Джовани Верга
Семейство Малаволя (11)

XI

Един ден, докато се шляеше из селото, Нтони Малаволя срещна двамина младежи, които били заминали няколко години преди това от Рипосто да си търсят късмета, а сега се връщаха от Триест ли, от Александрия ли, изобщо отдалече, и харчеха и пилееха пари в кръчмата повече и от компаре Назо и бай Чипола; възсядаха тезгяха, закачаха се с момичетата, джобовете им бяха пълни с копринени кърпи, с една дума, разбуниха цялото село.

Вечер, като се прибереше, Нтони намираше в къщи само жените, които седяха на камъните заедно със съседките, приказваха си и сменяваха саламурата в буренцата; за да им минава по-бързо времето, те си разказваха приказки и гатанки, подходящи за децата, които ги слушаха с натежали за сън клепачи. И бай Нтони слушаше, докато надзираваше как изливат саламурата, и кимаше одобрително на тия, които разказваха най-хубавите приказки; кимаше и на децата, които успяваха да отгатнат гатанките и показваха, че са умни и разумни също като възрастните.

— Сега аз ще ви разкажа една хубава приказка — намеси се Нтони. — Става дума за двамината младежи, които пристигнаха днес и са пълни с копринени кърпи — свят да ти се завие; а като се бръкнат за пари, дори не ги и поглеждат. Разправят, че били обиколили половината свят и че Треца и Ачи Кастело, събрани заедно, са нищо в сравнение с онова, което са видели те. Така е, аз съм го видял с очите си: там хората не солят аншоа, а се шляят по цял ден, жените пък ходят облечени в коприна, имат повече пръстени и от Богородицата в Онина и само обикалят из улиците да примамват моряци-красавци.

Момичетата облещиха очи, а бай Нтони слушаше внимателно, както изслушваше и децата, когато обясняваха гатанките.

— Аз — рече Алеси, който изпразваше внимателно буренцата и ги подаваше на Нунциата, — като порасна и река да се женя, ще взема теб.

— Има време — отвърна сериозна Нунциата.

— Трябва да са големи градове, като Катания, та който не е свикнал, може да се изгуби из улиците; тръгнеш ли да вървиш все между два реда къщи, без да зърнеш нито поле, нито море, може и свят да ти се завие.

— Абе дядото на Чипола, и той замина из тия краища — намеси се бай Нтони — и забогатя. Но не се върна повече в Треца, само прати пари на децата си.

— Клетият човек! — възкликна Маруца.

— Я да те видя дали ще отгатнеш какво е това: „Две светулки, два бодила, четири копита и една метла, що е то?“

— Вол! — отвърна веднага Лия.

— Да, ама ти го знаеше! Затова го отгатна толкова бързо! — възкликна брат й.

— И на мен ми се ще да тръгна към тия краища и да се замогна като Чипола — обади се Нтони.

— Я зарежи тая работа! Зарежи я! — рече дядо му, който оглеждаше със задоволство наредените в двора буренца. — Сега трябва да солим аншоата.

Но Дългата погледна сина си със свито сърце и не каза нищо; станеше ли дума за заминаване, пред очите й винаги се изпречваха ония, които бяха заминали, за да не се върнат повече. И все пак се обади:

— Не си ритай късмета.

Редиците буренца край зида растяха и всеки път, когато прибавяше към тях ново, затиснато с камъни буренце, бай Нтони възкликваше:

— Още едно! По задушница всичко това ще се превърне в пари.

Нтони пък се хилеше и се държеше като бай Фортунато, когато му говореха за чуждата стока.

— Няма що, голяма пара ще падне! — мърмореше той и се сещаше отново за двамината младежи, които само сновяха насам-натам, изтягаха се по пейките в кръчмата и току подрънкваха парите в джобовете си. Майка му го гледаше, сякаш четеше мислите му, и дори смешките, които се разказваха в двора, не можеха да я накарат да се усмихне.

— Който ще яде тия сардели — започна братовчедката Ана, — трябва да е кралски син, да е личен хубавец; той ще трябва да върви една година, един месец и един ден на бял кон, докато стигне една омагьосана чешма, където тече мляко и мед. Като рече да слезе от коня да се напие, ще намери напръстника на моята дъщеря Мара — напръстникът ще бъде донесен там от феите, след като дъщеря ми го изпусне във водата, където е била да пълни стомната; кралският син ще пие от напръстника на Мара, ще се влюби в нея, ще пътува още една година, един месец и един ден, докато стигне в Треца; белият кон ще го доведе до пералището, където дъщеря ми Мара в тоя миг ще простира прането. Кралският син ще се ожени за нея, ще й сложи пръстен на ръката, ще я качи на белия си кон и ще я отведе в своето кралство.

Алеси слушаше със зяпнала уста, сякаш виждаше как кралският син откарва с белия си кон Мара, дъщерята на съседката Ана.

— И къде ще я заведе? — запита след малко Лия.

— Далече, далече, в своята страна отвъд морето, откъдето никой не може да се върне.

— Значи, също като компаре Алфио Моска — рече Нунциата. — Щом няма да мога да се върна тук, не искам да замина с кралския син.

— Дъщеря ви няма зестра, затова кралският син хич няма и да се ожени за нея — рече Нтони на братовчедката Ана. — Всички ще ви обърнат гръб, нали така става с хората, кога обеднеят.

— Та нали дъщеря ми, след като е блъскала цял ден на пералището, е дошла да работи тук затова, да скъта някоя и друга пара за зестра. Нали така, Мара? Ех, ако не кралският син, все ще се намери някой. И аз знам, че светът е устроен така, че нямаме право да се оплакваме. А вие защо не вземете да се влюбите в дъщеря ми, вместо да се влюбвате в тая Барбара, дето е жълта като шафран? Ама защото тя има пари, нали така? А след като ви сполетя тая беда и загубихте имота си, Барбара, разбира се, ви заряза.

— Вие никога не роптаете — отвърна Нтони намръщен, — затова ви викат Широко сърце.

— Ами ако нямах широко сърце, това щеше ли да промени нещо? Когато човек е гол като пушка, по-добре да се махне, както направи компаре Алфио Моска.

— И аз казвам същото! — възкликна Нтони.

— Няма по-лошо от това — обади се най-сетне и Мена, — да напуснеш селото си, където те познават и камъните; на човек трябва да му се къса сърцето, като тръгне и се наложи и с тях да се раздели. Блазе му на онова птиче, дето свива гнездо в родното си село.

— Браво Света Агата! — обади се дядото. — Ето какво значи да се говори разумно!

— Разбира се — измърмори Нтони. — А след като се претрепем от работа, за да свием гнездо, няма да има какво да ядем; а след като успеем да си върнем къщата с мушмулата, ще трябва да се съсипваме пак от работа от понеделник до събота, и все така ще бъде!

— Какво, не ти се работи, така ли? Какъв би искал да станеш? Адвокат ли?

— Не искам да стана адвокат! — измърмори Нтони и си легна в лошо настроение.

Но оттогава почна да мисли все за тоя безгрижен и лек живот, дето водеха другите; а вечер, за да не слуша ония безсмислени дрънканици, излизаше на портата, облягаше се на зида, гледаше минувачите и проклинаше злата си орис; така поне си почиваше за следния ден, когато всичко започваше отново, все едно и също, като магарето на компаре Моска, което, видеше ли да посягат към самара, издуваше гръб, очаквайки да му го надянат!

— Ние сме магарета! — мърмореше той. — Това е! Работни добичета!

Личеше си, че тоя живот му е дошъл до гуша, че иска да се махне и да забогатее като другите; личеше дотолкова, че клетата му майчица го галеше по раменете, милваше го дори с гласа си и с натежалите си от сълзи очи, докато го гледаше втренчено и се опитваше да го трогне и да разбере какво е намислил. Но той не се съгласяваше, разправяше, че ще бъде по-добре за него и за тях; като се върнел, щяло да бъде добре за всички. Клетата женица не можеше да мигне цяла нощ и възглавницата й прогизваше от сълзи. Най-сетне дядото усети какво става, викна внука си пред вратата, до параклисчето, и го запита какво му е.

— Какво има? Хайде, кажи на дядо си, кажи!

Нтони само свиваше рамене, но дядото продължаваше да го подканва, кимаше с глава, плюеше и се почесваше по главата, обмисляйки как да започне.

— Да, да, момчето ми, ти си намислил нещо! Намислил си нещо, което преди не ти е минавало през ума. С каквито се събереш, такъв ставаш.

— Клетник съм аз, дядо! Клетник съм! Това е!

— Ех, че го каза! Не го ли знаеше досега? Ти си такъв, какъвто беше баща ти, какъвто е бил дядо ти! На тоя свят богат е тоя, който желае по-малко. По-добре да си доволен, отколкото да се вайкаш.

— Ама че утеха!

Този път старецът се досети веднага какво да му отвърне, защото думите му бликаха направо от сърцето:

— Поне не разправяй тия неща на майка ти!

— Майка ми… По-добре да не ме е раждала!

— Прав си — рече бай Нтони. — Наистина не е трябвало да те ражда, щом говориш такива работи.

Нтони замълча, не знаеше какво да отвърне, но после възкликна:

— Та аз ще сторя това за нея, заради вас, за всички ни! Искам майка ми да стане богата! Ето какво искам. Сега блъскаме за къщата и за зестрата на Мена, сетне ще порасне и Лия, а ако годините са все лоши, ще има да си живеем в мизерия. Не искам да живея повече така. Искам да се замогнем, и аз, и всички вие. Искам и мама, и вие, и Мена, и Алеси — всички да станем богати.

Бай Нтони се облещи и премисляше тия думи, сякаш още не можеше да ги проумее.

— Богати! — повтаряше той. — Богати! А какво ще правим, като забогатеем?

— Каквото правят и другите. Няма да правим нищо, нищичко! Ще отидем да живеем в града, няма да работим, ще ядем всеки ден месо и макарони!

— Добре, ти иди да живееш в града. Аз пък искам да умра, където съм се родил. — Като се сети за къщата, в която се беше родил и която вече не му принадлежеше, той наведе глава. — Ти си млад и не знаеш какво значи… Не знаеш!… Ще разбереш какво значи да не можеш да легнеш в собствената си постеля, а слънцето да не те огрява през твоя прозорец!… Ще видиш! Послушай мен, стария човек! — Клетият старец кашляше, сякаш се задушаваше, стоеше прегърбен и клатеше тъжно глава: — Бащино огнище — топло пепелище. Виждаш ли ония врабчета? Виждаш ли ги? Те винаги са свивали гнездо ей на това място и пак ще го свиват там, не искат да се местят оттук.

— Аз не съм врабче. Не съм животно като тях! — отвърна Нтони. — Не искам да живея като куче на синджир, като магарето на компаре Алфио, като муле на кладенец, да трябва по цял ден да въртя колелото; не искам да пукна от глад или да ме изядат акулите.

— Я по-добре благодари на бога, че си се родил тук! Не отивай да мреш далеч оттук, където и камъните те познават. Смениш ли старо за ново, ще налетиш на по-лошо. Ти се боиш от работата, боиш се от бедността, а аз, както виждаш, нямам яки ръце като твоите, нито съм здрав като теб, пък не се боя от нищо! Добрият кормчия проличава при буря. А ти се боиш да си изкарваш хляба, това е то! Когато покойният ми баща ми остави „Провиденца“ и пет гърла за изхранване, аз бях по-млад от теб, и пак не се изплаших; изпълних си дълга, без да роптая, изпълнявам го и сега и моля бог да ми помогне да върша това, докато съм жив, както направиха и баща ти, и брат ти Лука — бог да го прости! — който не се побоя да тръгне и да изпълни дълга си. Майка ти, клетата, и тя изпълнява дълга си между тия четири стени; ти не знаеш що сълзи е изплакала, що сълзи пролива и сега, задето искаш да се махнеш оттук; всяка сутрин сестра ти намира чаршафа й прогизнал от сълзи! Ала си мълчи и не отваря дума за тия работи, дето си ги наумил; и тя е блъскала, и тя е помагала като мравчица, пък и цял живот не е правила друго още преди да я сполети тая беда, още откакто ти даваше да сучеш, когато ти не можеше да си закопчаваш гащите; но тогава ти още не можеше да стоиш на краката си и не мислеше да тръгнеш да скиташ по света като циганин.

Свърши се с това, че Нтони се разрева като малко дете, защото в края на краищата момъкът имаше добро сърце. Но на следния ден всичко започна отново. Сутрин се оставяше да го натоварят с мрежите и веслата и потегляше към морето, мърморейки:

— Също като магарето на компаре Алфио! Съмне ли, протягам шия да видя дали идват да ми сложат самара.

Щом хвърлеха мрежите, караше Алеси да гребе леко с веслото, за да не се отклонява лодката, а той скръстваше ръце и вперваше поглед в далечината, където се намираха ония големи градове, където човек можеше да се забавлява колкото си иска и да не върши друго; или пък си мислеше за двамината моряци, които се бяха върнали оттам и си бяха заминали; струваше му се, че те не са се занимавали с друго, освен да се шляят по света, да прескачат от кръчма в кръчма и да си харчат парите. Вечер, след като изкарваха лодката на брега и окачваха мрежите, близките му, за да не го гледат все така намусен, го пускаха да се скита из селото като куче, без пукната пара в джоба.

— Нтони, какво ти е? — питаше го Дългата и го поглеждаше плахо, с овлажнели от сълзи очи, защото тя, клетата, усещаше какво му е. — Кажи ми, нали съм ти майка!

Той или мълчеше, или отвръщаше, че няма нищо. Най-сетне й каза какво му е; каза й, че дядото и другите искали да го съсипят, а той не можел да търпи повече. Искал да тръгне да си търси късмета, както правели всички останали.

Майка му го слушаше и не смееше да отвори уста, а очите й се наливаха със сълзи — толкова я болеше от това, дето той й приказваше, като плачеше, тупаше с крак и се вайкаше. Клетата женица искаше да му каже нещо, да го прегърне, да заплаче, та да го накара да остане, ала понечеше ли да отвори уста, устните й се разтреперваха и тя не можеше да пророни нито думица.

— Чуй какво ще ти кажа — рече му най-сетне, — щом искаш, върви, но знай, че като се върнеш, няма да ме завариш; остарях, изморена съм, усещам, че няма да издържа и тая мъка.

Нтони се стараеше да я ободри, уверяваше я, че щял да се върне скоро, пълен с пари, и всички щели да бъдат весели и доволни. Маруца поклащаше тъжно глава, втренчила поглед в него, и повтаряше все едно и също: нямало да я завари.

— Остарях! — казваше тя. — Остарях! Погледни ме! Нямам дори сили да плача така, както плаках, когато се случи нещастието с баща ти и с брат ти. Отида ли на пералището, вечер, като се прибирам, едва кретам от умора. Преди не беше така. Не, синко, не съм каквато бях по-рано! Когато се случи нещастието с баща ти и брат ти, бях и по-млада, и по-здрава. Какво да се прави, сърцето — и то се изморява, разкапва се късче по късче, също като старите дрехи, когато ги переш. Пък нямам и смелост, почнах да се боя от всичко; излезете ли в морето, сърцето ми се къса, също когато ви залее вълна. А ти, щом искаш да се махнеш, върви, но почакай първо да склопя очи.

Лицето й бе цялото в сълзи, ала тя не усещаше, че плаче и все й се струваше, че вижда пред себе си сина си Лука и мъжа си, когато заминаха, за да не се върнат повече.

— Заминеш ли, няма да те видя вече — стенеше тя. — Къщата почна да се изпразва малко по малко, а когато се помине тоя клет старец, дядо ти, кой ще се грижи за нещастните сирачета? Господи, света Богородичке!

Тя го прегърна, притисна главата му до гърдите си, сякаш се побоя да не би детето й да я остави на часа, и заопипва с треперещи ръце раменете и лицето му. Тогава Нтони не можа да издържи, започна да я целува и да й говори:

— Няма! Няма! Щом не искате, няма да замина! Ето на̀, вижте! Не ми говорете така! Недейте! Добре, ще продължа да се трепя като магарето на компаре Моска, дето, стане ли негодно да тегли каручката, ще го хвърлят да пукне в някой ров. Доволна ли сте сега? Хайде, престанете да плачете. Нали виждате, че дядо се е съсипал от работа цял живот, продължава да се трепе и сега, сякаш тепърва започва, за да се измъкне от калта! Ама на̀, такава ни била орисията!

— Нима мислиш, че само ти имаш грижи, че другите си нямат? Всяко куче на двора си лае! Я погледни бай Чипола, тича по цял ден подир своя Брази, за да не попадне в ръцете на Осата тоя имот, за който той се е трепал и блъскал цял живот! Ами масаро Филипо, уж е толкова богат, а очите му са все обърнати към небето и се моли на всеки облак за лозето си? Ами вуйчо Разпети, дето отделя от залъка си, за да пести пари, и се кара с когото му падне? Нима мислиш, че ония моряци, пришълците, си нямат грижи? Кой знае дали ще заварят майките си, като се приберат у дома си!… А ние, ако успеем да си върнем къщата с мушмулата, като си набавим достатъчно жито и бакла за зимата и задомим Мена, от какво друго ще имаме нужда? Като ме погребете, като умре и дядо ти, а Алеси ще може сам да си изкарва хляба, тогава върви, където искаш! Само че тогава няма да ти се иска да отидеш никъде, ще видиш! Едва тогава ще разбереш какво ни е било на нас ей тук, в сърцето, когато ти упорствуваше да бягаш от къщи, а ние продължавахме да си гледаме работата, без да ти казваме нищо! Тогава сърцето ти не ще ти позволи да напуснеш селото, където си се родил и израснал, където ще бъдат погребани и близките ти, там, под мрамора пред олтара на църквата, дето е излъскан от множеството хора, които коленичат всеки неделен ден.

Оттогава Нтони престана да приказва, че иска да забогатее, и се отказа да замине, защото майка му, видеше ли го да застане намусен на прага, не сваляше очи от него; пък и клетата женица беше толкова бледа, уморена и съсипана, че останеше ли макар и за малко без работа, скръстваше ръце и сядаше; и се бе сгърбила също като своя свекър — жал да ти стане, като я гледаш. Ала тя не знаеше, че щеше да си отиде най-неочаквано и за самата нея и да предприеме пътешествие към вечния покой под студения мрамор в църквата, като остави всички тия скъпи ней същества, които усещаше толкова близко до сърцето си, че то се късаше по тях късче по късче — кога по един, кога по друг.

В Катания избухна холера, та който имаше възможност, бягаше от града из околните села. Всички тия хора харчеха пари, а за Треца и Онина това бе истинска благодат. Но станеше ли дума да се продадат дванайсетима буренца аншоа, търговците почваха да се мръщят и разправяха, че хората си пазели парите, защото, се бояли от холерата.

— Хайде де, да не би да са престанали да ядат аншоа? — питаше ги Пачи крак.

Ала за да помогне за сделката, той разправяше на бай Нтони и на другите, които имаха стока за продан, че заради холерата хората не искали да си развалят стомасите с аншоа и други подобни боклуци, че предпочитали да ядат макарони и месо, затова те пък трябвало да имат пред вид това и много, много да не се пазарят. А Малаволя не си бяха правили такава сметка! И за да не са на загуба, докато мъжете бяха в морето, Дългата разнасяше яйца и пресен хляб по къщичките, където живееха чужди хора, та припечелваше по някоя и друга пара. Но човек трябваше да си отваря очите с кого се събира, да не приема от непознати дори щипка тютюн! Тръгнеше ли по пътя, трябваше да върви по средата, далеч от зидовете, където имаше опасност да обере какви ли не мръсотии, да внимава да не сяда на камъните или край оградите. Веднъж, като се връщаше от Ачи Кастело с кошницата в ръка, Дългата се почувствува толкова изморена, че краката й се разтрепериха и натежаха, като да бяха от олово. Затова тя се поддаде на изкушението да приседне на четирите наредени един до друг гладки камъни, под дивата смокиня, до параклисчето, преди да се влезе в селото; тя не забеляза — за това се сети едва по-късно, — че някакъв непознат — горкият човечец, изглеждаше пребит от умора! — бе станал оттам малко преди тя да седне, и бе накапал камъните с някаква мръсотия, приличаща на зехтин. Така или иначе, тя се зарази от холера и едва успя да се дотътра до къщи, жълта като лимон, с хлътнали очи; Мена, която беше сама в къщи, щом я видя, се разрида, а Лия изтича да откъсне здравец и листа от слез. Докато оправяше постелята, Мена трепереше като лист, а майка й, която изглеждаше съсипана и седеше на стола с пожълтяло лице и хлътнали очи, я успокояваше:

— Дребна работа е, не се плашете. Като си легна, ще ми мине. — И току се опитваше да й помогне, но й премаляваше и тя пак сядаше.

— Света Богородичке! — стенеше Мана. — Света Богородичке! А мъжете още ги няма!

Лия ридаеше неудържимо.

Като се прибираше с внуците си, щом видя, че вратата е притворена, а през капаците прозира светлина, бай Нтони настръхна от ужас. Маруца бе легнала и в тъмното очните й кухини изглеждаха празни, сякаш смъртта бе изсмукала очите й, докато устните й бяха почернели като въглен. По онова време, залезеше ли слънцето, човек не можеше да извика нито лекаря, нито дрогериста; съседките пък залостваха вратите заради холерата и облепваха всички пролуки с ликовете на разни светии. Затова комаре Маруца трябваше да се осланя само на грижите на близките си; но тия клетници, като я гледаха, че е пътница, така както е легнала в постелята, тичаха из къщата като луди, не знаеха какво да направят и си блъскаха главата в стената. Като разбра, че няма на какво повече да се надява, Маруца помоли да сложат на гърдите й парчето памук със светено масло, което бе купила на Великден, пожела също да оставят свещта да гори, както бяха направили, когато чакаха да умре бай Нтони, защото искаше да ги види събрани всичките заедно около постелята й и не можеше да се насити да ги гледа един по един с широко разтворените си очи, които бяха престанали да виждат. Лия плачеше, та се късаше, а другите стояха бледи като платно и се споглеждаха, сякаш се призоваваха един друг на помощ, и полагаха неимоверни усилия да не се разридаят пред умиращата. Но тя усещаше всичко, въпреки че бе престанала да вижда, и докато угасваше, й беше мъчно, че оставя тия клетници потънали в скръб. Викаше ги по име един по един, с прегракнал глас, и понечваше да вдигне ръка, а не можеше, за да ги благослови, като че ли им оставяше някакво съкровище.

— Нтони! — мълвеше тя с едва доловим глас. — Нтони! Оставям тия сирачета на теб, нали ти си най-големият!

Като я слушаха да говори така, макар че беше още жива, никой не можа да се сдържи, всички се разхълцаха и разридаха.

Прекараха нощта край постелята, където Маруца лежеше вече безжизнена; свещта се топеше, докато най-сетне изгасна и тя, а зората се промъкна през прозореца, бледа като покойницата, чието лице се бе стопило и изтъняло като острие на нож, с почернели устни. Но Мена не се насищаше да я целува по устата и да й говори, сякаш покойната можеше да я чуе. Нтони пък заблъска гърди с юмруци, стенейки:

— Майчице, майчице! Аз исках да ви оставя, а ето че вие си отидохте преди мене!

Алеси запомни за цял живот майка си с тия бели коси, с това пожълтяло и изтъняло като острие на нож лице и не я забрави дори когато побеля и неговата коса.

По-късно дойдоха да вдигнат Маруца, сториха го колкото се може по-бързо, никой не се отби да поседи край покойницата, защото всеки се боеше за кожата си; дори дон Джамария, когато дойде да поръси светена вода с ръсилото, остана на прага, прибрал и повдигнал францисканското си расо.

„Че кой ли монах не е егоист!“ — разправяше дрогеристът. Виж, ако на него му донесели рецепта от лекаря за някакво лекарство, той щял да отвори дрогерията и посред нощ, защото не се страхувал от холерата; твърдеше също, че било голяма глупост да вярват, че холерата я пръскали по улиците или зад вратите.

— Това значи, че именно той разпространява холерата! — шушнеше дон Джамария.

Затова селяните се заканваха да светят маслото на дрогериста, но той се смееше, кудкудякайки също като дон Силвестро, и отвръщаше:

— Аз ли? Че нали съм републиканец! Виж, ако бях чиновник или някой от ония, дето са лакеи на правителството…

Но Малаволя си останаха сам-сами пред празната постеля.

След като изнесоха Маруца, те залостиха вратата и я държаха така доста време. Добре поне, че си имаха в къщи и бакла, и дърва, и зехтин, защото бай Нтони беше постъпил също като мравката през лятото, иначе щяха да изпукат от глад, понеже никой не се отбиваше да ги навести, да види живи ли са, или не. След време почнаха да поизлизат на улицата също като охлюви след дъжд, с черни кърпи около врата, с бледи, все още замаяни лица. Съседките ги питаха отдалеч как е станало това нещастие, защото комаре Маруца беше една от първите, покосени от холерата. А когато по улиците се зададеше я дон Микеле, я някой друг от ония, дето ядяха на кралската трапеза и носеха фуражки с ширити, Малаволя ги поглеждаха с овлажнели очи и бързаха да се скрият в къщи. Селото изглеждаше опустяло, дори и кокошките не излизаха на улицата; майстор Чирино — и той беше изчезнал, не биеше камбаната нито за обед, нито за вечеря, защото и той ядеше хляба на общината, нали получаваше дванайсет тарѝ на месец като общински разсилен, и се боеше да не го пречукат като лакей на правителството.

Сега, след като Пицуто, дон Силвестро и всички останали се бяха изпокрили като зайци, дон Микеле бе станал господар на улицата и единствен той се разхождаше край залостената вратня на Кьопчовица. Жалко, че можеха да го виждат само Малаволя: сега те нямаха какво повече да губят, седяха неподвижно на прага, подпрели глави с ръце, и гледаха кой ще мине по улицата. За да не му отиде напразно разходката — нали всички други вратни бяха затворени, дон Микеле все оглеждаше Света Агата; правеше го и за да покаже на оня хлапак Нтони, че той не се бои от никого. Освен това Мена, както бе пребледняла, беше същинска Света Агата, пък и сестричката й, с черната си забрадка, и тя бе почнала да се разхубавява.

На клетата Мена й се струваше, че на гърба й са се стоварили изведнъж цели двайсет години. Сега тя се грижеше за Лия така, както Дългата се бе грижила за нея; струваше й се, че ще трябва да я закриля също като квачка и че цялата къща е легнала на гърба й. Тя свикна да стои сама в къщи със сестричето си, докато мъжете бяха в морето, и да вижда пред себе си все тая празна постеля. Когато нямаше какво да прави, сядаше, скръстваше ръце, гледаше празното легло и се убеждаваше, че майка й наистина е умряла; а като чуваше да приказват на улицата — поминала се е еди-коя си, починала е еди-коя си, — тя си мислеше: „По същия начин и другите са чули да казват «Поминала се е Дългата!»“, дето я, беше оставила сама с това клето сираче, което носеше черна забрадка също като нея.

От време на време ги навестяваше Нунциата или братовчедката Ана; пристъпваха на пръсти, със скръбно лице, не казваха нищо, заставаха на вратата с ръце под престилката и гледаха опустялата улица. Ония, които се прибираха от морето, бързаха и се оглеждаха, носейки мрежите на гръб, а колите не спираха дори и пред кръчмата.

Къде ли беше сега каручката на компаре Алфио? Дали сега тоя клетник, който си нямаше нигде никого, не умираше от холера, захвърлен зад някой храст? Понякога минаваше Пачи крак — беше отслабнал и въртеше очи на всички страни — или пък вуйчо Разпети, който имаше да взема от мнозина и ходеше да проверява здрави ли са, защото, речеха ли да умрат, щяха да го завлекат. И предсмъртното причастие минаваше набързо, в ръцете на дон Джамария, който крачеше с вдигнато расо, предшествуван от едно босоного момче, дето носеше звънеца, защото майстор Чирино сякаш бе потънал вдън земя.

На хората им се свиваха сърцата, като слушаха дрънченето на тоя звънец из пустите улици, по които не се мяркаше и куче; дори и дон Франко държеше вратата си притворена.

Само Щурата сновеше насам-натам, денем и нощем, с разчорлените си бели коси; тя или сядаше пред къщата с мушмулата, или чакаше лодките на брега, но дори и холерата обръщаше гръб на тая клетница.

Пришълците и те се бяха разбягали, също като птиците, когато наближи зимата. Никой не купуваше риба. Затова всички казваха: „След холерата ще настане глад.“ Бай Нтони бе принуден да почне да харчи от парите за къщата и гледаше как се стопяват петак по петак. Ала той мислеше само за едно: че Маруца не бе умряла в своя дом, и тая мисъл просто не му излизаше от ума. Нтони също клатеше глава, като гледаше как се стопяват парите.

Най-сетне, когато холерата стихна и от събраните с толкова мъки пари останаха едва половината, Нтони заговори отново, че така не можело да продължава повече; че било по-добре да се опитат да сторят нещо, та да се оправят веднъж завинаги; че той не искал да живее повече тук, в тая мизерия, в която бе умряла майка му.

— Нали майка ти заръча да се грижиш за Мена, не помниш ли? — рече му бай Нтони.

— С какво ще помогна на Мена, като стоя тук? Кажете де!

Мена го погледна плахо, със свито сърце, също като майка си, и не посмя да пророни нито дума. Но един ден се подпря на вратата и се престраши да му каже:

— Не искам да ми помагаш, само не ни оставяй сами. Сега след смъртта на мама аз съм като риба на сухо и ми е все едно. Мъчно ми е само за това сираче; ако си отидеш, ще остане сам-самичко, също като Нунциата, когато замина баща й.

— Не! — отвърна Нтони. — Не е така! Как мога да ти помагам, като съм гол като пушка. Поговорката казва: „Помогни си сам, за да ти помогне и бог“. Спечеля ли пари, ще се върна и всички ще живеем весели и доволни.

Лия и Алеси току се блещеха и го гледаха слисани, а дядото наведе глава.

— Сега нямаш нито баща, нито майка и можеш да правиш каквото си искаш — рече му най-сетне той. — Докато съм жив, ще се грижа за тия деца, умра ли — господ няма да ги остави.

Понеже Нтони настояваше да замине на всяка цена, Мена почна да му приготвя нещата, както би постъпила и майка им, и си мислеше, че там, в оня чужд край, нямаше да има кой да се грижи за брат й. Така беше и с компаре Алфио Моска. И докато му шиеше ризите и кърпеше дрехите, мислите й се връщаха далеч назад, към безброй минали неща, и сърцето й се късаше от мъка.

— Не мога да минавам повече край къщата с мушмулата — казваше тя на дядо си, когато сядаше до него. — Усещам я ей тук като буца на гърлото; помисля ли си колко беди ни сполетяха, след като излязохме оттам, просто се задушавам!

Докато приготвяше нещата на брат си, тя плачеше, сякаш нямаше да го види никога вече. Най-сетне, когато всичко бе готово, дядото викна внука си, за да му даде последните напътствия, последните съвети какво да прави, когато ще остане сам и ще трябва да разчита единствено на главата си, защото няма да има край себе си никого от близките си да го съветват или пък да споделят мъката му; даде му и малко пари, в случай че му потрябват, даде му и шубата си, защото той бил вече стар и нямал нужда от нея.

Като гледаха как големият им брат снове из къщи и се стяга за заминаване, децата пристъпваха след него на пръсти и не смееха да му кажат нищо, сякаш изведнъж им бе станал чужд.

— Така си замина и баща ми — рече най-сетне Нунциата, която бе дошла да се сбогува с Нтони и стоеше на прага.

Никой не продума нито дума повече.

Съседките идваха една по една да се простят с компаре Нтони; сетне останаха да чакат на улицата, за да го видят, като тръгне. А той се суетеше, метнал вързопа на гръб, с обувките в ръка, сякаш в последния миг му бе премаляло изведнъж и на сърцето, и на краката. Въртеше се и се оглеждаше, за да запомни и къщата, и селото, и всяко нещо, а по лицето му бе изписана мъка като у всички останали. Дядото посегна към бастуна си, за да го изпроводи до града, а Мена се беше свила в ъгъла и плачеше кротко.

— Престани! — увещаваше я Нтони. — Престани! Аз заминавам, но ще се върна! И войник ходих, ама се върнах!

Сетне целуна Мена и Лия и се сбогува със съседките, ала щом понечи да тръгне, Мена разпери ръце, втурна се след него и занарежда, сякаш не беше на себе си:

— Какво ще каже сега мама? Какво ще каже сега мама? — Като че майка им можеше да ги види и да им говори. Ала тя повтаряше онова, което се бе запечатало най-дълбоко в паметта й по времето, когато Нтони бе рекъл, че иска да замине, и бе видяла майка си да плаче по цели нощи, а сутрин, като оправяше постелята, намираше чаршафа целия в сълзи.

— Сбогом, Нтони! — осмели се да викне Алеси на брат си, след като той бе вече далеч. Лия се разрида.

— Така замина и баща ми — обади се отново Нунциата, която не се помръдна от вратата.

Преди да завие от улица Неро, Нтони се обърна с насълзени очи и махна с ръка. Тогава Мена затвори вратата и седна в ъгъла с Лия, която продължаваше да ридае.

— Ето, отиде си още един от нас! — рече тя. — Ако живеехме в къщата с мушмулата, щеше да опустее като църква.

Всички, които тя обичаше, си отиваха един подир друг, затова Мена наистина се чувствуваше като риба на сухо. А Нунциата, която стоеше край нея и държеше сестричките си в ръце, повтаряше:

— Така замина и баща ми.