Лиза Джексън
Шепот (5)

1.

— Не разбирам какво толкова намираш у Харли Тагарт. — Теса нави още една електрическа ролка на косата си. Облечена само със сутиен и гащички, тя седеше пред тоалетната масичка в банята и съсредоточено се занимаваше с косата си. Погледна в огледалото и срещна погледа на Клеър. — Ако питаш мен, Уестън е далеч по-интересния от двамата братя.

— Да, но е негодник. — Клеър изобщо не се доверяваше на по-големия от братята Тагарт. Уестън функционираше като добре смазан двигател. Беше точен и безупречен. И също толкова мазен и хлъзгав.

— Да, но дори и ти не можеш да отречеш, че Харли е един хленчещ глезльо. По дяволите! — Теса рязко си пое дъх, тръсна ръка и изпусна ролката. — Винаги правя така.

Клеър предпазливо вдигна топлата ролка и я наниза на загрятия шпиндел в кутията на Теса.

Теса близна изгорения си пръст и се намръщи.

— Проблемът с Харли е…

— Няма проблем.

— Разбира се, че има. Толкова е покорен. Готов е да изпълни всичко, което му нареди баща му.

— Нищо подобно — възрази Клеър, макар че самата тя изпитваше известни съмнения по този въпрос. Ако Харли изобщо имаше някакъв недостатък, а това изобщо не беше сигурно, то този недостатък бе неговата недотам силна воля и известната нерешителност, която Клеър не одобряваше.

— Защо тогава все още не е скъсал с Кендъл? — попита Теса и изразително вдигна идеално оформените си вежди. После се присегна за друга ролка. — Знаеш за кого говоря, нали? Кендъл Форсайт от Портланд. Баща й бил един от най-големите търговци на недвижими имоти в Сан Франциско преди семейството им да се премести тук и…

— Зная коя е Кендъл.

— Харли беше сгоден за нея.

— Този годеж никога не е бил обявяван официално. — Клеър мразеше да го защитава. Харли беше добър, грижовен и мил… Какво като не беше атлет или отличник като брат си? Какво, че момичетата не тичаха след него така, както бяха тичали след Уестън? Вярно, че понякога му бе трудно да вземе решение, но какво от това? Неговата нерешителност се дължеше единствено на стремежа му да не обиди или засегне някого.

— Кендъл обаче май си е мислела, че е официален. Вчера на плажа разговарях с по-малката сестричка на Харли и тя ми каза, че Кендъл е напълно съсипана и отказва да повярва, че всичко между тях е приключило. Пейдж разправя, че Кендъл прекарва цялото си свободно време в лятната вила на родителите й в Манзанита, само защото иска да е възможно най-близо до Харли.

— Пейдж Тагарт е ужасна неприятница. — Клеър бе направила и невъзможното, за да се сприятели с единствената дъщеря на семейство Тагарт, но Пейдж бе отклонила всичките й опити за сближаване, вирнала презрително наскоро коригирания си нос.

— Е, тя обожава Кендъл и възприема всяка изречена от нея дума като част от светото евангелие.

Теса набръчка гладкото си чело, опитвайки се да закрепи и последната ролка на главата си.

— Ако питаш мен, в това има нещо ненормално. Имам чувството, че тя също си пада по Кендъл.

— Ти си тази, която е ненормална.

— Казвам ти, подобни отношения са неестествени. — Теса попи лицето си с хартиена салфетка. — Харли не ти се е обаждал днес, нали?

— Не, но…

— Нито пък вчера?

— Бил е зает…

— Нито пък завчера?

— Не водя толкова точна сметка.

— Разбира се, че водиш. От дни се мотаеш из къщата и подскачаш всеки път щом телефонът иззвъни с надеждата, че се обажда Харли. Защо просто не му позвъниш? — попита Теса, оправи презрамката на сутиена си и протегна ръка към една гилза кораловочервено червило. — На твое място бих направила точно това.

— Зная какво би направила ти, но аз не съм като теб.

— Точно в това е проблемът, нали? Защото аз никога, ама никога не бих си изгубила ума заради някое момче, пък било то и Уестън Тагарт. Отношение като твоето просто не е здравословно. Повярвай ми! Нито едно момче, особено пък Харли Тагарт, не заслужава да се терзаеш заради него.

Клеър изразително завъртя очи и реши, че е безсмислено да продължава да води този разговор. Всички нейни близки, включително Теса и Ранда, не одобряваха връзката й с Харли. Сякаш той беше някакъв Юда. Атмосферата в къщата изведнъж й се стори потискаща и тя реши — както правеше всеки път, когато сестрите и я тормозеха — да остави Теса с гримовете й, а Ранда с книгите й, и да излезе да поязди по хълмовете. Винаги бе обичала да се разхожда сред природата и понякога просто не можеше да издържа да стои затворена у дома.

Мина край стаята на Миранда и зърна по-голямата си сестра, сгушена на перваза на прозореца с книга в ръка. Очите й обаче бяха насочени навън през отворения прозорец. Изглеждаше така, сякаш търси някого.

Напоследък Миранда бе започнала да се променя. Престанала бе да се държи като деспотичен тиранин, а понякога изчезваше и не се прибираше с часове. Никой не знаеше къде точно ходи, но тъй като винаги носеше книга със себе си, Клеър предполагаше, че си е намерила някакво тайно местенце в гората и се усамотява там, за да чете на спокойствие. Странното обаче бе, че Миранда вече седмици наред четеше един и същи роман — „Полет над кукувиче гнездо“, а се знаеше, че Ранда обикновено поглъщаше всяка попаднала й книга за не повече от няколко дни.

Нещо ставаше с Миранда, но Клеър нямаше нито време, нито пък желание да размишлява върху това. Бързо отмина стаята на сестра си и се спусна по задното стълбище.

Времето беше тежко и задушно и затова всички прозорци бяха широко отворени. Из цялата къща се носеше мелодията от филма „Любовна история“. Майка й очевидно отново бе на пианото, опитвайки се да съживи с музиката си къщата, която ненавиждаше.

О, Доминик полагаше усилия! Във фоайето и в трапезарията винаги имаше свежи цветя, от скритите високоговорители често се лееше класическа музика, сребърните прибори се лъскаха всяка седмица и се подреждаха на масата за вечеря заедно с кристалните чаши и фините порцеланови чинии с позлатени ръбове. Просторните помещения на старата къща бяха видели не един и двама преподаватели по френски и по цигулка, учители по балет и фехтовка и треньори по езда в английски стил.

Клеър прокара ръка по парапета на стълбището и се спря чак на най-долното стъпало, където горният край на подпорната колона бе резбован във формата на скачаща във водата сьомга. Тялото на рибата бе изпипано до съвършенство, а дървото бе потъмняло и излъскано от допира на пръстите им. Всички обитатели на този дом обичаха това стълбище. Всички, с изключение на Доминик. Тя смяташе, че стълбището с резбованите върху колоните му горски твари и животни е просто отвратително; каменната камина, потъмняла от дима и годините, смяташе за селска; полилеят от еленови рога възприемаше като варварски.

Клеър обаче ги обожаваше.

Облечена само с шорти и тениска, тя прекоси задното антре и влетя в кухнята. Руби Сонгбърд месеше хляб с дебелите си пръсти и тихо си припяваше, опитвайки се да заглуши тъжната мелодия, която се носеше от пианото. Руби беше внушителна жена с гладко плоско лице, тъмни блестящи очи и усмивка, която сякаш осветяваше цялата стая. Ако някога пуснеше косата си свободно, тя сигурно щеше да стигне до коленете й. Руби обаче винаги носеше прошарената си коса завита на стегнат ток в основата на главата й, където, Клеър беше сигурна в това, жената имаше още един чифт очи. Каквото и да се случеше в къщата им, то никога не оставаше незабелязано от Руби.

Не че някой друг забелязваше, но според Клеър Руби също се бе променила напоследък и изглеждаше изцяло погълната от ежедневните си задължения, свързани с готвенето, почистването и цялостната грижа за къщата. Тя, естествено, имаше помощници, но Руби беше човекът, от когото се очакваше да поддържа старата хижа във вида, на който държеше Доминик.

— Здрасти — поздрави Клеър и си взе една ябълка от кошницата, оставена върху кухненския плот.

— Пак ли ще яздиш? — попита Руби и я погледна през рамо без нито за миг да наруши ритъма, с който пръстите й мачкаха мекото тесто.

— Така смятам.

— Хмм…

Тази жена като че ли винаги успяваше да прочете мислите и да разгадае намеренията й. Понякога Клеър се питаше дали не притежава някакви свръхестествени способности. Руби твърдеше, че е потомка на последния шаман на племето й и може би все пак бе наследила част от магическите му способности. Не че Клеър наистина вярваше в тези глупости.

— Внимавай!

— Няма да ходя далеч.

Руби цъкна с език.

— Но понякога тези гори… — После издаде напред долната си устна и замълча, сякаш се бе разприказвала твърде много.

— Какво? Какво за тези гори? — Клеър отхапа от ябълката.

— Обитавани са от духове.

— О, сигурно!

— Навремето там беше свещена земя.

— Нищо няма да ми се случи — заяви Клеър, отказвайки да бъде въвлечена в поредния безплоден спор.

Руби настояваше, и по всяка вероятност напълно основателно, че индианските племена по тези места са изстрадали много неправди и злини, причинени им от ръката на белия човек. Клеър не желаеше да спори по този въпрос. Прочела бе достатъчно исторически книги и учебници, за да знае, че индианските племена наистина са били подложени на зверски жестокости и варварско изтребление, но не смяташе, че тя е човекът, който трябва да се опитва да оправи неправдите, извършени преди повече от век, та дори и ако предците й са били измежду най-фанатичните преследвачи на индианци. За щастие децата на Руби, Кристъл и Джак, не се възприемаха като наследници на едно вечно преследвано и онеправдано племе. Кристъл беше красиво момиче с волен и непокорен дух, което не желаеше да парадира с наследството си на коренна американка. Не гледаше на произхода си като на повод за особена гордост и чест. Не го възприемаше като лично бреме и отговорност. А що се отнася до Джак, той беше просто един пакостник. Непокорен и неспокоен дух. И цветът на кожата му нямаше нищо общо с това.

— Просто се пази — отново я предупреди Руби и я погледна през рамо. После сръчно нави тестото и го раздели на две.

Клеър излезе на терасата, нахлузи любимите си ботуши и зърна една оса, която изграждаше малкото си гнездо под стряхата. Осата работеше с трескава бързина, лъскавото й телце беше в постоянно движение, челюстите й се движеха безспир.

Какво ли знае Тереса за любовта — помисли си Клеър, захвърли огризката от ябълката и тръгна по застланата с плочи пътека към обора. Влезе вътре и нахлузи оглавника на дебелия врат на Марти. Баща й беше купил тези коне с имената им; двата жребеца — единият петнист, другият шарен — вече бяха кръстени Спин и Марти на героите от някакво старо телевизионно шоу, за което Клеър не бе и чувала. Дорестата кобила се казваше Хейзъл и носеше името на героиня от комиксите. Клеър смяташе, че и трите имена са тъпи и неподходящи за коне. Тя цъкна с език и изведе Марти от обора.

Не си направи труда да слага седло. Просто се метна върху широкия гръб на Марти. Той нетърпеливо наостри уши и премина в тръст през малката горичка от стари ели. Ярките слънчеви лъчи проникваха през зеления покрив, образуван от дебелите клони на дърветата, и осветяваха малки участъци от потъналите в сянка хълмове. Клеър пое по старата еленова пътека, която се виеше право нагоре към Илахий Клифс.

Въздухът беше тежък и влажен, ухаещ на сол и морски водорасли. Застинали неподвижно върху небето, няколкото перести облака създаваха впечатлението, че са кацнали върху върховете на крайбрежните хълмове. Клеър се опита да прогони от ума предупреждението, което Теса й бе отправила, но не можа. Наблюденията на сестра й върху характера на Харли упорито витаеха в мислите й, потвърждавайки собствените й тревоги и притеснения.

Но защо пък трябваше да се съобразява с мнението на Теса? Никога преди не го бе правила. Мислено се скастри заради глупостта си и плесна Марти с юздите. Конят веднага реагира — понесе се в бърз галоп, от който Клеър сякаш изведнъж остана без дъх, а очите й се напълниха със сълзи. Като чаткаше отчетливо с копита, Марти препускаше между дърветата, прескачаше паднали дънери и пънове и се носеше като вятър по пътеката. Стресна се само веднъж от една разтревожена дива кокошка, която, пляскайки като обезумяла с криле, изведнъж изхвърча изпод една туфа папрати.

Марти само за миг наруши ритъма си, но веднага след това удължи крачка и препусна още по-бързо нагоре по хълма. Когато стигнаха на върха, Клеър дръпна юздите и жребецът, целият потънал в пот, нетърпеливо спря и изпръхтя.

— Ти си герой — похвали го Клеър, потупа го по врата и се огледа, застанала на тясното било. На запад от нея се простираше Тихият океан със своите тъмносиви глъбини. На изток спокойните води на езерото Ероухед отразяваха синевата на ясното лятно небе. Между тях се простираше тясното, обрасло с дървета било — място, на което Клеър идваше всеки път, когато искаше да остане сама.

Цъкна отново с език и подкара Марти към самия край на скалистия връх, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към Стоун Илахий — курортът на баща й, построен върху участък от песъчливия плаж, който имаше форма на полумесец. Клеър изпружи шия и, надвесила глава над назъбените скали на планинското било, погледна надолу към океана. Мощни вълни се разбиваха с оглушителен трясък в подножието на отвесните скали, пенливите им гриви заливаха брега, а безброй малки пръски се издигаха високо във въздуха и блестяха на слънцето.

Клеър въздъхна. Всичките й тревоги бяха забравени. Нещата с Харли Тагарт щяха да се оправят. Нямаше друг начин.

Някой тихо се прокашля и наруши горския покой.

Клеър настръхна от този неочакван звук, сърцето й лудо заблъска в гърдите й и тя се размърда притеснено върху шарения гръб на Марти. Земята, върху която се намираше, беше частна собственост. Притежаваше я баща й и никой, който поне малко държеше на живота си, не би се осмелил да навлезе в този участък без позволение. За част от секундата си спомни предупрежденията на Руби.

Трескаво обходи с поглед гористата местност и най-накрая зърна момчето на Морън да клечи сред дърветата на една малка горичка. Хлапакът беше изключително непокорен нехранимайко, който бе изгонен от училище и започна работа като чирак в местния вестник, собственик на негов роднина. Момчето беше в постоянен конфликт със закона и неизменно бе измежду заподозрените за всяко едно престъпление, извършено в близост до малкото градче Шинуук. Косата му беше прекалено дълга и несресана, наболата му брада отчаяно се нуждаеше от бръснене, а дънките му, избелели почти до бяло от пране, бяха целите покрити с прах. Беше клекнал край пепелта на загаснал лагерен огън и разравяше с пръчка почернелите въглени, но очите му, с цвета на уискито, с което баща му се наливаше всяка вечер, не се отделяха от лицето й.

Независимо от лошата репутация, с която се ползваше в района, Кейн Морън винаги бе събуждал любопитството и разпалвал интереса й. А съдейки по няколкото им случайни срещи и по начина, по който той неизменно плъзгаше поглед по тялото й, Клеър се досещаше, че и той проявява към нея подобен интерес. И може би дори нещо повече от интерес. Клеър знаеше, че момчетата като него трябва да бъдат избягвани на всяка цена, защото те носеха единствено проблеми и причиняваха на момичетата само страдания и болка.

— Не знаех, че си наблизо — отбеляза тя и без да слиза от гърба на Марти се приближи към загасналия огън.

— Никой не знае.

— Нали се сещаш, че тази земя е собственост на баща ми?

Той леко повдигна златисторусите си вежди.

— И какво от това?

— Навсякъде има поставени знаци, които забраняват навлизането в тези земи без позволение.

Той се усмихна дяволито, седна на петите си и погледна нагоре към нея.

— О, сега разбрах. Ти си служител на полицейското управление на „Стоун Илахий“. И работата ти е да обикаляш наоколо — описа полукръг с пръчката, която държеше в ръка — и да гониш хората от гората.

— Не, но…

— Значи става дума само за мен?

— Не те гоня.

Той изсумтя презрително.

— Аз и без това нямаше да си тръгна, принцесо.

Гальовното обръщение — ако изобщо беше такова — я подразни.

— Казвам се Клеър.

— Зная. Всички в Шинуук знаят името ти.

— Какво правиш тук?

— Прииска ми се да се махна от града — отвърна той и очите му проблеснаха. — Но тъй като цените в курорта на баща ти не ми са по джоба, реших да се настаня тук горе.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Не. — Той поклати глава и се изправи. Едва в този момент Клеър си даде сметка, че той всъщност е доста висок и изключително слаб, направо мършав. — Защото изобщо не ми пука какво всъщност си мислиш за мен.

Тя огледа импровизирания му бивак — стар спален чувал, скъп фотоапарат, раница и празна бутилка долнопробно уиски. Наблизо, проблясващ иззад храсталаците, бе спрян мотоциклетът му — огромна машина, с която той хвърчеше по магистралата или пък се моташе из града. Но онова, което Клеър намираше за странно и необяснимо привлекателно, бе фактът, че той бе прекарал нощта на открито — съвсем сам край огъня, загледан в звездите и заслушан в неспирния рев на океана. Не точно това бе очаквала от местното хулиганче.

— Е, сега е мой ред да задавам въпроси — рече той, приближи се до Марти и го погали по главата. — От какво бягаш?

— Не бягам от нищо.

По очите му разбра, че не й вярва.

— Както кажеш.

— Просто ми се прищя да се махна от къщата.

— Да не би твоят старец да ти създава проблеми? — Той леко се наежи, ъгълчетата на устата му едва забележимо увиснаха надолу.

— Какво? Не. Не, всичко е наред… Но понякога изпитвам потребност да изляза на открито — далеч от познатите четири стени на стаята ми.

— И къде е Тагарт?

— Какво? — Въпросът я изненада. Макар че двамата с Харли излизаха от няколко месеца, Клеър не мислеше, че връзката им е обществено достояние. Пък и на Кейн, който на практика изобщо не я познаваше, изобщо не му беше работа да се интересува от личния й живот.

— Гаджето ти, принцесо. Забрави ли го? Къде е той? — Кейн бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари. Предложи и на нея, но тя само поклати отрицателно глава. Единият край на устата му леко потрепна — сякаш отказът й искрено го забавляваше. Извади и запалка, щракна, запали цигарата си и вдиша дълбоко.

— Теб какво те интересува?

— Не ме интересува — отвърна той, обвит от облак дим. — Просто се опитвам да разговарям учтиво.

Знаеше, че нарочно й се присмива, но не можа да устои и се хвана на въдицата подобно на сьомга, налапала кукичката с примамлива стръв.

— Въпросите ти изобщо не са учтиви.

Той сви рамене.

— Щом казваш.

— Виж, нямам никакво намерение да обсъждам личния си живот с непознати.

— Аз не съм непознат, Клеър. През целия си живот съм живял на другия бряг на езерото.

— Знаеш какво имам предвид…

— Разбира се, че знам, скъпа. — Отново дръпна от цигарата и издиша дима през единия ъгъл на устата си. — Как да не знам!

Не каза нищо повече. Потупа Марти по плешката — съвсем близо до босия й крак — обърна се и се отдалечи. Без да каже нито дума повече, събра нещата си, окачи фотоапарата на врата си, нави спалния чувал и го закрепи на багажника на мотоциклета.

— Искаш ли да те повозя? — попита Кейн, но Клеър отново поклати глава.

— Имам си превоз. — Посочи Марти. За нейна изненада Кейн вдигна фотоапарата, направи й няколко снимки, прибра го отново в калъфа му, хвърли угарката в изстиналата пепел на огнището и запали мотора. Марти, стреснат от рева на двигателя, рязко се изправи на задните си крака, но Клеър се задържа на гърба му. В следващия момент Кейн Морън вече го нямаше — бързо се отдалечаваше по каменистата пътека, а зад него се виеше облак синкави изгорели газове.

Клеър остана на мястото си, обхваната от необяснимо разочарование. Налегна я черно отчаяние. Нямаше обяснение защо се чувства толкова нещастна, но подозираше, че мрачното й настроение е свързано по някакъв начин с Кейн Морън.

 

 

— В името на бога, сине, стой далеч от Клеър Холанд! — сърдито възкликна Нийл Тагарт и с възмущение подхвърли една папка върху бюрото си. Съдържанието й се разпиля, листите хвръкнаха във въздуха подобно на ято подплашени птички и бавно се приземиха върху мекия килим. Нийл сякаш изобщо не ги забеляза. А може би просто не му пукаше.

На Харли му се искаше да избяга някъде надалеч и да се скрие. Винаги бе изпитвал страх от яростните пристъпи на баща си, но този път бе решил да не отстъпва. Стоеше пред лъскавото махагоново бюро в кабинета на баща си, изпънал гръб като армейски офицер, вирнал предизвикателно глава. Нека старецът да вика и да беснее. Този път обаче нямаше да успее да го пречупи.

— Влюбен съм в нея.

— Пресвети боже! Влюбен бил! — Нийл избълва цял порой ругатни, от които ушите на Харли пламнаха. — Любовта е само една измислица! И нека ти кажа още нещо! — Той гневно се вгледа в по-малкия си син, насочил обвинително към него месестия си показалец. — Самата идея за любовта като част от живота ни е силно преувеличена.

— Няма да престана да се виждам с нея.

— Ще престанеш и още как! — Възрастният човек заобиколи бюрото с неподозирана пъргавина. Нийл беше изумително подвижен предвид деветдесетте му килограма и ръст от сто седемдесет и шест сантиметра. — Чуй ме добре, момче. Или веднага ще се откажеш от това момиче — той силно щракна с пръсти, — или ще те изключа завинаги от завещанието си. Ясно ли е?

Сърцето на Харли сякаш замря за миг и пред очите му като на филмова лента премина бъдещият им живот — неговият и на Клеър. Щяха да са като хванати в капан — без пари, без удоволствия и развлечения. Щяха да живеят под наем в малък апартамент над някой гараж, или пък над евтин италиански ресторант, а разговорите на посетителите, шумното тракане на тенджери и тигани, високо изречените заповеди и излаяни поръчки, щяха да достигат до слуха им през изгнилите дъски на пода и да ги преследват ежедневно, съпътствани от силната воня на чесън и доматен сос с много подправки. Щеше да му се наложи да се откаже от ягуара си.

Сви юмруци и стисна зъби толкова силно, че лицевите му мускули изтръпнаха от напрежението.

Нийл, сякаш прочел мислите му, се ухили широко и една златна коронка проблесна в устата му.

— Доста неприятна картинка, а?

— Няма значение. Няма да се откажа от нея.

Нийл въздъхна и прокара пръсти през редките кичури коса, които едва закриваха олисяващото му теме.

— По дяволите, сине, не е нужно да се преструваш пред мен. О, сигурно ти е приятно да си мислиш, че си благороден, романтичен и други подобни дивотии, но истината е, че с нищо не си по-добър от Уестън. Обичаш охолния живот повече отколкото би могъл да обичаш — тук той презрително изсумтя — коя да е жена.

— Но Клеър…

— Е Холанд. Също като баща си. — Подпря се на ъгъла на бюрото си и въздъхна дълбоко. Всеки страничен наблюдател би си помислил, че тази въздишка се е изтръгнала от дълбините на душата му. Само че дали изобщо имаше душа? Или съвест? Въпросът беше спорен; никой не се наемаше да даде категоричен отговор. — Знаеш, че на времето се опитах да се сприятеля със стария Дъч. Когато дойдох по тези места, му предложих да изградим… ами поне съюз, ако не истинско партньорство, но Бенедикт Холанд предпочете да брани собствената си територия, неспособен да проумее колко много пари щяхме да натрупаме, ако бяхме работили заедно, вместо да се конкурираме на всяка крачка. От мига, в който двамата с майка ти се заселихме тук, Дъч не е спирал да крои планове срещу мен, не е преставал с опитите си да се отърве от мен, от майка ти и от всичко, свързано с „Тагарт индъстриз“. Ако питаш мен — но аз зная, че мнението ми в случая не те интересува, — мисля, че Дъч плаща на дъщеря си, за да се умилква около теб с едничката цел да ме унижи.

— Ти си невероятен! — възкликна Харли, но гласът му прозвуча като шепот. — Толкова си егоцентричен, че не можеш да допуснеш дори, че в случая изобщо не става дума за теб. Положението сега е съвършено различно и аз ще продължа да се виждам с Клеър, независимо дали това ти харесва.

— В такъв случай те съветвам да се приготвиш да напуснеш дома ни и да забравиш за следването си в „Бъркли“. А колата… както добре знаеш, тя е купена на лизинг и очаквам в най-скоро време да ми дадеш ключовете.

Харли се опита да преглътне страха, спотаил се в душата му, страха, с който не бе преставал да се бори още от времето, когато беше малко момченце.

Страхът, че не е достатъчно добър. Години наред бе живял в сянката на Уестън. Уестън, високият и атлетичен бог на футболното игрище и на свалките на задната седалка на колата. Уестън, който завърши гимназията с почести и спечели стипендия за „Станфорд“. Уестън великият. Кралят. Досадникът.

— Не можеш да ме уплашиш, татко — настоя Харли и почувства как адамовата му ябълка нервно подскочи нагоре.

— Разбира се, че мога, сине. — Нийл изглеждаше напълно спокоен. Подпираше се на бюрото, скръстил ръце пред себе си, и сякаш се наслаждаваше на тази малка демонстрация на сила и власт. — Колко дълго смяташ, че ще оцелееш сам в реалния живот? С някаква нископлатена работа и цял куп сметки? Клеър Холанд, също като теб, има твърде скъпи вкусове и интереси. Няма да е особено щастлива, ако трябва да живее само с любов, или както там предпочиташ да го наричаш. Ти също няма да си щастлив.

— Кендъл дойде! — Пейдж, по-малката сестра на Харли, отвори вратата и нахлу в стаята без дори да си направи труда да почука.

Харли погледна със свито сърце през прозореца на кабинета и зърна малкия червен триумф на Кендъл да спира близо до гаража. Тя слезе от колата — крехко на вид момиче с бледа кожа, светла коса и огромни сини очи, които непрекъснато го обвиняваха в предателство, измама и всякакви други подобни грехове.

Този ужасен ден вървеше от лошо към по-лошо.

— Надявам се, че пред нея ще си по-убедителен отколкото беше пред мен — рече Нийл и се изправи, а Харли излезе през двойната врата във фоайето, а после и през входната врата, която Пейдж вече бе отворила широко.

— Мислех, че си в Портланд — извика Пейдж и се усмихна широко на по-голямото и по-красиво момиче. Пейдж обожаваше Кендъл по начина, по който боготвореше клакьорките от училищните отбори и всички по-красиви момичета, които биваха избирани за принцеси или кралици на красотата по случай абитуриентските балове или други училищни тържества. Отнасяше се към тях със същата неестествена, прекомерна и дори маниакална страст, с която като малко момиченце бе почитала глупавите си кукли Барби.

Кендъл леко се изчерви.

— Ами аз… дойдох да видя Харли. — Погледна към него с тъжните си очи и той неволно потрепери.

— О! — Лицето на Пейдж помръкна и усмивката й, открила шините, които момичето носеше на зъбите си, изчезна.

— Но преди да си тръгна, ще се отбия при теб да те видя. — Обещанието на Кендъл бе придружено с дружелюбна усмивка. Харли се стегна, опитвайки се да овладее нервността си.

— Кендъл! — високо поздрави Нийл, а на лицето му цъфна усмивка, на която би завидяла всяка Чеширска котка. — Как си? Как са вашите?

— Добре са.

— А баща ти как се справя с голфа?

— Ако може да се вярва на думите му, все по-зле и по-зле.

— Не вярвам. Няма начин! — Нийл се засмя сърдечно, бащински потупа Кендъл по рамото, и, пренебрегнал напълно собствената си дъщеря, яростно изгледа Харли. Не беше нужно да казва каквото и да било. Посланието беше повече от ясно: Това, сине, е жената за теб.

Харли обаче знаеше, че това не е вярно. Баща му се прибра отново в кабинета, Пейдж неохотно се отдалечи, а Харли и Кендъл влязоха в къщата.

— Не зная какво правиш тук — каза й той и отвори тежката, плъзгаща се врата. Пусна Кендъл пред себе си, след което я последва на верандата от кедрово дърво, издадена високо над стръмния каньон. Долу в ниското се пенеха водите на река Шинуук, която пресичаше клисурата в устремния си бяг към океана. Най-горните клони на вековните ели предлагаха прохладна сянка, а постоянното бучене на пенливата река приглушаваше гласовете им.

Кендъл дълбоко си пое дъх и рече простичко:

— Обичам те…

— Този разговор вече сме го водили.

— Искам да се омъжа за теб. — Кендъл имаше измъчен вид, а бялата й кожа изглеждаше по-прозрачна от всякога.

— Не, не е вярно.

— За бога, Харли, знаеш, че искам! — Пристъпи по-близо до него и уханието на парфюма й се смеси с влажния мирис на заобикалящата ги гора. — Двамата с теб се любихме. Тук, на верандата. В колата ти. В леглото ти. Бях девствена, а ти… ти ми каза, че ме обичаш.

Той стисна зъби и с все сила сграби парапета на верандата. От очите й потекоха сълзи.

— Ами ако… ако бях забременяла? — попита тя, а сърцето на Харли сякаш спря за миг. После отново възстанови ритъма си.

Бременна? Кендъл? Изведнъж му причерня пред очите. Изключено бе да е бременна. Бяха внимавали. Той бе взел предпазни мерки.

— Не си бременна.

— Не, не съм. — Тя поклати глава. Светлорусата й коса заблестя, огряна от слънцето. — Но ми се ще да бях.

— За да се оженя за теб.

— Да! Аз ще те направя щастлив, Харли — тържествено обеща тя, пристъпи още крачка напред и хвана едната му ръка. Вдигна я нагоре и понечи да я поднесе към устните си, но той се отдръпна. Не можеше да я гледа как се унижава пред него. И без това се чувстваше като мръсник.

— Всичко свърши, Кендъл. Не зная какво да кажа, или направя, за да те накарам да ми повярваш.

— Ти все още ме обичаш.

— Не, не те обичам.

Тя се сви сякаш току-що бе получила силен ритник с подкована обувка. Този път сълзите й бяха съвсем истински. Сподавено ридание се изтръгна от гърлото й. Харли не беше жесток и коравосърдечен човек. Глупав — да. Наивен — в повечето случаи, но безсърдечен! Никога! Не можеше да стои безучастно и да я гледа как плаче.

Съзнавайки, че допуска огромна грешка, той въздъхна и я прегърна.

— Съжалявам, Кендъл — промълви Харли, притиснал устни към косата й. — Наистина съжалявам.

— Просто ме обичай, Харли. Толкова много ли искам? — Тя вдигна лице и премигна, след което го целуна със страст, която го изненада. Целувката беше пламенна и изпълнена с желание и копнеж; устните й имаха солен вкус от сълзите, окъпали лицето й. Харли се поддаде само за миг. Почувства, че тялото му започва да омеква, но в следващия момент рязко се отдръпна и отпусна ръце край тялото си.

— Извинявай! — Гласът му прозвуча искрено. Той наистина съжаляваше. Никога не бе целял да я нарани или подведе. Просто беше дяволски нерешителен и трудно взимаше решения. Сега обаче вече знаеше какво иска, само че, въпреки това, се чувстваше като подлец.

— Всичко е заради Клеър Холанд — заключи Кендъл, едва успявайки да произнесе думите, задавена от плач. Перест облак за момент закри слънцето и на верандата притъмня.

— Случилото се между теб и мен няма нищо общо с Клеър.

— Да бе, сигурно! — Кендъл изтри очите си с пръсти и размаза грима, който вече бе започнал да се стича по лицето й, и леко вирна брадичка. — Щом трябва да се боря за теб, ще го направя.

— Това не е битка.

— За теб може и да не е, но за мен е.

— Кендъл? — Гласът на Пейдж се понесе над каньона.

Харли присви очи, погледна нагоре и видя сестра си да седи на перваза на отворения прозорец в стаята й. Рядката й кафява коса падаше свободно край лицето й, а погледът й, прикован върху брат й, беше просто убийствен. Тя вероятно бе чула целия им спор, наблюдавала бе грозния сблъсък помежду им. Страхотно! Само това му липсваше. Допълнителен натиск — този път от малката му сестричка.

— Ще дойда… ще дойда след минутка — извика в отговор Кендъл и се усмихна лъчезарно, макар че очите й бяха зачервени от плач, лицето — наплескано с размазан грим, а раменете — безутешно приведени. В момента, в който Пейдж изчезна от прозореца и се прибра в стаята си, Кендъл прошепна: — Това хлапе трябва да се научи да не си пъха носа навсякъде.

Харли не можеше да не се съгласи с нея. Зачуди се колко ли още чифта очи бяха проследили разговора му с Кендъл от открехнатите прозорци на триетажната къща, кацнала над клисурата. Стори му се, че вижда още един силует да се спотайва зад блесналото от слънцето стъкло на един от прозорците, но веднага след това си каза, че вероятно вече се плаши и от собствената си сянка.

— Искам да ми дадеш само още един шанс — примоли се Кендъл, сграбчи отново ръката му и го помъкна към стълбите в северния край на верандата, отрупана с клюмналите от жегата огромни виолетови цветове на декоративния повет. Като не спираше да се оглежда през рамо, Харли се подчини и тръгна след нея, макар да си даваше сметка, че постъпва неразумно. Тя го водеше по пътеката, която пресичаше гората, следвайки коритото на реката, и със сигурност щеше да спре на мястото, на което бяха ходили десетки пъти преди това — една малка полянка, засенчена от клоните на дърветата и покрита с мека, изсветляла от слънцето трева.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървиш, Кендъл — заяви той, но сърцето му ускори ритъма си, а мъжките му инстинкти надвиха всяка разумна мисъл в мига, в който тя отново обви ръце около врата му и започна да го целува. — Недей — прошепна Харли, когато ръцете й се плъзнаха под пуловера му. Гласът му обаче не прозвуча особено убедително. — Не, Кендъл… — Сграбчи я за раменете, когато коланът му щракна и се разкопча, а сръчните й пръсти побързаха да свалят ципа му. След това тя се плъзна надолу по тялото му и коленичи пред него, а той, загубил изцяло контрол върху себе си, зарови пръсти в русата й коса, опитвайки се да заглуши пронизителния глас на разума, който му нашепваше, че сигурно е полудял.

 

 

Пейдж отвори прозореца още малко и толкова силно прехапа долната си устна, че я заболя. Харли и Кендъл бяха изчезнали преди половин час и тя започваше да губи търпение. Добрата новина бе, че в този момент Кендъл сигурно полагаше усилия да убеди Харли, че тя е единственото момиче за него; когато се върнеха обаче, тя сигурно щеше напълно да е забравила за Пейдж, а това беше лошата новина.

Пейдж въздъхна и започна да драска по бележника, който лежеше в скута й. Намръщи се, когато една оса влетя през отворения прозорец и, жужейки силно, започна да се блъска в стъклото, опитвайки се безуспешно да излети навън.

Пейдж изписваше името на Кендъл отново и отново. Упражняваше един подпис, който никога нямаше да бъде неин, като през цялото време си мислеше колко много би искала да прилича на другото момиче. Кендъл беше толкова слаба, че изглеждаше почти крехка. Притежаваше грация и естествена хубост и знаеше как да флиртува. Винаги успяваше да завърти главите на момчетата без това да й коства някакви усилия.

Защо тогава толкова отчаяно преследваше Харли? Господи, та той беше лигльо. А и какво толкова намираше у Клеър Холанд, която предпочиташе да излезе да язди, вместо да отиде на пазар? Докато Кендъл Форсайт с тяло, изящно като пясъчен часовник, с умопомрачителна права коса и лице, което сякаш бе слязло от страниците на списание „Севънтийн“^[1], живееше в Портланд, посещаваше частно училище и караше собствен триумф. Участваше в групата на клакьорките и дори работеше като модел.

Пейдж въздъхна отново, прекоси стаята и отвори лексикона си на страницата, посветена на Кендъл. И там, от зърнестата черно-бяла снимка, я гледаше нейният идол. Облечена беше само с дантелен комбинезон и сутиен, закупени на половин цена от сезонно намаление. Пейдж затвори очи и макар да знаеше, че това е невъзможно, си пожела да стане като Кендъл Форсайт. После си помисли, че всичките диети, скоби на зъбите и пластични операции на носа нямаше да могат да й осигурят поне част от грацията и изтънчеността на Кендъл.

Веднъж дори бе зърнала за миг голото тяло на Кендъл. Беше влязла в банята точно в момента, в който по-голямото момиче обличаше банския си костюм. Онези участъци от тялото й, които не бяха излагани на слънце, бяха бели като мляко, коремът й беше плосък, а талията толкова тъничка, че Пейдж се чудеше как в тялото й се побират черен дроб, далак, бъбреци и всички други органи, за които бяха учили в часовете на господин Минк. Най-изумителната част от тялото на Кендъл обаче бяха гърдите й. Два бели глобуса с големи, подобни на дискове зърна, които се разлюляха за секунда над изпъкналите й ребра, преди Кендъл да ги прибере в банския си на червено и бяло райе.

Тогава Пейдж се изчерви и започна да се извинява заради нахълтването в банята, но Кендъл само се разсмя и нехайно махна с ръка. Държеше се така, сякаш бе свикнала хората да я виждат полугола. Дори и сега Пейдж почувства, че се изчервява при мисълта за красивите гърди на Кендъл.

Харли беше пълен глупак.

Гърдите на Пейдж, за разлика от тези на Кендъл, бяха жалка картинка. Малки, с дребни и прекалено тъмни зърна, които силно контрастираха с цвета на кожата й. Тези гърди, ако изобщо можеха да бъдат наречени така, не бяха единственият й недостатък. Поради някаква причина тя не бе наследила нищо от присъщата за семейство Тагарт красота. Беше се метнала на леля Ида с нейното огромно туловище, крив нос и ситни като мъниста очички. Пейдж обаче беше умна — вероятно по-умна от Уестън, който беше истински негодник, и далеч по-умна от Харли, което, само по себе си, не беше кой знае какъв подвиг.

Уестън, по-големият от братята Тагарт, беше толкова красив, че приличаше на бог. Чуплива кафява коса, очи, сини като холандски порцелан, скулесто лице, на което би завидял дори Рок Хъдзън, и тяло, оформено по време на продължителните тренировки по вдигане на тежести и бокс. А Харли, макар и идиот, също бе красив, макар и с друг тип хубост. Косата му беше черна и права, в лешниковокафявите му очи, обрамчени от дълги черни мигли, за каквито Пейдж бе готова да даде живота си, често блестяха със зеленикав оттенък. Лицето му беше с гладка и чиста кожа, която често тъмнееше от сянката на гъстата му брада.

Когато Нийл и Мики Тагарт най-после се наканили да създадат третото си дете, всичките хубави гени на семейството вече са били използвани за двамата им сина. Мики често се оплакваше, че последната й бременност едва не я убила. Майка й сигурно е била уморена до смърт от грижите и тичането след двете палави момчета и това вероятно е лишило дъщеря й от хубостта и енергичността, превърнала се в запазена марка на семейство Тагарт.

Пейдж не желаеше дори да се погледне в огледалото, за да види за пореден път доказателството, че родителите й не е трябвало да й дават живот. Беше ниска и трътлеста и нищо не беше в състояние да й помогне. Скъпите дрехи и грим я правеха да изглежда смешна. Всеки неин опит да направи нещо с рядката си кафява коса завършваше с унизителни резултати. Ако само можеше да прилича на Кендъл…

Чу гласове и отново се залепи за прозореца. Харли и Кендъл се изкачваха по стълбите към задната веранда. И двамата бяха със зачервени лица, а Харли изглеждаше бесен. Кендъл очевидно бе плакала. Лицето й бе на петна. Момичето вървеше плътно до Харли. Изглеждаше нещастна и отчаяна.

Дявол да го вземе този Харли! Не само че беше сляп, ами беше и тъп като галош! Какво толкова виждаше у Клеър Холанд, при положение, че Кендъл беше десет пъти по-хубава от нея?

— Но аз те обичам — повтаряше Кендъл, опитвайки се безуспешно да възпре сълзите си. Русата й коса беше оплетена, по полата й имаше зелени петна и полепнали тревички.

Пейдж преглътна шумно и почувства онзи трепет дълбоко в душата си, когато изведнъж осъзна какво точно се бе случило. Кендъл и Харли го бяха направили. Въпреки че брат й в момента уж излизаше с Клеър.

— Винаги съм те обичала.

— Престани! — изръмжа той.

— Но ти също ме обичаш.

— Млъкни! — извика Харли и Кендъл ахна от изумление. — За бога, извинявай… Не исках… — Той спря, затвори очи и отметна глава назад, сякаш се опитваше да се освободи от напрежението, сковало тялото му. Мозъкът му усилено работеше, търсейки най-подходящите думи. — Всичко свърши, Кендъл. Просто го приеми.

— Не мога. Не и когато зная, че ме обичаш. — Подсмръкна шумно и повдигна брадичка по начина, който Пейдж толкова често репетираше пред огледалото.

— Аз не те обичам.

— Значи просто се възползва от мен, така ли?

— Ти ме прелъсти.

— А ти не можа да се въздържиш — напомни му тя. В гласа й се прокраднаха нотки на триумф, които изчезнаха в момента, в който попита: — Ами ако съм бременна?

Какво? Пейдж цялата настръхна. Бременна? Кендъл? Като жените с огромните увиснали цици? Гадост!

Харли внезапно пребледня.

— Ти не си… Не можеш да…

— Ще разберем чак след няколко седмици, нали така?

Харли се подпря на парапета и силно стисна челюсти. Глупак! Безгръбначно влечуго!

— Тогава… В такъв случай ще се наложи да се отървеш от него. Ще ти помогна. Имам пари…

— Ако намекваш, че трябва да абортирам нашето бебе, нашето, Харли, просто забрави за това. Никога не бих го направила.

— Но аз не мога… ние не можем…

Тя въздъхна тъжно и бавно поклати глава — сякаш най-накрая бе разбрала какъв подъл страхливец е той.

— Всичко ще се оправи, скъпи — успокоително изрече Кендъл, сякаш тя се опитваше да утеши него и то при положение, че той по всякакъв начин се мъчеше да скъса с нея. О, боже, каква бъркотия! Кендъл плъзна ръце по тялото на Харли, прегърна го през кръста и положи глава на гърдите му. Той не помръдна, но тялото му сякаш се вцепени. — Ще видиш.

Пейдж се отдръпна от прозореца и седна на пода. Подпря гръб на леглото и протегна напред дебелите си бели крака.

— Кендъл, в името на всичко свято… Не можем да допуснем това да се случи. — В гласа на Харли се долавяше напрежение. Той сякаш изпитваше страх.

Ама че страхливец! Кендъл беше прекалено добра за него. Пейдж се присегна към нощното си шкафче, за да вземе от там бележника и молива си, но пръстите й се заплетоха в теленото приспособление, целта на което беше да изправи кривите й зъби. Пейдж мразеше този уред — с него изглеждаше като същество от друга планета и затова отказваше да го носи в училище. Ръката й замря неподвижно, когато отвън отново долетя гласът на Кендъл.

— Виж, Харли, не мога да отида при Пейдж в този вид… Кажи й, че се е наложило да си тръгна. Обясни, че съм бързала за среща или нещо подобно.

— Сама й го кажи.

— Не мога да се занимавам с нея сега. Хайде, Харли — примоли се Кендъл. Пейдж изпита вълна на болезнено разочарование. Пръстите й напипаха бележника и молива. Взе ги и ги пусна в скута си. — Това е най-малкото, което можеш да направиш. Не бих искала да нараня чувствата й.

— Защо?

— Защото е добро дете. Малко объркано, но добро.

Пейдж отново засия. Кендъл все още я харесваше.

— Тя е странна.

Кендъл се засмя несигурно.

— Всички Тагартови сте такива. И затова сте толкова очарователни.

Стомахът на Пейдж се сви болезнено.

— Обичам те — отново рече Кендъл, а Пейдж стисна молива толкова силно, че пръстите й побеляха.

— Само не забременявай…

Последните думи на Харли все още отекваха в летния въздух, когато Кендъл си тръгна и стъпките й бавно затихнаха. Пейдж прехапа долната си устна и отново започна да упражнява подписа на Кендъл с едрия си, заоблен почерк. Представяше си Кендъл като световноизвестен модел да пристъпва грациозно по модния подиум, размахала елегантно ръце. Сините й очи проблясват съблазнително, фотографите се надпреварват да уловят примамливата й усмивка и играта на светлините по обсипания с пайети скъп тоалет.

Не мога да се занимавам с нея сега. Какво точно искаше да каже с тези думи?

Тя е странна. Какво ли пък разбираше Харли?

Всичките Тагартови сте странни. И затова сте толкова очарователни.

Кендъл наистина ли смяташе така? Дали всички останали мислят като нея? Пейдж надникна пред прозореца и видя Харли, който стоеше с прегърбени рамене и, подпрял ръце на парапета на верандата, гледаше надолу към каньона. Лицето му беше толкова бледо, че Пейдж си помисли, че брат й всеки момент ще повърне.

— Май успя да прогониш и това момиче, а? — Гласът на Уестън, мазен и школуван, достигна до слуха на Пейдж.

— И какво точно трябва да означава това? — Харли рязко се извърна. Лицето му се изкриви от яростна гримаса.

— Кендъл едва не ме премаза на тръгване. — Уестън се появи на верандата, по-висок от Харли и, по всеобщо мнение, по-красив от него, той седна върху парапета. Достатъчно беше някой да го бутне съвсем леко, за да прелети десетте метра до реката в дъното на клисурата. Той обаче като че ли изобщо не се сещаше за подобна опасност, а усмивката му беше самоуверена както винаги. — Наистина знаеш как да се отнасяш с жените, малки братко.

Харли не каза нищо в отговор. Само прикова гневния си поглед върху Уестън, който замислено подръпваше долната си устна.

— Май все още не можеш да решиш коя да избереш. Кендъл или момичето на Холанд.

— Името й е Клеър.

Усмивката на Уестън леко помръкна.

— Трябва да ти кажа, че не разбирам какво толкова виждаш в нея.

— Не би и могъл.

— Вярно, че е хубавелка, но нито циците, нито задникът й могат да се сравняват с тези на сестрите й. Не си струва да разкараш Кендъл Форсайт заради нея. Виж, Кендъл е интересна мадама… — Той леко се наведе напред. — Чувал съм, че оная й работа е като сгорещен мед — лепкава, сладка и влажна.

Пейдж преглътна.

— На всичкото отгоре не допуска кой да е да й бърка в гащите, така че можеш да се смяташ за късметлия щом си включен в бройката на малцината избрани.

— Млъквай, Уес.

— Готов съм да се разделя с половината от попечителския си фонд, само за да проверя дали слуховете отговарят на истината. Но стига за това. Не съм дошъл тук, за да обсъждаме любовния ти живот.

— Чудесно.

— Утре сутринта татко смята да посети адвоката си и да оттегли завещанието си.

— И?

— Не е особено доволен, че ти, така да се каже, се съюзяваш с врага. Това твое непокорство би могло да ти излезе доста скъпо.

— Баща ми може да върви по дяволите.

Уестън поклати глава.

— Ти все още не схващаш, нали? Тази Клеър Холанд се е превърнала за теб в идея фикс, но заради тази си мания току-виж си се лишил от милиони долари.

Един мускул нервно заигра по лицето на Харли. Изглеждаше така, сякаш се измъчва от остро чувство на вина. Добре. Беше си го заслужил.

— Виж какво, разбирам, че си очарован от идеята да се опълчиш на татко, като се срещаш с дъщерята на най-големия му враг, но смятам, че е крайно време да научиш правилата на тази игра. Точно сега моментът никак не е подходящ за бунтове. Да знаеш, че татко наистина ще те изключи от завещанието си.

— А на тебе какво ти пука?

— На мен? — Уестън замислено издаде напред долната си устна. Отмахна назад кичур лъскава коса, паднал върху очите му. — Да ти кажа честно, пет пари не давам какво ще стане с теб.

— Защо тогава си тук?

— Защото не ми харесва мисълта, че някой член от нашето семейство се прави на глупак заради Холандови. Или заради когото и да било друг.

— Не се правя на глупак.

— Клеър Холанд те върти на малкото си пръстче. Толкова силно те върти, че току-виж си изпаднал от там.

— Глупости!

— Осъзнай се, Харли! Никой от нас не е очарован от поведението ти на влюбен глупак, готов на всичко заради някаква женска.

— Ами ти и Кристъл?

Кристъл Сонгбърд? Индианката, която работи за семейство Холанд? Уестън излиза с нея?

— Кристъл не е опасна.

— Защо?

— Защото знае, че всичко, което искам от нея, е едно добро чукане. Нищо повече. Тя приема това и с готовност ми дава всичко, което пожелая.

— И какво получава в замяна?

— Освен най-добрият секс в живота й? Дрънкулки.

— Дрънкулки?

— Нали се сещаш за украшенията, с които бил закупен Манхатън? Та и аз й купувам обеци, дрехи и каквото още си пожелае.

— Значи е нещо като държанка — с отвращение заключи Харли.

— Много внимавай да не те чуе как я наричаш. Както сигурно знаеш, тя е потомка на един изключително горд народ.

— Толкова горд, че баща й сигурно ще ти отреже топките, преди да те скалпира. Ти си болен, Уестън!

— Не, Харли. Всичко съм предвидил. Кристъл е добър избор. И то не защото е дъщеря на местния вожд, а защото е бедна. С времето ще осъзнаеш, че жените, които не разполагат с пари, са готови да ти се отдадат напълно само срещу няколко добри думи и едно-две подаръчета. Бедните жени са толкова лековерни…

— За бога, Уес, това е отвратително!

— Но така е устроен светът.

— Както вече ти казах, ти си болен.

— Не всички можем да сме моногамни, Харли. Всъщност, дяволски малко мъже изпитват потребност да бъдат благородни. Но ти очевидно си един от тях… Нали? — Лицето на Уестън изразяваше простодушна невинност, което, само по себе си, означаваше, че той се забавлява, измъчвайки брат си по свой, особено жесток начин. — Ти си верен на Кендъл… искам да кажа Клеър.

Пейдж се напрегна.

На Харли очевидно му дойде до гуша от съветите на брат му. Лицето му пламна, той се извърна да си върви, но Уестън го сграбчи за ръката.

— Почакай малко! Нямах намерение да те обиждам. Наистина! Прекрасно разбирам увлечението ти по момичето на Холанд. В края на краищата, забраненият плод е най-сладък, нали така? Мисля, че може и аз да се пробвам при нея, но първо ще изчакам старият да промени завещанието си. Веднага щом се уверя, че наследството ми е в кърпа вързано, ще видя дали и аз да не се уредя при някое от момичетата на Холанд.

Харли яростно издърпа ръката си.

— Стой далеч от Клеър.

Уестън почеса брадичка и леко присви очи.

— Искаш ли да се обзаложим?

Харли го изгледа невярващо.

— Искаш да се хванем на бас?

— Ъхъ. Да се обзаложим, че още преди края на лятото ще успея да вкарам в леглото си някоя от сестрите Холанд.

— Остави ги на мира.

— И трите ли? — Уестън изразително повдигна едната си вежда. Обожаваше предизвикателствата. — Не ми казвай, че шибаш и трите сестри.

Харли се спусна напред и се опита да сграбчи Уестън за шията, но той отстъпи крачка встрани, хвана го за ръката и я изви зад гърба му. Лицето на Хар — ли се сгърчи от болка.

— Не бъди толкова ненаситен, Хал. В семейство Холанд има достатъчно путки за всички.

— Ти си едно перверзно копеле.

— Може би. Но това е семейна черта, не мислиш ли? Аз поне не се кълна във вечна любов на лейди Клеър докато чукам Кендъл в гората. — Избута Харли настрана и той се блъсна в парапета на верандата. Надвисналите над главата му клони скриха лицето му в сянката си.

Стомахът на Пейдж се сви. Горката Кендъл…

— Някой ден ще си получиш заслуженото — предупреди го Харли.

Уестън се разсмя.

— Надявам се. Надявам се да получа и твоето. Няма ли да е чудесно след време да мога да се похваля, че съм прекарал и трите сестри Холанд? Чудя се как ли ще реагира старият Дъч на това?

С разкривено от отвращение и унижение лице Харли пристъпи под покрива на верандата и Пейдж го изгуби от погледа си.

— Пази си гърба, Уес.

Пейдж чу плъзгането на вратата, която в следващия миг се затвори с трясък. Цялата къща сякаш се разтресе.

Харли беше такъв лигльо! Трябваше да пребие Уес заради гадостите, които наговори по адрес на Кендъл. Уестън беше от онези егоманиаци, които, по думите на Кендъл, разсъждаваха не с главата си, а с оная си работа.

Уестън премигна срещу следобедното слънце, бавно вдигна глава и погледът му попадна върху Пейдж преди тя да успее да се дръпне навътре.

— Чу ли всичко? — попита я той, цъкна с език и бавно поклати глава. Лицето му се изкриви от злобна усмивка. — Интересуваш се от чуждите вълнения, а, Пейдж и?

Искаше й се да го прати по дяволите, но се въздържа, защото неведнъж бе ставала свидетел на клокочещата ярост на Уестън. Когато бяха по-малки, той жестоко пребиваше Харли, примамваше катеричките с фъстъци, само за да ги убие след това с прашката си, а впоследствие започна да брои котките, миещите мечета и опосумите, които бе прегазил с колата си. Уестън си имаше своята тъмна и жестока страна, която плашеше Пейдж. Затова предпочете да не усложнява положението си с излишни спорове и с пламнало лице бавно се смъкна от прозореца. Уестън през цялото време бе знаел, че тя ги наблюдава и въпреки това бе направил Харли на посмешище.

— Знаеш ли, Пейдж, навикът ти да подслушваш може да ти докара единствено неприятности. Но ти, разбира се, искаш точно това, нали? Някакви неприятности, които да разнообразят тъпия ти живот.

Тя преглътна, опитвайки се да овладее напиращите в очите й сълзи. Колко пъти я бе унижавал в детството й! А тя беше само едно дебело момиченце, което боготвореше по-големите си братя. Е, вече отдавна не ги смяташе за богове. Уестън беше жесток кучи син, а Харли… Е, той беше толкова мекушав, че може би трябваше да му трансплантират нов гръбнак.

До ушите й достигна подигравателният смях на Уестън и тя цялата потрепери. Знаеше, че той често й се присмива. Беше виждала приятелите му да прикриват усмивките си и да се обръщат след нея. В такива случаи знаеше, че Уестън им е прошепнал някоя злобна и цинична забележка по неин адрес. Само преди няколко седмици го бе чула да твърди, че по всяка вероятност тя е причината за любовните похождения на баща му. Според него Нийл погледнал грозната си дъщеря и решил, че не може да поеме риска да има и други деца с Мики. Затова кривнал от правия път и започнал да чука наляво и надясно. Приятелите на Уестън, колежанчета и негови бивши съотборници от футболния отбор на гимназията, играеха билярд в спортната зала в сутерена на къщата им и изобщо не предполагаха, че Пейдж се спотайва на стълбището и подслушва всяка тяхна дума. Те се посмяха за нейна сметка, а един от тях дори заяви, че ако някое момче случайно се реши да й свали гащите и да я изчука, ще трябва преди това да си завърже очите, за да не я вижда.

Пейдж хукна нагоре по стълбите и плака цял час след това. Единственото й отмъщение беше да открадне една видеокасета с отвратително порно, която Уестън бе скрил под футболните си обувки на дъното на спортния си сак. Пейдж задигна касетата и я остави така, че майка й да я намери. Последва невероятен скандал. Мики размаза касетата с любимия стик за голф на Уестън.

Пейдж, успяла да си отмъсти по някакъв начин, изпита истински триумф. През годините се бе научила как да се оправя с перверзния си по-голям брат. Само че той никога преди не бе нападал Кендъл. Сега, когато бе взел и нея на прицел, нещата изглеждаха коренно различни.

А Кендъл, на всичкото отгоре, можеше да се окаже бременна.

Пейдж прехапа долната си устна и се приближи към вградения шкаф в другия край на стаята й, претъпкан с цяла армия от плюшени играчки. Най-голяма от всички беше една панда, която седеше върху специално малко столче. Пейдж плъзна ръка по гърба на мандата и напипа малкия отвор зад черния крак на мечето. Бръкна вътре и докосна твърдата студена цев на малкия пистолет, който бе задигнала от стаята на майка си още преди няколко седмици.

Беше се промъкнала в спалнята и ровеше из нощното шкафче на Мики Тагарт, когато откри пистолета. Оръжието бе затрупано с няколко пакета носни кърпички, снопче противни любовни писма и два чифта очила за четене. В онзи момент дори не разбра защо изпита потребност да притежава малкия пистолет, който, макар да изглеждаше напълно забравен от майка й, беше зареден и в изправност.

Пейдж бе изпитала силна възбуда от хладния допир на оръжието. То й бе дало усещане за власт, неизпитвана никога преди. И в този миг бе осъзнала, че пистолетът трябва да й принадлежи. През годините бе крала и други неща — един пръстен от баба й, докато тя все още беше жива, ключодържател от един местен магазин, който бе взела само защото искаше да провери дали ще се измъкне, без да я хванат, една запалка от Харли, червило от Кендъл. Никога досега обаче не бе крала оръжие. Това беше по-различно. Тя погали още веднъж гладката цев, облиза долната си устна и отново подпря пандата на столчето й.

Тя нямаше къде да използва този пистолет. Нямаше нужда от оръжие. Нито пък основание да го държи при себе си, но докато се вслушваше в шума на реката, която се пенеше на дъното на каньона, и вдишваше острата миризма от цигарата на Уестън, Пейдж реши, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото тя да се лиши от пистолета си.

И за пръв път през жалкия си и нещастен живот Пейдж Тагарт почувства, че има надмощие над останалите.