение. Докато се качи по петте стъпала, водещи от гаража през кухнята към всекидневната, той вече бе застанал на входната врата и натискаше звънеца.

— Упорит кучи син — процеди през зъби тя, остави куфарчето и чантата си върху един от столовете е кухнята, а след това излезе във фоайето и отвори вратата. — Какво има?

— Трябва да поговорим.

— Нямаме какво да си кажем.

Ток леко повдигна нагоре черната си вежда.

— Не мисля така.

— По време ни срещата с бащи ми ви казах всичко, което искахте да знаете. Не мога да разбера защо той е така обсебен от мисълта, че аз или някоя от сестрите ми е свързана по някакъв начин със смъртта на Харли Тагарт.

— Защото самият той е осуетил разследването, а сега е сигурен, че Кейн Морън няма да се откаже, докато не открие истината.

— Истината е, че ние бяхме на кино и…

— Освен това мисля, че ще искате да разберете какво точно се е случило с Хънтър Райли.

Коленете й едва не се подгънаха под тежестта на тялото й.

— Хънтър?

— Двамата сте имали интимна връзка.

Последните шестнадесет години от живота й сякаш изчезнаха изведнъж и тя отново се превърна в осемнадесетгодишно момиче, което тича по плажа, стиснало ръката на Хънтър, среща се с него в полусъборената къщичка в имението и двамата се любят до малките часове на нощта.

— Хънтър… Хънтър беше мой приятел.

— Който ви е изоставил.

— Намери си работа в Канада.

— Така ли? — Очите на Стайлз, сиви и твърди като стомана, не потрепнаха под втренчения й поглед. Той стисна устни. — Хънтър изобщо не се е появявал в лагера на дърварите.

Тя се облегна на стената, търсейки някаква опора.

— Но Уестън Тагарт ми каза… показа ми работното му досие.

— И вие му повярвахте? — Стайлз пъхна ръце в задните джобове на дънките си. — Доколкото разбирам между двете семейства — вашето и на Тагарт — никога не е съществувало някакво разбирателство.

— Това е факт, който не бих могла да оспоря — призна Миранда, едва намерила сили да проговори.

Какво намекваше този човек? Че Хънтър я е излъгал? Че е измамил всички? Че е избягал от нея, защото беше бременна?

Старата болка, силна и пронизваща, прободе сърцето й и Миранда едва не падна на колене.

— Изключение е правила единствено сестра ви Клеър, която е била сгодена за Харли.

— В онази нощ обаче тя развали годежа — заяви Миранда, опитвайки се да възстанови самообладанието си. Не можеше да се огъне, не можеше да позволи на Денвър Стайлз да намери някаква пролука в твърдата броня на алибито й.

— Точно така. — Той погледна край нея към вътрешността на къщата й. — Защо не ме поканите вътре? — предложи. — Мисля, че трябва да си поговорим за много неща.

 

 

Теса се бе върнала. И изглеждаше по-добре от последния път, в който я бе видял. Уестън запали цигара с разтрепераните си пръсти и излезе на задната веранда, където пушеше по изричното настояване на Кендъл. И сам не разбираше защо продължава да търпи тази своя съпруга. Може би защото тя притежаваше определена класа. Или пък защото знаеше, че ще го прекара през чистилището, ако само го чуе да спомене дори думата развод. А може би защото Кендъл си затваряше очите пред всичките му забежки и флиртове. Ако не друго, тази негова съпруга се бе оказала изключително предана и лоялна.

Той се облегна на парапета и се загледа към океана. Риболовен траулер се движеше едва — едва далеч на хоризонта, а няколко пухкави облачета се осмеляваха да затъмняват от време на време яркото слънце. От верандата на чудовищната си къща, кацнала на хълма, Уестън виждаше целия град Шинуук като на длан. Гледката, разкрила се пред очите му, го караше да се чувства като крал, загледан в своето кралство.

Къщата беше идея на Кендъл. Построена от стъкло, кедър, тухли и облицовъчни плочи и керемиди, тя следваше извивката на скалата и блестеше, окъпана от лъчите на залязващото слънце. Беше най-голямата и показна къща на Северното крайбрежие и напълно съответстваше на страстното му желание да изгради своя собствена империя. Не му беше достатъчно само да ръководи бизнеса са баща си. Не, когато пое управлението на компанията той си постави за цел да я разшири и доразвие. Сега притежаваше още три курортни комплекса по крайбрежието, имаше дял в едно казино, издигнато върху земите на индианците на юг, построил беше и две големи дъскорезници в Западен Вашингтон. Всеки път, когато успяваше да победи Дъч Холанд в наддаването за поредното парче земя, всеки път, когато монтираше бронзовата табела на „Тагарт индъстриз“ на някоя нова сграда, комплекс или предприятие, всеки път, когато чуеше, че печалбите на Дъч започват да намаляват, той изпитваше моментно удовлетворение. Така ти се пада, старо копеле! Ето това получаваш заради нахалството да чукаш майка ми!

— Рано си се прибрал. — Гласът на Кендъл го изненада. Той се обърна и я видя да се приближава с поднос в ръка. Върху подноса имаше кана с мартини и две чаши.

Кендъл остави подноса на масата под гигантския чадър и напълни по една чаша за всеки.

— Тази вечер имам една среща.

— Тук? — Кендъл беше изненадана.

— Не. — Никога не обсъждаше бизнеса си с нея. А тя никога не задаваше въпроси. Това беше тяхно желязно, макар и неписано, правило.

— Пейдж смяташе да се отбие.

Стомахът му се преобърна при мисълта за сестра му. Дори и след толкова години тя продължаваше да бъде една трогателно патетична, дебела и вечно слухтяща кучка. Освен това го мразеше. Никога не се бе опитвала да прикрие враждебността си. Уестън стисна зъби и пое питието си от тънките пръсти на Кендъл. Съпругата му беше красива жена. Имаше светла коса и огромни сини очи. Поддържаше се в добра форма и през всичките години на брака им не бе качила нито грам. Спортуваше редовно и се обличаше с вкус. Дори и след раждането на Стефани Кендъл веднага свали няколкото килограма, които бе наддала по време на бременността си. Отказа да кърми бебето, загрижена за формата на гърдите си, и веднага си нае собствен треньор, с помощта на когото скоро си възвърна предишните мерки. Уестън не можеше да се оплаче. Съпругата му беше страхотна. Само дето беше дяволски скучна и досадна. За разлика от жените от семейство Холанд.

— Пейдж не се ли грижи за татко?

— Не и тази вечер. Наела е сестра. Помислих си, че бихме могли да си направим барбекю и да гледаме някой филм. — Тънките пръсти на Кендъл се обвиха около китката на ръката му. — Хайде, Уестън, напоследък почти не се виждаш със Стефани.

Почувства лека вина. Дъщеря му беше специална. В това не можеше да има никакво съмнение. Уестън истински обичаше Стефани, независимо от факта, че детето сигурно щеше да бъде представено като дъщеря на Харли, ако той не беше умрял. Планът на Уестън, според който Кендъл трябваше да забременее и да хване Харли в капан, наистина бе проработил изключително успешно. Да, обичаше дъщеря си повече от всичко на света. Спомни си как щеше да ошамари Кендъл в деня, в който тя му съобщи, че е бременна и тъй като Харли вече не е между живите, очаква от него да поеме ролята си и да признае детето. Тогава трябваше да я принуди да направи аборт. Трябваше да я разкара от главата си. Но не го направи. И нито за момент не съжали за постъпката си. Детето му беше единственото нещо в този живот, за което не съжаляваше. Бедата беше в това, че Кендъл го знаеше и използваше слабостта му в своя полза.

— Ще видя Стеф утре. Двамата с нея ще излезем да й потърсим кола — обеща Уестън.

Кендъл се разсмя.

— Тя е само на петнадесет.

— Скоро ще стане на шестнадесет. — Загаси цигарата си и отпи щедра глътка мартини.

Както винаги, мартинито беше идеално. Кендъл полагаше специални усилия в това отношение. Би трябвало да я обича заради всичките й старания, но с времето бе решил, че е неспособен на това. Освен това любовта и всички романтични дивотии бяха измишльотини за идеалистите, за хората, които нямаха никаква връзка с действителността. За разлика от тях, той бе стъпил здраво на земята и с двата си крака.

— Но…

— Недей да спориш, скъпа — предупреди я той и тя мигновено затвори уста.

През годините на брака им имаше и няколко момента, в които се бе наложило да прояви малко грубост в редките случаи, в които си бе позволявала да му противоречи. Нищо особено драматично всъщност — само няколко шамара по лицето или няколко удара по задника. След тези няколко случая при всеки неин опит за покаяние и желание да му демонстрира любовта си, той й измисляше всевъзможни сексуални изпитания, който тя трябваше да изпълни, за да му докаже колко високо цени възможността да бъде госпожа Уестън Тагарт.

Кендъл винаги изгаряше от желание да му угоди. Сервилността й беше чак странна. На времето я смяташе за студена като лед, фригидна и суха, лишена от всякаква страст жена. Оказа се, че се е заблуждавал. Когато си даде сметка, че той е нейният пропуск към богатството и кралското охолство, в което живееше семейство Тагарт, Кендъл се превърна в страстна и пламенна машина за любов, раздаваща се без всякакви задръжки и скрупули. Нищо чудно, че Харли, онзи мухльо, така и не бе успял напълно да скъса с нея.

— Само не разочаровай Стефани утре — помоли тя и Уестън чукна чаша в нейната.

— Няма. Обещавам.

Но това беше за следващия ден. Преди това ще трябва да се справи с предстоящата вечер. По-късно възнамеряваше да се срещне с Денвър Стайлз. Щеше да предложи на най-новия служител на Дъч Холанд сделка, на която той просто нямаше да може да устои.

Бавно допи мартинито си и се ухили доволно.