Лиза Джексън
Шепот (17)

3.

— Искаш да кажеш, че не си поддържала никаква връзка с Райли, така ли? Никакви писма. Нито пък телефонни разговори? Абсолютно никакъв контакт?

Денвър, настанил се в един от плетените столове, подредени около малката кухненска маса на Миранда, седеше спокойно облегнат назад, подпрял тока на единия си ботуш върху един от другите столове.

По време на целия им разговор я изучаваше внимателно с проницателните си, остри като на орел очи, които не пропускаха нищо. Миранда се чувстваше неловко под зоркия му поглед, но бе твърдо решена да прикрие безпокойството и страховете си. В ежедневната й работа й се налагаше да се изправя срещу убийци, изнасилвачи и побойници. Работеше много и упорито, за да е сигурна, че ще ги тикне за дълго зад решетките. Успяваше да запази самообладание при професионалните си сблъсъци със скъпоплатените и обиграни адвокати на защитата. Преживя дори нападението с нож на Рони Клъг. Така че Стайлз, при все цялата си настъпателна прозорливост и информираност, не можеше да я уплаши и пречупи.

— Не съм поддържала връзка с Хънтър. Никакви писма; никакви телефонни разговори. Нищо. — През еркерните прозорци струеше слънчева светлина и сгряваше гърба на Миранда. Тазсутрешният брой на „Орегониън“ лежеше разтворен на масата край голяма купа с плодове. Износеното яке на Стайлз, метнато небрежно върху облегалката на един от столовете, изглеждаше така, сякаш мястото му беше точно тук, в кухнята на Миранда.

Във въздуха се носеше ароматът на кафе, което бавно изстиваше в керамичните чаши, недокоснато и от двамата.

— Това не ти ли се стори странно?

— Да, но… предположих, че мълчанието му е породено от заплашващия го съдебен процес и от повдигнатите срещу него обвинения.

— Обвинения в изнасилване на малолетна и кражба на автомобил? — попита той. Очевидно се бе подготвил добре.

— Да.

— Никакви обвинения не са били повдигани срещу Хънтър Райли.

— Зная, но тогава смятах, че това се дължи на решението му да напусне страната.

— Не може да не знаеш, че съществуват международни спогодби за екстрадиране на криминално проявени лица.

Разбира се, че знаеше. Сега. На времето обаче беше много по-млада и не познаваше законите. Освен това беше жестоко наранена от Хънтър, който я бе предал и се бе обвързал с някакво друго момиче. Времето минаваше, а той така и не й се обади. Тя просто реши да затвори очи, да обърне глава и да забрави. Това й се стори най-лесното решение. Пък й нищо вече нямаше значение за нея. Бебето не съществуваше.

Старата болка, която тя така отчаяно се стараеше да заключи някъде дълбоко в душата си, се прокрадна край издигнатите от нея самата стени и прободе сърцето й. Заболя я толкова силно, че за миг се задъха, неспособна да си поеме дъх. Мили боже, как бе желала това дете! Изпитвала бе отчаяна потребност да задържи тази малка частица от Хънтър — единственото, останало й от него.

— Бях твърде млада — призна тя, стиснала чашата си с две ръце. — И уплашена.

— И бременна.

Думата прозвуча в смълчаната стая като камбанен звън, който отекна болезнено в нараненото й сърце.

— Да. — Нямаше смисъл да лъже; той вече знаеше твърде много. Сведе надолу сухите си очи, твърдо решена да не му позволи да види болката, която все още изпитваше след всичките тези години. — Не че това ти влиза в работата.

В студените му очи проблесна искрица на нежност и съпричастност, но изчезна толкова бързо, че Миранда реши, че вероятно си е въобразила. Стайлз не беше от състрадателните хора.

— Просто си върша работата.

— Като си вреш носа навсякъде и изравяш кирливите ризи на хората. Страхотна работа, няма що…

Едната му тъмна вежда рязко отскочи нагоре.

— Също като теб, госпожо прокурор.

— Аз търся единствено истината.

— Аз също. — Отпи глътка от изстиналото кафе и остави чашата си на масата. В гласа му прозвуча искрено състрадание, когато я попита: — И така, какво стана с бебето?

Тя затвори очи и заяви:

— Това е въпрос, който не бих желала да обсъждам с теб.

— Зная.

Настъпи продължително мълчание. Най-накрая Миранда отвори очи. Какво значение имаше, че ще научи и той?

— Изгубих го.

— Кога?

— В нощта, в която изгубих контрол върху колата си и се озовах в езерото Ероухед. Сигурна съм, че си видял болничните картони. Там не може да не е споменат и спонтанният ми аборт.

Не че много хора знаеха за това. По онова време беше на осемнадесет години и родителите й така и не научиха, че е била бременна и че страда жестоко заради бебето, което бе загубила. Макар и доста неопитна, Миранда познаваше закона сравнително добре. Запозната бе и с правата си. Чувала бе за лекарската тайна и знаеше, че тя не може да бъде нарушавана.

Дори и да бе научил за извършения аборт, баща й никога не бе споменавал това и този въпрос изобщо не бе повдиган през изминалите години. Денвър Стайлз обаче все някак си бе успял да се добере до тази информация. Как?

— Как се свърза с татко? — попита го тя, изпълнена с въпроси и подозрения. Стайлз беше интригуващ, но и плашещ мъж. Мъж, който нямаше минало. Щом Петрило не можа да намери нищо за него, значи никой друг нямаше да успее.

— Той ме потърси.

— И как те намери? — продължи да настоява Миранда. — Кой знае защо, не ми се вярва, че името ти фигурира в жълтите страници.

Едва доловима усмивка докосна устните му, а сивите му очи проблеснаха за миг.

— Свърза ни общ познат. — Отпи още една глътка от студеното кафе и се пресегна за якето си. — Но не сме седнали тук, за да разговаряме за мен, нали?

— Как бих могла да забравя?

Той се наведе към нея.

— Знаеш ли, Миранда, ти си умна жена. Интелигентна. Преди шестнадесет години обаче не си се възползвала от острия си ум и съобразителност. Лично аз смятам, че историята, която си разказала пред шерифите за случилото се през нощта, в която е бил убит Тагарт, е една голяма измишльотина. Мисля, че ти и сестрите ти сте се споразумели да се поддържате една друга и да си осигурите нужното алиби. Мисля още, че, независимо дали си готова да го приемеш или не, цялата тази шибана история ще се пукне като балон право в лицето ти. За момента обаче все още имаш право на избор. Можеш да ми кажеш истината и всичко ще си остане между мен, теб и баща ти. В противен случай Кейн Морън или някой от политическите опоненти на баща ти ще се добере до нея и това ще се превърне в най-големия скандал, избухвал някога в старото градче Шинуук, Орегон. Кариерата ти ще бъде застрашена. Лабилната Теса може да се срине напълно и тогава само личният й психотерапевт няма да е достатъчен. А Клеър ще се убеди, че онзи скандал със съпруга й в Колорадо е едно нищо в сравнение с огромната вълна, която ще я помете, щом истината излезе наяве.

— Грешиш — изскърца Миранда. В гърдите й бушуваше яростен гняв, но думите му я изплашиха до смърт. — Освен това смятам, че няма какво повече да си кажем.

— Рано или късно ще промениш решението си.

— Няма какво да променям.

— Ще видим. — Той грабна якето си от облегалката на съседния стол, бръкна в джоба и пусна на масата една визитка на мотел в Шинуук. — Ако искаш да поговориш с мен, отседнал съм в мотел „Трейдуиндс“, стая 25.

— Не се надявай прекалено. — Изобщо не си направи труда да погледне бялата визитна картичка. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре. За пръв път в живота си не желаеше да научи истината, защото не беше сигурна дали ще намери сили да я приеме.

Той преметна якето си през рамо и леко я докосна по врата със свободната си ръка.

— Помисли си върху това, което ти казах, Миранда — изрече тихо. Кожата й пламна от допира на пръстите му. — Не е нужно да ме изпращаш. Знам пътя.

Само след миг чу стъпките му, отекващи в антрето. Кожата й продължаваше да пари. Входната врата се отвори и веднага след това се затвори. Отиде си.

Миранда бавно изпусна насъбралия се в гърдите й въздух и въздъхна. Всичко започваше да се разпада. Лъжите, които толкова внимателно бе изфабрикувала, вече не звучаха убедително. Прехапала долната си устна, тя подпря челото си с две ръце.

— Господ да ми е на помощ — прошепна Миранда, осъзнала, че краят е съвсем близо. Каквото и да се случи, Денвър Стайлз няма да се откаже, докато не се убеди, че е свършил работата, за която е бил нает.

 

 

Теса почувства полъха на соления бриз върху лицето си. Молеше се да намери някакво успокоение на духа — онова, което хората изпитват при вида на необятния океан, разпрострял се пред очите й. Копнееше за спокойствието, което изпълва душите на хората, докато се разхождат по топлия пясък на плажа. Ето че тя също вървеше по брега на океана, газеше в морската пяна на приливните вълни, но изпитваше единствено безпокойство и смут.

Изобщо не трябваше да се връща в Орегон. Трябваше да стои възможно най-далеч от родния си дом, но един от психиатрите й — плешив мъж с червена брада; името му беше доктор Тери — й беше казал, че все някой ден ще й се наложи да се изправи пред демоните от миналото си. Според него Теса трябва да се върне в онова дяволско място в Орегон и да се срещне с всички онези, които са я използвали, наранявали и обиждали.

Пясъкът се плъзгаше под краката й. От време на време минаваше край остри като бръснач мидени черупки или пък край меки пясъчни могилки с формата на лъжица, които бяха ясен знак, че малко раче се е спотаило точно под пясъчната повърхност. Белият пясък на плажа край „Стоун Илахий“, курорта, в който Теса бе отседнала в един от апартаментите на семейството, бе покрит с кафяви водорасли, парченца мидени и рачешки черупки, раковини и накъсани части от медузи. Апартаментът й бе обзаведен с джакузи, сауна и две легла с кралски размери, а от прозорците му се разкриваше умопомрачителна гледка към океана. Теса можеше да остане в него колкото желае. Дъч искаше дъщеря му да се чувства удобно.

— Много ти благодаря, татко — рече тя, ускори крачка и се затича по плажната ивица.

Връщането й в Орегон преследваше една-едничка цел и сега, докато тичаше по мокрия от океанските вълни пясък, Теса мислеше единствено за собственото си сладко отмъщение. Беше чакала цели шестнадесет години с надеждата, че дългите години на психиатрични консултации и лечение ще й помогнат да преодолее потребността си да се върне у дома и да си отмъсти на всички онези, които я бяха наскърбили и унизили. Само че това така и не стана. Докато живееше в Калифорния, далеч от сестрите си и от спомените за онази дяволска, изпълнена с ужасяваща болка нощ, Теса все някак си успяваше да потисне импулса си за отмъщение, но сега, когато беше отново в Орегон, изправена пред спомена за мъчителната й младост, тя можеше да мисли за едно-единствено нещо. Изпитваше непреодолима потребност да си отмъсти. А онези, които я бяха наранили, този път щяха да си платят. С лихвите.

 

 

Клеър беше в таванското помещение над гаража, където двете със Саманта подреждаха и освежаваха занемареното през годините студио, когато до ушите й достигна бръмченето на мощен мотор. Подаде глава през прозореца и сърцето й подскочи в гърдите й.

Яхнал огромния си черен „Харлей Дейвидсън“, Кейн Морън се приближаваше по алеята пред къщата. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила с огледални стъкла. Облечен беше с прашни дънки и овехтяло кожено яке.

Изневиделица я връхлетяха старите спомени. Видя се седнала на мотора зад него с разпиляна от вятъра коса, почувства допира на силното му мускулесто тяло, долови аромата на кожа и цигарен дим. Припомни си дългите дни и нощи, през които бе копняла за него, измъчвана от непреодолимото желание да го прегърне и да го притисне към себе си.

Косата му блестеше на светлината на късното следобедно слънце и Клеър изведнъж бе връхлетяна от огромната любов, която винаги бе изпитвала към този мъж.

— О, боже — прошепна тя.

— Какво? Какво има? — попита Саманта, която се изправи на пръсти и надникна над рамото на майка си. — Уха! — възкликна тя, неспособна да сподави изтръгналото се от гърлото й възклицание.

Шон, който вкарваше кошове в старото баскетболно табло, което бе монтирал над третия прозорец на гаража, спря, пъхна баскетболната топка под мишница и се загледа със страхопочитание в Кейн, който намали скоростта и спря на по-малко от два метра от него.

— Твой ли е? — попита Шон, когато Кейн слезе от мотора.

— От днес вече е мой.

Без да знае, че майка му го наблюдава от горе, Шон подсвирна одобрително.

— Мамка му!

— Шон! — извика Клеър, надвесила се от прозореца.

— Но, мамо, виж, това е „Харлей“.

„Харлей“. Само тази едничка дума беше достатъчна.

— Много важно — процеди през зъби Саманта.

Кейн избърса лице с опакото на ръката си.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? — повтори Шон. — Та на кого не би му харесал?

— Искаш ли да се повозиш?

— Искаш да кажеш, че ще ми дадеш да го карам!

— Чакай малко! — Клеър прекоси стаята на бегом и се спусна надолу по стълбите. Само за няколко секунди прекоси гаража и излезе отвън. Саманта я следваше по петите. — Шон няма шофьорска книжка, нито дори разрешително да шофира в Орегон.

— Хайде, мамо, моля те! — Шон започна да дриблира с топката, но очите му не се отделяха от огромния лъскав мотор.

— Няма начин. Не се ли изисква специален документ, за да получиш право да управляваш един от тези мотори?

— Така е по закон — съгласи се Кейн, балансирайки мотора между краката си.

— Това е, което ме интересува. Законът.

— Но, мамо…

— Шон, моля те! — Хвърли на Кейн един убийствено студен поглед и отново видя приликата между баща и син. Квадратната челюст, гъстите вежди, дългите прави носове. Как и двамата все още не забелязват нищо?

— Ще ти кажа какво ще направим. Сядай зад мен и аз ще те повозя. — Кейн погледна момчето, за което не знаеше, че е негов син. Обърна се назад, взе една каска, подхвърли я на Шон, който мигновено я улови и захвърли оранжевата баскетболна топка, която се търкулна към гаража.

— Ами аз? — попита Саманта.

— Ти си следващата — обеща Кейн, а Клеър кой знае защо остана с неприятното чувство, че я манипулират.

Шон обиколи лъскавия мотор, попивайки с очи всяка негова част и детайл.

— Този мотор е истински убиец!

— Хайде, качвай се. — Кейн му кимна с глава. Шон не се нуждаеше от повече покани. Въпреки уверението си, че мрази този гадняр, той с готовност се настани на мотора зад Кейн, сложи каската на главата си, но, вместо да обгърне с ръце кръста на Кейн, предпочете да се хване за колана, който минаваше покрай дългата седалка.

Кейн форсира двигателя и моторът полетя напред.

— Внимавайте! — извика Клеър, но вятърът отнесе думите й. Застанала на мястото си, тя чу как Кейн сменя скоростите, моторът се понесе още по-бързо по пътя, взе първия завой и изчезна между дърветата.

— Мислех си, че Шон мрази този човек — отбеляза Саманта и преметна косата си през рамо.

— И аз така мислех.

— Само един поглед към мотора му и веднага си промени мнението. — Сам поклати глава. — Мъже — процеди през зъби тя.

— Амин! — съгласи се майка й.

Някъде в далечината се чуваше ревът на мотора, който отново сменяше скоростите. Клеър не можеше да не почувства изключителната важност и значение на момента. Баща и син бяха заедно. Сами. Макар никой от тях да не разбираше огромната значимост на самотната им разходка, очите на Клеър изведнъж се напълниха със сълзи. Гърлото й се сви и тя премигна няколко пъти, твърдо решена да не заплаче пред Саманта. Трябваше някак си да намери подходящите думи, за да каже на Кейн истината. Той трябваше да научи, че е баща. Само че Клеър не можеше да понесе мисълта, че признанието й би могло да съсипе всичко между тях. Залогът беше прекалено висок — твърде много емоции, твърде много съдби и разбити сърца. Сигурна беше, че Кейн щеше да я намрази заради лъжите й. Нямаше да й прости решението да представи собствения му син като дете на друг мъж и да не спомене пред никого, включително и пред самия Шон, че истинският му баща я бе напуснал, за да се запише в армията, а впоследствие се бе превърнал в известен журналист и писател, който се бе върнал у дома, твърдо решен да съсипе живота на дядо му.

Господ да ни е на помощ, мълчаливо се помоли Клеър, когато долови усилващото се бръмчене на приближаващия мотор. Безсилно сви юмруци, когато моторът, окъпан от последните лъчи на залязващото слънце, се подаде иззад завоя, намали скоростта и плавно спря близо до гаража.

— Ти си на ред. — Кейн се обърна към Саманта, докато Шон с неохота слизаше от огромната машина. Макар да се преструваше на незаинтересована и не особено впечатлена от перспективата да се повози на „Харлей“, Сам по никакъв начин не можеше да скрие радостните пламъчета, които проблясваха в очите й. Тя нагласи каската на главата си и двамата с Кейн полетяха по пътя.

— Не мога да разбера защо поиска да се повози на мотора — недоволно изръмжа Шон. — Тя си пада по коне, кучета и други подобни боклуци.

— Може би това преживяване ще я накара да промени мнението си.

— Ха! — Шон обаче като че ли притесни от тази възможност. Взе топката и започна да вкарва кошове, докато чакаше завръщането на мотора и Сам.

— Страхотно! — възкликна тя, слезе от мотора и изтръска праха от ръцете си.

— Точно така, страхотно!

— Изкачихме се на чак на скалите Илахий!

— Така ли? — попита Клеър.

Кейн изви глава и очите му, скрити зад слънчевите очила, намериха очите на Клеър и я дариха с поглед, от който дъхът й сякаш заседна някъде в гърлото й. Трябваше да погледне встрани, да се разсее по някакъв начин, да се абстрахира от погледа му, натежал от сексуални обещания, които тя просто не можеше да пренебрегне.

— Ами ти? Не искаш ли да се повозиш? — с дрезгав глас я попита Кейн и тя цялата настръхна.

Поколеба се за секунда и Сам я изпревари с отговора.

— Хайде, мамо, върви! Позабавлявай се малко.

— Не зная…

— Върви, а аз ще се повозя след теб отново — настоя Шон.

— Следващия път ще те повозя пак — обеща му Кейн.

Клеър, съзнавайки, че си играе с огъня, не можа да устои на предложението му. Даваше си сметка, че допуска огромна грешка. Не можеше да не си спомни как реагира на ласките му през онази нощ на пристана. Въпреки това изпитваше огромно желание да остане с него насаме. Да се понесат напред, съпътствани от воя на вятъра, обгърнати от полумрака на настъпващата вечер. Тя преметна крак върху седалката, обви ръце около кръста на Кейн и почувства огромната мощ на машината, която мигновено полетя по алеята пред дома й.

Петнистият жребец изведнъж изцвили високо и, вирнал опашка във въздуха, се затича към най-отдалечената порта на пасбището. Клеър положи глава на раменете на Кейн и се загледа в прелитащите край тях ели, в размазаните им стволове, покрити с мъх и бръшлян. Внимавай, предупреди я някакъв досаден вътрешен гласец, но тя се забрави напълно, опиянена от движенията на мускулестото му тяло. Сърцето й биеше силно дълбоко в гърдите й. Клеър се притискаше към него и усещаше обхваналото го напрежение.

Господи, толкова добре се чувстваше, притиснала тяло към неговото… В продължение на няколко мига, изпълнени със съвършено щастие, тя забрави за миналото и се абстрахира напълно от факта, че двамата с Кейн никога повече нямаше да бъдат любовници. Слънцето бавно слизаше зад хоризонта, а въображението й рисуваше страстни сцени, в които тя го целуваше, докосваше го, любеше го отново и отново.

 

 

Влажният бриз, който духаше от океана, разбъркваше косата на Уестън, който стоеше на борда на „Стефани“ — неговата най-голяма радост и гордост. Спортната яхта, която си бе купил едва миналата година. Погледна часовника си. Беше вече осем и петнадесет, а от Денвър Стайлз нямаше и следа. Мамка му! Този тип вероятно щеше да му върже тенекия. Откъде се бе взело това копеле и защо Дъч Холанд бе наел именно него? Каква цел преследваше? Дъч Холанд винаги си имаше сериозни основания за всяко едно свое действие. Но какви бяха те в случая?

Уестън бръкна в джоба на сакото си, извади пакет „Марлборо“ и запали цигара.

Кой, по дяволите, беше Стайлз? Кой беше мъжът, за когото никой не можеше да намери каквато и да била информация? Все едно че се бе появил от нищото. И какво правеше тук? Исусе, тази неизвестност го влудяваше.

Изтръска пепелта в океана и се загледана в слънцето, което бавно слизаше към хоризонта и сякаш потъваше в Тихия океан. През последните няколко години Уестън с огромно удоволствие бе измъквал изпод носа на Дъч най-ценните му подчинени, предлагайки им работа в собствената си компания. И не само това. Няколко от хората на Дъч продължаваха да работят в „Холанд интернешънъл“ и да целуват задника на стария Дъч, но тайно събираха сведения за Уестън и му докладваха за всички важни събития и решения, които се взимат в главната квартира на компанията в Портланд. Само че никой от тях не знаеше абсолютно нищо за Денвър Стайлз и поради тази причина Уестън реши, че назначаването му в компанията по всяка вероятност е свързано с намерението на Дъч да се кандидатира на губернатор на щата. Или пък с Кейн Морън и противната книга, която пишеше. Тази книга не даваше мира на Уестън. Макар да му допадаше идеята за едно подобно експозе, което да извади на показ всичките мръсни тайни на семейство Холанд, той се боеше, че писанията на Кейн може да засегнат и собственото му семейство. Твърде много от кирливите ризи на семейство Тагарт бяха по някакъв начин свързани с тайните на Холандови. Прекалено много от злините, извършени лично от него, можеха да се окажат в центъра на едно такова повествование.

— Кучи син — процеди през зъби той и вдигна поглед към паркинга на яхтклуба. Къде, по дяволите, беше Стайлз?

Клетъчният му телефон иззвъня. Той хвърли фаса през перилата на палубата и влезе в капитанската кабина, за да се обади.

— Уестън Тагарт — рязко излая той и отново погледна часовника си. Нима този Стайлз изобщо нямаше да се появи?

— Е, Уестън, как я караш? — попита нечий сексапилен женски глас. Сърцето му едва не спря от изненада. Би трябвало да разпознае гласа, но пък в живота му бе имало твърде много жени през последните години. Въпреки това гласът звучеше твърде съблазнително и той си помисли, че би трябвало да може да го свърже с определена физиономия.

— Кой се обажда?

— Не ме ли помниш?

— А трябва ли? — В душата му започна да се прокрадва тревога.

— Ммм… Струва ми се, че да.

Исусе, коя беше пък тази? Кучката започваше да го нервира.

— Виж какво, не си падам по такива игрички.

— Така ли? Аз пък си спомням друго. О, Уестън, не ми казвай, че си се променил, откакто се изживяваш като честен и почтен семеен мъж.

Коя? Коя? Коя! Дузина лица проблясваха пред очите му, но веднага биваха отхвърляни.

— Кой се обажда? — настоятелно попита той.

— Ама ти май наистина не си спомняш. — В гласа й се прокрадна разочарование. Уестън почувства, че жената си играе с него. — Толкова съм обидена. — Въздъхна шумно и в следващия миг затвори телефона.

— Почакай!

Връзката обаче беше прекъсната. В продължение на цяла минута остана загледан в телефона. Искаше му се жената да се обади отново, но тя не го направи. Припомняйки си проведения разговор, Уестън бавно започна да навързва нещата в логическа последователност. Тази жена очевидно принадлежеше към миналото му. По всичко личеше, че е имал връзка с нея, преди да се ожени и да създаде семейство. Мамка му, този списък беше прекалено дълъг.

Чу нечии стъпки по пристана. Погледна през илюминатора и видя Денвър Стайлз да се приближава към „Стефани“. Макар и изнервен от неочакваното обаждане, той съумя да насочи мислите си към настоящия проблем, произтичащ от новия служител на Дъч Холанд.

Холанд. Точно така! На лицето му цъфна широка усмивка. Да, жената, обадила се по телефона, наистина беше една от любовниците му в миналото.

— Ти само почакай — процеди през зъби той и си обеща непременно да се види с Теса Холанд отново.

Преди шестнадесет години тя беше само една пламенна малка девственица. А сега, натрупала годинки, опит и зрелост, вероятно беше още по-пламенна и страстна в сексуалните си апетити.

Отново се ухили. Тази жена притежаваше завидно самообладание. Не можеше да не й го признае. Да му се обажда по този начин и да го предизвиква като някоя евтина уличница! Е, добре, той щеше да се включи в играта й. Каквато и да беше тя. Слабините му пламнаха само при мисълта за нея.

Значи тя си мислеше, че предимството е на нейна страна, така ли? Очакваше я обаче голяма изненада. Защото, за огромно изумление на най-малката дъщеря на Дъч, заровете скоро щяха да се обърнат в негова полза. Уестън вече изгаряше от нетърпение.

 

 

Слънцето залязваше, окъпало небосклона в оранжевокехлибарените си отблясъци. Порестите облачета високо в небесата отразяваха ярките цветове на последните му лъчи, пречупваха ги и ги пращаха надолу към океана. Клеър не спираше да си повтаря, че той я използва и се сближава с нея заради проклетата си книга, но все не можеше да се освободи от усещането, че любовта й към него пламва с нова сила. Това, разбира се, беше глупаво и тя го знаеше, но, кой знае защо, не й се искаше да се раздели с тази своя фантазия. Тя си беше само нейна и Клеър й се наслаждаваше, макар че не смееше да се замисли наистина сериозно върху случващото се с нея.

Стигнаха до другия край на Шинуук, минаха покрай дъскорезницата на Тагарт и Кейн пое на север по пътя, който водеше обратно към езерото Ероухед. Вместо да завие към къщата й обаче, той продължи напред, увеличавайки скоростта.

— Къде отиваме? — високо извика Клеър, но думите й бяха удавени във воя на вятъра.

— Ще видиш.

Тя се разсмя безгрижно, но в следващия момент си даде сметка какво точно става. Мили боже, не! Сърцето й се сви и тя потрепери, когато моторът намали скоростта, а горичката от букови дървета и ели остана зад тях. Кейн отби от пътя и подкара мотора по песъчливия бряг на езерото. Самотният лъч на фара на мотоциклета му освети високата трева по брега и спокойните води на езерото — тъмни, блестящи, изпълнени с мрачни предчувствия и прокоби.

Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Не можеше да остане тук. Не и на мястото, от което преди шестнадесет години Миранда бе подкарала колата си право към езерото. Клеър се отдръпна от него. Ръцете й, стиснали го през кръста, се отпуснаха. Стомахът й се преобърна. Не знаеше дали ще намери достатъчно сили, за да отговори на въпросите, с които Кейн неминуемо щеше да я засипе.

Мотоциклетът премина и над последната пясъчна дюна, леко занесе и спря, разпръсквайки пясък след себе си. Кейн угаси двигателя. Гласът му беше все още приятелски, но веселите нотки бяха изчезнали. Думите му прозвучаха дяволски сериозно.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Ти ме измами — обвини го тя и слезе от мотоциклета.

В главата й изплува споменът за онази нощ. Видя себе си и сестрите си, седнали в камарото на Миранда, представи си тъмната, студена вода, която се движеше около тях, почувства отново паниката, сковала тялото й. Не можеше да диша. Нито пък да разсъждава. Разтърка ръцете си, вледенили се до мозъка на костите, въпреки топлата лятна вечер.

— Доведе ме тук нарочно — заяви Клеър и всичките й романтични мечти се срутиха като пясъчни кули пред очите й.

Не си направи труда да отрича.

— Признавам се за виновен. — Свали очилата си и тя се вгледа в немигащите му, златисти очи. Стоеше пред нея и се взираше в очите й, сякаш се надяваше чрез тях да проникне до дълбините на душата й.

Само че на нея тия не й минаваха.

— Защо?

— Мисля, че е време да научим истината за случилото се през онази нощ. — Слезе от мотора и тръгна към нея, но Клеър отстъпи назад и застана от другата страна на дюната, покрита с камъни и треволяци.

Не желаеше да стои близо до нея. Боеше се от реакцията на тялото си. Не знаеше как ще реагира, ако я докосне отново.

— Много се лъжеш, ако си мислиш, че ей сега ще ти направя някакво признание, или пък ще ти разкажа история, различна от онази, която разказахме в полицията.

— Клеър… — Намираше се твърде близо до нея. Прекалено близо.

— В името на бога, Кейн, колко пъти трябва да ти казвам, на теб и на целия свят, какво точно се случи през онази нощ! Прочети полицейските доклади. — Препъна се в един камък и едва не падна на колене, но той я хвана и я задържа.

— Направих го.

— Разлисти старите вестници и прочети статиите, посветени на случая.

— И това направих. — Продължаваше да я държи за ръката. Кожата й, скрита под ръкава на роклята, пламтеше от допира му.

Клеър застина напълно неподвижно.

— Тогава разговаряй с някои от хората, които бяха тук, на брега. Намери свидетели, които са били с Харли през онази нощ.

— Разговарям с теб. — Пръстите му собственически затегнаха хватката си върху ръката й. Неканена тръпка пробяга по гръбнака й.

— И искаш да ти кажа нещо различно? Нещо, което да включиш в книгата си, която цели да съсипе семейството ми?

— Харли Тагарт умря. Дължим му…

— Ти не даваше пет пари за него! И това е най-смешното в цялата тази нелепа история — заяви тя. Сърцето й биеше учестено, цялото й тяло пламна от натиска на пръстите му, които притискаха вътрешната страна на ръката й. Защо не желае да я остави на мира? Защо не приеме лъжите й? Защо не отдръпне топлата си ръка? Защо просто не я върне обратно у дома? Преди да е казала нещо, което би могло да нарани семейството й. Преди да му е заявила, че Шон е негов син.

— Но държах на теб.

— О, боже! — Признанието му отекна в тихата вечер. Първите звезди започнаха да премигат на небето, здрачът около тях се сгъстяваше. Клеър едва успя да се пребори с желанието да вдигне глава и да го целуне, да му каже, че никога не е преставала да го обича, да го увери, че ако съдбата беше решила друго, тя щеше да го чака вечно.

— Носиш на плещите си бреме, от което би трябвало да се отървеш.

— Аз… аз мисля, че трябва да оставим Харли да почива в мир.

— Ти това ли искаш, Клеър? Наистина ли желаеш да се отдръпна и да се откажа от намеренията си?

— Да. — Гласът едва излизаше през стегнатото й гърло.

— Лъжкиня.

— Не, аз…

— Точно в това е проблемът, не разбираш ли? Ти винаги си била ужасно неубедителна лъжкиня.

Ако само знаеше… О, Кейн, двамата с теб имаме син. Прекрасно момче, с което можем само да се гордеем и…

Той я дръпна за ръката, привлече я по-близо до себе си, обгърна я със силните си ръце и я прегърна така, сякаш тя бе единствената жена на света.

— Кейн, не мисля, че… ох!

Устните му се сляха с нейните в целувка, която беше пламенна, страстна и ненаситна. Коленете й се разтрепериха.

— Клеър… — дрезгаво прошепна той. — Сладка, сладка Клеър.

Тя затвори очи. Каза си, че би трябвало да го отблъсне. Не спираше да си повтаря, че си играе с огъня, допускайки го толкова близо до себе си. Целувката му обаче се задълбочи, езикът му се плъзна покрай зъбите й и тя почувства как тялото й сякаш се разтапя под ласките му. Всяка разумна мисъл изчезна от главата й. Отвори се пред него като цвете под топлите лъчи на слънцето. Искаше още и още. Гърдите й се напрегнаха, изпълнени с болезнен копнеж да бъдат докосвани, галени, обичани. Пламенното желание, зародило се дълбоко в душата й, се разрасна, изпълвайки цялото й тяло. Кръвта й пламна. Почувства влажна топлина между краката си. В сърцевината на женската й същност се зароди сладка болка. Болка, каквато не бе изпитвала от години. Искаше този мъж. Господи, как го искаше… Обви ръце около врата му и му позволи да я събори на земята.

Кейн зарови лице между гърдите й. Езикът му я погали през тънката тъкан на блузата й. Пъхна ръце под нея и я намести така, че да почувства всяка извивка на тялото й. Клеър усети ерекцията, опънала дънките му до скъсване, и си даде сметка, че той я желае точно толкова, колкото и тя него.

Пръстите му сръчно разкопчаха копчетата на блузата й. Клеър, притиснала лице към извивката на шията му, дишаше повърхностно и накъсано. Кейн докосна сутиена й, погали дантелата с върховете на пръстите си, а след това рязко го дръпна и едната й гърда, твърда и възбудена, се освободи от прозрачната тъкан. Дъхът му беше влажен и горещ. Клеър изви тяло, обви главата му с ръце, остави го да милва и целува твърдото зърно, да изследва с език горещата й плът, докато душата й стенеше, изгаряна от огъня на непреодолимото желание да го притежава.

Той я целуваше шумно, жадно, нетърпеливо. Претърколи я върху себе си, постави я право върху ерекцията си, притисна я интимно към себе си, макар и през твърдия плат на дънките им. Постави ръце на задника й, погали я и върховете на пръстите му докоснаха вътрешната страна на бедрата й. Клеър се заизвива върху него, стенейки от удоволствие. Той я държеше здраво. Без да я изпусне нито за миг, продължи да съблича блузата й, след което свали и сутиена й. През цялото време не спираше да я целува и да смуче зърната на гърдите й, а наболата му брада нежно драскаше топлата й кожа.

Желанието препускаше като прериен пожар из тялото й. Болката дълбоко в утробата й се засили. Клеър започна да се извива и да отърква тяло в неговото. Искаше още и още, макар дълбоко в душата си да знаеше, че си търси белята. Само че вече не можеше да се спре. Толкова отдавна не го бе притежавала… толкова отдавна. Пръстите му се вмъкнаха под колана на дънките й и бавно свалиха ципа. После с лекота ги смъкнаха от тялото й.

Недей, Клеър! Не допускай отново същата грешка!

Кейн изстена и зарови лице в меката тъкан на гащичките й. Горещият му дъх премина през фината дантела и опари кожата й.

— Клеър? — промърмори той, притиснал устни към корема й. — Сигурна ли си?

Не беше сигурна в нищо. Знаеше единствено, че го желае. Кръвта кипеше във вените й и тя го искаше целия.

— Д-да. Да, Кейн, да — отвърна Клеър, а той смъкна гащичките надолу по краката й, вдигна коленете й върху раменете си и зарови лице в най-интимната част на женствеността й.

Цялото й тяло омекна. Тя се заизвива под ласките на устните и езика му, изгорена от сладкия му дъх. Изви гръб и притисна тяло към неговото.

— Кейн — изграчи Клеър с променен до неузнаваемост глас.

Той продължи да гали краката й, да я целува и да я обича. Езикът му я понесе на вълните на насладата, но тя продължи да се движи, притиснала се силно към него. Искаше още. Още много.

— Точно така, любима, остави се на страстта. Точно така-а… — Гласът му звучеше приглушено, познатите думи й се сториха безкрайно скъпи. Продължи да се огъва под него, неспособна да спре. Звездите и луната се завъртяха пред очите й, земята сякаш потрепери под нея, когато тялото й се разлюля, обхванато от първата сладостна конвулсия. Извика високо, заровила пръсти в косата му, а тялото й, блеснало от пот, продължи да се разтърсва от вълните на насладата.

— Кейн… Кейн!

— Тук съм, принцесо — отвърна той, издърпа се нагоре по тялото й, целуна корема и шията й и най-накрая притисна устни към нейните. Очите й се напълниха със сълзи. Кейн ги избърса с целувка. — Няма нищо, Клеър.

— Не, аз не трябваше…

— Шшт… Отдай се на насладата. — Нежно целуна шията и погали гърдите й.

Предлагаше й утеха и спокойствие, но не искаше нищо в замяна. Клеър вече не можеше да се спре. И макар в съзнанието й да отекваха безброй забрани и лоши предчувствия, тя пъхна ръка под якето и ризата му и бавно съблече дрехите му. Почувства как той затаява дъх под ласките на пръстите й, които докоснаха твърдите зърна на гърдите му, погалиха корема му, проследиха изпъкналите мускули на гръдния му кош. Клеър протегна ръка към ципа на дънките му.

Той бързо я хвана за китката.

— Не е нужно да…

— Шшт… — Тя разкопча ципа, смъкна стария чифт „Ливайс“ надолу по краката му, погали го нежно и го чу да стене, когато пръстите й докоснаха силно възбудения му член. — Искам да го направя — рече тя, захвърлила предпазливостта си на вятъра. — Искам…

Кейн изстена, а тя го целуна и в този момент и той, също като нея, напълно изгуби разсъдъка си. Изви тяло, притисна я към себе си, задвижи се в нейния ритъм.

— Внимавай, Клеър, недей… оох! — Внезапно се размърда, придърпа я върху себе си, преобърна се заедно с нея и се озова отгоре й, притиснал към корема й пулсиращия си от болка член. — Кажи ми не.

— Аз… не мога.

— Това е грешка.

— Така ли? — попита тя, погледна го и видя напрежението, изписано на лицето му, даде си сметка за нечовешкото усилие, което полагаше, за да се овладее.

— О, господи, прости ми! — Погали лицето й с едната си ръка и бързо раздалечи краката й с коленете си. — Нямах намерение да стигаме до тук — увери я той.

— Разбира се, че имаше. Както… както и аз.

— Да. — Устните му намериха нейните и той проникна в тялото й, тласкан от необуздана, животинска страст, от която тялото й сякаш изведнъж омекна и се разтопи.

Клеър се задъха, неспособна да си поеме дъх. Глупавото й сърце се извиси до необятни висини. Кейн се отдръпна за миг, но в следващия миг отново проникна в тялото й. Клеър не можеше да диша, не можеше да мисли дори. Той покри очите и шията й с целувки. Погледът й се замъгли, звездите изведнъж се размазаха пред очите й и тя се залюля в бясното темпо на страстта му. По-бързо. И по-бързо. И още по-бързо. И още… И още…

Докато не дойде мигът, в който едва не експлодира.

— Прости ми — прошепна Кейн, притиснал устни към влажната й кожа. — Прости ми.

— За какво?

— За това, че те желая толкова много.

— Това не е грях — увери го тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не е ли? — Кейн се претърколи настрана, но продължи да я притиска към себе си, да целува шията й, въздишайки в уханната й коса.

Клеър се вледени, когато думите му стигнаха до съзнанието й. Нима наистина я използваше? Това ли се опитваше да й каже? Гърлото й изведнъж пресъхна. Запита се защо бе допуснала това да се случи? Защо бе свалила защитната си броня? Защо го бе допуснала толкова близо до себе си?

— Аз… аз трябва да си вървя.

— Не още. — Силните му ръце отказваха да я пуснат.

— Но децата…

— Нищо няма да им стане. Остани само минутка още. Позволи ми да те подържа.

— Защо? За да ти кажа нещо за миналото? Нещо, което все още не знаеш? За да променя историята си?

— Не. Искам да останеш, защото копнея за малко спокойствие в живота си. — Подпря се на лакът, притиснал голото си тяло към нейното. — Толкова ли е трудно да го разбереш? — Очите му, потъмнели от нощния мрак, се впиха изпитателно в нейните.

— Аз… искам да ти вярвам.

— Направи го тогава.

— Но ти се опитваш да съсипеш баща ми, семейството ми, всичко онова, в което вярвам.

— Не, скъпа — провлачено възрази той и погали косата й. — Аз просто се опитвам да открия истината.

— И вярваш, че истината не е в състояние да нарани когото и да било?

— Нищо подобно. Истината понякога носи непоносима болка, но тя е за предпочитане пред перспективата да изживееш живота си в лъжа.

Клеър се замисли върху думите му. Само че тя самата толкова дълго бе живяла в лъжа, че сигурно нямаше да успее да направи разлика между едното и другото.

— Виж, наистина трябва да се връщам. — Пресегна се за дрехите си, но той я възпря и я хвана за китката с едната си ръка.

— Искам да вярваш, че, каквото и да се случи, аз никога не бих те наранил.

— Но ще го направиш — рече тя, най-накрая прозряла истината и почувствала в сърцето си студа на мрачна прокоба. Този мъж, движен от неясни за нея мотиви, нямаше да намери покой, докато не стигне до истината. — Ще го направиш — повтори Клеър и протегна ръка към дрехите си. — Защото вярваш, че нямаш друг избор.

— Така е. Нямам.

— Грешиш, Кейн. Всички ние имаме друг избор.

Да, а ти избра да не му кажеш истината за Шон. Е, ето че отново се люби с бащата на Шон. О, Клеър, никога ли няма да се поучиш от грешките си…