Лиза Джексън
Шепот (19)

5.

— Престани! Ще ме подлудиш! Какво, всъщност, ти става? — попита Пейдж, вперила яростен поглед в Уестън над картите, които стискаше в ръката си. Загреба цяла шепа ядки и пъхна един бадем в устата си.

— Нищо ми няма. Всичко е наред — излъга Уестън и мислено се наруга, дал си сметка, че е допуснал да изложи емоциите си на показ.

През цялата вечер бе обикалял напред-назад между кухнята и кабинета, в който Пейдж, Стефани, Кендъл и баща му играеха карти. Инвалидният стол на Нийл бе закрепен неподвижно и макар че след прекарания инсулт не можеше да ходи и почти не използваше дясната част от тялото си, баща му бе в състояние да говори, а лявата му ръка му служеше достатъчно добре и му позволяваше да играе бридж всяка седмица.

— Нещо се е случило — отбеляза Нийл и, присвил едното си око, изгледа сина си. — Виждам, че не можеш да си намериш място, а това означава, че нещо те притеснява.

— Нищо му няма на татко — намеси се Стефани и Уестън почувства надигналата се в гърдите му топлина. Дъщеря му винаги беше на негова страна и го защитаваше пред целия свят. С пшеничнорусата си коса и искрящи сини очи, Стефани бе наследила най-добрите гени от родителите си и изглеждаше страхотно. — Оставете го на мира! Мамо, ти си на ред.

Малкото момиченце на татко… Само че този път другите имаха право. Той наистина започваше да се побърква.

Пейдж, все така дебела и подрънкваща вбесяващо с шибаната си гривна, сякаш притежаваше способността да вижда в душата му и нейната прозорливост го плашеше до смърт. Понякога сестра му му се усмихваше загадъчно, сякаш се опитваше да му каже, че притежава определено надмощие над него, че знае нещо, застрашаващо живота му, нещо, което го възпираше да й се противопостави открито. Понякога дори си позволяваше да прави открити намеци.

— Знаеш ли, Уес, не трябва да допускаме да загина при злополука или нещо подобно, защото просто няма да се получи. Ако най-неочаквано ме сполети ранна и ненавременна смърт, полицаите ще се насочат първо към теб. — Посрещнал бе забележката й със смях и я бе помолил да му разясни какво точно има предвид, но Пейдж само се бе усмихнала с прокобната си, гадна усмивчица и бе заявила: — Изобщо не блъфирам.

— Пречиш ми да се концентрирам. — Пейдж го изгледа зловещо и отново насочи вниманието си към картите. — Или седни някъде, или излез от тук.

— Не е нужно да ходиш никъде, татко.

Добро момиче! Дай им да се разберат, Стефани.

— Много си неспокоен — отбеляза Кендъл, стиснала неодобряващо устни, а кучето прекоси кухнята и се спря пред купата с вода.

Уестън не можеше да остане тук нито миг повече.

— Трябва да прескоча до офиса — заяви той, а Кендъл го изгледа изпитателно. Никога не му бе вярвала напълно, убедена, че съпругът й преследва всяка фуста, изпречила се на пътя му. Това не отговаряше напълно на истината, макар че той бе имал достатъчно връзки през годините. И добри, и лоши.

— Някакъв нов бизнес? — попита Нийл, който винаги проявяваше интерес към случващото се в „Тагарт индъстриз“.

— Не, просто трябва да се погрижа за някои неща. — Уестън грабна ключовете си и излезе през задната врата. Вятърът се бе усилил и люлееше клоните на дърветата край гаража. В соления въздух се усещаше мирисът на дим, който вятърът бе довял от няколкото огъня, запалени от къмпингуващи по брега хора.

Уестън се качи на колата, отдалечи се от дома си и се опита да се успокои. Сестра му имаше право. Беше се превърнал в кълбо от нерви. Поради няколко причини. Денвър Стайлз бе основният му повод за безпокойство. Плащаше му вече почти цяла седмица, а той не бе изровил нищо ново за Дъч или за другите членове на семейство Холанд.

Абсолютно нищо. Този тип или не си вършеше работата както трябва, или не желаеше да сподели наученото с Уестън. Вероятно се надяваше да получи повече пари. Само че това беше грешка от негова страна. Огромна грешка.

На второ място идваха тревогите му, породени от изкопните работи в „Стоун Илахий“. Стомахът му се сви болезнено, горчива жлъч опари гърлото му. И като връх на всичко, Дъч възнамеряваше да обяви официално намерението си да се кандидатира за губернатор на изборите през следващата година. Новината щеше да бъде съобщена идната седмица на специално организирано парти и самата мисъл, че Бенедикт Холанд би могъл да се докопа до този толкова влиятелен пост в щата им, направо го разболяваше. Не, това просто не би могло да се случи.

Уестън шофираше като луд. Движеше се с прекалено висока скорост, а колата му поднасяше на всеки завой най-после стигна до офиса си. Тази вечер трябваше да се срещне със Стайлз и едва успяваше да овладее нетърпението си. Трябваше да намери начин да принуди този човек да си заслужи парите, които получава. Подсъзнателно не спираше да се пита дали не е бил измамен. Денвър Стайлз би могъл да прибере парите, които Уестън вече му бе дал, без да му съобщи нищо в замяна. Само че Уестън не смяташе да му позволи това. На Стайлз щеше да му се наложи да му съобщи някаква информация. Важна, при това. В противен случай щеше да си плати скъпо и прескъпо.

Стисна зъби и злобно сви устни. Уестън винаги се бе старал да бъде на върха и бе работил твърде дълго и упорито, за да го постигне. Така че Стайлз ще трябва да си плати, ако реши да го измами. Ще плати с шибания си живот. Също като другите преди него, опитали се да измамят Уестън.

Влезе в сградата и, спазвайки уговорката със Стайлз, отключи задната врата. След това взе асансьора и се качи в личния си кабинет. Успя само да си налее чаша чисто бренди и да разхлаби вратовръзката си, когато Денвър Стайлз, облечен целия в черно, влезе в стаята.

Уестън му посочи бара, но Стайлз поклати глава и отклони предложеното питие. Вместо това се подпря на стъклената стена и се загледа навън.

— Е, какво успя да откриеш?

Стайлз сви рамене.

— Не много.

Кръвта на Уестън кипна от гняв.

— Сигурен съм, че все си успял да изровиш нещо за една седмица.

Стайлз се обърна и го погледна.

— Няколко неща, всъщност. Но нищо важно. Не научих нищо ново за нощта, в която е бил убит брат ти, макар че Дъч най-много държи на това.

Уестън се опита да прояви търпение. Съзнаваше, че е в негов интерес да остави Стайлз да му поднесе информацията по неговия си начин, макар че едва се въздържаше да не го стисне за шията и да изкопчи със сила нужните му отговори.

— Ти смяташ, че някое от момичетата е убило Харли?

— Не зная. — Замълча за момент. — Все още.

— А какво знаеш? — попита Уестън, неспособен да прикрие злобните нотки в гласа си.

— Зная, че Дъч нервничи. Притеснява се някой да не открие, че една от дъщерите му е убийца. Той обаче не разполага с никакви доказателства, подкрепящи теорията му. Не знае и че Клеър Холанд е била бременна, когато преди шестнадесет години напуснала Шинуук.

Уестън беше зашеметен от изненада.

— Бременна? Клеър? — Но нали Миранда беше бременната сестра? Набързо направи някои изчисления на ум. — Искаш да кажеш, че е била бременна със сина си?

— Да. Шон Харлан Сейнтджон. Не е бил роден през юли, както твърди тя, а през април, което означава, че е била бременна, преди да срещне съпруга си.

— Бебето е било на Харли? — Краката на Уестън внезапно омекнаха и той трябваше да седне. Това беше невъзможно. Не можеше да има още един Тагарт… Харли не би могъл да създаде момче и въпреки това… Мислите му се върнаха към едно друго удостоверение за раждане, което той бе изгорил преди години. Единственото доказателство, че баща му е изневерявал на Мики. Горчива жлъч се надигна към гърлото му, стомахът му болезнено се сви. Значи все пак имаше още един наследник на богатството на семейство Тагарт? Стисна ръце в юмруци. Беше работил толкова упорито, за да наследи всичко, а сега това хлапе, този натрапник… О, мамка му!

Почувства капките пот, избили над горната му устна. Някаква силна тежест притисна гърдите му и сякаш изкара всичкия въздух от дробовете му. Не! Не! Не! Не сега. Не и когато бе повярвал, че ще наследи цялото богатство на баща си. Всичко вече бе уточнено в завещанието му. Дори и Пейдж знаеше, че като дъщеря и човек, който никога не е работил в компанията, ще наследи единствено старата къща, в която бяха израснали, но сега… със сина на Харли… Не, това не би могло да се случи.

— Кой знае за това?

— Единствено Клеър Сейнтджон, макар че Морън няма начин да не разбере също.

— Дявол да го вземе!

— Момчето изобщо не подозира истината, а предполагаемият му баща, Пол Сейнтджон, си има достатъчно свои проблеми и изобщо няма да се притесни, ако истината излезе наяве.

— Смяташ ли, че Морън ще публикува това в книгата си? — Невидимите колелца в мозъка на Уестън се въртяха все по-бързо и по-бързо, за да стигнат до неизбежното заключение, че Шон Сейнтджон щеше да бъде представен пред света като Тагарт. Баща му щеше да посрещне новината с възторг, независимо от факта, че майката на момчето е Холанд. Едно от най-големите разочарования на Нийл бе породено от факта, че няма мъжки наследник, който да продължи името Тагарт. Кендъл бе отказала да има повече деца и дори се бе подложила на операция, за да е сигурна, че няма да забременее никога повече. Бременността й със Стефани беше кошмарна и тя нямаше никакво намерение да преживее още веднъж болките, подпухването и емоционалната нестабилност, съпътстващи една деветмесечна бременност. Стефани заслужаваше майка й да изтърпи всичко това, но Кендъл просто не желаеше да има повече деца.

А ето че сега се бе появил този проблем.

— Предполагам, че Морън ще публикува всичко, което по някакъв начин злепоставя Дъч — отвърна Стайлз. — Изпълнен е с ненавист към него. Основателна, при това. Баща му останал инвалид вследствие на трудова злополука, за която така и не бил обезщетен напълно. До края на дните си малтретирал сина си — не физически, но емоционално. Майката на Морън, Алис, напуснала сина и съпруга си скоро след злополуката. Оказва се, че се преместила да живее в Портланд. Станала любовница на Дъч и нито веднъж не потърсила сина си, който растял с вечно пияния си, изпълнен със злоба и ненавист баща.

— Кучи син — промърмори Уестън, припомнил си собствените си преживявания с Дъч Холанд. И до ден-днешен ясно си представяше луничавия му гръб, виждаше краката на Мики, обвити около кръста му, чуваше ги как пъшкат, докато се съвкупяват като животни.

— Това е всичко, с което разполагам до момента.

— Продължавай да ровиш — настоя Уестън, все още замаян от получената информация. Сега поне можеше да е сигурен, че Стайлз не крие нищо от него.

— Ще го направя. Смятам да се съсредоточа върху нощта, в която е загинал Харли. — За пръв път се обърна право към Уестън и в студените му като кремък очи проблесна отмъстителност. — По този въпрос съм съгласен с Морън. Има нещо гнило в разказите им за случилото се през онази нощ.

Тази тема криеше куп опасности. Що се отнася до Уестън, колкото по-малко се интересуваха от случилото се през онази нощ, толкова по-добре. Стайлз бръкна в джоба на якето си и извади лист хартия — копие от полицейския доклад, който включваше и снимка на някакъв пистолет.

— Морън изглежда напълно обсебен от тази улика — отбеляза той и подаде листа на Уестън. — Ти какво мислиш по въпроса?

Уестън се загледа в копието.

— Нямам и най-малка представа за какво става дума.

— Пистолетът е бил намерен недалеч от тялото.

— Зная, но на времето полицаите изобщо не го свързаха със смъртта на брат ми.

— И все пак е странно, не мислиш ли?

Не чак толкова, помисли си Уестън, дръпна листа от ръката на Стайлз и го сгъна внимателно. Не искаше да си спомня, че пистолетът на майка му е бил намерен на местопроизшествието. Никой не разпозна малкия пистолет. Той, естествено, не беше регистриран, но всички членове на семейство Тагарт знаеха, че именно този пистолет беше изчезнал от нощното шкафче на Мики Тагарт няколко седмици по-рано.

— Да — съгласи се той, поклати глава и срещна въпросителния поглед на Стайлз. — Много е странно.

 

 

— Да не се опитваш да ми кажеш, че Шон е син на Харли Тагарт? — яростно попита Дъч, стиснал пурата между зъбите си. Лицето му пламтеше от гняв. Двамата седяха един срещу друг в бара на хотел „Денвърс“, една от забележителностите на Портланд.

— Възможно е. Все още не съм сравнил кръвните групи.

— Пресвети Христе! И колко време ще ти е нужно, за да го направиш?

— Не много. Няколко дни. Възможно е още утре да разполагам с резултат.

— Не разбирам защо Клеър е решила да излъже…

— Ще трябва да попиташ нея за това — отвърна Стайлз. Изобщо не бе докоснал кафето със сипано в него бренди, но Дъч вече бе започнал второто си питие.

— А какво ще ми кажеш за нощта, в която умря Тагарт? Той дали е знаел за детето?

Стайлз сви рамене.

— Клеър е единственият човек, който знае отговора на този въпрос.

Дъч пресуши питието си и се намръщи.

— Предполагам, че това не е най-лошата новина, която бих могъл да науча, но въпреки това не е и особено приятна.

— Разкажи всичко на шефа на предизборния ти щаб — Мърдок — и той ще вземе съответните мерки, за да ограничи негативните последици.

Дъч разтърка лицето си и въздъхна.

— Хората разчитат на мен и искат да се кандидатирам за поста. Не мога да си позволя някой стар скандал да съсипе всичко. Налага се да стигнеш до дъното на тази бъркотия, Стайлз. И трябва да изпревариш както опонентите ми, така и Морън. Ако знаем срещу какво сме изправени, ще имаме някакъв шанс. Ако не знаем… О, боже, нека засега да не мислим за това. Просто разбери какво се е случило през онази нощ.

— Ще разбера — обеща Денвър.

И възнамеряваше да направи точно това, макар че дневният ред на разследването му значително да се различаваше от този на Бенедикт Холанд.

 

 

Веднага щом свърши работа в петък Миранда тръгна направо към строителната площадка, върху която щяха да построят друг скъп хотел — поредното разширение на курортния комплекс Стоун Илахий. Според секретарката на баща й в Портланд, Дъч щял да прекара там целия уикенд, за да надзирава подготвителните работи. Миранда искаше да разговаря с него преди той да е обявил кандидатурата си на организираното в неделя вечер парти. Дъч беше единственият човек, който можеше да нареди на Денвър Стайлз да се откаже от разследването.

Този тип й ходеше по нервите. Присъствието му я изнервяше ужасно. Беше се отбивал в офиса и в дома й четири пъти и при всяка тяхна среща Миранда се превръщаше в кълбо от нерви. Притесняваха я не толкова въпросите, които задаваше, а самото му присъствие. Беше мрачен и навъсен, постоянно потънал в някакви негови си мисли, а изражението на лицето му се сменяше само за миг — от приятно и любезно изведнъж ставаше сериозно и студено. Миранда, която винаги се бе гордяла със способността си хладнокръвно да преценява всяка една ситуация и не се плашеше нито от нафуканите адвокати на защитата, нито от злонамерени и враждебни свидетели, нито пък от психически нестабилни обвиняеми, сега изведнъж установи, че Денвърс я изнервя само с присъствието си около нея. Той я караше да се съмнява в себе си, да обърква собствените си версии, да подскача от нервно напрежение само при мисълта за него.

— Спокойно — рече си тя и мина с колата през отворената порта на телената ограда, която ограждаше строителната площадка.

По предното стъкло на волвото веднага полепна прахоляк. Въздухът беше сух и прашен, не се усещаше влагата, която обикновено идваше от океана. Няколко пикапа бяха безразборно паркирани на участъка, изчистен от дървета, трева и храсталаци. Кадилакът на Дъч беше спрян между един половинтонен сив пикап и някакво старо комби с огънати калници, боядисани в различен цвят. Дъч не беше в колата, но Миранда веднага го забеляза сред работниците.

Стиснал пура между зъбите си, той стоеше с група работници и се взираше право пред себе си. Един булдозер бучеше до него и изхвърляше черен пушек в горещия летен въздух.

Мъжете изглеждаха мрачни и разговаряха с приглушени гласове. Миранда слезе от колата и стомахът й се сви от зловещото предчувствие, че се е случило нещо лошо. Нещо много лошо. Някъде в далечината се чу вой на приближаваща сирена и Миранда изведнъж осъзна, че поради някаква неизвестна за нея причина полицейската кола пътува точно към обекта на баща й. Ускори крачка през разкаляния терен. Ужасът, стиснал душата й, ставаше все по-осезаем. Какво се е случило? Може би някой от работниците бе претърпял злополука? Когато наближи достатъчно, започна да долавя отделни изречения от разговора.

— … тук е от години — заключи един огромен като мечок мъж с каска на главата и работни дрехи.

— Мили боже, кой ли е той? — възкликна друг от работниците — кокалест мъж с късо подстригана коса и очила без рамки.

— Аз поне не съм чувал някой да е изчезвал безследно по тези места — обади се отново мечокът.

За какво говореха тези хора? За кого?

— Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нито пък аз — обади се Дъч, който продължаваше да дими с пурата и да се взира право пред себе си в огромната дупка, изкопана от булдозера.

— Питам се дали има някакви документи за самоличност…

Миранда чу зад гърба си пронизителната сирена на полицейската кола, която влетя през портата. Без да спира, тя погледна през рамо и видя колата да спира до нейното волво. Двама забързани служители на местната шерифска служба слязоха от нея и веднага се запътиха към скупчилите се край изкопа мъже. В този момент Миранда стигна до баща си и застана до него. Погледна надолу към зейналата дупка. Там долу, сред влажната пръст, сред листата, камънаците и дървените отломки, лежеше тяло — по-скоро скелет, от който висяха разкъсани и изгнили от времето парцали.

Стомахът й се преобърна и тя се уплаши, че всеки момент ще повърне.

— О, господи — прошепна тя и баща й най-сетне я забеляза.

— Ранда, какво правиш тук? Би трябвало да…

— И преди съм виждала трупове — рязко го прекъсна тя. В полуразложеното тяло обаче имаше нещо, която я притесняваше, не й даваше мира. Заместник-шерифите се приближиха до изкопа и в този момент първите зловещи предчувствия започнаха да се оформят в съзнанието й.

— Добре, дайте да видим какво имаме тук? Исусе! Ела да видиш това.

— Хайде да оградим мястото — нареди вторият заместник-шериф. — Не пипайте нищо друго. — Изгледа булдозера така, сякаш машината беше оръдие на дявола, след което огледа малката групичка от хора, насъбрали се около изкопа. — Криминалистите и съдебният лекар ще трябва да огледат мястото. Никой да не пипа нищо.

Миранда обаче изобщо не го слушаше. Очите й бяха приковани към дясната ръка на трупа и към пръстена, който все още се крепеше върху костта на единия пръст. Не! Не може да бъде! Сърцето й сякаш спря за миг. Сподавен вик се изтръгна от гърлото й.

— Не! — извика тя. — Не! Не! Не!

— Какво, по дяволите…

Коленете й омекнаха и баща й я хвана за ръката, за да я задържи.

— Миранда, в името на свети Петър, какво…

— Хънтър — прошепна тя и лицето й се окъпа в сълзи. — О, не, Хънтър! — Опита се да отрече онова, което виждаха очите й, но не можа, защото там долу в трапа, върху безжизнената ръка на трупа се виждаше пръстенът, който Хънтър Райли бе носил непосредствено преди изчезването си.

Той не беше избягал в Канада. Бил е убит. Неизвестно как и от кого.

 

 

Седнал на работната си масата, Кейн гневно скърцаше със зъби и се взираше в документите, разобличаващи лъжите на Клеър. Щатът Орегон притежаваше документи за раждането на Шон Харлан Сейнтджон, които се различаваха от историята, разказана му от Клеър. Беше му казала, че Шон е роден през юли, но истината бе, че момчето се бе появило на бял свят в края на април, точно девет месеца след смъртта на Харли. Значи Шон не беше Сейнтджон, а Тагарт.

Или?

Друга мисъл, по-ужасна и от предишната, прониза съзнанието му. В първия момент я отхвърли като невъзможна, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-реална му изглеждаше възможността това да е истина.

Защо Шон да не е негов син? Нали двамата с Клеър се бяха любили отново и отново непосредствено преди той да замине за армията? В деня след смъртта на Харли Тагарт. Бременността на Клеър очевидно датираше от този период. Възможно ли беше? Наистина ли би могъл да има син? Странно, непознато и неканено чувство се промъкна в душата му. Син. Та той би могъл да се окаже баща!

— Мамка му! — Прекоси къщата и излезе на предната веранда. Водите на езерото тъмнееха в настъпилата нощ, а върху пурпурното небе вече бяха изгрели първите ярки звезди. Момчето приличаше на него. Повече, отколкото на Тагарт, но това му убеждение може би почиваше единствено на глупавата му мъжка гордост. Искаше му се да повярва, че не Харли Тагарт, а той е бащата на сина на Клеър, само че не можеше да си го позволи. Та нали тя самата бе кръстила момчето на Тагарт? Шон Харлан Сейнт — Джон.

Пръстите му с все сила стискаха уличаващия документ. Как е могла Клеър да представи детето си като син на един мъж, когато в действителност… Кой, по дяволите, можеше да каже каква е истината?

Само Клеър.

Натика копието на акта за раждане в предния джоб на дънките си и тръгна по обраслата пътека към пристана. Качи се в старата лодка и се опита да запали мотора. Трябваха му два опита, за да разбере, че няма бензин. Можеше да се качи на колата и да тръгне по пътя около езерото, но реши, че има нужда от време да премисли нещата и да поохлади страстите си. Реши да пробяга разстоянието между двете къщи. Щеше да му е нужен почти цял час, за да заобиколи и да стигне до другия бряг и той се надяваше, че през това време мислите му може да се прояснят, а гневът му — да утихне.

Започна да бяга в тъмната нощ, осветена единствено от бледите лъчи на луната. Твърдо решен да разбули тази мистерия, Кейн напредваше упорито по песъчливия бряг, прескачаше изпречилите се на пътя му камъни, заобикаляше дърветата, провираше се през храсталаците. Времето за лъжи беше изтекло. От тук нататък той се интересуваше единствено от истината. Без значение колко болезнена и неприятна можеше да се окаже.

Каквото и да се случеше от тук насетне, Клеър ще трябва да му признае цялата истина.

Целият бе плувнал в пот, когато най-после зърна светлината, струяща от прозорците на първия етаж на къщата. Заобиколи конюшнята и пасищата. Конете, почувствали присъствието му, изпръхтяха, а после се успокоиха и продължиха кротко да пасат. Актът за раждане сякаш прогаряше дупка в джоба му.

Кейн прекоси моравата и пое по алеята към входната врата. Когато наближи достатъчно, вниманието му бе привлечено от женски гласове. Внимателно заобиколи къщата и се насочи към задната веранда, където видя сестрите — и трите — седнали около една маса, върху която бе поставена една-единствена свещ с трепкащо пламъче.

Тъкмо се канеше да ги поздрави, когато си даде сметка, че една от сестрите плаче на глас. Спря и се закова неподвижно на мястото си. Все още никой не го бе видял. Нощта беше достатъчно тъмна, а живият плет му осигуряваше добро прикритие. Децата не се виждаха наоколо и тъй като минаваше полунощ, Кейн предположи, че те отдавна спят в леглата си.

— Сигурна ли си, че е бил Хънтър? — попита Клеър и гласът й развълнува Кейн по начин, по който никоя друга жена не би могла да му въздейства.

— Да, да. — Миранда шумно подсмръкна. — Дрехите му, пръстенът… — Разрида се, но веднага се овладя. В главата на Кейн настъпи пълна бъркотия. Хънтър? Хънтър Райли?

— Значи той изобщо не е заминавал за Канада? — попита Теса.

— Вероятно не е. Не зная. — Миранда вече се владееше по-добре. Десетки въпроси напираха в съзнанието на Кейн.

Нима Хънтър се бе върнал в града?

— Човекът, който го е убил, е искал тялото му да не бъде намерено никога.

Убит? Райли е мъртъв?

Кейн стоеше абсолютно неподвижно. Изпитваше вина, че стои и подслушва разговора им, но просто не можеше да ги прекъсне в момент като този, нито пък можеше да си наложи да се отдалечи.

— Мислиш, че е бил убит? — невярващо попита Клеър.

— Разбира се. Той беше напълно здрав и макар че полицаите не знаят как… как точно е умрял, остава фактът, че е бил погребан в гората и никой не е подозирал за смъртта му през всичките тези… Колко? Петнадесет? Не, шестнадесет години.

— Исусе! — промълви Теса.

Клеър въздъхна.

— О, Ранда, толкова съжалявам…

— Един човек знае какво се е случило. — Гласът на Миранда прозвуча значително по-силно и уверено. — Уестън Тагарт ме излъга. В деня, в който отидох при него, за да попитам за Хънтър, той ми каза, че Хънтър е в Канада и работи за „Тагарт индъстриз“. Това беше лъжа.

— Смяташ, че Уестън го е убил? — попита Теса и запали цигара. Пламъчето на запалката освети лицето й. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Или поне знае кой го е направил.

— Това е такава бъркотия… — Теса издуха дима към покрива на верандата и Кейн долови миризмата на цигари, която се понесе във въздуха. — Какво можем да направим?

— Трябва да отидем в полицията — убедено заяви Клеър. Кейн зърна лицето й — засенчено на слабата светлина на свещта, но въпреки това изключително красиво.

— Не зная дали можем да го направим.

— И защо не? Виж, Ранда, става дума за убийство. И, доколкото знаем, може би Уестън го е извършил.

— Има и още — отвърна тя и Кейн, проклинайки се мълчаливо, наостри уши. — Недалеч от трупа видях един друг предмет.

— Какъв? — попита Теса.

— Нож. Виждала съм го и преди.

— И смяташ, че това е оръжието на престъплението? — Теса дръпна силно от цигарата и червеното пламъче проблесна в тъмнината.

— Не зная. Но съм сигурна, че това е ножът на Джак Сонгбърд. Онзи, който не можаха да намерят след смъртта му.

— Значи мислиш, че Джак е убил Хънтър? — Превъзбуденият ум на Теса стигна до първото прибързано заключение.

— Не, не. Хънтър беше все още жив, когато погребаха Джак, но… човекът, убил Хънтър, вероятно е отнел живота и на Джак.

А на Харли Тагарт? Кейн толкова силно стискаше зъби, че челюстите му отмаляха от болка. Какво, по дяволите, ставаше тук? Той би трябвало да излезе от прикритието си, да се изправи пред трите сестри и да поиска да чуе цялата истина. Съзнаваше обаче, че просто не би могъл да им се натрапи и да наруши уединението им в този толкова трагичен за тях момент.

Клеър протегна ръка и докосна Миранда по рамото, а Ранда, най-коравата от трите, се прегърби и се отпусна на мястото си. От гърлото й се изтръгна жалостив плач.

— Аз го обичах. — Ранда поклати глава. — Обичах го повече, отколкото можете да си представите.

— Зная — прошепна Клеър.

— Любовта е гадна! — Теса издуха струйка дим във въздуха, след което загаси фаса в пепелника на масата.

— Понякога — съгласи се Клеър и несигурно си пое въздух. — Това разследване непременно ще разрови всички отдавна забравени случаи. Ще започнат да задават въпроси за Харли Тагарт, за Джак и за Хънтър.

Теса презрително изсумтя.

— Кейн Морън и Денвър Стайлз вече се погрижиха за това. Господи, този Морън е такъв досадник, а пък Стайлз… от този тип ме побиват тръпки. Човек никога не знае какви мисли минават през главата му.

— А пък мен ме побиват тръпки от Уестън Тагарт — заяви Клеър.

— Амин! — Миранда затвори очи и се облегна назад.

— Добре, чуйте ме! Всичко, което се случи през онази нощ, ще излезе наяве. Кейн, Денвър Стайлз и татко няма да са единствените заинтересовани да научат истината — отбеляза Клеър.

— Права е — мрачно се съгласи Миранда. — Хората ще започнат да задават въпроси.

— А Руби и Ханк Сонгбърд ще вдигнат огромен шум около ножа на Джак. Журналисти от цялата страна, опонентите на татко в предизборната борба, че дори и местни хора, които си спомнят събитията от онова време, ще започнат да душат наоколо и да задават въпроси. Рано или късно, някой ще открие истината.

— О, господи — прошепна Теса и се разтрепери неудържимо.

— Ще продължим да се придържаме към историята си.

Гласът на Миранда прозвуча по-спокойно. Отново контролираше положението.

— Само че тази версия просто няма да издържи. — Клеър се изправи и започна да крачи напред-назад по верандата. Силуетът й се очерта на светлината, струяща от прозорците. — А аз дори не зная истината за случилото се през онази нощ.

Кейн изпита огромно облекчение. Клеър не е била част от случилото се. Каквото и да беше то.

— За теб беше по-добре да не знаеш — рече Миранда.

Клеър продължаваше да обикаля верандата.

— Шегуваш ли се? Вече години наред се побърквам, опитвайки се да проумея защо трябваше да лъжем и все не мога да разбера какво точно се е случило тогава. — Внезапно спря и обви ръце около тялото си, сякаш се опитваше да се предпази от истината.

Кейн въздъхна. Клеър не беше убила Харли. Не че някога бе допускал, че е въвлечена по някакъв начин в смъртта му, но тя все пак го беше излъгала. Излъгала беше целия свят. А дори не знаеше защо го е направила.

— Аз… аз съм виновна — тихо промълви Теса.

— Не, Теса, недей…

— Млъкни, Ранда! От години влачиш цялата тежест на гърба си и се опитваш да ме предпазиш.

Теса? Убийцата?

Теса прокара пръстите на двете си ръце през късата си руса коса.

— Бях пияна през онази нощ. Бяхме заедно с Уестън. Бяхме в съблекалнята на басейна. Ранда ни видя и направо откачи.

— Тогава трябваше да го убия — заяви Ранда.

— Ранда се опита да ни раздели, да ми обясни какво нищожество е той, но аз бях пила прекалено много, а той бе дошъл да ме потърси и… и… О, мамка му, по онова време си бях изгубила ума по него. И двете го знаете.

Клеър не направи никакъв коментар. Само продължи да се взира в по-малката си сестра.

— Не можах да го понеса — продължи Миранда. — По-рано същата вечер Уестън едва не ме изнасили в кабинета си. Успях да се измъкна едва след като го изритах с все сила в слабините. Така че когато го заварих с Теса, направо обезумях. Опитах се да го отдалеча от нея и Уестън… той реши да ми даде урок и… о, господи… — Гласът й се разтрепери.

— … и, когато го нападнах, той ме сграбчи и той… той… Клеър, той ме изнасили толкова брутално, че аз…

— Тя пометна — прошепна Теса.

Кейн сви ръце в юмруци.

Клеър дори не помръдна.

— Пометна?

— Бях бременна. Носех детето на Хънтър.

— О, Ранда! — Клеър застана зад стола на Ранда, отпусна се на колене и яростно прегърна сестра си. — Аз… аз толкова съжалявам.

— Това не е всичко — продължи Теса. — Аз просто стоях отстрани и го гледах как я изнасилва. Бях прекалено пияна и зашеметена, за да направя каквото и да било. Гледах го как я удря и рита, как съдира дрехите й… Видях го как я хвърли на леглото, смъкна панталона си и… и… О, Ранда, толкова съжалявам… Ужасно съжалявам.

— Шшт…

Горчива жлъч опари гърлото на Кейн. Започна да му се гади. Ако някога отново срещне Уестън Тагарт, ще удуши копелето с голи ръце.

— Аз… аз бях толкова разстроена, че веднага щом поизтрезнях и успях да си стъпя на краката, хукнах да преследвам Уестън — продължи Теса. — Само че когато стигнах до дома му, го видях да излиза отново. — Замълча за момент и дълбоко пое въздух.

— Проследих го до яхтклуба.

— О, боже…

— Теса, недей — обади се Миранда и отвори очи. — Не е разумно да разказваш тези неща.

— Но това е самата истина, по дяволите! През цялото време си мислех, че следя Уестън, но вече беше тъмно, а аз бях пияна и… и той гледаше на другата страна и… предполагам, че съм взела Харли за Уестън… и го ударих с един камък, а той се обърна… и аз видях, че е Харли и… и той падна през перилата. Нямах намерение… не исках…

Започна да плаче и да кашля, задавена от риданията си.

— Не! — прошепна Клеър с продран от силната болка глас. — Не. Не. Не!

— Намерих я да се прибира към къщи. Беше замаяна и объркана и продължаваше да стиска камъка в ръка — продължи разказа Миранда. — Разказа ми какво се е случило, а аз се обадих на 911 от една телефонна будка, само че полицаите вече знаеха, защото хората от някаква съседна яхта забелязали тялото му във водата. Както и да е… Подкарах към къщи, където намерихме теб.

— И кръвта по полата ти е била от загубеното бебе?

— Да — прошепна Миранда. — Бебето на Хънтър.

— Какво… какво стана с камъка, с който Теса е ударила Хънтър?

— Не зная. Изхвърлих го, когато спрях колата, за да ти кажа за смъртта на Харли. Спомняш ли си къде спряхме?

Клеър кимна.

— Хвърлих го в гората.

Клеър изведнъж се изправи, затича се към другия край на верандата, надвеси се над перилата и повърна. Плачеше неудържимо и повръщаше, без да спира. Гледката беше толкова болезнена, че Кейн едва се удържаше да не излезе от сенките, в които се криеше. Искаше да изтича при нея, да я прегърне, да я утеши. Но не можеше да го направи.

Нито пък можеше да напише историята за смъртта на Харли Тагарт. Щеше да съсипе живота на прекалено много невинни хора. Тази мъчителна нощ сложи край на личната му вендета срещу Дъч Холанд. Кейн се спотайваше в сянката на живия плет и си мислеше, че веднага щом се прибере, ще унищожи всички материали, които бе събрал по случая. Ако трите сестри пожелаеха да си признаят всичко, нямаше да им пречи. Той обаче не възнамеряваше да продължава с разследването. Не желаеше да изправи Теса пред съда. А Уестън Тагарт, ако наистина се окажеше, че той е убиецът на Хънтър и Джак, съвсем скоро щеше да бъде разобличен.

Оставаше проблемът с Клеър и лъжите й по отношение на Шон. Това обаче можеше да почака. Ще поговори с нея по-късно. Видя Миранда, която избута стола си назад, изправи се и се приближи до Клеър.

— Всичко ще се оправи — прошепна тя и двете сестри се прегърнаха.

— Ами Уестън? — попита Теса. — Не можем да позволим да се измъкне безнаказано.

Лицето на Миранда потъмня.

— Полицаите и сами ще се досетят, че е подправил документите за назначението на Хънтър. Ще съберат две и две и ще стигнат до истината. Освен това аз предприех мое собствено разследване с помощта на един приятел от прокуратурата. Франк Петрило. Някои от бизнес делата на Уестън, особено сделката, която се опитва да сключи с едно от племената заради казиното, не са съвсем изрядни. Предстоят му сериозни проблеми със закона. Не че това има някакво значение.

— Разбира се, че има — монотонно изрече Теса. — Той трябва да си плати.

— Шшт. Не говори така — посъветва я Миранда. — И имай малко вяра. Зная, че е трудно, но съм сигурна, че всичко ще бъде наред.

— Нищо няма да бъде наред. Никога — заяви Теса, а Кейн, разкъсван от остро чувство на вина, се отдалечи по пътеката, която криволичеше по брега на езерото. Гласът на Теса обаче продължи да го преследва. — Мисля, че сме обречени — рече тя. — Всяка една от нас.