Джовани Верга
Семейство Малаволя (6)

VI

Нтони се прибра в неделя и тръгна от врата на врата да се здрависва с близки и познати; всички бяха наизлезли да го видят. Приятелите му вървяха след него, а момичетата се надвесваха от прозорците; не се показа само Сара, дъщерята на комаре Туда.

— Тя се премести в Онина, при мъжа си — обясни му Сантуца. — Омъжи се за Менико Тринка, вдовец с шест деца, но е пълен с пари. Сватбата стана няма и месец след смъртта на първата му жена, постелята й още не беше изстинала. Боже опази!

— Вдовецът е също като войник — добави Кьопчовица. — „Войнишката любов е краткотрайна — забие ли барабанът, сбогом, госпожо!“ А на всичко отгоре стана и нещастието с „Провиденца.“

Комаре Венера, която бе ходила на гарата, когато Нтони отиваше войник, за да види дали Сара, дъщерята на комаре Туда, ще дойде да го изпрати, защото ги бе виждала да разговарят през зида на лозето, сега искаше да види как ще посрещне Нтони тази новина. Но времето беше заличило и тази работа, нали казват: „Далеч от очите, далеч от сърцето“. Пък и Нтони бе решил да си гледа живота.

— Компаре Менико иска да умре като рогоносец — рече той, за да се утеши.

Това се хареса на Зурлата, която по-рано го бе нарекла „дръвник“, а сега виждаше, че е хубаво момче и би предпочела да се хване с него вместо с оня нехранимайко Роко Спату, дето не чинеше пукната пара и с когото бе тръгнала, защото нямаше друг.

— Аз хич не ги обичам такива пеперудки, дето се любят с двама-трима наведнъж — каза Зурлата, като притегляше краищата на забрадката си и се преструваше на божа кравичка. — Обичам ли някого, няма да го зарежа дори заради Виктор Емануил, нито заради Гарибалди, така да знаете!

— Аз знам кого обичате — отвърна Нтони с ръце на пояса.

— Нищо не знаете, компаре Нтони. Това са само клюки. Ако ми се обадите някой ден, ще ви обясня всичко.

— Зурлата е хвърлила око на Нтони, внука на бай Нтони. Какъв късмет има братовчедката Ана! — рече комаре Венера.

Нтони си тръгна, като пристъпяше наперено и се поклащаше; след него вървяха приятелите му, а той искаше всеки ден да е неделя, та да може да се перчи с рубашката си със звездичките; следобед, за да се позабавлява, той се сби с компаре Пицуто, който не се боеше и от бога, въпреки че не бе ходил войник, и го изтъркаля на земята пред кръчмата с разкървавен нос; Роко Спату обаче излезе по-силен от Нтони и го повали. Ония, дето се бяха струпали да зяпат, възкликнаха:

— Брей, да му се не видяло! Тоя Роко бил силен като майстор Кьопавия! Ако рече да се хване на работа, леко ще си изкарва хляба!

А Пицуто, който не искаше да се признае за победен, размахваше бръснача си и повтаряше:

— И аз имам какво да покажа; виждате ли го тоя?

Нтони се весели цял ден, а вечерта, когато останаха да си приказват около масата, докато майка му го разпитваше за това-онова, докато сънливите му братчета го гледаха с опулени очи и Мена току опипваше шапката и рубашката със звездичките, за да разбере как са направени, дядото му съобщи, че му е намерил работа на гемията на компаре Чипола, и то с добра надница.

В същото време бай Фортунато разправяше на хората пред бръснарницата на Пицуто:

— А бе съгласих се да ги взема, защото ми дожаля. Когато бай Нтони ме запита под бряста имам ли нужда от хора за гемията, казах „да“, за да не му откажа. Не че имам нужда от помощ, но нали приятел в нужда се познава. Пък и бай Нтони е толкова стар, че каквото му дадеш, все едно, че си го хвърлил на вятъра!…

— Може да е стар, но си разбира от занаята — отвърна Пачи крак. — Няма да си хвърлите парите на вятъра, пък и внука му си го бива, всеки би го взел за работник.

А бай Нтони разправяше:

— Щом майстор Бастиано поправи „Провиденца“, ще излезем с нашата лодка и няма да работим на надница.

Сутринта той отиде да събуди внука си два часа преди съмване, а на Нтони му се искаше да се потъркаля още малко в постелята: когато излезе на двора, прозявайки се, Тримата влъхви висяха още високо някъде към Онина. Зорницата грееше от другата страна, а небето гъмжеше от звезди, също като черното дъно на тиган, по което подскачат сладки с каймак.

— Уф! Все едно, че съм в казармата и тръбата е свирила за ставане — измърмори Нтони. — Защо ми трябваше да се прибирам у дома!

— Я мълчи, че дядо е тук, подрежда мрежите, станал е цял час преди нас! — сряза го Алеси.

Алеси беше досущ като Бастианацо, бог да го прости. Дядото сновеше из двора с фенера, а отвън долитаха стъпките на мъжете, които щяха да излязат в морето и чукаха от врата на врата, за да викат другарите си. Но като стигнаха на брега и пред тях се разстла мастиленото море, в което се оглеждаха звездите, като чуха плясъка на прибоя и видяха да мъждукат фенерите на лодките, Нтони изведнъж се развесели. Протегна се и възкликна:

— Ех, колко е хубаво да се прибереш у дома! Пък и морето ми е познато.

Да, бай Нтони винаги казваше, че рибата не може без вода, а щом си се родил риба, ти принадлежиш на морето.

Докато оправяха платната на гемията, всички закачаха Нтони, загдето Сара го била зарязала; гребяха и „Кармела“ се носеше бавно, а спуснатите мрежи се извиваха след нея като опашката на змия.

— „Срещни — залюби, отмини — отлюби“ — казва поговорката. Затова Сара те заряза.

— Жената и в кафез да я сложиш, пак ще му намери колая — добави чичо Кола.

— Момичета колкото щеш — отвърна Нтони. — В Неапол тичаха след мен като палета.

— Да, ама в Неапол си носил дрехи от сукно, шапка с надпис и обувки на краката си — рече Бараба.

— В Неапол има ли такива хубавици като в нашето село?

— Нашите хубавици нищо не струват пред ония в Неапол. Аз си имах една, ходеше с копринена рокля, с червени панделки в косата и с везано елече със златни пагони, също като на нашия капитан. Беше едно парче, няма какво да ви разправям. Водеше на разходка децата на господарите си, с друго не се занимаваше.

— По оня край сигурно се живее хубаво! — забеляза Бараба.

— Хей, вие от левия борд! Вдигнете веслата! — викна бай Нтони.

— Проклетници недни! Гемията ще се удари в мрежите! — завика откъм кърмата чичо Кола. — Я стига сте дрънкали! За какво сме дошли — езиците ли да си чешем, или работа да вършим!

— Вълнението ни бие отзад! — обади се Нтони.

— Я внимавай, кучи сине! — викна Бараба. — Заради твоите хубавици ще си загубим надницата!

Тогава Нтони вдигна веслото и рече:

— Твойта вяра! Ха си го казал още веднъж, ха съм те праснал с веслото по тиквата!

— Я го виж ти! — надигна се чичо Кола откъм кърмата. — В казармата ли те научиха на това, човек да не може дума да ти каже?

— Щом е така, ще си отида — отвърна Нтони.

— Върви си. Бай Фортунато има пари, ще си намери друг работник.

— Слугата трябва да е търпелив, а господарят — разумен — обади се бай Нтони.

Нтони започна да гребе, мърморейки, защото нямаше как да се прибере пеша, а компаре Зурлата, за да ги помири, каза, че е време за закуска.

Слънцето вече изгряваше, та нямаше да е зле да пийнат глътка вино, още повече, че бе излязъл вятър. И докато гемията се полюшваше в очертания от мрежите кръг, момчетата почнаха да дъвчат, като притискаха между коленете си шишетата с вино.

— Който се обади пръв, ще изяде един ритник по задника! — рече чичо Кола.

За да не получат ритника, всички почнаха да дъвчат най-старателно и гледаха вълните, които се носеха откъм морето, търкаляйки се една след друга, без да вдигат пенливи гребени, също като зелени мехове, дето в слънчев ден напомнят мрачно небе и мастиленочерно море.

По едно време чичо Кола се обади:

— Довечера бай Чипола ще попсува, ама какво да правим — в такова море риба не се лови.

Компаре Зурлата най-напред го срита по задника, защото тъкмо чичо Кола бе нарушил пръв наредбата, която бе издал, сетне рече:

— И без това сме тук, по-добре да почакаме, докато стане време да изтеглим мрежите.

— Вълнението е откъм морето, това е хубаво — добави бай Нтони.

— Ах, вие! — мърмореше през това време чичо Кола.

Понеже се разприказваха, Бараба се обърна към Нтони Малаволя:

— Ще ми дадеш ли една угарка от пура?

Въпреки че се бяха скарали, Нтони отвърна:

— Нямам, но ще ти отчупя от моята.

Мъжете седяха на дъното на гемията, опрели гръб в седалките, със скръстени зад тила ръце, и всеки си тананикаше тихичко някоя песен, за да не задреме, защото слънцето бе започнало да припича и ги караше да притварят очи; а когато кефалите заподскачаха над водата, Бараба започна да щрака с пръсти.

— Нали си нямат друга работа, скачат и си играят — обади се Нтони.

— Хубава пура. Все такива ли пушеше в Неапол? — запита го Бараба.

— Да, и то много.

— Я, тапите взеха да потъват! — викна компаре Зурлата.

— Виждаш ли къде стана нещастието с „Провиденца“, с баща ти? — рече Бараба. — Хей там, при носа, при ония бели къщи, дето блестят на слънцето и дето морето е като позлатено.

— Морето е горчиво и морякът загива в морето — отвърна Нтони.

Бараба му подаде своето шише, а после започнаха да ругаят шепнешком чичо Кола, който се държеше като копой с рибарите от гемията, сякаш сам бай Чипола беше при тях да ги надзирава какво правят.

— И всичко това, за да се представи, че без него гемията няма да свърши никаква работа — добави Бараба. — Копой такъв!

— А сега ще му каже, че рибата е уловена благодарение на него, въпреки вълнението, защото единствен той разбира от риболов. Я виж, мрежите съвсем потънаха, тапите не се виждат.

— Момчета! — викна чичо Кола. — Хайде да изтеглим мрежите! Ако вълнението се засили, ще ги отнесе!

— Хооп! Хооп! — започнаха да подвикват рибарите, докато теглеха въжетата.

— О, свети Франциск! — викаше чичо Кола. — Просто не мога да повярвам, че сме уловили всичката тая божия благодат въпреки вълнението!

Като ги издърпваха, мрежите гъмжаха от риба и блестяха на слънцето, а дъното на гемията сякаш бе пълно с живак.

— Сега бай Фортунато ще остане доволен — рече Бараба почервенял и потънал в пот — и няма да мърмори заради трите карлини, които ни дава за надница!

— Такава ни била съдбата — добави Нтони, — да превиваме гръб за другите, а щом посъберем малко пари, току-виж, нещо се случи и всичко отива по дяволите.

— От какво се оплакваш? — запита го дядо му. — Нали компаре Фортунато ти дава надница?

Малаволя се залавяха за каква ли не работа, само и само да изкарат пари. Дългата взимаше да тъче платно, ходеше да пере и чуждо пране; бай Нтони и внуците му работеха на надница, всеки помагаше с каквото можеше, а когато го свиеше ишиасът, старецът оставаше на двора, за да кърпи мрежи, да плете кошове и да поправя сечивата, защото разбираше от всичко в рибарския занаят. Лука работеше на строежа на железопътния мост за петдесет стотинки на ден, въпреки че брат му Нтони го убеждаваше, че тия пари няма да стигнат и за ризите, дето къса, като носи кошовете с камъни; но Лука не обръщаше внимание, че съсипва и гърба си. Алеси пък ходеше да събира раци край скалите или червейчета за стръв — продаваха се по десет петака връзката — и понякога стигаше чак до Онина и нос дей Мулини и се прибираше с разкървавени крака. За поправката на „Провиденца“ компаре Кьопчо получаваше всяка събота сума ти пари, а за да съберат ония четирийсет унции, трябваше и кошове да се плетат, и камъни за железницата да се носят, и стръв за десет петака да се събира, и платно да се бели във вода до коленете и с това слънце над главата. Задушница дойде, а вуйчо Разпети продължаваше да се разхожда из уличката с ръцете отзад — същински змей.

— Комай ми намирисва на съдия-изпълнител! — разправяше вуйчо Разпети на дон Силвестро и на викария дон Джамария.

Като научи какво е говорил Оглушката, бай Нтони отиде при него и му рече:

— Няма да стигнем до съдия-изпълнител, вуйчо Разпети. Малаволя винаги са били честни платци, никога не е ставало нужда да ги гонят със съдия-изпълнител.

Вуйчо Разпети, който се беше облегнал на зида под навеса в двора и надзираваше как нареждат вършината, отвърна:

— Това не ме интересува. Ти трябва да ми върнеш дълга, това е то.

Най-сетне се намеси викарият, та Оглушката се съгласи да почака до Коледа и взе като лихва седемдесет и пет лири, които Маруца бе събирала петак по петак в чорапа, скътан под дюшека.

— Ама че работа! — мърмореше Нтони, внукът на бай Нтони. — Да се претрепваме от сутрин до вечер заради вуйчо Разпети! Съберем ли една лира, Оглушката я слага в джоба си.

Дядото и Маруца се утешаваха с празни мечти за лятото, когато щяло да има аншоа за осоляване и опунциите щели да дадат много плод; крояха планове да отидат на лов за тон и за рибата меч, дето се изкарвали добри пари, а междувременно майстор Тури щял да поправи „Провиденца“. Тия разговори се водеха обикновено на пруста или след вечеря; децата слушаха внимателно, подпрели главите си с ръце, но Нтони, който се бе върнал отдалеч и познаваше света по-добре от тях, се отегчаваше от тия приказки и предпочиташе да се навърта около кръчмата, където се събираха сума ти безделници и където седеше и чичо Санторо; той беше най-голямото зло и му беше намерил колая: протягаше ръка на минувачите и фъфлеше молитви. Понякога Нтони се отбиваше при компаре Кьопчо, уж да погледне какво става с „Провиденца“, а всъщност — да си поговори с Барбара, която, щом се появеше Нтони, идваше да слага съчки под казака.

— Ех, комаре Барбара, вие сте винаги заета — казваше й Нтони. — Вие сте дясната ръка в тая къща, затова баща ви не иска да ви задоми.

— Не иска да ме задомява с хора, които не ми подхождат — отвръщаше Барбара. — Всяка жаба да си знае гьола.

— Ех, комаре Барбара, кажете само една дума и ще остана при вас!

— Какво говорите, компаре Нтони? Мама преде в двора, ще ни чуе!

— Говоря за тия сурови съчки, дето не щат да се разпалят. Оставете аз да се справя с тях.

— Вярно ли е, че се отбивате насам, за да видите Зурлата, когато се покаже на прозореца?

— Комаре Барбара, та аз идвам тук по съвсем друга работа. Идвам да разбера какво става с „Провиденца“.

— Работата върви и татко казва, че ще можете да я пуснете на море за бъдни вечер.

Коледните празници наближаваха и Малаволя започнаха да се отбиват все по-често в двора на майстор Тури Кьопавия. Цялото село се готвеше за празника; във всеки дом украсяваха иконите на светиите с клонки и портокали, а децата се трупаха около гайдата, която свиреше пред осветените малки параклиси до вратните. Само в Дома на Малаволя статуята на Христос стоеше на тъмно, а Нтони, внукът на бай Нтони, задиряше момите където му падне, та Барбара Кьопчовица му казваше:

— Като излезете в морето, ще се сетите ли поне, че съм топила катрана за вашата „Провиденца“?

Пачи крак разправяше, че всички момичета си оспорвали Нтони, а вуйчо Разпети хленчеше:

— Съсипаха ме! Искам да ги видя откъде ще вземат пари за лупината, ако Нтони се задоми; а им трябва и зестра за Мена, за данъка за къщата. Ами тая шашма със зестрата, дето я извадиха на бял свят в последния момент? Ето на, наближава Коледа, а Малаволя не се вестяват никакви.

А бай Нтони идваше при него — било на площада, било под навеса, и му казваше:

— Какво да правя, като нямам пари? Камъкът пуска ли кръв? Направете ми тая услуга, почакайте ме до юни, ако ли не — вземете и „Провиденца“, и къщата с мушмулата. Нямам друго.

Оглушката стоеше облегнат на зида и отвръщаше:

— Аз си искам парите. Казахте, че сте почтени люде, че няма да ми плащате с празни приказки за „Провиденца“ и за къщата с мушмулата.

Той се бе съсипал от яд, не слагаше залък в уста, не го хващаше сън и не можеше дори да излее гнева си, като каже, че тая работа ще свърши със съдия-изпълнителя, защото бай Нтони тозчас пращаше при него я дон Джамария, я секретаря да го молят да се смили; не смееше да се покаже и на площада по своите работи, защото, щом го зърнеха, Малаволя се залепваха за него и всички в селото бяха почнали да говорят, че тия пари били прокълнати. Не можеше да си излее болката и срещу Пачи крак, който му затваряше веднага устата, като му напомняше, че лупината била мухлясала и че в случая той бил само посредник. „Все пак би могъл да ми направи тази услуга!“ — рече си изведнъж вуйчо Разпети; той бе измислил нещо, което му хареса толкова много, че не можа да мигне цяла нощ; едва дочака да съмне и хукна при Пачи крак, който излезе на вратата, като продължаваше да се прозява и протяга.

— Ще се престорите, че уж сте откупили моя кредит за лупината — рече му вуйчо Разпети. — Така ще можем да пратим съдия-изпълнителя при Малаволя, вие ще си искате парите, за вас няма да седнат да разправят, че сте лихвар, нито че тия пари са прокълнати.

Пачи крак се ухили:

— Измислили сте го нощес, затова ме събудихте, нали?

— Дойдох да ви кажа и за ония вършини; ако искате, елате да ги вземете.

— Щом е така, пратете съдия-изпълнителя, но да знаете — на ваши разноски — отвърна Пачи крак.

А комаре Грация, нали имаше добро сърце, нарочно излезе по риза, за да попита мъжа си:

— Защо идва вуйчо Разпети? Какво си е наумил? Я оставете на мира тия клети Малаволя, те и без това си имат достатъчно беди на главата.

— Я си гледай хурката! — сряза я компаре Тино. — На вас жените косата ви е дълга, ама умът ви е къс!

После закуцука към компаре Пицуто, за да си пийнат. Комаре Грация скръсти ръце на корема си и промълви:

— Ех, ще им отровят Коледата на тия клетници!

Малките параклиси пред всеки дом бяха украсени с клончета и портокали, а вечер, когато минаваше гайдарят, запалваха и свещите, ечаха литании, също като на празник. Децата си играеха на лешници на улицата, а когато Алеси се спираше при тях и разкрачваше крака, за да ги погледа, те му викаха:

— Ако нямаш лешници за игра, върви си. Нали сега ще ви вземат къщата.

И наистина съдия-изпълнителят пристигна с файтон точно преди Коледа, дойде заради Малаволя и разбуни цялото село. Той остави изпълнителния лист на скрина, до статуята на Христа.

— Разбрахте ли, че съдия-изпълнителят идвал у Малаволя? — разправяше комаре Венера наляво и надясно. — Горко им сега!

А мъжът й, който просто не можеше да повярва, че е излязъл прав, почна да вика и да гълчи:

— Аз нали ти казвах, че никак не ми харесва, дето тоя Нтони се навърта около нас!

— Я по-добре млъкни — сряза го жена му, — че и без това не разбираш нищо от тия работи. Това си е наша работа. Момичетата се задомяват така, иначе ще ти увиснат на врата като празни торби.

— Какво ти задомяване! Нали вече е дошъл съдия-изпълнителят!

Тогава Кьопчовица щеше да му издере очите:

— Нима не знаеше, че ще идва съдия-изпълнителят? Ама ти си такъв: на умряло куче нож вадиш, чакаш все наготово, не смееш да си мръднеш пръста. Пък и съдия-изпълнителят не яде хора я!

Вярно е, че съдия-изпълнителят не яде хора, ала Малаволя бяха като гръмнати, насядали в кръг на двора, и само се гледаха. Тоя ден след посещението на съдия-изпълнителя никой от Малаволя не сложи залък в уста.

— Дявол да го вземе! — избухна Нтони. — Не стига, че сме такива нещастници, ами седнали да ни пращат и съдия-изпълнителя, за да ни довършат!

— Какво ще правим сега? — вайкаше се Дългата.

И бай Нтони не знаеше какво да прави; по едно време грабна изпълнителния лист и с двете си по-големи внучета отиде при вуйчо Разпети, за да му каже да вземе „Провиденца“, която майстор Бастиано бе вече успял да поправи; гласът на клетия старец трепереше също както при смъртта на сина му Бастианацо.

— Аз не знам нищо — отвърна Оглушката. — Нямам вече нищо общо с тая работа. Продадох кредита на Пачи крак и трябва да се оправяте с него.

Като ги видя да се задават един след друг, Пачи крак започна да се почесва по главата.

— Какво да правя? — рече им той. — Аз съм беден човек, трябват ми пари. За какво ми е вашата „Провиденца“? Та аз не съм рибар. Виж, вуйчо Разпети може да я купи. Ще се опитам да ви помогна. Ей сега ще отида при него.

Бедните хорица седнаха на зида да го почакат и не смееха да се погледнат в очите; ала от време на време поглеждаха към оня край на улицата, откъдето трябваше да се върне Пачи крак. Най-после той се появи, пристъпвайки съвсем бавно, но когато искаше, можеше да върви и по-бързо въпреки сакатия си крак.

— Каза ми, че не я искал, защото била прогнила като стара обувка — викна им Пачи крак още отдалече. — Съжалявам, нищо не можах да направя.

И така, Малаволя се върнаха в къщи с изпълнителния лист в ръка.

Но все пак трябваше да направят нещо, защото им бяха казали, че тоя изпълнителен лист, дето се мъдри на скрина, може да лапне и скрина, и къщата, и тях.

— Трябва да поискаме съвет от секретаря дон Силвестро — сети се Маруца. — Я му отнесете ония две кокошки, все ще измисли нещо.

Дон Силвестро им каза да не губят време и ги прати при един добър адвокат, на име доктор Шипиони, който живееше на улица Амалати, точно срещу оборите на чичо Криспино. Адвокатът беше млад, но така умееше да говори, че можеше да сложи в джоба си всички стари адвокати, дето искаха по пет унции само за да си отворят устата, а той се задоволяваше с двайсет и пет лири.

Адвокатът Шипиони беше зает — свиваше си цигари, та затова, преди да ги приеме, ги връща на няколко пъти; а те идваха като шествие, наредени един след друг; отначало с тях идваше и Дългата с детето на ръце, за да им помогне да се защитят, та тоя ден всички си изгубиха надницата. След като прочете документите и можа да разбере нещо от обърканите отговори, които трябваше да вади с клещи от устата на бай Нтони, докато другите се свиваха на столовете и не смееха да гъкнат, адвокатът прихна да се смее от все сърце; тогава всички се разсмяха с него, смееха се, без да знаят защо, ей така, за да си поемат дъх.

— Няма какво да се намесвам. Не е необходимо — заяви адвокатът.

И понеже бай Нтони току повтаряше, че бил идвал съдия-изпълнителят, той продължи:

— Ако ще, съдия-изпълнителят може да идва всеки ден, негова си работа. Така на кредитора ще му омръзне да плаща разноските. Не могат да ви вземат нищо, защото къщата е зестра на снаха ви, а за лодката ще обжалваме от името на майстор Тури Кьопавия. Вашата снаха няма нищо общо със сделката с лупината.

Адвокатът продължи да говори, без да плюе, без да се почесва по главата; говори за повече от двайсет и пет лири, така се разприказва, че дори и бай Нтони и внуците му ги засърбя езикът да вземат и те думата, за да изрекат в своя защита всички доводи, които се въртяха в главите им. Те си тръгнаха замаяни, съкрушени от собствените си доводи и през целия път до къщи ръкомахаха и премисляха отново думите на адвоката. Този път Маруца не бе отишла с тях, но щом ги видя да пристигат със зачервени лица и грейнали очи, сякаш цял товар се смъкна от гърба й, успокои се и зачака да й разправят какво е казал адвокатът. Но всички мълчаха и се споглеждаха.

— Е, какво стана? — запита ги тя, понеже изгаряше от нетърпение.

— Няма нищо страшно! — отвърна спокойно бай Нтони.

— Ами какво каза адвокатът?

— Тъкмо адвокатът ни каза, че няма нищо страшно.

— Добре де, ама какво каза? — настоя Маруца.

— Човекът си знае работата! Мъж на място! Халал да са му двайсет и петте лири!

— Но какво ви каза да направим?

Дядото погледна внука, внукът погледна дядо си.

— Нищо — отвърна бай Нтони. — Каза, че няма нужда да правим никакви постъпки.

А Нтони добави по-смело:

— Няма да плащаме нищо на вуйчо Разпети, той не може да ни вземе нито къщата, нито „Провиденца“… Не му дължим нищо…

— Ами лупината?

— Вярно! Ами лупината? — повтори бай Нтони.

— Лупината ли?… Нито сме я изяли, нито сме я сложили в джоба си. Вуйчо Разпети не може да ни вземе нищо. Адвокатът каза, че той щял да плати и разноските.

Всички млъкнаха, а Маруца още не можеше да повярва на ушите си.

— Значи, каза да не плащаме, а?

Нтони се почеса по главата, а дядото добави:

— Вярно, той ни даде лупината и трябва да я плащаме.

Ето ти беля! Сега, когато адвокатът не беше при тях, излизаше, че трябва да плащат. Бай Нтони поклати глава и рече:

— Дума да не става! Малаволя винаги са били честни! Вуйчо Разпети ще получи и къщата, и лодката, всичко! Да става каквото ще!

Клетият старец съвсем се беше объркал, а снаха му плачеше тихичко, заровила лице в престилката си.

— Тогава да отидем при дон Силвестро — отсече бай Нтони.

Съгласиха се. Дядото, внуците и снахата заедно с момиченцето — отново цяло шествие — се запътиха при общинския секретар да му поискат съвет какво да сторят, за да си платят дълга, че вуйчо Разпети да не им праща други известия на гербова хартия, дето могат да глътнат и къщата, и лодката, и тях. Дон Силвестро, който разбираше от закони, бе седнал да прави някаква клетка-капан, която мислеше да подари на децата на Госпожата. Той не постъпи като адвоката — остави ги да приказват колкото си искат, а в това време продължаваше да пъха пръчки в тръстиковите тръбички. Най-сетне се обади:

— Какво да ви кажа, всичко зависи от комаре Маруца.

Клетата жена не можеше да разбере защо зависи именно от нея.

Дон Силвестро поясни:

— Ще трябва да обявите къщата за продажба, въпреки че вие не сте взели лупината.

— А бе то лупината я взехме всички — измърмори Дългата — и бог наказа всички ни, като прибра моя мъж.

Нещастните невежи хорица седяха на столовете, без да помръднат, и се споглеждаха, а дон Силвестро се хилеше под мустак. После прати да извикат вуйчо Разпети, който довтаса, дъвчейки един сух кестен; току-що се беше наобядвал и малките му очички блестяха повече от обикновено. Отначало той не искаше да чуе нищо, разправяше, че нямал нищо общо с цялата тая работа.

— Аз съм като нисък зид: всички се облягат на него, всички гледат да го използуват; не съм адвокат, не мога да говоря като тях, не мога да се защищавам; ама все едно, че са ми откраднали стоката. Те трябва да знаят, че това, дето го правят на мен, все едно, че го правят на Христа, разпнат на кръста.

Той стоеше облегнат на зида, с ръце в джобовете, и продължаваше да мърмори недоволно и нали дъвчеше кестен, не можеха да разберат какво иска да каже. Дон Силвестро видя голям зор, докато го убеди, че в края на краищата Малаволя не са мошеници, ето на, искат да си платят дълга, нали вдовицата се отказва от зестриния си имот.

— Малаволя са готови да смъкнат и ризата от гърба си, за да не се скарат с вас, ама ако продължавате да ги тормозите, и те ще почнат да ви пращат известия на гербова хартия и тогава где ще му излезе краят? Най-сетне проявете малко милосърдие, дявол да го вземе! Искате ли да се обзаложим, че ако продължавате да се опъвате като магаре на мост, няма да получите нито петак?

Тогава вуйчо Разпети отвърна:

— Добре де, щом е така, нямам какво повече да кажа — и обеща да поговори с Пачи крак. — За приятелите си съм готов на всичко. — Самият бай Нтони можел да потвърди, че е така; после му поднесе табакерата си, погали момиченцето, дори му даде един кестен. — Дон Силвестро знае слабото ми място: не мога да му отказвам. Довечера ще поговоря с Пачи крак, ще му кажа да почака до Великден, стига, разбира се, комаре Маруца да се съгласи да помогне.

Комаре Маруца не знаеше с какво може да помогне, но въпреки това заяви, че е готова да стори каквото трябва, дори веднага, ако е необходимо.

Преди да си тръгне, вуйчо Разпети каза на дон Силвестро:

— Пратете да вземат баклата, дето искате да я садите.

— Добре, добре — отвърна дон Силвестро. — Знам, че сте щедър към приятелите си.

Пачи крак не искаше и да чуе за отлагане: вайкаше се пред хората, скубеше си косата, разправяше, че искали да смъкнат и ризата от гърба му, че щели да оставят и него, и жена му Грация без хляб през зимата, след като го убедили да откупи дълга на Малаволя. Та това били цели петстотин лири, той ги бил отделил от залъка си, за да ги даде на вуйчо Разпети. А жена му Грация, клетата, се пулеше, защото не знаеше откъде мъжът й е взел всичките тия пари, и говореше само хубави неща за Малаволя: добри хора били, всички съседи ги познавали като много почтени. Сега и вуйчо Разпети мина на страната на Малаволя.

— Обещаха да платят, а ако не могат, ще ви дадат къщата. Комаре Маруца обеща да помогне. Нима не знаете, че днес човек трябва да е готов на всичко, за да получи своето?

Тогава Пачи крак се ядоса, разпсува се, навлече си шубата и се развика: нека вуйчо Разпети и жена му си правят каквото искат, защото било явно, че той не чинел пукната пара в собствения си дом.