Лиза Джексън
Шепот (18)

4.

— Както изглежда децата ти се справят нелошо в новата обстановка — отбеляза Кейн, седнал в кухнята и загледан в Клеър, която им приготвяше по чаша кафе.

Преди малко буквално му се бе наложило да откъсне Шон от мотора. Хлапето не спираше да задава въпроси за машината, искаше да се вози отново и отново и се бе съгласило да се качи в стаята си и да си легне едва след като Кейн му обеща някой друг ден да дойде отново с мотора и да го научи да кара. Положителното в цялата история бе, че момчето започваше да омеква и да променя отношението си към него, макар че в очите му все още проблясваше недоверие всеки път, когато видеше Кейн да докосва Клеър. Е, какво толкова, хлапето просто се опитваше да защити и предпази майка си.

— Не ми харесва, че насърчаваш Шон да кара мотора ти — предупреди го Клеър, но Шон беше на седмото небе от радост, а пък що се отнасяше до Кейн, той просто бе убеден, че на този етап от живота си момчето отчаяно се нуждае от някакво ново и приятно предизвикателство. Старите му приятели в Колорадо очевидно много му липсваха. А пък няколкото хлапета, с които се бе сдружил тук, в Шинуук, бяха най-обикновени гаменчета.

Също като теб на времето.

— Заповядай. — Клеър му подаде чаша с кафе, малко коняк и бита сметана. — Хайде да излезем да ги изпием отвън.

 

 

Двамата излязоха на верандата и седнаха на старата люлка. Умълчаха се, заслушани в звуците на нощта — една нощна пеперуда отчаяно блъскаше крилца в стъклото на прозореца, от магистралата долиташе приглушеното бръмчене на преминаващите коли и камиони, рибата игриво подскачаше в езерото, някъде в далечината изсвири влак, а от отворения прозорец на Шон на втория етаж се носеше някакво хеви метъл парче.

— Имаш право. Шон и Сам се справят нелошо тук. Сам се чувства по-добре от Шон, но той е по-голям от нея и имаше повече приятели в Колорадо.

— Съвсем скоро ще си намери мястото и тук.

— Така е. Децата са много гъвкави и лесно се приспособяват — съгласи се Клеър, но по изражението й Кейн се досети, че изпитва неописуема болка при мисълта за страданията, които децата й бяха преживели.

— По-гъвкави от теб? — Беше преметнал едната си ръка през раменете й и нежно милваше врата й.

Тя въздъхна и облегна главата си назад, излагайки на показ бялата си шия. Кейн мигновено се възбуди отново. Какво толкова имаше у тази жена? Само един неин поглед и с него бе свършено! Кръвта му пламваше, страстта завладяваше душата му. От край време се чувстваше по този начин в нейно присъствие и започваше да си мисли, че така ще бъде до края на дните му.

— По-гъвкави от мен? Може би. — Духна в чашата, опитвайки се охлади горещата течност, а Кейн се опита да не гледа примамливо присвитите й устни.

— Разкажи ми за него.

— За кого? О, за Пол ли? — Клеър набръчка нос, а после сви рамене. — Какво искаш да знаеш?

— Как се запозна с него?

Клеър се намръщи едва-едва, отклони поглед от него и се загледа в гората.

— Беше професор в общинския колеж, в който се записах на времето. Току-що се бе развел с втората си съпруга. Трябваше да проявя малко повече здрав разум и предпазливост по отношение на него, но, за жалост, не го направих. — Отпи от кафето си и се запита каква част от истината би могла да му довери. Време беше да му каже истината. Трябваше да намери сили да му признае, че момчето, с което бе прекарал почти целия ден, беше негов син. Само че не можеше да го направи. Не още. Животът й щеше да се обърка още повече в мига, в който той научеше, че е баща на Шон. Така че сега ще му разкаже само част от историята, пропускайки най-важните подробности.

Обясни му, че след смъртта на Харли и неговото заминаване за армията тя също напуснала Шинуук и се преместила в Портланд, където завършила гимназия в местния общински колеж. Не му спомена, че по това време беше бременна. Не му каза за намеренията си да отгледа бебето сама. Ако родителите й бяха заподозрели за бременността й, те със сигурност щяха да вдигнат голяма олелия, но Клеър не им каза нищо и нито Дъч, нито пък Доминик, която по онова време все още не се бе развела с него и не бе заминала за Париж, заподозряха нещо. Клеър обаче изобщо не се притесняваше от факта, че те биха могли да се досетят, че носи дете в утробата си. По онова време вярваше, че е заченала от Харли и възприемаше детето като много специален дар. По-късно осъзна, че бебето всъщност е на Кейн, а това само още повече засили любовта й към Шон.

— На Пол му харесваше да е женен. Обичаше да има край себе си съпруга, която да му готви, да чисти, да се грижи за къщата му и да изглежда добре в обществото. Възможността да се ожени за момиче, значително по-младо от него, му допадна веднага. Още повече, че фамилното ми име беше Холанд, което, вероятно, го е накарало да си помисли, че някой ден със сигурност ще получи купища пари от семейството ми. Онова, което предпочете да не ми казва, бе, че причината за двата му развода е една и съща — интимните му връзки с млади момичета, някои от които току-що навършили шестнадесет години.

— Страхотен тип — процеди през зъби Кейн и отпи от кафето си.

— Не забравяй, че по онова време аз самата бях едва на седемнадесет. Бракът ми с него беше пълно безразсъдство от моя страна. — Само че в онзи период от живота си тя се чувстваше ужасно самотна и уплашена. Пол беше нейната котва. Поне в началото. Освен това се бе престорил, че бебето е негово. Двамата заедно промениха рождената дата на Шон — детето бе родено в края на април, но те записаха рождения му ден през юли. И тъй като Харли бе умрял предишния август, а Клеър бе до известна степен изолирана от семейството си, никой не научи истината. Родителите й за пръв път видяха Шон едва след като той навърши годинка. Самият той не знаеше истинската си рождена дата, защото Клеър подправи акта му за раждане преди още Шон да тръгне на училище. — Какво повече бих могла да ти кажа? Бракът ми с него беше грешка.

— Важното е, че най-накрая си се отървала от него.

— Само че той все още е баща на децата ми. — Е, поне на Саманта.

— Да, но си кръстила Шон на Тагарт. Шон Харлан Сейнтджон.

— Още една моя грешка — рече Клеър. Първоначално бе смятала да кръсти момчето Тагарт, но след това реши, че за детето й ще е най-добре ако му осигури чист старт в живота — без задълженията и ангажиментите, произтичащи от името му. А след това, когато стана ясно, че баща на бебето е Кейн, Клеър се озова в безизходица — детето вече си имаше име и тя не можеше да го смени. Тогава си обеща да се концентрира изцяло върху брака си и да се постарае семейният й живот да потръгне. Правеше всичко възможно, за да угоди на Пол, макар че втората й бременност изобщо не беше планирана и Пол никак не бе очарован от перспективата да издържа още едно дете, пък било то и негово собствено.

Клеър все пак роди детето — оказа се дъщеричка и Пол я прие. Междувременно Клеър все някак си успяваше да се справи с многобройните си задължения — ходеше на училище, грижеше се за децата и поддържаше къщата безупречно чиста. По-късно започна да работи като учителка. Прекарваше все повече и повече време извън дома си и бракът й постепенно тръгна надолу. Самата тя порасна и помъдря, стана по-независима, изработи си свои собствени стандарти, мнения и предпочитания. Пол, естествено, не одобри това.

Когато Шон навлезе в трудните си юношески години, Пол стана просто нетърпим. Той така и не можа да приеме постоянните проблеми на Шон със закона — момчето на няколко пъти бе задържано за дребни кражби и вандализъм. Освен това съществуваше и проблемът с момичетата. Хубавичките гимназистки се редяха на опашка, за да излязат с красивия им син. Стигна се до там, че Пол, неспособен да овладее стария си отвратителен порок, в крайна сметка отново се поддаде на увлечението си по млади момичета и съблазни Джесика Стюарт, една от приятелките на Шон. Скандалната връзка обаче се оказа с катастрофални последици за Пол. Джесика не само разказа всичко на родителите си, но се оплака и в полицията. И други момичета последваха примера й, в резултат на което срещу Пол бяха повдигнати сериозни обвинения.

— Разведох се с него едва след като му бяха повдигнати обвинения. Преди това живяхме разделени, но аз не исках да се развеждам. Смятах, че така ще е по-добре за децата.

— А какво смяташ сега? — промълви Кейн и я привлече по-близо до себе си.

Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му.

— Сега си мисля, че е трябвало да го зарежа в мига, в който за пръв път разбрах за многобройните му забежки и изневери. По онова време Саманта беше на около две годинки. Само че аз бях прекалено млада и напълно зависима от него. Единственият ми друг избор бе да се върна с подвита опашка при баща си и да го помоля да ми помогне. — Погледна към притъмнялата гора и поклати глава. — Не желаех да го направя. За нищо на света.

— И затова остана при мъжа, който се отнася с теб като с парцал.

— Не, разделихме се. Само че аз така и не събрах достатъчно кураж, за да се разведа с него. Направих го едва когато осъзнах, че е абсолютно немислимо да продължавам този, макар и формален, брак. Макар че не бях влюбена в Пол, аз уважавах брака като институция и смятах, че двамата с него сме обвързани навеки. — На устните й се появи горчива усмивка. — Предполагам, че това е една от многото романтични фантазии, в които вярвах като младо момиче. На времето Ранда не спираше да повтаря, че романтичната ми нагласа някой ден ще ме погуби. По всичко личи, че е имала право. — Тя отпи от кафето, което вече бе изстинало и алкохолът се усещаше прекалено силно.

— Значи не си го обичала.

Никога! Не и така, както обичах теб!

— Бракът не е само любов, Кейн. Той е обвързване, отдаденост, всеотдайност. По отношение на него. По отношение на децата. По отношение на семейството. — Клеър се изсмя несигурно. — Само че Пол не го схващаше по същия начин. Трябваше ми известно време, за да го разбера, но най-накрая успях. И ето ме обратно тук. Разведена съм, нямам работа и се налага да отглеждам сама две своенравни и твърдоглави деца. — И да те лъжа постоянно. О, господи, Кейн, ако само знаеше… Ако можеше да предположиш, че Шон е твой син. Не е на Пол. Нито пък на Харли. Твой е!

Клеър потрепери. Всичките й тайни бавно се разплитаха. Имаше чувството, че Кейн бе намерил някакъв свободно висящ конец от вътъка на живота й, започнал бе да го дърпа и сега всичките й лъжи щяха да излязат наяве. Съвсем скоро щеше да бъде разобличена. Или от Кейн, или от Денвър Стайлз. И какво щеше да прави тогава? Не смееше дори да си помисли за последствията. Добре че нямаше кристално кълбо, с което да надникне в бъдещето.

Кейн я целуна по челото и тя преглътна надигналото се в гърлото й ридание. Не беше честно да се влюбва в него отново. Не и сега. Защото беше сигурна, че в мига, в който научи цялата истина за нея, Кейн ще я намрази навеки.

 

 

— Значи работите за Дъч Холанд — отбеляза Уестън, подаде питието на Денвър Стайлз, затвори барчето от тиково дърво и се настани в другия край на каютата. Не му се нравеше мисълта, че е съвсем сам със Стайлз. Чувстваше се неспокоен. Не го свърташе на едно място. Беше като куче, подушило наблизо разгонена кучка. За нещастие обаче точно сега Уестън имаше нужда от този мъж.

— Точно така.

— По някакъв специален проект ли?

— Би могло да се каже. — Стайлз се бе излегнал лениво на един от столовете, преметнал крак връз крак. Изражението на лицето му граничеше с безочлива арогантност.

Уестън се опита да се отърси от усещането, че непрекъснато го манипулират. Най-напред Теса с обаждането си по телефона, а сега и този мълчалив мъж с проницателен поглед, черни дънки, избеляла тениска и евтино яке, виждало и по-добри дни. Обут беше с каубойски ботуши с изтрити токове и излъчваше самоуверена арогантност, която дразнеше Уестън до смърт. Носът му очевидно бе чупен неведнъж, а по загорялата кожа на ръцете му се открояваха бледи белези — спомен от младежки лудории, юмручни схватки и нападения с нож. Стайлз беше слаб, но жилав и як и, ако се съдеше по самоувереното му излъчване, беше човек, който добре познава и силните, и слабите си страни.

Мълчаливият непознат беше човек, когото Уестън не би искал да има за свой враг. Поне докато не научи нещо повече за него. Трябваше по някакъв начин да отгатне слабите места на Стайлз, за да ги използва срещу него. Този тип обаче като че ли нямаше минало; той като че ли се бе появил на прага на Дъч Холанд ей така, направо от нищото.

Уестън обаче не смяташе да се отказва. Щеше да изрови истината за този тип, дори и ако се окажеше, че е дошъл при тях направо от дверите на ада. Всеки човек имаше минало, а тези, които криеха своето, вероятно се опитваха да прикрият някоя грозна тайна. Толкова по-добре. Уестън бе твърдо решен да открие — независимо на каква цена — що за човек е този Стайлз и какви кирливи ризи крие в така грижливо пазеното си минало. За момента Уестън се намираше в неизгодно положение, но смяташе скоро да промени това. Защото той никога не губеше. Никога!

— Какво точно правите за Дъч?

Стайлз изпи на един дъх половината от уискито в чашата си, а погледът му обходи лакираните дървени повърхности в каютата. Наблюдаваше внимателно, сякаш преценяваше всеки отделен детайл. До най-малката подробност.

— Това влиза ли ви в работата?

— Би могло. — На лицето на Уестън се появи усмивка, която обикновено успяваше да предразположи всеки събеседник. Но не и Стайлз. — Мисля, че задачата ви е да се опитате да ограничите евентуалните щети.

Стайлз леко вдигна едната си вежда, насърчавайки го да продължи.

— Според мен Дъч възнамерява да обяви кандидатурата си за губернатор на щата, но държи да подсигури гърба си, преди да се остави на милостта на пресата. Не желае никакви изненади, скандали или грозни тайни, за които не е и предполагал. И без друго вече си има достатъчно неприятности с Морън и книгата му. Не би искал още нещо да изскочи неочаквано и да провали кампанията му.

Никакъв коментар от страна на Стайлз. Гледаше го изпитателно с немигащите си очи и сякаш безмълвно го обвиняваше в безброй престъпления. Уестън почувства, че го побиват тръпки. Каквато и да беше работата на този тип, той очевидно я вършеше добре.

— Какво точно искаш от мен, Тагарт?

Въпросът изненада Уестън. Не очакваше, че Стайлз ще подходи толкова директно.

— Е, както сигурно си чул, ние, Тагартови, не сме първи приятели с фамилията Холанд.

Стайлз лениво завъртя питието в чашата си. Яхтата се залюля на вълните на прилива. Някъде в далечината се чу приглушеният вой на сирена, предупреждаваща за внезапно паднала мъгла.

— Всъщност враждата между двете семейства продължава от години и, независимо дали ми вярваш или не, аз лично смятам, че тя е полезна за компанията ми — додаде Уестън. — По моето скромно мнение честната конкуренция оказва благотворно влияние върху развитието на икономиката.

— Честна конкуренция? — присмехулно възкликна Стайлз. Държеше се така, сякаш не вярваше на нито една дума, произнесена от Уестън. — Я не ме будалкай.

— Е, в по-голямата си част поне…

— В последните години ти си отмъкнал голяма част от най-ценните и квалифицирани служители на Холанд.

— Ей, та те бяха нещастни при него. Искаха повече пари.

— Освен това вероятно поддържаш няколко човека, които шпионират за теб в компанията на Дъч. — Стайлз замислено присви очи. — Така че не се опитвай да ме баламосваш. Тук не става дума за конкуренция, а за дългогодишна вендета. Но вендетата, както знаеш, може да се обърне срещу теб самия.

Исусе, този тип разполагаше с информация, която беше строго поверителна. Уестън започна да се поти. За него би било далеч по-разумно ако привлече Стайлз за свой съюзник. Защото в никакъв случай не би искал той да му бъде враг.

— Мислех си, че би могъл да си осигуриш по-добра сделка от онази, която си сключил с Дъч.

— С теб?

Уестън кимна замислено. Изпитателно се вгледа в Стайлз, опитвайки се да долови някаква реакция. Но такава не последва.

— И какво трябва да правя?

— Нищо по-различно от това, което вършиш в момента.

Стайлз бавно отпи от чашата си. Изобщо не трепна, не показа никаква емоция. Остана си напълно невъзмутим. Този човек имаше железни нерви. Истински покерджия. Уестън не би искал подобен тип да се обърне срещу него.

— Искам да продължиш да вършиш работата, възложена ти от Дъч, но да докладваш и на мен.

Едва загатната усмивка — сурова и сардонична — потрепна на устните на Стайлз. Някаква шамандура се удари в борда на яхтата.

— Най-после си дойдохме на думата.

— Сделката може да се окаже доста изгодна за теб.

— Кое те кара да мислиш, че мога да бъда купен?

— Всеки си има своята цена. — Уестън започна да се успокоява. Изпитият алкохол сгря кръвта му, направи го по-смел и настъпателен. Освен това вече се намираше на своя територия — разговорът се завъртя около темата услуги срещу заплащане, а Уестън беше специалист в тази област. Неведнъж му се бе налагало да води подобни преговори. А и Стайлз все още не бе хукнал към вратата. Не се правеше на праведен моралист, възмутен до смърт от предположението на Уестън, че би могъл да го подкупи. Нищо подобно! Човекът продължаваше да си седи, да отпива от шибаното уиски и да обмисля възможностите си. Това беше добре.

— Ще ти плащам толкова, колкото получаваш и от Дъч, така че ще получаваш двойно повече и ще се отчиташ пред двама началници.

— И това е всичко?

— Е, може и да те помоля да пропуснеш да споменеш част от информацията пред добрия стар Бенедикт.

— Няма да стане.

Уестън рязко вдигна глава. Беше толкова сигурен, че Стайлз ще налапа въдицата.

— Не желая да мамя добрия стар Бенедикт.

— Той няма да разбере.

— Така ли? — Усмивката на Стайлз стана по-сурова, пръстите му стиснаха по-здраво чашата и ставите му изпъкнаха под загорялата кожа на ръцете му.

— И защо да ти вярвам?

— А защо не?

— Ако приема предложението ти, а ти го разгласиш на всеослушание, аз оставам без работа.

— Няма да промълвя нито дума. Споразумението ни ще си остане между теб и мен.

— Сериозно? — Очите на Стайлз заблестяха от гняв. Уестън започна да се плаши. Що за човек беше този тип? Самият Луцифер ли бе слязъл на земята?

— Пак ще ти задам същия въпрос: Защо да ти вярвам?

— Защо да ти плащам тия пари, ако сам ще провалям прикритието ти?

— И за какви пари става дума?

Значи все пак го слушаше внимателно. Уестън почувства злобничко удовлетворение. Денвър Стайлз беше решил да го издои. Като всички останали в този шибан свят.

— Както вече казах…

— Не проявявам интерес.

— В такъв случай ще удвоя сумата. Не, ще я утроя. — Уестън искаше най-после да приключи с това, за да преминат към същността на проблема. Въпросът със заплащането беше твърде незначителен на фона на останалите въпроси, които го вълнуваха. — Ще ти платя три пъти повече от онова, което ти дава Дъч.

— Предварително? — Напрегнатите му очи нито за миг не се отделяха от лицето на Уестън. — Сто и петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди предварително. Останалата част — по-късно.

Стайлз се замисли. Мускулите на лицето му енергично потрепваха.

— В замяна искам да узная какво разследване извършваш в момента за Дъч. Освен това искам повече информация за новия му проект — следващата фаза от изграждането на „Стоун Илахий“.

— Тази информация е обществено достояние. Плановете са предоставени на градската управа. Ще разшири съществуващия комплекс като построи още един, по-малък хотел, около който ще има игрище за голф, тенис кортове и всички останали екстри.

— Къде?

— Не на самия бряг, а на около половин миля от основната сграда.

Тръпка на ужас разтърси тялото на Уестън. Беше го очаквал, но все се надяваше, че информацията му може да се окаже погрешна. Дъч обаче все пак бе успял да намери по-закътано и приказно красиво местенце за най-новия си проект. По дяволите, дори и най-внимателно обмислените планове…

— Градската управа вече даде разрешение за строежа. Изкопните работи започват идната седмица. — Стайлз продължаваше да се взира в него. Гледаше го изпитателно, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Толкова скоро? Исусе! — Присегна се за цигарите си, почувствал, че по челото му избива пот. Запази спокойствие, рече си той. Все още няма никакъв проблем. Обаче имаше проблем със запалката си — все не успяваше да запали цигарата „Марлборо“, която бе пъхнал в устата си. Всичките му внимателно обмислени планове можеха да отидат по дяволите само с едно загребване на огромните земекопни машини. Запази самообладание. Не си създавай излишни проблеми. — Е, ще се споразумеем ли?

Стайлз не отговори веднага. Напрегнато стисна зъби. Лицето му беше мрачно и сурово. Изглеждаше като човек, който се кани да сключи сделка с дявола.

— Ще бъдеш много богат човек, когато всичко тук приключи.

— А може и да се простя с живота си.

Това важи и за двама ни, помисли си Уестън, но не го изрече на глас. Вместо това протегна ръка на Стайлз.

Денвър едва не се изсмя презрително, но не намери в себе си достатъчно сили, за да отклони предложението и да си тръгне. Отлично.

— Добре, Тагарт — най-сетне рече той, изправи се, но отказа да поеме ръката на Уестън. — Споразумяхме се. Горчиво обаче ще съжаляваш, ако споменеш някъде за това.

— Наистина ли?

— Ще изровя толкова мръсотия за семейството ти, че ще се удавите всичките в нея. Вече научих достатъчно, за да съм на ясно, че вие, Тагартови, не сте по-добри от семейство Холанд. Всъщност, струва ми се, че е точно обратното. — Присви очи, а на лицето му се изписа красноречиво превъзходство. — Имаш много кирливи ризи, Тагарт. И двамата го знаем. Така че — не се опитвай да ме прецакаш.

— Това заплаха ли е? — Уестън не можеше да повярва на ушите си. Този боклук наистина ли се опитваше да го сплаши?

— Не, само един съвет. Приеми го както намериш за добре. — Приближи се до вратата и додаде, без да си направи труда да се обърне. — Очаквам до три дни да получа петдесет хиляди долара. В брой.

Уестън го изпрати с поглед, опитвайки се да убеди сам себе си, че заплахите на този тип са празни приказки. Очевидно бе попаднал на поредния самохвалко. Стайлз обаче излъчваше самоуверена компетентност и убедителност. Суровият му поглед би могъл да уплаши и ягуар, а белезите по лицето и тялото му доказваха, че е прекарал доста време на улицата.

Уестън изтри овлажнелите си длани в крачолите на панталона си. Надяваше се, че инстинктите му не са го подвели и в този случай. Щеше му се да вярва, че срещата със Стайлз няма да се окаже най-ужасната грешка в живота му.

 

 

Пистолетът не му даваше мира. Докато четеше цялата събрана информация, отнасяща се към смъртта на Харли Тагарт, Кейн все се връщаше към оръжието — нерегистриран пистолет с малък калибър. На времето детективите не му бяха обърнали никакво внимание, макар че го бяха намерили на тинестото дъно на залива, на по-малко от десет метра от тялото на Харли Тагарт. По него имало отпечатъци, но така и не се бе разбрало чии са.

И така, какво правеше там този пистолет? Дали не е бил изхвърлен в залива след друго престъпление, а присъствието му близо до тялото на Харли да се дължи на най-обикновено съвпадение? Съществуваше и друга възможност — не беше изключено някой да го е хвърлил в мътните води на залива с едничката цел да усложни разследването и да насочи полицаите в друга посока. Случайно ли беше попаднал там или представляваше изключително важно доказателство? Свързан ли бе по някакъв начин с Клеър? Сърцето му подскочи, когато си спомни за нея и за сладостното им любовно преживяване. Съзнанието му отново бе обсебено от представите за голото й тяло, окъпано от лунните лъчи. Образът й, ненадейно нахлул в мислите му, го свари неподготвен и цялото му тяло изтръпна от обхваналата го силна възбуда. Припомни си допира на меката й кожа и изведнъж се улови, че крои планове, които да му помогнат да бъде с нея, да я докосва, да я целува, да чувства ударите на сърцето й, да я държи разтреперана в прегръдките си. В този момент искаше едно-единствено нещо — да я люби отново и отново, да изследва всяка част от тялото й с устни и език.

По дяволите, възбуждаше се само като си мислеше за нея. Само че не разполагаше с време за фантазии. Не и сега. Не и когато почти бе навързал събитията от онази нощ в тяхната последователност.

Сестрите, разбира се, бяха излъгали. Или и трите бяха въвлечени по някакъв начин, или просто се опитваха да предпазят някоя от тях. Кейн обаче не знаеше коя точно. Не можеше да си представи Клеър като хладнокръвна убийца, но пък смъртта на Харли може би бе причинена по невнимание. В онази нощ Клеър бе развалила годежа. Разгневен от постъпката й, Харли може би бе започнал да й крещи и да я заплашва, че няма да й позволи да го изостави. Може дори да са се сдърпали и тя, опитвайки се да се защити и предпази, може да го е ударила с все сила с камък, или друг остър предмет, премятайки го през борда.

Не. Едва ли беше станало по този начин. Ако неволно бе причинила смъртта на Харли, защо не бе извикала полиция? Защо беше избягала? Защо бе измислила онази неубедителна история за киното? Защо бе убедила сестра си да вкара колата си в езерото Ероухед? Не, това му се струваше безсмислено. Както и всичко случило се през онази нощ.

Продължи да се взира в снимката на малкия пистолет. Започваше да се съмнява, че някога ще научи цялата истина. А това означаваше, че Дъч Холанд няма да си плати за греховете.

Кейн излезе на предната веранда, върху която в годините преди смъртта си баща му бе изработил толкова много дървени мечки и разни други животни. На времето двамата просто не можеха да се търпят и дори и в момента Кейн изпитваше единствено леко съчувствие към човека, който бе позволил на един злополучен инцидент да съсипе живота му, обвинявайки собственика на компанията за всичките си беди и несполуки.

Това обаче не беше цялата истина, а Кейн я научи години по-късно. По онова време изобщо не знаеше, че майка му беше станала любовница на Дъч, преместила се бе в Портланд и бе заживяла в луксозен мезонет, издържана от Бенедикт Холанд. Тогава и не предполагаше дори, че чековете от триста долара, пристигащи всеки месец, всъщност са идвали от Дъч. От бащата на Клеър.

— Копеле! — процеди през зъби Кейн. Майка му бе починала от инфаркт през миналата зима и тогава Кейн бе научил болезнената истина. Алис Морън бе изоставила съпруга и единствения си син, за да стане любовница на Дъч Холанд.

Стомахът на Кейн се сви болезнено само като си представи майка си в леглото с Дъч. Припомни си всички нощи, в които, борейки се със сълзите си, я чакаше да се върне, неспособен да повярва, че тя наистина го бе изоставила. Винаги се бе надявал, че тя ще се върне при него. Отказваше да повярва в суровите думи на баща си, който не спираше да повтаря, че Алис се е превърнала в уличница заради някакъв богаташ и не дава пет пари нито за него, нито за сина си. През целия си живот е искала единствено пари и ето че най-после намери начин да ги получи — като легне по гръб и си разтвори широко краката. Запомни какви са жените, сине. Готови са на всичко за един долар. Дори и собствената ти майка.

Кейн стисна зъби и сви ръцете си в юмруци. Бенедикт Холанд бе отнел майка му от семейството й. Нищо чудно, че Хемптън се бе промъкнал с трион в скъпоценната къща на Дъч, за да я съсипе. Този тип заслужаваше да бъде наказан. Ако зависеше от Кейн, Дъч щеше да се пържи в пламъците на ада.

Ами Клеър? Какво ще стане с нея? Какво ще се случи с нея и децата й, когато разобличиш баща й и сестрите й, а нея обвиниш за смъртта на Харли Тагарт?

Загледа се в снимката на пистолета и си каза, че това не е негов проблем. Съзнаваше обаче, че само се залъгва, защото му беше пределно ясно, че отново започва да се влюбва в Клеър Холанд Сейнтджон. Любовта му към тази жена май щеше да се окаже най-страшното проклятие в живота му.

 

 

— Денвър Стайлз е като трън в петата — заяви Теса, която, облечена само с черни бикини и бяла дантелена роба, изхлузила се съблазнително от едното й рамо, вдигна поглед от китарата си и изгледа Миранда, която влезе в стаята й.

— Притеснява ли те? — Миранда не желаеше да мисли за Стайлз. Той беше твърде сложна личност. И прекалено опасна. Имаше усещането, че постоянно й диша във врата, наблюдава всяка нейна стъпка и като търпелив ловец я чака да допусне грешка. Едва тогава щеше да скочи отгоре й.

— Да, вече няколко пъти идва тук.

— Какво му каза?

Теса се усмихна и повдигна русите си вежди.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Дръпна едната струна. — Казах му да върви по дяволите.

— Прекрасно, Теса. Този тип ще ни навлече неприятности — заяви тя и остави китарата на пода, близо до цветето, посадено в огромна саксия.

Миранда се приближи до камината и седна до нея, макар в огнището да не гореше огън.

— Обадих се на татко и му казах, че е допуснал грешка, наемайки Стайлз. Заявих му, че не е в негов интерес да се рови в миналото, но той изобщо не пожела да ме изслуша.

— Татко никога не се вслушва в думите на другите. Не си ли го разбрала досега? — попита я Теса. — Ей, искаш ли нещо за пиене? В хладилника имам винен коктейл. — Мигновено се изправи, прецапа боса през стаята, влезе в кухнята и се насочи към малкия хладилник в ъгъла.

— Аз не искам.

— О, Ранда, отпусни се малко! — Теса се върна с две отворени бутилки с някаква смес от праскови и вино. Подаде едната на Миранда. — Наздраве! — Чукна своята бутилка в тази на сестра си, намигна и отпи голяма глътка.

— Виж, Теса, боя се, че Стайлз ще открие истината — призна Миранда, след което отпи от ужасната напитка.

— Нека!

— В никакъв случай!

— Може би е време. — Лицето на Теса помръкна и тя прехапа долната си устна, както правеше винаги, когато беше несигурна или объркана. — Уморих се да лъжа, Ранда. Решението ни да прикрием истината се оказа грешка.

— Не! Вече е твърде късно да променяме каквото и да било. — Миранда яростно тръсна глава. — Трябва да продължим да се придържаме към версията си.

— Не зная…

— Толкова години ни върши добра работа.

— Така ли?

— Трябва просто да продължим да се поддържаме. — Миранда се загледа към Тихия океан, който се виждаше от прозореца на стаята. Зелен и мрачно заплашителен, разпрострял се чак до хоризонта, океанът беше в постоянно движение, сякаш и той, също като тях, си имаше своите тъмни и трагични тайни.

— Няма защо да се притесняваш заради мен — увери я Теса. — Клеър е тази, която може да се окаже истински проблем.

— Клеър? — повтори Миранда. Клеър дори не знаеше какво се бе случило в действителност. — Защо?

— Защото все повече и повече се обвързва с Кейн Морън.

— Не! — Миранда се надяваше, че Теса просто си измисля. Най-малката дъщеря на Дъч често се отдаваше на фантазиите си. Имаше и моменти, в които обърканото й съзнание просто отказваше да функционира нормално.

— Видях ги заедно.

— Тя да не се е побъркала! — Сърцето на Миранда се сви от страх и започна да бие бързо и неравномерно.

— Нали я знаеш каква е романтичка. Винаги е била такава. Пълна глупачка по отношение на мъжете. Беше обвързана с Харли, но когато той умря, тя само след няколко месеца се омъжи за онзи кретен Пол. Срещала съм се с него само веднъж, съвсем скоро след сватбата им, но той вече се заглеждаше по други жени. Включително и по мен! — Теса въздъхна и се тръсна върху канапето. — Клеър е идиотка. Такава си беше и такава ще си остане.

— Морън само я използва.

— Вероятно.

— Ще поговоря с нея.

— Няма да помогне. На времето никой от нас не можа да я убеди да престане да се вижда с Харли Тагарт, нали! А после и онзи Пол… Исусе, казах й, че той ме сваля, но тя не пожела да ми повярва. Можеш да й говориш до посиняване, Ранда, но, повярвай ми, от думите ти няма да има никаква полза.

Този път Теса имаше право. Когато ставаше дума за чувствата й, Клеър никога не се вслушваше в съветите на близките си. Ситуацията май щеше да се окаже по-сложна, отколкото Миранда бе предполагала. Имаше чувството, че е стъпила в плаващите пясъци на миналото, от които просто нямаше измъкване. Рано или късно тя, сестрите й и баща й щяха да бъдат разобличени. И това щеше да е краят на шибаната й кариера.

Господ да им е на помощ на всички тях.

 

 

Трябваше да забрави за нея. Това беше единственото вярно решение. Само че Уестън не бе човек, който би отминал заинтересована от него жена, а ако съдеше по задъханите телефонни обаждания на Теса Холанд, тя беше повече от заинтересована и очевидно желаеше да продължат връзката си от там, където бяха спрели преди толкова много години.

Мамка му! Какво да прави? Натисна педала на газта до дупка и откритият мерцедес полетя по магистралата. Гумите пееха, двигателят ръмжеше равномерно, а вятърът свистеше около главата му. На запад се простираше огромният синьо-зелен океан, вълните на който се разбиваха с трясък в брега, заливайки го с бяла пяна. На изток от пътя се извисяваха високите гористи хълмове, които сякаш опираха в небесата. Красивата гледка обаче не стигаше до съзнанието му, завладяно изцяло от образа на Теса.

Беше я видял в града. Тъкмо влизаше в един магазин за алкохол. Стегнатият й задник се полюляваше съблазнително под тясната й къса червена поличка, а пищните й гърди изпъваха бялата риза, предницата на която беше завързана точно под бюста й. Не беше остаряла много, макар че косата й беше малко по-къса, а скулите й бяха станали по-изразени с напредването на възрастта. Очите й все още бяха огромни и сини, а езикът й вероятно беше все така магически възбуждащ и сладък.

Исусе, ама той какво си въобразяваше? Кендъл щеше да го убие, ако научи, че отново се среща с Теса или с някоя друга от сестрите Холанд. Освен това и трите сестри Холанд му имаха зъб и всяка една от тях бе възможно най-лошата кандидатка за някоя кратка и страстна свалка. И въпреки това Уестън не можеше да спре да обмисля различните възможности. Миранда го привличаше от край време. Привличаше го повече от Теса, но в момента именно Теса беше на разположение. Или поне с такова впечатление бе останал след телефонния разговор от предишната вечер.

— Познай какво правя в момента — задъхано прошепна тя, а той не можа дори да й отговори, защото беше в дома си и гледаше телевизия със съпругата и дъщеря си.

— Докосвам се. Искаш ли да знаеш къде? — Гласът й беше нисък и сластен.

— Не мисля.

— Облизах пръста си, хубавичко го навлажних, а след това погалих зърната на гърдите си. Сега и те са влажни. И твърди. А сега ръката ми се плъзга по-надолу и…

— Ще поговорим за това по-късно. Никога не говоря по работа в дома си — заяви той достатъчно силно, за да е сигурен, че жена му ще го чуе. Побърза обаче да се обърне с гръб към нея, за да прикрие от нея ерекцията, издула до скъсване ципа на спортния панталон, който си бе купил едва миналата седмица.

— Ще бъда тук. В „Стоун Илахий“. И ще те чакам.

Той затвори телефона и едва не се изпразни в панталона си. Каква игра играеше Теса с него? При последната им среща тя беше готова да му издере очите, а сега… сега се държеше така, сякаш изгаряше от нетърпение да го вкара в леглото си. Напомни си, че още преди много години бе приключил с нея, но ръцете му, стиснали волана, започнаха да се потят. През годините Уестън се бе превърнал в почтен гражданин и си бе изградил репутация, която трябваше да пази и защитава. Въпреки това не можеше да не мисли за удоволствието, което бе изпитвал докато я чукаше. През тялото му премина тръпка на груба, неподправена сила и мощ. Опиянението, породено от факта, че е притиснал под себе си едно от момичетата на Холанд, принуждавайки я да го моли за милост — или за още — беше неповторимо изживяване. Наслада, неизпитвана нито преди, нито пък след това. Нито ексцентричният и грубоват секс от младежките му години, нито върволицата от жени, преминали през леглото му, можеха да му осигурят оня дивашки прилив на адреналин, който Теса с такава лекота запалваше в кръвта му.

А ето че сега бе готова отново да му се отдаде.

Исусе, отново се възбуди…

Натисна спирачките, за да вземе един завой, колата леко поднесе, но веднага след това продължи гладко по пътя си. Уестън се опита да прогони Теса от съзнанието си. Не му беше времето да се разсейва с жени. Имаше по-важни проблеми на главата си, които изискваха цялото му внимание. Превали едно възвишение по пътя и пред погледа му се разкри „Стоун Илахий“. Стомахът му се сви, когато зърна булдозерите, започнали изкопните работи по последния етап от строителството на курортния комплекс. Събаряйки по пътя си храсталаци, по-нисички дървета и всякакви други прегради, огромните машини бавно напредваха върху гъсеничните си вериги. Не спираха да копаят. И да намират неща, които трябваше да си останат заровени завинаги.

 

 

— Знаеш ли, мисля, че нашето семейство е същински цирк — отбеляза Теса и си откъсна зрънце грозде от купата с плодове, поставена на кухненската маса в къщата, в която бе отраснала. Клеър наля на двете по чаша чай с лед. Сам беше отвън и се плацикаше в басейна, а Шон бе излязъл с лодката в езерото. Беше топъл и спокоен следобед. Клеър тъкмо бе привършила с молбите за кандидатстване за работа и се надяваше, ако те бъдат одобрени, да започне работа като помощник-учител през есента.

— Цирк?

— Ами да. С цялата тази амбиция на татко за власт. Губернатор, за бога! Можеш ли да си го представиш? — Подхвърли зърното във въздуха и сръчно го хвана с устни. — Направо се плаша при мисълта, че Дъч Холанд ще притежава толкова много власт.

— Той все още не е избран. Дори и от собствената си партия.

— Уместна забележка. — Теса се настани на един висок стол пред кухненския плот и се завъртя с лице към сестра си. — Знаеш ли, отново започнах да се обаждам на Уестън.

Клеър замръзна.

— Да му се обаждаш! Защо?

— О, просто го дразня, нали разбираш? Говоря му мръсотии, ей такива неща.

— Ти да не си се побъркала? Не можеш да дразниш човек като Уестън и да се отървеш безнаказано.

— И защо не? Мисля, че е редно и той да се поизпоти малко.

— Да се поизпоти малко? Защо? Не разбирам. — Неконтролируема, сляпа паника обхвана Клеър, макар самата тя да не разбираше защо. Уестън не би могъл да нарани никоя от тях. Или…

— Повярвай ми, не ти трябва да знаеш. Аз обаче смятам, че някой трябва да постави Уестън на мястото му. Твърде дълго го оставихме да си разиграва коня както му скимне.

— И ти смяташ да поправиш това? Да го превъзпиташ? — Клеър се разсмя, макар да се чувстваше ужасно неспокойна. Обхваналото я безпокойство й напомняше за страховете й от гръмотевични бури и от ярките светкавици, раздиращи небето.

— Уестън не може да бъде поправен или превъзпитан. Аз обаче мога да го попритесня.

Клеър поклати глава.

— Остави го на мира. Не си струва да се главоболиш с него.

Теса присви очи и се загледа над рамото на Клеър към нещо, което единствено тя виждаше някъде в далечината. Очите й се разкривиха от болка, а очите й се напълниха с бистри, горещи сълзи.

— Е, кажи ми само с какво толкова е заслужил съвършеното си малко семейство, а? Прекрасно знаем, че той не е образец за добродетелност и съвършенство.

— Никой не е твърдял, че животът е справедлив.

— Зная, зная, но се вбесявам като гледам тази фалшива фасада… нали разбираш… олицетворението на американската мечта. Ето че той изведнъж се превърна във верен и любящ съпруг на Кендъл Форсайт, баща на една ужасно разглезена дъщеря и стопанин на скъп, чистокръвен пудел. — Теса подсмръкна и леко се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Направо ми се гади като си помисля!

— Не разбирам защо това те вълнува толкова.

Теса премигна бързо, опитвайки се да се пребори с проклетите сълзи, които пълнеха очите й точно когато най-малко ги очакваше. Започна да барабани с пръсти по плота и реши, че не си струва да продължава този спор с Клеър. Нищо добро нямаше да излезе от него.

— Предполагам, че имаш право, но направо се вбесявам от целия този фалш и лицемерие.

— Остави го на мира.

Наистина би трябвало да го направи. В думите на Клеър имаше смисъл, но на Теса й се гадеше само при мисълта, че Уестън е член на градския съвет, че съгражданите му го възприемат като стълб на обществото, а работниците в „Тагарт индъстриз“ гледат на него като на шибан благодетел. Сякаш никой не си даваше сметка, че този човек е олицетворение на самото зло. Че е по-подъл и коварен и от гърмяща змия. Как би й се искало да изкара на показ тази гнусна и противна страна от характера на Уестън Тагарт… Освен това, макар никой, освен нея да не го знаеше, Уестън Тагарт бе успял да съсипе и опустоши целия й живот.

Може би бе дошъл моментът и тя да опропасти неговия.

 

 

Клеър лъжеше. Кейн го чувстваше. Докато лежеше до нея в съблекалнята на басейна и галеше с едната си ръка голия й задник, а с другата гладкия й гръб, той се опитваше да отгатне какво точно крие от него.

Знаеше, че историята й за нощта, в която бе умрял Харли Тагарт, не отговаря на истината и това го плашеше до смърт. Ами ако тя неволно бе убила Харли? В такъв случай той със своето журналистическо разследване щеше да я прати в затвора. Стомахът му се преобърна, когато тя въздъхна сънено, отпуснала се върху старото легло, на което се бяха любили. През отворените прозорци се носеше миризмата на хлорна вар от басейна. Лек ветрец шумолеше в клоните на дърветата, полюлявайки игличките на боровете и листата на дъбовете.

Клеър отказваше да го допусне в спалнята си. Не и когато децата бяха в къщата. Ето защо двамата, подобно на тийнейджъри се промъкваха крадешком, за да се срещнат в съблекалнята край басейна. За Клеър мястото беше удобно, защото се намираше достатъчно близо до къщата и тя можеше да е сигурна, че децата са в безопасност и едновременно с това беше достатъчно уединено, за да им позволи да се отдават на страстта си до забрава.

А той наистина изпадаше в забрава. Никоя друга жена не го бе докосвала като Клеър Холанд Сейнт-Джон. Тя притежаваше силата и властта да преобърне душата му, да възпламени тялото му с ласките си. Чувствата, които изпитваше към нея, все повече приличаха на любов и това го плашеше до смърт. Те го караха да се съмнява в нещата, в които бе вярвал през целия си живот, да си задава въпроси относно плановете, които кроеше от години. От толкова време бе изцяло погълнат от желанието си да разобличи греховете на Дъч Холанд и да ги покаже на света, че бе съсредоточил целия си живот около потребността си от отмъщение.

Тя простена в съня си и той целуна гладката кожа на гърба й.

— Кейн — прошепна тя. Продължаваше да спи, но вече цялата се бе устремила към него. Сърцето му сякаш щеше да се пръсне в гърдите му. Господи, беше толкова красива! Лунните лъчи, проникващи през щорите, обливаха кожата й със сребристата си светлина, осветявайки тънкото й кръстче и изпъкналите под кожата ребра. Клеър се обърна по гръб, той зърна гърдите й и започна да се възбужда отново. Никога не можеше да й се насити. Желаеше я постоянно. Зърната на гърдите й бяха кръгли и меки, но се втвърдиха веднага щом той ги погали с дъха си. Тялото й реагираше на ласките му дори и в съня си.

— Красива, красива принцесо — промълви той. Искаше му се нещата между тях да стояха по иначе. Искаше му се да не се налагаше да я използва за личното си отмъщение. Искаше му се да можеше да дойде при нея с чиста съвест и почтени помисли. Вместо това се сближаваше с нея, тласкан от скрити подбуди и нечестни намерения.

Изпита остро чувство на вина. Взе я в прегръдките си и я целуна. Тя въздъхна, отвори очи и му се усмихна с онази сексапилна и наивна усмивка, която винаги го оставяше без дъх.

— Отново? — попита Клеър, прозина се и косата й се разпиля върху ръката му.

Целуна я отново. Устните й сякаш бяха създадени за неговите. Плъзна език в устата й, зърната на гърдите й мигновено се втвърдиха и само след няколко секунди тялото й, натежало до скоро от съня, се събуди напълно, сгряно от пламналата кръв, която бушуваше във вените й.

Обви ръце около врата му, а той зарови лице в гърдите й, раздалечи краката й с коляно и я облада със страстта и нетърпението на деветнадесетгодишен тийнейджър.

— Кейн… — прошепна в ухото му тя, а той се задъха, неспособен да си поеме дъх. Тялото му се покри с пот. Тя надигна тяло, за да посрещне неговото и тласкана от собственото си желание, се задвижи в трескавия му ритъм. Притиснал я към себе си, Кейн се движеше все по-бързо и по-бързо. Стискаше силно затворените си очи, а чувството за вина прогаряше огнена диря в мозъка му. Не можеше да направи това, не можеше да я предаде. Не можеше да я обича по този начин, не можеше да я люби с цялата тази страст и опиянение, само за да унищожи по-късно нея и цялото й семейство.

И тогава достигна върха. От гърлото му се изтръгна сладостен стон, той направи един последен тласък и се отпусна върху нея. Тялото му се сля с нейното в ненарушим съюз — неговата сладка болка и проклятие.

Измъчван от угризения Кейн я целуна по челото, усети солта на потта й, почувства я да трепери в ръцете му, разтърсвана от собствения си оргазъм.

— Не искам да те нараня. Никога — прошепна той и отмести с устни кичурите коса, полепнали по лицето й.

— Няма — отвърна тя, усмихна се и го погледна доверчиво.

Кейн я целуна отново, страстно и продължително, и осъзна, че няма избор. Въпреки всичките си клетви и обещания, той все пак не можеше да избяга от съдбата. В един момент щеше да я предаде и тогава, каквото и друго да се случеше помежду им, тя щеше да го намрази завинаги.