Джовани Верга
Семейство Малаволя (2)

II

Цялото село приказваше само за сделката с лупината и не се занимаваше с нищо друго; видеха ли Дългата да се прибира с Лия на ръце, съседките излизаха на вратите и я проследяваха с очи.

— Голяма пара ще падне! — подвикваше Пачи крак, като влачеше сакатия си крак след бай Нтони, който отиде да седне на стълбището на църквата, при бай Фортунато Чипола и брата на Менико, сина на Щурата, които бяха излезли на хладина. Пачи крак казваше, че вуйчо Разпети се вайкал, сякаш му скубели перушината, ама не бива да му обръщат внимание, защото старецът имал много перушина. — Ама добра работа свършихме, нали, бай Нтони? — За бай Нтони, бог му е свидетел, той бил готов да се хвърли от скалата; а вуйчо Разпети го слушал, защото той бил черпакът на голямата тенджера, една голяма тенджера, в която врат над двеста унции годишно. Без него Оглушката дори не можел да се изсекне.

Синът на Щурата, като чу да говорят за богатството на вуйчо Разпети, а той наистина му беше вуйчо, защото беше брат на Щурата, почувствува, че сърцето му се изпълва с радост поради тая роднинска връзка.

— Ние сме роднини — повтаряше той. — Като отида да работя при него, плаща ми по половин надница, ама без вино, защото сме рода.

— Та той го прави за твое добро — подхилваше се Пачи крак, — да не се напиваш и да получиш по-голямо наследство, когато рече да пукне.

Пачи крак се забавляваше, злословейки за когото му падне, но го правеше добродушно, без злоба, та нямаше как да му се сърди човек.

— Масаро Филипо мина два пъти край кръчмата, чака Сантуца да му даде знак да се срещнат в обора, та да се помолят заедно — рече той, а после се обърна към сина на Щурата: — Твоят вуйчо Разпети е хвърлил око на нивата на братовчедка ти Осата, ще му се да я купи на половин цена, затова подхвърля, че искал да се жени за нея. Но ако Осата склони да му даде и друго, не се надявай повече, че ще получиш наследство; на всичко отгоре ще изгубиш и виното, и парите, дето ти ги дължи.

После захванаха да спорят, защото бай Нтони твърдеше, че в края на краищата вуйчо Разпети е християнин и не бил изкуфял дотам, че да тръгне да се жени за дъщерята на своя брат.

— А бе какъв ти християнин или турчин! — възкликна Пачи крак. — Луд е! Това е. Червив е с пари, а Осата освен оная нива, дето е като носна кърпичка, нищичко си няма.

На мен ли ще ми ги разправяте тия, нали лозето ми е до нейната нива — обади се дон Чипола, надувайки се като пуяк.

— Нима смятате четирите си опунции за лозе? — възрази Пачи крак.

— Около опунциите има и лози и ако свети Франциск рече да ни прати хубав дъждец, ще видите каква шира ще излезе. Днес слънцето залезе в облак, а това значи или дъжд, или вятър.

— Залезе ли слънцето в облак, чакай западен вятър — отсече бай Нтони.

Пачи крак не можеше да търпи тоя умник Чипола, дето си въобразяваше, че като е богат, знае всичко и може да баламосва бедняците, както си ще.

— Всеки дърпа чергата към себе си — заключи той. — Ето, бай Чипола чака дъжд за лозето си, а вие — западен вятър за вашата „Провиденца“. Нали знаете поговорката: „Вълни в морето — вятър в небето“. Тази вечер звездите са ярки, към полунощ ще излезе друг вятър, не усещате ли как духа?

— Хората пътуват непрекъснато на тоя свят, едни денем, други нощем — обади се бай Чипола.

Сега, когато не се виждаше нито морето, нито полето, струваше им се, че на тоя свят съществува само Треца и всеки си мислеше накъде ли са тръгнали тия коли.

— „Провиденца“ ще заобиколи Нос дей Мулини още преди полунощ и вятърът няма да й попречи — рече бай Нтони.

Бай Нтони не преставаше да мисли за своята „Провиденца“; станеше ли дума за друго — млъкваше, сякаш нямаше нищо общо с разговора.

Поради това Пачи крак му каза:

— Вие би трябвало да отидете при ония в дрогерията, дето разговарят за краля и папата. Там ще можете да се проявите. Чувате ли ги как са се развикали?

— Това е дон Джамария — обясни синът на Щурата, — кара се с дрогериста.

Дрогеристът беше излязъл на хладина пред дюкяна си и разговаряше с викария и още неколцина. Понеже беше грамотен, той четеше вестника, даваше го и на другите, притежаваше и една „История на Френската революция“ и я държеше под стъкления хаван, та да му е винаги под ръка; за да не скучаят, двамата с викария дон Джамария спореха по цял ден и се поболяваха от яд, ала не биха изтраяли и един ден, без да се видят. А в събота, когато получаваше вестника, дон Франко отиваше дотам, че запалваше свещта за половин, та дори и за един час — и то с риск да го нахока жена му, — за да бъде в течение на събитията и да не си ляга като простаците, като например бай Чипола или бай Малаволя. А през лятото дори не ставаше нужда да пали свещта, защото можеше да седне на вратата, под фенера, когато майстор Чирино го палеше; понякога при него идваше и старшият на митничарите, дон Микеле, на връщане от лозето се отбиваше и секретарят на общината дон Силвестро.

Тогава дон Франко потриваше ръце и разправяше, че това му приличало на малък парламент, сядаше зад тезгяха, гладеше с пръсти голямата си брада, гледаше лукаво, сякаш искаше да излапа някого за закуска, и от време на време подмяташе по някоя и друга дума, като се изправяше на късите си крачета, но беше ясно, че той знае повече от всички; а дон Джамария не можеше да понася това, пукаше се от яд и все му отвръщаше с разни латински думи. Дон Силвестро пък се забавляваше, като ги гледаше как се тровят един друг, за да оправят и невъзможните за оправяне неща, без да имат някаква полза от това; той поне не се ядосваше като тях и поради това — както се говореше в селото — притежаваше най-хубавата земя в Треца, където — добавяше Пачи крак — бе дошъл гол като пушка. Той ги насъскваше един срещу друг и се превиваше от смях, а смехът му напомняше кудкудякане на кокошка.

— Дон Силвестро пак се е разкудкудякал — снася — обади се синът на Щурата.

— Да, дон Силвестро снася, ама златни яйца, там, в общината — намеси се Пачи крак.

— Ами! — избъбри бай Фортунато. — Голтак! Та нали комаре Венера отказа да му даде дъщеря си!

— Това значи, че майстор Тури Кьопавия предпочита яйцата от собствените си кокошки — отвърна бай Нтони.

Бай Чипола потвърди с кимане, а бай Малаволя добави:

— Всяка жаба да си знае гьола.

Тогава Пачи крак възрази, че ако дон Силвестро би се задоволил да остане при тия, дето са му лика-прилика, сега би трябвало да държи в ръката си мотика, а не писалка.

— Е, ще ни дадете ли внучката си Мена? — запита най-сетне бай Чипола, като се обърна към бай Нтони.

— Всеки да си гледа работата, а вълкът — овците.

Бай Чипола продължи да кима одобрително, защото между него и бай Нтони бе станало дума да омъжат Мена за сина му Брази, и ако сделката с лупината свършеше добре, Мена щеше да получи зестрата си в брой и работата можеше да стане скоро.

— Както е възпитана момата, така е изтъкано и платното — каза бай Нтони.

А бай Чипола потвърди, че всички в селото знаят колко добре е възпитала Дългата своята дъщеря и че всеки, който мине по това време по уличката, щом чуе тракането на стана на Света Агата, казва, че комаре Маруца не си хаби напразно зехтина в светилника.

Щом се прибра в къщи, Дългата взе чекръка и излезе на пруста, за да приготви няколко масура, които й трябваха за основа за през седмицата.

— Комаре Мена не се весва пред нас, но я чуваме, нали не става от стана ни денем, ни нощем, също като Света Агата — обадиха се съседките.

— Така трябва да се възпитават момичетата, а не да висят по цял ден на прозореца. На жена на прозорец не махай пряпорец — отвърна Маруца.

— Но има и такива, дето по цял ден стоят на прозореца и си хващат съпруг от минувачите по улицата — обади се от насрещната врата братовчедката Ана.

Братовчедката Ана имаше право да говори така, защото оня глупак, синът й Роко, бе хукнал по фустата на Зурлата — една от тия, дето стояха по цял ден на прозореца и зяпаха най-нахално.

Щом чу жените да разговарят на улицата, комаре, Грация Пачикракова, която бе почнала да бели бакла, излезе на портата с пълна престилка, проклинайки мишките, задето направили чувала й на решето, напук на нея, сякаш мишките са способни да постъпват като хората. Всички почнаха да говорят за мишките, защото тия проклети гадинки бяха направили голяма беля на Маруца. А пък къщата на братовчедката Ана се бе напълнила с мишки, откакто бе умряла котката й — златно животно — след като я бе ритнал компаре Тино.

— За ловене на мишки най-много ги бива сивите котки, те и в иглени уши ще ги намерят.

На котките не бива да им се отваря вратата нощем, нали така били убили някаква старица в Ачи Сант Антонио: крадците й задигнали котката три дни по-рано, после я отнесли и я оставили пред вратата на старицата полумъртва от глад; котката започнала да мяука и понеже на онази клетница сърце не й давало да остави животинчето навън по това време, взела, че отворила вратата и крадците влезли.

Какви ли не ги измислят днес тия негодници, за да вършат своите пакости, и в Треца са се навъдили едни — по-рано човек не можеше да ги срещне на скалите, а сега все там се навъртат — уж да ловят риба, а падне ли им, крадат прането, дето е оставено да съхне. Нали на клетата Нунциата й бяха задигнали цял нов чаршаф! Бедното момиче! Да ограбят нея, дето се блъскаше, за да изхрани цяла сюрия братчета, които баща й беше оставил, когато ги заряза, за да отиде на гурбет в Александрия в Египет. Нунциата беше в същото положение като братовчедката Ана: когато мъжът й умря, остави й цял рояк невръстни дечица, а Роко, най-големият, й стигаше едва до коленете. На всичко отгоре братовчедката Ана трябваше да отгледа тоя непрокопсаник, за да й го открадне някаква си там Зурлата.

Насред разговора от нейде изникна и Кьопчовица, жената на майстор Тури калафатаджията, дето живееше в долния край на улицата; тя се появяваше все така изневиделица, за да си каже мнението, също като дявол насред молитва, защото никой не можеше да разбере откъде идва.

— А бе то и вашият син Роко с какво ли ви помага, нали каквото изчука, бърза да го изпука в кръчмата.

Кьопчовица знаеше всичко, каквото ставаше в селото; разправяха, че ходела по цял ден боса, за да слухти, уж върви и преде, ама държи високо вретеното, за да не пърпори из камънаците. Тя казваше винаги истината, също като светото евангелие, затова хората, които не обичаха да им казват истината, я обвиняваха, че била злобна и устата, та чак пяна й излизала. „Злата уста жлъч плюе“, а тя наистина беше озлобена заради своята Барбара, която не бе успяла да омъжи, защото дъщеря й беше надменна и нахална, а и тя на всичко отгоре комай искаше да я задоми за сина на Виктор Емануил.

— Ама и тая Зурла — продължи тя — е една безсрамница, цялото село се извървя под прозореца й. На жена на прозорец не махай пряпорец. Тъй де, ама Вани Пицуто все й носеше опунциите, дето ги крадеше от градинаря масаро Филипо, и двамата ги ядяха заедно в лозето, под бадема — виждала съм ги ей с тия очи! А пък месарят Пепи Назо, след като почна да я ревнува от коларя Мариано Чингиалента, взе да хвърля пред портата му рогата на всичките животни, дето ги коли, та затуй хората разправят, че оня пък ходел да се реше под прозореца на Зурлата.

Братовчедката Ана — нали беше добродушна, се смееше на тия приказки:

— Дон Джамария казва, че който злослови за ближния си, върши смъртен грях.

— Дон Джамария ще направи по-добре да поучава сестра си дона Розолина — обади се Кьопчовица — и да не й позволява да се държи като момиченце с дон Силвестро, когато минава край нея, или пък с дон Микеле, старшията; побесняла е за мъж, горката, с всичките си години и месища!

— Божа работа! — заключи братовчедката Ана. — Като умря мъжът ми, Роко бе висок, кажи-речи, колкото тая хурка, а сестрите му бяха и от него по-малки. Какво, да не би да се отчаях! Човек свиква с бедата, пък и бедата ти помага да се справяш. Дъщерите ми ще направят същото, което сторих и аз, и докато на пералището има камъни, ще има с какво да преживяваме. Я вижте Нунциата! Та тя има повече разум и от възрастна жена, и се грижи за тия малчугани, сякаш тя ги е родила!

— Къде е Нунциата, защо я няма още? — обърна се Дългата към цял рояк дрипави сополанковци, които хленчеха на прага на отсрещната къщичка. Щом споменаха името на сестра им, децата ревнаха в хор.

— Видях я, че тръгна към платото да набере жълтуга, с нея отиде и вашият Алеси — обясни братовчедката Ана.

Децата наостриха уши, после започнаха пак да хленчат всички заедно, а най-големичкото, свило се на един голям камък, след малко се обади:

— Не знам къде е.

Съседките бяха наизлезли също като охлюви след дъжд и брътвежът им се носеше по цялата улица — от порта до порта. И прозорецът на компаре Алфио Моска — оня с магарешката каручка — бе отворен и от него излизаха облаци дим от запалена жълтуга.

Мена престана да тъче и излезе на пруста.

— Я виж, Света Агата! — възкликнаха съседките и всички й се зарадваха.

— Какво, още ли не мислите да омъжите вашата Мена? — обърна се шепнешком Кьопчовица към комаре Маруца. — Нали по Великден ще навърши осемнайсет години; знам това, защото и тя се роди по време на земетресението, също като дъщеря ми Барбара. Но който иска да вземе дъщеря ми Барбара, трябва първо на мен да се хареса.

В тоя миг из уличката се разнесе шумолене от влачен връшляк; зададоха се Нунциата и Алеси, но бяха толкова малки, че просто не можеха да ги видят под сноповете жълтуга.

— Я виж! Нунциата! — възкликнаха съседките. — Не те ли беше страх да ходиш по това време на платото?

— Аз бях с нея — обади се Алеси.

— Забавих се с комаре Ана на пералището, а нямах съчки за огнището.

Момиченцето запали светилника и се разшета да приготвя вечерята, а братчетата й сновяха все подир нея из стаичката, като пиленца след квачка. Алеси бе оставил своя сноп, стоеше на прага и наблюдаваше мълчаливо, с ръце в джобовете.

— Нунциата, като сложиш тенджерата на огъня, отбий се за малко при мене! — обади се Мена от пруста.

Нунциата заръча на Алеси да наглежда огъня и отиде да седне на пруста при Света Агата, за да си поотдъхне.

— Компаре Алфио Моска готви бакла — рече след малко Нунциата.

— Бедният! И той е като теб! Прибирате се изморени, а трябва сами да си готвите вечерята — нали няма кой да ви отмени.

— Да, да, така е. Той може и да шие, сам се пере, сам си кърпи ризите. — Нунциата знаеше всяка стъпка на съседа Алфио и познаваше къщата му като петте пръста на ръката си. — Ето — продължи тя — сега той отива за дърва, а сега храни магарето.

Те следяха с поглед светилника, който се движеше ту из двора, ту под навеса. Света Агата се смееше, а Нунциата твърдеше, че на компаре Алфио му липсвала само фуста, за да е досущ като жена.

— Когато се задоми, жена му ще тръгне да обикаля с каручката и магарето, а той ще си стои в къщи да гледа децата рече Мена.

Майките, които се бяха скупчили на уличката, също приказваха за Алфио Моска; Кьопчовица разправяше, че дори и Осата се зарекла да не го взима за мъж, защото си имала нивица, и рече ли да се задоми, нямало да се омъжи за такъв като Алфио, дето има само магарешка каручка и нищо друго; нали и поговорката казва: „Каручка ковчег кара“. Има си хас — тая лисица била хвърлила око на вуйчо си Оглушката.

Момичетата пък бяха на страната на Моска, против оная проклетница Осата, и на Нунциата й се късаше сърцето, задето го презираха само затуй, че беше беден и си нямаше никого. Изведнъж тя каза на Мена:

— Ако бях голяма и ми го дадяха, щях да го взема за мъж.

Мена и тя се канеше да каже нещо, но побърза да заговори за друго.

— Ще ходиш ли в града по задушница?

— Не, няма да отида, нали не мога да оставя къщата.

— Дядо рече, че ако сделката с лупината стане, ние ще ходим.

После се позамисли и добави:

— И компаре Алфио прескача до града да продава орехи.

Момичетата млъкнаха и мислеха за задушницата, когато компаре Алфио караше орехите си за продан.

— Тоя вуйчо Разпети, дето се прави все на наивен, ще вземе да оплете Осата! — поде отново братовчедката Ана.

— Сама си го търси! — избухна Кьопчовица. — Та тя само това чака! Все у дома му кисне, също като котка: не знам какво му била сготвила, не знам какво му била донесла, а оня дъртак не отказва, пък и защо ли — нали не се бърка в джоба. Тя го угоява като свиня за клане. Мене слушайте, тая Оса иска да му се натика в ръцете!

Жените се надпреварваха да си кажат мнението за вуйчо Разпети, дето все хленчеше и се вайкаше, също като Христос сред разбойниците, а имаше пари — с лопата да ги ринеш; Кьопчовица разправяше, че веднъж, когато старецът лежал болен, тя видяла под кревата му един ей такъв сандък.

Дългата, която все се измъчваше заради оня дълг от четирийсетте униции за лупината, заговори за друго, защото и стените имат уши, а до тях достигна гласът на вуйчо Разпети, който минаваше по площада — съвсем наблизо до тях — с дон Джамария; дори Кьопчовица престана да злослови за него и побърза да му каже „добър вечер“.

Дон Силвестро се смееше, кудкудякайки, а дрогеристът, чуеше ли смеха му, просто побесняваше от яд; той изобщо не се отличаваше с търпение и твърдеше, че търпението било качество, присъщо само на магаретата и на ония, дето не искат да направят още веднъж революция.

— Да, вие никога не сте се отличавали с търпение. Че и къде ли пък ще го сместите! — викаше му дон Джамария; а дон Франко, който беше дребничък, се ядосваше и обсипваше свещеника с ругатни, които ехтяха от единия край на площада до другия. Оглушката стоеше, невъзмутим, свиваше рамене и повтаряше непрекъснато, че тия неща изобщо не го засягат, той си гледал работата, с друго не се занимавал.

— Посмъртното взаимоспомагателно братство също не ви засяга, нали? Никой не внася вече ни петак! — отвърна му дон Джамария. — Дойде ли време да се бръкнат за пари, хората стават сбирщина протестанти, по-лоши и от дрогериста, а касата на братството е празна — плъхове да играят в нея! Ама че свинщина!

Дон Франко стоеше на прага на магазина си и се смееше колкото му глас държи, като се опитваше да подражава на смеха на дон Силвестро, дето караше хората да пощръкляват от яд. Но дрогеристът беше от сектата, всички го знаеха, затова дон Джамария му викна от площада:

— Ако беше за училища и фенери, щяхте да намерите пари!

Дрогеристът замълча, защото жена му се показа на прозореца; а вуйчо Разпети, щом сметна, че секретарят дон Силвестро, който получаваше и заплатицата на първоначален учител, се е отдалечил достатъчно, за да не го чуе, рече:

— Тия работи хич не ме засягат. Но по мое време нямаше нито толкова много фенери, нито толкова училища; никой никого не насилваше и си живеехме много по-добре.

— А бе че не сте ходили на училище, не сте, ама умеете да си гледате интереса.

— Аз си знам на кого да се кланям — добави вуйчо Разпети, за да не остане длъжен.

В разгара на спора дон Джамария се беше отклонил от пътеката, по която можеше да прекоси площада и със затворени очи, и за малко не си строши главата и не изпусна — прости господи! — някоя неприлична дума.

— Поне да си палеха фенерите!

— В тия времена човек трябва да си гледа работата — заключи вуйчо Разпети.

А дон Джамария продължаваше да стои насред площада, в тъмното, подръпваше го за ръкава и злословеше ту за тоя, ту за оня: за фенерджията, който крадял зехтина, за дон Силвестро, който си затварял очите, за кмета „Джуфа“, който се оставял да го водят за носа. А пък майстор Чирино, след като станал служител в общината, си гледал клисарството също като Юда, биел камбаната за молитва само когато нямал друга работа, а за литургията купувал от същото вино, дето били дали на Исус на кръста. Ама че светотатство! Оглушката продължаваше да кима одобрително по навик, въпреки че не се виждаха един друг, а дон Джамария, както ги изреждаше един по един, отсъждаше:

— Тоя е крадец, оня — негодник, еди-кой си — якобинец. Чувате ли Пачи крак как спори с бай Чипола и бай Малаволя? И той, със сакатия си крак, е от сектата, и той бунтува народа!

Видеше ли го да куцука по площада, дон Джамария заобикаляше по-надалеч и го изглеждаше подозрително, сякаш искаше да проумее какво е намислил да стори с тази своя походка.

— Тоя проклетник е слуга на дявола! — мърмореше викарият.

А вуйчо Разпети свиваше рамене и само повтаряше, че той бил честен човек и не искал да се забърква в тия работи.

— Бай Чипола и той е глупак, празна глава! Оставя се на Пачи крак да го мотае както си иска. А бай Нтони, и той ще му падне в капана!… В тия времена човек всичко може да очаква!

— Който е честен, си гледа работата — повтаряше вуйчо Разпети.

А компаре Тино се беше разположил на стълбището на църквата също като президент и разправяше:

— Слушайте какво ви казвам: преди революцията беше съвсем друго. Сега рибата е урочасана, повярвайте ми!

— Ами! Аншоата усеща североизточния вятър цяло денонощие по-рано — отвърна бай Нтони. — Винаги си е било така; тя, аншоата, е по-умна и от тона. От другата страна на Нос дей Мулини я омитат наведнъж с ония големи, гъсти мрежи.

— Аз ще ви кажа защо става така! — намеси се компаре Фортунато. — Това е заради ония проклети параходи, дето само сноват насам-натам и блъскат водата с колелетата си. Рибата се плаши и бяга. Ето каква е работата!

Синът на Щурата ги слушаше със зяпнала уста и се почесваше по главата. По едно време се обади:

— Ама че го каза! Ако беше така, нямаше да има риба нито в Сиракуза, нито в Месина, дето отиват параходите. А оттам с железницата карат цели тонове риба.

Тогава бай Чипола кипна и рече:

— А бе, я вие се оправяйте сами! Аз си измивам ръцете, тая работа хич не ме интересува. Аз си имам ниви и лозя, от тях си изкарвам хляба.

Пачи крак залепи плесник на сина на Щурата, за да го научи да се държи прилично:

— Говедо недно! Когато говорят по-възрастни от теб, да си затваряш устата!

Тогава момъкът си тръгна, удряйки главата си с юмруци, и викаше, че всички го мислели за глупак, защото бил син на Щурата. Бай Нтони погледна към небето и каза:

— Ако северозападният вятър не излезе до полунощ, „Провиденца“ ще успее да заобиколи носа.

От камбанарията се понесоха бавни, звучни удари.

— Първият час след вечерня! — обади се бай Чипола.

Бай Нтони се прекръсти и рече:

— Мир на живите, покой на мъртвите.

— Я, тази вечер дон Джамария ще яде запържени макарони — обади се Пачи крак, душейки към прозорците на енорийската църква.

Дон Джамария, който се прибираше у дома си, мина край тях и поздрави Пачи крак — нали времената бяха такива, че човек трябваше да се държи добре с тия негодници; а компаре Тино, който още не бе успял да преглътне слюнката си, викна подир викария:

— Охо, значи, тая вечер сте на запържени макарони, а, дон Джамария?

— Я го виж ти! Седнал да ми държи сметка какво ям! — измърмори гневно дон Джамария. — Дебнат слугите божи и им броят залците! Цялата тая работа е, защото мразят църквата!

А когато се сблъска с Дон Микеле, старшията на митничарите, който обикаляше с пистолет на корема и с напъхани в ботушите панталони, за да търси контрабандисти, викарият измърмори:

— Виж, на тия никой не им държи сметка какво ядат.

— Виж, тия ми харесват! — обади се Оглушката. — Харесват ми, защото бдят за стоката на почтените люде!

— Ако му подхвърлят нещо, и той ще влезе в сектата! — рече си дон Джамария, докато чукаше на портата. — Всички са от един дол дренки! — И продължи да мърмори, с чукчето в ръка, проследявайки с подозрение отдалечаващия се в мрака старшия, който отиваше към кръчмата; той се питаше защо тоя тип се е запътил да пази интересите на почтените люде не от друго място, а от кръчмата.

Компаре Тино обаче знаеше много добре защо дон Микеле отиваше да бди над интересите на почтените люде именно откъм кръчмата; нали бе висял по цели нощи да дебне зад бряста, докато разбере причината.

— Дон Микеле ходи там — казваше той, — за да си поприказва на четири очи с чичо Санторо, бащата на Сантуца. Всички тия, дето ядат хляба на краля, са длъжни да бъдат копои, те трябва да знаят какво вършат всички хора и в Треца, и навсякъде; а чичо Санторо уж е сляп — кога седне на вратата на кръчмата, е като прилеп на припек, — ама знае всичко, каквото става в селото; чуе ли ни стъпките, може да посочи по име всеки един от нас. Виж, той не чува само когато масаро Филипо отива да чете молитви със Сантуца; един пазач е — цена няма: просто няма нужда да си затваря очите.

Щом чу да бие първият час след вечерня, Маруца побърза да се прибере в къщи, за да сложи масата; съседките се бяха разотишли една по една и докато селото притихваше постепенно, наблизо, откъм долния край на уличката, долиташе все по-силно хъркането на морето; от време на време то изпухтяваше също като човек, който се обръща ту на една, ту на друга страна в леглото. Само откъм кръчмата, където мъждукаше червеното фенерче, долиташе врява и се чуваше гръмкият глас на Роко Спату, за когото всеки ден беше празник.

След малко — а изглеждаше, че всички са се прибрали — Алфио Моска се обади от своя прозорец:

— Компаре Роко се весели.

— Я, още ли сте на прозореца, компаре Алфио? — запита го Мена, която седеше на пруста и чакаше дядо си.

— Да, тук съм, комаре Мена. Седнал съм тук да си изсърбам чорбата, защото, като ви видя всички на масата, около светилника, почвам да си мисля, че не съм чак толкова самотен; иначе губя всякаква охота да ям.

— Нима не сте щастлив?

— Ех, колко много неща са му необходими на човек, за да е щастлив!

Мена не каза нищо. След малко компаре Алфио добави:

— Утре отивам до града да докарам сол.

— А на задушница ще отидете ли? — запита Мена.

— Един бог знае, нали орехите тази година изгниха.

— Компаре Алфио отива в града, за да си търси жена — обади се Нунциата от отсрещната врата.

— Истина ли е? — попита Мена.

— Ех, комаре Мена, тук, в селото, има такива момичета, че ако си нямах други грижи… защо ми трябва да търся другаде.

— Я вижте колко звезди блещукат там! — рече след малко Мена. — Разправят, че това са душите, които отиват от чистилището в рая.

След като погледа звездите, Алфио й каза:

— Чуйте! Нали сте Света Агата? Като сънувате някоя тройка, кажете ми числата; ще заложа и ризата си, за да играя с тях, пък след това и за женитба ще мога да помисля…

— Лека нощ! — отвърна Мена.

Звездите заблещукаха още по-ярко, сякаш щяха да пламнат, а „Тримата влъхви“^[1] грееха над морските скали с прибрани за молитва ръце, също като Света Агата. Морето продължаваше да похърква откъм долния край на уличката, от време на време в мрака се чуваше тракането на кола, която подскачаше по камъните, запътена нанякъде по тоя свят, а той е толкова голям, че ако човек би могъл да върви, да върви безспир и денем, и нощем, пак няма да го извърви до края; а се намираха хора, дето пътуваха по това време и не знаеха нищо нито за компаре Алфио, нито за „Провиденца“, която беше в морето, нито за задушница. Такива мисли се въртяха в главата на Мена, докато стоеше на пруста и чакаше дядо си.

Преди да залости вратата, дядо й излезе още няколко пъти на пруста, за да погледне звездите, които грееха по-ярко от друг път, а после избъбри:

— Дяволско море!

Роко Спату си дереше гърлото на вратата на кръчмата, под фенерчето.

— Който е щастлив, си пее — заключи бай Нтони.