Лиза Джексън
Шепот (6)

2.

Ако имаше поне малко мозък в главата си, щеше да я остави на мира. Семейство Холанд носеха единствено неприятности. Достатъчно беше да погледне баща си, за да си припомни какво можеше да се случи, ако човек допуснеше да бъде въвлечен в делата им. Кейн постави цепеницата върху стария пън, на който цепеше подпалки, вдигна брадвата над главата си, замахна с все сила и разцепи дървото на две половини, които паднаха на земята.

По гърба му се стичаха струйки пот, започна да усеща болка в ръцете и раменете, но се наведе отново, взе друга сурова цепеница и я закрепи върху пъна. Оскар, старото куче на баща му, апатично излая от предната веранда, когато пощенската кола се появи на пътя, намали и спря в началото на алеята към къщата им.

— Иди да вземеш пощата! — Хемптън, небръснат, с отдавна неподстригвана, посивяла коса, която стигаше чак до раменете му, излезе с инвалидния си стол на верандата, грабна бастуна, който стоеше подпрян до вратата, и започна да блъска с него по изгнилия дървен под. Старата хрътка се надигна и прескочи перилата на верандата.

Кейн замахна за последно с брадвата, разсече чворестото борово дърво, обърна се и тръгна към главния път. Днес беше петият ден от месеца — време беше за чека, който всеки месец пристигаше в пощенската им кутия горе-долу по това време. Почувства погледа на баща си — гневен и непримирим, който сякаш прогаряше дупка в голия му гръб, долови и шума от стъпките на старото куче, което се влачеше след него с изкривените си от артрита крака. Хемптън живееше, изгарян от силна завист и ревност, и изобщо не си правеше труда да крие чувствата си от Кейн.

— Ти имаш два силни крака — често му казваше той, гледайки го яростно от инвалидния стол със зачервените си от постоянното пиене очи. — Иди ми донеси още една бутилка.

Друг път коментарите му бяха още по-злобни:

— Ако все още можех да си служа с краката си, щях да върша два пъти повече работа от теб, момче.

Имаше и моменти на сълзлива сантименталност:

— Нали знаеш, че я обичах… майка ти. Обичах я повече отколкото един мъж може да обича жена, само че не бях достатъчно добър за нея. Останах без крака, а тя не желаеше да бъде омъжена за сакат инвалид. Предпочете да стане държанка на някакъв богаташ.

Кейн мълчаливо скърцаше със зъби и понасяше обидите на баща си, защото изпитваше състрадание към възрастния човек, който нито за миг не можеше да забрави злополуката, променила изцяло живота му.

— За всичко е виновен Дъч Холанд. Въжетата се скъсаха докато работех на южния хребет. Мен ако питаш, оборудването беше дефектно и нищожното обезщетение, което получих, изобщо не е достатъчно. — Хемптън вдигаше поглед към имота на Холанд на другия бряг на езерото и се взираше в къщата, неизменно осветена като коледна елха. — Да върви по дяволите с всичките си пари! Има красива, префърцунена съпруга и три сополиви дъщери. А какво получих аз заради всичките години, пред които си скъсвах задника от работа при него? Счупен гръбнак, кирливо парче земя и това! — горчиво възкликваше той и удряше с бастуна по металните колела на инвалидния си стол. — Надявам се, че някой ден Бенедикт Холанд ще се пържи в ада.

Това никога няма да свърши, помисли си Кейн, отвори пощенската кутия и прекъсна работата на един паяк, който неуморно плетеше мрежата си в сянката до ключалката на кутията.

Пликът беше вътре. Тъничък както винаги, той беше пъхнат сред купчината сметки, които едва ли щяха да бъдат изплатени през следващите четиридесет и пет дни. Тази вечер обаче Хемптън Морън щеше да се налива с любимото си „Блек Велвет“. На следващия ден щеше да се напие с „Джак Даниелс“. В сряда отново щеше да се върне към долнопробното уиски, което щеше да му прави компания до пети август.

Кейн прибра пощата докато хрътката душеше из храсталаците наоколо. Време беше да напусне Шинуук и неблагодарния си баща. Поднесе плика към носа си с надеждата да долови слаб аромат на парфюм или пък на цигарен дим — нещо, което да му напомни за майка му. Не долови нищо. Намръщи се и тръгна обратно към къщата. Прекрасно знаеше, че тази вечер ще трябва да помогне на баща си, който нямаше да може сам да се добере до леглото си.

— Хайде, Оскар! — Подсвирна на кучето. Знаеше, че баща му е прав за едно нещо. Бенедикт Дъч Холанд беше един презрян кучи син. Това същото копеле обаче беше баща на най-интересното момиче, което Кейн бе срещал някога.

 

 

Нещо не беше както трябва. Клеър го усещаше с костите си; долавяше го в думите, които Харли не бе изрекъл. Затвори телефона в предното фоайе. Чувстваше се потисната и куха отвътре. За кой ли път се запита дали не са основателни предупрежденията на сестрите й и баща й, които постоянно й повтаряха, че не трябва да излиза с него.

— Неприятности в рая? — попита Теса и хукна към стълбището. В ръката си държеше кутийка диетична кола, а кожата й, лъщяща от плажно масло, бе приятно загоряла след двата часа, прекарани на слънце край басейна.

— Всичко е наред — промърмори Клеър, раздразнена от факта, че сестра й винаги се появяваше в най-неподходящия момент и непременно успяваше да разгадае мислите й. Цялата къща ухаеше на соса за барбекю на Руби Сонгбърд, която си тананикаше докато шеташе из кухнята.

— Наистина ли е наред? — Очите на Теса блестяха пакостливо. — Знаеш ли, онзи ден видях Харли с Кендъл.

Сърцето на Клеър се сви. Искаше й се да се разкрещи на Теса, да я обвини, че лъже, но само прехапа език.

— Така ли?

— Ъхъ. Бяха на пристанището. Стори ми се, че се карат, ако това изобщо може да бъде някаква утеха за теб. Съвсем определено обаче бяха заедно.

Тя отпи от колата и продължи нагоре по стълбите, като едва не се сблъска с Миранда на площадката.

— Пак ли я тормозиш? — попита Ранда и измери Теса със сърдития си поглед на най-голяма сестра, който Клеър така добре познаваше. Неведнъж и тя самата се бе оказвала под прицела му.

— Не, само реших да я посъветвам за това-онова.

— А може би вече сме я съветвали достатъчно…

Клеър не можеше да повярва на ушите си. Ранда не спираше да се тревожи, че по-малките й сестри не разсъждават достатъчно и непрекъснато поемат ненужни рискове, че не се възползват от ума, с който Господ ги е надарил, че вечно се забъркват в някакви неприятности. Днес обаче сестра й изглеждаше спокойна и безгрижна. Облечена беше с шорти и потник и носеше плажна чанта, преметната през рамо. В чантата бе напъхала една плажна хавлия и изпомачканата книга, която напоследък мъкнеше със себе си — „Полет над кукувиче гнездо“.

Теса се облегна на парапета и погледна надолу към сестрите си.

— Просто си мисля, че щом Клеър е толкова решена да излиза с някое от момчетата на Тагарт, би могла поне да избере Уестън.

Миранда се закова на мястото си.

— Шегуваш се…

— Нищо подобно! Уестън Тагарт е всичко, което Харли не е — красив, атлетичен, секси…

— И негодник от най-долна класа — процеди през зъби Миранда, довършвайки изречението вместо сестра си.

— Може пък да си падам по негодници — подразни я Теса, надигна колата и отпи.

— Не и по такива като него. Не се шегувам, Теса.

— Та ти дори не го познаваш.

Миранда се изчерви.

— Той е копеле с главно К.

— Ооо! — възкликна Теса и се ухили широко, доволна, че бе успяла да накара вечно спокойната Миранда да загуби самообладание.

— Повярвай ми, това момче създава само проблеми.

— О, добре, че ми отвори очите! — Теса отново отпи от колата си.

— Виж, Харли е сладък — додаде Миранда и докосна ръката на Клеър. — Ако го харесваш, добре. Мога да те разбера, макар че срещите ти с него предизвикват единствено скандали в тази къща. Но Уестън… — Очите й, студени като лед, се спряха върху най-малката й сестра. — Той е от най-подлите негодници, с които една жена би могла да се сблъска през живота си. И отношението ми към него няма нищо общо с тъпата вражда между бащите ни.

— Гледай сега кой изведнъж започна да се изживява като богинята на любовта. Тъкмо тази, която изобщо не се среща с момчета.

— Това е непозволен удар, Теса — предупреди я Клеър.

— Да, но е самата истина. — Теса се наведе над парапета и подпря гърди върху гладките перила. Със свободната си ръка се държеше за резбованата мечка, украсила най-близката подпорна колона. — Какво изобщо знае Ранда за мъжете? И какво разбира от момчета?

Миранда отвори уста да възрази, но веднага след това я затвори и изразително поклати глава, сякаш изумена от глупостта на най-малката си сестра.

— Въпреки всичко казано до тук, аз продължавам да твърдя, че Уестън Тагарт е готино парче. — Теса пак тръгна нагоре по стълбите.

— Стой далеч от него — предупреди я Миранда. След това погледна часовника си и излетя през входната врата.

— Какво й става? — попита Клеър, загледана в Ранда, която се затича измежду пръскачките, с които поливаха моравата.

— Кой знае? А и на кого му пука! Ранда винаги е ужасно скучна.

— Тя просто е сериозна.

— Но не и днес — отбеляза Теса, застанала на площадката на втория етаж и загледана през високите прозорци на фоайето. Безупречно поддържаното „Камаро Z28“ на Миранда с рев се понесе надолу по алеята. — Напоследък се държи странно. — Теса замислено издаде устни напред. — Мислиш ли, че може би се среща тайно с някое момче?

— Миранда? — Клеър се опита да си представи по-голямата си сестра, обвързана в романтична връзка. — Не, няма начин. Вероятно бърза да вземе някоя книга от библиотеката.

— Не мисля така — възрази Теса и без да отклонява поглед от праха, който се стелеше по алеята, замислено облиза горната си устна. — Никой не бърза чак толкова, ако не става дума за среща с момче.

Клеър не повярва на Теса, но това си беше напълно в реда на нещата. Клеър не обръщаше никакво внимание на онова, което говореше по-малката й сестра. Винаги бе смятала Миранда за извор на знания по всички въпроси — с изключение на взаимоотношенията с противоположния пол, естествено, но Теса я възприемаше като повърхностна празноглавка. Теса бе прекалено погълната от себе си, за да си даде сметка, че в живота има и по-сериозни неща от холивудските клюки, момчетата и малкото градче Шинуук, превърнало се в център на вселената й, независимо от упоритостта, с която майка им се опитваше да им наложи обноските, необходими на всяка жена, решила да се движи из светските кръгове на Портланд, Сиатъл и Сан Франциско.

Миранда бе прекарала живота си в трупане на знания, докато Теса отчаяно се опитваше да пропилее и онова, което бе научила през първите петнадесет безметежни години от живота си. Нито за миг не се съмняваше, че е родена, за да живее в богатство и разкош. Вярваше, че хората, наети от баща й — от Руби Сонгбърд до Дан Райли, градинарят, са в къщата с едничката цел да й слугуват. Държеше се като кралица… като принцеса от приказките, готова във всеки един момент да демонстрира присъщото си непокорство. Клеър обаче беше сигурна, че самата Теса никога не се е замисляла защо толкова се бунтува срещу един баща, който никога не й бе отказвал каквото и да било.

Докато Миранда се тревожеше заради радиоактивното замърсяване на Майл Айлънд и се интересуваше от въпросите, свързани със субсидиите за селското стопанство, застрашените биологични видове и правата на жените, Теса дори не бе чувала за тези неща. Клеър се намираше някъде по средата — средната сестра, вечно разкъсваща се между двете си диаметрално противоположни сестри.

Все още замислена върху последната забележка на Теса, Клеър излезе от къщата, решена да си спести всякакви по-нататъшни спорове. Затича се по пътеката към пристана. Моторната лодка на баща й леко се полюляваше над водата. Клеър развърза малкия плавателен съд и се настани зад кормилото. Двигателят запали веднага и Клеър насочи носа на лодката по посока на островчето в другия край на езерото. Така нареченият остров всъщност представляваше малко парче земя, издигнато леко над повърхността на водата. На него имаше само няколко дървета, поникнали нарядко едно от друго, а между камънаците растеше плажна трева. Мястото обаче беше уединено и ненаселено и понякога, в дни като днешния, когато семейството й и Харли й създаваха проблеми, Клеър отиваше там, за да помисли на спокойствие.

Моторната лодка пореше повърхността на гладкото като огледало езеро. Около нея във водата подскачаха риби, чуваха се пронизителните писъци на чайките. Вятър развяваше косата на Клеър. Тя въздъхна и вдиша свежия аромат на водата. Намали скоростта, насочи лодката към едно малко песъчливо заливче и угаси двигателя. И, както бе правила много пъти преди това, завърза лодката за дънера на едно изкривено дърво с надвиснали над езерото клони. Скочи във водата и предана до брега. Зърна един ястреб да кръжи високо в небето, видя тъмната му сянка, която се плъзгаше по водната повърхност. Засенчи очи с ръка и остана за миг неподвижно загледана в птицата. После пое по обраслата пътека, като бършеше пясъка, полепнал по мокрите й крака.

Катереше се нагоре по пътеката и си мислеше за Харли. От деня, в който бе започнала да се среща с него, постоянно й се налагаше да се бори с никога непресекващите слухове за неговата продължаваща връзка с Кендъл.

— Пълни глупости! — промърмори тя, но не успя да пропъди съмненията, които измъчваха душата й. Изобщо не би се изненадала, ако научеше, че всички тези слухове тръгват от баща й, който определено не желаеше дъщеря му да се вижда с когото и да било от семейство Тагарт. Единствено майка й като че ли проявяваше някакво разбиране.

— Харли Тагарт е красив и заможен. Той винаги ще бъде в състояние да се грижи добре за теб — бе изтъкнала Доминик една сутрин в началото на лятото, докато подреждаше рози във високата кристална ваза на масата в трапезарията. — Една жена може да направи и по-лош избор. — За секунда ръцете й замряха неподвижно и тя се загледа в стената, украсена с няколко нейни рисунки. — Въпросът не опира толкова до любов, колкото до оцеляване.

— Какво?

— Зная, зная. Ти си мислиш, че обичаш момчето на Тагарт. — На лицето на Доминик се появи тъжна и уморена усмивка. — И причините за това вероятно нямат нищо общо с любовта. Фактът, че баща ти ти забранява да се срещаш с това момче, го прави още по-интересен и привлекателен в твоите очи.

— Но, мамо, аз обичам…

— Разбира се, че го обичаш. Но нека да погледнем на нещата откъм рационалната им страна. Ако се омъжиш за Харли, ще си живееш като принцеса. Няма да ти се налага да работиш, никога няма да имаш материални или финансови проблеми. Дори този брак да не потръгне, ти пак ще си добре.

— Нещата не стоят по този начин.

— Така ли? — Дългите пръсти на Доминик откъснаха едно изсъхнало листо от стеблото на розата, която държеше. — Добре тогава. Но не е лошо да помислиш и по този въпрос. Сестрите ти биха могли да се поучат от теб, Клеър. Миранда… е, тя е направо странна. По цял ден учи и за какво, и аз не зная. А Теса… О, господи, кълна се, че това момиче има нужда от валиум. Толкова е… ами, дива и непокорна, и изобщо не знае какво иска от живота. — По челото на майка й се появиха бръчки, издаващи притесненията й. — Тревожа се за Теса, както и за всички вас, разбира се. Ти поне като че ли имаш цел и разбираш, че за една жена е от огромно значение да се омъжи добре. Бракът е институция, която ни идентифицира като жени.

— Ти очевидно не членуваш в НАЖ — заяви Миранда, която точно в този момент влезе в стаята. Толкова силно стискаше зъби, че челюстите сякаш щяха да пробият кожата на лицето й. Обви пръсти около облегалката на един от изисканите столове с марката на „Томасвил“. — Нали се сещаш каква е тази организация? Национална асоциация на жените.

— Достойна за съжаление организация, създадена от хленчещи жени, които не си знаят мястото.

— Никога ли не си искала да се почувстваш свободна и разкрепостена?

— Не, за бога! — Доминик посрещна със смях думите на най-голямата си дъщеря. — Някой ден ще разбереш, Миранда, че мъжете и жените не са равни.

— Но би трябвало да имат равни права.

— Не и ако питаш мен. Онези жени, които уж се борят за равноправие, създават единствено проблеми. Какво ще стане с мен, ако баща ти реши да се разведе? Ще получа щедра издръжка? Не и ако онези кресливи феминистки наложат волята си.

— Не мога да повярвам, че чувам това — възкликна Миранда. — Мамо, сега е 1980 година, за бога! Живеем в края на двадесети век, а не в Средновековието.

Доминик не можеше да бъде убедена.

— Но жените винаги ще имат нужда от мъже, които да ги осигуряват материално и да се грижат за тях.

— Спести ми това, моля те! — прошепна Миранда.

— Жените, ако са умни, ще си осигурят по-добър живот, ако по-внимателно избират партньорите си в живота.

— Както си постъпила ти — ужили я Миранда, а в очите на Доминик проблесна толкова силна болка, че стомахът на Клеър се сви от състрадание.

— Да — гордо отвърна майка й.

— Само че животът ти е нещастен. — Защо Миранда проявяваше такава жестокост и съзнателно нараняваше майка им? — Чувала съм те да плачеш нощем, мамо — тихо продължи Ранда. — Зная, че не ти е лесно.

Доминик изведнъж рязко изправи гръб и застина неподвижно.

— Никой в този дом не знае що е бедност, на никоя от вас не й се налага да се бори за оцеляването си. — Тя сви устни, премигна няколко пъти и обърна гръб на вазата. — Ако все още смятате, че това е без значение, спомнете си за Алис Морън — жената, която живееше с онзи сакат грубиян на другия бряг на езерото.

— Ти си я познавала? — с изумление попита Клеър. До този момент изобщо не бе предполагала, че родителите са чували за семейството на Кейн.

— Не я познавах, но съм слушала достатъчно за нея. Съпругът й — мисля, че те все още са женени, макар че тя ги изостави, него и сина им… та Хемптън от години се опитва да съди баща ти заради злополуката, която претърпя. А Алис Морън е само още един пример за жена, платила висока цена заради неразумно сключения си брак.

— А пък ти си пример за жена, която, макар и омъжила се изгодно, също е платила висока цена — заяви Миранда и блъсна летящата врата, която водеше към кухнята.

— Не я слушай — предупреди Доминик. — Боя се, че бедната Ранда ще научи нещата от живота по възможно най-трудния начин. А ти продължавай да се виждаш с Харли Тагарт. Ще видиш, че нещата ще се подредят както трябва.

Само че това не стана. Нищо не се подреждаше според очакванията й. Клеър не си спомняше откога не бе виждала Харли, но й се струваше, че от последната им среща е изминала цяла вечност. През това време обаче няколко пъти бе попадала на Кейн. Кейн Морън като че ли изведнъж започна да посещава всички места, които посещаваше и тя, и колкото и да не й се искаше да го признае, той бе успял да събуди интереса и любопитството й. Е, съвсем мъничко. Той беше всичко, което Харли не беше — беден, наперен, роден с убеждението, че не бива да му пука от нищо и с очи, които сякаш успяваха да проникнат през сдържаната й фасада и да видят истинската й същност, погребана дълбоко под преструвките и лъжите. В негово присъствие Клеър се чувстваше неуверена и несигурна. Постоянно се отбраняваше, а това я плашеше. Понякога се улавяше, че се чуди какво би почувствала ако го целуне. Веднага обаче прогонваше тези мисли от главата си. Заради Харли.

Момчето, в което беше влюбена, напомни си тя.

Мъжа, за когото щеше да се омъжи.

Скръцна със зъби, твърдо решена да изхвърли от главата си всички мисли за Кейн Морън.

Само че не можа.

Защото той беше там. На острова.

Клеър се появи иззад един завой на пътеката и точно пред нея, седнал на върха на едно скалисто възвишение, видя човека, причинил й толкова терзания, момчето, което я караше да изпитва съмнения по отношение на всичко, за което си бе мечтала. Кейн Морън.

Облечен беше единствено с износени, изрязани до коленете дънки. Беше се излегнал лениво върху гладкия камък, а косата му блестеше, все още мокра от скорошното плуване.

Гърлото й се сви. Беше готова да се обърне и да избяга, но той вече я бе забелязал. Присвил очи, гледаше право в нея, сякаш бе очаквал появата й. Прищя й се да го попита какво прави на острова. В края на краищата, тази земя принадлежеше на баща й. Не искаше обаче да проявява дребнавост. Освен това и друг път го бе засичала да навлиза без разрешение в собствеността им. Той като че ли не изпитваше никаква потребност да се съобразява с очертаните от хората граници.

— И това ако не е принцесата — провлачено изрече той и тя почувства как мускулите на гърба й се сковаха.

Кейн се подпря на лакът и я изгледа преценяващо с кехлибарените си очи. Ярките лъчи на слънцето блестяха по здравата му, загоряла кожа.

— Вече ти казах, че не съм принцеса.

— Да, вярно. — Той се изправи и стъпи на земята с босите си крака.

— Какво правиш тук?

— Обмислям бъдещето си — сериозно отвърна той, а след това на лицето му изгря онази нафукана, леко крива усмивка, която Клеър намираше за неустоимо привлекателна.

— Наистина ли? — попита тя и се скри под сянката на един самотен кедър. Присъствието му я изнервяше. Напоследък Кейн сякаш вървеше по петите й и Клеър се запита дали този негов внезапен интерес и желание за общуване с нея не са породени единствено от стремежа му да събере информация, с която да подпомогне поредното дело, заведено от баща му срещу семейство Холанд.

— Честно казано, напоследък се опитвам да реша дали Чичо Сам проявява интерес към мен.

— За армията? — Възможността Кейн да стане войник я срази, макар че изобщо не можеше да си обясни реакцията си. Потърка настръхналите си ръце и, почувствала изпитателния му и напрегнат поглед върху себе си, изпита желание да се скрие от пронизващите я очи. — Смяташ да се запишеш в армията?

— И защо не? — Той нехайно сви мускулестите си рамене. — Живеем в мирно време.

— Ако Рейгън спечели изборите, това може и да се промени.

Той се разсмя.

— Ти пък какво разбираш от политика…

Клеър преглътна.

— Не много, но…

През целия си живот Кейн бе живял на другия бряг на езерото и Клеър, макар че почти не го познаваше, винаги го бе възприемала като даденост в тяхното малко градче. Хората постоянно напускаха Шинуук. Децата, завършили гимназия, заминаваха да учат в колежи или пък започваха работа някъде надалеч. Други се женеха и се изселваха от града. Но поради някаква причина, която не желаеше да анализира, Клеър винаги бе смятала — е, надявала се поне, че Кейн неизменно ще бъде някъде наоколо. Мисълта, че той живее на другия бряг на езерото, макар и смущаваща понякога, кой знае защо й вдъхваше спокойствие и сигурност.

— Защо избра точно армията?

— Не е ли очевидно? — попита той и усмивката му помръкна. Високо в небето над тях прелетя самолет, оставяйки бяла диря след себе си. Кейн присви очи и погледна срещу залязващото слънце. — Искам да опозная света, да спечеля пари за колеж… и да опитам всички останали дивотии, с които ме примамваше онзи тип от наборната комисия.

— Ами баща ти? — без да мисли попита Клеър.

— Ще се оправи. — Между веждите му обаче се появиха две дълбоки бръчки и той отклони поглед. — Винаги успява да оцелее. — Подритна едно камъче с босия си крак. То се търкулна надолу по хълма и цопна във водата. — А къде е онзи твой любовник?

— Какво?

— Тагарт — поясни Кейн.

Ярка червенина обагри шията й.

— Не зная. На работа, предполагам.

— Значи му викаш работа, а? — Кейн поклати глава и се разсмя невесело. — Всички работници на Тагарт си скъсват задниците от работа — и на строежите, и в дъскорезниците хората си вадят хляба с изключително тежък физически труд, но Харли и Уестън, синове и бъдещи наследници на собственика на бизнеса, вече имат собствени кабинети, а имената им са изписани със златни букви на вратите. На всичкото отгоре Уестън има наглостта да обяснява на един петдесет и пет годишен бригадир как да си върши работата на поточната линия със суровия дървен материал. А Харли… — Почеса брада и поклати глава. — Какво точно работи той в компанията?

— Не зная — призна Клеър.

— Обзалагам се, че ако го попиташ, той също няма да знае.

— Двамата с него не говорим за работата му.

— Така ли? — Той вдигна въпросително едната си вежда, прекоси обляното от слънце пространство, което ги разделяше, и застана до нея под сянката на дървото. Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя долови слабия аромат на афтършейва му, примесен с миризмата на цигари. Не можеше да отклони поглед от острите скули и мъжествената ъгловатост на лицето му. Забеляза малка водна капчица, която се стичаше от влажната коса надолу по врата му. Стомахът й се преобърна и Клеър установи, че трудно успява да си поеме дъх. — И за какво си говорите тогава? Ти и принц Харли?

— Това изобщо не ти влиза в работата. Харли…

— Пет пари не давам за Харли. — Дъхът му, по-топъл от летния въздух, погали лицето й. — Но за теб… — Протегна ръка и нави кичур от косата й около загрубелия си от работа мазолест пръст. — … поради някаква дяволска причина, която не мога да си обясня, ти ме интересуваш. Много при това. — Единият край на устата му подскочи нагоре и той се усмихна, сякаш се присмиваше на самия себе си. — То е като някакво специално проклятие, което ме преследва навсякъде.

Клеър облиза устни и очите му веднага доловиха движението. От устата му се изтръгна порой от ругатни, той отдръпна ръката си и се обърна. Може би се надяваше, че така ще успее да разруши магията, в която се бяха потопили под сянката на самотното дърво. Бързо се отдалечи от нея. Напрегнатите мускули на гърба му нервно потрепваха.

— Кейн… — О, боже, защо го бе извикала? Та тя не желаеше да има нищо общо с него. Той обаче притежаваше някаква тъмна страна, която я привличаше неудържимо. Нещо дълбоко в сърцето му се стремеше да осъществи връзка с нейната самотна и може би сродна душа.

Кейн погледна през рамо и сърцето й се сви от объркването, което долови в погледа му. Арогантният, непокорен и непочтителен негодник бе изчезнал напълно и на негово място се бе появило едно смутено и озадачено момче, застанало на прага на мъжествеността.

— Забрави, Клеър — рече той и се приближи до края на скалата. Само с едно плавно движение вдигна нагоре загорелите си ръце, отскочи от ръба и се гмурна в спокойните води на езерото.

Заслонила очи с едната си ръка, Клеър го видя да изплува на повърхността. После уверено заплува към брега, на който го очакваха схлупената мизерна къщурка и баща му.

 

 

Харли погледна часовника си, после забарабани с пръсти по бюрото на кабинета си — една стая, която ненавиждаше. Разположена в едноетажната сграда от другата страна на пътя, точно срещу дъскорезницата, тясната и задушна стаичка бе претъпкана с папки и евтини, функционални мебели. Подръпна вратовръзката си и почувства как потта се стича надолу по врата му, макар че монтираният на прозореца климатик работеше на пълна мощност и се опитваше да охлади малката стаичка, в която го бе настанал баща му. Идеше му да прати всичко по дяволите. Все още се чувстваше не на място в този кабинет. Освен това трябваше да е сляп, за да не забележи начина, по който го зяпат работниците по време на почивката им или пък след изтичане на смяната им. Опитваха се да прикрият усмивките си, премятайки големи парчета тютюн за дъвчене из устите си, но Харли не можеше да не забележи присмеха и отвращението, които се четяха в очите им. Тези хора с метални каски на главите инстинктивно разбираха, че той не притежава нужните качества, за да бъде техен началник.

Веднъж, след работа, докато вървеше към колата си, Харли попадна на Джак Сонгбърд, един от местните работници, който, извадил джобното си ножче, се опитваше да разбие автомата за безалкохолни напитки, монтиран зад една от сушилните. Харли срещна погледа на Джак, намръщи се, а после, вместо да го наругае, бавно отмести очи и се отдалечи. След малко чу, че ключалката поддаде.

Машината беше разбита и от нея бяха откраднати по-малко от двадесет долара. От този ден нататък при всяка своя среща с Джак Харли неизменно долавяше присмеха, подигравката и презрението, спотаени в тъмните очи на Сонгбърд. Защото трябваше веднага, на място още, да уволни червенокожото копеле. И така щеше да сложи край на цялата история. А сега арогантното присъствие на Джак ежедневно напомняше на Харли за проявената от него слабост. Не бе успял да попречи на крадливия индианец да осъществи една нищо и никаква кражба на жълти стотинки. Как тогава се надяваше да ръководи работниците, които бяха толкова едри и силни, че всеки един от тях, без никакви усилия, можеше да го пречупи на две.

Не, той не беше създаден за тази работа. Дръпна още по-силно възела на вратовръзката си и прибра папката, съдържаща информация за Бест лъмбър на мястото й. Часове наред бе изучавал фактурите, внимателно бе огледал цифрите за последните три месеца, показващи количествата дървен материал, извозени до петте пласментни пункта на Бест около Портланд. Въпреки всичките си усилия, така и не бе могъл да си обясни защо Джери Бест бе решил да преустанови деловите си отношения с „Тагарт индъстриз“. Бест беше техен клиент от години, но поради някаква необяснима причина изведнъж бе решил да не върти повече бизнес с тях.

По всяка вероятност щеше да отиде при Дъч Холанд. Онзи кучи син сигурно бе подбил цените им, макар че притежаваше само няколко жалки дъскорезници край Куус бей. Господи, каква каша!

И ето че сега Харли трябваше да се опита да убеди Джери да не се отказва от бизнеса си с „Тагарт индъстриз“ — една надеждна компания с изключително добра репутация в бранша. Исусе, каква глупост! Той вдигна телефонната слушалка, набра номера, свърза се със секретарката на Бест и изпита неописуемо облекчение, когато научи, че Бест отсъства и ще бъде в офиса си чак в понеделник. Харли затвори телефона и забеляза, че слушалката бе навлажнена от потта му.

Отново погледна часовника си, изтри влажните си длани в крачолите на панталона си и реши, че няма повече работа тук. Уестън идваше и си отиваше когато му скимне и като че ли никога не беше на работното си място. Баща им не възразяваше, но отношението му към Харли беше съвършено различно. От Харли, който никога не бе постигал успехите на брат си — нито на футболното игрище, нито в училище, нито пък в работата — се очакваше да полага повече усилия, да прекарва повече часове зад бюрото си и да целува повече задници.

Да, ама не! Защото тази вечер възнамеряваше да се види с Клеър и изобщо не го бе грижа какво мисли баща му по въпроса. Вече се бе изправил и тъкмо тръгваше към вратата, когато по интеркома долетя гласът на секретарката на баща му.

— Господин Тагарт?

— Да?

— Търсят ви на втора линия. — Харли изведнъж се вледени. Ами ако се обаждаше Джери Бест? Какво би могъл да му каже? Как точно да го убеди да не прекъсва бизнеса с тях? Та той не беше търговец по душа. И никога нямаше да стане. — Обажда се госпожица Форсайт.

На Харли му се прииска да пропълзи в някоя дупка и да умре. Това беше по-лошо и от опитите му да се престори, че му пука за цената на нарязания дървен материал. Защо Кендъл продължаваше да го преследва? Не разбираше ли, че всичко между тях е свършено? Грабна слушалката и излая едно гневно:

— Здрасти.

— О, Харли, толкова се радвам, че те хванах. — Представи си лицето й — сините очи и румените бузи, плътните устни, леко увиснали надолу в двата края.

— Какво има? — Не че го интересуваше. Зае се да изчисти мръсотията, събрала се под един от ноктите му.

— Ами… трябва да те видя.

— Кендъл, недей. Вече ти казах…

— Важно е, Харли. Не бих те търсила в офиса, ако не беше.

Мили боже, сигурно е бременна! Коленете на Харли изведнъж омекнаха и той се подпря на бюрото. Стомахът му се сгърчи болезнено и той си помисли, че току-виж повърнал обяда си.

— За какво става въпрос?

— Не желая да говорим по телефона. Ще те чакам довечера в къщата на родителите ми на плажа.

— Не мога.

Кратка пауза.

— Моля те!

— Имам други планове. — Гласът й прозвуча задавено.

— Харли, чуй ме, въпросът е на живот и смърт.

Бебето! Беше бременна и обмисляше възможността за аборт.

— Ще те чакам в осем.

— Не мога.

— Само че нямаш избор! — задавено промълви тя и затръшна телефонната слушалка. В продължение на един кратък миг Харли си мислеше, че ще припадне — причерня му пред очите, стори му се, че ослепява. После бавно нормализира дишането си. Кендъл имаше право — трябваше да се срещне с нея.

С разтреперани пръсти приглади косата си назад и се опита да си придаде спокоен вид.

На излизане от офиса съумя дори да махне с ръка на жената от отдела на машинописките, определена за негова секретарка. Линда Не-знам-си коя. Дебела, около четиридесетгодишна, но приятна и достатъчно опитна и ефикасна в работата си. В нейно присъствие той се чувстваше като глупак и често си мислеше, че усмивката й изразява по-скоро присмех, отколкото сърдечност.

Подметките на италианските му мокасини скърцаха по чакъла на запуснатия паркинг. Огромни дупки зееха по прашния асфалт; нито едно дръвче не се бе осмелило да порасне в двора на една компания, която печелеше, превръщайки величествените горски гиганти в дървени трупи с размер два на четири. Свежият аромат на стърготини се смесваше с вездесъщата миризма на дизелово гориво. Харли ненавиждаше и двете с цялата си душа.

Баща му, също като Дъч Холанд, беше президент на корпорация с много подразделения. Дъскорезницата беше само една от многото компании под шапката на „Тагарт индъстриз“. Ето защо Харли не можеше да се примири с факта, че е принуден да се занимава с дърводобив, при положение че би могъл да ръководи някой курорт или ресторант.

— За теб това ще е полезна практика — обясни му Нийл, когато за пръв път му спомена за лятната работа. — Ще се запознаеш с мъжете, които са гръбнак на тази компания. А догодина ще започнеш работа в курорта в Сийсайд.

Празни обещания, помисли си Харли и скри очите си зад чифт слънчеви очила. В този момент откритото порше на Уестън с ръмжене навлезе в паркинга.

Кристъл Сонгбърд, по-малката сестра на Джак, момичето, с което Уестън излизаше от време на време, се бе излегнала на предната седалка и почукваше с пръсти в такт с песента на Брус Спрингстийн „Ненаситно сърце“. Черната й коса блестеше със синкави оттенъци на следобедното слънце. Дори и да беше забелязала Харли, с нищо не го показа. Уестън обаче веднага изхвърча от колата и се спусна право към него. Ръцете му бяха свити в юмруци, зъбите — здраво стиснати.

Имам жена и дете в Балтимор, Джак…

Уес изглеждаше дяволски ядосан. От очите му хвърчаха искри.

Харли вътрешно се подготви за предстоящото изпитание. Устните на Уестън бяха побелели от яростна решимост.

— Къде е татко? — грубо попита той.

— Не е тук.

— Сигурен ли си? — настоя Уестън и процеди през зъби: — Кучият му син! Обадих се в офиса в Портланд и… О, по дяволите, казаха ми, че е тук.

— Какво ти става?

Уестън прокара пръстите на двете си ръце през косата си и погледна през рамо към Кристъл, която обаче изобщо не им обръщаше внимание, напълно погълната от себе си. Момичето се оглеждаше в огледалото за обратно виждане и полагаше още един пласт лъскаво червило върху устните си.

Всеки има ненаситно сърце…

— Всеки път все едно и също! — Уестън изтри с ръка потта, избила на челото му.

— За какво говориш?

Очите на Уестън се присвиха и заприличаха на злобни цепки.

— За клюките.

— За ка… О, за онези клюки! — Харли най-накрая разбра. — Слухът, че татко има и други деца? Незаконно родени?

— Само едно. Син.

— Ако вярваш на хорските приказки, да. — Харли не даваше пет пари за тази стара лъжа, породена от многобройните любовни авантюри на Нийл. Пък и на кого ли му пукаше?

— И тази възможност не те притеснява?

— Изобщо не мисля за това.

— Не си ли даваш сметка, че ако се окаже истина и този тип — онова копеле и наш полубрат — реши да предяви претенциите си, той може да получи значителен дял от всичко, което притежаваме?

— И?

— Исусе, Харли, наистина ли си чак толкова задръстен?

Кръвта на Харли кипна.

— Просто не си позволявам да се тревожа за неща, които не зависят от мен. И къде го чу този път? От някой пияница в „Уестуинд бар енд грил“? Или някъде в „Стоун Илахий“? Дъч Холанд е винаги насреща, за да пусне някой слух по адрес на татко. А може би от клюкарите, които по цял ден киснат в кафенето?

— Не — провлечено отвърна Уестън, неспособен да скрие презрението, което изпитваше към по-малкия си брат. — Този път го чух от майка.

Харли се разсмя.

— Страхотно, няма що! Сякаш не знаеш, че тя вечно се опитва да те изкара от равновесие. Не зная какво се е случило между вас двамата, но мама изпитва някакво неестествено удоволствие всеки път, когато успее да те подлуди и да те прати за зелен хайвер.

— За бога, Харл, ти си неспасяем! — Уестън затвори очи и поклати глава, сякаш неспособен да повярва, че те двамата наистина са братя.

— А пък ти се плашиш и от сянката си. И какво щеше да направиш ако татко беше тук? Щеше да го обвиниш, че има още едно семейство, скрито далеч от нас?

— Щях просто да го попитам каква е истината.

— Най-сигурният начин да бъдеш изключен от завещанието му, Уес. А пък всички ние прекрасно знаем, че каквото и да се случи, ти не би направил нищо, което би могло по някакъв начин да застраши шансовете ти да получиш едно значително парче от наследството на семейство Тагарт.

— Аз поне не бездействам по цял ден зад бюрото си. Не стоя, без да правя нищо, надявайки се просто да получа някаква пари.

— Не очаквам абсолютно нищо.

Уестън отклони поглед към ягуара на Харли и тънкия слой прах, наслоил се върху блестящата боя на колата.

— Да бе, сигурно! Виж, забрави за това. Ще се свържа с татко по-късно.

— Направи го. И не забравяй да го помолиш да поздрави нашия полубрат.

— Върви на майната си, Харл!

Харли се изсмя, а Уестън тръгна обратно към колата си и Кристъл. Толкова рядко му се отдаваше случай да си го върне на Уес, че сега, докато гледаше безсилието на по-големия си брат, Харли почувства някаква странна топлина, сгряла най-съкровените кътчета на душата му.

Уестън излезе с поршето от паркинга и точно в този момент прозвуча оглушителният вой на сирените. От другата страна на улицата, зад високата телена ограда, отрупана със знаци и надписи за безопасност на труда, едната смяна напускаше работа, за да бъде заменена от следващата.

Харли бързо тръгна към колата си. Не желаеше да се вижда и да разговаря с когото и да било от работниците. И не защото беше сноб. Той просто не желаеше да има нищо общо с тях. На фона на силния шум от воя на машините, виковете на бригадирите и бученето на пристигащите и заминаващи камиони, натоварени с трупи или с обработен дървен материал, работниците, облечени с чисти фланелени ризи и работни гащеризони, слагаха каските си и постъпваха на смяна, за да заменят колегите си, които напускаха работа, покрити със стърготини и мръсотия.

Харли отключи вратата на своята най-голяма радост и гордост — един тъмнозелен „Ягуар ХКЕ“, който за нула време вдигаше 60 мили в час. Паркиран между един очукан пикап „Додж“ и мръсно комби, върху задното стъкло на което някой бе написал измий ме, ягуарът блестеше като диамант сред купчина камъни. Харли седна зад волана и запали двигателя.

Мощната кола бе готова да полети с ръмжене по пътя. През следващите няколко минути, заслушан в свистенето на гумите по асфалта, Харли щеше отново да се почувства като човек, контролиращ собствената си съдба.

А след това щеше да му се наложи да се срещне с Кендъл.