Лиза Джексън
Шепот (11)

7.

Уестън щракна със запалката, запали цигарата си и се запита защо се бе съгласил да се срещне с Теса тук, съвсем близо до дома й, и то посред нощ. Започваше да си мисли, че тя умишлено предизвиква съдбата и става все по-смела и безразсъдна при всяка тяхна следваща потайна среща. Би трябвало да я разкара — момичето беше прекалено напористо за вкуса му, но мисълта, че чука една от дъщерите на Дъч продължаваше да го възбужда. Нищо, че се бе обвързал не с тая дъщеря, която желаеше.

Разхождаше се по брега на езерото, прикрит единствено от живия плет, който започваше от едната стена на гаража и свършваше долу до пристана. Внезапно косата на тила му настръхна — имаше чувството, че някой го наблюдава, притаен в мрака.

Луната изведнъж помръкна, скрита зад паяжина от рехави облаци. Уестън обаче все още успяваше да различи очертанията на хижата, сгушена сред дървета, виждаше гаража, градините и всевъзможните каменни пътеки и стъпала, които свързваха различните постройки в имението. Езерото беше тъмно и гладко като огледало, високо над главата му прелитаха прилепи и той чуваше шумоленето на крилете им. Погледна часовника си. Теса закъсняваше. За бога, идването му тук наистина щеше да се окаже грешка.

Точно тогава дочу леки, забързани стъпки и загаси цигарата си. Надникна през рехавите клони на живия плет и видя една жена, която тичаше към него, а босите й крака едва докосваха плочите на пътеката. Едва не й извика, но в последния момент замълча, здраво стиснал устни. Момичето, което тичаше в нощния мрак, не беше Теса, а по-голямата й сестра. Миранда.

Приближи до него и той зърна дългата и тъмна коса, привързана с бяла панделка.

Сърцето на Уестън започна да бие като обезумяло, устата му пресъхна. Миранда беше облечена с ефирна бяла рокля — може да беше и нощница — която се ветреше свободно и откриваше дългите й, стройни крака.

Някой тихо подсвирна в мрака, тя се ослуша за миг, а след това бързо се спусна по пътеката към езерото.

Уестън не можа да се въздържи. Последва я. Спусна се между дърветата, загледан в ефирната й рокля, която проблясваше в тъмнината. Следваше я по петите, опитвайки се да укроти желанието, което пулсираше във вените му. Господи, наистина беше красива! Поспря се за миг на брега и той зърна лицето й, осветено от лунната светлина.

Уестън се прикри зад дънера на една дебела ела и преглътна мъчително, когато на брега се появи още една фигура — висок, мускулест мъж, който, без да промълви нито дума, взе Миранда в прегръдките си и я целуна страстно и продължително. Тя простена от удоволствие, а кръвта на Уестън кипна от ярост.

Веднага разпозна мъжа. Хънтър Райли. Синът на шибания градинар. Облечен само с някакви изсулени дънки, той продължи да целува Миранда, докато краката й не се разтрепериха от обхваналата я страст. После двамата се отпуснаха върху пясъка.

— Ранда… — изръмжа Райли, докато трескаво разкопчаваше копчетата на роклята й. — Моята красива Миранда. — Роклята се разтвори, разкривайки голите й, сочни гърди и Уестън мигновено се възбуди. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не вдигне ръка и да докосне болезнено възбудения си член.

Подобно на болен воайор, продължи да наблюдава Хънтър, който галеше и целуваше прекрасните й гърди, засмукваше зърната й и, замаян от удоволствие и страст, издаваше дълбоки, гърлени звуци.

Копеле! Кой беше той? Никой! И въпреки това докосваше единствената жена, която Уестън не можеше да притежава.

Райли смъкна роклята й и Уестън с все сила стисна зъби, за да заглуши надигналото се в гърлото му стенание. Видя стройните й, дълги крака, зърна прекрасните черни къдрици в основата на бедрата й, които проблеснаха на лунната светлина. Райли зарови глава в корема й. Миранда вплете пръсти в косата му, а той продължи да се плъзга все по-надолу и по-надолу. Целуваше я, докосваше я, опиваше се от вкуса й. Дишането на Уестън стана накъсано и повърхностно. Трябваше да се извърне, да отмести поглед от еротичната картина, но просто не можеше. Ръката му се плъзна към ципа на панталона му, свали го надолу и погали пулсиращия, болезнено възбуден член. Искаше му се той да е на мястото на Хънтър, да се зарови в топлата плът на Миранда Холанд и да я чука до забрава.

Хънтър изрита дънките си и разтвори краката й. Уестън силно прехапа език, за да не извика на глас.

Миранда тихичко стенеше, разкъсвана от нетърпение и пламенен копнеж. Извиваше тяло към любовника си, притискаше се към него, любеше се като разгонено животно, освободено от всякакви задръжки. Предположенията на Уестън се бяха оказали верни — Миранда беше изключително страстна жена. Пръстите му, обхванали възбудения му член се задвижиха още по-бързо, когато Хънтър отметна глава назад и нададе продължителен вик на неописуема наслада и триумф.

Уестън потръпна, когато Райли, потен като свиня, се стовари отгоре й и я притисна към себе си, премазвайки под тежестта си прекрасните й гърди. Прошепна нещо в ухото й, после за момент вдигна глава и очите му, тъмни като нощта, се насочиха право към Уестън. Беше напълно невъзможно да го е видял, притаен в сенките на големите ели, но въпреки това Хънтър като че ли се взираше право в него.

Уестън замря неподвижно. Не смееше да диша дори. Струйка пот потече надолу по врата му.

Миранда каза нещо и Хънтър отново насочи цялото си внимание към дългокраката, красива жена, която лежеше под него. Разкъсван от несподелената страст, с пламнал от желание мозък, Уестън бавно пое обратно по пътеката. Препъна се веднъж и обувката му се плъзна по оплетените коренища на някакво дърво, острите иглички на елите го блъскаха в лицето, но той все пак успя да се добере до пристана.

Сърцето му сякаш спря за миг, когато зърна Тереса да седи на ръба на пристана, провесила крака над водата. По-малко от двеста метра я деляха от мястото, където сестра й лежеше гола на плажа.

Тя се обърна, когато го чу да се приближава и Уестън забеляза сълзите, които се стичаха от очите й.

— Хареса ли ти представлението? — попита Теса. Дрезгавият й шепот вероятно отекна чак до другия бряг на езерото.

— Да се махаме от тук.

— Какво ти става? — попита го тя. — Защо продължаваш да се виждаш с мен, когато в действителност желаеш единствено нея?

— Кого?

Тя отмахна косата, паднала върху лицето й.

— Не ставай глупав. Аз не съм сляпа. И зная, че желаеш Миранда. Иска ми се само да можех да разбера защо си така обсебен от нея.

Уестън изобщо не се опита да оспори думите й. А тя запази малкото й останало самообладание.

— Само че тя е влюбена в Хънтър. — Теса се изправи, изтръска праха от ръцете си и избърса сълзите от очите си. Ако не друго, поне гордост имаше в изобилие. — Не зная защо, но Миранда мисли, че земята, луната и звездите се въртят около него. — Изтри носа си с опакото на ръката си и изправи крехките си рамене. Когато Уестън се опита да я докосне, тя бързо се отдръпна назад и едва не падна от кея. — Кой би си го помислил? Ледената принцеса да се възпламени не от кого да е, а от сина на градинаря! — Усмивката й беше студена. Тя се вгледа изпитателно в очите на Уестън. — Това те наранява, нали?

— Теса — изрече той и се присегна да хване китката й.

Тя рязко отдръпна ръката си.

— Не ме докосвай — рязко възкликна Теса, отстъпи назад и го зашлеви през лицето. Пляс! Звукът отекна над смълчаната вода. — Няма да позволя да ме използваш като евтина курва. Върни се обратно при Кристъл, ако единственото, което искаш, е едно бързо чукане.

Уестън побесня.

— Ей… чакай малко! — заповеднически изрече той и я сграбчи през тънкото кръстче. Какво ставаше тук? Теса, която винаги с такава готовност бе задоволявала всичките му желания, внезапно се бе обърнала срещу него, демонстрирайки плам и страст, каквито не бе показвала вече седмици наред. Преодолявайки съпротивата й, Уестън я помъкна по брега на езерото, далеч от Миранда и от къщата на родителите й.

— Пусни ме, копеле такова! — Заби пети в земята и се задържа за едно дебело коренище. Блузата й се закачи за един клон и се раздра с оглушено прашене.

— Защо?

— Защото всичко свърши! — Продължи да се бори, но Уестън я сграбчи с все сила, почувствал огъня в слабините си, запален от отчаяната й съпротива.

— Ще свърши, когато аз кажа.

— Остави ме на мира, Уестън, или, кълна се…

Той запуши устата й с ръка, но тя веднага впи зъби в дланта му. Той обаче дори не трепна. Нека да се съпротивлява колкото си иска. Точно в този момент обаче Теса беше изцяло негова. Яростта подсилваше страстта му, клокочещият в душата му гняв го възбуди отново. Почувства промяна в поведението й, долови обхваналото я напрежение и разбра, че тя започва да се страхува. Мирисът на страха й достигна до ноздрите му и той си помисли, че всеки момент ще се изпразни в дънките си.

— Не знаеш ли, че никой не може да се разпорежда с мен. Теса? Още ли не си го разбрала?

Напрегнала цялото си тяло, тя леко се извърна и заби свитото си коляно в слабините му. Прониза го остра, пареща болка. Уестън рязко издиша.

— Кучка! — изсъска той и я разтърси с все сила. — Шибана, долна кучка! Е, сега вече ще си го получиш! — Леко приведен той тръгна напред, като я влачеше по каменистата пътека. Тялото й се блъскаше по падналите на пътя им пънове, острите шипове на малиновите храсти деряха кожата й. Най-накрая стигнаха до поляната, на която бе оставил колата си. Беше започнал да се поти и дишаше тежко, но сега поне се намираха достатъчно далеч от къщата на Дъч и никой нямаше да чуе писъците й, ако тя се окажеше чак толкова тъпа, че да се разпищи. Беше готов на всичко и знаеше, че, каквото и да се случи, тя просто нямаше шанс да го победи.

Бръкна в джоба на дънките си и извади ножчето на Джак Сонгбърд. Рязко го отвори и го поднесе пред очите й.

— Ако не вършиш глупости, няма да те нараня.

Пусна я, но тя го заплю в лицето и, препъвайки се, се опита да избяга от него.

— Търсиш си белята — гневно изсъска Теса.

— Аз ли? Струва ми се, че в момента ти си тази, която има нужда от помощ.

— Не се боя от теб, Уестън — предизвикателно заяви тя и той почти й повярва. Само че гласът й бе започнал да трепери, а очите й тревожно се взираха в оръжието в ръката му. — Всъщност, мисля, че си жалък нещастник! — Беше започнала да се поти и парфюмът й дразнеше обонянието му. Обърна се, като че ли решена да си върви, но той веднага се спусна след нея. Допря ножа до гърлото й и тя нададе приглушен писък.

— Пусни ме, нещастник такъв!

— Няма начин, Тереса. Двамата имаме среща, забрави ли? — Обвил двете си ръце около тялото й, той силно я притисна към себе си. Гърбът й залепна за гърдите му, а задникът й се заизвива върху ципа на дънките му. Гърдите й учестено се повдигаха и спускаха точно под ръката му, парещият й дъх изгаряше кожата му.

— Пусни ме, по дяволите!

Той облиза кожата на врата й и тя рязко отметна глава назад, надявайки се да го нарани. Глупава кучка.

— По-внимателно, скъпа. — Уестън захапа солената от пот кожа.

Теса изкрещя.

— Това е заради плесницата. — Тя цялата трепереше, а той се опиваше от чувството за власт, породено от страха й. Сега вече знаеше, че може да я контролира, да я превърне в свой роб. — А сега, кучко, ще правиш точно онова, което ти кажа, и няма да спираш, докато аз не ти наредя. Застани на колене.

Блъсна я на земята, без да изпуска ножа от ръката си. Държеше го така, сякаш бе готов да го използва във всеки един момент.

— А сега, красавице, свали ципа на дънките ми.

— Не…

Уестън сграбчи кичур от косата й и го отряза с ножа.

— Ааах!

Жълтите кичури паднаха на земята.

— Сега! Разкопчей ципа ми и ме обслужи като послушно малко момиченце.

— Иди да намериш Миранда. Тя е тази, която желаеш.

— Миранда е заета.

— И това те притеснява? Нали обичаш да го правиш с повече от едно момиче?

— И нейният ред ще дойде.

Тя рязко се изправи и замахна към лицето му. Острите й нокти одраха бузата му.

— Мамка му! — Лицето му изтръпна от болка. Сграбчи я и я блъсна обратно на земята. — Край на игричките, кучко — изръмжа той, а по рамото му покапаха капки кръв. — Свали ципа ми и…

— Отвращаваш ме!

— Така ли? Много лошо. Защото просто нямаш избор и ако само ме докоснеш със зъбите си ще ти го върна тъпкано.

— Не, няма — възрази тя и, сякаш осенена от внезапно прозрение, се изправи пред него. — Няма да ме убиеш, нито пък ще ме нараниш, защото знаеш, че ще те хванат. Дори и да не оставиш никакви улики, баща ми ще те преследва като хрътка и няма да се откаже, докато не те обвини. Много хора са ни виждали заедно и сега… — Тя размаха пръстите си с техните мръсни и окървавени нокти пред лицето му. — … сега има твоя кръв по ръцете ми.

Сърцето му сякаш спря за миг.

На лицето на Теса изгря злобна усмивка.

— Ако ме принудиш да направя нещо, което не желая… нещо, каквото и да е то, ще кажа на татко и ще подам оплакване срещу теб в полицията. Ще те арестуват за… за нахлуване без позволение в частна собственост и… за нападение и доказано изнасилване.

Уестън не й повярва.

— Ти не би…

— Копеле такова, по-скоро ще те убия, но няма да ти позволя да ме докоснеш отново!

Той се присегна към нея, но Теса го плясна през ръката.

— Ще те вкарам в затвора, Уестън! Баща ми ще се погрижи за това. — Погледна го с блеснали от ярост очи. Лицето й беше сериозно и решително. Цялата бе омазана с пръст и мръсотия, блузата й беше раздрана, а тя го гледаше така, сякаш едва се въздържаше да не го разкъса с голи ръце.

— Исусе, не би го направила…

— Ти само гледай! — предупреди го Теса. Очите й святкаха като на ранено животно. Уестън си спомни един опосум, който бе хванал в капан. Спомни си как животното ръмжеше с яростно оголени, остри като бръснач зъби. След това Уестън го застреля, за да го избави от мъките му.

— Махай се! — нареди му Теса. И очевидно изобщо не се шегуваше.

Всяко мускулче в напрегнатото му до краен предел тяло отчаяно копнееше да я притежава. Искаше му се да се спусне към нея, да я хвърли на земята и да раздере дрехите й. Само че не беше толкова глупав, че да допусне такава съдбоносна грешка. Не и сега. Независимо дали това му харесваше или не, тя наистина можеше да го тикне зад решетките.

По-късно, каза си той. По-късно ще се разправи с нея. Ще подбере подходящия момент и ще си осигури пълна безопасност. Рязко затвори ножчето и се качи в колата си. Гумите пронизително изпищяха, моторът изрева и колата заподскача по стария изровен път. Зърна Теса в огледалото за обратно виждане. Стоеше гордо изправила гръб, а раздраните й дрехи се вееха като символ на нейната смелост и чест.

Ръцете му, стиснали волана, се изпотиха. Взе първия завой и превключи на втора. Кръвта пулсираше в слепоочията му, ушите му бучаха. Тази малка кучка горчиво се лъжеше, ако смяташе, че е успяла да го победи и унизи. Да, много се лъжеше…

 

 

— Казвам ти, сине, че изцяло разчитам на теб!

— Нийл насочи дебелия си пръст по посока на Уестън. Намираха се в кабинета на Уестън в дъскорезницата. Старата климатична инсталация се задъхваше и шумно дрънчеше над главите им. — Някой трябва да налее малко здрав разум в главата на брат ти. Няма да допусна никой, ама наистина никой от семейството ни, да се обвърже с член от фамилията Холанд! Пресвети боже, това момче не разбира ли, че тя се интересува единствено от наследството му? — Нийл извади носна кърпичка и попи потта от олисялото си теме като не спираше да снове от единия край на стаята до другия. Червендалестото му лице бе по-червено от всякога, чертите му бяха разкривени от възмущение и гняв, златният зъб в устата му просветваше при всяка негова дума. Челото му бе покрито със ситни капчици пот, под мишниците на ризата му тъмнееха големи влажни петна.

— Какво, по дяволите, се е случило с лицето ти?

Уестън успя да се усмихне, макар да се разкъсваше от яд при спомена за острите нокти на Теса.

— Влязох в малък спор с една от местните курви. — Думите не бяха много далеч от истината.

— По дяволите, не е онова индианско момиче, нали?

— Кристъл? Не.

— Добре. Нали разбираш, че не можем да си позволим да влизаме в конфликти с членове на местното племе. Те притежават доста земи наоколо. Бихме могли да закупим част от земята им, за да построим още един курорт, който да конкурира комплекса на Дъч. Двамата с теб прекрасно знаем, че Джак Сонгбърд беше един мързелив неудачник, но родителите му току-виж ни обвинили в дискриминация или други подобни дивотии. Цялото проклето племе може изведнъж да се обърне срещу нас.

— Не мисля, че някой от тях смята да поеме по пътя на войната — присмехулно отбеляза Уестън. — Успокой се, нищо не ни заплашва.

Нийл въздъхна уморено.

— Може би имаш право. Но другите ни проблеми си остават. Трябва да се справим с глупавия ти брат и решението му да се ожени за едно от момичетата на Холанд. Ама че каша забърка това момче!

— Не смяташ ли, че Клеър Холанд и без друго ще наследи достатъчно пари от собствения си баща? Наистина ли вярваш, че едничката й цел е да отмъкне и част от нашите?

— Разбира се, че вярвам. Те всичките се еднакви. Алчни като онзи кучи син, баща им. Той така и не ми прости задето успях да измъкна изпод носа му онова парче земя на север от Сийсайд.

— А след това построи и „Сий брийз“.

— Точно така. Този комплекс заседна като остър кокал в гърлото на стария Дъч. — Нийл се изхили доволно. Златният му зъб отново проблесна. — На фона на „Сий брийз“ „Стоун Илахий“ изглежда евтин и западнал. Така му се пада на копелето!

— Но това беше преди години.

— Е, старият пръдльо не забравя лесно.

— Може би е време да престанете с тази вражда.

— Няма начин. Враждата ще спре само ако Дъч направи първият опит за помирение.

— Защо?

Очите на Нийл проблеснаха заплашително.

— Тази вражда излиза извън пределите на деловите ни взаимоотношения, сине. Нещата са твърде лични.

Обзалагам се, че е така, помисли си Уестън. Питаше се дали баща му знае, че милата му съпруга се е търкаляла в леглото с най-омразния му враг. Представи си луничавия гръб на Дъч и счупеното огледало в къщата за гости. След онзи съдбоносен ден двамата с майка му така и не успяха да изгладят отношенията си.

Нийл разхлаби вратовръзката си.

— Така че не се опитвай да се правиш на адвокат на дявола пред мен. Вече казах на Харли, че по-скоро ще го прогоня от семейството, отколкото да позволя на някоя от кучките на Холанд да се докопа до парите ми. И няма да се поколебая да го сторя. Същото се отнася и за теб. — Отново измъкна кърпата от джоба си и избърса лъсналото си от пот лице. — Исусе, тук е ужасно горещо…

— Аз нямам никакво намерение да се женя за някоя от дъщерите на Холанд — изтъкна Уестън. Все още беше в мрачно настроение, неспособен да забрави за Миранда и Райли. А също и за Теса. Само да му падне някъде насаме! Ще я накара горчиво да се кае за дързостта си.

— Зная, но Харли… о, той никога не е притежавал и капчица здрав разум. Цял живот хленчи и се оплаква от нещо. Когато за пръв път чух, че излиза с една от дъщерите на Дъч, реших, че това е само някакъв каприз от негова страна, увлечение, за което не си струва човек да се притеснява. Той обаче не се отказа, а продължи да се среща с нея. — Нийл стисна основата на носа си, сякаш се опитваше да предотврати настъпващото главоболие. — Какво не й хареса на Кендъл? Ето това не мога да разбера. Момичето е дяволски по-красиво от трите дъщери на Холанд взети заедно. Освен това баща й и аз се разбираме чудесно и от години имаме общ бизнес. Защо, по дяволите, Харли не желае да се ожени за нея?

— Не питай мен. — Уестън се правеше на света вода ненапита, а баща му бе така погълнат от собствения си гняв, че изобщо не забелязваше преструвките му.

— Е, ще видим какво ще прави нашето момче като го оставя без пукната пара. Ще му дам една последна възможност да види нещата в истинската им светлина и ако за една седмица не сложи край на тази история с Клеър Холанд, ще го изгоня от дъскорезницата, ще му взема шибания ягуар и ще го изритам от къщи. И тогава всички ще разберем що за стока е това момиче на Холанд. Залагам десет към едно, че ще го зареже на часа.

Уестън нямаше никакво намерение да се хваща на подобен облог. Според него Клеър притежаваше повече кураж, отколкото баща му изобщо можеше да предположи.

— Може пък да е много добра в леглото — предположи Уестън, а мислите му отново се насочиха към Миранда.

— Чудесно. Щом е толкова добра, може да я чука колкото си иска, но не може да се ожени за нея.

— Каква е разликата?

Нийл изгледа сина си така, сякаш Уестън току-що му бе заявил, че възнамерява да построи най-новия им курортен комплекс на Юпитер.

— Разликата е в това, че ако само спи с нея и я използва като своя курва, той е победителят. Ако обаче тя успее да го примами да се ожени за нея, той от победител се превръща в губещ. Исусе, на теб ли точно трябва да го обяснявам!

— Значи всичко е въпрос на чест.

— Бинго! — Нийл разтърка лицето си, изръмжа през зъби и размаха ръка във въздуха, сякаш се опитваше да прогони досадна муха. — Просто се постарай да го накараш да разбере колко много е заложено на карта. А сега бих искал да обсъдим още няколко въпроса с теб. Искам да се извърши вътрешен одит на всички счетоводни книги. Искам да се срещнеш с Джери Бест от „Бест лъмбър“ и да се опиташ да разбереш защо преустанови деловите си взаимоотношения с нас. И… ще трябва да изплатим и някакво обезщетение на семейство Сонгбърд заради смъртта на сина им.

Уестън рязко изправи глава. Тялото му се скова от яд.

— Джак имаше застраховка, направена от компанията. Мисля, че тя все още е валидна, независимо от факта, че бе уволнен в деня на смъртта си.

— Зная, зная и се съмнявам от застрахователната компания да ни създадат проблеми. Твърде много пари печелят от нас, за да се формализират по този въпрос. Парите от застраховката обаче не са достатъчни. Искам „Тагарт милинг“ да направи нещо повече за семейството. Нека се възползваме от повода, за да си направим малко реклама.

— Не виждам защо трябва да плащаме, при положение, че Джак не е пострадал при злополука на работното си място — възрази Уестън, вбесен от намерението на баща си да разиграва подобни сценки и да се прави на добрия самарянин. — Джак Сонгбърд изобщо не беше добър работник и това може да бъде проверено в работното му досие. Няма бригадир, който да е работил с него и да не му е дал възможно най-ниската оценка. Постоянно закъсняваше за работа, никога не спазваше мерките за безопасност, самоволно удължаваше почивките си, флиртуваше със секретарките и дори, доколкото зная, потроши автомата за безалкохолни напитки. Каквото и нарушение да ти дойде на ум, можеш да се сигурен, че е вписано в досието на Сонгбърд.

— Това няма значение.

— Но…

— Виж, зная, че ти уволни тъпото копеле, но, за бога, Уестън, помисли си само за миг за рекламата, която можем да си направим покрай този случай. Компанията ще дари пет хиляди долара, които аз ще им връча лично и ще основем попечителски фонд за семейството му и за племето Шинуук ли се казваше?

— Клатскани или някаква друга подобна дивотия — ядосано промърмори Уестън. На кого му пукаше за Джак Сонгбърд, по дяволите? Хлапето беше пълен глупак, дребен крадец и вандал. Без него светът и особено Шинуук, Орегон, се превърнаха в едно по-добро място. Уестън силете пръстите на ръцете си и започна да пука ставите им една по една. — Щом толкова държиш на общественото мнение, защо не отиде на погребението му?

— Не, ти трябваше да отидеш! Аз бях на конгрес в Батън Руж.

— Заедно с Дъч Холанд.

Нийл се намръщи.

— Да, старият пръдльо също беше там и се опитваше да ми отмъкне част от бизнеса. Гади ми се само при мисълта, че една от дъщерите му е впила пипалата си в моето момче. — Въздъхна високо и погледна по-големия си син право в очите. — Харли винаги е бил проблем за семейството ни.

— Татко…

— Престани, Уестън, не ти казвам нищо, което вече да не знаеш. Надявах се, че той ще възмъжее и ще стане по-силен и решителен, но това по всяка вероятност няма да се случи никога. — Погледът на баща му помръкна от обхваналото го разочарование. — Знаеш ли, никак не е лесно човек да живее в сянката ти и да се опитва да се сравнява с теб. Непрекъснато си го напомням. Предполагам, че трябваше да имам повече деца.

— С мама?

Нийл едва забележимо присви очи.

— Разбира се, че с майка ти. С кого друг?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Ти все още продължаваш да вярваш на онази клюка, че имам цяла сюрия незаконни копелета, които живеят някъде другаде, така ли?

— Не цяла сюрия. Само едно.

— Забрави за това, Уестън. Ти си моят любимец. Първородният ми син. А това е нещо много специално, не го забравяй. — Почука с пръсти по бюрото на Уестън, след което се запъти към вратата. Уестън го изпрати с поглед и баща му изведнъж му се стори невероятно стар и уморен. — Не забравяй да разговаряш с Харли и да му предадеш посланието ми. Може пък на теб да ти повярва.

— А може и да не ми повярва.

— В такъв случай ще се окаже по-глупав, отколкото си мислех. — Нийл се поколеба за секунда. — Знаеш ли, когато на човек му се роди син, той целият се изпълва с надежди и гордост. Мисли си, че един ден това момченце ще се превърне в най-страхотния мъж, раждал се някога на тази земя… А след това годините започват да се нижат една по една, разочарованията и тревогите се трупат и на бащата му остава само да се надява, че синът му все някак си ще се справи в този живот. С Харли обаче… — Той сви рамене. — Не зная. Просто не зная…

Нийл затвори вратата след себе си, а Уестън, доволно усмихнат, се облегна на стола си и старите пружини изскърцаха под тежестта му. Изведнъж си даде сметка, че подходът му към цялата тази ситуация е абсолютно погрешен. Тихичко се наруга за глупостта. Опитваше се да помогне на Харли, без да се замисли, че той, всъщност, е най-големият му съперник.

Вярно, че Уестън бе предопределен да наследи лъвския пай от богатството на баща си, но в завещанието имаше заделени средства и за Мики, Харли, Пейдж, както и за всяко друго, припознато от Нийл Тагарт дете, без значение дали е законородено или не.

Ако Харли се ожени за Клеър, той автоматично ще се откаже от своя дял от богатството и този дял, в по-голямата си част, щеше да премине в ръцете на Уестън. Нийл вече бе дал ясно да се разбере, че синовете му ще наследят бизнеса и ще поемат управлението на компанията. Ако Харли доброволно се лишеше от благоволението на баща им, тогава Уестън щеше да поеме пълния контрол над всичко — курортите, дърводобивните и дървопреработвателните компании. Нетърпелива усмивка се появи на лицето му. Защо, по дяволите, така отчаяно се опитваше да помогне на брат си, чукайки Кендъл с надеждата, че тя ще забременее? За него ще е по-добре, ако Харли наистина вземе, че се ожени за Клеър. А когато старецът един ден хвърли това, той ще наследи всичко, с изключение на къщата и жалката месечна издръжка, предназначена за майка му и за Пейдж. Неволно потръпна при мисълта за малката си сестра. Пейдж беше грозна. И странна. Достатъчно странна, че да изживее живота си в клиника за душевноболни, заключена в луксозна стая със стени, боядисани в успокояващи пастелни цветове. Уестън трябваше само да намери някой предприемчив психиатър, нуждаещ се от допълнителни доходи, и тогава щеше да е сигурен, че Пейдж ще прекара живота си, бродейки сред градини с вековни дървета и малки езерца, пълни с водни лилии. Щяха да я заключат завинаги зад металните врати на някоя скъпа и луксозна клиника.

Разбира се, ще трябва да изчака смъртта на баща си, но това беше само въпрос на време. Във всеки един момент Нийл Тагарт бе сериозно застрашен от инфаркт; лекарят му неведнъж го бе предупреждавал, че трябва да внимава и да се пази. От Уестън се изискваше единствено малко търпение. Освен това трябваше да престане да се вижда с Кендъл. А това можеше да създаде известни проблеми.

Нямаше да му е лесно и да отбягва момичетата на Холанд. Макар че Теса го бе отблъснала и отказваше да отговори на обажданията му, той не се притесняваше особено. Колкото по-често обаче виждаше Миранда, толкова по-силно я желаеше. А това си беше пълна глупост от негова страна. Тя със сигурност щеше да му донесе само неприятности. Беше жена, която трябваше да отбягва на всяка цена.

Освен това тя никога не бе крила отвращението, което изпитва към него. Дори Теса му бе признала, че Миранда изпаднала в пристъп на ярост, когато узнала, че малката й сестричка се среща с него.

Защо това я притесняваше толкова? Дали възраженията й срещу него не бяха породени, пък било то и на някакво подсъзнателно ниво, от ревност, за която тя дори не си даваше сметка? Кръвта му сякаш отново кипна. Може би в характера на Миранда имаше някаква разпътна черта, която дори и тя не можеше да контролира? Може би, тайно от всички останали, тя отчаяно копнееше за нещата, които са забранени и непозволени? Господи, как само се бе извивала върху пясъка през изминалата нощ!

Уестън стисна юмруци толкова силно, че ставите му побеляха от усилието.

Но защо Райли? Той беше кръгла нула. Абсолютен бедняк. Заварен син на проклетия им градинар. Поради някаква неизвестна причина Миранда очевидно си падаше по простолюдието и не се боеше да се отдаде на разгулната си страст.

Освен това трябваше да се справи и с Теса. Все още не бе решил как да постъпи с нея. Ако тя решеше да се разприказва и да изпълни заканите си, с безгрижния му и охолен живот беше свършено.

Ако изобщо имаше капка ум в главата си, щеше да забрави за момичетата на Холанд и да се върне в колежа, преди да е направил някоя наистина съдбоносна грешка. Самата мисъл обаче, че би могъл да се откаже от Миранда, му се стори абсолютно неприемлива. Само една нощ! Не искаше нищо повече — една-единствена нощ, в която да й покаже какво означава страстния, разкрепостен, животински секс, сексът, който притъпява сетивата за часове напред, а уханието му с дни се носи от намачканите чаршафи.

Климатичната инсталация нададе протяжен вой. Уестън нервно стисна химикалката си и се замисли за Райли — мъжът, който, макар и все още да не го знаеше, беше негов съперник. Мъжът, който от тук нататък трябваше много да внимава в картинката. Готов беше да се обзаложи на десет към едно, че мотивите на Райли не са чак толкова чисти и непорочни. Хънтър имаше противоречиво минало — в края на краищата той дори не беше истински син на градинаря. Кой ли беше истинският баща на това копеле, запита се Уестън, завъртя се със стола и се загледа през прозореца. Внезапно съзнанието му бе пронизано от мисъл, студена като смъртта. Дали пък Хънтър не беше отдавна загубеното копеле на собствения му баща! Но това си беше пълна лудост, нали така? Старата параноя отново впи в душата му дългите си пипала.

Нямаше да му отнеме много време да открие истината. През последните няколко седмици, откакто увлечението му по Миранда се бе превърнало в нещо повече от мимолетно любопитство, Уестън бе започнал свое собствено проучване и бе открил, че Райли има не една и две ревниво пазени тайни. Беше само въпрос на време да открие цялата истина и да го изобличи като долен мошеник.

Уестън беше търпелив човек. Твърдо вярваше в старата поговорка, че добрите неща се случват на онези, които знаят как да чакат. Е, той беше готов да чака достатъчно дълго, стига да е сигурен, че накрая ще задоволи изгарящата го жажда по Миранда Холанд.

— Господин Тагарт? — Гласът на секретарката прекъсна мислите му.

— Да?

— Госпожица Форсайт на втора линия.

Уестън почувства прилив на задоволство. Крайно време беше да сложи край на тази авантюра с Кендъл. Жалко.

— Веднага ще й се обадя — заяви той, след което нагласи алармата на часовника му да иззвъни след две минути. Кендъл, тази студена и безжизнена кучка можеше да го почака малко.

 

 

Миранда стискаше в ръка шишенцето с витамини, което бе получила в клиниката. Беше бременна, в това вече нямаше никакво съмнение. И лекарят, и извършеният тест потвърдиха онова, което тя вече бе започнала да подозира. А сега трябваше да каже на Хънтър. О, господи! Ами ако той не желаеше това бебе? Очите й се напълниха със сълзи и тя се качи в колата си. Какво щеше да му каже? Какво щеше да каже на родителите си? На Клеър и Теса?

Тя, която винаги бе контролирала живота си.

Тя, която още от дванадесетгодишната си възраст следваше предначертания от нея самата ясен и категоричен план за бъдещия й живот.

Тя, която толкова отчаяно се бе опитвала да се превърне в извор на гордост за семейството си.

Бременна.

— Запомни, че това не е краят на света, а просто ново начало — отново си повтори тя, пусна радиото и свали стъклото на прозореца. Започна да върти станциите, докато накрая попадна на един блус на Бони Райт. След това подкара към Стоун Илахий. Топлият ветрец развяваше косата й през прозореца. Тя се подчини на внезапно обхваналия я импулс, сви от магистралата и спря на отбивката за плажа. Свали сандалите си, остави витамините в колата и тръгна боса по топлия пясък. Остави дюните зад себе си, прекоси безлюдния плаж и нагази в ледените води на прилива като заобикаляше внимателно изхвърлените на брега медузи, малки рачета и мидени черупки. Сивите чайки, излезли на лов, внимателно наблюдаваха брега, търсейки нова плячка. Далеч на хоризонта няколко рибарски лодки се поклащаха върху океанските вълни.

Миранда стигна до един пън, забит в сухия пясък на брега. Едната му страна бе почерняла от огньовете на къмпингуващите по брега хора, а другият му край бе почти заровен в пясъка. Дали някога отново ще дойде тук със своя син или пък дъщеря, за да строят пясъчни замъци, да гонят вълните, да подхвърлят фризбито на някое игриво кученце?

Щеше ли да се омъжи за Хънтър?

Седнала на пъна, със скръстени в скута й ръце, Миранда, изцяло погълната от собствените си мисли, забеляза, че не е сама едва когато нечия сянка падна върху раменете й.

Стресната, тя бързо се извърна и едва не умря от изумление.

— Бях сигурен, че това там долу е твоята кола — подхвърли Уестън Тагарт и приклекна, за да я погледне в очите.

— Какво искаш? — Тагарт беше последният човек, с когото би искала да разговаря точно в този момент.

— Компания.

— Купи си куче.

Веждите на Уестън подскочиха нагоре.

— Лош ден, а?

— Който току-що стана още по-лош. — Понечи да се изправи, но той хвана ръката й.

— Защо се държиш така?

— Защото имам достатъчно здрав разум. — Изтръгна ръката си, взе сандалите си и тръгна към колата.

— Какво съм ти сторил, че се държиш по този начин?

Тялото й сякаш се вцепени и, макар да съзнаваше, че не трябва да се хваща на въдицата му, Миранда рязко се обърна и изпод краката й се разхвърча пясък.

— Виждала съм начина, по който ме наблюдаваш, и го намирам за отвратителен — отвърна тя, припомнила си циничните забележки, които бе подхвърлял по неин адрес, докато двамата учеха в гимназията. — Чувала съм и слуховете, които разпространяваш по мой адрес. Но най-много ме вбесява факта, че мамиш сестра ми и приятелката ми.

— Приятелка?

— Кристъл? Спомняш ли си я?

— Смътно.

Миранда побесня.

— Остави ги на мира и двете!

— Това заплаха ли е? — попита той, сякаш не вярваше на ушите си.

— Както искаш, така го разбирай, Уестън, но защо не вземеш да направиш една голяма услуга на всички нас и да се изметеш за колежа си час по-скоро?

— Защо?

— Не ми харесва начина, по който се отнасяш с Теса, ясно?

— Може пък към теб да се отнасям по-добре.

Зашеметена от изненада, тя изгуби дар слово за част от секундата, а после, осъзнала какво всъщност й предлага, едва не повърна от отвращение.

— Върви по дяволите!

— Май предпочиташ да продължа да се виждам с Теса.

— Предпочитам да те видя мъртъв. — Отново се запъти към колата си, като газеше в пясъка с босите си крака. Този беше невероятен негодник! С морал на улично псе.

— Миранда?

Тя изобщо не се обърна. Не желаеше да има нищо общо с него.

— Мисля, че тези хапчета са твои.

— Какво? — Погледна през рамо и го видя да подхвърля шишенцето във въздуха. Рязко се обърна и го хвана, осъзнала, че той бе намерил витамините й в колата и сега знаеше, че е бременна.

— Поздравления!

Горчива жлъч опари гърлото й.

— Знаеш ли, ако Райли не приеме новината добре, винаги можеш да се обърнеш към мен. — Усмивката му беше злобна и жестока. — Аз с готовност ще направя от теб почтена жена.

— По-скоро ще умра. — Миранда стигна до колата си, хвърли шишенцето с витамините през отворения прозорец на седалката, след което се настани зад волана. Стомахът й се свиваше болезнено, устата й се пълнеше със слюнка, но тя бе твърдо решена да не му достави удоволствието да я види как повръща. В никакъв случай! Колата й рязко потегли, гумите изсвириха пронизително и тя се понесе по магистралата. Намали скоростта едва когато се скри зад завоя и зави по частния път към дома им. Рязко отвори вратата и изпразни съдържанието на стомаха си в една канавка, пълна с изсъхнали листа и празни бирени бутилки.

 

 

— Сигурна ли си? — прошепна Хънтър. Миранда едва успя да долови гласа му, заглушаван от пращенето на огъня. Лежаха един до друг, след като се бяха любили в запуснатата къща в края на имението, а неочакваното съобщение на Миранда сякаш увисна помежду им.

— Днес бях на лекар.

— Исусе! — промълви той, загледан в златистите отблясъци на огъня, които се гонеха по тавана. — Бебе.

Гърдите на Миранда се свиха от болка.

— Да. Трябва да се роди през март.

Твърдо решена да не даде воля на сълзите, които, стиснали гърлото й, напираха в очите й, Миранда седна в леглото и придърпа стария чаршаф над гърдите си.

— Зная, че е неочаквано… и крие куп неудобства.

— Неочаквано? — повтори той. — Неудобства? — Изправи се, леко прегърбил рамене, а тялото му, стройно и стегнато, се очерта на фона на пламтящия огън. — Става дума за нещо далеч по-сложно, по дяволите!

— О, боже, ти не го искаш.

— Не… Да… Не зная, по дяволите! — Въздъхна дълбоко, приближи се отново до леглото и я погледна с потъмнели от тревога очи. — Не мога да разсъждавам нормално. Бебе?

Тя кимна. Едва успяваше да си поеме дъх през свитото си гърло.

— А от поведението ти разбирам, че ти би искала да го задържиш.

— О, господи, да!

— Не желаеш да обмислиш възможността за…

— Дори не го споменавай. — Сграбчи го за ръцете и отчаяно впи нокти в плътта му. — Моля те, Хънтър, до този момент вярвах, че ще съм в състояние без никакви угризения да взема едно такова решение, но се оказа, че не е така. Не и когато става дума за моето бебе. И за твоето.

Той прехапа долната си устна и бавно поклати глава.

— Ще ни бъде много трудно.

— Зная, но заради детето ни си струва да понесем всички несгоди.

— Сега пък ми се правиш на философ.

— Не — възрази тя и вирна брадичка. — Не съм философ, но съм — или по-скоро ще бъда — майка. — Хвана голямата му ръка и промълви с разтреперан глас: — А ти, Хънтър Райли, ще бъдеш баща. Независимо дали това ти харесва или не.

— Исусе!

— И по мое мнение ще бъдеш най-добрият баща на света.

Пръстите му, силни и загрубели от работа, се свиха около нейните.

— Аз, Миранда, все още съм никой. Не ми достигна времето, за да постигна нещо важно и значимо в този живот.

— За мен и за това малко същество ти си най-важният човек на земята. — Бавно придърпа ръката му и я постави върху плоския си корем. Лицето му беше съвсем близо до нейното и Миранда го целуна по бузата. — Вярвам, че двамата с теб можем да покорим света, Хънтър.

— И аз вярвам, че ти ще го покориш. Но не съм толкова сигурен за себе си.

— Имай повече вяра! — Отново го целуна по бузата. — Двамата с теб, Райли, сме страхотен екип.

— Наистина ли го мислиш? — Едното ъгълче на устата му закачливо подскочи нагоре, а ръката му собственически се притисна към голата й кожа. Миранда почувства допира на пръстена му.

— Зная го.

— Добре. — Гласът му потрепери неуверено. Той се пъхна между чаршафите и я взе в прегръдките си. — В такъв случай… нека да поговорим за това. Знаеш, че съм готов на всичко, за да прекарам остатъка от живота си с теб.

Сърцето й литна, окрилено от думите му.

— Наистина ли?

— И винаги съм се надявал, че може би за нас двамата има шанс, в случай че успея да завърша училище, да си купя собствен дом и да се устроя по някакъв начин.

— Наистина имаме шанс.

Погледна я в очите и въздъхна.

— Това… бебето… никога не е било част от плана ми.

— Нито пък от моя.

— А какво ще стане с кариерата ти?

— Бебето няма да промени плановете ми. Само малко ще ги забави.

Той се замисли върху казаното от нея.

— Ще бъде трудно.

— Зная, но не е като да нямам никакви пари…

— Забрави за това. Ако наистина искаш двамата с теб да се оженим и да създадем семейство, ще трябва да го направим сами. Без никаква помощ от страна на баща ти. Без да пипаме парите, предназначени за образованието ти.

— Те са в попечителски фонд на мое име — информира го Миранда. — И не са чак толкова много.

— Няма да ги харчим. — Целуна я по челото. — Аз съм старомоден мъжкар и държа сам да издържам собствената си съпруга и децата си. О, господи, чу ли ме какво казах? Децата ми! — Разсмя се, притисна я към себе си и преметна единия си крак върху нейните. — Това е пълна лудост.

— Зная.

— Но те обичам.

— И аз те обичам. — Примигна няколко пъти, за да прогони проклетите сълзи, които продължаваха да напират в очите й.

— Е, това решава въпроса — заяви той и се усмихна напрегнато. — Предполагам, че няма какво повече да го увъртаме. — Измъкна се от леглото, застана, както си беше гол, на едно коляно и, осветен от пламъците на огъня, й зададе въпроса, който тя така отчаяно копнееше да чуе: — Миранда Холанд, ще станеш ли моя жена?

 

 

Значи беше истина.

Усамотил се в сауната в бащината си къща, Уестън за трети път четеше доклада на частния детектив. Ръцете му трепереха неудържимо, идеше му да крещи от ярост. Баща му имаше още едно дете — син. Син, който един ден неминуемо щеше да научи истината и щеше да предяви претенциите си върху своя дял от наследството.

По тялото му се стичаха едри капки пот. Уестън затвори очи и, без да става от пейката, отново заля с вода нагорещените камъни. Помещението се изпълни с пара. Дишането му се затрудни. Сърцето му биеше до пръсване. Погледна двата документа — прегледно напечатания доклад и копието от акта за раждане, след което ги смачка в юмрука си.

— Мамка му! Мамка му! Ти, тъпо, дърто копеле!

Това все пак не беше истинска катастрофа. Поне не още. Единствено той, баща му и онзи раболепен частен детектив, нает лично от него, знаеха истината.

Разполагаше с предостатъчно време, за да се погрижи за проблема. Сигурен беше, че ще намери някакво решение. Трябваше само да помисли. Първоначално смяташе да изгори двата документа тук, в сауната, но впоследствие реши, че някой може да забележи пепелта и да започне да задава въпроси. Изправи се, превърза една хавлия около кръста си, взе запалката си от шортите, които бе окачил на една закачалка близо до вратата, и излезе от сауната. Запали навлажнените листи, хвърли ги в тухлената камина, след което реши, че има нужда от цигара, питие и жена… Не непременно в този ред.

Защо хората около него, включително и баща му, винаги прецакваха всичко? Върна се в сауната и намери цигарите си. Навлече шортите и тениската си, а когато се върна в стаята, малкият му огън бе изгорял напълно, без да остави никаква следа върху почернялата от сажди решетка.

Щеше да подкупи частния детектив. Това поне не беше никакъв проблем. Алчното копеле можеше да бъде придумано да си държи устата затворена. А след това Уестън щеше да се погрижи за своя полубрат. Пулсът му се учести само при мисълта за това и той се намрази заради вълнението, обхванало душата му.

Трябваше да бъде изключително предпазлив. Планът обаче вече бе започнал да се оформя в главата му. Тръгна нагоре по стълбите и разсеяно потърка с ръка едно черно петно, открояващо се върху прясно боядисаната стена. Умът му обаче бе изцяло зает с настоящия проблем. Веднага щом се справи с него, щеше да си купи бутилка качествено и скъпо питие, а после щеше да си намери жена — единствената жена, която истински желаеше.