Джовани Верга
Семейство Малаволя (10)

X

Нтони се разхождаше по морето всеки божи ден, но се налагаше да гребе с веслата, та се изкривяваше от работа. Ала когато морето беше бурно и искаше да погълне наведнъж и тях, и „Провиденца“, и всичко останало, момъкът се преобразяваше — ставаше благороден и всеотдаен.

— Това се казва мъж от нашия сой! — възкликваше дядото; заслужаваше си човек да го види как управлява лодката, която подскачаше по вълните като кефал през любовния период, докато вятърът свиреше в разчорлените му коси.

Макар и да бе стара и закърпена, „Провиденца“ излизаше често в открито море, за да уловят повече риба, тъй като в селото имаше много лодки, които омитаха морето като с метла. Дори и в дните, когато накъм Аньоне облаците надвисваха ниско, а на изток хоризонтът сякаш бе осеян с черни гребени, платното на „Провиденца“ се белееше като носна кърпа далече, далече сред оловносивото море и хората разправяха, че бай Нтони и близките му си търсели белята със свещ.

Бай Нтони отвръщаше, че ходел да си изкарва хляба; и когато тапите почваха да потъват една по една в зелената като трева морска шир, а къщичките на Треца се сливаха в едно-едничко бяло петно — толкова бяха далеч — и край тях нямаше друго освен вода, бай Нтони се развеселяваше и почваше да бъбри с внуците си, защото привечер, забележеха ли платното на лодката край скалата, Дългата и другите щяха да ги причакат на брега и да се радват на рибата, която подскачаше в кошовете и изпълваше дъното на лодката като сребро; тогава бай Нтони изпреварваше всички и възкликваше:

— Един квинтал или квинтал и четвърт — и отмерваше на око точно до килограм.

После продължаваха да говорят за това цяла вечер; жените чукаха сол на камъните, те брояха буренцата едно по едно, вуйчо Разпети прескачаше да види какво са уловили и им предлагаше цена ей така, наслуки, а Пачи крак почваше да вика и да псува и настояваше да им даде цена, каквато заслужават; виж, тогава крясъците на Пачи крак им доставяха удоволствие, нали човек не бива да се кара с хората; а след това Маруца броеше пред свекъра си петак по петак парите, които Пачи крак бе донесъл в кърпата си, и казваше: „Това е за къщата! Това е за харчене!“ Мена и тя помагаше да чукат сол и да подреждат буренцата; тя носеше отново синята рокля и кораловия гердан, които бяха дали като залог на вуйчо Разпети. Сега жените можеха пак да ходят да се черкуват в селото, защото, ако някой младеж речеше да хареса Мена, тя щеше пак да си има зестра.

— А аз — разправяше Нтони, гребейки бавно, за да не ги отнесе течението извън очертания от мрежите кръг, докато дядото размишляваше за всички тия неща, — аз искам само едно: като се замогнем отново, оная негодница Барбара да се пукне от яд, загдето ми хлопна вратата под носа.

— Хубавият кон и под съдран, чул се познава — отвръщаше старецът. — Станем ли отново онова, което сме били винаги, хората ще започнат пак да ни гледат с добро око и няма да ни затварят вратата под носа.

— Само Нунциата и братовчедката Ана не постъпиха така с нас — обади се Алеси.

— Приятел в нужда се познава. Затова и бог им помага, нали имат да хранят толкова гърла в къщи.

— Когато Нунциата отива в пущинака за съчки или пък топът платно е много тежък за нея, аз винаги й помагам — каза Алеси.

— Я ми помогни сега да издърпаме мрежата, че тоя път свети Франциск комай ни е пратил добър улов!

Момчето теглеше, запъваше крак и пухтеше, сякаш вършеше всичко само. Нтони се беше излегнал на крачната дъска, скръстил ръце зад тила, пееше и следеше с поглед белите чайки по безкрайното синьо небе, а „Провиденца“ се полюшкваше по зелените вълни, които идеха отдалеч, много отдалеч, оттам, докъдето стигаше погледът.

— Защо морето бива ту зелено, ту синьо, сетне става бяло, а после черно — като пущинака; защо няма един и същи цвят като водата? — запита Алеси.

— Божа работа — отвърна дядото. — По това морякът разбира кога може да излезе в морето, без да има от какво да се страхува, и кога е по-добре да остане на суша.

— Ех, че са щастливи тия чайки, летят си там, нависоко, излезе ли буря, няма защо да се боят от вълните.

— Но тогава и тия клети птички няма какво да ядат.

— Значи, всички разчитат на хубавото време, нали и Нунциата не може да прескочи до чешмата, когато вали — забеляза Алеси.

— Всичко е до време — и хубавото, и лошото време — отвърна старецът.

Но когато времето се разваляше или задухваше северозападният вятър, тапите играеха по цял ден върху вълните, сякаш някой им свиреше на цигулка; или пък морето побеляваше като мляко и започваше да ври и кипи, дъждът ги обливаше от сутрин до вечер, дрехите им прогизваха, защото нямаха достатъчно дъждобрани, и морето около тях цвъртеше като риба в тиган; тогава работата ставаше съвсем лоша и на Нтони хич не му беше до песни; спуснал качулката до носа си, той трябваше да изхвърля от „Провиденца“ водата, която непрекъснато се събираше, а дядо му току повтаряше: „Побелее ли морето, чакай да излезе сироко^[1]“ или „Излязат ли вълни, чакай буря“, като че ли бяха дошли тук да учат поговорки; проклетите му поговорки! Вечер дядото висеше край прозореца, душеше да разбере какво ще бъде времето и повтаряше: „Червена ли е луната, ще излезе вятър, ясна ли е — времето ще бъде хубаво, почне ли да избледнява — чакай дъжд.“

— Щом знаехте, че ще вали, защо ни трябваше да излизаме днес в морето? — питаше го Нтони. — Нямаше ли да е по-добре да подремнем още два-три часа?

— Дъждът вкарва сарделата в мрежите — отвръщаше старецът.

Нтони псуваше и газеше вода до коляно.

— Довечера — успокояваше го дядо му — Маруца ще запали хубав огън и ще се изсушим.

Привечер, по здрач, когато „Провиденца“ с напълнен с тази божия благодат търбух поемаше към къщи, а платното й се издуваше като фустата на дона Розолина и светлинните на къщите затрептяваха зад черните скали, сякаш се зовяха една друга, бай Нтони сочеше на внуците си буйния огън, запален в кухнята на Дългата, в горния край на дворчето на уличка Неро; нали зидът беше нисък, от морето се виждаше като на длан цялата къща заедно с малкия навес, под който спяха кокошките, и пещта от другата страна на портата.

— Виждате ли какъв хубав огън ни е наклала Маруца! — радваше се той.

Дългата ги чакаше на брега с кошниците и когато се налагаше да ги върнат празни, хич не им беше до приказки; но ако кошниците не достигаха, та Алеси трябваше да изтича до къщи да донесе още, дядото свиваше длани до устата си и викаше:

— Мена! Хей, Мена!

Мена знаеше какво означава това и се задаваше цяло шествие: тя, Лия и Нунциата, а след нея и нейните пиленца; тогава всички се радваха, никой не обръщаше внимание нито на студа, нито на дъжда; сядаха край огъня и разговаряха до късно за божията благодат, дето им беше пратил свети Франциск, и какво ще правят с парите.

Но в отчаяната си упоритост те излагаха живота си на опасност заради няколко килограма риба; веднъж, заради тия пусти пари, Малаволя за малко щяха да загинат всички, също като Бастианацо; това стана една привечер, когато бяха излезли към Аньоне и небето беше толкова мрачно, че не се виждаше дори Етна, а вятърът идеше на вълни, на вълни и фучеше, сякаш бе придобил дар слово.

— Лошо време! — повтаряше бай Нтони. — Вятърът днес се е развъртял на всички страни, бетер от главата на някоя лекомислена кокона, а морето е като лицето на Пачи крак, когато се кани да ни скрои някакъв кюляф.

Слънцето още не бе залязло, но морето бе почерняло също като пущинака и от време на време кипеше.

— Чайките трябва вече да са заспали — обади се Алеси.

— Време е да запалят фара при Катания — рече Нтони, — но не мога да видя нищо.

— Алеси, дръж кормилото на североизток — заповяда дядото, — защото след половин час няма да виждаме нищо, ще стане тъмно като в рог!

— При такова време най-добре е да си в кръчмата на Сантуца.

— Или да се излежаваш, нали? — сряза го дядото. — Трябвало е да станеш секретар като дон Силвестро.

Клетият старец се бе оплаквал цял ден от болки.

— Времето ще се развали! — повтаряше той. — Усещам го по кокалите си.

Изведнъж стана толкова тъмно, че не можеха да се виждат един друг, дори и да речеха да се напсуват. Само вълните, когато минаваха край „Провиденца“, блясваха, сякаш имаха очи и искаха да я погълнат; и никой не смееше да гъкне сред тая ревяща, безкрайна морска шир.

— Тоя път комай целият ни улов ще отиде по дяволите! — обади се по едно време Нтони.

— Я да мълчиш! — сряза го дядото и гласът му ги накара да се сгушат още повече на седалката.

Вятърът свиреше в платното на „Провиденца“, а въжето й подрънкваше като китарена струна. Изведнъж вятърът, засвири също като локомотива на железницата, когато излизаше от дупката в планината над Треца; после върху тях се стовари ненадейно някаква огромна вълна, повдигна „Провиденца“ във въздуха и лодката изскърца като чувал с орехи.

— Свали платното! Свали платното! — викна бай Нтони. — Режи! Режи бързо!

Нтони захапа ножа, вкопчи се като котка в мачтата, стъпи на борта и за да балансира, увисна над морето, което ревеше под него и искаше да го погълне.

— Дръж се здраво! Дръж се здраво! — викаше му дядото сред рева на вълните, които искаха да ги погълнат, подмятаха насам-натам „Провиденца“ с целия й товар и я накланяха на една страна, а те газеха вода до колене.

— Режи! Режи! — настояваше дядото.

— Дявол да го вземе! — викна Нтони. — Ако отрежа въжето, какво ще правим после, когато ще имаме нужда от платното?

— Не богохулствувай, защото сега сме в ръцете на господа!

Алеси се бе вкопчил в кормилото и щом чу тия думи, се развика:

— Майко! Майчице!

— Млъкни! — изръмжа брат му с ножа в уста. — Млъкни или ще те ритна!

— Прекръсти се и млъкни! — повтори дядото.

Момчето не посмя да се обади повече.

Изведнъж платното се свлече като камък, толкова беше опънато, но Нтони го сграбчи за миг и успя да го навие.

— Знаеш си работата! Същински бащичко! — каза му дядото. — Няма що, нали сме от един сой!

Лодката се изправи и заподскача, после продължи да се люлее над вълните.

— Я дай да хвана кормилото! Тук трябва здрава ръка! — рече бай Нтони. И макар че и момчето се бе вкопчило като котка в кормилото, връхлитаха ги такива големи вълни, че ръчката ги блъскаше непрекъснато в гърдите.

— Веслото! — викна Нтони. — Хващай твоето весло, Алеси! Бива те само да ядеш! Сега веслата ще свършат повече работа от кормилото.

Лодката поскърцваше под могъщия напън на яките му ръце, а Алеси бе стъпил здраво на крачната дъска и натискаше веслото, доколкото му стигаха силите.

— Дръж се, Алеси! — викна дядото от другия край на лодката, а гласът му едва успя да надвие воя на вятъра. — Дръж се здраво, Алеси!

— Добре, дядо! — отговори Алеси.

— Страх ли те е? — запита го Нтони.

— Не — отвърна дядото вместо него. — Дано бог ни помогне!

— Дявол да го вземе! — викна задъхалият се от умора Нтони. — За тая работа трябват железни ръце, като лопатите на параходите. Морето ще ни надвие!

Дядото замълча и всички се заслушаха във воя на бурята.

— Мама сигурно е излязла на брега да ни чака — обади се по едно време Алеси.

— Остави майка си на мира — прекъсна го дядо му, — по-добре мисли за това!

— Къде ли сме сега? — запита след известно време Нтони, който едва се държеше на краката си от умора.

— В ръцете на бога — отвърна дядото.

— Щом е така, оставете ме да се наплача! — викна Алеси, който не можеше да издържа повече. Момчето запищя и почна да зове майка си сред воя на бурята и рева на морето, но този път никой не посмя да му се скара.

— Можеш да крещиш колкото си щеш, никой няма да те чуе; затова по-добре трай си — рече му най-сетне Нтони, ала с такъв променен глас, че самият той не можа да се познае. — Мълчи, сега не бива да правиш така, не е хубаво нито за теб, нито за другите!

— Платното! — заповяда бай Нтони. — Кормилото по посока на вятъра, на североизток, и каквото бог дал!

Вятърът им пречеше, но все пак успяха да вдигнат платното за пет минути и „Провиденца“ заподскача по гребените на вълните, наклонена на една страна като ранена птица. Тримата Малаволя се бяха струпали на отсрещната страна и се бяха вкопчили в борта: никой не смееше да гъкне, защото, когато морето заговори по тоя начин, човек няма смелост да отвори уста.

Бай Нтони само рече:

— Сега там сигурно се молят за нас.

Никой не добави нито думичка и те продължиха да се носят в нощта с вятъра и вълните, а нощта се бе спуснала изведнъж, черна като катран.

— Фенерът на кея! — викна Нтони. — Виждате ли го?

— Надясно! — викна бай Нтони. — Надясно! Това не е фенерът на кея. Носи ни към скалите. Свивай платното! Свивай платното!

— Не мога! — отвърна Нтони, като се задъхваше от напрежение и от вятъра. — Шкотът е мокър, Алеси, дай ножа! Дай ножа!

— Режи! Режи! Бързо!

В тоя миг се чу трясък; „Провиденца“, която дотогава бе полегнала на една страна, се изправи като пружина и за малко не ги изхвърли в морето; мачтата се пречупи като сламка и се строполи в лодката заедно с платното.

Някой извика „ох“ и гласът прозвуча като предсмъртен вик.

— Кой? Кой вика? — запита Нтони, докато късаше със зъби и с ножа халките на платното, което бе паднало в лодката заедно с мачтата и бе покрило всичко. Изведнъж един по-силен порив на вятъра го откъсна и платното изчезна в мрака. Тогава двамата братя успяха да освободят мачтата и да я хвърлят в морето. Лодката се изправи, но бай Нтони не можа да стане и не отвръщаше на запитванията на Нтони. Когато морето и вятърът завият едновременно, няма нищо по-страшно от това да не чуеш отговор от този, когото викаш.

— Дядо! Дядо! — викаше и Алеси; но той не се обади и двамата братя настръхнаха от ужас. Беше толкова тъмно, че от единия до другия край на „Провиденца“ не се виждаше нищо; а и Алеси вече не плачеше — толкова се беше изплашил. Дядото лежеше на дъното на лодката със строшена глава. Най-сетне Нтони успя да го напипа в тъмното и му се стори, че е умрял, защото нито шаваше, нито дишаше. Ръчката на кормилото се клатушкаше насам-натам, а лодката ту се издигаше, ту пропадаше между вълните.

— Ой, свети Франциск, помогни ни! Благословени свети Франциск, помогни ни! — крещяха двамата младежи и не знаеха вече какво да правят.

Милосърдният свети Франциск, който бе излязъл в бурята, за да спасява своето паство, най-сетне ги чу и простря наметалото си под „Провиденца“ в същия миг, когато тя щеше да се разбие като орехова черупка в Скалата на гълъбите, под поста на митничарите. Лодката прескочи скалата като жребец и заби нос в сушата.

— Дръжте се! Дръжте се! — викаха митничарите от брега и тичаха с фенери в ръце, за да им хвърлят въжета. — Дръжте се! Ето ни! — Най-сетне едно въже падна напреки върху „Провиденца“, която трепереше като листо, и шибна Нтони по лицето по-силно и от бич, но в тоя миг ударът му се стори нежен като милувка.

— Насам! Насам! — викна той и се вкопчи във въжето, което се опитваше да му се изплъзне от ръцете. Алеси се улови за въжето и увисна на него, двамата успяха да го омотаят около ръчката на кормилото и митничарите ги изтеглиха на брега.

Бай Нтони обаче не даваше никакви признаци на живот; като го осветиха с фенера, видяха, че лицето му е обляно в кръв, затова всички помислиха, че е мъртъв, и внуците му почнаха да си скубят косите от мъка. След два часа пристигнаха дон Микеле, Роко Спату, Вани Пицуто и другите безделници, които вестта за станалото бе заварила в кръчмата; наплискаха стареца със студена вода, разтриха го и той отвори очи. Като разбра къде се намира и че до Треца има по-малко от един час път, старецът помоли да го положат на една стълба и да го пренесат у дома му.

Маруца, Мена и съседките, които плачеха и се вайкаха на площада, видяха как го носеха на стълбата, блед като мъртвец.

— Няма страшно! Няма страшно! — успокояваше ги дон Микеле, застанал начело на групата. — Дребна работа! — И изтича при дрогериста за лековит оцет.

Дон Франко дойде лично, стиснал шишето в ръце; на улица Неро дойдоха и Пачи крак, и комаре Грация, тримата Кьопчовци, бай Чипола и всички съседи, защото в подобни случаи хората забравят всякакви кавги; дойде и Щурата — нали тя хукваше винаги натам, където се струпваха хора или където се чуваше глъчка, било денем или нощем, сякаш сън не я хващаше и продължаваше да чака своя Менико. Хората се бяха скупчили на уличката пред дома на Малаволя, като че ли там лежеше мъртвец, та братовчедката Ана трябваше да им хлопне вратата под носа.

— Пуснете ме да влезе! — викаше Нунциата и блъскаше с юмруци по вратата; тя бе изтичала полуоблечена. — Пуснете ме да видя какво се е случило у комаре Маруца!

— Защо ли ни пратиха да носим стълбата, щом не ни пускат да видим какво е станало! — тюхкаше се синът на Щурата.

Кьопчовица и Зурлата, забравили всички ругатни, които бяха изприказвали една срещу друга, бъбреха пред вратата с ръце под престилките.

— Какво да се прави, тоя занаят е такъв, рано или късно загиват! Ха си оженила дъщеря си за моряк — разправяше Кьопчовица, — ха ти се е изтърсила някой ден в къщи като вдовица, че на всичко отгоре и със сирачета; ако не беше дон Микеле, тая нощ от Малаволя нямаше да остане и помен.

Тя казваше, че най-добре било човек да бъде като безделниците, които не вършат нищо и пак си изкарват хляба; например като тоя дон Микеле, дето е по-охранен и от поп и ходи облечен все в сукно, и го храни половината село, и всички го коткат, та дори и дрогеристът, който бълва змии и гущери против краля, щом го види, сваля черната си капела и му се кланя.

— Няма нищо страшно — каза дон Франко, като излезе от къщата. — Превързахме го, но ако не дигне температура, няма да прескочи трапа.

Пачи крак поиска да влезе, защото бил близък на семейството; последваха го бай Фортунато и неколцина други, които успяха да си пробият път в навалицата.

— Не ми харесва лицето му! — отсече бай Чипола, като поклати глава. — Как си, бай Нтони?

— Разбрахте ли най-сетне защо бай Фортунато не ожени сина си за Света Агата? — разправяше в това време Кьопчовица, която не бе успяла да влезе. — Тоя човек е голяма лисица.

А Осата добави:

— Който има лодка в морето, все едно, че няма нищо. Нивица трябва да си има човек, нивица!

— Ах, каква страшна нощ за тия Малаволя! — възкликна комаре Пачикракова.

— Забелязахте ли, че в тоя дом нещастията идват винаги нощем? — рече бай Чипола, който излизаше от къщата заедно с дон Франко и компаре Тино.

— Заради един къшей хляб! Бедните хорица! — добави комаре Грация.

В продължение на два-три дни бай Нтони клонеше повече към оня, отколкото към тоя свят. Както бе казал дрогеристът, той вдигна температура, но тя бе толкова висока, че насмалко не отнесе болния в гроба. Клетият старец, който лежеше в един ъгъл с превързана глава, небръснат, бе престанал дори да стене. Мъчеше го силна жажда и щом Мена или Дългата му даваха вода, той сграбчваше чашата с треперещи ръце, сякаш се боеше да не му я отнемат.

Дон Чичо идваше сутрин, превързваше раните, проверяваше пулса, караше го да си покаже езика и си отиваше, като поклащаше глава.

Една нощ, след като Дон Чичо бе поклатил глава повече, отколкото друг път, те не се осмелиха да изгасят свещта; Дългата постави до свещта иконата с лика на Богородица, седнаха край постелята на болния, който бе престанал да иска вода, и почнаха да четат молитви; никой не си легна, а Лия си разчекна устата да се прозява — толкова й се спеше. В къщата витаеше злокобна тишина и когато по улицата минаваха коли, чашите на масата подрънкваха и звънът им караше тия, дето бдяха около болния, да се стряскат; така мина и целият следващ ден: съседките се бяха струпали пред портата, шушукаха си и току надничаха през отворената врата, да разберат какво става. Привечер бай Нтони пожела да види близките си един по един, да ги погледне с гаснещите си очи, и запита какво е казал лекарят. Нтони стоеше до възглавницата и плачеше като дете, защото този момък имаше добро сърце.

— Не плачи така! — промълви дядото. — Не плачи! Сега ти си глава на семейството. Мисли, че всички ще чакат на теб и прави, каквото правех аз.

Като го чуха да говори така, жените, дори и малката Лия, се завайкаха и почнаха да си скубят косите, защото при подобни обстоятелства жените губят ум и разум; те хич не се и досещаха, че старецът се вълнува, като ги гледа да го оплакват, сякаш е вече пътник за оня свят. Но той продължи да шепне с отпаднал глас:

— Като умра, гледайте да не харчите много. Господ знае, че сме бедни и ще се задоволи с молитвите на Маруца и Мена. А ти, Мена, гледай майка си и се учи от нея, тя е същинска светица, какво ли не е минало през нейната глава; грижи се за сестра си, така както квачката бди над своите пиленца. Докато си помагате един на друг, бедите няма да ви се струват толкова тежки. Нтони е вече голям, скоро и Алеси ще може да ви помага.

— Не говорете така! — молеха го разплаканите жени, сякаш той самият желаеше да умре. — За бога, не говорете така!

А той поклати тъжно глава и отвърна:

— Казах ви всичко, каквото трябваше да ви кажа, и вече няма значение какво ще стане с мен. Свърши ли зехтинът, кандилото угасва. А сега обърнете ме на другата страна, че съм уморен.

По-късно той повика отново Нтони и му каза:

— Не продавайте „Провиденца“, ако и да е стара, иначе ще трябва да работите на надница, а знаеш колко е тежко, когато бай Чипола или чичо Кола каже: „За понеделник не ми трябват хора.“ А сега слушай добре какво ще ти заръчам: успеете ли да скътате малко парици, гледайте да задомите най-напред Мена, ама за човек със занаята на баща ти и да е добър; след като задомите и Лия, ако отделите нещо настрана, откупете къщата с мушмулата. Вуйчо Разпети ще ви я продаде, ако му дадете и нещо отгоре; защото тя е принадлежала винаги на Малаволя, пък и оттам излязоха и покойният ви баща, и покойният Лука.

— Добре, дядо! Добре! — обеща Нтони през сълзи.

Алеси слушаше внимателно и беше сериозен, сякаш и той бе станал вече мъж.

Като го чуваха да говори непрекъснато, жените помислиха, че бълнува и току му слагаха на челото мокри кърпи.

— Не — рече им бай Нтони. — Не бълнувам. Преди да си отида от тоя свят, искам да ви кажа всичко, каквото трябва да ви кажа.

В това време започнаха да долитат гласовете на рибарите, които се викаха от къща на къща, а по улицата отново заскърцаха коли.

— След два часа ще съмне — рече бай Нтони — и ще можете да извикате дон Джамария.

Тия клетници чакаха деня като манна небесна и току открехваха прозореца, за да видят дали не съмва. Най-сетне в стаичката започна да просветлява и бай Нтони настоя:

— Хайде, викнете свещеника, че искам да се изповядам!

Когато дон Джамария пристигна, слънцето бе вече високо; щом чуха църковното звънче по улица Неро, всички съседки се стекоха да видят свещеника, който отиваше да даде предсмъртно причастие на Малаволя, и влязоха заедно с него, защото, когато идва господ, не можеш да хлопнеш вратата под носа на хората; къщата се напълни с народ, затова нещастните хорица не смееха нито да плачат, нито да се вайкат, докато дон Джамария мърмореше под носа си, а майстор Чирино току пъхаше свещта под носа на болния, който беше жълт и сух като вощеница.

— Господи, същински свети Йосиф, както е легнал с тая дълга брада! Блазе му! — възкликна Сантуца, която в такива случаи зарязваше и чашите си, и всичко и хукваше след свещеника „като врана“, както казваше дрогеристът.

Дон Чичо завари свещеника с мирото у Малаволя, затова понечи да обърне магаренцето си и да си отиде.

— Кой ви каза да викате свещеника? Кой ви каза да го викате да дава предсмъртно причастие? Това ще ви кажем ние, лекарите, ако трябва; просто се чудя на викария, че е дошъл. Чуйте какво ще ви кажа: няма нужда от причастие. Разберете, болният е по-добре!

— Многострадалната Дева се е смилила над нас! — възкликна Дългата. — Дева Мария се смили над нас, защото и без това смъртта спохожда твърде често тоя дом!

— Бъди благословена, майко божия! — викаше Мена с прибрани за молитва ръце. — Бъди благословена, загдето се смили над нас!

Всички плачеха от радост, като че ли болният можеше пак да излезе с „Провиденца“ в морето.

Дон Чичо си тръгна, като мърмореше:

— Ето как ми се отплащат! Ако прескочат трапа, благодарят на Богородица! Ако пукнат — аз съм виновен!

Съседките стояха пред вратнята и чакаха да изнесат мъртвеца — нали всеки момент трябваше да дойдат да го вземат.

— Клетият! — шепнеха те.

— Ами! Тоя старец има яка жилка и е като котките — не пада лесно на гръб. Мене слушайте — разправяше Кьопчовица, — тоя човек ще погребе всички ни.

Съседките почнаха да правят заклинания против уроки.

— Далеч, далеч, че съм дъщеря на Мария! — викаше Осата и току целуваше иконката, която висеше на гърдите й. — Зло с кила, а добро — да ще господ!

Кьопчовица добави:

— Вие поне нямате деца за женене като мен; ако умра — тежко им!

Другите се смееха, защото Осата нямаше кого да задомява освен себе си, а все не успяваше да го стори.

— А бе, ако е за това, умре ли бай Нтони, тия хорица ще загазят съвсем, защото им е едничка опора — отвърна братовчедката Ана.

— Нали оня дръвник Нтони е голям мъж!

Но всички свиха рамене.

— Ако старецът умре, този дом ще рухне, ще видите!

В същия момент пристигна Нунциата със стомна на главата.

— Дайте път! Искам да мина! Комаре Маруца чака да й донеса вода! А ако братчетата ми седнат да играят, ще разхвърлят всичко на улицата!

Лия застана на прага, изпъчи се и каза на съседките:

— Дядо е по-добре. Дон Чичо рече, че дядо няма да умре. — Тя не можеше да повярва, че всички съседки я слушаха внимателно, сякаш и тя бе възрастна като тях.

Алеси излезе и каза на Нунциата:

— Щом ти си тук, аз ще прескоча да разбера какво е станало с „Провиденца“.

— Това момче има повече разум от брат си! — отсече братовчедката Ана.

— Дон Микеле ще получи медал, задето е хвърлил въжето да спаси „Провиденца“ — разправяше дрогеристът. — Ще получи и пенсия. Виждате ли за какво се пилее народната пара!

Ала Пачи крак защищаваше Дон Микеле и разправяше, че той заслужавал да получи и медал, и пенсия, нали се хвърлил във вода до колене, така, както бил с ботушите, за да спаси живота на Малаволя, на трима души. Нима това е малко? Та нали и той бил на косъм от смъртта. Всички само за това говореха, та неделен ден, когато дон Микеле обличаше новата си униформа, момичетата не сваляха очи от него, за да видят дали си е окачил медала.

— След като разлюби оня негодник Нтони, сега Барбара няма да обръща вече гръб на дон Микеле — разправяше Пачи крак. — Видях я как го дебне през капаците на прозореца, когато той минава по тяхната улица.

Като чу това, дон Силвестро каза на Вани Пицуто:

— Уж се отървахте от Нтони, а какво стана? Сега Барбара е хвърлила око на Дон Микеле!

— И да му е хвърлила око, нищо няма да излезе от тая работа, защото майка й не може да търпи нито копоите, нито готованците, нито пришълците.

— Ами! Ще видите! Ще видите какво ще стане: Барбара е на двайсет и три години, втълпи ли си, че ако продължава да си избира съпруг, може да си остане стара мома, ще го вземе, каквото и да става. Искате ли да се обзаложим на дванайсет тарѝ, че тя и дон Микеле си говорят през прозореца? — и побърза да извади от джоба си една нова монета от пет лири.

— Не искам да се хващам на бас! — отвърна Пицуто и сви рамене. — Тая работа хич не ме интересува!

Пачи крак и Роко Спату слушаха и се превиваха от смях.

— Добре де, казах ви го във ваш интерес — добави дон Силвестро, който беше в добро настроение, а после тръгна с другите към кръчмата, за да си побъбри с чичо Санторо.

— Чичо Санторо, искате ли да спечелите дванайсет тарѝ? — запита го той и извади новата монета, въпреки че чичо Санторо не можеше да я види. — Майстор Вани Пицуто иска да се хване на бас за дванайсет тарѝ, че дон Микеле, старшията, се среща и разговаря всяка вечер с Барбара Кьопчовица. Искате ли да спечелите тия дванайсет тарѝ?

— Слава тебе господи! — възкликна и целуна броеницата си чичо Санторо, който слушаше внимателно и въртеше угасналите си очи; той беше неспокоен и току мърдаше устни, също като ловджийско куче, което мърда уши, очаквайки всеки миг да го сритат.

— Дошъл съм с приятели, не се бойте — добави Дон Силвестро, като се хилеше.

— Това са компаре Тино и Роко Спату — рече слепецът след малко.

Той можеше да разпознава всички минувачи по стъпките, били те боси или с обувки, и току се обаждаше: „Вие сте компаре Тино“ или: „Вие сте компаре Чингиалента.“

Понеже седеше все на това място и разговаряше ту с тоя, ту с оня, той знаеше всичко, каквото ставаше в селото; и за да спечели тия дванайсет тарѝ, когато децата идваха да купуват вино за вечеря, ги викаше: „Алеси“ или „Нунциата“, или „Лия“ — и ги подпитваше: „Къде отиваш? Откъде идваш? Какво прави днес?“ или: „Видя ли дон Микеле? Минавал ли е по улица Неро?“

Докато имаше нужда, Нтони се скъса да тича насам-натам, плачеше и се вайкаше заедно с другите. Но след като дядо му прескочи трапа, почна да се шляе из селото без работа; чакаше да закарат отново „Провиденца“ при майстор Кьопчо, за да я закърпи; отиваше и в кръчмата, но само на приказки, защото нямаше пукната пара; разказваше на всички как са гледали смъртта в очите и времето му минаваше така — в приказки и плюене. Почерпеха ли го някоя и друга чаша вино, той почваше да ругае дон Микеле, задето му бил отнел любимата и ходел да се среща всяка вечер с Барбара — нали ги бил виждал и чичо Санторо, който питал Нунциата дали е зърнала дон Микеле да минава по улица Неро.

— Дявол да го вземе! Да не ми е името Нтони Малаволя, ако не му го върна тъпкано!

Всички се забавляваха, като гледаха как се пука от яд, и току го черпеха. А Сантуца, за да не слуша неприличните им приказки и псувните, започваше да мие чашите и се обръщаше гърбом; но щом чуеше да заговорят за дон Микеле, зарязваше всичко и слушаше със зяпнала уста. И тя се заинтересува за това и почна да слухти, а когато братчето на Нунциата или Алеси се отбиваха за вино, даваше им ябълки и зелени бадеми и ги подпитваше кой минава по улица Неро. Дон Микеле се кълнеше, че не било вярно, но често пъти вечер, след като затвореха кръчмата, отвътре долиташе страшна олелия.

— Лъжец! — крещеше Сантуца. — Убиец! Крадец! Безбожник!

Стигна се дотам, че дон Микеле престана да се отбива в кръчмата и за да има мир, пращаше да му купуват вино и си го пиеше сам в дюкяна на Пицуто.

А масаро Филипо, вместо да се радва, че е успял да се отърве от още един съперник при Сантуца, се стараеше да ги помири, та хората вече не знаеха какво да мислят. Но всичко беше напразно.

— Не виждате ли, че започна да страни, че престана да се отбива в моята кръчма? — викаше Сантуца. — Значи, е вярно! Ясно е като бял ден! Не! Не искам да чуя повече за него, ако трябва дори да затворя кръчмата и да се заловя да плета чорапи!

Чуеше ли я да говори така, масаро Филипо се намръщваше от яд, хукваше към поста на митничарите или се отбиваше в дюкяна на Пицуто и почваше да увещава дон Микеле да се сдобрят със Сантуца — нали бяха такива приятели, а сега щели да влязат в устата на хората! — и го прегръщаше и го дърпаше за ръкава. Но дон Микеле се инатеше като магаре и отвръщаше, че не иска. Ония, в чието присъствие ставаше всичко това, се подхилваха и казваха, че масаро Филипо не изглеждал никак добре — честно слово!

— Масаро Филипо има нужда от помощник! — подмяташе Пицуто. — Я вижте на какво е заприличал! Тая Сантуца е в състояние да изпие кръвчицата и на Христа от кръста!

Най-сетне един хубав ден Сантуца си сложи наметалото и отиде да се изповяда, въпреки че беше понеделник и кръчмата бе пълна с народ. Иначе Сантуца се изповядваше всяка неделя и стоеше по цял час, допряла нос до решетката на изповедалнята, за да си пречисти съвестта — тя държеше съвестта й да е по-чиста и от чашите в кръчмата й. Но тоя път дона Розолина, която ревнуваше брат си, викария, и ходеше честичко да се изповядва, за да не го изпуска из очи, зяпна от почуда, както беше коленичила, като видя колко дълго говори Сантуца; дона Розолина забеляза също, че брат й, викарият, се изсекна повече от пет пъти.

— Какво й беше днес на тая Сантуца, че ти наговори толкова много неща? — запита тя Дон Джамария, като седнаха на масата.

— Нищо, нищо — отвърна брат й и се пресегна към чинията.

Но тя знаеше слабото му място, затова не вдигна капака на супника, а продължи да го измъчва с въпроси, докато най-сетне брат й трябваше да й напомни за тайната на изповедта; докато седяха на масата, той не вдигна нос от чинията и гълташе макароните така, сякаш не бе слагал нищо в устата си цели два дни, та чак му приседна, и мърмореше, че не го оставяли нито миг на спокойствие. Като се наобядваха, той грабна шапката си и наметалото и отиде да навести Кьопчовица.

— Тук има нещо! — измърмори дона Розолина. — Под тайната на изповедта сигурно се крие някаква мръсна история между сестра Марианджела и Кьопчовица.

После седна край прозореца, за да разбере колко време ще остане брат й в дома на комаре Кьопчовица.

Щом чу какво е заръчала сестра Марианджела на викария, Кьопчовица побесня от яд, излезе на пруста и се развика, че тя не искала чуждото — нека Сантуца запомни това! — че само да видела дон Микеле да минава по тяхната улица, щяла да му избоде очите ей с тая хурка, дето й е в ръцете, напук на пищова, дето му виси на колана, защото не се бояла нито от пищови, нито от нищо и нямало да даде дъщеря си на човек, който яде хляба на краля и е копой, а на всичко отгоре е извършил и смъртен грях със Сантуца; тя била научила това от дон Джамария, доверил й го тайно, защото било казано на изповед; ама нея хич не я било еня да държи това в тайна, щом засяга нейната Барбара; и продължи да говори такива неща, че Дългата и братовчедката Ана побързаха да затворят вратите си, за да не слушат дъщерите им тия мръсотии. А мъжът й, майстор Тури, за да не остане по-назад от нея, крещеше:

— Ха са ме настъпили по болното място, ха са ме накарали да сторя някоя глупост! Ей богу! Аз не се боя нито от дон Микеле, нито от масаро Филипо, нито от цялата тая сган около Сантуца!

— Я да мълчиш! — сряза го комаре Венера. — Не разбра ли, че масаро Филипо вече няма нищо общо със Сантуца?

Но другите разправяха, че Сантуца си пазела масаро Филипо, за да й чете молитвите, нали ги бил видял Пачи крак.

— Ясно! Масаро Филипо има нужда от помощ! — повтаряше Пицуто. — Не видяхте ли колко пъти идва да моли и увещава дон Микеле да му се притече на помощ?

Дон Франко пък викаше нарочно хора в дрогерията да поклюкарствуват за тая работа:

— Какво ви разправях аз, а? Тия светици са от един дол дренки! Сякаш сам дяволът се е напъхал под фустите им! Ама че работа! По двама наведнъж, за да са чифт! Сега, като дадат медал на дон Микеле, ще му го окачат заедно с медальона на „Дъщерите на Мария“, дето го носи Сантуца. — И току надничаше през вратата да не би жена му да е на горния прозорец. — Ха, ха! Църквата и казармата! Тронът и олтарът! Все същата история, слушайте какво ви казвам аз!

Разправяше, че нямал страх нито от калъчката, нито от ръсилото и не се боял от дон Микеле; а когато Госпожата не стоеше на прозореца и не можеше да чуе за какво приказват в дрогерията, Дон Франко изброяваше колко рога имал старшията.

Щом разбра, че брат й се е забъркал в тая каша, дона Розолина му натри доста сол на главата, защото той трябвало да поддържа приятелство с тия, дето носят калъчки, а не да се кара с тях.

— Приятелство ли? — отвърна дон Джамария. — С тия, дето ни измъкват залъка от устата? Аз съм си изпълнил дълга! Нямам никаква нужда от тях! Ние комай сме им по-нужни!

— Поне да бяхте казали, че ви е пратила Сантуца да го съобщите под тайна, като изповед — настояваше дона Розолина. — Така нямаше поне да ви намразят.

После, като си придаваше тайнствен вид, тя подшушваше тази тайна изповед на съседките, които се навъртаха около нея, за да разберат как се е разкрила цялата история. Пачи крак, след като бе чул Дон Силвестро да разправя, че искал да накара Барбара сама да му падне в ръцете, току шушукаше:

— Това е работа на дон Силвестро, той иска да накара Барбара сама да му падне в ръцете.

Разправяше това наляво и надясно, докато най-сетне тия приказки стигнаха и до ушите на дона Розолина, която бе запретнала ръкави да приготвя доматени консерви и се скъсваше да убеждава хората, да знаят, че те — тя и нейният брат — нямали нищо против дон Микеле, въпреки че бил от управниците; тя разправяше още, че всички мъже били такива — гонели момичетата, та Кьопчовица трябвало да пази дъщеря си, пък ако дон Микеле имал и други приключения, това засягало само него и съвестта му.

— Това е работа на дон Силвестро, който иска Кьопчовица и се е хванал на бас на дванайсет тарѝ, че ще му падне сама в ръцете — каза Осата на дона Розолина, докато й помагаше да прави доматените консерви; тя се отбиваше често у тях да моли дон Джамария да вразуми оня проклетник вуйчо Разпети, който продължаваше да си държи на своето.

— Не вижда ли, че е с единия крак в гроба? — казваше тя. — Нима иска на съвестта му да тежи и тоя грях?

Ала щом чу тая история за дон Силвестро, дона Розолина изведнъж заговори по съвсем друг начин; почервеня като доматените си консерви, размаха черпака и започна да бълва змии и гущери против мъжете, дето задирят момите за женене, и против глупачките, дето висят по прозорците, за да ги примамват. Всички знаели каква кокона била Барбара, но как да не се почудиш, когато на нейната въдица се е хванал и човек като дон Силвестро; та той изглеждал човек на място, как да очакваш подобно нещо от него; ама на̀, и той тръгнал да си търси белята с Кьопчовица и с Дон Микеле, а изпускал късмета си, дето му бил подръка.

— Днес, за да опознаеш един мъж, трябва да изядеш с него седем шиника сол.

Ала дон Силвестро често се разхождаше под ръка с дон Микеле, затова никой не смееше да им каже нито думица за всички тия слухове, които се носеха из селото. Но сега, щом секретарят застанеше на вратата на дрогерията и почнеше да зяпа наоколо, дона Розолина бързаше да му хлопне прозореца под носа и не се обръщаше дори когато изнасяше бурканите с доматите на тераската, за да ги грее слънцето. Един ден тя пожела да отиде да се изповяда чак в Ачи Кастело, защото бе сторила грях, който не можеше да изповяда пред брат си; прави-струва и успя да срещне уж случайно дон Силвестро тъкмо когато той се връщаше от лозето си.

— Най-после даде бог да ви срещна! — заговори го тя и спря да си поеме дъх, защото се бе поизморила и лицето й бе пламнало. — Кой знае какви грижи си имате, та не се сещате за старите си приятели.

— Ами, аз нямам никакви грижи, дона Розолина.

— Аз пък чух, че сте имали, ама това е щурава работа; та после наистина ще има за какво да си блъскате главата.

— Кой ви каза?

— Цялото село говори само за това.

— Нека си приказват. Знаете ли какво ще ви кажа? Аз съм свикнал да правя каквото си искам, а ако ще трябва да си блъскам главата, това си е моя лична работа.

— Тогава всичко най-хубаво! — възкликна дона Розолина, почервеняла цялата. — Щом ми отговаряте така, това значи, че сте почнали да си блъскате главата; не очаквах такова нещо от вас, мислех ви за разумен човек, извинявайте, ако съм сгрешила. Така си е, всяко чудо за три дни, и доброто, и лошото време — всичко е до време. Припомнете си какво казва поговорката: „Смениш ли старата с нова — ще налетиш на по-горчива“ и още: „Вземеш ли хубавица, рогата ти са в кърпа вързани“. Нейсе, радвайте се на Кьопчовица, мене хич не ме е еня. Но аз не бих желала да разправят за мен онова, което се говори за вашата Кьопчовица, та ако ще да ми дадат всичкото злато на тоя свят.

— Бъдете спокойна, Дона Розолина, за вас и без това вече няма как да разправят такива работи.

— Поне не разправят, че завличам половината село, разбрахте ли, дон Силвестро?

— Нека си приказват, дона Розолина, нали знаете — дума дупка не прави.

— За мен не разправят и това, дето разправят за вас, че сте измамник! — кипна дона Розолина и позеленя от яд. — Разбрахте ли, дон Силвестро? Такива неща не се говорят за всекиго! А ако нямате нужда от ония двайсет и пет унции, дето ви ги дадох назаем, върнете ми ги. Аз не завличам хората, както обичат да правят някои.

— Не се безпокойте, дона Розолина, аз не съм разправял, че сте откраднали тия двайсет и пет унции, няма да кажа такова нещо и на брат ви, дон Джамария. За мен няма никакво значение дали сте ги присвоили от парите, които ви е давал, за да водите домакинството; но знам, че не ви дължа тия пари. Бяхте ми ги дали, за да ги вложа в някоя банка, та с лихвата да си посъберете малко пари за зестра, ако някой ви поиска; аз наистина, ги внесох в една банка, но на мое име, за да не разбере брат ви и да ви попита откъде имате тия пари. Но банката взе, че фалира. Какво съм виновен аз?

— Мошеник! — кресна дона Розолина, побесняла от яд. — Измамник! Аз не ви дадох тия пари, за да ги влагате в банка, която ще фалира. Дадох ви да ги пазите, както бихте пазили вашите пари…

— Та аз така и направих! — отвърна невъзмутимо секретарят; тогава, за да не пукне от яд, дона Розолина му обърна гръб и се прибра в Треца цялата потънала в пот; беше горещо, а тя бе наметнала шала си. Дон Силвестро остана да стърчи край зида на масаро Филипо, подхилвайки се, докато тя се скрие зад ъгъла, а после сви рамене и измърмори:

— Да си приказват каквото щат, хич не ме е еня!

Той имаше право: наистина нямаше защо да се тревожи от това, което се говореше за него. Хората разправяха, че щом дон Силвестро си е наумил Барбара сама да му падне в ръцете, ще го постигне. Та той е такъв хитрец! Ала всички му сваляха шапка и когато се отбиваше в дрогерията на приказки, приятелите се побутваха и се подхилваха.

— Ама и вие сте един! — казваше му Дон Франко и го потупваше по рамото. — Истински феодал! Вие сте фаталният човек, дошъл на земята, та на хората да им стане ясно като бял ден, че старото общество трябва да бъде прочистено из основи!

Когато Нтони идваше да вземе лекарство за дядо си, той му казваше:

— А ти, ти си народът! Докато търпиш като магаре, няма да се отървеш от бой.

За да промени темата, Госпожата, която плетеше зад тезгяха, питаше Нтони:

— Как е дядо ви?

Нтони не смееше да отвори уста пред Госпожата и си тръгваше, държейки чашата в двете си ръце, като мърмореше под носа си.

Дядо му беше по-добре; изкарваха го пред вратата на припек, загърнат в палто, с кърпа на главата; приличаше на възкръснал мъртвец и хората се отбиваха да го видят ей така, от любопитство; клетият старец кимаше на всекиго с глава, като папагал, и се усмихваше, радваше се, че седи пред вратата, загърнат в палтото си, че край него преде Маруца, че из стаите ехти станът на Мена, че кокошките ровят из двора. Сега, нали нямаше с какво да се занимава, той свикна да разпознава кокошките една по една, наблюдаваше ги какво правят, слушаше по цял ден гласовете на съседите и току се обаждаше:

— Това е комаре Венера, трие сол на главата на мъжа си. А това е братовчедката Ана, връща се от пералището.

После проследяваше как се удължава сянката на къщите; а когато слънцето преставаше да огрява вратата, преместваха го до отсрещната стена; така че приличаше на кучето на майстор Тури, дето все търсеше слънце, за да се излегне на припек.

Полека-лека почна да се изправя на крака; тогава го отвеждаха до брега, придържайки го под мишница, защото му беше приятно да се сгуши и да си подремне на камъните пред лодките, пък и разправяше, че от мириса на солената вода му ставало добре на стомаха; гледаше лодките, радваше се и питаше хората какъв е бил уловът, какво са свършили. Те си гледаха работата, но го даряваха с някоя и друга дума и за да го ободрят, му казваха:

— Излезе, че в кандилото имало още зехтин, а, бай Нтони!

Вечер, след като всички се приберяха и затвореха вратата, докато Дългата запяваше молитвата, той се радваше, че ги вижда край себе си, оглеждаше ги един по един, оглеждаше и стените на къщата, скрина със статуетката на Христа, поглеждаше и към поличката с кандилото и повтаряше едно и също:

— Просто не ми се вярва, че съм все още тук, с вас.

Маруца разправяше, че от големия страх, дето изживяла, се стреснала толкова, та сега й се струвало, че е престанала да вижда пред очите си все двамата клетници, които бяха загинали и до оня ден й тежали на съвестта, сякаш тя била виновна за тяхната гибел; затова отиде и се изповяда на дон Джамария. Но изповедникът й даде опрощение, защото с тия, дето ги сполетявали беди, се случвало все така: всяко нещастие идвало, за да избие друго, а бог не ги пращал всичките наведнъж, за да не ни се пръсне сърцето от мъка. Тя беше загубила и сина, и мъжа си, бяха я изгонили от дома й, но сега бе доволна, че успя да се разплати с лекаря и дрогериста и не дължеше никому нищо.

Дядото се съвзе дотам, че един ден рече:

— Дайте ми да върша някаква работа; не мога да стоя повече със скръстени ръце.

Взе да кърпи мрежи, да плете кошове, после започна да прескача с тояжката до двора на майстор Тури, да наглежда „Провиденца“, и се приличаше на слънце. Най-сетне се оправи дотолкова, че почна да излиза отново с момчетата в морето.

— Също като котките! — разправяше Кьопчовица. — Не пада лесно по гръб!

Дългата беше изкарала пред вратата една пейчица и продаваше портокали, орехи, варени яйца и черни маслини.

— Току-виж, почнали и вино да продават! — разправяше Сантуца. — Но нямам нищо против, защото тия хора почитат бога!

А бай Чипола, когато минаваше по улица Неро край къщата на тия Малаволя, дето искаха да станат търговци, само свиваше рамене.

Търговийката вървеше добре, защото продаваха само пресни яйца; а след като Нтони почна да се навърта в кръчмата, Сантуца пращаше да купуват маслини от комаре Маруца всеки път, когато имаше клиенти, на които не им се пиеше кой знае колко. Така, като събираха пара по пара, успяха да се издължат на майстор Тури Кьопавия и да закърпят отново „Провиденца“, която сега наистина едва се крепеше; и все пак отделяха настрана по някоя и друга пара. Закупиха и доста буренца и сол за аншоата, в случай че свети Франциск речеше да им прати добър улов; купиха и ново платно за лодката, скътаха и малко пари в скрина.

— Ние сме също като мравките — казваше бай Нтони, броеше парите всеки ден и току обикаляше около къщата с мушмулата и я оглеждаше. Портата бе затворена, по покрива чуруликаха врабчета, лозата се полюшкваше над прозореца. Старецът се покатерваше на зида на градината, където бяха насадили лук — истинско море от бели пискюли, а после подтичваше след вуйчо Разпети и му повтаряше все едно и също:

— Вижте какво, вуйчо Разпети, ако успеем да съберем парите за къщата, трябва да я продадете на нас, защото тя винаги е принадлежала на Малаволя. Всяка птичка си милее за гнездото, искам да умра там, дето съм се родил. Блазе томува, който умре в своята постеля.

Вуйчо Разпети изръмжаваше по едно „да“, колкото за очи, а после нареждаше да сменят някоя и друга керемида на покрива или да лепнат малко мазилка на оградния зид, за да покачи цената.

После вуйчо Разпети успокояваше бай Нтони:

— Не се безпокойте, не се безпокойте! Къщата е тук, няма да избяга. Достатъчно е, че държите на нея. Човек винаги държи на това, което му е скъпо.

А един ден го запита:

— Какво, отказахте ли се да задомявате вашата Мена?

— Ще я задомя, когато даде бог! — отвърна бай Нтони. — Ако зависеше от мен, бих я задомил още утре.

— На ваше място бих я задомил за Алфио Моска, той е добър, честен и работлив момък; и търси да се задоми, където му излезе късметът, други недостатъци няма. Разправят, че сега щял да се прибере в селото; той е лика-прилика на вашата внучка.

— Нали говореха, че искал да вземе вашата племенница Осата?

— И вие ли? И вие ли? — развика се Оглушката. — Кой дрънка тия глупости? Това са клюки, клюки! Той иска да лапне нивата на моята племенница, това е! Ама че работа! Какво ще кажете, ако река да продам вашата къща на друг?

Пачи крак, който висеше все на площада и щом зърнеше двама души да се заприказват, се завираше като във всяко гърне мерудия, побърза да се намеси в техния разговор:

— След като от женитбата на Света Агата не излезе нищо, сега Осата е хвърлила око на Брази Чипола; видях ги с очите си, разхождаха се по пътеката край потока; бях отишъл да търся два гладки камъка, за да замажа поилката, че не задържа вода. Тя му се фръцкаше, тая кокона, хапеше краищата на кърпата си и му казваше: „Кълна се в тоя свят медальон, дето нося, че не е вярно. Уф! Да знаете само как ми се повдига, когато ми говорите за тоя изкуфял дъртак вуйчо ми!“ Говореше за вас, вуйчо Разпети, и му позволяваше да й опипва медальона, а вие знаете къде го носи!

Оглушката се правеше, че не чува, и клатеше глава също като Тарталя^[2]. Пачи крак продължи:

— Брази рече: „Какво ще правим?“ — „Не знам какво мислите да правите — отвърна Осата, — но ако наистина ме обичате, няма да ме оставите така, защото, когато не ви виждам, ми се струва, че сърцето ми се разцепва на две, като две парченца от портокал; а ако ви задомят за друга, кълна се в тоя свят медальон, дето е на гърдите ми, че ще направя чудо, ще се хвърля в морето така, както съм с дрехите.“ Брази се почесваше по главата и рече: „А бе, аз че ви искам, искам ви, ала какво ще каже после баща ми?“ — „Хайде да заминем заедно — настояваше тя, — все едно, че сме мъж и жена, пък като забъркаме кашата, баща ви ще се примири от немай-къде. Той няма други деца, на кого ще остави имота си?“

— Ах, какви хора! — развика се вуйчо Разпети и забрави, че не чува. — Тая вещица! Сякаш дяволът се е заврял под фустата й и я гъделичка! А на всичко отгоре ще ми носи на гърдите си лика на Богородица! Трябва да кажа на бай Фортунато! Нали сме почтени хора! Ако бай Фортунато не си отваря очите, тая вещица, моята племенница, ще му открадне сина и тогава бог да му е на помощ!

И хукна по улицата като луд.

— Само недейте разправя, че сте го узнали от мен! — викна Пачи крак и се затътри след него. — Не искам да попадна на езика на оная усойница, вашата племенница!

Вуйчо Разпети вдигна страшна олелия, разбуни цялото село, дори поиска да прати дон Микеле и митничарите да поставят Осата под стража, нали в края на краищата тя му била племенница и той бил длъжен да бди над нея, а на дон Микеле му плащали, за да пази интересите на почтените люде. Хората се забавляваха, като гледаха как бай Чипола тичаше нагоре-надолу с изплезен език, и злорадствуваха, загдето оня глупак, синът на Брази, се бе хванал на въдицата на Осата — нали за него уж не бе достойна дори дъщерята на Виктор Емануил, нали беше зарязал Мена Малаволя, без да й каже дори сбогом!

Но след като Брази я заряза, Мена не си върза черна забрадка; напротив, тя почна отново да пее, докато тъчеше на стана или помагаше да солят аншоата през топлите летни вечери. Този път свети Франциск бе проявил наистина голяма щедрост. Минал бе един невиждан досега пасаж аншоа, същинска благодат за селото; лодките се връщаха пълни с риба, рибарите пееха и размахваха отдалеч шапки, за да дадат знак на жените, които ги чакаха с децата на ръце.

Търговците идваха от града на тумби, кой пеша, кой на кон, кой с каруца, та на Пачи крак не му оставаше време дори да се почеше по главата. Привечер край брега ставаше същински панаир, вдигаше се глъч до бога. В двора на Малаволя светеше до полунощ, сякаш имаше празник. Момичетата пееха, идваха да им помагат и съседките, дъщерите на братовчедката Ана, Нунциата, защото всеки можеше да припечели по нещичко; а край зида се мъдреха четири редици готови, напълнени буренца, затиснати отгоре с камъни.

— Ех, де е сега тая Кьопчовица! — викаше Нтони, който седеше със скръстени ръце върху камъните, за да натиска още по-силно. — Сега вече се оправихме, ще видите, и не се боим нито от дон Микеле, нито от дон Силвестро!

Търговците гонеха бай Нтони, искаха да му платят в брой. Пачи крак го подръпваше за ръкава и му казваше:

— Сега му е времето.

Но бай Нтони упорствуваше и отвръщаше:

— Ще си поприказваме пак по задушница. Тогава цената на аншоата ще се покачи. Не, не искам капаро, не искам да се обвързвам! Аз си знам работата!

После почукваше с юмрук по буренцата и разправяше на внуците си:

— Ето, тук е вашата къща, тук е и зестрата на Мена. Дом мой, радост моя. Свети Франциск се смили над мен, та да мога да склопя очи радостен и доволен.

Бяха се запасили и с необходимата зимнина: жито, бакла, зехтин; бяха дали и капаро на масаро Филипо за винцето, което си пийваха неделен ден.

Бяха се успокоили: свекърът и снахата отново брояха парите в чорапа и наредените в двора буренца, пресмятайки колко пари не им достигат за къщата. Маруца познаваше тия пари петак по петак, знаеше кои са от портокалите, кои — от яйцата, кои е спечелил Алеси на железницата, кои е изкарала Мена, като тъчеше на стана, и казваше:

— Всеки е внесъл по нещо.

— Нали ви казвах, че за да въртиш веслото, е нужно и петте пръста на ръката да си помагат един на друг! — отвръщаше бай Нтони. — Остава да посъберем още малко пари.

После двамата с Дългата се усамотяваха в някой ъгъл, почваха да шушукат и току поглеждаха към Света Агата — тя, клетата, заслужаваше да говорят за нея, защото беше „кротка и послушна като буболечка“, работеше и пееше също като птиците в гнездото, преди да съмне; само вечер, когато минаваха колите, тя си спомняше за каручката на компаре Алфио Моска, който се скиташе немил-недраг някъде по света, и тогава преставаше да пее.

Из цялото село сновяха само натоварени с мрежи мъже, жените седяха пред къщите и чукаха тухли, пред всяка вратня се мъдреха буренца; тръгнеше ли по улицата, на човек му ставаше приятно от миризмата и на цяла миля от селото ставаше ясно, че свети Франциск им бе пратил божията благодат; сардели и саламура — само за това говореха, та дори и в дрогерията, където се събираха да оправят света; дон Франко искаше да ги научи да солят аншоата по нов начин, за който бил прочел в книгите. Но понеже му се подиграваха, той почваше да вика:

— Говеда недни! А уж сте за напредъка! Уж искате република!

Хората му обръщаха гръб и го оставяха да си крещи като обезумял. Та нали, откакто свят светува, аншоата се приготовлява със сол и счукани тухли.

— И това ми било обяснение! Дядо му бил правил така! — продължаваше да ги навиква дрогеристът. — Магарета с магарета такива, само дето нямате опашки!

Какво можеш да направиш с такива хора? Не са против майстор Кроче Джуфа, защото все той е бил кмет; та те могат да кажат, че не искат републиката, защото не са я видели какво представлява!

После повтаряше същото пред дон Силвестро във връзка с един разговор, който бяха водили на четири очи, въпреки че дон Силвестро всъщност не бе обелил нито дума, а го бе изслушал мълчаливо. Освен това се знаеше, че секретарят е в лоши отношения с Бета, дъщерята на майстор Кроче, защото тя искала да управлява общината и баща й позволил да му се качи на главата, та един ден казваше едно, на следния — друго, според както му подсказваше Бета. Той едно си знаеше, едно си баеше:

— А бе аз кмет ли съм, или не съм, дявол да го вземе!

Така го беше научила дъщеря му, която, щом заговореше с дон Силвестро, слагаше ръце на хълбоци и почваше да му натяква:

— Какво си въобразявате, че ще ви оставя да водите за носа тоя добряк баща ми, за да си вършите далаверите и да сучете от две майки, така ли? Дори дона Розолина разправя наляво и надясно, че грабите цялото село! Но мене няма да успеете да впримчите, аз не съм хукнала да се омъжвам, аз пазя интересите на баща си!

Дон Франко твърдеше, че ако искат да направят нещо, трябва да намерят нови хора; няма смисъл да се опират на заможни люде като бай Чипола, който разправяше, че, слава богу, си имал всичко и нямало нужда да служи на хората за тоя, дето духа; или пък като масаро Филипо, който мислел само за своите нивици и лозя и се бил по-размърдал само когато станало дума да премахнат акциза върху ширата.

— Хора от старо време! — заключи дон Франко, като развяваше брадата си. — Хора, подходящи за камарилите. В наше време са нужни нови хора.

— Ей сега ще ги поръчаме в тухларницата — отвърна дон Джамария.

— Ако работата вървеше както трябва, сега щяхме да тънем в охолство! — каза дон Силвестро, без да добави друго.

— Знаете ли какви хора са нужни? — шепнеше им дрогеристът и се озърташе към дъното на дюкяна си. — Хора като нас!

След като им пошушна тази тайна, той изтича на пръсти и застана пред входа, развявайки брадата си, полюшвайки се на късите си крачета, сложил ръце отзад.

— Има си хас! Какви ти нови хора! — мърмореше дон Джамария. — И във Фавиняна, и в другите затвори такива като тях ще намерите колкото щете, без да трябва да ги поръчвате на тухларницата. Тия работи ги разправяйте на компаре Тино Пачи крак или на оня пияница Роко Спату, виж, те споделят вашите идеи! Аз знам едно: откраднали са ми двайсет и пет унции, а никой не е отишъл в затвора във Фавиняна! На ви нови времена, на ви нови хора!

Не щеш ли, в дюкяна влезе Госпожата с плетивото си в ръце, та дрогеристът побърза да преглътне онова, което се канеше да каже, и продължи да мърмори под носа си, като се преструваше, че наблюдава хората, които отиваха на чешмата. А дон Силвестро, който не се смущаваше ни най-малко от съпругата на дрогериста, като видя, че никой вече не посмя да се обади, каза, че нови хора били само Нтони, внукът на бай Нтони, и Брази Чипола.

— Не се бъркай в тия каши — рече Госпожата на своя съпруг, — не е твоя работа!

— Нищо не съм казал — отвърна дон Франко, поглаждайки брадата си.

Викарият, който не искаше да изпусне тоя случай — нали съпругата на дон Франко беше при тях и той имаше възможност да го уязви, — се обади нарочно за да ядоса дрогериста:

— Ама и тия ваши нови хора са едни! За чудо и приказ! Знаете ли какво прави сега Брази Чипола, нали баща му го търси, за да му дърпа ушите заради Осата? Крие се където свърне, като хлапак. Нощес спа в сакристията, а вчера сестра ми му прати една паница макарони в кокошарника, където се беше заврял, защото тоя дръвник не беше слагал нищо в устата си цяло денонощие, а отгоре на всичко беше целият в курешки! Ами Нтони Малаволя? Дядо му и близките му се претрепват от работа, за да стъпят отново на краката си, а той само търси повод да се шляе из селото или да кисне пред кръчмата, досущ като Роко Спату.

„Синедрионът“ свърши както всеки друг път, без да стигне доникъде, защото всеки си държеше на своето, пък тоя път се появи и Госпожата, та дон Франко не можа да се доизкаже, както той си знаеше.

Дон Силвестро се смееше, кудкудякайки като кокошка; щом прекратиха разговора, той си отиде заедно с другите; вървеше с ръце на гърба и със замислен вид.

— Нима не виждаш, че дон Силвестро е по-умен от теб? — каза Госпожата на съпруга си, докато той затваряше дрогерията. — Тоя човек знае да си затваря устата, има ли да казва нещо, изобщо не го казва! Цялото село знае, че е измъкнал двайсет и пет унции от дона Розолина, ама никой не смее да му го каже в очите! А ти ще си останеш глупав до края на живота си, не си знаеш интереса; ти си като ония абдали, дето лаят по луната! Дърдорко!

— Че какво толкова съм казал? — хленчеше дрогеристът, докато се изкачваше след нея със свещта в ръка.

Знаеше ли тя какво е казал? Той не се осмеляваше да излива пред нея безкрайните си глупости. Но тя знаеше едно: че дон Джамария, след като си тръгна, прекосявайки площада, се бе прекръстил и бе измърморил:

— Ама че нови хора, като тоя Нтони Малаволя, дето се шляе из селото толкова късно!