Лиза Джексън
Шепот (4)

3.

Миранда измери новодошлия с поглед. Работеше от доста време в прокуратурата, сблъсквала се бе с достатъчно отрепки и можеше да различи измамника веднага щом го види. Този тип, с твърдо изсечено лице, изразяващо мълчаливо неодобрение, не приличаше на обикновен мошеник, но в държанието му прозираше неискреност. И още нещо. Нещо далеч по-обезпокоително. Изпита смътното усещане, че вече се е срещала с този човек. Не можеше обаче да свърже лицето му с конкретно име, а чувството й за нещо познато бързо се разсея подобно на утринна мъгла, докосната от лъчите на слънцето.

— Струва ми се, че баща ми ви е въвлякъл във всичко това чрез измама — заяви тя, кръстоса крака и преплете пръсти върху коляното си. Очите му поспряха за миг върху прасеца й, макар че изражението на лицето му изобщо не се промени. Значи не е чак толкова железен. Това беше добре. — Историята е следната…

— Не проявявам интерес към вашата история, госпожо Холанд. — Студената му усмивка изразяваше търпеливо примирение. Приближи се до камината и подпря рамо на потъмнялото дърво над нея. — Искам единствено истината.

Миранда му отвърна по същия студен и невъзмутим начин:

— Сигурна съм, че вече сте прочел полицейските доклади по случая, както и материалите, публикувани във вестниците. В противен случай татко не би ви наел.

Черните му вежди леко подскочиха нагоре.

Черен, сковаващ страх сграбчи душата й, а стомахът й се сви болезнено, когато отново започна да разказва историята, разказвана толкова много пъти преди това. Беше я разказвала пред служителите от шерифската служба, пред шумните и напористи репортери, пред семейството и приятелите си. Историята, макар и откровена лъжа, се бе запечатала в паметта й завинаги. Погледна към сестрите си — Теса, русокоса и войнствено настроена, арогантно пушеше поредната цигара, а върху пребледнялото лице на Клеър бе изписано неразгадаемо изражение.

— През онази вечер ние трите — тя посочи сестрите си — се връщахме у дома от лятното кино, което се намира в другия край на Шинуук. Бяхме отишли специално заради прожекцията на три филма на Клинт Истууд. Беше късно, минаваше полунощ. Прожекцията започна чак след залез-слънце, което, доколкото си спомням, беше малко след девет часа. Тръгнахме си преди края на последния филм. Аз шофирах. Бях смъртно уморена и… предполагам, че съм заспала на волана. Не си спомням кога сме излезли извън пътя, но когато дойдох на себе си, колата вече беше в езерото. — Вгледа се право в изпълнените с недоверие очи на Стайлз. Разбра, че не бе успяла да го заблуди — мъжът срещу нея не вярваше на нито една нейна дума. Въпреки това Миранда продължи — нагази още по-дълбоко в тресавището от полуистини и лъжи. — Събудих се от удара и чух оглушителните писъци на Теса и Клеър. Вътрешността на колата започна да се пълни с вода. Трябваше и трите да излезем и да се потопим в катраненочерните води на езерото. Беше… — Миранда потрепери и продължи да разказва с едва доловим шепот: — Предполагам, че сме извадили невероятен късмет. Колата беше паднала в самия край на езерото, където дълбочината е едва метър и осемдесет. Така че успяхме да се измъкнем и, помагайки си взаимно, доплувахме до брега.

Стайлз не изрече нито дума.

— В случилото се няма нищо необяснимо, господин Стайлз.

— Денвър. От тук нататък ще се срещаме доста често. Не виждам защо трябва да продължаваме с тези официалности. — Устните му се изкривиха в неискрена полуусмивка, целяща вероятно да я обезоръжи и предразположи към откровеност, но тази престорена топлота така и не стигна до сивите му очи, в погледа му не проблесна и искрица отзивчивост и състрадание. — Предполагам, че сестрите ви ще повторят почти дословно същата история.

— Не е история — намеси се Теса и дръзко тръсна глава.

— Никой не ви е видял в киното. — Свъси тъмните си вежди сякаш усилено размишляваше върху тази подробност. — Това не ви ли се струва странно? В края на краищата става дума за три красиви и известни момичета, принадлежащи към едно от най-богатите семейства в областта.

— През онази вечер не разговаряхме с никого.

— Така ли? Дори и в снекбара?

— Не сме купували нищо. Носехме си безалкохолно от къщи — обясни Клеър с неестествено изтънял глас.

Стайлз замислено почеса брадичката си.

— И не сте излизали от колата в продължение на… колко? Три или четири часа? Дори и за да отидете в тоалетната?

— Точно така — потвърди Миранда преди Клеър да е казала нещо, което да им навлече още по-сериозни неприятности.

— Това е направо невероятно, не мислите ли? Миранда го погледна и заяви с абсолютно спокоен и невъзмутим глас.

— Но пък е самата истина. Очевидно в киното е имало много други хора. Край нас обаче нямаше семейства или тийнейджъри, които познаваме. Както казах и на шерифите по време на разследването, от едната ни страна беше спряло бяло комби — не зная каква марка — в която имаше семейство с деца. Мястото от другата страна на колата ни беше свободно. Точно пред нас имаше пикап — тъмен на цвят с допълнителни фарове и светлини. И това е всичко — не си спомням никакви други коли.

— А вие сте били с черно камаро?

— Точно така. Само защото никой от хората, с които са разговаряли от полицията през онази нощ, не ни е видял, не означава, че не сме били там. Сигурно е имало и такива, които са ни видели, но полицаите просто не са си направили труда да ги издирят.

— Касиерът, продавал билетчета за прожекцията, не си спомня колата ви.

— И как би могъл? Толкова много коли са минали край него през онази вечер. — Неволно сви юмруци и трябваше да впрегне цялата си воля, за да си наложи да отпусне пръсти. Ако изобщо бе научила нещо от работата си на юрист, то това бе как да контролира емоциите си — да ги прикрива при необходимост и да ги излага на показ само когато е нужно. Точно в този момент бе убедена, че за тях ще е най-добре ако Денвър Стайлз научи за онази адска нощ възможно най-малко подробности.

Дъч се изправи, премигна от болка и се зае да разтрива коляното си.

— Полицаите не проведоха особено задълбочено разследване и не научиха много за случилото се през онази нощ, защото аз ги подкупих.

— Татко, недей — предупреди го Миранда. Не можеше да повярва на ушите си, макар че Дъч вече бе намекнал, че е оказал натиск върху разследването. До какви крайности бе готов да стигне баща й, за да постигне своето?

Клеър въздъхна невярващо, а Теса, цинична и наперена както винаги, презрително завъртя очи.

— Ти никога не се отказваш, нали? — студено отбеляза тя. — Господи, татко, да подкупваш полицаите!

— Правя онова, което трябва — рязко отвърна той, прекоси стаята с умерена и спокойна стъпка и отвори френските прозорци. Топлият бриз нахлу в стаята. — Още тогава си дадох сметка, че това сигурно е най-важният и съдбоносен момент в живота на всички нас. Помислих си… по дяволите, надявах се, че по този начин ще ви спестя много мъки и неприятности. Не само на вас, момичета, но и на майка ви. А и на мен също.

— Ти не си ни повярвал. — Миранда изведнъж се почувства куха и изпразнена от всякакви емоции. Съкрушена. Сега вече истината неминуемо щеше да излезе наяве. С всичките си болезнено отвратителни подробности.

— Не можех да ви повярвам, но и не можех да поема риска някоя от вас да бъде разобличена като убийцата на хлапето на Тагарт.

Миранда вътрешно потрепери.

— Той се казваше Харли — заяви Клеър, вирнала предизвикателно брадичка. — От тогава минаха шестнадесет години, татко. И не е нужно да продължаваш да го наричаш онова хлапе. — Изправи се гордо и погледна баща си право в очите. После отмести поглед и през отворената врата се загледа към езерото, съсредоточила цялото си внимание върху отсрещния му бряг.

— Единственото, за което мислех тогава, бе как да отърва кожите ви.

— И как да спасиш репутацията си — обади се Теса. — Това се случи точно по времето, когато строежът на „Стоун Илахий“ навлизаше във втората си фаза, нали? Не можеше да допуснеш доброто име на новия ти курорт да бъде опетнено от някакъв скандал. Ново голф игрище, покрити тенис кортове, басейн с олимпийски размери, великолепна панорама и огромни дългове. Какво ли щеше да стане, ако се разчуеше, че дъщерите на Бенедикт Холанд, собственикът на курорта, са въвлечени в…

— В нещастен случай — бързо я прекъсна Миранда. — Толкова малко си вярвал в нас и в онова, което ти казахме, че си подкупил шерифа и си саботирал цялото разследване?

— Точно така — отбранително заяви Дъч и сърдито сви рошавите си, посивели вежди. — Платих на шерифа, за да потули целия случай.

— Не особено умен ход — отбеляза Стайлз.

— Виж какво, по онова време не съм си и помислял да се кандидатирам за губернатор.

— Но ето че сега го правиш и искаш отново да разровиш този случай. — Клеър разтриваше слепоочията си с пръсти, опитвайки се безуспешно да прогони силното главоболие. — Защо?

— За да изпреваря Морън и да отвлека вниманието му, ако се наложи. — Приближи се до бара и посочи пълните бутилки. — Искаш ли едно питие?

— Друг път. — Денвър погледна Теса. — Искате ли да добавите нещо към казаното?

— Какво например?

— Ами, например, дали не сте видяла някой познат в киното. — Гласът му изобщо не прозвуча заплашително, но Миранда безпогрешно долови скритото в думите му предизвикателство.

— Докато се занимаваш с напитките, татко — обади се Теса, сякаш почувствала, че се задават неприятности, — налей и на мен едно. Чиста водка.

— Аз вече ви отговорих на този въпрос — намеси се Миранда, изправи се, прекоси стаята и застана точно пред Стайлз, опитвайки се да срещне погледа му като равна. — Не се опитвайте да ни подвеждате и да ни противопоставяте една на друга.

— Това ли правя?

— Вие ми кажете.

— Просто си помислих, че би било добре да чуя и версиите на сестрите ви, независимо от факта, че вие добре ги подковахте.

Клеър също рязко се изправи.

— Вижте какво, наистина нямам време за всичко това. Имам деца, които ме очакват. Миранда ви каза истината и аз нямам какво повече да добавя.

— О, по дяволите, Клеър — изръмжа Дъч. — Разкажи му за Тагарт. По онова време ти вярваше, че си влюбена в него и малко преди случилото се обяви на всеослушание, че смяташ да се омъжиш за него. Сигурна съм, че би могла да добавиш още много подробности към казаното от Миранда. — Подаде питието на Теса, която, стиснала инатливо зъби, се приближи до прозореца и подпря глава на стъклото.

Стомахът на Клеър се сви.

— Това, което казваш, е истина. Аз действително се надявах да се омъжа за Харли, въпреки че… въпреки че съзнавах, че нищо няма да излезе от това. — Почеса с палец дланта на другата си ръка. — Всички бяха против този брак поради враждата, съществуваща между двете семейства.

— Той знае всичко за шибаната вражда. — Дъч се намръщи, сърдито се настани в стола си, подпря крака на специалната подпора и отпи от чашата си.

Клеър потрепери от студ, макар че в стаята все още бе горещо. През отворената врата зърна залязващото слънце, пронизало с огнените си розово-оранжеви лъчи разпръснатите по небето високи облаци. Знаеше, че Миранда бе заговорила първа с едничката цел да припомни на по-младите си сестри изфабрикуваната от тях лъжа, целяща да промени фактите така, че да ги защити и предпази от евентуални последици. Внезапно обаче започна да й се струва, че тайната им, погребана дълбоко от решимостта на всяка една от тях да остави тази тъмна, зловеща нощ далеч в миналото, сега отново излиза на повърхността, за да бъде разплетена докрай.

— Когато срещнах Харли за пръв път… Искам да кажа, че го познавах още от детството си, но за пръв път осъзнах, че той ме привлича по време на една разходка край езерото. По онова време той излизаше с друго момиче — Кендъл Форсайт.

— Онази кучка! — възкликна Теса и веднага бе възнаградена със суров, предупредителен поглед от Миранда.

— Кендъл… Съпругата на Уестън Тагарт, нали?

— Да. — Клеър кимна. Нямаше да позволи на никого — нито на баща си, нито на сестрите си — да й диктуват какво може и какво не може да казва. Много неща се бяха променили през последните петнадесет години и едно нещо Клеър бе научила със сигурност — да изразява високо и ясно мнението си и да се осланя единствено на личната си преценка. Твърде дълго се бе доверявала изцяло на други хора — първо на майка си, след това на Харли, на Миранда и най-накрая на Пол. — Татко може би ви е казал, че семейство Тагарт са се преселили в областта с едничката цел да го разорят и да му отнемат бизнеса. Само че това не отговаря на истината.

Баща й презрително изсумтя.

— Нийл трябваше да си остане в Сиатъл и да продължи да се занимава с корабите си.

— Струва ми се, че семейството им се преселило тук през петдесетте години — продължи Клеър и премести поглед от Миранда към Стайлз.

— През 1956 година. — Дъч отвори стъклената кутия за пури и си взе една.

— А татко възприе като лична обида факта, че вече има конкуренция в района.

— Знаех си, че Харли ти е промил мозъка.

— За бога, татко! — възкликна Теса. Дъч отхапа края на пурата и го изплю в камината. — Извика ни тук, настоя да дойдем и да излеем душите си, а когато Клеър се опитва да направи точно това, ти започваш да я засипваш с обиди. Аз се махам от тук. — Изпи питието си на един дъх, грабна торбата си и се запъти към вратата.

— Не, почакай! — Дъч скочи от фотьойла и отново премигна от болката в коляното. Забързано хукна след най-малката си и най-твърдоглава дъщеря. Тя обаче нямаше намерение да остава и да търпи обидите му. Само след няколко секунди двигателят на колата й изрева и мустангът отпраши надолу по алеята.

— Продължавайте. — Стайлз погледна Клеър. Беше пъхнал ръце в джобовете на износените си дънки и като че ли изглеждаше не толкова резервиран и непреклонен както при появата си. — Какво знаете за семейство Тагарт?

— Корените им са от Сиатъл. Както татко вече спомена, семейството имало транспортна корабна компания, чиито основи, доколкото си спомням, били положени от прадядото на Харли.

— Старият Ивън Тагарт, дядото на Нийл — поясни Дъч, който, обвит в облак дим от пурата си, отново влезе в стаята. Беше видимо развълнуван и едно мускулче потрепваше неконтролируемо близо до слепоочието му. — Извинявам се заради Теса. Понякога е ужасно твърдоглава, но поне е отседнала в курорта. Наела е апартамент в северното крило. Можеш да й се обадиш по-късно.

— Ще го направя — рече Денвър и кимна на Клеър, подканяйки я да продължи.

— Бащата на Харли обаче искал да се занимава с нещо по-различно.

— Предполагам, че милионите, които е печелил, превозвайки стоки из залива Пъджит, не са му били достатъчни — изръмжа Дъч. — Затова започнал да изкупува всяко евтино парче земя в Орегон, до което успявал да се докопа. В щата Вашингтон човек не може да купи кой знае колко крайбрежна собственост, защото тя в по-голямата си част е притежание на индианците и е превърната в резервати. Ето защо Нийл решил да нахълта тук, в моите територии. Копелето си въобразило, че ще се превърне в най-големия предприемач по тези места и се преселил заедно със семейството си край Шинуук.

— Превръщайки се в твой конкурент.

— Точно така. — Дъч се намръщи, довърши питието си и остави чашата на масата до сгънатия вестник. — Измами ме и ми измъкна под носа първокласен участък земя край Сийсайд. Построи „Сий брийз“ непосредствено след като аз започнах със строежа на „Стоун Илахий“. — Дъч дръпна силно от пурата. Не спря докато не я разпали до червено. — Копеле!

— Как се почувства, когато научи, че Клеър иска да се омъжи за член от семейство Тагарт?

— Ужасно. Мисълта за това ме подлудяваше.

— До каква степен?

Дъч присви очи и се вгледа в Денвър.

— Виж, не съм те наел, за да слушам намеците ти, че и аз по някакъв начин съм замесен в смъртта на онова хлапе. Повярвай ми, ако аз бях отнел живота му, на никого нямаше и да му хрумне дори, че случилото се не е най-обикновен нещастен случай.

— Престани! — кресна Миранда.

— Не желая повече да слушам това! — Клеър стоеше твърдо на краката си, но сърцето й биеше като обезумяло. — Не зная какво си очаквал да постигнеш с решението си да ни домъкнеш тук насила, но, поне що се отнася до мен, този разпит приключи. Край. Не желая повече да се ровя в миналото. — Бръкна в дамската си чанта, намери ключовете на колата и се запъти към вратата.

— Трябва да обсъдим и някои други неща — настоя Дъч и отново се надигна от стола си.

Клеър вдигна предупредително ръка, изпреварвайки по-нататъшните му възражения.

— По-късно.

— Но аз искам да останеш тук, в къщата. Мисля, че вече се споразумяхме по този въпрос.

— Идеята не беше добра.

— Децата ти имат нужда от дом, Клеър, а не от някакъв евтин апартамент, към който не изпитват никаква привързаност. Тази къща е изцяло на тяхно разположение. Можем отново да купим няколко коня, децата ще имат възможност да плуват и да гребат. Тук има езеро, тенис кортове, плувен…

— Не мога да бъда купена, татко, така че не се опитвай. — Клеър обаче се колебаеше. Децата бяха слабото й място и Дъч го знаеше.

— Не те подкупвам. Само ти предлагам помощта си. Заради Шон и Саманта. — Искаше й се да му се довери, да повярва, че у него се е събудила някаква дремеща привързаност към единствените му две внучета. — Майка ти така и не заобича това място, но на теб ти харесваше. Единствена ти от трите ми деца се радваше на живота в този дом.

Това поне отговаряше на истината. И въпреки това… не й се щеше да приема подаяния. Защото рано или късно идваше моментът, в който трябваше да бъде платена съответната цена. За пръв път през живота си бе стъпила здраво на собствените си крака.

— Не мога да приема, татко.

— Добре, не е нужно да решаваш веднага. Ще поговорим по този въпрос отново.

Клеър се обърна и погледът й се плъзна по вътрешността на къщата с нейните облицовани с кедър стени, внушителната камина и спираловидното стълбище с обезобразените подпорни колони. В момента къщата изглеждаше гола — обзаведена само с най-необходимото и без каквато и да била украса, но Клеър винаги бе изпитвала силна привързаност към старата хижа, преживяла повече бури и от нея самата.

— Ще си помисля — обеща тя, макар че никак не й харесваше факта, че баща й сякаш отново бе излязъл победител.

Миранда изпрати сестра си с поглед, след което се обърна към Дъч. Цялото й същество бе обхванато от смразяващо отчаяние.

— Мисля, че ти си един упорит стар глупак.

— Добре е човек да разбере, че някои неща никога не се променят.

— Виж, съгласих се да дойда тук, макар че нямах никаква представа какво ще поискаш този път. Сега разбирам, че съм допуснала огромна грешка. Не съм в състояние да проумея болезнената ти обсебеност от смъртта на Харли Тагарт. Остави Кейн Морън да си пише книгата. Ще се порови из архивите и ще се откаже. — После бавно се обърна с лице към последния член от дългия списък с лакеи и момчета за всичко на баща й и заяви: — А сега, господин Стайлз, бих искала да ви попитам нещо.

— Давайте. — Той издържа на погледа й, без да се усмихне дори.

— Някакъв тип на няколко пъти се е отбил в кабинета ми. Така и не могъл да се срещне с мен, но притеснявал с въпросите си секретарката ми и момичето на рецепцията.

— Така ли? — Той кръстоса ръце пред гърдите си. Коженото му яке леко изскърца. В очите му проблесна мрачна решимост, примесена с още нещо — някакво далеч по-дълбоко и плашещо чувство.

— Вие ли бяхте?

— Веднага минавате към същността на въпроса. Това ми харесва.

— Не отговорихте на въпроса ми — напомни му тя. Пристъпи по-близо до него, отказвайки да бъде сплашена. — Днес бяхте ли в сградата на окръжната прокуратура?

— Аха.

Дълбоко в душата си изпита силно разочарование. Поради някаква неясна причина никак не й се искаше този строен и арогантен кучи син да е част от някакъв непочтен и зловещ план.

— Защо не ме изчакахте? Защо поне не оставихте името си?

— Стори ми се неуместно.

— Но да висите из сградата на прокуратурата е уместно, така ли?

Сивите му очи, напомнящи на зимна буря, завихрила се над океана, се вгледаха настойчиво в нейните.

— Баща ви ме е наел, за да разследвам един твърде личен проблем. И вие едва ли желаете вашите колеги, подчинени и началници да научат за него. Предположих, че няма да се съгласите да се срещнете с мен в дома си, затова се отбих в кабинета ви.

— И подложихте на разпит момичето на рецепцията.

— Просто й зададох няколко въпроса.

— Деби говори прекалено много — рязко заяви Миранда, давайки воля на насъбралия се в душата й гняв. Само че не знаеше с кого да започне. Искаше й се да извие врата на Денвър Стайлз, изпитваше неустоимо желание да кресне на баща си и да го принуди поне веднъж да помисли както трябва с коравата си глава и да остави миналото на мира. А що се отнасяше до Деби… е, сладураната Деби просто не можеше да се въздържи. Празните приказки и флиртуването бяха неразделна част от личността й. Тя никога не би могла да се промени. Ами Кейн Морън? Защо бе решил да се върне у дома точно сега? Защо искаше да съживи миналото и да раздуха тази толкова неприятна и зловеща история?

— Ранда… — Гласът на баща й, в който се долавяше мълчаливото му неодобрение, я накара да се стегне отново. Както ставаше винаги в подобни случаи. — Зная, че си разстроена. Всъщност, не съм и очаквал друго. За мен обаче е важно да зная пред какво точно съм изправен. Много хора залагат на мен. Вече са дарили хиляди долари за кампанията ми. И не мога да допусна името ми да бъде въвлечено в някакъв скандал.

— Тогава се откажи, Дъч — предложи му тя и взе шлифера си от облегалката на канапето. — Защото, както и двамата знаем, семейство Холанд си има своите кирливи ризи и те не са една и две. Твърде много тайни крие това семейство и аз се боя, че рано или късно всичките тези скандални подробности ще започнат да излизат една по една наяве.

— Може би, но останалите ни прегрешения през годините не са чак толкова отблъскващи — някой и друг флирт, една-две лоши инвестиции… нищо особено всъщност. — Той свали очилата си за четене и ги забърса с края на ръкава си. — Но когато стане дума за нощта, в която умря Харли Тагарт, за нощта, която Кейн Морън смята да разнищи, тогава, за жалост, всички ще разберат, че става дума за убийство.

 

 

Старецът, ако не друго, поне е предсказуем, помисли си Кейн. Той бавно се разхождаше по брега на езерото. Избелелите от влагата дървени парчетии и по-едрите камъчета бяха премесени с фин пясък, който блестеше, окъпан от сребристите лъчи на луната. Насъбралите се тъмни облаци вещаеха буря.

Кейн отмести клоните на няколкото ели, които растяха на самия бряг и го удряха по лицето.

На по-малко от тридесетина метра пред него се намираше къщата на семейство Холанд, чиито прозорци блестяха ярко в лятната нощ. Бенедикт, наричан Дъч от добрите стари момчета, неговите приятели, бе постъпил точно според очакванията на Кейн. Позвънил бе на дъщерите си и ги бе домъкнал насила в стария им дом край езерото, вероятно за да ги предупреди за намеренията му и за да им нареди в никакъв случай да не си отварят устата пред него. Кейн не знаеше по какъв начин Дъч бе успял да убеди момичетата да се върнат — вероятно отново бе прибягнал до любимия си похват — подкупа, но ако съдеше по колите, които в един момент бяха спрели пред къщата, то те и трите се бяха върнали при него като блудни дъщери, каквито си и бяха в действителност.

Кучи син! Планът му очевидно вече даваше резултати.

 

 

— Наистина ли си живяла тук като момиченце? — Саманта оглеждаше старата хижа така, сякаш беше приказен замък. Изтича нагоре по стълбите, внимателно разгледа всяка стая, след което се прокрадна към таванските помещения, в които на времето живееше прислугата, и, използвайки задното стълбище, се върна отново в кухнята. — Тук е… тук е прекрасно. — Засмя се до уши и се загледа в майка си, която разопаковаше току-що закупените хранителни продукти.

— Кажи го на брат си. — Клеър посочи с брадичка към кухненския прозорец, през който се виждаше Шон, излегнал се върху старата люлка на верандата. Подпрял пръстите на единия си крак на дъсчения под, той се взираше към езерото, сърдито присвил очи.

Клеър също погледна към сините води на езерото и сърцето й пропусна един удар, когато зърна дървената къща на другия бряг. Къщата, в която бе пораснал Кейн Морън. Някой си бе направил труда да смени покрива и да я пребоядиса в сиво. Слънчевите лъчи се отразяваха по бляскавата броня на някакво превозно средство, паркирано небрежно на алеята.

Гърлото на Клеър се сви. Възможно ли беше Кейн вече да се е нанесъл? Баща й не бе споменал къде точно се е установил неговият враг, но някой определено живееше в дървената къща на другия бряг на езерото.

— Престани да се плашиш и от сянката си — тихичко се укори тя и Сам, която тъкмо се канеше да излезе от стаята, се закова на мястото си.

— Какво?

— Нищо. Говорех си сама. Излез отвън и виж дали брат ти е гладен. Мога да ви приготвя сандвичи с пуешко или пък да притопля пица.

— Той няма да ми отговори, дори и да го попитам — отвърна Сам и сви слабичките си раменца. — Напоследък е постоянно намусен.

Амин, мислено възкликна Клеър, бръкна в една от торбите, извади от там половин килограм ягоди и ги прибра в хладилника. Бе надмогнала първоначалните си колебания и нежеланието да приеме щедрото предложение на баща си. След дълги размишления беше заключила, че не бива да постъпва егоистично и че трябва да помисли и за децата си, които може би щяха да изцелят раните си в тази стара къща сред гората. А защо не и да се почувстват щастливи? Затова бе приела предложението на Дъч и се бе нанесла в стария си дом. Къщата все още изглеждаше гола. Малкото й лични мебели, заедно с тези, оставени в хижата преди толкова много години, не можеха по никакъв начин да запълнят двадесетте просторни стаи. Някъде в далечината запя чучулига. През прозорците долетя ръмженето на бордов двигател — очевидно някоя лодка пореше водите на езерото.

— Е, нищо няма да ми стане ако попитам. — Саманта, отърсила се веднага от спомените за живота им в Колорадо, приемаше с радост и възторг промяната, но Шон мразеше новия им живот в Орегон и се отнасяше с Клеър като с враг. За него тя беше човекът, причинил му всичките тези беди и нещастия. Което, разбира се, си беше самата истина.

— Ще направя малко лимонада.

— Няма да помогне, мамо — заяви Саманта с мъдрост, нетипична за крехката й възраст. — На него му харесва да се цупи.

Тя излезе през вратата и се приближи до Шон. Клеър не можеше да чуе думите им през затворения прозорец, но, съдейки по жестовете им, и сама се досети как протича разговорът. Шон, скръстил ръце пред гърдите си и стиснал зъби в мълчалив протест, отблъскваше всякакви опити за общуване. Саманта погледна през рамо и срещна погледа на майка си. Не беше нужно да казва: Нали ти казах! Думите бяха изписани в очите й.

Страхотно! Въпреки усилията си Клеър не можа да прогони изпълнените с омраза мисли по адрес на бившия й съпруг. Точно в този момент Шон отчаяно се нуждае от опората на баща — но такъв, който да го подкрепи и посъветва, а не баща, готов да хукне по петите на всяко момиче, едва навършило петнадесет години. Клеър потрепери и продължи да прибира продуктите, които беше накупила. С периферното си зрение зърна Саманта, която се отдалечи от къщата, очевидно решила да изследва гористия бряг на езерото. Шон се протегна, хвърли един сърдит поглед на майка си и, сякаш решил, че не желае да я вижда наоколо, се запъти по посока на конюшните, за да нагледа трите коня — два жребеца и една кобила, които Дъч Холанд им бе купил като подарък.

Тя затвори хладилника и в този момент някой почука силно на входната врата.

Клеър избърса ръце в една кърпа. Може би Теса или пък Ранда бяха решили да наминат. Изминали бяха няколко дни от сблъсъка им с Денвър Стайлз в същата тази къща, но никоя от сестрите й не се бе обаждала от тогава.

— Идвам! — извика тя и бързо тръгна по коридора към фоайето. После широко отвори вратата.

На верандата стоеше Кейн.

Клеър сграбчи бравата, търсейки отчаяно някаква опора. Сърцето й глупаво подскочи в гърдите й.

— Клеър… — Устата му леко се изкриви в арогантна, но болезнено позната усмивка.

По-висок отколкото си го спомняше, с възмъжало и твърдо изсечено лице, мъжът, застанал пред нея, по нищо не напомняше на момчето от детството й. Лекият ветрец ветрееше косата му — светлокестенява, с изсветлели от слънцето кичури и отчаяно нуждаеща се от подстрижка. Кейн стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, а на раменете си бе наметнал светложълт памучен пуловер.

Сякаш менгеме сграбчи вътрешностите на Клеър и ги притисна с такава безпощадност, че тя едва успя да си поеме дъх от пронизалата я болка. Единственият мъж, когото не искаше да вижда никога повече, сега стоеше на верандата й — нахакан и самонадеян като онова диво и непокорно момче, което познаваше някога.

— Какво правиш тук?

— Реших да намина и да те поздравя с добре дошла.

— Но ти… ти… — Спря да пелтечи, решена да му докаже, че не е вече онова срамежливо и мълчаливо девойче, което той помнеше от юношеството си. Богатото момиченце, което боготвореше… момичето, което се бе отнасяло към него с презрително пренебрежение… е, поне в началото. Тя облиза устни и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш се опитваше да предпази обезумялото си сърце. — Татко ми каза, че пишеш някаква разобличаваща книга за него, за нас, за Харли и за нощта, в която той умря.

Тъмен облак забули за миг златистите му очи.

— Точно така.

— Защо?

Кейн сви цинично устни.

— Крайно време е.

— Защото татко мисли да се кандидатира за губернатор?

Леко повдигна вежди.

— Това е една от причините.

— Какви са другите? — Ръцете й започнаха да се потят.

Той присви очи, погледът му поспря за миг върху устните й, след което се върна към очите й и остана там. Сърцето на Клеър безжалостно блъскаше в гърдите й.

— Мисля, че аз… че ние… го дължим на Харли.

— Вие двамата не бяхте първи приятели.

Отново тази смразяваща усмивка.

— А причините за това са твърде лични, за да задълбаваме в тях, нали?

Тя преглътна мъчително. Изпита болка, опитвайки се да изтръгне звук от пресъхналото си гърло.

— Онова, което се случи между нас… — започна Клеър, а след това замълча, успяла отново да се овладее. Не му позволявай да си играе с теб! Никога повече. — Поради някаква специална причина ли си тук? Има ли нещо, което би искал да ми кажеш?

— Имам да ти казвам много неща — повече отколкото би пожелала да чуеш. Предполагам, че баща ти вече ти е споменал за плановете ми и по всяка вероятност се е постарал да ги представи като лов на вещици от моя страна.

Тя кимна.

— Тук вече позна.

Той изсумтя презрително.

— Добре, има известна истина в твърдението, че бих искал да покажа на добрия стар Бенедикт, че той не е над закона и не може цял живот да разрешава проблемите си с подкупи и изнудвания, да го накарам да престане да се изживява като шибана кралска особа по тези места.

— И защо е всичко това?

Той докосна с ръка грубия дървен стълб, който подпираше покрива на верандата.

— Реших, че трябва да знаеш, че тук са настъпили значителни промени през последните години. Старият Нийл Тагарт получи удар преди няколко години и сега е прикован към инвалидния си стол. В момента Уестън е начело на бизнеса.

Клеър вътрешно потрепери. Уестън Тагарт беше пълна противоположност на по-младия си брат. Висок, атлетичен, дяволски самоуверен и също толкова зъл, Уестън беше пълно отрицание на всичко добро, което въплъщаваше Харли.

— Не е никаква тайна, че Уестън е по-лош и от Нийл и мрази семейството ви повече и от баща си. А съпругата му…

— Кендъл — прекъсна го Клеър. Имаше чувството, че всичките тегоби на земята изведнъж са се стоварили на крехките й рамене.

Двете с Кендъл се знаеха отдавна — животът им в миналото бе свързан благодарение на Харли. А сега Кендъл Форсайт бе омъжена за по-големия брат на Харли — мъж, който неведнъж бе заявявал на всеослушание, че нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да смачка Дъч Холанд, а след това да го пропъди от града.

— Струва ми се, че двамата с Уестън сте замесени от едно и също тесто.

В очите на Кейн проблеснаха заплашителни пламъчета, изражението му мигновено се втвърди. Наведе се към нея и тя рязко си пое дъх.

— Нямам нищо против теб и сестрите ти, знаеш го.

— Не зная нищо за теб, Кейн. И не проумявам защо толкова държиш да съсипеш семейството ми.

— Не става дума за семейството, а само за баща ти.

— Който няма нищо общо със смъртта на Харли Тагарт. Знаеш ли, татко смята, че някой от семейство Тагарт ти е платил, за да изровиш този случай на бял свят и аз изобщо не бих се изненадала, ако това се окаже вярно. — Тя вирна брадичка и се загледа дръзко в очите му с цвят на скъпо уиски. — Предполагам, че ще ти платят доста пари, за да представиш баща ми като злодей.

— Изобщо не става дума за пари.

— Разбира се, че става дума точно за пари. Изгоден договор за написване на книгата, услуги от опонента на татко в изборите, лична благодарност от семейство Тагарт, изразена под съответната форма. По всичко личи, че най-после си получил онова, което желаеше, Кейн.

— Точно тук бъркаш, скъпа. — Погледна я толкова изпитателно, че й се прииска да отстъпи назад. Беше почти сигурна, че ще протегне ръка, ще я сграбчи и ще я притисне с все сила към себе си. Кейн обаче изобщо не се помръдна. Само зениците му леко се разшириха и той едва забележимо присви очи. — Прекрасно знаеш какво исках през онези години и как никога не можах да го получа.

Гърлото й отново се сви от болка.

— Точно така, Клеър. В онези години аз исках теб. Бях готов да умра зарази един твой поглед. Копнеех да ме погледнеш и да ме видиш такъв, какъвто съм в действителност — не като чудак, не като еднократна свалка, не като дивак, който да те приюти в момент, когато няма към кого друг да се обърнеш…

— Престани! Не зная защо си тук, не разбирам защо си решил да разровиш тази злощастна история, но смятам, че това, което правиш, е грешка. Повярвай ми, грешка е! Остави миналото на мира. Намери си някакъв друг мръсен скандал, заеми се с него, разследвай го, изкарай го наяве, но само… само не прави това.

— Много е късно да се отказвам, скъпа. Вече подписах договор.

— Значи все пак съм била права — всичко опира до парите.

— Мамо? — Шон, чул края на разговора им, се появи иззад ъгъла на къщата. Очите му внимателно огледаха посетителя, след което се спряха върху майка му. — Добре ли си?

О, страхотно! Каква част от разговора им е чул? Подскочи като ударена от ток, отдръпна се от Кейн, увеличи дистанцията помежду им и си наложи да се успокои. Не можеше да допусне да изгуби самообладание. Не и пред сина си. Не и в присъствието на Кейн Морън.

— Синът ти? — попита Кейн.

— Да… ъ-ъ, това е Шон. Шон, запознай се с господин Морън. — Самата тя остана изненадана от спокойния си глас.

— Приятно ми е — рече Кейн и се приближи до Шон с протегната ръка. — Познавах майка ти преди много години. Тогава тя беше горе-долу на твоята възраст.

— Точно така. Кейн беше… съсед.

— Баща ми е работил за дядо ти.

— И? — Шон изобщо не изглеждаше впечатлен. На лицето му бе застинало нагло изражение, което демонстрираше пълната му незаинтересованост към всичко наоколо.

— Живеехме точно от другата страна на езерото, в онази дървена къща ей там.

Шон не се сдържа и вдигна поглед, който се плъзна по повърхността на езерото и се спря на малката елова горичка и дървената къщичка, сгушена между дърветата.

— Голяма съборетина…

— Шон!

— Ама наистина е съборетина.

Кейн изобщо не изглеждаше обиден. Само кимна сковано в знак на съгласие.

— Прав си. Още на времето си беше съборетина, а сега не е кой знае колко по-различна. Всъщност, през цялото си детство изпитвах срам и унижение заради коптора, в който живеех. И се стараех да стоя там колкото е възможно по-малко.

На лицето на Шон се изписа подозрителност. Изобщо не бе очаквал, че Кейн би могъл да разсъждава също като него.

— Баща ми беше инвалид. Освен това беше жесток и подъл кучи син. Полагах отчаяни усилия да стоя далеч от него, а това означаваше и далеч от дома ни. И тъй като постоянно се мотаех из района, все успявах да се забъркам в какви ли не неприятности. Само че изобщо не ми пукаше. Бях решил, че съдбата е несправедлива към мен и през по-голямата част от времето бях сърдит на целия свят и правех всичко възможно, за да си отмъстя на когото сваря.

— Аз само казах, че къщата не е нищо особено — промърмори Шон.

— А аз се съгласих с теб. — Кейн потупа Шон по гърба, но момчето рязко се отдръпна. — Но ти си истински късметлия, щом живееш в голяма къща като тази.

Шон невярващо изсумтя.

— Да бе, точно така — недоволно промърмори той, погледна към майка си и след като се увери, че не я заплашват никакви сериозни неприятности, прескочи през парапета на верандата и изчезна зад ъгъла на къщата.

— Какво точно искаш от мен? — попита Клеър, когато се увери, че Шон се е отдалечил достатъчно.

— Онова, което винаги съм искал.

Пулсът й мигновено се учести и тя трябваше да си напомни, че вече е зряла жена, разведена майка на две деца, която не би трябвало да се поддава на отдавна забравени чувства.

— Мисля, че ще е най-добре ако си тръгнеш.

Той сви устни в тънка, безжалостна линия.

— Права си. Ще го направя. Но си помислих, че ще е почтено от моя страна, ако ти дам възможност да разкажеш твоята версия за случилото се.

— Моята версия?

— За случилото се през нощта, в която умря Харли Тагарт.

— Значи отново се връщаме към този въпрос.

— Никога не съм преставал да се интересувам от него. Защото, независимо от всичко, което се случи между нас, ти така и не ми каза истината.

— О, господи, Кейн, не мога…

Той я изгледа сурово, но после в очите му проблесна мимолетно разкаяние и лицето му сякаш изведнъж омекна.

— Виж, Клеър, съзнавам, че няма да ти е лесно. Добре, аз съм лошият в случая, но искам да знаеш, че го правя само защото вярвам, че моментът за истината е назрял и защото ми бе дадена възможност да разбудя тази мистерия. Каквото и да се случи, искам да знаеш, че целта ми не е да нараня теб или пък сестрите ти.

— О, слава богу! Сега вече съм спокойна — възкликна тя, неспособна да прикрие сарказма, промъкнал се в гласа й. — Най-накрая ще мога да спя спокойно нощем.

— Смятах, че трябва да ти го кажа.

— Аз пък смятам, че мястото ти е в ада.

— Вече съм бил там. — Почеса бузата си и я прикова под напрегнатия си поглед. — До нови срещи, Клеър! Ако решиш, че искаш да ми разкажеш нещо за онази нощ, просто се провикни. Аз съм точно от другата страна на езерото и няма начин да не те чуя. — Завъртя се на пети, тикна ръце в джобовете си и пое по пътеката към пристана, където бе завързал малката си моторница. Качи се на борда, отвърза я, запали двигателя, махна й с ръка и потегли. Лодката направи голям завой, оставяйки след себе си пенлива диря, и се насочи към другия бряг на езерото.

Цялото тяло на Клеър изведнъж омекна, сякаш бе направено от пластилин. Защо Кейн толкова настоятелно искаше да разрови миналото, защо се бе върнал в къщата, която така бе ненавиждал като дете, и защо, в името на бога, сърцето й започваше предателски да подскача в гърдите само при вида му.

Както бе подскачало при всяка нейна среща с Кейн.

Защото по отношение на мъжете си пълна идиотка! Такава си била, такава ще си и останеш.

Пронизана от внезапно чувство на вина, тя прехапа долната си устна и се загледа в пенливата диря, която бавно изчезваше, разтваряйки се под гладката като огледало повърхност на езерото Ероухед.

Кейн Морън от край време си беше беляджия и нехранимайко. Бедно хлапе, което беше влюбено в нея и поради тази причина Клеър бе прекарала по-голямата част от юношеството си в опити да стои далеч от него. Само че това невинаги беше възможно. Имаше моменти, в които Клеър си бе задавала въпроса дали силната й привързаност към Харли не е породена от страх — от разяждащата душата й тревога, че ако не се среща с добрия и почтен Харли, някаква друга, по-първична и примитивна част от същността й би могла да се поддаде на силното привличане, което изпитваше към момчето на Морън с неговото явно пренебрежение към закона и наглото му безразсъдство.

Защото Кейн Морън не признаваше никакви правила.

Мразеше авторитарната власт и дръзко й се противопоставяше.

Беше бунтар и размирник. Истинско лошо, ама много лошо, момче. А дълбоко в сърцето си Клеър винаги бе смятала, че той е неустоимо привлекателен. Прекарвала бе цели нощи на колене, молейки се да се отърси от непристойното си увлечение и да изкорени чувствата, от които кръвта й кипваше, а сърцето й започваше да бие като обезумяло. Молеше се да се излекува от тази болест преди някой — и най-вече Кейн — да е забелязал слабостта й. Често сънуваше, че Кейн обсипва тялото й с безумно сладостни ласки, а когато се събудеше успокояваше сама себе си, че това е било само сън. Друг път плуваше до изнемога в басейна, опитвайки се да го прогони от мислите си. Късно вечер обаче, когато луната се издигнеше високо в небето и окъпеше със сребристите си лъчи черните води на езерото, Клеър сядаше на перваза на широко отворения прозорец на спалнята си, оставяше се на ласките на соления вятър, духащ от Тихия океан, който рошеше косата и притискаше тънката нощничка към тялото й, и се взираше към единствената светлинка на другия бряг на езерото, защото знаеше, че това е прозорецът на таванската стая на Кейн. После затваряше очи и си представяше, че ръцете и езикът му обсипват с ласки пропитото й със сол тяло. Дълбоко в душата й тлееше пламенно желание, което не й даваше мира и въпреки усилията си да отрече това, тя съзнаваше — не би могла да устои на желанието да се люби с него, защото това сладостно удоволствие си заслужаваше да рискува всичко; защото близостта с него беше шанс, който се пада веднъж в живота и който би могъл да я прокълне навеки.

И ето че сега, години по-късно, Клеър отново стоеше, приковала поглед към гладките, забулени в сенки води на езерото и изпитваше същия погребан дълбоко в душата й копнеж, а сърцето й се раздираше от пулсиращото желание, което я държеше будна по цели нощи в юношеските й години. Тя притисна ръка към гърлото си с надеждата, че историята няма да се повтори отново.

Един миг на интимност с Кейн Морън беше достатъчно лошо преживяване. Още един такъв случай и тогава и двамата със сигурност щяха да бъдат прокълнати навеки.