Лиза Джексън
Шепот (2)

1.

— Изобщо не ме интересува какво ще направиш! Ще целуваш грозния задник на Морън, ако се наложи. Или пък ще повдигнеш срещу него толкова съдебни дела, че да не излезе от съдебната зала до края на живота си. Изрови нещо, което да използваме срещу него. Подкупи го или пък удуши тъпото копеле с голи ръце, Мърдок! Пет пари не давам какво ще направиш. Искам само да намериш начин да спреш шибаната книга! — Дъч затръшна слушалката на телефона в колата. — Безгръбначен кретен! — изръмжа той, макар че в действителност Ралф Мърдок, негов адвокат и ръководител на кампанията му, бе измежду малкото хора, на които Бенедикт Холанд се доверяваше безрезервно.

Стисна с все сила пурата, която държеше между зъбите си, настъпи педала на газта и кадилакът му полетя напред. Гумите се плъзгаха и занасяха по тесния път, криволичещ през гористата местност. Стрелката на скоростомера задмина шестдесет мили в час. Колата летеше край покритите с мъх стволове на високите ели, които сякаш се сливаха и размазваха пред очите му.

Кой би могъл да предположи, че призракът на Харли Тагарт ще се появи точно в този толкова критичен момент от живота му? И за кого, по дяволите, се мислеше Кейн Морън — човекът, заел се да опише в книга събитията около смъртта на Харли? Дъч за последно бе виждал Морън преди години — спомняше си го като непокорно хлапе с ужасен нрав, заядливо и винаги готово да се сбие с някого. В ония години Кейн беше побойник и грубиян, който постоянно си имаше неприятности със закона. Кой знае как бе успял да завърши колеж, а след това, глупашки рискувайки живота си, бе започнал да си вади хляба като журналист, и сега, заради някаква шибана рана, бе решил да се върне в Орегон и да напише книга за смъртта на Харли Тагарт.

Колата прехвърли билото и Дъч отново почувства познатото стягане в гърдите, изпита паниката, заливаща го всеки път при спомена за нощта, в която умря хлапето на Тагарт. Дълбоко в най-тъмните кътчета на душата му се спотайваше подозрението, че една от собствените му дъщери бе размазала черепа на момчето.

Но коя точно? Кое от момичетата му го бе сторило? Първородната му дъщеря, Миранда, прокурор в окръжната прокуратура, беше амбициозна до крайност, невероятно горда, непреклонна и упорита. А приликата с майка й беше просто свръхестествена. Ранда бе наследила гъстата тъмна коса и знойните сини очи на Доминик. Чувал бе хората да говорят за нея, че е високомерна и че във вените й вместо кръв тече ледена вода. Тя обаче не беше нито достатъчно коравосърдечна, нито пък толкова глупава, че да убие хлапето на Тагарт. Не, Дъч просто не можеше да повярва в това; Ранда беше жена, която знае какво иска от живота, и винаги бе проявявала изключителна сдържаност и хладнокръвие.

Клеър, средната му дъщеря, беше най-тихата от трите, романтичка по рождение. Като дете беше твърде непохватна и грозничка в сравнение със сестрите си, но с годините бе разцъфтяла и той подозираше, че тя ще е от тези жени, които изглеждат все по-добре и по-добре с напредването на възрастта. В ония години беше затворено и мълчаливо момиче; дъщерята, на която не бе обръщал кой знае какво внимание. Никога не му бе създавала проблеми. Но пък се бе влюбила в Харли Тагарт, а мисълта за това дори и сега, след толкова много години, тежеше като камък в душата му.

До този момент Дъч не бе страдал кой знае колко заради гибелта на момчето на Тагарт.

Сега обаче пръстите му, стиснали волана, овлажняха от притеснение. Клеър със своите замислени очи и обсипано с лунички лице не беше убийца. Не би могла да убие човек. Господи, та тя изобщо не познаваше подлостта, безчестието, жестокостта. А може би той не я познаваше толкова добре?

Слънцето, увиснало над хълмовете на запад, го заслепяваше с ярките си лъчи. Той спусна сенника. Пътят се раздели на две и Дъч пое към малкото градче Шинуук и старата дървена къща, която на времето бе купил почти без пари.

Взе завоя с твърде висока скорост и цялата кола се разтресе, но той дори не забеляза, че е навлязъл в насрещното платно. Някакъв пикап, пътуващ в обратната посока, наду клаксон и излезе на застлания с чакъл банкет, за да избегне челния удар.

— Копеле — изръмжа Дъч, все още потънал в мислите си.

Най-малката му дъщеря, Теса, беше дяволчето в семейството. Руса и синеока, с тяло, което на дванадесет години изглеждаше неприлично съблазнително, Теса беше най-необузданият и непокорен член на семейство Холанд. Докато Миранда винаги се бе опитвала да му се хареса, а Клеър ненатрапчиво бе стояла далеч от полезрението му, Теса съвсем съзнателно и безцеремонно бе използвала всяка предоставила й се възможност, за да му се противопостави. Давайки си сметка, че е любимката му, тя постоянно се бунтуваше и негодуваше от нещо. Дъч съзнаваше, че Теса винаги е създавала проблеми, но за нищо на света не можеше да повярва, че е и убийца.

— Майната му на всичко! — сърдито промърмори той и продължи да предъвква пурата. Ако само бе извадил по-голям късмет и вместо дъщери, бе създал синове… Нещата сега щяха да са различни. Коренно различни. Господ жестоко се бе подиграл с него, наказвайки го с тези момичета.

Дъщерите винаги съсипват бащите си.

Леко отне от газта, когато мина край изкривения бор — онзи, който бе посадил преди цял един живот, по времето, когато бе купил този имот за Доминик — и насочи колата по частната алея, която водеше към къщата. Онзи Дъч, който бе засадил малкото борче, бе заслепен от любов глупак, но последвалите години го промениха, а любовта бавно помръкна, докато накрая се пръсна подобно на кристална топка, хвърлена срещу каменна стена.

Той отключи портата и продължи с колата по напукания асфалт на някога безупречно поддържаната алея. Сребристата повърхност на езерото проблясваше съблазнително между дърветата. Колко много бе обичал това място в ония години!

Сърцето му трепна, когато колата се показа иззад последния завой и пред очите му се появи старата ловна хижа, сгушена сред малка горичка от дъбове и ели. Къщата, извисила се със своите три етажа, гледаше право към езерото.

Дом.

Домът, станал свидетел на неговия триумф и болка.

Решил, че съпругата му също като него ще се влюби в това място, той бе купил целия огромен, залесен с вековни дървета имот специално за Доминик. Но тя намрази новия им дом още в мига, в който за първи път зърна грубите трупи на стените и гредите по таваните. Преценяващите й очи огледаха внимателно стръмния покрив, стените, облицовани с ламперия от дъб и махагон, дървените дюшемета на мода и насмолените греди на тавана. Докосна ръчно изработения дървения парапет на стълбището, което се крепеше на масивни колони, по които ръчно бяха резбовани орнаменти, свързани с митологията на Северозапада. Ноздрите й се разшириха, сякаш изведнъж бе доловила носеща се из къщата отвратителна миризма.

— И ти си купил това за мен? — недоверчиво възкликна тя, неспособна да прикрие горчивото си разочарование. Гласът й отекна в огромното фоайе. — Този… този чудовищен кич?

Миранда, която едва четиригодишна вече бе пълно копие на майка си, с мрачно и сериозно изражение огледа старата къща, сякаш очакваше във всеки един момент отнякъде да изскочи цяла армия от духове, таласъми и чудовища.

— Предполагам, че това — Доминик посочи с дългия си пръст към сьомгата, резбована върху най-долната подпорна колона на стълбището — се смята за изкуство?

— Да.

— Но, Бенедикт, защо, за бога! Какво те прихвана? Защо трябваше да купиш точно това?

Тогава Дъч почувства първото ужасно предчувствие, докоснало сърцето му с ледените си пипала. Погледна я и разпери ръце.

— Купих я за теб и момичетата.

— За нас? Тук, в гората? Насред тази пустош? — Като потрепваше възмутено с високите си токове, Доминик прекоси вестибюла и влезе във всекидневната. Стаята имаше високи сводести тавани, от които висяха три полилея, изработени от еленови рога. — Далеч от приятелите ми?

— За децата е добре да растат…

— В града, Бенедикт, където ще могат да се срещат с други деца на тяхната възраст. За тях е добре да растат в къща, която им подхожда и в която ще могат да се срещат с подходящи хора, за да попиват знания, култура и обноски. — Тя въздъхна, след което, зърнала Клеър да излиза през отворените френски врати към задната веранда, която почти опираше в езерото, Доминик се затича към детето, а токовете й зачаткаха по дървения под още по-силно и отчетливо. — Това ще бъде истински кошмар. — Грабна Клеър от покритата веранда преди детето да успее да се приближи до брега, след което се извърна и яростно изгледа съпруга си. — Не можем да живеем тук. Просто няма да се получи.

— Разбира се, че ще се получи. Ще построя тенис кортове и басейн със собствена съблекалня. Ще можеш да имаш собствени градини и студио над гаража.

Теса, която от първия си ден на този свят изискваше всичките им грижи и внимание, изплака пронизително и започна да извива малкото си телце в ръцете на гледачката.

— Шшт… — Бонита, едва шестнадесетгодишна и незаконно пребиваваща в страната, се опита да успокои червенобузото ангелче.

— Не мога да живея тук! — Доминик беше абсолютно категорична.

— Разбира се, че можеш.

— Момичетата трябва да учат френски. Кой ще им преподава тук?

— Ти.

— Аз не съм учителка.

— Ще им наемем учител. Къщата е достатъчно голяма.

— Ами какво ще стане с уроците по пиано, цигулка, фехтовка, езда… О, мили боже! — Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Огромните й сини очи изведнъж овлажняха и тя притисна ръка към устните си.

— Ще се получи, обещавам — настоя Дъч.

— Но аз не бих могла… Не съм създадена, за да бъда домакиня… Ще имам нужда от помощ… само Бонита няма да е достатъчна.

— Зная, зная. Вече разговарях с една жена — индианка. Казва се Сонгбърд^[1]. Ще разполагаш с достатъчно помощници, Доминик. И ще си живееш тук като кралица.

Дълбоко в гърлото й се зароди презрително ръмжене.

— Кралицата на пустошта. Добре звучи, не смяташ ли?

От този миг нататък тя намрази живота си в тази къща. Презираше езерото и не пропускаше повод да изтъкне, че нищо хубаво не би могло да се случи в близост до песъчливите брегове на езерото Ероухед.

В крайна сметка се оказа, че е била права.

Дъч отвори прозореца на колата още малко, за да пусне вътре влажния летен въздух. Езерото, блеснало под ярките лъчи на топлото лятно слънце, изглеждаше спокойно и омиротворено, неспособно да причини толкова много страдания и агонизираща болка.

— Кучи син — промърмори Дъч и, стиснал здраво пурата между зъбите си, грабна бутилката шотландско уиски, което си носеше от града, слезе от колата и сковано тръгна към входната врата на къщата, газейки по дебел килим от нападали шишарки и борови иглички. Отключи вратата лесно и тя се отвори веднага, сякаш къщата го очакваше. Подметките на обувките му отчетливо изтрополиха по прашните дъски, стори му се, че долавя шумоленето на мишка, спотаила се в някой тъмен ъгъл.

Претършува кухненските шкафове докато намери чаша, потънала в прах, натрупал се през всичките тези години на немара и изоставеност. Беше се обадил предварително, в резултат на което в имота отново бяха пуснали електричество, телефони, газ и вода. През следващите няколко дни щеше да се погрижи къщата да бъде почистена основно, а порасналите му вече дъщери щяха да пристигнат в стария си дом, независимо от това дали им се иска да се връщат или не.

Избърса чашата с пръсти, наля си щедра доза уиски и тръгна нагоре по стълбите към спалнята, която години наред бе споделял с Доминик. Огромното легло беше съвсем голо, а матракът бе внимателно завит с полиетилен. Приближи се до прозорците, вдигна пердетата и, отпивайки от питието си, погледна към отдавна пресъхналия плувен басейн, заринат целия с изсъхнали листа и кал. Съблекалнята, построена близо до трамплина, беше заключена от години. След това отмести поглед от басейна и го насочи към езерото, което толкова обичаше. Загледан в спокойната водна повърхност, той изведнъж бе обхванат от неподправен ужас. Дълбоко в мозъка му сякаш се бе загнездил часовник, който тиктакаше безспир и безпощадно отброяваше всяка изминала секунда.

Какво точно се бе случило тогава? Дали щеше да открие някога? Ледена тръпка разтърси тялото му. Глътна питието си наведнъж и почувства как огнената течност опари гърлото и приятно затопли стомаха му. Бавно тръгна надолу по стълбите — далеч от тази морга, съхранила мрачните му спомени за неудовлетворителен секс и твърде малко любов. Господи, през годините Доминик се бе превърнала в истинска кучка…

Влезе в кабинета, извади портфейла от джоба си и измъкна отвътре обикновен лист хартия, който бе откъснал от тефтера на бюрото си. После се загледа в телефонните номера на дъщерите си. Нито една от тях нямаше да се зарадва на обаждането му, но и трите щяха да се подчинят и да сторят онова, което иска от тях.

Винаги го правеха.

Вдигна слушалката, чу свободния сигнал и стисна зъби.

Проклет да е Харли Тагарт! Проклет да е Кейн Морън! Проклета да е и шибаната истина, каквато и да бе тя, по дяволите!

 

 

— Не е честно! Не би трябвало ние да се местим. Ние не сме сторили нищо лошо. Нито пък сме развратничили! — Шон яростно изгледа майка си. Очите му бяха почти изцяло закрити от рошавата му, дълга коса, мускулите на здраво стиснатите му челюсти ядно подскачаха. Носът му бе осеян с лунички, които дори и силният слънчев загар не можеше да прикрие. Цялото му същество излъчваше непокорство и възмущение. Той ядно ръкомахаше и, осъзнал пълното си безсилие, постоянно свиваше и разпускаше юмруци. Точно в този момент приличаше поразително на баща си, а на Клеър й се искаше да го притегли в прегръдките си, да го притисне към себе си и да не го пусне никога.

— Така ще е най-добре за всички. — Клеър изсипа върху леглото съдържанието на най-горното чекмедже на скрина и започна да прибира чорапите и бельото си в един празен кашон. През цялото време си мислеше, че много би й се искало да можеше и тя да повярва в току-що изречените думи. С времето болката щеше да отшуми — винаги ставаше така, но щеше да е нужно време. Много време.

— Татко е този, който би трябвало да си тръгне! — Шон се тръсна върху един от кашоните и се загледа през отворения прозорец на спалнята към старото ябълково дърво и към люлката от стара автомобилна гума, увиснала от клоните му, която леко се полюляваше от слабия ветрец. Старата гума висеше на оръфано, почерняло от времето въже — тъжен спомен за детската невинност на децата й, невинност, която последните събития бяха унищожили. Децата не бяха използвали люлката от години и земята под нея, някога остъргана до голо от подметките на гуменките им, отново бе започнала да се покрива с рядка и хилава жълтеникава трева. Люлката беше спомен от времето, когато Клеър убедено вярваше, че тя и малкото й семейство са щастливи и доволни от живота. В ония години тя бе успяла да си внуши, че миналите грехове няма да съсипят новия й живот, че ще намери щастлив покой и удовлетворение в това малко сънливо градче в Колорадо.

Оказа се, че се е лъгала.

Рязко затвори празното чекмедже и веднага се залови със следващото. Колкото по-скоро успееше да се изнесе от тази стая, от тази къща, от целия проклет град, толкова по-добре!

Шон се изправи, пристъпи от крак на крак и пъхна ръце в оръфаните задни джобове на отрязаните до коленете му дънки, които му бяха толкова широки, че изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се изхлузят надолу по бедрата му.

— Мразя Орегон.

— Щатът е голям — не можеш да мразиш един толкова голям район.

— Няма да остана там.

— Разбира се, че ще останеш. — Клеър обаче долови решимостта, която се долавяше в думите му. — Нали и дядо ти е там.

Той се изсмя презрително.

— Освен това бих могла да си намеря и работа.

— Като помощник-учител. Страхотна работа, няма що!

— На мен ми харесва. Не мога да остана тук, Шон. Знаеш го. А ти ще се приспособиш. — Вдигна очи към прашното огледало, където видя отразено високото му и мускулесто тяло. Забеляза редките косми, появили се по брадичката и над горната му устна. Устните и скулите му, доскоро по детски меки и нежни, сега бяха изкривени в непокорна гримаса, която подчертаваше започналото му да възмъжава ъгловато лице.

— Всичките ми приятели са тук. Ами Саманта? Какво ще кажеш за нея? Та тя дори не разбира както всъщност става.

Нито пък аз, сине. Нито пък аз.

— Някой ден ще й обясня всичко.

Той възмутено изсумтя.

— И какво точно ще й кажеш, мамо? Че ненормалният й баща е спал с момиче, само с няколко години по-голямо от нея самата? — Шон говореше приглушено и сякаш сам не вярваше на грубите думи, които изрича. — Че е чукал приятелката ми? — Забоде палец в гърдите си. — Моята приятелка, по дяволите!

— Престани! — Прибра нощниците си в кашона, в който бе сложила чорапите. — Няма причина да ругаеш.

— Как ли пък не, по дяволите! Има причина, и то не една. Признай го! Признай си, че това е причината, поради която най-после се разведе с татко след всичките години, през които живеехте разделени! Ти си знаела, нали? — Лицето му стана аленочервено, очите му се напълниха със сълзи, които той упорито отказваше да пролее. — Знаела си и не си ми казала!

Разкъсвана от гняв и унижение, Клеър се приближи до вратата на стаята и я затвори.

— Саманта е само на дванадесет години. Не е нужно да знае, че баща й…

— И защо не? — поиска да узнае Шон, дръзко вирнал брадичка. — Не смяташ ли, че тя все е подочула нещичко, че е научила всичките ни мръсни тайни от приятелките си? — После се усмихна тъжно и поклати глава. — О, точно така, тя просто няма приятелки, нали така? Каква късметлийка! На нея просто не й се налага да ги слуша да й натякват, че нейният старец е един развратен изнасилвач…

— Достатъчно! — приглушено кресна Клеър, блъсна с все сила второто чекмедже на бюрото си и то се затвори с трясък. — Да не мислиш, че всичко това не ме тормози? Той беше мой съпруг, Шон! Зная, че си ужасно наранен, объркан и унизен, но и аз се чувствам по същия начин.

— И затова бягаш. Подобно на страхливо куче, подвило опашка между краката си.

Толкова млад, а вече толкова циничен… Сграбчи го за раменете, заби с все сила пръсти в мускулестите му ръце и вирна глава, за да може да погледне право в гордите му очи.

— Никога повече не си позволявай да ми говориш по този начин! Баща ти допусна грешки. Много грешки и… — Забеляза болката и обидата, изписали се в очите му, и нещо в нея сякаш се прекърши — срути се крехката защитна стена, която бе издигнала с толкова много усилия. — О, Шон… — Притиснала скованото му, непримиримо тяло към себе си, Клеър едва устоя на импулса да заплаче. Не можеше обаче да си го позволи. Прекрасно знаеше, че, проявявайки слабост, не би помогнала на никого.

Вместо това прошепна:

— О, миличък, съжалявам. Толкова много съжалявам… — Шон не се помръдна. Стоеше в прегръдките й като статуя, отказвайки да я прегърне в отговор.

Клеър бавно свали ръце и го пусна.

— Вината не е твоя, нали така? Ти… не си го накарала да… — Отмести поглед встрани, червенината бавно плъзна надолу по врата му.

Намекът, съдържащ се в последните му думи, отекна в съзнанието й. Самата тя хиляди пъти си бе задавала същия въпрос. Може би не бе истинска жена, щом не успяваше да задържи един мъж до себе си. Собственият си мъж. Каква ирония! Дълбоко в душата си знаеше, че не носи никаква вина за случилото се. Съжаляваше единствено за неспособността си да предвиди онова, което се случи. С малко повече прозорливост от нейна страна щеше да избегне гнусните обвинения, клюките, разпространявани шепнешком, и унищожителната болка, които попариха децата й. През целия си съзнателен живот като тяхна майка бе искала единствено да ги защити и предпази от злото.

— Разбира се, че не — с разтреперан глас отвърна тя. — Зная, че ти е много трудно. Повярвай ми, на мен също ми е трудно, но смятам, че ще е най-добре за всички ни — за теб, за мен и за Саманта — ако се преместим и започнем живота си отначало.

— Не можем да се скрием. — Погледът му беше твърд и неотстъпчив. Беше видял твърде много неща за възрастта си. — Клюките рано или късно ще ни настигнат. Дори и в онзи затънтен град в шибания Орегон.

Клеър разтри врата си с ръка и поклати глава.

— Зная. Но когато това стане, ние всички ще сме по-силни и…

— Мамо? — Вратата се открехна и Саманта пристъпи в стаята. Гладкото й челце беше набраздено от безпокойство. Беше дванадесетгодишна и изглеждаше малко непохватна с прекалено дългите си ръце и крака. Тялото й беше слабичко и атлетично без никакви извивки и издатини. През последната година тя отчаяно се надяваше да й пораснат гърди, но си оставаше плоска като дъска и продължаваше да носи спортния сутиен, който толкова много презираше. Повечето от момичетата в класа й вече бяха започнали да се развиват и като че ли всички вече знаеха коя от тях носи сутиен с размер на чашките В, коя вече изпълва чашки с размер С и коя — да пази Господ — е била наказана с размер АА. По всичко личеше, че Саманта е от момичетата, които разцъфваха по-късно. За Саманта това беше проклятието на живота й. Далеч по-опитната й майка обаче гледаше на това закъснение като на благословия. — Какво става?

— Нищо. Просто събирам багажа — весело отвърна Клеър. Твърде весело. Думите й прозвучаха фалшиво и неискрено. Шон изразително завъртя очи и се отпусна на леглото, което, останало без чаршафи и завивки, беше цялото отрупано с колани, тениски, шорти, комбинезони и пижами. Клеър взе една подплънка и я хвърли в торбата за отпадъци, поставена до вратата.

— Но вие крещяхте. — Саманта разтревожено премести поглед от майка си към брат си.

— Не точно.

— Но аз ви чух.

Не сега; не мога да се справя с това сега.

— Шон не иска да се мести — обясни Клеър, намръщено погледна една дамска чанта, след което я пусна в торбата, пълна с вещи, които щяха да дадат на Армията на спасението. — Не желае да се разделя с приятелите си.

— Всичките му приятели са нехранимайковци и наркомани.

Той рязко се изправи.

— Ти нищо не разбираш!

— Майката на Бенджи Норт намерила наркотиците му — скрити в една кутия в стаята му. Марихуана, хашиш и…

Клеър погледна Шон. Ето че най-лошите й подозрения започваха да се потвърждават. Дъхът й сякаш спря от тревога. Започна да навива около пръста си дръжката на друга дамска чанта.

— Вярно ли е?

— Всичко беше постановка. Капан.

— Постановка? От кого?

Пауза. Само един миг на красноречиво колебание.

— От по-големият му брат — излъга Шон. — Макс държал дрогата в стаята на Бенджи, за да заблуди родителите си. Бенджи е чист. Кълна се! — Хвърли на сестра си поглед, който би могъл да среже дори и стъкло.

— Макс е едва на седемнадесет.

— Човек може да взема дрога на всяка възраст, мамо.

— Зная. — Бавно отпусна дръжката, която с все сила стискаше в ръката си. — И точно това ме притеснява.

— Притеснява те?

— Ами ти, Шон?

— Никога не съм взимал каквото и да било! — Очите му блеснаха предизвикателно.

Саманта понечи да отвори уста, но изглежда, че размисли и замълча.

Шон преглътна шумно.

— Е, само цигари и тютюн за дъвчене, но ти вече знаеш за това.

— Шон…

— Той казва истината — обади се Саманта и срещна погледа на брат си. Двамата очевидно имаха някаква своя тайна. Клеър се сепна изведнъж, изстинала при мисълта за тайните, които бе споделяла със сестрите си.

— И откъде знаеш? — попита дъщеря си Клеър.

— Прерових цялата му стая.

— Какво си направила? — прошепна Шон, изпаднал в безсилна ярост.

Саманта сви рамене.

— Намерих само няколко кондома, два-три броя на „Плейбой“ и една запалка.

— Ти, гадна малка подлярке! — Стиснал безсилно юмруци, той прекоси стаята и се надвеси над нея. — Нямаш никакво право да се ровиш в нещата ми! Стой далеч от стаята ми, защото в противен случай ще прочета онзи проклет твой дневник, който смяташ за толкова таен и личен.

— Да не си посмял…

— Престанете! — намеси се Клеър, осъзнала, че така няма да стигнат доникъде. — Достатъчно! Отнася се и за двама ви — не се ровете из вещите на другия! — И после, за да разведри настроението, додаде: — Това е моя работа. Ако се налага тайно претърсване и слухтене, аз ще съм тая, която ще се рови из чекмеджета, гардероби и други тайни местенца…

— Да бе, сигурно — присмя й се Шон.

— Ти само пробвай, пък ще видиш какво ще стане.

Саманта рязко измъкна ластичето, с което бе вързана конската й опашка, тръсна глава, за да оправи косата си, огледа се в огледалото и се намръщи от появата на нова пъпка.

— Е, аз пък се радвам, че ще се местим. Писна ми всички да ме зяпат и да ми разправят всичките онези лъжи за татко.

Дай ми сили! Клеър скръсти ръце пред гърдите си и се подпря на бюрото.

— Какви лъжи?

— Канди Уитакър разправя, че татко е откачалник, който вършил някакви отвратителни неща с Джесика Стюарт, но аз им заявих, че всички те грешат и им обясних, че Джесика беше приятелка на Шон.

Шон изпъшка и се обърна с гръб към сестра си.

— И какво ти отговори Канди? — осмели се да попита Клеър.

— Просто се изсмя — с един ужасно неприятен смях, от който ме полазиха тръпки, а след това заяви на Тами Доусън, че съм класически случай на отричане на истината и че тя ги разбира тези неща, защото баща й е психиатър. — В погледа на Саманта се четеше безпокойство, но тя дръзко вирна брадичка, отказвайки да бъде сломена от лъжите, които се говореха за баща й. — Това не е истина, нали? — Гласчето й изведнъж прозвуча като на малко момиченце и тя нервно преплете пръстите на ръцете си. — Татко не е направил нищо лошо с Джесика, нали? Това не е причината, поради която го напусна, нали?

Сърцето на Клеър се сви от болка. Прехапала устни, тя се опита да се пребори с горещите сълзи, напълнили очите й. Прегърна Саманта и я притисна към себе си. Макар да й се гадеше от отвращение, реши все пак да каже истината.

— Татко ти и аз имахме много проблеми, знаеш това.

— Всички имат проблеми. Ти самата ми го каза. — Гласът на Саманта потрепери от обхваналите я съмнения. Русата й главица, така гордо изправена допреди малко, изведнъж клюмна.

— Вярно е, миличка. Всички имат проблеми. Но…

— Не! — Опита се да се отдръпне, да се скрие от истината, но Клеър реши, че едва ли ще има друг по-подходящ момент, за да й каже истината. Особено пък щом приятелките й я тормозеха с приказките си.

— Но също така е вярно, че Джесика твърди, че тя и татко ти са били… ами, имали са интимна връзка.

Тялото на Саманта се разтрепери неудържимо.

— Интимна връзка?

— Което означава, че той я е чукал — поясни Шон.

— Не!

— Шон, замълчи! — Клеър притисна дъщеря си с все сила. — Не използвай подобен език в дома ни…

Саманта я погледна с обезумели очи.

— Но той не го е направил, нали? Татко никога не би…

— Каквото и да се е случило, трябва да имаш вяра в баща си — чу се да изрича Клеър, макар че думите й прозвучаха кухо като звънене на самотна камбана. Тя самата отдавна бе изгубила вяра в Пол; още преди години се бе отказала от него и от така наречения им брак. Но бе останала омъжена за него само заради децата. Сега това й изглеждаше като някаква жестока, отвратителна шега. А децата й щяха вечно да носят белезите, причинени им от ужасния скандал. — Татко ги и аз бяхме вече разделени, когато… ами когато Джесика каза, че това се е случило.

— Значи казваш, че Джесика е излъгала? — попита Саманта и в несигурното й гласче се прокрадна слаба надежда.

— Как пък не! — присмехулно заяви Шон. — Аз ги видях с очите си. Чифтосваха се като разгонени кучета.

— Престани, Шон!

— Не! — Саманта яростно тръсна глава. — Не! Не! Не!

Гърлото на Клеър изведнъж се сви от болката, която дъщеря й изпитваше.

— Но защо? — Гласът на Саманта прозвуча с октава по-високо от нормалното.

— Защото тя е уличница, а той е перверзник.

— Не зная — рече Клеър. — Шон, не искам да чувам нито дума повече…

— Не! Не е истина! — Тялото на Саманта изведнъж застина и тя изблъска Клеър далеч от себе си. — Не ти вярвам! — Спусна се към вратата. — Ти си лъжец, Шон! Подъл, долен лъжец!

Вратата с трясък се затвори зад нея.

Клеър се завъртя и гневно изгледа сина си.

— Не беше нужно да казваш това.

— Но то е самата истина.

— Има и по-тактични начини…

— Да бе! Например да изчакаме шибаната Канди Уитакър да хвърли цялата история в лицето на Саманта! Престани да бягаш от истината, мамо! Татко е сексуален маниак, който си пада по млади момичета. И за Саманта ще е по-добре да узнае цялата истина. По този начин няма да страда повече.

— Така ли смяташ? — тихо прошепна Клеър и хукна да гони Саманта, която изхвърча от входната врата и се затича надолу по улицата.

Топъл вятър люлееше листенцата на трепетликите, които проблясваха на ярката слънчева светлина. В някоя от съседните къщи яростно лаеше куче. Клеър се затича по тротоара. Заобиколи едно дете с тротинетка и избегна неравния участък, в който асфалтът се бе надигнал от корените на едно от дърветата. Саманта тичаше пред нея и ридаеше. Златистата й коса се ветрееше зад нея, а дългите й крака тичаха все по-бързо и по-бързо — сякаш се надяваше, че по този начин ще може да избяга от ужасните думи и изречените обвинения.

Опитва се да избяга. Също като теб, Клеър. Но човек не може да избяга. Рано или късно миналото винаги го настига.

Саманта стигна до главната улица и хукна да пресича на червено. Един пикап едва не я удари. Шофьорът рязко спря и спирачките пронизително изсвириха. Сърцето на Клеър сякаш спря в гърдите й и тя изкрещя:

— Внимавай!

Не. Не. Не…

— Ей, хлапе, гледай къде пресичаш — сърдито извика шофьорът, стиснал цигара в ъгъла на устата си.

С изстинало от ужас сърце Клеър протегна ръка и изтича пред пикапа.

— Какво, по дяволите…

— Саманта, почакай, моля те — извика Клеър, но Саманта дори не се обърна.

— Шибани идиотки! — ядосано се провикна шофьорът на пикапа.

Клеър, задъхана от бягането, успя да настигне дъщеря си на една пряка преди парка. Слънцето прежуряше, а лъчите му, отразени от тротоара и от броните на паркираните по улицата коли, я заслепяваха. Зачервеното лице на Саманта бе окъпано от сълзи.

— О, миличка — прошепна Клеър. — Толкова съжалявам…

— Трябваше да ми кажеш — обвини я Саманта.

— Не знаех как.

— Мразя го!

— Не, не можеш да мразиш баща си.

— Напротив! Мразя го! — Преглътна мъчително. Клеър протегна ръка да я прегърне, но Саманта се отдръпна от нея. — И теб мразя.

— О, Сами, недей…

— Не ме наричай така! — пронизително изпищя Саманта и в този момент Клеър си даде сметка, че Пол винаги я наричаше по този начин.

— Добре.

Саманта подсмръкна шумно и избърса очи с опакото на ръката си.

— Радвам се, че се местим — заяви тя, като премигваше начесто. — Наистина се радвам.

— Аз също…

— О, не! — Лицето на Саманта изведнъж пребледня. Тя рязко се обърна и погледна в противоположната посока, налагайки си да спре да трепери. Клеър погледна през рамо и видя Канди Уитакър, слабо девойче с тънка талия и гърди, каквито нито едно нормално дванадесетгодишно момиче не би трябвало да има, да се разхожда нагоре по улицата с едно момиче, което Клеър не познаваше. При вида на Саманта и майка й двете момичета изведнъж спряха, загледаха се в тях, опитаха се да прикрият усмивките си и започнаха заговорнически да си шушукат. Клеър, използвайки тялото си като щит, прикри дъщеря си от погледите на двете злобарки и остана така докато момичетата, поели по пътеката, която минаваше край тенис кортовете, не спряха да поглеждат през тесничките си, самодоволно изправени раменца.

— Всичко е наред. Те няма повече да те притесняват. Хайде да си вървим. — Клеър поведе дъщеря си обратно по улицата към дома им. Шон вероятно имаше право; преместването нямаше да реши проблемите им. Не можеха да избягат. Веднъж, преди много години, също се бе опитала да избяга, но миналото не й даваше мира и безпощадно я следваше по петите.

И ето че сега най-после я бе настигнало. Не каза нито на Саманта, нито на Шон, че има още една причина, поради която се връщат в Орегон. Причина, за която не искаше дори да мисли. Само че просто нямаше избор. Баща й, богат човек, свикнал всички да му се подчиняват, й се бе обадил миналата седмица и бе настоял тя да се върне при езерото Ероухед — едно място, изпълнено с толкова много кошмари, че не би могла да ги преброи, дори и да иска.

Беше се опитала да възрази, но Дъч отказа да приеме отказа й и тя просто трябваше да се подчини. Баща й знаеше за неприятностите й с Пол и обеща да й помогне с преместването и адаптацията на новото място. Обеща да й ходатайства пред училищното настоятелство, да й разреши да живее безплатно в огромната къща, в която беше пораснала, да я подкрепя в усилията й да отгледа децата си като самотна майка.

Щеше да бъде пълна глупачка, ако бе отказала да приеме щедростта му. Имаше обаче още нещо, което я притесняваше. В думите му се прокрадваха някакви мрачни и зловещи нотки, които мигновено привлякоха вниманието й и я накараха да настръхне от мрачни предчувствия.

Дъч бе намекнал, че знае нещо за миналото — не всичко, но достатъчно. И това му изявление я бе накарало да проумее, че трябва да се изправи пред него и пред спомена за случилото се преди шестнадесет години. Беше се съгласила да се срещне с баща си, макар че стомахът й се бунтуваше само при мисълта за това.

— Хайде — подкани Саманта тя. — Всичко ще се оправи.

— Не, няма — сърдито възрази Саманта.

Толкова си права, миличка.

— Ние ще го оправим. Ще видиш. — Но още докато изричаше думите, знаеше, че те са поредната лъжа. Една от многото.

 

 

Теса пусна радиото и почувства топлия летен вятър, който рошеше косата й, докато откритият й мустанг прекосяваше планината Сискиоу близо до границата с Орегон. Изгорялата от слънцето трева и сухите хълмове на тази част от севернокалифорнийския пейзаж представляваха тъжна и унила гледка. Теса шофираше вече няколко часа и съвсем скоро щеше да й се наложи да спре, ако не искаше мехурът й да се пръсне от бирата, която бе пила през целия път от Сонома до тук. Стискаше ледена бутилка „Куърс“ между голите си крака, а изпотеното стъкло охлаждаше сгорещената й кожа и мокреше подгъва на шортите й. Незаконно беше да държи в колата отворена бутилка с алкохол. Пиенето по време на шофиране също бе незаконно. Е, повечето забавни неща в този живота биваха смятани за незаконни или пък за неморални. Само че на Теса изобщо не й пукаше. Не и сега, когато, по изрично настояване на баща си, се връщаше в дома им край езерото Ероухед.

Тръпка на ужас пробяга по гръбнака й.

— Копеле — промърмори тя на фона на пращенето, което се носеше от радиото. Започна да натиска бутон след бутон, но без успех. Очевидно каньоните, из които се движеше, бяха прекалено дълбоки и отдалечени от повечето радиостанции. Не й оставаше нищо друго, освен отново да прибегне до старите си касети. Присегна се към отворената кутия, която бе оставила на дясната седалка, и избра една касета на Джанис Джоплин. Тази жена бе починала преди години, преселила се бе на оня свят, където и да беше това, много преди Теса да започне да се интересува от музика, но рокът, който пееше, и дрезгавият й глас винаги успяваха да докоснат най-тъмните и съкровени кътчета от същността на Теса. Джанис пееше така, сякаш познаваше болката — онази разкъсващата душата агония. Страданието и терзанията, които съпътстваха всеки ден от живота на Теса.

Музиката долетя от тонколоните.

Теса отпи от бутилката и бръкна в чантата си за пакет цигари.

„Вземи една малка част от сърцето ми, скъпи,

разбий още една…“

Точно така, помисли си тя. Разбий още една част от сърцето ми. Нали точно това бяха направили всички мъже, на които някога бе имала доверие. Пъхна една цигара „Вирджиния слимс“ между устните си и натисна запалката. Главата й се изпълни с образи от миналото й, спомените от юношеските й години започнаха бавно да обсебват мислите й. Кракът й натисна педала на газта, а стрелката на скоростомера достигна до осемдесет мили в час — доста над разрешената скорост. Теса обаче изобщо не забеляза. А и не й пукаше особено. Цялото й същество бе погълнато от мъчителните спомени, които от толкова дълго живееха в съзнанието й, че и тя самата вече не бе съвсем сигурна каква част от тях е истина и коя е плод на фантазията й.

Запалката се загря и изскочи от гнездото си. Теса запали цигарата, издуха дима през ноздрите си, който се обви около лицето й и веднага след това бе подхванат от силния вятър, съпътстващ летящия по магистралата мустанг.

„Не те ли накарах да почувстваш…“

Заслушана в ридаещия глас на Джанис, Теса пресуши бирата и изхвърли празната бутилка. Дори и през силния рев на двигателя успя да чуе трясъка, когато бутилката се разби на асфалта. Гласът на Джоплин постепенно затихна.

Теса пооправи с пръст слънчевите си очила, подпря волана с коляно и превъртя касетата, за да чуе отново любимата си песен. След което си наложи да се стегне. След по-малко от шест часа щеше да се изправи пред семейството си, което не бе виждала от години. Стомахът й се сви. Когато й позвъни в апартамента й, Дъч й се закле, че и двете й сестри ще я очакват в дома им край езерото Ероухед.

— Задник — промърмори тя и изхвърли фаса през прозореца на колата. Клеър и Миранда. Романтичката и Ледената принцеса. Бяха минали години от последната среща на трите сестри. От мига, в който мокри до кости и разтреперани от студ те се бяха сгушили една в друга и се бяха заклели никога да не говорят за онова, което се бе случило в черните и мътни води на езерото през онази нощ.

Разтреперана, тя се присегна към задната седалка, отвори капака на хладилната чанта и обви пръсти около гърлото на друга бутилка Куърс. След което размисли и реши, че не бива да пие повече алкохол. Скоро щеше да стигне границата. Време беше да се опита да изтрезнее. Джоплин запя отново и Теса си помисли, че е крайно време също така да престане да бяга от музиката на една друга песен, написана преди много години, която не спираше да звучи в главата й отново и отново.

 

 

— Онзи пак беше тук — обяви Луиз, подала глава през вратата на малкия кабинет на Миранда.

Миранда изведнъж настръхна.

— Кой? — попита тя, макар че вече знаеше отговора.

— Същото онова влечуго, което върви по петите ти през последните няколко дни. — Луиз влезе по-навътре, оправи поставената в рамка диплома на Миранда от юридическия факултет, която висеше накриво на стената, след което се подпря на шкафа за документи, сбутан в единия ъгъл на стаята.

Изключително интелигентна чернокожа жена с безупречно гладка кожа и бадемови очи, Луиз от четири години работеше като секретарка в прокуратурата на окръг Мултнома. Сега стоеше срещу Миранда, а в тъмните й очи се четеше искрена загриженост и тревога.

Миранда, която цял ден не се бе връщала в малкия си като кутийка кабинет, се бе отбила само за да вземе някои документи. През по-голямата част от деня бе разговаряла със съдебния лекар, след което бе докладвала на Денис Сантяго подробностите, свързани с убийството в Ричмънд.

— И кой е този тип? — попита тя, докато прибираше в куфарчето си купчината изписани на ръка листи. За миг зърна фотографията, която стоеше в единия ъгъл на бюрото й — любимата й снимка, на която беше заедно с двете си сестри.

Снимката беше правена отдавна — по времето, когато Миранда беше невинно петнадесетгодишно девойче. Три момичета на прага на зрелостта, преплели ръце и застанали върху стръмна канара, извисила се високо над сърдитите сиви води на Тихия океан. Лицата им бяха поруменели, усмивките — искрени, а духът им — волен като вятъра, който развяваше кичури коса пред очите им. Сякаш цял един живот бе изминал от тогава. От онези невинни години, които никога нямаше да се върнат.

Тя рязко затвори капака на куфарчето си.

— Ще ми се да можех да ти отговоря.

Луиз сви рамене.

— Нямам и най-малка представа кой е. Предполагам обаче, че появата му наоколо не вещае нищо добро.

— Не забравяй, че все пак се намираме в сградата на окръжната прокуратура. Съвсем близо сме до полицейското управление. Навсякъде около нас гъмжи от ченгета. Как е успял да влезе?

— Като всички останали — през входната врата. Това е проблемът с обществените сгради. Те се строят и поддържат с парите на данъкоплатците и затова всеки идиот може да влезе вътре. — Луиз скръсти ръце пред огромния си бюст. — И Петрило, също като мен, е разтревожен от упоритостта, с която този тип души наоколо. Инструктира ме да го повикам, ако мистериозният мъж се появи отново.

Франк Петрило беше детектив, който бе започнал работа в прокуратурата много преди Миранда. Наскоро разведен и баща на две деца, които не виждаше достатъчно често, през последните три месеца той често канеше Миранда на срещи. До този момент обаче бяха излизали само веднъж — да хапнат заедно пица, след като една вечер и двамата бяха работили до късно. А това бе всичко, което Миранда можеше да му позволи. Защото тя никога не излизаше с мъже, с които работеше. Лично нейно неписано правило, което никога до този момент не бе нарушавала.

— Просто не мога да разбера защо този човек не желае да остави името или телефонния си номер, при положение, че постоянно се разминава с мен. — Бюрото й продължаваше да е ужасно разхвърляно. В единия ъгъл бяха струпани няколко папки, разтворени справочници заобикаляха монитора на компютъра й, недоизпита чаша кафе се мъдреше близо до календара.

— Минавало ли ти е през ума, че може да е някакъв маниак?

Минавало й е, естествено.

— Твърде много се доближава до мен. И поема сериозен риск като идва тук.

— Мен ако питаш, този тип се държи като типичен маниак.

Миранда грабна шлифера си, който висеше на една закачалка на вратата, и го преметна през едната си ръка.

— Разкажи ми за него.

— Днес дойде за трети път. — Луиз разпери във въздуха три пръста. — Беше тук вчера. А също и онзи ден. Не пожела да остави името си. Когато му предложих да разговаря с някой друг, той се обърна и си тръгна.

— Как изглежда? — До този момент не бе разпитвала за него; не й бе останало свободно време, пък и не проявяваше кой знае какъв интерес. Постоянството на непознатия обаче започваше да й лази по нервите. И да я притеснява.

— Точно това е най-любопитното — отвърна Луиз и за пръв път през този следобед се засмя, разкривайки равните си бели зъби. — Изглежда така, сякаш току-що е слязъл от рекламен плакат на „Марлборо“. Познаваш тази порода мъж. Грубоват, без никакво лустро, с черна коса и сиви очи, които като че ли не се усмихват често. Напрегнат. Метър и осемдесет и четири-пет сантиметра, сух и жилест, неизменно облечен с дънки и риза. Без вратовръзка. С кожено яке, което е виждало и по-добри дни.

— Значи видът му не те плаши?

— Не бих казала, но пък аз не се плаша лесно — отвърна Луиз, а усмивката й помръкна. Миранда се сети за бившия съпруг на Луиз, който в продължение на години я бе пребивал от бой и застрашавал живота й, докато най-накрая Луиз не бе намерила сили да сложи край на своя изпълнен с насилие брак. — В него обаче има нещо, което ме притеснява. Просто му нямам доверие. Когато проумя, че от мен няма да научи нищо, той се поспря пред Деби, облегна се на бюрото й, усмихна се и изведнъж се превърна в господин Очарование.

— Значи все пак има някакъв чар?

— Да… До известна степен. Особено ако си падаш по мъже, които притежават способността да се преобразяват мигновено — една неискрено обезоръжаваща усмивка, две закачливи трапчинки и изведнъж твърдият като кремък мъжкар заприличва на лъчезарното и добронамерено съседско момче. И ако наистина се интересуваш от мнението ми, ще ти кажа, че това е най-плашещото у този мъж. Та застава той пред Деби и започва да я разпитва. За теб. Задава всякакви въпроси. Все лични. Тя, естествено, не може да му отговори, защото го гледа възторжено, загубила ума и дума при вида му. В този момент се приближих аз и той побърза да си тръгне.

— Може да е репортер. — Миранда преметна дамската си чанта през рамо и взе куфарчето от бюрото си.

— Защо тогава просто не остави визитна картичка? Или пък телефонен номер? Защо не си уговори час за среща, по дяволите? Казвам ти, момиче, има нещо гнило около този тип. Струва ми се непочтен.

— Наоколо е пълно с такива като него.

Луиз поклати глава. Черните й къдрици блестяха под ярката светлина на флуоресцентните лампи.

— Не, не е, мила моя. Не и в сградата на прокуратурата. И макар че този човек не прилича на откачен убиец с пистолет, няма да ти навреди, ако проявиш малко по-голяма предпазливост.

— Петрило се е заел да го провери, нали?

Луиз сви рамене.

— Опитва се.

— Не се тревожи толкова — рече Миранда и се поспря до вратата. — През следващите няколко дни ще отсъствам. Може пък през това време въпросният тип, който и да е той, да се откаже и да се прибере обратно в дупката, от която е изпълзял.

— Да бе, също като Рони Клъг.

Цялото тяло на Миранда се напрегна, мускулите на врата й се схванаха и тя едва не се спъна. Неволно докосна шията си, опипа едва забележимия белег и отпусна ръка.

— Не мисля…

— Този тип може да се окаже някой негодник, когото си тикнала в затвора, Ранда. Достатъчно дълго се занимаваш с тази работа и е напълно възможно някои от онези момчета вече да са на свобода.

— Мъжът, който е бил тук, е бивш затворник?

— Не зная. Не прилича на такъв, но човек никога не знае. Спомняш ли си Тед Бънди? Симпатичен. Чаровен. Пръв любимец на жените.

Не би могла да оспори логиката на казаното.

— Добре. Разбрах всичко. И съм съгласна с теб.

— Чудесно. Значи Петрило ще прегледа снимките на всички побойници и изнасилвачи, които си тикнала на топло. Лошото е, че списъкът май ще се окаже доста дълъг.

— Виж, Луиз, не се тревожи толкова много, чу ли? Това, че някакъв тип души наоколо…

— … достатъчно основателна причина за тревога. Този тип изглеждаше изключително мотивиран и неотстъпчив. Стори ми се от хората, които не се отказват лесно и преследват целите си до край. Казвам ти, Миранда, пази си гърба и внимавай по време на този отпуск.

Отпуск. Ако Луиз можеше само да предположи с какво ще се занимава Миранда… И къде точно отива…

Миранда не беше жена, която се плаши лесно, но притесненията на Луиз и споменаването на Рони Клъг не можеха да не й повлияят. Рони Клъг и неговият тридесетсантиметров нож.

А фактът, че ще отпътува извън града, за да се срещне с баща си по негово изрично настояване, само допълнително подсилваше обхваналото я напрежение. Дъч Холанд бе свикнал винаги да постига своето. Подчиняваха му се всички — като се почне с бившата съпруга и децата му и се стигне до стотиците му подчинени. А сега, поради някаква неясна причина, искаше да се срещне с първородната си дъщеря.

Миранда хвърли куфарчето в багажника на колата, огледа внимателно покрития паркинг, а след това надникна през стъклото към задната седалка на нейното волво. Не видя никой да се спотайва по ъглите. Не забеляза ничия заплашителна фигура да я следи от сенките. И слава богу!

Настани се зад волана и се опита да не обръща внимание на пулсиращата болка в слепоочията й.

След няколко минути се включи в потока от коли, които бавно напускаха града. Климатикът в колата не работеше и затова Миранда отвори прозореца, без да сваля поглед от багажника на буика, който се движеше пред нея. Вътрешността на колата се изпълни с топлия и задушен летен въздух. Миранда зърна отражението си в огледалото за обратно виждане. Не беше особено приятна гледка. Избледняло червило, поразмазан грим. Зачервени и уморени очи. Кичури коса, увиснали от кока, завит в основата на главата й.

— Страхотно — промърмори тя, престрои се в другото платно, разпусна косата си и подхвърли дебелото гумено ластиче на съседната седалка. — Направо страхотно…

И кой беше този тип, който разпитва за нея? И защо изобщо слухтеше наоколо? И то точно сега, когато целият ад сякаш отново се стоварваше върху главата й. Когато баща й проклет да е! — от позицията си на фамилен патриарх бе решил отново да се намеси в живота й. Когато целият й живот започваше да се разпада…

— Стегни се! — каза си тя, осъзнала, че не може да си спомни нито миг на слабост. Не може да допусне да се срине психически. Не и сега. Беше работила много усърдно, за да стигне до служебния пост, който заемаше в момента. Изкачила бе всички стъпала в йерархичната структура на окръжната прокуратура и този процес й бе коствал немалко физически трудности и емоционални изпитания. И не смяташе сега да се отказва заради някакъв тайнствен мъж, който души около нея.

Нито пък заради спешното повикване от скъпия татко, достигнало до нея под формата на кратко съобщение, записано на телефонния й секретар. Прокара пръсти през косата си, леко разтри пулсиращата си от болка глава и, оставила косата си да се вее свободно на вятъра, пое право на запад срещу залязващото слънце.

Дъч Холанд й бе наредил да се срещне с него. И то не къде да е, а точно в къщата им край езерото. Миранда си мислеше, че затворената от години хижа ще остане необитаема навеки. Винаги се бе надявала, че никога няма да им се наложи да прибират чаршафите, с които бяха покрити мебелите. Молила се бе ужасите, случили се в тази зловеща къща, да останат там погребани завинаги.

— Лошо. Много лошо — процеди през зъби тя и натисна спирачката, забелязала пътните работници, които привършваха работата си за деня. Внимателно заобиколи оранжевите конуси, струпани на пътя. Един от работниците прибра лопатата си в омазаната с асфалт каросерия на един камион. Жена, стиснала флагчета в ръце и облечена с флуоресцираща жълта жилетка, поспря за миг, за да запали цигара, след което се качи в камиона.

Миранда примижа срещу слънцето. Една тревожна мисъл се загнезди в главата й. Възможно ли е да съществува някаква връзка между загадъчния мъж, появил се изневиделица, за да разпитва за нея, и неочакваното повикване от баща й? Или фактът, че този човек бе нахлул в живота й по същото време, в което отчужденото й семейство отново бе започнало да предявява претенции към нея, бе просто съвпадение?

Едва ли. Миранда Холанд прекалено дълго бе практикувала право, за да вярва в съвпадения.