Джовани Верга
Семейство Малаволя (3)

III

След полунощ вятърът се разбесня, сякаш на покрива се бяха скупчили всичките котки на селото, и заблъска по капаците на прозорците. А откъм крайбрежните скали морето ревеше така, като да се бяха събрали воловете от панаира в Сант Алфио. Денят настъпи по-злокобен и от душата на Юда. Изобщо една ужасна неделя през септември, тоя вероломен септември, дето може да те изненада с внезапно вълнение, също като изстрел от чифте между опунциите. Лодките на селото бяха изтеглени на брега и завързани здраво за големите камъни под пералището; затова на хлапаците им беше весело и крещяха и свиркаха, щом забележеха сред мъглата и вятъра в далечината някое разкъсано, разлудувало се платно, станало сякаш плячка на сатаната; а жените се кръстеха, като че ли виждаха с очите си нещастниците, дето се намираха в лодката.

Както се полагаше, Маруца Дългата си мълчеше, но не можеше да стои на едно място и все сновеше из къщата и двора — приличаше на кокошка, дето се кани да снася. Едни от мъжете бяха в кръчмата, други — в дюкяна на Пицуто, трети — под навеса на месаря, и всички зяпаха дъжда. На брега стърчеха само бай Нтони — заради своя товар лупина и заради сина си Бастианацо, които бяха в морето с „Провиденца“ — и синът на Щурата — но той нямаше какво да губи в морето — в лодката с лупината се намираше само брат му Менико. Докато се бръснеше при Пицуто, бай Фортунато Чипола разправяше, че не би заложил и два петака за Бастианацо, за Менико, сина на Щурата, заедно с „Провиденца“ и товара лупина.

— Всички са се юрнали да стават търговци, пари да печелят! — казваше той, свивайки рамене. — А после, като изпуснат питомното, гонят дивото.

В кръчмата на сестра Марианджела Сантуца беше пълно с народ: оня пияница Роко Спату, дето крещеше и плюеше за десет души, компаре Тино Пачи крак, майстор Тури Кьопавия, компаре Зурлата, дон Микеле, старшията на митничарите, с напъхани в ботушите панталони и с пистолет на пояса, като че се канеше да гони контрабандисти в това отвратително време, и компаре Мариано Чингиалента. Майстор Тури Кьопавия, дето беше як като бик, удряше уж на шега приятелите си с юмруци, с които би могъл да убие и вол; тогава компаре Чингиалента викаше и псуваше, за да покаже на всички, че е смелчага и колар.

Чичо Санторо се беше свил под малкия навес при входа и чакаше с протегната ръка някой да мине и да му подхвърли милостиня.

— В това време и при тоя народ, дето се отбива тук — забеляза компаре Тури Кьопавия, — двамата — и бащата, и дъщерята — трябва да изкарват добри пари.

— Бастианацо Малаволя сега е по-зле от него — отвърна Пачи крак, — а майстор Чирино нека бие камбаната за литургия, колкото си ще — днес Малаволя няма да отидат на църква. Сърдят се на господа-бога заради оня товар лупина, дето е в морето.

Вятърът повдигаше фустите на жените и разнасяше сухите листа, затова Вани Пицуто отместваше бръснача и както държеше за носа тия, дето бръснеше, се извръщаше да оглежда минувачите, опрял ръка на кръста, а къдравата му коса блестеше като коприна; дрогеристът пък стоеше на вратата на своя магазин с огромната си широкопола шапка, сякаш си бе нахлупил чадър на главата, и се преструваше, че има важен разговор със секретаря дон Силвестро, за да не отиде на църква, както настояваше жена му; той се хилеше под мустак, радвайки се на собствената си изобретателност, и намигаше на момичетата, които подскачаха из локвите.

— Днес бай Нтони е протестантин — продължи Пачи крак, — също като дон Франко дрогериста.

— Ха си се обърнала да погледнеш оня нахалник дон Силвестро, ха съм ти залепила плесница — мърмореше Кьопчовица на дъщеря си, докато прекосяваха площада. — Тоя тип никак не ми харесва.

Когато камбаната удари за последен път, Сантуца заръча на баща си да наглежда кръчмата и тръгна към църквата, като повлече след себе си и клиентите. Чичо Санторо, клетият, беше сляп, та не вършеше грях, като не ходеше на църква; така кръчмата си оставаше отворена, а той, въпреки че не виждаше, наглеждаше тезгяха от прага, защото можеше да различи по стъпките всеки клиент, който се отбиваше да пийне по чашка.

Докато Сантуца пристъпваше на пръсти като котка, Пачи крак рече:

— И при дъжд, и при вятър, само масаро Филипо градинарят е виждал чорапите на Сантуца. Така е.

— Ама че ден! Сякаш всички дяволи са се разбесували! — измърмори Сантуца, докато се кръстеше и топеше пръсти в светената вода. — Как да не съгрешиш в такова време!

Кьопчовица беше коленичила наблизо, процеждаше през зъби молитва след молитва, мяташе злобни погледи наляво и надясно, сякаш цялото село й беше криво, и разправяше на тия, дето се вслушваха в приказките й:

— Комаре Маруца не е дошла на църква, въпреки че има буря и мъжът й е в морето! А после се чудим, че бог ни наказва!

Дори и майката на Менико, дето е толкова щура — и тя е дошла на църква!

— Трябва да се молим и за грешниците — отвърна Сантуца. — Нали това е дълг на праведните души.

— Да, да, както се моли оная, Зурлата, дето си е завряла носа в наметалото. Един бог знае какви грешни помисли възбужда у младежите!

Сантуца клатеше неодобрително глава и твърдеше, че влезе ли в църквата, човек не бива да злослови за ближния си.

— Кръчмар ли си, на всички се кланяш — отвърна Кьопчовица, а после прошепна на ухото на Осата: — На Сантуца не й се ще да разправят, че кръщава виното с водица, ама тя, вместо да си гледа работата, седнала да изкушава в смъртен грях масаро Филипо градинаря, дето е женен, че има и деца.

— Аз пък рекох на дон Джамария — отвърна Осата, — че ще напусна „Дъщерите на Мария“^[1], ако Сантуца продължава да е старша сестра.

— Аха, значи, сте си намерили мъж, а? — обади се Кьопчовица.

— Ами, намерила съм — подскочи Осата. — Аз не съм от ония, дето ходят на църква с лачени обувки, а мъжете — и шкембелиите дори — се влачат подире им чак в църквата!

Шкембелията беше Брази, синът на бай Чипола; той беше любимецът на майките и момите, защото притежаваше и лозя, и маслинови горички.

— Я иди да нагледаш гемията дали е вързана добре — рече баща му и се прекръсти.

Всички си мислеха за едно и също: че тоя дъжд и тоя вятър са истинска благодат за Чипола; какво да се прави — такъв е животът; гемията на Чипола беше завързана здраво за брега, Чипола гледаха бурята и потриваха ръце, а Малаволя бяха побледнели и си скубеха косите заради товара лупина, който бяха взели на кредит от вуйчо Разпети Оглушката.

— Знаете ли какво ще ви река? — възкликна Осата. — От цялата тази работа ще загуби само вуйчо Разпети, задето е дал лупината на кредит. Дадеш ли на доверие, без залог, губиш и приятел, и стока, и разум.

Вуйчо Разпети беше коленичил пред олтара на Много-страдалната Дева Мария с броеница в ръце и подхващаше молитвите с такъв жалостив глас, че можеше да предизвика състрадание у самия Сатана. Между молитвите хората разговаряха за сделката с лупината, за „Провиденца“, която беше в морето, и за Дългата, дето оставаше сама с пет деца на гърба си.

Бай Чипола сви рамене и рече:

— Днес никой не е доволен от това, което има, всички са хукнали да гонят печалби.

— А бе то за Малаволя днес е лош ден, няма какво да приказваме — обади се компаре Кьопчо.

— Добре, че не съм на мястото на компаре Бастианацо — добави Пачи крак.

Вечерта се спусна мрачна и студена; северният вятър подухваше и носеше тих, ситен дъждец; беше една от ония вечери, когато, щом лодката е вързана добре и е изтеглена на пясъка, на човек му е приятно да гледа димящата тенджера и хлапето, дето се мотае около него, и да чува зад гърба си шляпането на чехлите на жена си, която шета из къщи. Мързеланковците пък предпочитаха да прекарат в кръчмата тоя неделен ден, който обещаваше да продължи и в понеделник; пламъците от огнището играеха чак по рамката на вратата, та дори чичо Санторо, който продължаваше да седи навън с протегната ръка, подпрял глава на колене, се понамести, за да си посгрее гърба.

— Тоя сега е по-добре от Бастианацо — рече Роко Спату, който бе застанал при входа и си палеше лулата.

После, без много да му мисли, бръкна в джоба си и благоволи да пусне две стотинки милостиня.

— Прахосваш си милостинята да благодариш на бога, че си жив и здрав — му каза Пачи крак. — Защото за теб няма опасност да те постигне участта на Бастианацо.

Всички се разсмяха на шегата, а после застанаха на прага и се загледаха в морето, което беше помрачняло също като пущинака край селото.

Бай Нтони сновеше цял ден нагоре-надолу, сякаш го беше ухапала тарантула, и дрогеристът току го подпитваше дали пие желязо и защо е тръгнал да се разхожда в това отвратително време.

— Ама че Провидение, а бай Нтони? — подхвърляше му той от време на време.

Но дрогеристът си беше протестантин и юдей — това беше известно на всички.

А синът на Щурата, който стоеше отвън кръчмата с ръце в джобовете, понеже нямаше пукната пара, каза:

— Вуйчо Разпети отиде с Пачи крак при бай Нтони, за да го накара да каже пред свидетели, че му е дал лупината на кредит.

— Значи, и той се страхува за лупината, дето е в „Провиденца“.

— С „Провиденца“ заедно с компаре Бастианацо отиде и моят брат Менико.

— Ама че умник! Та ние тъкмо за това говорехме, че ако брат ти Менико не се върне, ти оставаш господар на къщата.

— Той отиде с Бастианацо, защото, когато вуйчо Разпети го праща с гемията, му дава половин надница, а Малаволя му плащат цяла — отвърна синът на Щурата; той не можеше да проумее нищо и стоеше със зяпнала уста, а другите се подхилваха.

На мръкване комаре Маруца отиде да чака с децата си на платото край селото, откъдето се откриваше добър изглед към морето; неговият грохот я караше да изтръпва и тя само се почесваше мълчаливо по главата. Момиченцето плачеше и тия клетници, дето стърчаха като изоставени в това време на платото, приличаха на същински души от чистилището. Плачът на детето караше сърцето на клетата жена да се свива от мъка, струваше й се дори като зла прокоба; тя просто не знаеше какво да стори, за да успокои момиченцето, и му пееше песнички с треперлив, плачевен глас.

Връщайки се от кръчмата с гърненце зехтин или шише вино в ръка, съседките се спираха да си поприказват с Дългата, все едно, че нямаше нищо, а някои приятели на съпруга й Бастианацо, като например компаре Чипола или компаре Зурлата, се отбиваха на платото, за да погледат морето и да разберат в какво настроение се кани да си легне тоя вечен недоволник; питаха комаре Маруца за мъжа й и постояваха за малко при нея, като димяха мълчаливо с лулите под носа й или пък разговаряха шепнешком помежду си. Смаяна от това необичайно внимание, нещастната женица ги гледаше втрещено и притискаше момиченцето към гърдите си, сякаш се канеха да й го отнемат. Най-сетне най-коравосърдечният — или най-състрадателният — от тях я хвана за ръката и я поведе към къщи. Тя се остави да я водят и само повтаряше:

— Ох, света Богородичке! Ох, света Богородичке!

А децата я следваха и се държаха за фустата й, като че ли се страхуваха да не би и на тях да отнемат нещо. Когато минаха край кръчмата, клиентите наизлязоха пред вратата и я изгледаха мълчаливо сред тютюневия дим, сякаш беше нещо невидяно.

— Мир на праха му! — изфъфли под носа си чичо Санторо. — Когато бай Нтони му дадеше малко пари, клетият Бастианацо винаги ми пускаше милостиня.

А клетницата, която не знаеше още, че е вдовица, продължаваше да проплаква:

— Ох, света Богородичке! Ох, света Богородичке!

Пред пруста на къщата й се бяха скупчили няколко съседки; чакаха я и си шушукаха. Щом я забелязаха, комаре Пачикракова и братовчедката Ана се запътиха към нея със скръстени на корема ръце, без да проронят дума. Тогава тя зави от отчаяние, почна да си скубе косата и хукна да се залости у дома си.

— Какво нещастие! — говореха на улицата. — А лодката бе пълна с лупина — за повече от четирийсет унции!