Лиза Джексън
Шепот (13)

9.

Писмото я очакваше в къщата. В купчината рекламни материали, списания и сметки, оставена върху масата във фоайето, имаше един обикновен бял плик. Адресът беше написан на пишеща машина, а клеймото сочеше, че писмото е било изпратено от Ванкувър, Британска Колумбия.

— Хънтър — тихичко промълви тя и изпълнена със смесица от вълнение и страх, скъса плика и извади отвътре една-единствена страничка. Тя също бе написана на машина. Единствено подписът на Хънтър в дъното на страницата показваше, че писмото е лично.

Миранда се облегна на стената, търсейки някаква опора. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше като обезумяло. Той беше в Британска Колумбия и работеше за „Тагарт логинг“. Уестън му дал работа извън страната, когато положението станало малко напечено. Чувствал се като подлец, задето я изоставил така — нея и бебето, но искрено вярвал, че тя ще е по-щастлива с човек, който принадлежи към нейната класа, някой, който би могъл да даде на нея и детето й всичко, което пожелаят. И всичко, което заслужават. Обичал я и тя винаги щяла да заема специално място в сърцето му, но не можел да поеме отговорността да стане неин съпруг и баща на детето им.

Миранда смачка писмото в юмрук и здраво стисна устни, за да не изплаче на глас. Как можа да се случи това? Нима не я обичаше? Беше й обещал, че ще се оженят, че заедно ще се справят с проблемите.

Знаеш, че съм готов на всичко, за да прекарам остатъка от живота си с теб… И винаги съм се надявал, че може би за нас двамата има шанс… Миранда Холанд, ще станеш ли моя жена?

Беше пожелал да се ожени за нея, нали? Или просто се бе почувствал притиснат в ъгъла? Хванат като в капан? Беше й предложил брак едва след като тя му каза за бременността си.

Това… бебето… никога не е било част от плана ми.

Здраво стисна очи, но сълзите продължиха да се стичат по лицето й. Наистина ли е била толкова сляпа и погълната от собствените си мечти, че да пропусне да обърне внимание на неговите? Избърса лицето си, подсмръкна шумно и се замисли за слуховете, които бушуваха като горски пожар из града — слухове за Хънтър и за някакво четиринадесетгодишно момиче, което уж било бременно от него. Нима те също отговаряха на истината? Обви ръце около тялото си и се залюля, сякаш се опитваше да утеши не само себе си, но и нероденото си дете.

— Всичко ще се оправи — промълви Миранда, макар да не вярваше на нито една изречена дума. Дори и вторият баща на Хънтър му нямаше доверие… поне не напълно… Но тя го обичаше толкова много, а острата болка в гърдите й сякаш щеше да разкъса сърцето й на парченца.

 

 

Излегнала се върху леглото си, Пейдж внимателно докосна с пръсти овъгленото парченце хартия. Доколкото можеше да прецени, това беше част от нечий акт за раждане, но изгорелите и почернели краища на документа не й позволяваха да разбере чий е. Уестън, в пристъп на ярост, се бе опитал да го изгори. Държеше се така, сякаш този акт за раждане го застрашава по някакъв начин. Но защо? Кои бяха хората, чиито имена бяха споменати в документа, и каква връзка съществуваше между тях и по-големия й брат?

През август 1960 година жена на име Маргарет Потър родила момче. Коя беше тя? Като се изключи нейното име и името на болницата, в която е родила детето, всички останали данни бяха изгорели.

Пейдж бе прекарала часове наред в опити да разгадае тази загадка, но така и не можа да си обясни интереса на Уестън към този документ. Въпреки всичко реши, че полуизгорелият акт за раждане вероятно е от значение за брат й, поради което го прибра в плюшеното туловище на мечето панда — там, където му беше мястото; при другите й тайни съкровища.

Телефонът иззвъня и Пейдж вдигна слушалката едновременно с някой друг от обитателите на къщата. Заслуша се внимателно и чу резкия глас на Уестън, който излая едно сърдито:

— Ало?

— Здрасти. — Тих женски глас. Жената като че ли плачеше. За секунда Пейдж си помисли, че това може да е Кендъл, но веднага отхвърли тази възможност. Защо й е на Кендъл да се обажда на Уестън?

— Какво искаш?

— Да те видя.

Пауза.

— Защо?

— Защото двамата с теб имаме недовършена работа.

— О, Исусе, не мисля… Разбира се. Защо пък не, по дяволите? Ще се срещнем тази нощ. На лодката. Около полунощ.

Щрак.

Разговорът прекъсна, а Пейдж остана неподвижно, загледана в слушалката. Кендъл ли бе позвънила току-що или някоя друга жена? Но коя? Кристъл? Или друго момиче, с което брат й излизаше… Пейдж го бе виждала из града с Теса Холанд… Може пък да беше някоя друга, за която тя изобщо не знаеше.

Какво ли беше намислил Уестън този път, зачуди се Пейдж.

 

 

Теса съблече плажната си хавлия и я захвърли върху облегалката на един шезлонг. Идеше й да крещи от ярост, да удря, да чупи, да причинява болка. На когото и да е. Не, не… Искаше да нарани единствено Уестън и Миранда, защото знаеше — чувстваше го инстинктивно, че между двамата съществува привличане. Сега, когато Хънтър бе изваден от играта, Уестън непременно щеше да направи своя ход, а Миранда, независимо от всичките си приказки по негов адрес, щеше да си изгуби ума по него. Както всички останали момичета в този град. Господи, беше ужасно задушно! Не полъхваше никакъв ветрец. На хоризонта се тъмнееха няколко буреносни облака, които сякаш чакаха океанът да ги поеме и да ги понесе към сушата.

Прибра косата си на опашка и я привърза с гумено ластиче. Трябваше да направи нещо, за да се освободи от обхваналото я напрежение.

Стъпи върху трамплина и започна бавно да брои, опитвайки се да се успокои и да се концентрира единствено върху плуването, както правеше по време на състезания. Засили се, направи няколко малки крачки върху дъската на трамплина, подскочи във въздуха и се заби като нож в хладната вода. Изплува на повърхността и започна да плува от единия край на басейна до другия — плуваше дължина, след дължина опитвайки се да не се чувства омърсена и използвана, стараейки се да се абстрахира от мисълта за отмъщение, която сгорещяваше кръвта й и се промъкваше дори и в сънищата й.

Мах с ръцете. Едно. Две. Вдишай.

За какъв се мислеше Уестън, че си позволяваше да се отнася с нея като с най-обикновена уличница? След онази нощ, в която той бе опрял нож в гърлото й, опитвайки се да я принуди да изпълни желанията му, Теса живееше, разкъсвана от силна ярост и безумен страх.

Мах с ръцете. Едно. Две. Едно. Не! Вдишай. Мах с ръцете. Едно. Две. Вдишай. Ето това е!

Никога преди не й бе минавало през ума, че някой би могъл да я нарани.

Никога преди не се бе страхувала да заспи в собствената си стая, както сега — дори и със затворени прозорци и заключена врата.

Никога преди не се бе стряскала при всеки шум, не се бе оглеждала през рамо, не се бе страхувала от сенките, спотаени в мрака. Дори и сега, припомнила си студеното и смъртоносно острие на ножчето му, притиснато към кожата й, представила си погледа в очите му, Теса едва успя да си наложи да не изхвръкне с писък от водата.

Така й се искаше да му го върне! Какво казваха старите хора? Не се ядосвай, а си отмъсти. Но какво би могла да направи, за да изравни резултата? Уестън я бе унизил. Отнел бе гордостта й, самоуважението й, радостта й от живота.

Копеле. Долно, гадно копеле!

Мах с ръцете. Едно. Две. Обръщане в края на басейна и отново мах с ръцете. Отново и отново. Не спирай! Опитай се да забравиш желанието да съсипеш подлото сърчице на Уестън. Три. Четири.

О, господи, той нямаше право, никакво право, по дяволите, да й причинява всичко това. Никой нямаше това право.

Не се ядосвай, а си отмъсти.

Още тази нощ.

Мах с ръцете. Едно Две.

 

 

— Единственото, което искам да знам, е дали наистина си наел Хънтър Райли на работа — твърдо попита Миранда, настанила се върху единствения стол в офиса на Уестън. Прозорците бяха затворени и температурата в стаята беше около деветдесет градуса, независимо от задъханото бръмчене на старата и претоварена климатична инсталация.

По-голямата част от служителите на компанията вече си бяха тръгнали, но през прозореца се виждаше дворът на дъскорезницата. Лампите вече светеха и на бледата им призрачна светлина Миранда видя, че работата продължава — трупите, останали без кора, се прибираха под навесите, след което се разбиваха на дървен материал. Миранда седеше сковано на стола, стискаше чантата си с лепкави от пот ръце и си мислеше, че предпочита да е навсякъде другаде на земята, но не и в този кабинет. Въпреки това обаче трябваше да се справи. Длъжна беше на всяка цена да открие истината за Хънтър.

Уестън се облегна на стола си и сплете пръсти на бюрото пред себе си. Преценяващите му сини очи блестяха, а белезите, спомен от връзката му с Теса, все още личаха по лицето му.

— А пък аз си помислих, че си дошла да ме видиш.

— Заблудил си се.

Уестън се намръщи, разхлаби възела на вратовръзката си и се присегна към чашата с алкохол, която стоеше на края на иначе безупречно подреденото му бюро.

— Хънтър беше изпаднал в затруднение. Трябваше да се махне от града и от страната. Бързо при това. Изпитваме недостиг на хора в предприятието ни в Британска Колумбия и татко се съгласи с предложението ми да го преместим там. — Вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— Просто ей така? И той се е обърнал именно към теб, а не към баща си или пък към мен? — Не си направи труда да прикрие скептицизма, с който бе съпроводен последният й въпрос.

— Да.

— Защо?

— Предполагам, че дойде при мен, защото е знаел, че няма да го съдя като баща му… нито пък ще бъда наранен по някакъв начин… за разлика от теб… предвид състоянието ти. — Допи питието си и бръкна в чекмеджето на бюрото си, откъдето измъкна една пълна до половината бутилка уиски.

— Не намесвай състоянието ми във всичко това!

Той сви рамене и вдигна бутилката.

— Искаш ли?

— Не…

— Заради бебето?

— Защото обикновено не пия с кретени.

Уестън се усмихна.

— Не ме харесваш особено, нали?

— Изобщо не те харесвам.

— Но си дошла да искаш информация от мен?

— Както вече ти казах — с изненадващо спокойствие отвърна Миранда, — това е единствената причина, поради която съм тук.

— Жена с мисия.

— И с малко свободно време — добави тя, изгаряща от желание час по-скоро да приключи с този разговор. Уестън обаче може би наистина разполагаше с информация за Хънтър — информация, за която никой, даже и полицаите, не подозираха.

Той почука с пръст по зъбите си. Изглеждаше потънал в размисъл, но изражението на лицето му изобщо не се промени. В блесналите му очи се спотайваха страст и похот и Миранда се запита колко ли е била пълна бутилката в началото на деня.

Вътрешно потрепери. Изобщо не биваше да идва тук. Само че просто нямаше как да го избегне.

— Хънтър е проумял, че аз — по-скоро татко — може да му даде онова, което желае.

— И то е?

Чу гласа на секретарката да пожелава лека нощ през стъклената врата, отделяща офиса от приемната. Всеки мускул на тялото й се напрегна, когато осъзна, че двамата с Уестън вече са съвсем сами. В сградата нямаше други хора, а мъжете, които работеха в дъскорезницата от другата страна на улицата, все едно че не съществуваха. Ако нещо се случеше, никой от тях нямаше да чуе писъците й сред пронизителния вой на трионите, свистенето на поточните линии и бученето на камионите. Само че нищо нямаше да й се случи. Позволила бе на въображението й да се развихри, само защото нямаше доверие на Уестън и защото знаеше, че Теса бе издрала лицето му до кръв.

— Хънтър имаше нужда от убежище.

— Не ти вярвам.

Едната му вежда подскочи нагоре. Сините му очи бяха изпълнени със съжаление към нея. Като че ли разбираше какво преживява в момента и й съчувстваше. Отпи от питието си, след което стисна чашата с двете си ръце.

— Зная, че ти е трудно, особено след като… — Очите му се плъзнаха надолу към корема й, а Миранда побърза да го закрие с дамската си чанта, като че ли се опитваше да предпази и защити бебето.

Идването й тук и оставането й насаме с него си беше чиста лудост, но тя просто не можеше да се откаже. Той беше единственият човек в Шинуук, който като че ли разполагаше с някаква информация за Хънтър — била тя достоверна или измислена — и беше готов да я сподели с нея. Стисна зъби и остана на мястото си, кацнала на неудобния стол.

— Зная, че не искаш да чуеш точно това, но аз останах с впечатлението, че Хънтър се е забъркал в някакви неприятности. Говори се нещо за някакво четиринадесетгодишно момиче.

— Същото онова момиче, което като че ли си няма име.

— О, напротив, има. Казва се Синди Едуардс. Живее близо до Арч Кейн. Ако тя повдигне обвинение срещу него, Хънтър ще трябва да се върне в Щатите и да се изправи пред закона. — Уестън разсеяно докосна раните по лицето си.

— Не ти вярвам — заяви Миранда, но се постара да запомни името на момичето.

Острият писък на сирена оповести края на работната смяна в дъскорезницата.

Уестън поклати глава и прокара пръсти през косата си.

— Кога най-после ще проумееш, че Хънтър не е светец?

— Ти не знаеш нищо за него — възрази Миранда с ясното съзнание, че току-що бе хлътнала във внимателно подготвен капан.

— Така ли? — Отново отпи от чашата си и я остави толкова рязко върху бюрото си, че част от уискито се изплиска навън. — Прекрасно знаеш, че той работеше за нашата компания. Работното му досие е прилично. Прочетох внимателно резюмето и автобиографията му, а после разговарях с него. Повярвай ми, Миранда, зная за Хънтър Райли много повече от теб. — Усмивката на Уестън беше студена като лед. — Забъркал се е със Синди преди около шест месеца. По онова време бил наказан да изработи определен брой часове общественополезен труд заради някакво недоразумение с нечия кола. Хънтър твърдял, че просто я взел на заем, но собственичката на колата го обвинила в кражба. Както и да е, присъдата била условна и включвала безвъзмезден общественополезен труд.

— Всичко това ми е известно — призна Миранда. В основата на косата й и под мишниците й избиха ситни капчици пот.

— Струва ми се, че всичко това се е случило, преди да се обвърже с теб. Или поне той твърдеше така.

— Хънтър ти е казал за нас? — Това изобщо не можеше да е истина. Хънтър беше непреклонен в изискването си никой да не знае за връзката им. Не искаше да каже на никого. Даже и на баща си.

— Не искаше да го прави, но аз му признах, че зная за теб и за бебето и…

— О, господи! — Не е възможно! Мозъкът й отказваше да приеме случилото се. — Той никога не би ти казал за нас.

Уестън въздъхна търпеливо — сякаш бе готов да изчака гневът й да попремине. Очите му обаче се плъзнаха надолу към устните и към тялото й, преди отново да се върнат, блеснали и нетърпеливи, към лицето й.

— Права си, не би го сторил. Изглеждаше ужасно смутен, но беше притиснат в ъгъла и просто нямаше друг избор. Помоли ни за работа извън страната и ние веднага му осигурихме такава. Той дори сключи застраховка живот, посочвайки теб за получател на сумата при евентуална злополука с него. Оригиналните документи са в главния офис на компанията ни в Портланд, но мисля, че тук разполагаме с копия… — Изправи се, залитна и едва не се спъна, но веднага се стегна и излезе през вратата на офиса, оставяйки Миранда насаме със страховете и съмненията й. Каква част от думите му отговаряха на истината? Колко от казаното беше истина и колко лъжа?

Изпита облекчение, че поне за няколко минути остана сама. Трябваше да се стегне и да намери начин да докаже, че Уестън я лъже. Въпреки това не можеше да се избави от потискащото чувство на обреченост. Страхът, че казаното от Уестън и Дан Райли можеше да се окаже вярно, стягаше гърлото й като леденостудена стоманена верига.

Възможно ли бе всичко, което бе чула до този момент, да се окаже истина? Всичките й инстинкти й нашепваха, че Уестън най-невъзмутимо я лъже в лицето, само че просто нямаше как да го докаже. Частният детектив, когото бе наела преди няколко дни, се бе оказал пълен неудачник.

— Ето, заповядай. — Уестън влезе отново в стаята и хвърли една папка на бюрото пред нея. Речта му беше леко завалена и неясна.

Миранда прегледа документите. Здравен картон, застрахователна полица, автобиография и трудова справка. Всичките документи бяха подписани от Хънтър Райли. Сърцето й сякаш спря. Поне част от думите на Уестън очевидно отговаряха на истината; нямаше друго разумно обяснение. В някаква част от съзнанието й предупредително зазвъня някаква камбанка.

Уестън не седна на стола си. Вместо това застана зад нея. Миранда преглеждаше документите, опитваше се да се концентрира и да се пребори с непреодолимото чувство на поражение, но през цялото време го усещаше непосредствено до себе си, чувстваше топлината на тялото му. Стоеше твърде близо до нея. Твърде близо наистина.

Уестън се наведе над нея и тя почувства горещия му дъх, премесен с миризмата на уиски.

— Независимо дали си готова да я приемеш или не, истината е само една, Миранда. Хънтър Райли е един невъздържан и твърде потаен кучи син. Краде коли и спи с малолетни момиченца. Та тя е едва на четиринадесет, за бога! А той на колко е? На деветнадесет?

— Двадесет.

Сърцето й биеше до пръсване. Нещо тук не беше наред… Въпреки това обаче страниците, които се размазваха пред втренчения й поглед, бяха доказателство — истинско, необоримо доказателство, че Хънтър наистина я бе изоставил. Душата й се сви от непоносима болка.

— Предполагам обаче, че притежава и някои добри качества — продължи Уестън. Или се опитваше да я накара да се почувства по-добре, или просто се стараеше да оправдае решението на „Тагарт индъстриз“ да го наеме на работа. — Когато не се забърква в неприятности, Райли е отличен работник. Отнася се добре към баща си и иска да те подсигури финансово — теб и детето… Е, поне след смъртта си.

— Не — прошепна Миранда и поклати глава.

— Така е. Приеми го най-после.

— Той не би ме изоставил.

— Разбира се, че би го направил. Нямаше друг избор. — Заобиколи стола й, застана пред нея и сложи ръка на рамото й. Пръстите му бяха горещи. Напрегнати. — Бих искал да се погрижа за теб, Миранда — рече й той.

— Не ме докосвай — предупреди го тя и се опита да се отдръпне от него.

— Не мога да се въздържа.

Звъненето в главата й продължи и тя изведнъж си даде сметка, че той е много по-пиян, отколкото бе предполагала.

— Не си го и помисляй — заплашително изрече Миранда, но той вече се бе приближил твърде много. — Уестън, в името на бога, недей…

Обви я с двете си ръце и без никакви усилия я вдигна от стола.

— Много те харесвам, Ранда. Винаги съм те харесвал.

— Ти май ме бъркаш с Теса.

Смехът му беше дрезгав и брутално жесток.

— Не мисля така.

— Но…

— Тя не ти ли каза? Престана да се вижда с мен, защото всеки път, когато я докосвам или я любя, аз си представям, че съм с теб.

— Не желая да слушам това — заяви тя и се опита да избяга. Стаята изведнъж сякаш се завъртя пред очите й, Уестън я сграбчи и я придърпа към себе си.

— Не съзнаваш ли колко ми е трудно в момента?

— Престани тогава! — Мили боже, какво щеше да се случи?

— Не мога, Ранда, и ти го знаеш. Ти също си го почувствала. Огънят помежду ни. Никога не съм желал Теса. Никога. Тя беше просто под ръка, за да запълни една празнота в живота ми.

Миранда го удари, опита се да се откопчи от ръцете му, но той беше прекалено силен с калено от дългогодишните тренировки тяло. Колкото повече се съпротивляваше Миранда, толкова по-настоятелен ставаше той.

— Пусни ме, копеле такова… недей…

Устните му се спуснаха към нейните. Бяха горещи. Нетърпеливи. Пропити с миризмата на алкохол.

Миранда почувства, че й се гади. Ръцете й продължиха да го удрят и дерат, макар че той я държеше здраво и тя просто не можеше да замахне достатъчно силно. Опита се да го ритне, но Уестън се извъртя и тя не уцели. Отвори уста, за да изпищи и той веднага се възползва от предоставилата му се възможност и пъхна език между зъбите й. Беше гладък и гъвкав. Пъргав и настоятелен. Миранда понечи да го ухапе, но той я изпревари — измъкна език, завъртя я в ръцете си и я подпря на ръба на бюрото му.

— Ти, малка кучке, признавам си, че те желая. А и ти ме желаеш не по-малко.

— Не…

Притисна тялото си към нея и тя почувства силната ерекция, която издуваше ципа на дънките му до пръсване. Стаята отново се завъртя пред очите й. Целуна я отново и въздухът около тях сякаш запулсира от животинската му страст и неутолимото му желание да я притежава.

Миранда си даде сметка, че не би могла да го възпре. Не знаеше как точно му въздейства, но беше наясно, че той няма да се укроти, докато не проникне в тялото й.

Отвратена и разтреперана от погнуса, Миранда продължи да се съпротивлява, но той се опря отгоре й с цялата си тежест и я притисна към твърдия плот на бюрото.

— Пусни ме! — изкрещя тя, когато той за миг се отдели от нея и вдигна глава.

— Аз ще се погрижа за теб.

— Ти си животно! Пусни ме, Уестън, защото в противен случай ще започна да пищя.

— Никой няма да те чуе. Вратите са заключени, миличка. А ние сме съвсем сами в цялата сграда.

— Върви по дяволите! — От гърлото й се изтръгна писък, който би събудил дори и мъртвите. Отвърна й единствено ехото. И тогава Уестън се нахвърли върху нея.

Треперливият му дъх опари лицето й. Тялото му натежа върху нейното. Вече нямаше връщане назад.

— Хайде, Миранда. Престани да се съпротивляваш.

Тя рязко изви тялото си, успя да освободи едната си ръка и го зашлеви през лицето. Пляс! Дланта й с все сила се стовари върху бузата му. Той изрева от болка.

— Кучка! Долна, смрадлива кучка! И ти си същата като сестра си.

— Не намесвай Теса в това.

— Би трябвало да ти направя същото, което сторих с нея.

— К… Какво?

Лицето му, надвесено над нейното, беше смръщено в заплашителна гримаса. Кожата му беше зачервена, в очите му тлееше сластно желание и животинска страст. Миранда не спираше да се бори, но Уестън беше силен. Мускулите на младото му тяло бяха закалени през годините на постоянно физическо натоварване. Успя да хване двете й китки само с едната си ръка и да ги прикове над главата й.

— Знаех си, че ще се съпротивляваш.

— Махни се от мен!

— Какво каза? Да се махна от теб? — Изхили се неприлично. — Нищо подобно няма да направя, миличка. Смятам да ти го вкарам. Неведнъж при това. Щом можеш да се чукаш с оная отрепка, Райли, значи можеш да разкрачиш шибаните си крачка и заради мен. — Със свободната си ръка свали ципа на дънките си и Миранда осъзна, че той наистина няма да спре.

— Не го прави, Уестън — примоли се тя, вбесена от факта, че се налага да му се моли. Той запретна полата й нагоре. Дърпаше толкова силно, че един от ръбовете се разпра. После разкъса гащичките й. Миранда не спираше да се мята като обезумяла в ръцете му.

Започна да пищи отново, но Уестън затисна устата й с ръка, смаза гърдите й под тежестта на тялото си, което започна да движи в сладострастен ритъм. Със свободната си ръка освободи катарамата на колана си. Дънките му се свлякоха на пода.

Надвеси се над нея и я изгледа победоносно. В очите му проблесна триумф. Дишаше тежко и се потеше като животно.

— А сега, миличка — задъхано изръмжа той, — хайде да видим какво имаш за мен.

 

 

Сърцето на Клеър щеше да се пръсне от напрежение. Ръцете й, студени като лед, нервно премятаха годежния й пръстен. Прехапала устни, тя стоеше на пристана близо до яхтата на семейство Тагарт и наблюдаваше как диамантът проблясва подигравателно на светлината на лунните лъчи. Какво точно се опитваше да направи? Да развали годежа с Харли, с прекрасния Харли, заради глупавото привличане, което изпитваше към Кейн Морън? Какво ще стане сега с всичките обещания, които му даде, с клетвите, с които му се врече във вечна вярност, с възмущението, с което отблъскваше възраженията на всичките членове на собственото си семейство?

Затвори очи, облегна се на перилата на пристана и чу лекото потропване на шамандурата, понесена от вълните на прилива. Кейн щеше да напусне града, за да се запише в армията. Съвсем скоро щеше да замине надалеч и тя нямаше да го види никога повече. И въпреки това беше убедена, че няма да бъде щастлива с момчето, на което само преди един месец бе обещала, че ще го обича вечно.

Уличница!

Но пък Харли също не й беше верен. Независимо дали беше готова да го признае или не, тя знаеше, че той продължава да се вижда с Кендъл и макар да беше уж сгоден за Клеър, така и не пожела да прекрати напълно връзката си с другото момиче.

Клеър въздъхна, вдиша дълбоко соления океански въздух и се загледа в буреносните облаци, които се носеха по тъмното небе.

Не беше сама. Слабата като скелет бездомна котка, която бе виждала и при другите си посещения на кея, се плъзна безшумно край нея, след което скочи в една малка рибарска лодка, закотвена наблизо. На една от лъскавите яхти имаше купон, който беше в разгара си — над спокойните води на залива се носеха веселите и енергични гласове на гостите, силният им смях и приятната мелодия на „Хотел Калифорния“ на „Ийгълс“.

— Хайде, хайде — тихичко промълви Клеър и погледна часовника си. Нямаше търпение да се срещне с Харли. Сега, когато вече бе взела решението, тя искаше час по-скоро да приключи с всичко, да се освободи от поетите ангажименти и да сложи край на техния така наречен годеж.

„Добре дошли в хотел Калифорния…“

Чу ръмженето на колата му, преди да я е видяла. След това под една от уличните лампи зърна блестящите джанти на гумите и смарагдовозелената й боя. Дай ми сили, безмълвно се помоли тя, докато се питаше дали решението й щеше да го нарани по някакъв начин. Може би и той щеше да посрещне с неописуемо облекчение възможността да се отърве от тази толкова трудна и проблематична връзка.

„… поръчайте си шампанско с лед…“

С пресъхнало от напрежението гърло Клеър го наблюдаваше как се приближава забързано по овехтелия от годините кей.

— Клеър! — Вдигна ръка, усмихна се и пробяга последните няколко метра, които ги разделяха… всички ние, по собствена воля, сме затворници тук…

— Господи, колко ми липсваше — възкликна Харли, взе я в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Сърцето й се сви от болка, когато той зарови глава във врата й и я целуна с едва сдържана страст, подпалила кръвта и сгорещила кожата му.

Тя обаче не отвърна на ласките му. Харли се опита да целуне устните й, но тя отдръпна глава и се освободи от прегръдката му.

— Недей. — Гласът й беше дрезгав от неизплаканите сълзи, които пареха в очите й. Внезапно си даде сметка, че разговорът им няма да е толкова лесен, колкото се бе надявала.

— Какво? — попита той и на красивото му лице се изписа недоумение и объркване. Отново наведе глава към нея.

„… можем да се регистрираме

по всяко време,

но никога не можем

да си тръгнем от там…“

— Просто престани.

— Сериозно ли говориш? — Усмихна й се с онази срамежлива, неуверена усмивка, която на времето беше покорила сърцето й.

— Напълно. Виж, Харли, трябва да поговорим — рече тя и цялата потрепери, когато видя предпазливостта, изписала се на лицето му. Харли се огледа, видя, че пръстенът не е на ръката й, и бавно издиша.

— Всичко това е заради Кендъл, нали?

Сърцето й се сви. Макар че бе решила да прекрати връзката си с него, на Клеър никак не й се искаше да научи, че той наистина не й е бил верен през всичкото това време. Само че това май щеше да се окаже голата истина. Истина, потвърдена от предизвикателно вирнатата му брадичка.

— Не. Не съвсем. — Клеър едва не се задави от думите, изненадана, че е толкова наранена от бързото му признание. Отдавна бе започнала да се досеща, че клюките по негов адрес са верни, но да го чуе от собствената му уста… — Става дума за нас двамата. Връзката ни няма да се получи.

— О, господи! — Той пребледня и кожата му, осветена от светлината на уличните лампи, придоби синкав оттенък.

— Мисля, че и двамата го знаем. — Хвана ръката му, обърна я с дланта нагоре и пусна в нея пръстена, който до този момент бе стискала с все сила.

— Не! — прошепна той. — Клеър, недей…

— Така е най-добре.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Но аз те обичам! Знаеш го…

— Не, Харли, не мисля, че…

Протегна ръце към нея, но тя отстъпи и се отдръпна назад.

— Недей. — Пръстите му обаче се вкопчиха в раменете й и започнаха отчаяно да я дърпат към него.

— Не мога да те изгубя.

— Всичко свърши.

— Ще кажа на Кендъл, че няма да се виждаме повече. Ще скъсам с нея завинаги. Кълна ти се! Ще намеря начин да я накарам да проумее, че обичам теб. Само теб.

— Не, Харли…

Целуна я. Притисна я с все сила към себе си и, с окъпано от сълзите лице я целуна отчаяно, а тя почувства солено-горчивия вкус на сълзите му.

— Ще се откажа от всичко заради теб — закле й се Харли. — От всичко. — Вкопчи се в косата й и се разрида неудържимо, заровил лице в шията й.

— Не, Харли, моля те, недей… — Почувства, че и нейните очи се пълнят с горещи сълзи.

— Ще ти се реванширам за всичко, обещавам. Никога няма да съжаляваш, че си се обвързала с мен… Но, Клеър, моля те, недей… не казвай, че всичко е свършило…

Сърцето й се късаше от мъка. Тя го прегърна и прошепна:

— Не мога, Харли.

— Ти не ме обичаш — обвини я той и тя се почувства по-презряна и от най-подлото създание на света.

— Не мога да променя чувствата си към теб.

— Но аз мога да те накарам да го направиш! — Хвана я за ръка и я поведе към яхтата.

— Не…

— На борда има вино. Шампанско.

— Не искам да пия…

— Ей! — остър мъжки глас успя да надвика шума, долитащ от съседната яхта. — Има ли някакъв проблем? Този тип притеснява ли те? — Едър сивокос мъж, който вървеше с типично моряшка походка, застана под една от лампите. Многобройните крушки, които висяха над главите им, се отразяваха в стъклата на очилата му.

— Не… няма проблем — отвърна Клеър и последва Харли на борда. Дължеше му поне толкова, помисли си тя и се настани на един от столовете. Харли се приближи до бара и извади бутилка „Дом Периньон“.

— Не можеш да скъсаш с мен — заяви той и се зае да отвори бутилката. Корковата тапа изхвърча към тавана. Пенливото шампанско преля от бутилката. Харли бързо напълни две чаши. Жестовете му бяха припрени и отчаяни.

— Харли, недей…

— Това е неписан закон. — Приближи се до стола й, надвеси се над нея и й подаде чашата.

— Закон? — Клеър неуверено взе питието. Не биваше да го прави. Не трябваше изобщо да идва на яхтата.

— Да. Никой никога не зарязва член от фамилията Тагарт. — Изпи шампанското на една глътка и веднага отново напълни чашата си.

— Това не е закон, а блян някакъв. Виж, трябва да вървя. — Остави пълната си чаша на бара.

— Не още.

— Довиждане, Харли — рече Клеър и се изправи. — Надявам се, че ще можем да си останем…

— Дори не го казвай! Никога няма да бъдем приятели, Клеър! — заяви той и очите му отново се напълниха със сълзи. Допи питието си, пусна чашата на килима и надигна бутилката. — Любовниците не могат да бъдат приятели.

— Надявам се поне да се виждаме наоколо.

— Не, няма, Клеър. Ако ти си тръгнеш от тази яхта сега, кълна ти се, че ще се напия до смърт, а след това ще се прехвърля през предпазните перила и ще се бухна в залива.

— Не…

— Мислиш, че няма да го направя? — Харли въздъхна. — За бога, Клеър, ако не мога да имам теб, значи оставам без нищичко.

— Това не е вярно — възрази тя, макар по очите му да разбираше, че той е напълно убеден в думите си. — Ела, ще те откарам до вас.

Той се изтегна на пейката и започна да пие направо от бутилката.

— Остани.

— Не мога.

— Заради Кендъл? Или заради Кейн?

Клеър подскочи от изненада, а той се усмихна язвително.

— Мислеше си, че не съм чул, нали?

— Няма нищо за чуване.

— Ха! — Отпи поредната щедра глътка. Яхтата леко се залюля върху вълните.

— Срещнах Кейн…

— Срещнала си го? Просто ей така си го срещнала? Стига, Клеър, можеш да измислиш нещо по-убедително. Не само си го срещнала… но си прекарала известно време заедно с него… — Той отчаяно размаха ръце… — Посред нощ си се качила на проклетия му мотор и си отпътувала с него бог знае къде.

Тя застана на вратата с пламнали от срам бузи. Остро чувство на вина разкъсваше душата й.

— Изобщо нямаше да го срещна, ако ти ми беше верен — заяви тя, макар да се питаше дали това й изявление отговаря напълно на истината. — Никога не съм те мамила, Харли. Никога!

— Може и да не си — съгласи се той и закрепи полупразната бутилка върху гърдите си. — Само че в момента копнееш да го направиш. Виждам го в погледа ти. Исусе! И като си помисля, че наистина те обичах…

— Харли…

— Хайде, махай се от тук — изръмжа той и пресуши на един дъх останалото в бутилката шампанско.

С разтуптяно сърце Клеър се изкачи на палубата и на бегом слезе от яхтата. Харли беше пиян, сърдит и изпълнен с омраза и Клеър не вярваше на нито една негова дума. Когато изтрезнее… какво? Какво щеше да стане? Нищо нямаше да се промени. Тя поспря на портала. Пазачът, затворил очи, дремеше на стола си.

— Бихте ли проверили Стоянка С-13? — помоли го тя.

— Яхтата на семейство Тагарт?

— Да. Харли Тагарт е там и… мисля, че някой ще трябва да го откара до тях.

Той я измери с поглед, взе ключовете си и, подрънквайки с тях, тръгна надолу по кея.

— Ще се погрижа за него, госпожице. Господин Тагарт би искал да е сигурен, че синът му е добре.

— Да… да, така е — съгласи се Клеър и бързо се приближи до джипа, който бе взела от гаража на баща си. До ушите й все още достигаха звуци от празненството на яхтата. Някъде в далечината излая куче.

Клеър бръкна в джоба си за ключовете на колата и изведнъж си даде сметка, че тази вечер в живота й бе настъпила драстична и неочаквана промяна. Все още не можеше да прецени дали промяната ще е за добро или пък за лошо, но за пръв път от месеци насам се почувства свободна и необременена от страхове и съмнения.

— Всичко ще се подреди както трябва — каза си тя, настани се зад волана на джипа и мина под осветения неонов надпис на яхтклуба.

Ами Кейн?

Ръцете й, стиснали волана, се изпотиха. Той не беше момче, на което би могла да разчита. Освен това заминаваше в армията.

Не можеше да си позволи да се влюби в него. Нямаше да го допусне.

Но докато шофираше през гористите хълмове на път за дома си, тя разбра, че се опитва да излъже себе си. Защото, независимо дали това й харесваше или не, Клеър вече бе влюбена в него.