Лиза Джексън
Шепот (3)

2.

— Сега или никога.

Защо не никога?

Миранда загаси двигателя на волвото, който веднага започна да се охлажда, изпуквайки от време на време. През мръсното предно стъкло на колата, осеяно с труповете на безброй насекоми, зърна спокойните води на езерото и прехапа устни. Отново се видя като осемнадесетгодишна — представи си как стои мокра до кости и уплашена до смърт и произнася лъжите си през тракащи зъби.

— О, боже — прошепна тя, отпусна глава за миг и подпря чело на волана.

Не се бе връщала тук от онова лято.

— Стегни се! — Не можеше да се провали сега. Не и след всичките тези години, през които се бе борила да постигне нещо значимо и да докаже на баща си и на останалия свят, че е нещо повече от дъщерята на Дъч Холанд.

Грабна чантата и шлифера си, слезе от колата и пое по пътеката, която водеше към широката предна веранда на къщата. Почука силно на входната врата, но не изчака отговор. Натисна бравата и вратата се отвори. Ето че отново бе в къщата, в която беше пораснала. Десетки образи нахлуха в главата й. Невинни спомени от детството й на разглезено момиченце, изживяно с две по-малки сестри, постоянно отсъстващ баща и твърде неуравновесена майка. По-мрачни картини от юношеството й, когато единствено разбираше, че бракът на родителите й се разпада, че любовта, съществувала някога помежду им, бавно и безвъзвратно си отива. И най-накрая споменът за онази тъмна, съдбоносна нощ, променила завинаги живота на всички тях.

Докато вървеше през фоайето, Миранда усети острата миризма на бор, восък и почистващи препарати. Дъбовият под, излъскан до блясък, блестеше меко на светлината на лампите, измити и почистени от праха.

— Татко? — извика тя и прокара пръсти по парапета на стълбището. Навремето върху най-долната подпорна колона имаше красива сьомга, но рибата, както и всички останали твари и животинки, резбовани върху колоните на стълбището, отдавна вече не съществуваха. От тях бяха останали единствено грозните белези върху потъмнялото дърво.

— Тук отзад съм.

Гърлото й се сви само при звука на гласа му. Първите осемнадесет години от живота й бяха изцяло подчинени на стремежа да му се хареса и да му докаже, че е също толкова добра, колкото би бил и един негов син. Баща й не правеше никакви опити да прикрива факта, че винаги бе искал момчета — здрави и снажни синове, които един ден да наследят бизнеса му, а Миранда бе полагала отчаяни усилия да запълни празнотата, създадена от липсата на мъжки наследници. Усилията й, естествено, се оказаха безплодна загуба на време.

Стиснала в юмрук дръжката на чантата си, тя решително прекоси широкото входно фоайе по посока на всекидневната, разположена в задната част на къщата. Таванът на просторната стая се извисяваше на височина от три етажа. Едната й стена, цялата от стъкло, разкриваше прекрасна гледка към спокойните води на езерото.

Баща й седеше в любимия си стол — фотьойл с кожена тапицерия, поставен близо до незапалената камина. Облечен беше с костюм и вратовръзка, безупречно изгладена бяла риза и лъснати до блясък обувки. Изобщо не си направи труда да стане при появата й. Държеше питието си в ръка и я наблюдаваше. На масичката в близост до стола лежеше разтворен вестник. Всички мебели бяха по местата си, освободени от чаршафите, с които бяха завити в продължение на години. Дори и големият роял, на който години наред се бе упражнявала, си беше на мястото в единия ъгъл на стаята и сякаш очакваше нечии изкусни пръсти да пробягат по клавишите и отново да изпълнят с музика старата къща.

— Миранда. — Грубият глас на Дъч прозвуча задавено. — Изглеждаш също като…

— Зная, зная. — Тя се насили да се усмихне. — С всеки изминал ден все повече заприличвам на мама.

— Тя беше — предполагам, че все още е — красива жена.

— Това като комплимент ли да го приема? — попита Миранда и се запита какво ли иска той след всичките тези години, през които срещите помежду им бяха твърде кратки и спорадични.

— Точно така.

Сериозните му очи леко проблеснаха, когато с ръка я покани да седне на един от столовете с високи облегалки.

— Ти винаги си била най-бърза от всичките. Налей си питие и седни.

Тя обаче не можеше да бъде предразположена толкова лесно.

— Най-_бързата_ ли? — Преметна шлифера си върху облегалката на канапето и попита: — За какво е всичко това? — Кръстоса ръце пред гърдите си. Надяваше се, че изглежда като уверена и хладнокръвна делова жена, а не като малкото и объркано дванадесетгодишно момиченце, подслушало, без да иска поредния ожесточен спор между родителите си. Не можеше да не се пита защо баща й, като никой друг човек на света, винаги успяваше да смачка самочувствието и да разклати самоувереността й. Та тя беше човек, който трудно можеше да бъде сплашен както от строгите съдии и мазните адвокати, така и от закоравелите престъпници, които обвиняваше. През по-голямата част от живота си Миранда безуспешно се бе опитвала да впечатли баща си. Едва напоследък се бе отказала да търси одобрението и признанието му. Чак през последните няколко години най-накрая бе успяла да приеме истината за отношенията помежду им и да започне да мисли за себе си като за достоен и пълноценен човек. Вече не се интересуваше от мнението на баща си; пет пари не даваше дали той я одобрява или не.

Въпреки това обаче продължаваше да изпълнява всяка негова заповед. И да се тресе от нерви.

— Трябва да поговоря с вас, момичета.

— Момичета. В множествено число? — Тя въпросително повдигна вежди. Това вече бе изненада. Неприятна при това.

— Клеър и Теса ще пристигнат всеки момент.

— Защо. Какво става? — Прониза я моментно чувство на вина. Ами ако баща й умираше? Ако се бореше с някоя смъртоносна болест? Погледна към здравия и силен мъж, настанил се удобно в кожения фотьойл, и всичките й страхове се изпариха. Лицето му бе загоряло, очите му, сини като юнско утро, внимателно се взираха в нея над очилата с половинки стъкла, кацнали на самия край на носа му. Косата му, гъста и остра както винаги, бе започнала да сивее, а по слепоочията беше почти бяла. Като се изключи леко натежалата му талия, баща й изглеждаше в изключително добро здраве. Но тя просто не можеше да му има доверие.

Изведнъж се чу ръмжене на двигател. Старият чакъл на алеята изхрущя под гумите на пристигналите коли. Две врати се затръшнаха едновременно.

На лицето на Дъч се появи непроницаема усмивка.

— Сестрите ти.

Прав беше. Чу се шум от стъпки и приглушени гласове. Двете сестри на Миранда влязоха в къщата и малко след това се появиха във всекидневната. Клеър, висока и слаба, с червеникавокафява коса, вдигната нагоре, за да открие лицето й, беше облечена с дънки и памучен пуловер. Изглеждаше напрегната и поотслабнала. Теса, най-малката и най-дръзката от сестрите, влезе със самоуверена усмивка на лицето. Косата й, разрошена от вятъра и изсветляла от слънцето, бе подстригана точно до под ушите й. Облечена беше с дълга ефирна рокля — тъмнолилава на цвят и толкова тънка, че краката й прозираха всеки път, когато Теса застанеше срещу светлината. На краката си носеше украсени с мъниста кожени ботуши, които стигаха до средата на прасеца й.

— Ранда! — В усмивката на Клеър имаше облекчение. Теса изглеждаше далеч по-сдържана и предпазлива.

Клеър прегърна сестра си и прошепна:

— Какво става?

— Нямам представа — прошепна в отговор Миранда.

Клеър, която от нерви и притеснения не бе могла дори да хапне, разтри ръце, опитвайки се да прогони обхваналия я студ. Последните няколко дни се бяха оказали истинско мъчение. Не спираше да се тревожи за Шон и Саманта, които бе оставила в тясна мотелска стаичка в едно населено място, по-малко и от градчето в Колорадо, в което бяха живели. Нервно погледна часовника си. Не знаеше какво точно е намислил Дъч, но се молеше срещата да не отнеме много време.

— Как са децата? — попита Ранда, докато Теса не спираше да кръстосва из стаята.

Ако само знаех!

— Както може да се очаква предвид обстоятелствата. — Клеър от край време си беше лоша лъжкиня. — Да ти кажа истината, преживяхме истински ад. Пол беше въвлечен…

— Всичко ще се оправи — прекъсна я Миранда. Толкова типично за Ранда. Винаги загрижена и готова да се притече на помощ. Неизменно спокойна и уравновесена. Човек, на когото можеш да разчиташ, че ще успокои духовете.

— Надявам се. — Клеър приглади косата си. — Шон изобщо не беше очарован от идеята да се премести далеч от приятелите си.

Теса изсумтя презрително.

— Ще го преодолее. Аз успях.

— Наистина ли? — Дъч леко премести фотьойла и се изправи. Не направи никакъв опит да докосне някоя от дъщерите си. В тяхното семейство чувствата обикновено не се излагаха на показ; вече повече от десетилетие момичетата не бяха прегръщали или пък целували баща си. Дори и по бузата. Не че Клеър се оплакваше. — Сега, когато и трите вече сте тук, предлагам да говорим по същество — заяви той и посочи количката с напитки, отрупана с неотворени бутилки. — Барът е зареден, ако сте жадни. В кухнята има приготвена храна — плодове, сирена, пушена сьомга, ядки.

Никой не погледна към летящата врата, която водеше към кухнята.

— От тази къща ме побиват тръпки — обяви Теса, загледана в голата, лишена от всякакви украшения ламперия на стените. Картините на майка им, разпръснати из цялата къща през детските им години, сега бяха изчезнали. А главите на дивите зверове — пума, бизон, антилопа, вълк и мечка — така гордо изложени в отминалите години, сигурно са били прибрани на тавана. Или пък продадени. Нямаше вече ръмжащи животни, които да се взират от стените със стъклените си очи.

На лицето на Дъч се изписа нетърпение.

— От хижата те побиват тръпки? — изръмжа той. — По дяволите, Теса, та ти израсна в този дом!

— Ни ми го напомняй. — Тя се тръшна на канапето, пусна огромната кожена торба в скута си и започна да рови за цигарите си.

— Щом не желаете питие или пък нещо за хапване, предлагам поне да седнете. — Дъч махна с ръка по посока на столовете, а Клеър за кой ли път си напомни, че не е десетгодишно момиченце, което трябва да изслуша поредното конско. Вече е възрастен човек. Зряла жена, която си има свой собствен живот, пък бил той объркан и разбит. — Вероятно искате да знаете защо ви извиках тук.

— Не и аз. Защото вече зная. — Теса извади цигара и я запали. После изпусна струйка дим. — Това е поредната ти демонстрация на властта, която притежаваш. — Облегна се назад и подпря ръка на меките възглавнички на дивана. — Когато става дума за теб, не може да е нещо друго.

Клеър потрепери. Защо Теса обръщаше всяка среща с баща им в битка? През целия си живот по-малката й сестра се бе бунтувала и дръзко бе оспорвала авторитета на родителите си. Нима не забелязваше червенината, плъзнала по врата и бузите на баща им? Не виждаше ли студенината, появила се в очите му?

— Този път, Теса, може и да си права — съгласи се той с широка, добре школувана усмивка. Същата усмивка, която Клеър си спомняше от детските си години. Усмивката, с която съобщаваше на съпругата си за последната сключена от него сделка, за поредната бизнес схема, която непременно ще му донесе милиони, за деловото начинание, което неминуемо ще постави онова копеле Тагарт на мястото му. Дъч отпи от питието си. — Поканиха ме да се кандидатирам за губернатор на следващите избори.

Новината бе посрещната с пълно мълчание. Никой не промълви и дума.

От забравената цигара на Теса се виеха кълба дим и бавно се издигаха към високия таван.

Клеър се задъха, неспособна да си поеме дъх. Избори, съпътствани от предизборен щаб, репортери и избиратели, които разглеждат под лупа всеки миг от живота на Дъч? И този на децата му? Хора, които проучват внимателно всяка клюка и клевета по техен адрес? О, не! Не сега…

— Обсъждам този въпрос от доста време насам. Няколко души държат да се кандидатирам и са готови да ме подкрепят. До този момент се въздържах само поради една-единствена причина… Ами, да си кажа честно, не съм сигурен пред какво точно ще се наложи да се изправя. И тук, разбира се, нямам предвид своя опонент, а цената, която семейството ни ще трябва да плати. Вие, момичета, майка ви, и аз самият. Но дори и това не ме притеснява чак толкова. Плаши ме единствено перспективата за скандал.

Миранда, седнала сковано на самия край на стола, попита:

— Какъв скандал?

Клеър преглътна внимателно и съсредоточи вниманието си върху по-голямата си сестра. Не го прави! Леко поклати глава, опитвайки се да привлече вниманието на Миранда и да я помоли безмълвно да не настоява повече. Теса се изкашля и се загледа през блесналия от слънцето прозорец. Човек би останал с впечатлението, че се взира някъде в далечината, но Клеър подозираше, че сестра й е изцяло погълната от страшния ад на собствените си спомени.

Дъч въздъхна.

— Знаете какъв скандал — заяви той. — Вижте, и аз не съм света вода ненапита — имам си своите кирливи ризи, но нито една от тях не може да се сравни с това, което вие, момичета, прикривате от шестнадесет години насам.

Кръвта на Клеър сякаш се вледени. Значи това било. Дланите й изведнъж овлажняха.

— Независимо дали това ви харесва или не, цялата тази мръсна история неминуемо ще излезе наяве. Освен това аз имам някои лични врагове, които са готови на всичко, за да провалят кандидатурата ми за губернатор. Врагове като Уестън Тагарт, например. Има и още един проблем. И той се казва Кейн Морън. Не може да не си го спомняте.

Дъч не си направи труда да ги изчака да отговорят нещо. Сърцето на Клеър започна да бие като обезумяло, пронизано от силен страх. Кейн? Той пък какво общо има с всичко това? С всяка изминала минута цялата тази ситуация ставаше все по-ужасна.

— Та, както и да е… Господин Морън е скитник по душа, който като дете живееше тук, край езерото. Баща му беше долен кучи син, който преди много години работеше за мен. Претърпя злополука, която го превърна в инвалид, прикован завинаги към инвалидния стол. Хлапакът му все пак успял да се измъкне от мизерията, завършил колеж и започнал работа като журналист на свободна практика, който през последните няколко години работил в почти всички горещи точки на планетата. Напуснал работа миналата година след като бил ранен и едва не загубил живота си в Босна. И сега се е върнал.

— Тук? — попита Клеър, задъхана от напрежение.

— Върнал се е с намерението да стане… — Той нетърпеливо махна с ръка. — Е, бих го нарекъл писател, защото се е захванал да пише роман. И тъй като очевидно смята семейството ни за много важно и интересно, е решил да го обезсмърти в творението си. Книгата му ще бъде нещо като документална проза.

— Посветена на нас? — попита Миранда.

— На нас и на смъртта на Харли Тагарт.

Клеър едва не припадна. Сграби облегалката на канапето, отчаяно търсейки някаква опора. Ушите й започнаха да бучат.

Усмивката изчезна от лицето на Дъч. Обхваналото го напрежение пролича по ситните бръчици, появили се около очите му. Той се облегна назад и продължи:

— При така стеклите се обстоятелства аз не мога да допусна да ме сварят неподготвен, ако разбирате какво имам предвид. Трябва да зная срещу какво съм изправен и какво точно да очаквам.

Не губи самообладание, Клеър! Не и сега! Не и след всичките тези години! Тя преглътна мъчително.

— Аз… ние… не разбираме за какво говориш. — Наложи си да срещне погледа на баща си, макар че вътрешно цялата трепереше, попарена като растение, лишено дълго от вода. Мълчаливо се прокле заради неумението си да лъже убедително — едно качество, което определено щеше да й е от полза през изминалите години.

Дъч почеса брадичката си.

— Много ми се иска да можех да ти повярвам, но не мога.

Ето че се започна. Клеър се мобилизира, за да издържи обвинителния поглед на баща си и си наложи да диша спокойно и равномерно.

Дъч спря поглед върху всяка една от дъщерите си. Взираше се изпитателно в тях и сякаш се надяваше, че с този си продължителен поглед би могъл да пропука лустрото на демонстрираната от тях невинност и да види скритата отдолу грозна истина.

— Искам да зная какво се случи през нощта, в която умря хлапето на Тагарт.

Помогни ни, Господи! Милият, доверчив Харли…

— Мисля, че една от вас, момичета, е отговорна за смъртта му.

Клеър ахна, опитвайки се да възрази.

— Не…

Дъч разхлаби вратовръзката си, но погледът му остана прикован върху средната му дъщеря.

— Ти щеше да се омъжваш за него, нали така?

— Какво целиш с всичко това? — намеси се Миранда.

— По дяволите! — възкликна Теса и дръпна от цигарата си. — Нямам намерение да продължавам да седя тук и да слушам тези измишльотини. — Рязко се изправи, грабна торбата си, хвърли фаса в камината и се запъти към вратата.

— Сядай, Теса. Всички сме въвлечени в тази бъркотия. — На лицето на Дъч бе застинало студено и неотстъпчиво изражение. — Онова, което искам да направя в момента, е да се опитам да огранича щетите. Надявах се, че вие, момичета, най-после откровено ще си признаете всичко. Но тъй като подозирах, че може и да не го направите, наех човек, който да ми помогне да стигна до истината.

— Какво? — Миранда замръзна на мястото си. — Какво си направил?

Главата на Клеър отново започна да бучи. Зави й се свят от пронизителния звук, който отекваше в ушите й.

— Денвър Стайлз. — Дъч замълча, за да им даде възможност да асимилират чутото, макар че името не говореше нищо на Клеър. — Стайлз е дяволски добър частен детектив. Той ще открие какво точно се е случило преди шестнадесет години и ще ми помогне да потуля евентуалния скандал. Или поне да огранича последиците от него. — Протегна ръка към питието си. — Така че вие, момичета, имате избор. Или още сега ще ми разкажете всичко, или ще оставите Стайлз сам да стигне до истината. Първото ще е далеч по-безболезнено, повярвайте ми. — Вдигна чашата си и я пресуши на една глътка.

— Ти си се побъркал! — Миранда рязко скочи от стола. — Разполагаме със заключението на шерифската служба, според което Харли Тагарт е претърпял злополука с лодката. Не се е самоубил, нито пък е било извършено престъпление.

— Разбира се, че ще излязат с такова заключение — заяви Дъч и на лицето му се изписа гняв. — И питали ли сте се някога защо?

Стомахът на Клеър се преобърна от страх. Не искаше да чуе онова, което щеше да последва. Нито сега, нито когато и да било по-късно. Харли си бе отишъл; нищо не можеше да го върне обратно.

— Самоубийство? Никой не би повярвал на такова заключение. — Дъч презрително изсумтя на абсурдността на подобно предположение. — Хлапето не е оставило предсмъртно писмо. Нито е било депресирано. Така че тук сте прави — версията за самоубийство просто не би издържала. — Дъч презрително стисна устни. Устата му заприлича на тънка линия.

— Версията не би издържала? — повтори Клеър, осъзнала изведнъж какво точно намеква баща й.

— Чакай малко! Да не би да искаш да кажеш, че… Какво? — Миранда го погледна с разширени от изумление очи и бавно приседна отново. — Да не би да твърдиш, че е било извършено престъпление и ние — тя махна с ръка по посока на сестрите си — сме били въвлечени в него по някакъв начин?

Дъч се приближи до бара и си сипа още едно питие.

— Смъртта на Тагарт бе обявена за нещастен случай поради една-единствена причина — аз подкупих служителите от шерифската служба. Платих им, за да изключат от разследването възможността за евентуално убийство.

— Какво? — на един дъх изрече Клеър.

— Не говори такива неща! — предупреди го Миранда.

— Това тревожи ли те?

— Естествено, че ме тревожи. — Миранда, видимо настръхнала, се приближи до прозорците и се подпря на перваза. — Подобни обвинения биха могли да съсипят репутацията на местната шерифска служба.

— Значи се притесняваш, че шериф Макбейн би могъл да изгуби работата си? По дяволите, та той се пенсионира още преди три години.

— Нещата са много по-лични, татко, и ти го знаеш. Една такава история, в която името ми се свързва с… какво? С убийство? Това ли се опитваш да кажеш? Подобни твърдения могат да застрашат кариерата ми.

Той разклати питието си и кубчетата лед издрънчаха в чашата.

— Възможно е.

— Ами ти? Ако наистина си решил да се кандидатираш за губернатор, тази история може да съсипе всичките ти шансове за успех. Ако някой подочуе, че си се намесил в разследването на смъртта на Тагарт…

— Ще отричам. — Очите на Дъч заблестяха. — А що се отнася до скъпоценната ти кариера, тя вече е застрашена. Чух нещичко за един провален съдебен процес, при който известен изнасилвач е бил освободен.

Самоувереното изражение на Миранда мигом помръкна. Раменете й се отпуснаха и тя видимо се прегърби. Баща й имаше право — поне отчасти. Бруно Ларкин трябваше да е зад решетките, вместо да се разкарва на свобода. Но той бе освободен, защото, по вина на Миранда, в съда не бяха представени свидетелски показания, които да го уличат в изнасилване. Жертвата на изнасилването, Елън Фармър, срамежлива тридесет и две годишна жена, която все още живееше с родителите си, не се срещаше с мъже, редовно ходеше на църква и вярваше, че извънбрачният секс е грях, бе извършила самоубийство само ден след започването на съдебния процес. Миранда трябваше да предвиди, че нещо подобно може да се случи. Без показанията на Елън делото трябваше да бъде прекратено. Една добра и невинна жена загуби живота си, а Бруно остана ненаказан.

— Схванах намека ти.

Дъч обхвана с поглед и трите си дъщери.

— Добре, след като вече започнахме да се разбираме, предлагам да поговорим по същество. Коя от вас трите има някакво участие в смъртта на хлапето на Тагарт?

— О, за бога! — Теса преметна торбата си през рамо. — Както вече ви казах, аз си тръгвам.

И тогава отвън долетя ръмженето на автомобилен двигател, което отекна като гръмотевица в тихата привечер.

Клеър, пребледняла като платно, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода. Крадешком погледна към Миранда и избърса длани в избелелите си дънки.

— Този Денвър Стайлз? — попита Миранда, която също изглеждаше видимо разстроена. — Той започнал ли е вече разследването си? Отбивал ли се е в прокуратурата, за да разпитва за мен?

Дъч сви рамене.

— Не зная.

— Не съм съгласна личният ми живот да бъде разследван от теб или от когото и да било друг — заяви тя, а стомахът й се сви от непоносима болка. Едва успяваше да си поеме дъх. — Имаше време, когато можеше да ни казваш какво да правим, с кого да се срещаме, къде да ходим, но това време свърши, татко…

Силно почукване прекъсна думите й и тя се извърна по посока на звука.

— Отворено е — провикна се Дъч.

Миранда почувства силна тежест в гърдите, когато чу нечии стъпки да отекват в антрето. Сякаш менгеме стисна сърцето й, когато гостът застана на прага на стаята — висок, дългокрак мъж с широки рамене, избелели дънки и нагла самоувереност, която прозираше дори и в походката му. На лицето му тъмнееше наболата му брада, острите скули намекваха за примес на индианска кръв, а дълбоко разположените очи гледаха с остротата и жестокостта на орел. Само с един бърз и изпитателен поглед той разгледа и трите жени и това му беше достатъчно, за да си състави ясно и категорично мнение за всяка от тях.

— Денвър. — Дъч енергично се изправи и протегна ръка.

На устните на Стайлз се появи едва забележима усмивка, когато стисна ръката на Дъч, но очите му си останаха студени и преценяващи.

— Крайно време беше да се появиш. Запознай се с дъщерите ми. — Той посочи трите сестри. — Миранда, Клеър, Теса, това е мъжът, за когото ви споменах. Той ще ви зададе някои въпроси, а вие, момичета, ще му кажете цялата истина.