Джовани Верга
Семейство Малаволя (12)

XII

Сега, след като единствен Алеси остана да му помага, когато излизаха с лодката, бай Нтони трябваше да взима човек на надница — кога компаре Нунцио, който имаше сума ти деца и болна жена, кога сина на Щурата, който идваше да хленчи пред вратата, че майка му умирала от глад, че вуйчо Разпети не му давал нищо, защото — разправял той — холерата го била разорила: били умрели сума ти хора и го били завлекли; и той се бил разболял от холера — само че не умря — добавяше синът на Щурата, поклащайки тъжно глава.

— Ако беше умрял, сега щяхме да имаме какво да ядем и ние, и цялата рода. Два дни аз и Осата го лекувахме, мислехме, че е пътник, а той взе, че прескочи трапа!

Но това, което Малаволя изкарваха, често не стигаше да платят на чичо Нунцио или на сина на Щурата, та трябваше да посягат на парите, дето ги бяха отделяли с такава мъка за къщата с мушмулата. Всеки път, когато се налагаше Мена да измъква чорапа изпод дюшека, тя и дядото въздишаха. Синът на Щурата, клетият, не беше виновен за това; той беше готов да се разкъса от работа, за да си изкара надницата; но рибата не се оставяше да я хванат. Прибираха се умърлушени и докато въртяха веслата, защото нямаше вятър, синът на Щурата разправяше на бай Нтони:

— Дайте ми да цепя дърва, карайте ме да връзвам вършини; готов съм да работя до среднощ, стига да искате, както правех и при вуйчо Разпети. Не искам да ми плащате за тоя, що духа.

Най-сетне, след като мисли и премисля със свито сърце, бай Нтони реши да поговори с Мена какво да правят по-нататък. Тя беше разсъдлива като майка си, пък и с кого другиго можеше да се посъветва? Преди къщата беше пълна с народ, а сега бе останала единствено тя! Най-добре щеше да бъде да продадат „Провиденца“, защото не им носеше никаква печалба, само гълташе надниците на компаре Нунцио и на сина на Щурата и така парите за къщата щяха да отидат малко по малко. „Провиденца“ беше стара и се налагаше да харчат непрекъснато, за да я кърпят, та да може да се крепи над водата. По-късно, ако Нтони се завърне и им излезе късметът, както стана, когато успяха да съберат пари за къщата, щяха да купят нова лодка и да я нарекат „Провиденца“.

В неделя, след църква, бай Нтони отиде на площада да поприказва по тоя въпрос с Пачи крак. Компаре Тино свиваше рамене, клатеше глава, твърдеше, че „Провиденца“ я бивало само за огъня, и докато му приказваше тия неща, го повлече към брега; кръпките на лодката си личеха под пресния катран; Пачи крак казваше, че му напомняла за някои жени — той си знаел кои, — дето носят корсет, а под него са бръчка до бръчка, и току подритваше лодката със сакатия си крак. Пък и работата не вървяла, хората били по-склонни да продават, отколкото да купуват, а и лодките им били по-нови от „Провиденца“. И кой ли би я купил? Бай Чипола не искал такива вехтории. Виж, това било работа само за вуйчо Разпети. Но сега вуйчо Разпети си имал други грижи на главата, заради оная Оса, дето била пощръкляла и тичала подир всички мъже за женене в селото. Но нали приятел в нужда се познава, щом бай Нтони искал да продаде „Провиденца“ на всяка цена, и то за къшей хляб, той щял да издебне сгоден момент и да поговори с вуйчо Разпети; той, Пачи крак, можел да накара вуйчо Разпети да направи каквото той поиска.

Когато го заговори за тая работа и го повлече към поилото, в отговор вуйчо Разпети почна да свива рамене и да клати глава като Пепинино и понечи да му се изплъзне от ръцете. Горкият компаре Тино го хвана за палтото, искаше да го принуди да го изслуша, после го прегърна и почна да му шепне на ухото:

— Голям будала ще излезете, ако изпуснете тоя случай! На безценица! Бай Нтони я продава, защото, след като внукът му замина, той не може да свързва двата края. А вие бихте могли да дадете лодката или на компаре Нунцио, или на сина на Щурата, те пукат от глад и ще ви работят, дето се вика, без пари. Каквото изкарат, ще влезе във вашия джоб. Ама че сте глупак! Лодката е запазена, като нова е. Бай Нтони си знае работата, знаел е какво е поръчвал, когато са му я правили. Златна сделка е това, послушайте ме, също като сделката с лупината!

Но вуйчо Разпети, с пожълтяло от холерата лице, не искаше и да чуе, дърпаше се да си отиде, аха да се разплаче и за малко да остави палтото си в ръцете на Пачи крак.

— Хич не ме интересува! — повтаряше той. — Хич не ме интересува! Компаре Тино, вие не знаете какви грижи са ме налегнали. Всички са се лепнали за мен като пиявици, искат да ми изсмучат парите. А сега и Пицуто е хукнал подир Осата, като хрътки са ме погнали! Всички!

— Че вземете я тая Оса! Хем ви е роднина, хем и нивата й е на вашия род! Пък и тя няма да ви яде хляба даром! Тая жена има златни ръце, от нея ще имате само полза! Ще си имате слугиня в къщи, без да трябва да й плащате надница, хем ще лапнете и нивата. Послушайте ме, вуйчо Разпети, ще направите добра сделка, също като с лупината!

През лова време бай Нтони чакаше пред дюкяна на Пицуто и следеше със затаен дъх двамината — които сякаш се канеха да се сбият, — за да разбере дали вуйчо Разпети ще се съгласи. Пачи крак прескачаше до него, за да му каже какво е успял да откопчи от вуйчо Разпети, после се връщаше и почваше да увещава отново Оглушката; сновеше от единия до другия край на площада като совалка, влачейки сакатия си крак, докато най-сетне успя да ги накара да се спазарят.

— Чудесно! — казваше той на бай Нтони. — Просто на безценица! — шушнеше на вуйчо Разпети; по същия начин успя да уреди и продажбата на мрежите и на всичко останало, защото, след като се лишиха от лодка та, Малаволя нямаха нужда от тия неща; но когато отнасяха кошовете, мрежите, харпуните, въдиците и всичко останало, на бай Нтони му се струваше, че му изтръгват червата от корема.

— Не се бойте, ще намеря работа на надница и на вас, и на внука ви Алеси — успокояваше го Пачи крак. — Но ще трябва да се посвиете, нали знаете как стават тия работи. Млад работи, стар ум давай. А колко да ми платите за услугата — вие сам ще решите.

— На ръжен хляб манджата е глад — отвърна бай Нтони. — Нуждата закон изменя.

— Добре де, добре де, разбрахме се! — заключи Пачи крак и наистина отиде да поговори за тая работа с бай Чипола; завари го в дрогерията, където дон Силвестро бе успял да събере него, масаро Филипо и още неколцина по-лични хора, за да обсъдят общинските работи; в края на краищата ставаше дума за парите им, а да си богат, да ти съдират кожата от гърба за данъци и да не ти се слуша думата в селото, е наистина безобразие.

— Вие сте богат и бихте могли да дадете малко хляб на оня клетник Малаволя — добави Пачи крак. — Бълха ще ви ухапе, ако вземете на надница и него, и внука му Алеси; знаете, че няма по-добър рибар от него, пък и няма да иска много, защото нямат какво да ядат. От тая работа ще имате само полза, послушайте ме, бай Фортунато.

Бай Фортунато не очакваше подобно предложение, затова не можа да откаже, но все пак се наложи да се пазарят доста, защото времената бяха лоши, хората нямаха работа и бай Чипола наистина щеше да направи голяма милост на бай Нтони, като го вземе на работа.

— Да, ще го взема, ама да дойде сам да ме помоли. Знаете ли, че ми се сърди, откакто развалих годежа на сина ми с Мена? Няма що, голяма полза щях да имам от тая работа! А отгоре на всичко седнали да ми се цупят!

Дон Силвестро, масаро Филипо, че дори и Пачи крак — всички в един глас побързаха да заявят, че бай Фортунато е прав. След като му бяха пуснали мухата, че ще го женят, синът му Брази просто не му даваше мира, тичаше подир всички жени като котарак през март, та създаваше непрекъснато грижи на клетия си баща. Сега пък се беше намесила и Зурлата, която си бе наумила да се омъжи за Брази Чипола; въпросът беше коя ще успее да превари; тя поне беше хубаво момиче, с ей такива рамене, а не стара и проскубана като Осата. Ала както разправяха хората, Осата имаше нива, а Зурлата освен черните си плитки не притежаваше друго.

Зурлата знаеше какво трябва да върши, за да примами Брази Чипола, след като баща му бе успял да го прибере в къщи поради холерата и Брази престана да се крие в пущинака, на нивата, при дрогериста или в сакристията. Тя ситнеше пред него с новите си обувки и когато се разминаваха в тълпата на излизане от църква, го блъскаше с лакът; или пък го причакваше на вратата, с копринена забрадка на главата, кръстосала ръце на корема, хвърляше му един очарователен поглед от тия, дето грабват сърцето, и се обръщаше уж да си оправи краищата на забрадката, за да види дали е тръгнал след нея; или пък, щом той се появеше на горния край на улицата, тя изтичваше у дома си, притайваше се зад босилека на прозореца и го изяждаше скришом с големите си черни очи. Но ако Брази се спираше и се втренчваше в нея със зяпнала уста, тя му обръщаше гръб, навеждаше глава с пламнало лице, свеждаше очи и почваше да гризе презрамката на престилката си и бе толкова прелестна, да й се ненагледа човек. Най-сетне, тъй като Брази не се решаваше да я заговори, тя реши да стори това и му рече:

— Компаре Брази, я ми кажете, защо не ме оставите на мира? Знам много добре, че не съм за вас. Затова по-добре престанете да минавате оттук, защото, колкото повече ви гледам, толкова по-често ми се иска да ви виждам и съм влязла в устата на цялото село; колчем ви види да минавате край нас, Кьопчовица излиза на вратата, а после хуква да го разправя на всички; ама ще направи по-добре да гледа оная кокона, дъщеря си Барбара, дето е превърнала улицата на площад, толкова мъже примамва насам; ала майка й не казва колко пъти минава край тях дон Микеле, за да види Барбара, която виси все на прозореца.

След тия приказки Брази вече не мърдаше от уличката, и с тояги да го подгонеха, пак нямаше да го накарат да си иде; въртеше се все там, отпуснал ръце, и се озърташе със зяпнала уста, също като Джуфа. А Зурлата висеше на прозореца и сменяше всеки ден копринените си забрадки и герданите от стъклени мъниста — същинска кралица. Кьопчовица разправяше, че Зурлата показвала през прозореца всичко, каквото притежавала, а оня дръвник Брази лапал въдицата и дотолкова си загубил акъла, че нямало да се уплаши и от баща си, ако той речел да дойде да го напердаши.

— Бог наказва бай Фортунато, задето се възголеми — разправяха хората. — За него щеше да е сто пъти по-добре да задоми сина си за Мена Малаволя, тя поне хем имаше малко зестра, хем не си пръска парите за забрадки и гердани.

Мена изобщо не се показваше на прозореца, защото не й приличаше да постъпва така, след като майка й се беше поминала и тя носеше черна забрадка; пък и трябваше да се грижи за малката, да й бъде като майка. Освен това нямаше кой да й помага в къщната работа, та трябваше да ходи и на пералището, и на чешмата, и да носи хляб на мъжете, когато работеха на надница; така че не беше вече като Света Агата, когато не я виждаха да излиза и не ставаше от стана. Сега й оставаше малко време за стана. Откакто Кьопчовица бе излязла на пруста с хурка в ръка и бе рекла, че ще му избоде очите ей с тая хурка, ако продължава да се навърта около тях заради Барбара, дон Микеле минаваше по десет пъти на ден по улица Неро, за да докаже, че не се бои нито от Кьопчовица, нито от нейната хурка; когато минаваше край къщата на Малаволя, той тръгваше по-бавно и надничаше, за да погледне хубавите момичета, които растяха в тоя дом.

Вечер, като се връщаха от морето, мъжете намираха всичко приготвено: тенджерата вреше, масата бе застлана с покривка; но тая маса бе станала твърде голяма за тях и те се губеха край нея. Затваряха вратата и сядаха да се нахранят на спокойствие. После сядаха пред портата, обгърнали колене с ръце, и си почиваха. Сега поне не им липсваше нищо и не трябваше да посягат на парите за къщата. А бай Нтони гледаше все натам, нали къщата беше наблизо, прозорците бяха затворени, а мушмулата надничаше зад зида. Маруца не можа да склопи очи в тая къща; може би и той нямаше да умре там, но те бяха почнали пак да събират пари — един ден децата щяха пак да живеят там, — особено след като Алеси бе почнал вече да възмъжава; той беше момък на място, истински Малаволя. Задомяха ли момичетата, върнеха ли си къщата, успееха ли да си купят и лодка, нямаше да има какво повече да желаят и бай Нтони щеше да умре със спокойно сърце.

Нунциата и братовчедката Ана се отбиваха да поседят при тях, на камъните, за да побъбрят след вечеря с тия клетници, нали и те бяха останали сам-сами на тоя свят, та им се струваше, че са им роднини. Нунциата се чувствуваше като у дома си, водеше със себе си и малките, също като квачка. Алеси, който сядаше до нея, я питаше:

— Какво, успя ли най-сетне да изтъчеш платното? — или: — Ще ходиш ли в понеделник да береш грозде на лозето на масаро Филипо? Сега идва ред и на маслините, та ако няма какво да переш, ще можеш да си докарваш по една надница; вземи и братчето си, то все ще изкара по два петака на ден.

Нунциата му обясняваше най-сериозно какво възнамерява да прави, питаше го за съвет и двамата разговаряха, сякаш имаха вече бели коси.

— Поумняха рано, защото са преживели твърде много беди — разправяше бай Нтони. — Теглилата на ум учат.

Алеси, който седеше обгърнал колене с ръце също като дядо си, питаше Нунциата:

— Като порасна, ще се омъжиш ли за мен?

— Има време — отвръщаше тя.

— Вярно е, има време, ала по-добре да помислим за това още отсега, та да знам какво да правя. Първо ще трябва да задомим Мена, а след нея, като порасне — и Лия. Лия вече почна да иска дълги рокли и забрадки с рози; а и ти ще трябва да се погрижиш за твоите. Ще си купим лодка, тя ще ни помогне да си вземем къща. Дядо иска да купим пак къщата с мушмулата; аз нямам нищо против, защото я познавам на пръсти, бих могъл да се оправя там със затворени очи или нощем, без да си чукна главата в някоя стена; пък и дворът е голям, тъкмо за сечивата, а морето е на две крачки. Задомим ли сестрите, дядо ще дойде да живее при нас; ще го настаним в голямата стая към двора, защото е слънчева; така, когато няма да може да излиза вече в морето, клетият старец ще седи на двора, пред вратата, а през лятото мушмулата, нали е наблизо, ще му пази сянка. А ние ще вземем стаята към градината, нямаш нищо против, нали? Кухнята е до нея, така всичко ще ти бъде подръка. Като се върне брат ми Нтони, ще отстъпим стаята на него, а ние ще се пренесем в горната стаичка; поискаш ли да отидеш в кухнята или в градината, ще трябва само да слезеш по стълбичката.

— Трябва да се поправи огнището в кухнята — рече Нунциата. — Като варих чорба последния път, когато клетата комаре Маруца нямаше ищах за нищо, се наложи да подпра тенджерата с камъни.

— Знам! — отвърна Алеси и кимна, както седеше с подпряна на ръце глава. Той гледаше унесено, сякаш виждаше Нунциата край огнището, а до постелята — съкрушената си от мъка майка. — И ти познаваш къщата на пръсти, нали си идвала там толкова пъти. Мама винаги е казвала, че си добро момиче.

— Сега в градината са насадили лук, станал е един — също като портокали.

— Обичаш ли лук?

— Че как иначе! Хем ти помага да преглъщаш хляба, хем е евтин. Кога нямаме пари за чорба, аз и братчетата ми не ядем друго.

— Затова се продава толкова много лук. Вуйчо Разпети не е насадил зелки и марули, защото си има още една градина у дома си. Затова в тази е засадил само лук. Но ние ще насадим и зеле, и карфиол, нали така?

Момичето седеше на прага, обгърнало колене с ръце, и гледаше унесено в далечината; изведнъж то запя, а Алеси се заслуша внимателно. Най-сетне Нунциата каза:

— Дотогава има време.

— Да — отвърна Алеси. — Най-напред трябва да омъжим Мена, после — Лия, сетне — да наредим и твоите братчета. Но е по-добре да помислим още отсега.

— Запее ли Нунциата — обади се Мена, като излезе на прага, — това значи, че на следния ден времето ще бъде хубаво и тя ще може да отиде на пералището.

Това важеше и за братовчедката Ана, защото пералището беше за нея и нива, и лозе; за нея беше празник тогава, когато имаше какво да пере, още повече, че сега синът й Роко се веселеше в кръчмата от понеделник до понеделник, за да надвие мъката, която му бе причинила оная кокона Зурлата.

— Всяко зло за добро — казваше й бай Нтони. Може би сега на вашия Роко ще му дойде умът в главата. И за моя Нтони ще е от полза да поживее далеч от къщи; така, след като му омръзне да скита по света и се прибере у дома, ще харесва всичко и ще престане да се оплаква от това и онова; а ако успеем да си купим отново лодка и да пренесем леглата си там, в оная къща, ще видите колко е хубаво човек да поседне да си отдъхне вечер пред онази врата, след като работата му е била спорна. Колко ще бъде хубаво да видиш, че кандилото пак гори в същата стая, където е било палено толкова пъти, където си виждал и лицата на всички най-скъпи за теб същества. Но ето че мнозина си отидоха един подир друг, стаята е потънала в мрак и вратата е заключена, сякаш тия, дето се поминаха, са отнесли завинаги ключа със себе си.

— Нтони не биваше да замине! — добави след малко старецът. — Той трябваше да разбере, че съм стар и ако умра, тия деца ще останат сами.

— Ако успеем да си купим къщата с мушмулата, преди да се върне Нтони, той няма да очаква такова нещо и ще дойде да ни търси тук — рече Мена.

Бай Нтони поклати тъжно глава.

— Има време! — обади се най-сетне той, също като Нунциата, а братовчедката Ана добави:

— Ако Нтони донесе пари, той ще откупи къщата.

Бай Нтони си мълчеше, ала цялото село знаеше, че след като бе скитал толкова време да си търси късмета, Нтони трябваше да се върне богат; мнозина дори вече му завиждаха, искаха да зарежат всичко и да тръгнат да си дирят щастието, както беше направил той. Пък и в края на краищата нямаше да сгрешат: заминеха ли оттук, щяха да оставят само момите да хленчат подир тях; не се осмеляваха да постъпят така само оня дръвник, синът на Щурата, нали майка му беше каквато си я знаете, и Роко Спату, дето пъпът му бе хвърлен в кръчмата.

Но ето че на момите им излезе късметът: изведнъж се разчу, че Нтони, внукът на бай Нтони, се върнал посред нощ с някакъв кораб от Катания и се срамувал да излезе бос, без обувки. Явно не беше забогатял, щом беше толкова дрипав и окъсан. Въпреки това дядото и брат му го посрещнаха най-радушно, все едно, че бе донесъл пари; сестрите му се хвърлиха на врата и се разплакаха; Нтони не можа да познае Лия — толкова беше пораснала, — а те му казваха:

— Няма да заминаваш повече, нали?

Дядото току се секнеше и мърмореше:

— Сега тия деца няма да останат сами, на улицата, та мога да умра спокоен.

Цели осем дни Нтони не се осмели да си покаже носа на улицата. Видеха ли го, всички почваха да му се присмиват, а Пачи крак разправяше:

— Видяхте ли какво богатство е донесъл Нтони, внукът на бай Нтони?

А ония, които бяха размишлявали доста време, преди да се решат на тая щуротия да напуснат селото и да свият на вързоп обувките и дрехите си, сега се превиваха от смях.

То се знае, че когато човек си изпусне късмета, всички го смятат за будала. Дон Силвестро, вуйчо Разпети, бай Чипола и масаро Филипо не бяха будали и всички им се възхищаваха, защото тия, дето си нямат нищичко, гледат със зяпнала уста богатите и късметлиите и работят за тях също като магарето на компаре Моска за една ръкойка слама, вместо да почнат да хвърлят къчове, да стъпчат каручката и да се търкалят по тревата. Прав беше дрогеристът, като казваше, че трябвало да пратят по дяволите тоя свят, така както е устроен, и да почнат да го градят наново. Но и той, с това брадище, дето проповядваше, че всичко трябва да се почне отначало, беше от ония, на които им бе провървяло; държеше късмета си в своите буркани и си живееше безгрижно; стоеше пред вратата на дюкяна, бъбреше с когото му падне, забъркваше в хаванчето някаква помия и — готово! — това му беше работата. Ама че занаят беше научил от баща си тоя тип — да печели пари от водата в цистерните! А дядото беше научил Нтони на друг занаят — да се претрепва по цял ден от работа, докато му отмалеят и ръцете, и гърбът, да излага на опасност живота си, да умира от глад и да не може да се излегне на слънце поне един ден, като магарето на Моска. По дяволите! Тоя проклет занаят му беше дошъл до гуша, предпочиташе да живее като Роко Спату, той поне не вършеше нищо. И без това бе престанал да се интересува и от Кьопчовица, и от Сара на комаре Туда, от момичетата изобщо. Те гледат само да си хванат мъж, който да се претрепва от работа, за да ги храни и да им купува копринени забрадки, та да си ги слагат в неделя, когато седнат пред вратните и скръстят ръце на ситите си кореми. Затова предпочиташе самият той да стои така, със скръстени ръце, и в неделя, и в понеделник, и през всички останали дни, защото няма смисъл човек да се блъска за тоя, що духа.

Та Нтони почна да държи проповеди също като дрогериста; по време на своите странствувания той бе успял да проумее, ако не друго, поне това, и бе прогледнал като коте на четирийсетия ден след раждането си. „Кокошка, дето скита, се прибира сита.“ Ако не друго, поне бе поумнял и ходеше да разправя какво е научил и по площада, и в дюкяна на Пицуто, и чак в кръчмата на Сантуца. Сега не ходеше скришом в кръчмата на Сантуца, защото бе възмъжал и дядо му нямаше да му дърпа ушите; пък и той знаеше какво да отвърне, ако му направеха забележка, че е тръгнал да се забавлява както си знае.

Ала клетият му дядо, вместо да му издърпа ушите, опитваше с добро.

— Ето на — казваше той, — ти се прибра, скоро ще можем да съберем пари за къщата. — Едно си знаеше той, едно си баеше! — Вуйчо Разпети обеща да не я дава на другиго. Клетата ти майчица не можа да умре там! А срещу къщата можем да дадем и зестра на Мена. Сетне, ако е рекъл бог, ще си вземем нова лодка, защото на моите години не е никак леко човек да работи на надница, след като си е бил сам господар. И вие сте се родили господари. Или предпочиташ първо да купим лодка с парите за къщата? Ти си вече мъж, трябва да си кажеш думата, ти си по-умен от мен, аз остарях. Е, какво мислиш да правиш?

Нтони не искаше да прави нищо! Не искаше да знае нито за лодката, нито за къщата! Щяха да настанат отново лоши години, щеше да избухне нова епидемия холера, щеше да ги сполети някоя друга беда и щяха да отидат и къщата, и лодката и те пак трябваше да почват отначало, като мравките. Хубава работа, няма що! Нима когато имаха и къща, и лодка, не работеха? Нима ядяха всеки ден месо и макарони? А там, гдето бе ходил той, имаше хора, които не слизаха от файтоните, ето как живееха. Хора, в сравнение с които и дон Франко, и секретарят се трепеха като магарета да забъркват помия в хавана или да драскотят по разни хартийки. Той искаше поне да проумее защо на тоя свят има хора, дето си гледат живота, без да вършат нищо, и се раждат с късмет, и други, които си нямат нищичко и трябва да теглят цял живот.

Пък и той, нали така разправяше дядото, се бил родил господар, затова никак не му се щеше да работи на надница. Да го командуват разни хора, издигнали се, дето се казва, от нищо, защото цялото село знаеше как се бяха замогнали, как бяха събирали парите си петак по петак, с труд и пот на челото! Той ходеше да работи на надница, защото го караше дядо му, а Нтони още не смееше да откаже. Но когато надзирателят го дебнеше като куче и му викнеше откъм кърмата: „Хей, момче! Какво правиш?“, идеше му да го халоса с веслото по главата; затова предпочете да седи на брега, да изпружи крака, да се облегне на камъните и да поправя кошовете и мрежите; така поне и да речеше да си поотдъхне, никой нямаше да му се скара.

Там идваха да се поразкършат и Роко Спату, и Вани Пицуто, когато нямаше клиенти за бръснене, и Пачи крак — нали това му беше работата: да побъбри с тоя, с оня и да гледа да припечели някоя и друга пара от посредничество. Разговаряха за всичко, което ставаше в селото, за това как дона Розолина изповядала на брат си по време на холерата, че дон Силвестро я бил замъкнал с двайсет и пет унции, а тя не можела да се оплаче на съдията, понеже била откраднала тия двайсет и пет унции от брат си, викария, пък и щяло за неин срам и позор да се разчуе защо била дала тия пари на дон Силвестро.

— Нали се знае откъде дона Розолина е взела тия пари — рече Пицуто. — Чужди пари пръсти горят.

— Както и да е, но ги е взела от къщи — намеси се Спату. — Ако майка ми има дванайсет тарѝ и аз ги взема, ще кажат ли, че съм ги откраднал?

Понеже говореха за крадци, от дума на дума стигнаха до вуйчо Разпети, за когото разправяха, че бил загубил повече от трийсет унции, нали холерата бе отнесла сума ти народ и му били останали залозите. Сега, понеже не знаел какво да прави с всички тия пръстени и обици, дето му били дадени в залог, Оглушката щял да се жени за Осата; това било истина, защото го видели, като отивал да се запише в общината при дон Силвестро.

— Не е вярно, че се жени за нея заради обиците — намеси се Пачи крак, който беше осведомен. — Нали и обиците, и герданите в края на краищата са от злато и сребро; той би могъл да ги продаде в града и дори да изкара нещо отгоре срещу парите, които е дал взаем. Жени се за Осата, защото тя му доказала и го накарала да се увери с очите си, че се кани да отиде при нотариуса с компаре Спату, след като Зурлата успяла да примами Брази Чипола. Не ми се сърдите, нали, компаре Роко?

— Нищо, нищо, компаре Тино — отвърна Роко Спату. — Все ми е едно; човек трябва да е голям глупак, за да има доверие на тия проклети жени. Аз си обичам Сантуца, защото винаги ми дава на кредит, стига да поискам; пък и с тия гърди струва колкото две като Зурлата! Нали, компаре Тино?

— Кръчмарка хубавица, голяма сметчица — рече Пицуто и се изплю.

— Търсят си мъж да ги храни! — добави Нтони. — Всичките са от един дол дренки!

Пачи крак поясни:

— Тогава вуйчо Разпети хукна презглава при нотариуса, аха да му излезе душата. Така се реши да вземе Осата.

— Ама и тая Зурла има късмет, а? — възкликна Нтони.

— Като умре баща му, Брази Чипола, да му даде бог да живее сто години, ще бъде от богат по-богат — каза Роко Спату.

— Баща му сега беснее, ала като мине време, ще миряса. Той няма други деца и ако не иска имотът му да попадне в ръцете на Зурлата, ще трябва да се ожени, няма друг изход.

— Аз пък се радвам — заключи Нтони. — Зурлата си няма нищо. Защо само бай Чипола да е богат?

В разговора се намеси и дрогеристът; като се наобядваше, той идваше на брега да изпуши една лула и продължаваше да си губи времето с дрънканици, че така не можело повече да продължава, че трябвало да обърнат всичко с краката нагоре и да започнат отначало. С тия хора това беше наистина губене на време. Единствен Нтони, дето разбираше нещо, защото бе видял свят, та бе прогледнал като малко коте; докато беше в казармата, го бяха научили да чете, затова и той се отбиваше пред вратата на дрогерията, за да чуе какво пише във вестника ида си побъбри с дрогериста, който се отнасяше свойски с всички и не се големееше като жена си, която го гълчеше:

— Защо се бъркаш в работи, които не те засягат?

— Човек трябва да оставя жените да си приказват каквото си щат, а той да си върши работата скришом — казваше дон Франко, щом Госпожата се прибереше в стаята си. Той нямаше нищо против да се събира и с голтаците, стига да не триеха крака в пречките на столовете; и им обясняваше дума по дума какво пише във вестника, като сочеше с пръст, защото светът трябвало да се развива така, както пишело там.

Щом дойдеше на брега, където приятелите седяха и си приказваха, дон Франко намигаше на Нтони Малаволя, който кърпеше мрежите изпружил крака, облегнат на камъните, и му правеше разни знаци с глава, като развяваше голямата си брада.

— Ха, ха! И това ми било справедливост, едни да се претрепват от работа, а други да се приличат на слънце и да си пушат лулата; та нали всички хора трябвало да са като братя, казал го е Христос, най-големият революционер в света; ама на, днес неговите свещенослужители са станали копои и шпиони! Че нали историята на дон Микеле със Сантуца я бил раздрънкал дон Джамария, пред когото тя се изповядала!

— Какъв ти дон Микеле! Сантуца си има масаро Филипо, а дон Микеле снове непрекъснато по улица Неро и не се бои нито от комаре Кьопчовица, нито от нейната хурка! Та той си има пищов!

— И двамата, и двамата, мене слушайте! Тия, дето ходят да се изповядват всяка неделя, носят по една голяма торба, за да си държат в нея греховете; Сантуца носи оня медальон на гърдите си, за да прикрива всичките си мръсотии, дето ги върши.

— Дон Микеле си губи времето с тая Кьопчовица; нали секретарят е казал, че щял да я накара сама да му падне в ръцете като зряла круша.

— Така е! Ала въпреки това дон Микеле се забавлява с Барбара и с другите моми, дето живеят на тая улица. Аз знам всичко — рече дрогеристът и намигна скришом на Нтони.

— Той не работи нищо и пак получава по четири тарѝ на ден.

— Та нали ви го повтарям всеки ден! — натъртваше дрогеристът, поглаждайки брадата си. — Ето каква е цялата система: плащат на разни лентяи, които не вършат нищо, и ни слагат рога на нас, на тия, дето плащаме! Ама че система! Едни получават по четири тарѝ на ден, за да се шляят под прозорците на Кьопчовица, а дон Джамария лапва по една лира на ден, за да изповядва Сантуца и да слуша мръсотиите, които тя му разказва; а за дон Силвестро… какво ще ви разправям! Ами майстор Чирино, на когото му плащат, за да ни пука тъпанчетата със своите камбани, а той, вместо да пали фенерите, обира зехтина; пък там, в общината, стават едни далавери! Честна дума! Уж искаха да подменят всички хора в общината, ала дон Силвестро и другите пак се споразумяха и потулиха работата… Също като ония хайдути в парламента, дето знаят само да дрънкат, ама можете ли да ги разберете какво искат да кажат? Карат се като бесни, аха да се хванат за гушите, а после се надсмиват на будалите, дето им вярват. Само залъгват народа, който плаща и на крадците, и на сводниците, и на копоите като дон Микеле.

— Ех, че хубава работа! — възкликна Нтони. — По четири тарѝ на ден, за да се шляеш насам-натам. Ще ми се да стана митничар.

— Ето на! — кипна дон Франко и очите му аха да изскочат от орбитите. — Виждате ли какви са последиците на системата? Последиците са, че всички стават негодници. Не се обиждайте, компаре Нтони. Рибата се вмирисва от главата. Ако не бях учил и нямах тоя занаят, с който си изкарвам хляба, и аз щях да съм като вас.

Вярно, бащата на тоя дрогерист наистина го бе научил на много хубав занаят — казваха те, — да чука в хаванчето и да печели пари от помията, а другите трябваше да се пекат на слънцето и да си вадят очите да кърпят мрежи, да се претрепват от работа, за да изкарат десет петака; затова те зарязаха мрежите и приказките и се отправиха към кръчмата, плюейки по улицата.