Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Malavoglia, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Джовани Верга. Семейство Малаволя

Федерико де Роберто. Вицекралете

Италианска, първо издание

ДИ „Народна култура“ — София

Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

 

Литературна група IV. Тематичен номер 3363

Дадена за набор на 27.III.1973

Подписана за печат през май 1973

Излязла от печат през август 1973 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 53. Издателски коли 40,28

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

IX

Нито Малаволя, нито някой друг от селото знаеше какво кроят Пачи крак и вуйчо Разпети. На Великден бай Нтони взе стоте лири, дето бяха скътани в скрина, навлече новото си палто и отиде да занесе парите на вуйчо Разпети.

— Всичките ли носите? — запита го онзи.

— Не мога да ви дам всичките, вуйчо Разпети. Много добре знаете какво значи да събереш сто лири. Но по-добре малко, отколкото нищо, нали който предплаща, не е лош платец. Ето иде лятото и с божия помощ ще ви се издължим до стотинка.

— Защо сте дошли да се разправяте с мен? Нали знаете, че аз нямам нищо общо с тая работа, вие сте длъжници на Пачи крак.

— Ала за мен е все едно; видя ли ви, все ми се струва, че на вас дължа тия пари. Компаре Тино няма да ви откаже да почака до празника на Богородицата от Онина!

— Тия пари няма да покрият дори разноските! — повтаряше Оглушката, подхвърляйки парите в ръка. — Идете и го помолете да ви почака, аз нямам вече нищо общо с тая работа.

Както обикновено Пачи крак се разпсува и почна да удря шапката си в земята, като викаше, че нямал какво да яде и не може да чака дори до Възнесение.

— Чуйте, компаре Тино — рече бай Нтони, събрал длани за молитва, сякаш беше пред господа-бога, — аз се каня да задомя внучката, та ако не ме почакате до празника на свети Йоан, по-добре да ме наръгате с нож!

— Дявол да го вземе! — викна компаре Тино. — Искате да правя неща, дето не са ми по силите; проклет да е денят и часът, когато се забърках в тази каша! — И си тръгна, като скъса от яд старата си шапка.

Бай Нтони се прибра в къщи още пребледнял и каза на снаха си:

— Успях, ама трябваше да го моля като господ.

Бедният старец още трепереше, но беше доволен, че бай Чипола не знае нищо за тая работа и сватбата на внучката му няма да пропадне.

Вечерта на Възнесение, докато децата играеха около огньовете, съседките се събраха отново пред пруста на Малаволя; сред тях беше и комаре Венера Кьопчовица, която бе дошла хем да чуе какво приказват, хем и тя да каже какво мисли. Сега, когато бай Нтони се канеше да задоми внучката си, а и „Провиденца“ пак излизаше в морето, всички любезничеха с Малаволя, защото не знаеха какво крои Пачи крак; за това не знаеше дори и жена му, комаре Грация, която си приказваше с комаре Маруца, сякаш мъжът й не бе замислил нищо лошо. Нтони се отбиваше всяка вечер на приказки при Барбара; той й предаде думите на дядо си: „Първо трябва да задомим Мена.“

— А след това идва мой ред — заключи Нтони.

Затова Барбара бе изпратила подарък на Мена една саксия босилек, цялата окичена с карамфили, и една хубава червена панделка, а това значеше, че я кани да станат посестрими. Всички се радваха на Света Агата, дори майка й свали черната си забрадка, защото, да се носи траур, където има годеници, е зла прокоба. Писаха и на Лука да му съобщят, че ще омъжат Мена.

Ала само тя, клетата, не се радваше като другите, сякаш сърцето й подсказваше да вижда всичко в черно, въпреки че полята бяха изпъстрени със сребърни и златни звездички и децата виеха венци за Възнесение — дори и тя се бе покатерила на стълбата, за да помогне на майка си да окачи венци на вратата и прозорците.

Всички врати бяха окичени с цветя, само черната, разклатена порта на компаре Алфио стоеше затворена и нямаше кой да й закачи венец по случай Възнесение.

— Тая кокона Света Агата — разправяше Осата, бълвайки змии и гущери — прави, струва, ама успя да пропъди от село компаре Алфио!

А Света Агата бе облякла вече новата си рокля, чакаха само да дойде празникът на свети Йоан, за да свалят сребърния фуркет от плитките й и да срешат косата й на път, преди да отиде на църква; затова, видеха ли я да минава, хората си казваха: „Блазе й!“

Сърцето на майка й, клетата, преливаше от радост, че дъщеря й щеше да отиде в дом, където няма да й липсва нищо, и тя по цял ден кроеше и шиеше. Вечер, щом се прибереше, бай Нтони идваше да види докъде е стигнала, държеше й платното и чилето памук, а случеше ли му се да прескочи до града, все донасяше по нещичко. Времето се беше оправило, та и на тях почна да им просветва пред очите; момчетата припечелваха кой повече, кой по-малко, „Провиденца“ и тя си изкарваше хляба и те правеха сметка, ако е рекъл господ, да се оправят до празника на свети Йоан. Бай Чипола и бай Нтони прекарваха цели вечери на стълбището пред църквата и си говореха какво е изкарала досега „Провиденца“. Брази, пременен в новите си дрехи, се разхождаше непрекъснато из уличката, където живееха Малаволя; а наскоро след това из селото се разчу, че тая неделя комаре Грация Пачикракова щяла да отиде да среше косата на булката и да свали сребърния фуркет, защото Брази Чипола нямаше майка; Малаволя бяха поканили комаре Грация Пачикракова нарочно, за да спечелят благоволението на нейния съпруг; поканили бяха и вуйчо Разпети, всички съседи, всички приятели, цялата рода, без да правят сметка за разноските.

Вуйчо Разпети, който се бе облегнал на бряста на площада, измърмори на компаре Тино:

— Няма да отида! Толкова ядове брах, че сега няма защо да си кривя душата. Идете вие, че нищо не ви засяга, нали стоката не е ваша. Пък и адвокатът каза, че има още време да пратим съдия-изпълнителя.

— Ваша воля, ще направя както искате. Вие престанахте да се интересувате от тая работа, защото Алфио Моска си отиде. Но ще видите, че щом Мена се задоми, той ще се върне и ще грабне вашата племенница.

Комаре Венера Кьопчовица беснееше, задето бяха поканили комаре Грация да среше косата на булката; това било нейна работа, викаше тя, защото щяла да се сродява с Малаволя, а и дъщеря й бе станала посестрима с Мена; тя бе накарала дори да ушият нова рокля на Барбара и ни най-малко не очакваше, че ще я обидят по този начин. Нтони се поозори доста да я моли и увещава да не обръща внимание на тая дреболия и да не се докачва. Комаре Венера, с прибрани коси и набрашнени ръце, бе седнала нарочно да меси хляб, за да покаже, че за нея вече няма никакво значение дали ще отиде на гощавката у Малаволя, или не, и му отвърна:

— Щом искахте жената на Пачи крак, дръжте си я! Или тя, или аз! За двете ни заедно на тоя свят няма място!

Малаволя знаеха много добре, че предпочетоха комаре Грация заради парите, които дължаха на съпруга й. Сега, след като бай Чипола бе успял да сдобри компаре Тино с Нтони на бай Нтони подир онова сбиване, Малаволя бяха станали много близки на Пачи крак.

— Ближат му подметките, защото му дължат парите за къщата! — злобееше Кьопчовица. — Те и на мъжа ми дължат още петдесет лири за „Провиденца“. Утре ще си ги поискам!

— Недейте, мамо! Недейте! — молеше я Барбара, но тя се цупеше, защото нямаше да може да облече новата си рокля, и почти съжаляваше за парите, дето беше похарчила за босилека, който бе пратила на комаре Мена; Нтони бе дошъл да ги вземе, но те го отпратиха и той трябваше да се прибере с увиснал нос. После, докато слагаха хляба в пещта, майката и дъщерята стояха на двора и гледаха насъбралите се в дома на Малаволя хора; гълчавата и смеховете стигаха чак до тях и те се ядосваха още повече. Къщата с мушмулата бе пълна с народ, също като при смъртта на компаре Бастианацо; след като свалиха сребърния фуркет и сресаха косата й на път, Мена сякаш се преобрази, та всичките съседки се бяха струпали около нея и от радост вдигаха такава врява, че и топ да гръмнеше пак нямаше да се чуе. А Пачи крак като че ли бе седнал да гъделичка жените — разправяше им едни приказки; в същото време адвокатът подготвяше документите, защото, както бе казал вуйчо Разпети, за съдия-изпълнителя имаше още време. Дори бай Чипола се отпусна и почна да разправя смешки, на които се хилеше единствен синът му Брази; всички говореха едновременно, а хлапетата току се мотаеха между краката им и се надпреварваха кой да вземе повече бакла и кестени. Клетата Маруца бе толкова доволна, че бе забравила своите грижи, бай Нтони седеше настрана, на зида, и само се смееше и кимаше.

— Гледай да не напоиш пак панталоните си като миналия път, те не са жадни — каза бай Чипола на сина си и добави, че се чувствувал по-млад и от булката, затова искал да изиграе с нея една фазола[1].

— Ами аз за какво съм дошъл? Ще си отида! — отвърна Брази. И на него му се щеше да разказва смешки, но се дразнеше, загдето го бяха накарали да се завре в един ъгъл, като че ли беше последен глупак, та дори и комаре Мена не му обръщаше никакво внимание.

— Уж това веселие е заради комаре Мена — каза Нунциата, — ала тя не се радва като другите.

Тогава братовчедката Ана се престори, че е изпуснала чашата, в която имаше повече от четвъртинка вино, и се развика:

— На хубаво е! На хубаво! Където има строшени грънци, има и радост, а разлееш ли вино, ще ти върви като по вода.

— За малко да ми залее панталона — измърмори Брази; откакто си беше окапал дрехите, той все се пазеше.

Пачи крак бе възседнал зида и бе поставил чашата между краката си, като че ли той беше господар на тоя дом — нали можеше да прати съдия-изпълнителя когато си поиска.

— Дори и Роко Спату не е в кръчмата — рече той, — днес всички са дошли да се веселят тук, та ми се струва, че съм при Сантуца.

— Да, ама тук е много по-хубаво! — възкликна синът на Щурата, който се бе довлякъл с другите, та го поканиха и той да си пийне. — Нямате ли пари, Сантуца няма да ви даде нищо.

В това време Пачи крак, който седеше на зида, се загледа в някаква групичка: хората разговаряха край чешмата, ама бяха сериозни, сякаш наближаваше краят на света. Пред дрогерията стърчаха както винаги същите лентяи, четяха вестника, спореха и ръкомахаха толкова оживено, сякаш се канеха да се хванат за гушата. Дон Джамария се смееше и току поднасяше по щипка тютюн към носа си; изглеждаше толкова доволен, че се виждаше чак оттук.

— Ами викарият и дон Силвестро защо не са дошли? — запита Пачи крак.

— А бе аз ги поканих, ала щом не са дошли, значи, имат работа — отвърна бай Нтони.

— Те са там, пред дрогерията, там се е струпал толкова народ, сякаш е пристигнал оня с номерата от лотото. Какво ли е станало?

Из площада вървеше някаква старица, крещеше и си скубеше косата, сякаш й бяха донесли лоша вест, а пред дюкяна на Вани Пицуто се беше струпал сума ти народ — както когато се случи някое магаре да се строполи пред каручката и всички се скупчват да разберат какво е станало; затова и жените не смееха да се приближат, а стояха настрана и гледаха със зяпнали уста.

— Ще отида да разбера какво е станало — рече Пачи крак и се смъкна внимателно от зида.

Между струпалите се хора не лежеше паднало магаре, ами стърчаха двамина моряци с торби на гърба и превързани глави; те се бяха уволнили и пътем се бяха отбили при бръснаря да изпият по чашка мастика. Разправяха за някаква голяма морска битка, по време на която били потопени кораби, големи колкото Ачи Треца и пълни с войници; разправяха какви ли не работи, също като ония, дето в Катания разказват историята за Ролан и френските рицари, а хората, скупчени един до друг, ги слушат, наострили уши.

— И синът на Маруца Дългата служеше на кораба „Ре д’Италия“ — обади се дон Силвестро, който се бе приближил, за да чуе какво приказват.

— Отивам да обадя на жена си! — скочи майстор Тури Кьопавия. — Дано това я накара да иде при комаре Маруца, че хич не обичам кавгите между съседи и приятели.

А Дългата не знаеше нищо за станалото — ох, клетница! — и се смееше и се веселеше с приятелите и роднините.

Войникът продължаваше да разказва на тия, дето желаеха да го слушат, и ръкомахаше също като проповедник:

— Да, имаше и сицилианци, имаше от всички краища. Нали знаете, засвири ли тревога в батареите, не можеш вече да различиш по говора кой откъде е, а като заговорят карабините, езикът им е един. Всички бяха момчета на място, смелчаги. Чуйте какво ще ви кажа: когато човек е видял това, дето са видели ей тия очи, и как ония момчета изпълняваха дълга си, може спокойно да накриви шапка, истина ви казвам!

Очите на момъка блестяха, но той твърдеше, че му нямало нищо, а те блестели, защото е пил.

— Наричаше се „Ре д’Италия“, нямаше друг кораб като него, имаше и броня, ще рече, все едно, дето вие жените носите корсет, ама тоя корсет да е от желязо, та и с топ да стрелят по вас, да не могат да ви сторят нищо. А той взе, че потъна като камък, не го видяхме повече, целият обвит в дим, ама такъв дим, като от двайсет тухларници, разбирате ли?

— А да знаете каква олелия беше в Катания — добави дрогеристът. — Хората се трупаха около тия, дето четяха вестници, също като на празник.

— А бе то вестниците пишат само лъжи! — отсече дон Джамария.

— Пишат, че било страшна работа, че сме загубили важна битка — заяви дон Силвестро.

Бай Чипола също бе дошъл да разбере защо се е насъбрал толкова много народ.

— Ама вие вярвате ли им? — ухили се по едно време той. — Това са празни приказки, за да прибират парите на хората.

— Защо не? Нали всички разправят, че сме загубили?

— Какво сме загубили? — запита вуйчо Разпети, като допря ръка до ухото си.

— Едно сражение.

— Кой го е загубил?

— Аз, вие, всички ние, Италия! — възкликна дрогеристът.

— Аз не съм загубил нищо! — отвърна Оглушката и сви рамене. — Сега с оная работа се занимава Пачи крак, той да му мисли. — После погледна към къщата с мушмулата, където хората се веселяха.

— Знаете ли каква е работата? — заключи бай Чипола. — То е същото, когато общината на Ачи Треца се караше за мера е общината на Ачи Кастело. Какво спечелихме от цялата работа?

— Вие ли? — възкликна дрогеристът, почервенял като домат. — Вие ли?… Вие сте говеда!…

— Тежко и горко на майките! — осмели се да каже някой, но вуйчо Разпети, нали не беше майка, сви рамене.

— Аз ще ви кажа каква е тая работа — обади се другият войник. — То е също като в кръчмата, когато човек се разгорещи и сред дима и виковете почнат да хвърчат чаши и чинии. Виждали сте такова нещо, нали? Същата работа, ви казвам! Отначало, като застанеш зад въжетата с карабина в ръка, а наоколо цари тишина, чуваш само тракането на машината и ти се струва, че това „пуф-паф“ ти иде някъде откъм стомаха, не усещаш нищо друго. После, след първия оръдеен изстрел, като почне олелията, така ти се дощява и ти да затанцуваш, че и вериги не могат да те удържат; то е също като в кръчмата, като се наядеш и напиеш и после засвири цигулката; тогава почваш да се целиш по всеки човек, който ти се мерне в пушеците. Виж, на суша работата е съвсем друга. Един берсалиер[2], който се връщаше заедно с нас в Месина, разправяше, че като загърмят пушките, човек просто го засърбявали краката да се втурне презглава срещу врага. Но берсалиерите не са моряци и не знаят какво значи да стоиш с крак на въжето и въпреки че корабът се люлее, ти трябва да се прицелваш, без да ти трепне ръката, докато наоколо другарите ти падат като гнили круши.

— Майка му стара! — извика Роко Спату. — Ех, де да бях и аз там, че да му хвърлим един бой!

Всички слушаха ококорени. После другият момък разказа как избухнал корабът „Палестро“.

— Гореше като клада, мина съвсем близо до нас, пламъците стигаха чак до върха на фокмачтата. Но всички момчета си стояха по местата — при оръдията, по въжетата. Нашият капитан ги попита дали имат нужда от нещо. „Не, много ви благодарим“ — отвърнаха те. После завиха наляво и изчезнаха.

— Виж, не бих искал да умра опечен жив — заключи Спату, — но ако е въпрос за тупаница, нямам нищо против.

Когато той се върна в кръчмата, Сантуца му рече:

— Я ги поканете тук тия клетници, трябва да са жадни, били са толкова път, няма да е лошо да пийнат по чашка от хубавото вино. Оня проклетник Пицуто трови хората със своята мастика, че не стига това, ами дори не си изповядва тоя грях. Някои хора нямат капка съвест, ама те да си берат греховете!

— Аз пък мисля, че тия са луди! — каза бай Чипола и се изсекна внимателно. — Вие щяхте ли да се оставите да ви утрепят, ако кралят рече: върви да мреш заради мен?

— Клетите хорица, та те не са виновни! — намеси се дон Силвестро. — Правят го насила, защото зад всеки войник стои по един ефрейтор със заредена пушка; той няма друга работа, само дебне войника да не избяга, а рече ли да побегне, ефрейторът го застрелва като яребица.

— Аха, значи, такава била работата! Ясно! Ама че мръсотия!

Гостите на Малаволя пиха и се веселиха цяла вечер в огрения от лунната светлина двор; а по-късно, когато всички се поизмориха и дъвчеха бавно препечените зърна бакла — някои се бяха опрели на зида и си тананикаха, — дойдоха хора да им разкажат какво са узнали от двамата уволнени войници. Бай Фортунато си бе отишъл рано и бе отвел и Брази с новите му дрехи.

— Клетите Малаволя — каза той на Оглушката, като го срещна на площада, — бог да им е на помощ! Като че ли са урочасани!

Вуйчо Разпети мълчеше и се почесваше по главата. Той нямаше вече нищо общо с цялата работа, беше си измил ръцете. Да му мисли Пачи крак! Но все пак не му беше много приятно.

На следния ден из селото тръгна слух, че някъде към Триест станало сражение между наши и вражески кораби, ала никой не знаеше чии са били, и загинал сума народ; едни разправяха едно, други — друго, говореха неясно, объркано. Съседките току пристигаха с ръце под престилките да питат дали и Лука на комаре Маруца е бил там и преди да си тръгнат, я поглеждаха със скръбни очи. Клетата жена започна да стои по цял ден на вратата, както всеки път, когато се случваше някое нещастие, и въртеше глава насам-натам към горния и долния край на улицата, сякаш изгаряше от нетърпение свекър й и момчетата да се приберат по-рано от морето. Съседките пък я питаха дали е получила писмо от Лука, откога не й е писал.

А тя наистина не се бе сетила за писмо и не можа да мигне цяла нощ: умът й бе все там, в морето край Триест, където бе станало онова нещастие, и пред очите й стоеше все синът й, блед и неподвижен, и я гледаше с блеснали, широко отворени очи, повтаряйки непрекъснато „да“, също като тогава, когато го бяха пратили да служи. Тя изпитваше такава жажда, гърлото й бе толкова пресъхнало — не е за разправяне. Измежду многото слухове, които се носеха из селото и които бяха разказали и на нея, тя бе запомнила случката с един от ония моряци: спасили го дванайсет часа по-късно, тъкмо акулите се канели да го изядат; той плувал сред всичката тая вода и умирал от жажда. И тъй като тоя човек, дето умирал от жажда, не й излизаше от ума, Дългата не можеше да се сдържи и току отиваше да надигне стомната, сякаш самата тя бе изгаряла от тая жажда, и гледаше в мрака с широко разтворени очи, които виждаха само тоя клетник.

Постепенно хората престанаха да говорят за станалото, но тъй като не идваше никакво писмо, комаре Маруца не я свърташе нито да работи, нито да си стои в къщи: сновеше непрекъснато на приказки от врата на врата, сякаш търсеше онова, което искаше да узнае.

— Виждали ли сте котка, когато си загуби котенцата? — казваха съседките.

А това писмо не идваше и не идваше. Бай Нтони и той престана да излиза с лодката и се бе залепил до фустата на снаха си като кученце. Някои го посъветваха:

— Идете в Катания, голям град е, все ще могат да ви кажат нещо.

Но в големия град клетият старец се почувствува по-безпомощен, отколкото нощем в морето, и не знаеше накъде да се обърне. Най-сетне се смилиха и му казаха да отиде при коменданта на пристанището, той сигурно знаел за тия работи. Там, след като го препращаха от едно място на друго, най-сетне почнаха да прелистват някакви дебели книги и да търсят с пръст в списъка на загиналите. Когато стигнаха до едно име, Дългата, която не можа да чуе добре, защото ушите й пищяха и се вслушваше пребледняла също като тия проклети страници, се свлече полумъртва на пода.

— Оттогава има повече от четирийсет дни — рече чиновникът и затвори книгата. — Загинал е при Лиса. Нима не знаехте?

Отведоха Маруца с кола в къщи и тя лежа болна няколко дни. Оттогава започна да изпитва особено благоговение към Многострадалната Богородица, дето е на олтара в църквицата, и й се струваше, че това проснато върху коленете на майката тяло, с черни ребра и окървавени колене, е образът на нейния Лука, и имаше чувството, че всички тия сребърни фуркети на Богородица се забиват право в сърцето й. Жените, които се отбиваха в църквата всяка вечер, за да получат божията благословия, когато майстор Чирино подрънкваше ключовете, преди да затвори, я заварваха коленичила все там, на това място, затуй почнаха да наричат и нея „многострадалната майка“.

— Права е — разправяха в селото. — Лука трябваше да се върне скоро и щеше да си изкарва по трийсет гроша на ден. За пробития кораб всеки вятър е лош.

— Видяхте ли бай Нтони? — разправяше Пачи крак. — След това нещастие с внука му е заприличал на бухал. Сега къщата с мушмулата наистина е пробита отвсякъде като съдрана обувка, затова всеки почтен човек трябва да помисли за своите интереси.

Кьопчовица продължаваше да се цупи и мърмореше, че сега цялото семейство щяло да легне на гърба на Нтони! При това положение всяка мома трябвало да си помисли, преди да го вземе за съпруг.

— Какво ти е направил тоя нещастник? — запита я майстор Тури.

— Я да мълчиш, ти нищо не разбираш! — сгълча го тя. — Не обичам обърканите работи! Върви да си гледаш работата и не се бъркай в тия неща. — И го изблъска през вратата, а той грабна големия, тежък около осем кила чук и излезе с увиснал нос.

Барбара бе седнала на парапета на терасата и скубеше сухите листа на карамфилите, но и тя се цупеше и от време на време подхвърляше: „Женен човек — съдран чувал“ и „Свекървата и снахата са като кучето и котката“.

— Като се задоми Мена — разправяше й Нтони, — дядо ще ни даде горната стая.

— Аз не съм свикнала да живея в горни стаи като в гълъбарник! — сряза го тя; та дори баща й, дето й беше баща, когато го изпращаше по уличката, след като се огледа, му каза:

— Тая Барбара се е метнала на майка си, гледай да не ти надене хомота още отначало, иначе те чака моето тегло.

Но комаре Венера заяви:

— Преди дъщеря ми да отиде да спи в оня гълъбарник, трябва да разберем в чии ръце ще остане къщата; пък и искам да видя как ще свърши цялата тая работа с лупината.

Защото тоя път Пачи крак искаше да му се издължат, не можеше повече да чака. Празникът на свети Йоан дойде, а Малаволя заговориха пак да плащат на части, защото не бяха събрали всичките пари и се надяваха да съберат цялата сума по беритбата на маслините. Но той отвърна, че бил отделил тия пари от залъка си, нямало с какво да се прехранва — ей богу! — нима трябвало да се храни с въздух чак до беритбата на маслините?

— Съжалявам, бай Нтони — каза той, — ама какво да правя? Трябва да си гледам интереса. Всяка коза за свой крак, че след това — другите.

— Ей на, годината ще изтече — мърмореше вуйчо Разпети на Пачи крак, когато оставаха насаме, — а не сме получили нито стотинка лихва; тия двеста лири я стигнат, я не стигнат само за разноските. Ще видите, че като почне беритбата на маслините, ще ви кажат да ги почакате до Коледа, а после — чак до Великден. Ето така се разорява една къща. Но аз каквото имам, съм го събрал с пот на челото. Единият внук е в рая, другият иска да се жени за дъщерята на Кьопавия, не могат да свързват двата края, а гледат да омъжат момичето. Тия хора само за сватби мислят, просто са побеснели, също като моята племенница Осата. А като се омъжи Мена, ще видите, че компаре Моска ще се върне, за да лапне нивата на Осата.

Накрая и двамата почнаха да кълнат адвоката, който уж все пишеше тия документи, които бяха необходими, преди да пратят съдия-изпълнителя.

— Бай Нтони трябва да му е казал да не бърза — добави Пачи крак. — С една връзка риба днес можеш да купиш не един, ами десет адвоката.

Тоя път той се бе скарал сериозно с Малаволя, защото Кьопчовица отишла да вдигне прането на комаре Грация от пералището и поставила своето: такова безобразие, да те накара да побеснееш от яд; но Кьопчовица хич не я било еня, защото я подкрепял оня дръвник Нтони Малаволя, дето само се перчи. Ама че сбирщина от негодници, тия Малаволя, та той не искаше и да чуе мръсното им име, дето оня мръсник дон Джамария им беше лепнал на челото.

И ето че изпълнителните листове почнаха да валят един след друг, а Пачи крак разправяше, че адвокатът сигурно не е останал доволен от подаръка, с който бай Нтони искал да го подкупи; това доказвало какви скъперници били тия хора и колко може да им вярва човек на обещанията, че ще се разплатят. Бай Нтони пак започна да тича ту при секретаря, ту при адвоката Шипиони, но той му се изсмя в лицето и му каза, че глупакът сам влиза в капана, че не трябвало да кара снаха си да се отказва от своята зестра, а сега да сърба каквото сам е надробил. „Тежко на падналия, който вика за помощ!“

— Послушайте ме — посъветва го дон Силвестро, — дайте му къщата, иначе за разноски ще загубите и „Провиденца“, и космите, дето са ви останали по главата. А с това сноване при адвоката само си губите времето.

— Ако ни дадете къщата с добро — увещаваше го Пачи крак, — ще ви оставим „Провиденца“, с която ще можете да си изкарвате хляба, ще си останете господари и съдия-изпълнителят няма да дойде.

Компаре Тино не беше озлобен, говореше за тия неща на бай Нтони, сякаш не го засягаха, прегръщаше го през рамо и му казваше:

— Прощавайте, братко мой, за мен е много неприятно, по-неприятно, отколкото и на вас, да ви изгоня от дома ви, но какво да правя? Аз съм сиромах човек, тия петстотин лири съм ги отделял от залъка си, пък и всяка коза за свой крак. Ако бях богат като вуйчо Разпети, нямаше да повдигам въпрос за тая работа, честна дума!

Клетият старец не се осмеляваше да каже на снаха си, че ще трябва да си отидат с добро от къщата с мушмулата, където живееха толкова време — та това беше все едно да напуснат селото, да се преселят другаде, или също като ония, дето бяха заминали, за да се върнат, а не се бяха завърнали; тук бяха и леглото на Лука, и гвоздеят, на който Бастианацо си окачваше шубата. Но в края на краищата те трябваше да опразнят къщата от бедната покъщнина, да я приберат, а всеки предмет оставяше следа там, където бе стоял, и без тия вещи къщата изглеждаше съвсем различна. Пренесоха покъщнината през нощта в къщичката на месаря, която бяха взели под наем — като че ли в селото не знаеха, че къщата с мушмулата принадлежи вече на Пачи крак и те трябваше да я опразнят.

Но поне никой нямаше да ги види, като пренасят вещите си на гръб.

Всеки път, когато изваждаше някой гвоздей или откачаше някоя поличка, която бе свикнал да гледа все на това място, старецът поклащаше глава. После насядаха да си поотдъхнат на струпаните насред стаята сламеници и огледаха да не са забравили нещо; дядото обаче стана веднага и излезе на двора да подиша чист въздух.

Но и тук навсякъде бе разпиляна слама, търкаляха се парчета от съдини, разнебитени кошове, мушмулата стърчеше в единия край, а лозата над портата бе цялата в ластарѝ.

— Хайде да си вървим! — повтаряше той. — Хайде, момчета, да си вървим! И без това, дали днес или утре… — но не мърдаше от мястото си.

Маруца гледаше ту портата, откъдето бяха излезли Лука и Бастианацо, ту уличката, по която бе тръгнал синът й, когато замина в дъжда, със запретнати крачоли под дъждобрана, и тя не го видя повече. Прозорецът на компаре Алфио Моска бе затворен, а лозата бе провиснала над зида и минувачите току я подръпваха. Всеки един от семейството имаше какво да погледне в тая къща; а старецът, като излизаше, докосна скришом с ръка разнебитената порта, за която вуйчо Разпети бе казал, че са й нужни няколко гвоздея и една здрава дъска.

Вуйчо Разпети бе дошъл да огледа къщата заедно с Пачи крак; двамата разговаряха на висок глас в празните стаи и гласовете им кънтяха също като в църква. Компаре Тино не могъл да изтрае — нали разправяше, че няма какво да яде, та се наложило да продаде всичко на вуйчо Разпети, за да си получи обратно парите.

— Какво да правя, компаре Малаволя? — каза той на стареца и го прегърна през рамо. — Нали знаете, аз съм беден човек, петстотин лири за мен са много пари! Ако бяхте богат, щях да я продам на вас!

Но бай Нтони не можа да изтърпи да обикаля из къщата така, с ръката на Пачи крак върху рамото си. А сега вуйчо Разпети бе довел един дърводелец и един зидар и разни други хора, които се въртяха из стаите, сякаш се намираха на площада, и току се обаждаха:

— Тук има нужда от тухли, там трябва да се смени гредата, тоя прозорец иска нов капак — като че ли бяха собственици; разправяха също, че къщата трябвало да се измаже, за да стане като нова.

Вуйчо Разпети подритваше сламата и счупените съдини с крак, после вдигна от земята една стара шапка на Бастианацо и я хвърли в градината — щеше да послужи за тор. А мушмулата продължаваше да шумоли, увехналите венци от маргаритки висяха по прозорците и вратата, както ги бяха окачили на Петдесетница.

Сега, след като къщата бе станала собственост на вуйчо й, Осата дойде да я огледа; пристигна с чорапа, който плетеше, и почна да се рови навсякъде.

— Кръвта вода не става — викаше тя силно, за да я чуе и глухият й вуйчо. — Аз милея за имота на вуйчо си така, както той трябва да милее за моята нива.

Вуйчо Разпети я остави да си приказва и се правеше, че не чува, нали вратата на компаре Алфио отсреща бе затворена с катинар.

— Ето, вратата на компаре Алфио е затворена с катинар, дано най-после се успокоите и повярвате, че не мисля за него! — каза Осата на ухото на вуйчо си.

— Аз съм си спокоен! — отвърна той. — Не се тревожи.

Оттогава Малаволя не смееха да се мярнат нито на улицата, нито неделен ден в църквата, ами ходеха да се черкуват чак в Ачи Кастело; никой вече не ги поздравяваше, дори и бай Чипола, който разправяше наляво и надясно:

— Бай Нтони не биваше да ми скрои тоя кюляф; да накара снаха си да се забърка в дълга за лупината! Ама че работа, да мамиш приятеля си!

— И жена ми казва същото! — намеси се майстор Кьопчо. — Тя разправя, че сега дори и кучетата бягали от Малаволя.

Но оня глупак Брази се беше заинатил, също като дете пред сергиите с играчки на панаира, и настояваше — Мена, та Мена, защото му я бяха обещали.

— А бе, дръвник с дръвник, да не мислиш, че тоя имот, дето го имаш, съм го намерил на улицата — викаше баща му, — та да го харизвам на някакви си голтаци!

На Брази му бяха прибрали и новите дрехи, та той беснееше и ходеше да трепе гущерите из пущинака или пък възсядаше зида край пералището и викаше, че щом не искат да го оженят и му били взели новите дрехи за сватбата, нямало да прави нищо, ако ще и да го убият; за щастие Мена не можеше да го види как ходеше облечен сега, защото тия нещастници Малаволя продължаваха да стоят затворени в къщичката, която бяха взели под наем от месаря, на улица Неро, недалеч от Кьопчови; а Брази, случеше ли му се да ги зърне макар и отдалеч, хукваше да се скрие зад зида или сред опунциите.

Братовчедката Ана, която наблюдаваше всичко това от брега, дето простираше платното, разправяше на комаре Грация:

— Сега тая клетница Света Агата ще има да стои сама като кукувица, също като моите дъщери, защото нямат зестра.

— Горкото момиче! — въздъхна комаре Грация. — А като си помисля, че бяха вече сресали косата й на път!

Но Мена не се вълнуваше и бе затъкнала сама сребърния фуркет на плитката си, без да каже нищо. Сега тя имаше толкова много работа в новия дом, където всичко трябваше да се подрежда наново и откъдето не можеше да вижда нито мушмулата, нито вратнята на братовчедката Ана и на Нунциата. Когато сядаха да работят заедно, майка й я гледаше и се разтапяше от нежност, а кажеше ли й: „Подай ми ножицата“ или „Я подръж чилето“ — просто я галеше с гласа си, защото сега, когато всички бяха обърнали гръб на чедото й, то й бе станало по-скъпо от когато и да било; но момичето пееше като скорец, защото беше на осемнайсет години, а на тая възраст, щом небето е синьо, все едно, че блести в твоите очи, а сърцето ти пее заедно с птиците. Пък и тя никога не бе носила в сърцето си оня момък — пошушна това на майка си, докато нареждаха основата. Едничка майка й бе надникнала в сърцето й, едничка тя й бе казала добра дума покрай цялото това нещастие, което ги бе сполетяло.

— Ех, де да беше тук компаре Алфио! Той поне нямаше да ни обърне гръб. Но мине ли гроздобер, пак ще се върне.

Съседките — клетите — не бяха обърнали гръб на Малаволя. Но братовчедката Ана беше затънала до гуша в работа — нали трябваше да храни дъщерите си, дето чакаха само на нея, а комаре Пачикракова се срамуваше да се обажда заради кюляфа, който компаре Тино бе скроил на нещастните Малаволя. Комаре Грация имаше добро сърце и не разправяше като мъжа си: „Я ги зарежи тия — сиромашия до шия, неволя до воля. Какво си се загрижила за тях?“

Едничка Нунциата се обаждаше от време на време, идваше с малкото в ръце, а след нея се мъкнеха другите й братчета, но и тя си имаше достатъчно грижи на главата.

Какво да се прави, такъв е животът!

— Всеки трябва да си гледа интереса — разправяше комаре Венера на Нтони на бай Нтони. — Всеки трябва да тегли чергата първо към себе си, а после да мисли за другите. Щом дядо ти не ти дава нищо, ти нямаш никакви задължения към тях. Когато човек се жени, създава си собствено семейство и каквото изкара, го изкарва за своето семейство. Ако ми е брат, не ми е ортак на кесията!

— И таз хубава! — отвърна Нтони. — Да ме увещавате да зарежа близките си, и то тъкмо сега, когато са на улицата! Ами ако аз си отида, дядо как ще се оправя, сам с „Провиденца“, как ще храни толкова гърла?

— Щом е така, оправяйте се! — викна Кьопчовица; после му обърна гръб и почна да тършува из чекмеджетата и из кухнята; разхвърляше всичко и се преструваше на много заета, та да не го гледа в очите. — Да не съм намерила дъщеря си на улицата! Ех, вярно е, че си нямате нищичко, но човек би могъл да си затвори очите, защото сте млад и здрав, можете да работите, разбирате от занаята, още повече, че сега, с тая проклета военна служба, дето ни обира момчетата, трудно се намира съпруг; но ако ще трябва да ви дам зестра, а вие да я излапате с роднините си, виж, това е друга работа! Аз искам моята дъщеря да има един съпруг, а не петима или шестима, и да не трябва да мъкне на гърба си две семейства!

Барбара седеше в съседната стая и се правеше, че не чува продължавайки да върти бързо чекръка. Щом Нтони застанеше на прага, тя свеждаше поглед към масурите и се нацупваше. Клетият момък ставаше жълт-зелен, ту почервеняваше, ту побледняваше и просто не знаеше какво да направи, защото тая Барбара сякаш го бе омагьосала с големите си черни очи.

— Значи, вие обичате вашите повече, отколкото мене! — казваше му тя.

А когато майка й не беше в къщи, заравяше лице в престилката си и почваше да плаче.

— Дявол да го вземе! — викаше Нтони. — Ех, как ми се ще да се върна отново в казармата!

И почваше да си скубе косата и да се удря с юмруци по главата, но нали беше глупак, не се решаваше да постъпи както трябва.

— Щом е така — казваше Кьопчовица, — всяка жаба да си знае гьола!

Мъжът й повтаряше:

— Нали ти казвах, че не обичам обърканите работи.

— Я върви да си гледаш работата! — отвръщаше тя. — Ти не разбираш нищо!

Всеки път, когато Нтони отиваше в дома на Кьопчо, го посрещаха с навъсени лица, а комаре Венера му натякваше непрекъснато, дето Малаволя бяха поканили комаре Пачикракова да среше косата на Мена — хубаво я среса, хак ви е! — за да се подмажат на компаре Тино заради ония пари за къщата, а той въпреки това взе къщата и те останаха голи като пушки.

— Да не мислите, че не знам какво говореше майка ви, Маруца, когато ходеше с вирнат нос: че Барбара не била момиче за сина й Нтони, защото била разглезена и не била научена на онова, което трябвало да знае жената на един истински моряк. Чух го на пералището от комаре Зурлата и комаре Чика.

— Комаре Зурлата и комаре Чика са мискинки — отвърна Нтони. — Приказват така от завист, задето не се ожених за Зурлата!

— Че защо не я вземете! Тя не знае какво съкровище губи!

— Комаре Венера, как можете да ми говорите такива неща! Та то е все едно да ми кажете: да не съм те видяла повече у нас!

Нтони искаше да покаже, че е мъж и не се вестяваше по два-три дни. Но малката Лия, която не знаеше за тия приказки, продължаваше да идва да си играе в двора на комаре Венера; бяха я навикнали така още от времето, когато Барбара я черпеше с опунции и кестени, защото обичаше брат й Нтони; ала сега не й даваха нищо и Кьопчовица току й подвикваше:

— Дошла си да търсиш брат си, а? Майка ти много се бои да не й го откраднем!

И комаре Осата се отбиваше в двора на Кьопчови, идеше с чорапа, дето го плетеше, и бълваше змии и гущери против мъжете, които били по-лоши и от песове. А Барбара подхвърляше на малката:

— Е да, аз не съм такава къщовница като сестра ти!

Комаре Венера заключаваше:

— Майка ти, като е перачка, вместо да одумва хората по цял ден на пералището, по-добре да вземе да ти изпере тия парцали, с които те е навлякла.

Момиченцето не разбираше много неща, но все пак й отвръщаше с думи, които караха комаре Венера да беснее от яд и да вика на детето, че майка му го подучвала, а после го пращала нарочно, за да я дразни; най-сетне детето престана да идва, а комаре Венера каза, че така било по-добре, така нямало вече да ги шпионират в собствения им дом, защото ония се страхували, че те държат още на тоя дръвник Нтони.

Работата стигна дотам, че комаре Венера и Дългата престанаха да си говорят, а когато се заварваха в църква, си обръщаха гръб.

— Ще видите, че ще се хванат за косите! — разправяше Зурлата, примирайки от удоволствие. — Да не ми е името Зурлата, ако работата не стигне дотам! Кьопчовица хубаво го нареди оня дръвник!

Обикновено мъжете не се намесват в женските кавги, защото работата може да стане сериозна и да извадят ножове; ала жените, след като веднъж са стигнали до бой, обърнали са си гръб и са си казали какви ли не думи, и са се хванали за косите, изведнъж се сдобряват, почват да се прегръщат и целуват и се събират на приказки пред портата, сякаш нищо не е било. А Нтони, който беше омагьосан от очите на Барбара, подви опашка и започна отново да виси под прозореца й, за да се помирят; но нали сега Малаволя бяха в неволя до воля и в сиромашия до шия, на комаре Венера понякога й идеше да му излее на главата помията от баклата, а и дъщеря й само свиваше рамене.

Най-сетне тя му го каза право в очите, за да се отърве от него, защото тоя клетник продължаваше да виси пред вратата й като куче, та ако някой речеше да мине оттам заради нея, Нтони можеше да й попречи на късмета.

— Е, компаре Нтони, всяка коза за свой крак, хайде да не се караме, хайде да сложим кръст на цялата работа!

— Както кажете, комаре Барбара, за вас може да е лесно, ала за мен да любиш и да разлюбиш, насила не става.

— Опитайте, ще видите, че не е чак толкова трудно. Нищо няма да загубите, ако опитате. Всичко най-хубаво, пожелавам ви щастие, но оставете ме да си подредя живота, защото съм вече на двайсет и две години.

— Знаех си аз, че ще ми кажете така, след като ни взеха къщата с мушмулата и всички ни обърнаха гръб.

— Послушайте ме, компаре Нтони, майка ми може да дойде всеки миг и няма да е хубаво да ме завари с вас.

— Да, разбира се, че няма да е хубаво, след като ни взеха къщата с мушмулата. — На Нтони му беше много тежко и не искаше да си тръгне. Но тя трябваше да отиде на чешмата и да налее стомната с вода, затова му каза „сбогом“ и се затича, като поклащаше плавно хълбоци — наричаха я Кьопчовица, защото дядото на баща й си беше счупил крака при едно сблъскване на коли на празника на Трекастани, ала краката на Барбара си бяха здрави и хубави!

— Сбогом, комаре Барбара! — отвърна клетият момък, сложи кръст на всичко, каквото бе имало между тях, и започна отново да гребе като каторжник, защото работата бе истинска каторга — от понеделник до събота; а на него му беше дотегнало да се претрепва от работа за нищо, защото, когато човек си няма нищо, няма смисъл да блъска от сутрин до вечер, щом и кучетата не го искат, та затова тоя живот му беше дошъл до гуша; предпочиташе да не върши нищо, да се излежава в кревата, преструвайки се на болен, като в казармата, когато му дотягаше военната служба; пък и дядо му не търсеше под вола теле, както правеше лекарят на фрегатата.

— Какво ти е? — питаше го дядо му.

— Нищо ми няма. Много съм нещастен.

— Какво можеш да сториш? Трябва да се примириш, така сме се родили.

Той се оставяше да го товарят с мрежите и сечивата като магаре, мълчеше по цял ден и отваряше уста само за да псува или да измърмори: „Щом си паднал във водата, няма как, ще се намокриш.“ А когато изпъваха платното и брат му почваше да пее, той му казваше:

— Пей, пей, че като остарееш, ще има да лаеш като дядо.

— И да лаеш, пак няма да спечелиш нищо — отвръщаше момчето.

— Прав си, защото животът е красиво нещо!

— Красив, некрасив, това е, ние не сме виновни — заключаваше дядото.

Вечер Нтони сърбаше намусен чорбата си, а неделен ден се навърташе край кръчмата, където хората мислеха само как да се смеят и забавляват, без да ги е грижа, че на следния ден щяха да започнат отново същото, което бяха вършили дяла седмица; или пък седеше по цели часове на стълбището на църквата, подпрял глава на ръката си, гледаше минувачите и прехвърляше през ума си занаятите, за които не беше необходим никакъв труд.

Неделен ден поне можеше да се наслаждава на ония неща, дето се получават без пари — да се препича на слънце, да стои със скръстени ръце, без да върши нещо; тогава му дотягаше да си блъска ума и да размишлява за себе си, да желае всички ония неща, които бе видял като войник и които си припомняше, докато беше на работа, за да убива времето. Обичаше да се изтяга като гущер на слънцето и да не върши друго. А срещнеше ли колари, които пътуваха седнали на ока, мърмореше:

— Това се казва занаят! По цял ден се возят!

Видеше ли някоя превита на две женица, която се връщаше от града натоварена като магаре и вървеше и се оплакваше според обичая на старѝте, той й казваше, за да я утеши:

— Ех, сестрице, де да можех да върша това, дето правиш ти! Та това е все едно да излезеш на разходка!

Бележки

[1] Сицилиански народен танц. — Б.пр.

[2] Войник от специален род оръжие в Италия. — Б.пр.