Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Malavoglia, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Джовани Верга. Семейство Малаволя

Федерико де Роберто. Вицекралете

Италианска, първо издание

ДИ „Народна култура“ — София

Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

 

Литературна група IV. Тематичен номер 3363

Дадена за набор на 27.III.1973

Подписана за печат през май 1973

Излязла от печат през август 1973 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 53. Издателски коли 40,28

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

XV

Хората разправяха, че Лия била отишла да живее с дон Микеле; нали Малаволя нямало какво повече да губят, а дон Микеле щял поне да я храни. Бай Нтони заприлича на същинско плашило, обикаляше из селото превит на две, със сгърчено лице, и току изтърсваше ни в клин, ни в ръкав по някоя поговорка: „На паднало дърво — секира!“ — „Паднеш ли във водата, щеш не щеш — ще се намокриш.“ — „Дръгливият кон — мухи да го ядат!“ Когато го питаха защо не стои на едно място, той отвръщаше, че гладен вълк и сред село влиза и че гладно магаре не брои ударите; ала след като бе изпаднал, никой него зачиташе. Всички му възразяваха, всички го питаха какво чака, като се е облегнал там, под камбанарията, та приличал на вуйчо Разпети, когато се подпирал на изтеглените на брега лодки и чакал някой да му поиска пари назаем; какво, да не би да чака гемията на бай Чипола? Бай Нтони отвръщаше, че чакал да дойде да го прибере смъртта, ала тя все не идвала, защото патилата на клетника нямат край. В къщи бяха престанали да говорят за Лия, не я споменаваше вече и Света Агата; щом й домъчнееше и останеше сама в къщи, тя отиваше да се наплаче пред леглото на майка си. Сега къщата изглеждаше от голяма по-голяма, та им се струваше, че се губят из нея. Парите отидоха за Нтони; Алеси работеше навън, където свари, за да си изкарва хляба, а Нунциата им помагаше и идваше да накладе огъня привечер, когато Мена отиваше да прибере дядо си и го водеше за ръка като малко дете, защото, паднеше ли здрач, той не виждаше, също като кокошките.

Дон Силвестро и другите от селото разправяха, че нямало да е зле Алеси да прати дядо си в старопиталището, след като не бил годен вече за нищо; ала тоя клетник се боеше най-много от това. Всеки път, когато Мена го улавяше за ръка и го повеждаше, за да стои на припек и да чака по дял ден смъртта, той си мислеше, че го водят в старопиталището — толкова бе оглупял — и мърмореше:

— Кога най-сетне ще дойде тая смърт! — та някои му се подиграваха и го питаха дали знае докъде е стигнала.

Алеси се прибираше в събота, сядаше до него и му броеше парите, които бе припечелил през седмицата, сякаш дядо му още можеше да разсъждава. Той продължаваше да кима с глава и се налагаше Алеси да скрие кесийката с парите под дюшека, а за да го зарадва, му разправяше, че още малко — най-много след година-две — пак щели да успеят да съберат парите за къщата с мушмулата.

Ала старецът клатеше упорито глава и отвръщаше, че сега нямали нужда от тая къща, че след като родът Малаволя се пръснал насам-натам, щяло да е по-добре, ако изобщо го нямало на тоя свят.

Веднъж, когато в къщи нямаше никой, той повика Нунциата настрана, под бадема, като че искаше да й каже нещо много важно; мърдаше устни, без да проговори, сякаш търсеше думите, и се оглеждаше.

— Вярно ли е онова, дето се разправя за Лия? — промълви най-сетне той.

— Не! — отвърна Нунциата и се прекръсти. — Не! Не е вярно! Кълна се в Богородицата от Онина!

Той наведе глада и рече:

— Тогава защо избяга? Защо избяга? — И тръгна да я търси из къщи, като се преструваше, че си търси шапката, опипваше леглото и скрина, сядаше край стана и мълчеше. Най-сетне запита: — Знаеш ли къде е отишла? Знаеш ли?

Но на Мена не каза нищо. Нунциата наистина не знаеше, никой от селото не знаеше къде е отишла.

Една вечер на улица Неро пристигна с каручката си Алфио Моска; сега тя бе запрегната с муле, ала заради него в Бикока той бе хванал малария, за малко да умре, затова лицето му беше толкова жълто, а коремът му приличаше на мях; в замяна на това мулето беше охранено, с лъскав косъм.

— Помните ли, като заминавах за Бикока? — запита ги той. — Тогава живеехте още в къщата с мушмулата, какво да се прави — всеки с късмета си.

Тоя път не можаха да го почерпят дори с чаша вино за добре дошъл. Компаре Алфио знаеше къде се намира Лия; беше я видял с очите си, все едно, че бе видял комаре Мена от времето, когато разговаряха от прозорците. Затова оглеждаше покъщнината и стените, сякаш на корема му тежеше каручката с целия си товар; сетне, без да продума нищо, седна край масата, на която нямаше нищо и на която вече никой не сядаше да вечеря.

— Ще си отида — повтаряше той, като видя, че всички мълчат. — Напуснеш ли веднъж селото си, по-добре не се връщай, защото, докато си далеч, всичко се променя, пък и започват да те гледат с друго око, та ти се струва, че и ти си станал чужд човек.

Мена не каза нищо, а Алеси му разказа, че като посъберял малко пари, щял да се ожени за Нунциата; Алфио отвърна, че нямало да направи зле, особено ако Нунциата си има малко парици — тя е добро момиче, знае я цялото село. Ето как и роднините забравят тия, дето са си отишли; всеки човек на тоя свят се ражда, за да тегли хомота, дето му е отреден от бога, също като магарето на компаре Алфио, а то кой знае какво правеше сега, като бе попаднало при чужди хора.

Братчетата й бяха почнали да изкарват по някоя и друга пара, та Нунциата бе успяла да си посъбере чеиз, ала не искаше да купува нито накити, нито хубаво бельо, защото — твърдеше тя — те са за богатите, пък и тя имала още да расте, затова нямало смисъл да си прави хубаво бельо.

Бе израснала висока и стройна като фиданка, с черни коси, а очите й гледаха толкова кротко, че като седнеше пред вратата, сред ония хлапетии, на човек му се струваше, че момичето продължава да мисли за оня ден, когато баща им ги заряза и я остави да се оправя сама и тя трябваше да се блъска самичка с тия братчета, дето не се отделяха от фустата й. Понеже знаеха как бе успяла да оправи и себе си, и братчетата си, въпреки че бе такава тънка и слабичка като фиданка, всички я поздравяваха и се отбиваха на драго сърце да си поприказват с нея.

— Сега имаме пари — рече тя на компаре Алфио, когото познаваше толкова отдавна, че го смяташе, кажи-речи, роднина. — По задушница брат ми ще отиде ратай при масаро Филипо, а по-малкият ще заеме мястото му при бай Чипола. Като наредя и Тури, ще се омъжа, ала ще трябва да почакам да стана пълнолетна, пък и баща ми да си даде съгласието.

— Ами! Много се сеща баща ти за теб! — рече Алфио.

— Ако се върне сега — отвърна Нунциата спокойно с нежния си глас, както седеше с ръце на коленете, — ще остане при нас, защото имаме пари.

Тогава компаре Алфио отиде при Алеси и му рече, че няма да сбърка, ако вземе Нунциата, още повече, че си имала и малко пари.

— Ще откупим къщата с мушмулата — добави Алеси, — ще приберем и дядо. Като се върнат другите, и за тях ще се намери място; ако си дойде бащата на Нунциата, ще приберем и него.

Никой не спомена Лия, ала докато седяха с ръце на коленете и гледаха свещта, и тримата мислеха за нея.

Най-сетне компаре Моска стана, защото мулето му бе почнало да тръска глава и звънчетата му задрънчаха, сякаш и то познаваше тая, която компаре Алфио бе срещнал на пътя и която никой не чакаше в къщата с мушмулата.

А вуйчо Разпети чакаше вече доста отдавна Малаволя да му се обадят за къщата с мушмулата, защото никой не я искаше, като че ли беше прокълната, та чисто и просто му тежеше; затова, щом научи, че се е върнал компаре Алфио Моска, когото искаше да накара да пребият от бой, когато го ревнуваше заради Осата, той отиде при него и го помоли да се застъпи пред Малаволя да сключат сделката. Сега, срещнеше ли го на улицата, бързаше да го поздрави, дори се опита да прати при него и Осата да му поговори за същата работа, та, дай боже, покрай това да си спомнят за старата любов и компаре Алфио да смъкне тоя кръст от гърба му. Ала оная кучка Осата не искаше да чуе нито за компаре Алфио, нито за никого, защото си имаше съпруг, въртеше цяла къща и не беше съгласна да смени мъжа си дори с Виктор Емануил, ако ще с остен да я карат.

— Ама и аз имам един късмет! — оплакваше се вуйчо Разпети; той изливаше болката си пред компаре Алфио, удряйки се с юмруци по гърдите като на изповед, загдето на времето си бил наумил да плати на някого десет лири, за да го пребие от бой.

— Ех, компаре Алфио! Да знаете каква напаст сполетя моята къща! Не мога да спя, не мога да сложа залък в устата си и само се топя от яд, нали цял живот съм се претрепвал от работа, отделял съм от залъка си, събирал съм пара по пара, а сега не съм господар дори на една педя от имота си. Сега с него се разпорежда оная усойница, прави каквото си ще, а аз не мога да се отърва от нея дори с помощта на съдията, защото и сатаната да дойде, пак няма да успее да я въведе в изкушение. Толкова ме обича, ще се отърва от нея едва като пукна, ако, разбира се, не се помина скоропостижно от мъка!

— Тъкмо разправях на компаре Алфио — продължи вуйчо Разпети, обръщайки се към бай Чипола, като го видя да идва при тях; откакто оная, другата оса, Зурлата, се беше настанила у дома му, бай Чипола се въртеше по площада като касапско куче, — че не можем дори в собствения си дом да седим, за да не пукнем от яд! Ония никаквици ни изгониха от къщите ни, както поровете гонят зайците. Жените са създадени, за да ни наказват за нашите грехове. Без тях щеше да е по-добре. Кой е мислил, че ще стане така, а, бай Фортунато? Ех, как само си живеехме мирно и кротко! Ама на, живот! Едни са хукнали да се женят, а тия, дето са се задомили, гледат как да се отърват.

Бай Фортунато се позамисли, потърка брадичката си и рече:

— Женитбата е като капан за мишки: тия, дето са се хванали, искат да се измъкнат, а другите обикалят отвън и гледат да попаднат вътре.

— Аз пък мисля, че са си изгубили ума! Ето на, вижте дон Силвестро. Какво му липсва? Ама разправят, че си бил наумил да накара Барбара сама да му падне в ръцете; и ако комаре Венера не намери нещо по-добро, ще трябва да даде дъщеря си на него.

Бай Чипола продължи да търка брадичката си и замълча.

— Компаре Алфио — добави Оглушката, — я ми помогнете да сключа оная сделка за къщата с Малаволя, докато не са похарчили парите; ще ви платя за услугата колкото да си купите едни обувки.

Компаре Алфио отиде да говори с Малаволя, ала бай Нтони поклати глава — не, та не.

— За какво ни е къща? Мена няма да може да се задоми, пък и кой остана от нашето семейство? Аз кретам все още, защото неволите на клетника нямат край. Ала щом склопя очи, Алеси ще се ожени за Нунциата и ще се махне от селото.

Бай Нтони също беше пътник. Прекарваше повечето време в постелята, като рак под камъните, и само се вайкаше.

— За какво ли живея на тоя свят? — хленчеше той и все мислеше, че яде наготово чорбата, която му даваха.

Алеси и Мена гледаха да го успокоят, ала напразно. Той отвръщаше, че покрай него си губели надницата, че бил излишно гърло в къщи, искаше да му броят парите, дето бяха скрити под дюшека, и щом забележеше, че се стопяват малко по малко, почваше да мърмори:

— Ако ме нямаше, не щяхте поне да имате толкова разноски. За какво съм ви тук? По-добре да свърша.

Дон Чичо, който се отбиваше да го преглежда, твърдеше, че е по-добре да го откарат в болницата, защото тук, в къщи, измъчва безполезно и себе си, и близките си. В това време клетият старец следеше с угасналите си очи какво приказват и се боеше да не го пратят в старопиталището. Алеси не искаше и да чуе за болницата, казваше, че докато има хляб за тях, ще има и за него; Мена също не беше съгласна и когато не трябваше да ходи на пералището и времето беше хубаво, извеждаше дядо си на припек, сядаше до него с хурката да преде и му разказваше приказки като на малко дете. За да го поободри, тя му разправяше какво ще направят още, като се позамогнат; казваше му, че по Свети Себастиан щели да купят едно теленце, тя можела да му събира трева и храна за през зимата, а през май щели да го продадат и да спечелят нещо отгоре; показваше му пиленцата от полозите, които беше заложила — те писукаха около тях на слънцето и ровеха из прахоляка по улицата. С парите от пиленцата щели да купят и едно прасе, за да не отиват на вятъра корите от опунциите и помията от яденето, и на края на годината щяло да бъде все едно, че са спестили пари в касичката. Опрял ръце на бастуна, старецът гледаше пиленцата и кимаше с глава. Клетият човечец слушаше толкова внимателно, та успяваше дори да каже, че ако живеели в къщата с мушмулата, можели да отглеждат прасето в двора, после щели да го продадат на компаре Назо и да спечелят добри пари. В къщата с мушмулата имаше и обор за теленцето, и навес за фуража, и всичко каквото трябва; докато седеше, подпрял брадичка на бастуна, и въртеше наоколо угасналия си поглед, той си припомняше малко по малко всичко. После питаше шепнешком внучката си:

— Какво каза дон Чичо за болницата?

Мена почваше да му се кара като на малко дете и отвръщаше:

— Защо мислите за тия неща?

Той млъкваше, изслушваше я кротко и отново повтаряше:

— Не ме пращайте в болницата, не съм свикнал.

Най-сетне легна и не стана; дон Чичо каза, че това било краят и че той нямало за какво повече да идва; че дядото можел да лежи така още дълго време, а Алеси, Мена и Нунциата трябвало да си губят времето да го гледат, иначе, ако го оставят сам и забравят вратата отворена, свинете ще го изядат.

Бай Нтони разбираше много добре какво приказваха, защото ги оглеждаше един по един с такъв жален поглед — да ти скъса сърцето; когато лекарят си тръгна и се спря да поговори на вратата с Мена, която плачеше, и с Алеси, който тупаше с крак и казваше „не“, дядото направи знак на Нунциата да се приближи до постелята и й прошепна:

— Я по-добре ме откарайте в болницата; ако продължавам да лежа тук, ще трябва да харчите за мен всичко, което изкарате през седмицата. Изпрати ме в болницата, когато Алеси и Мена няма да са у дома. Те няма да го сторят, защото имат добро сърце, нали са от рода Малаволя. Заради мен ще похарчите парите за къщата, а лекарят каза, че може да лежа още дълго време. За какво съм ви тук. Но не бих искал да лежа много там, в болницата.

Нунциата се разплака, тя също не беше съгласна. Ала всички съседи почнаха да ги одумват, че нямали хляб да ядат, а искали да се големеят; срамували се да пратят дядо си в болницата, докато някои техни близки били един тук, друг — не знам къде си, и то къде!

А Сантуца целуваше медальона на гърдите си и благодареше на Богородица, че я опазила да не пропадне като сестрата на Света Агата и много други жени.

— Да пратят стареца в болницата, че да не се измъчва като в чистилището още преди да е умрял — разправяше Сантуца. Тя поне не лишавала баща си от нищо, след като ослепял, ето на, държала го на вратата на кръчмата.

— Та той ви и помага! — добавяше Пачи крак. — Вярно, инвалид е, ама цена няма! Сляп, целият е гърчав, но е само за пред вратата на кръчмата! Молете се на Богородица да ви го поживи сто години. Нали не харчите нищо за него!

Сантуца имаше защо да целува медальона си: никой не можеше да каже за нея нищо лошо; откакто дон Микеле си отиде, масаро Филипо също престана да й се обажда, затова хората разправяха, че той не можел да диша без подкрепата на дон Микеле. Сега от време на време пред кръчмата идваше жената на Чингиалента, опираше ръце на кръста и почваше да крещи, че Сантуца й била отнела мъжа; затова, щом се прибереше в къщи, той пък почваше да я налага с поводите на юлара — нали след като продаде мулето си, не знаеше какво да прави с тоя юлар, — та нощем съседите им не можеха да мигнат от техните разправии.

— Виж, това не е хубаво — разправяше дон Силвестро. — Юларът си е за мулето. Компаре Чингиалента е грубиянин.

Той говореше така в присъствието на комаре Венера Кьопчовица, която бе почнала да се държи малко по-любезно с него, след като казармата прибираше младите момци от селото.

— Всеки си знае какво му е на главата — отвръщаше Кьопчовица. — Ако приказвате тия неща заради това, дето дрънкат злите езици — че съм посягала на мъжа си, ще ви кажа, че имате много здраве, ако и да сте учен човек. Пък и всеки може да прави у дома си каквото си ще. У нас каквото каже мъжът ми, това става.

— Нека си приказват! — викаше мъжът й. — Ама да знаят, че ако някой ме пипне, ще му дам да разбере!

Сега Кьопчовица разправяше, че у тяхната къща се разпореждал мъжът й, че той можел да задоми Барбара за когото си ще; и щом искал да я даде на дон Силвестро, това значело, че му я е обещал, че се е примирил; а когато се примирявал с нещо, той ставал по-послушен и от вол.

— Разбира се — отсичаше дон Франко, като развяваше брадата си, как няма да се примири, нали и дон Силвестро е от тия, дето са на власт.

Откакто бе ходил в съда между всички ония копои, дон Франко освирепя още повече и се кълнеше, че нямало да отиде там втори път, та ако ще да го карат под стража. А когато дон Джамария повишаваше глас и почваше да спори, той се надигаше на късите си крачета, почервеняваше като домат, разперваше ръце, аха да му избоде очите, и го подгонваше към задната част на дрогерията.

— Правите го нарочно, за да ме компрометирате! — викаше му той с пяна на устата.

Ако пък двама души почнеха да се карат на площада, той бързаше да затвори вратата, за да не го викат после за свидетел. Дон Джамария ликуваше; тоя злобник беше смел като лъв, защото носеше расо; говореше против правителството, ала всеки ден пъхаше по една лира в джоба си и разправяше, че те си го били заслужили това правителство; нали направили революция, та сега били дошли разни чужди хора да им крадат и жените, и парите. Той си знаеше кого има пред вид, защото беше пожълтял от злоба, а дона Розолина се бе стопила от яд, особено след като дон Микеле си отиде и излязоха наяве всичките мръсотии на оня другия. Сега тя тичаше да слуша литургия и да се изповядва, където й скимне — в Онина, в Ачи Кастело, и бе зарязала доматените и рибни консерви, за да се отдаде на бога.

Тогава дон Франко се надигаше на пръсти, хилеше се, кудкудякайки също като дон Силвестро, и разтваряше широко вратата — нали за това нямаше опасност да попадне в затвора; после добавяше, че докато имало свещеници, нищо нямало да се промени, та затова трябвало всичко да се прочисти из основи — както го разбирал той, — и сечеше въздуха с ръка.

— Аз бих ги изгорил всички на кладата! — отвръщаше дон Джамария, който, разбира се, знаеше кого има пред вид.

Дрогеристът бе престанал да държи речи; дойдеше ли дон Силвестро, той почваше да бърка мехлеми в хаванчето, за да не се компрометира. Нали човек трябва да се пази от всички, дето си имат вземане-даване с правителството и ядат хляба на краля. Отпускаше се единствено пред дон Джамария и дон Чичо, лекаря, когато той връзваше магарето си пред дрогерията, за да отиде да прегледа бай Нтони; но дон Чичо не пишеше вече рецепти, защото твърдеше, че нямало смисъл, пък и ония клетници нямали излишни пари да ги хвърлят на вятъра.

— Добре де, тогава защо не го закарат в болницата — викаха другите, — защо го държат в къщи да го ядат бълхите?

Лекарят продължаваше да разправя, че идвал за тоя, що духа, че пътувал напразно; и всеки път, когато заварваше край постелята на болния съседките — комаре Пачикракова, братовчедката Ана или Нунциата, повтаряше, че така само щели да го ядат бълхите, че нямало смисъл. Бай Нтони не смееше да гъкне, лежеше пребледнял и отпаднал. И тъй като съседките си бърбореха непрекъснато, а Нунциата бе капнала от умора, един ден, когато Алеси не беше в къщи, старецът най-сетне й каза:

— Извикай компаре Моска; той ще направи тая добрина да ме откара с каручката си до болницата.

И така, бай Нтони тръгна към болницата с каруцата на Алфио Моска, който го бе сложил вътре с дюшека и възглавницата; докато го извеждаха от къщи и го придържаха под мишница, клетият болник мълчаливо оглеждаше всичко; Алеси бе отишъл в Рипосто, а за Мена измислиха някакъв предлог, за да я отпратят от къщи, иначе нямаше да го пуснат да замине. Като минаваха по улица Неро и край къщата с мушмулата, като прекосяваха площада, бай Нтони продължаваше да върти очи на всички страни, за да запечата всяко нещо в паметта си. Алфио вървеше от едната страна и водеше мулето, а Нунциата, която беше заръчала на Тури да наглежда телето, пуйките и квачките, вървеше от другата страна и носеше вързопа с ризите. Щом зърнаха каруцата, всички наизлязоха пред вратните си да гледат; дон Силвестро рече, че били постъпили добре, и без това общината давала своята лепта за болницата; а ако дон Силвестро не беше там, дон Франко щеше пак да изтърси нещо, защото то му беше готово в главата и на устата.

— Клетият, поне ще си поживее на спокойствие — заключи вуйчо Разпети.

— Нуждата закон изменя — отвърна бай Чипола, а Сантуца прочете една молитва за клетия старец. Единствени братовчедката Ана и комаре Грация Пачикракова бършеха очи с престилките, докато каруцата вървеше бавно, подскачайки по камъните. Ала компаре Тино сряза жена си:

— Какво си се разциврила? Да не би да съм умрял аз? Какво те засяга тебе тази работа?

Докато водеше мулето за поводите, компаре Алфио разказа на Нунциата как и къде бе видял Лия, която досущ приличала на сестра си; и сякаш още не можеше да повярва, че я е видял с очите си, та чак гласът му пресекваше от вълнение, докато говореше, за да не скучаят по дългия прашен път.

— Ех, Нунциата! Кой можеше да каже, че ще стане така, на времето, когато си говорехме от врата на врата, луната грееше, а съседите около нас разговаряха, станът на Света Агата тракаше по цял ден, а кокошките я познаваха още щом отвореше вратата; Дългата излизаше на двора и я викаше — и аз чувах всичко, сякаш това ставаше у дома! Клетата Маруца! Ето на, вече си имам и муле, и всичко, каквото желаех — ако тогава беше слязъл ангел от небето да ми го каже, нямаше да му повярвам, — но сега си спомням все за ония вечери, когато чувах гласовете ви, докато прибирах магарето и гледах светлината в къщата с мушмулата, дето сега е заключена; като се върнах, не намерих нищо от това, което оставих, пък и комаре Мена ми се стори съвсем променена. Когато човек напусне селото си, по-добре изобщо да не се връща. Виждаш ли, сега мисля и за клетото си магаре, дето работи толкова време с мен, и при дъжд, и при слънце пристъпяше все с наведена глава и с клепнали уши. А сега кой знае накъде го гонят, какви ли товари кара, по кои ли пътища върви с още по-клепнали уши, защото и то, клетото добиче, остарява и почва да души земята, която ще прибере и него.

Бай Нтони лежеше на дюшека и не чуваше нищо; на колата бяха поставили пръти, а връз тях бяха опънали една покривка, та изглеждаше, че карат мъртвец.

— За него е по-добре да не чува нищо — продължи компаре Алфио. — Той вече узна какво е направил Нтони и доста се измъчи, а един ден щеше да се мъчи и заради Лия.

— Когато оставахме само двамата, често ме питаше за нея — рече Нунциата. — Искаше да знае къде е отишла.

— Тя последва брат си. Ние, клетниците, сме като овцете, вървим след другите като слепци. Ала ти не казвай на Света Агата къде съм срещнал Лия, това може да я съсипе; не казвай, и на никого от селото. Сигурен съм, че като минавах край вратата, тя ме позна, защото пребледня, после пламна като божур, пък аз шибнах мулето, за да отмина по-бързо; уверен съм, че тая клетница би предпочела мулето да я прегази и да я натоваря на колата така, както караме сега дядо й. Семейство Малаволя вече не съществува, ти и Алеси ще трябва да го създадете отново.

— Събрахме парите за имота, на празника на свети Йоан ще продадем и телето.

— Умно сте решили! Ще сложите парите настрана и няма защо да се боите, че ще изгубите, ако телето, недай си боже, вземе да умре. Ето че стигнахме крайните къщи на града; ако не искаш да идваш до болницата, почакай ме тук.

— Не, и аз ще дойда; искам да видя къде ще го сложат, пък и той ще ме гледа до последния миг.

Бай Нтони наистина можа да я гледа до последния миг; когато Нунциата и Алфио си тръгнаха, пристъпяйки тихо, на пръсти, защото тая голяма зала приличаше на църква, той ги изпроводи с поглед, сетне се обърна на другата страна и вече не се помръдна.

Компаре Алфио и Нунциата се качиха в каруцата, свиха дюшека и покривката и тръгнаха обратно по дългия прашен път.

Като завари постелята на дядо си празна и видя, че донесоха дюшека му навит на руло, Алеси почна да си скубе косата и да удря главата си с юмруци; после се скара на Мена, сякаш тя бе пратила дядото в болницата. А компаре Алфио му каза:

— Няма как, семейство Малаволя се разпадна, вие двамата трябва да го създадете отново.

Той настояваше да пресметнат парите и това, дето щяха да спечелят от продажбата на телето, повтаряше всичко онова, за което бяха говорили с момичето на връщане от града; но Алеси и Мена хич и не искаха да го слушат; те седяха на прага на къщата, в която бяха останали наистина съвсем сами, подпрели глава с ръце, с блуждаещи, зачервени от плач очи. Компаре Алфио се опита да ги утеши, като им припомняше как изглеждаше по-рано къщата с мушмулата, когато си приказваха врата срещу врата на лунната светлина, когато станът на Света Агата тракаше по цял ден, кокошките кудкудякаха, а гласът на Дългата, която винаги намираше с какво да се занимава, ехтеше по двора. Ала сега всичко се бе изменило, затова, напусне ли човек селото, по-добре изобщо да не се връща, защото дори и улицата не изглеждаше същата, откакто Зурлата бе престанала да снове из нея, а и дон Силвестро и той не се вестяваше — нали чакаше Кьопчовица да му падне сама в ръцете; вуйчо Разпети пък се беше затворил у дома си, за да пази имота си и да се кара с Осата; дори споровете в дрогерията бяха постихнали, след като дон Франко се бе изправил лице срещу лице с правосъдието, та сега се свиваше в някой ъгъл да си чете вестника и чукаше по цял ден в хаванчето, за да му минава времето. Откакто го бяха налегнали грижи, и бай Чипола бе престанал да търка стълбището пред църквата.

Не щеш ли, един ден се разчу, че бай Фортунато щял да се задомява, та Зурлата да не му яде имота напук на него; затова бил престанал да търка стълбището пред църквата; щял да се жени за Кьопчовица.

— А ми разправяше, че женитбата била капан за мишки! — негодуваше вуйчо Разпети. — Иди сега, че вярвай на мъжете, ако си нямаш работа!

Завистливите момичета подмятаха, че Барбара щяла да се омъжи за дядо си. Ала разумните мъже като Пепи Назо, Пачи крак, та дори и дон Франко мърмореха:

— Това е работа на комаре Венера, тя изигра дон Силвестро; това е голям шамар за него и той ще трябва да си отиде от селото. Чужд човек ли е, вън! Пришълците никога не са могли да пуснат корен сред нас. Дон Силвестро не ще посмее да се заяде с бай Чипола.

— Какво си въобразяваше пък той? — беснееше комаре Венера с ръце на кръста. — Че ще се възползува от липсата на млади мъже, за да ми вземе дъщерята, нали? Тоя път ще стане каквото река аз! А на мъжа си му дадох да разбере! Всяка жаба да си знае гьола, аз не искам у дома си чужд човек. Едно време, докато още не се бяха навъдили тия чужди хора, дето сега ви броят и залъците в устата, като дон Силвестро, или чукат в хаванчето листи от слез и се угояват на наш гръб, всички си живеехме по-добре. Всички се познаваха, всеки знаеше какво прави другият, какво бяха вършили и баща му, и дядо му, знаеше се дори кой какво яде; тръгнеше ли някой по улицата, всички знаеха накъде се е запътил, нивите минаваха от баща на син, дори и рибата не се оставяше да я ловят случайни хора. Тогава хората не се пръскаха насам-натам и не отиваха да мрат по болниците.

Понеже всички бяха тръгнали да се женят, Алфио Моска реши да вземе комаре Мена; след като семейство Малаволя се беше разпаднало, никой нямаше да я поиска, а компаре Алфио беше добра партия за нея — имаше си дори и муле. Един неделен ден, докато седеше до нея, пред къщата, той премисляше всички тия доводи, за да събере смелост; двамата се бяха облегнали на зида и за да им минава по-бързо времето, той късаше листенца от живия плет, а тя гледаше минувачите — нали беше неделя, трябваше да се забавляват по някакъв начин.

— Комаре Мена — престраши се най-сетне той, — ако все още сте съгласна да ме вземете, аз съм тук.

Клетата Мена дори не поруменя, като разбра, че по времето, когато се канеха да я задомяват за Брази Чипола, компаре Алфио бе успял да отгатне, че тя искаше него; ала това вече й се струваше отдавна минало, пък и тя не беше същата както по-рано.

— Остарях, остарях, компаре Алфио — отвърна тя, — затова няма да се омъжвам.

— Щом вие сте остарели, какво да кажа аз, нали по времето, когато си приказвахме от прозореца, бях няколко години по-възрастен от вас; все ми се струва, че е било вчера, толкова ми се е запечатило в сърцето. Оттогава комай има повече от осем години. Пък и след като брат ви Алеси се ожени, ще останете на улицата.

Мена сви рамене, защото бе свикнала да се подчинява на божията воля, също като братовчедката Ана; тогава компаре Алфио продължи:

— Комаре Мена, щом е така, значи, не ме обичате; простете ми, задето ви казах, че искам да ми станете жена. Знам, че сте се родили в заможно семейство, че сте дете на господари, ала сега си нямате нищичко и като се ожени брат ви, ще останете на улицата. Комаре Мена, аз имам муле, имам и каруца, така че никога не ще останете гладна. Простете ми за това, което ви казах!

— Не, компаре Алфио, вие не сте ме обидили! Ако близките ми бяха дали съгласието си, аз щях да кажа „да“ и тогава когато имахме „Провиденца“ и къщата с мушмулата; бог ми е свидетел как ми се късаше сърцето, когато заминавахте за Бикока с магарешката си каручка, та и днес още виждам и фенера в обора, и вас, като товарехте цялата си покъщнина на каручката в двора; спомняте ли си?

— Как да не помня! Щом е така, щом вие си нямате нищо, а аз имам муле вместо магарето, и щом вашите близки няма как да кажат „не“, защо не се съгласите да ми станете жена?

— Вече не съм за женене — повтори Мена, наведе глава и започна и тя да къса листенца от живия плет. — Сега съм на двайсет и шест години, минало ми е времето.

— Не, това не може да бъде причина да ми откажете — повтори компаре Алфио и също наведе глава. — Вие не искате да ми кажете причината!

Двамата млъкнаха и продължиха да късат листенца, без да се погледнат. После той стана и си тръгна, прегърбен, с наведена глава. Мена го проследи с очи, докато той се скри, сетне втренчи поглед в отсрещната стена и въздъхна.

Както го посъветва Алфио Моска, Алеси се ожени за Нунциата и откупи къщата с мушмулата.

— Аз не съм вече за женене — каза Мена на брат си. — Ожени се ти, време ти е.

А тя се прибра на тавана в къщата с мушмулата като стара тенджера, примири се и зачака Нунциата да роди, за да се грижи за децата й. Сега си имаха и кокошки в кокошарника, и теле в обора, и дърва и фураж под навеса; окачиха и мрежите и сечивата, нареди се всичко, както бе казал бай Нтони; Нунциата бе насадила в градината зеле с нейните нежни ръце, толкова нежни, та човек не можеше да се начуди как са успели да избелят сума ти платно и как тя е могла да народи тия дебели, червендалести малчугани, които Мена носеше на ръце край къщи, сякаш им беше майка.

Видеше ли я да минава, компаре Алфио Моска поклащаше глава, обръщаше се на другата страна и се сгърбваше още повече.

— Ех, не сметнахте, че съм достоен за такава чест! — рече й най-сетне той, когато не можа повече да се сдържи и сърцето му се късаше от мъка. — Види се, не съм заслужавал да ми кажете „да“.

— Не, компаре Алфио! — отвърна Мена, а сълзите напираха в очите й. — Кълна се в тая невинна рожба, дето е в ръцете ми! Не е заради това. Ала аз не мога да се омъжа.

— Защо не можете да се омъжите, комаре Мена?

— Не! Не! — повтаряше комаре Мена, насмалко да се разридае. — Не ме питайте! Не ме карайте да ви отговоря, компаре Алфио! Река ли да се задомя, хората ще си спомнят за сестра ми, за Лия, а след всичко онова, дето стана, никой не ще посмее да вземе една Малаволя. Пръв вие ще се каете. Зарежете ме, аз не мога да се омъжа, не мислете повече за мен.

— Така е, комаре Мена! — отвърна компаре Моска. — Не бях помислил за това. Проклета да е тая наша орисия, дето ни отреди толкова беди!

Компаре Алфио се примири, а Мена продължи да носи на ръце своите племенничета, сякаш и тя се беше примирила и току почистваше тавана, за да е готов, като се върнат другите, нали и те се бяха родили в тая къща.

— Като че ли са се завтекли да се връщат! — разправяше Пачи крак.

Защото бай Нтони бе предприел онова далечно пътешествие, което води по-далеч от Триест и Александрия и от което никой не се завръща; споменяха ли името му, докато си почиваха под сянката на мушмулата, с паници на коленете, и пресмятаха колко са изкарали през седмицата и обсъждаха какво да правят занапред, разговорът изведнъж секваше, защото на всички им се струваше, че виждат отново клетия старец така, както го бяха видели последния път, отивайки да го навестят в онова голямо помещение с дългите редици легла; дядото ги чакаше изтерзан от мъка, вперил поглед във вратата, въпреки че почти не виждаше; опипваше ги един по един, за да се увери, че наистина са те, ала не каза нито дума, макар и да си личеше по лицето му, че има да им казва толкова много неща. Те гледаха изписаната по лицето му мъка, която той не можеше да изкаже, и сърцата им се късаха. Когато му казаха, че са откупили къщата с мушмулата и искат да го приберат при тях, в Треца, той отвърна „да, да!“ с очи, които отново заблестяха, дори направи опит да се усмихне, ала това бе усмивка на човек, който е престанал да се смее или се смее за последен път, та ти пробожда сърцето като с нож. Така се случи и с Малаволя, когато в понеделника се върнаха с каруцата на компаре Алфио, за да приберат дядо си и не го намериха.

Припомняйки си всичко това, те пускаха лъжиците си и премисляха, премисляха станалото, а то им се струваше толкова мрачно, сякаш бе забулено със сянката на мушмулата. Братовчедката Ана идваше от време на време да попреде с дружките си, ала косата й беше вече побеляла; тя разправяше, че престанала да се смее, просто не й оставало време — нали цялото семейство лежеше на нея, пък трябваше да се грижи и за Роко, по цял ден ходеше да го търси къде ли не — из улиците или в кръчмата, и да го завръща към къщи като теле, което се е загубило. И от семейство Малаволя се бяха загубили двамина, та Алеси се мъчеше да си представи къде ли са, къде ли скитат по опалените от слънцето и потънали в прах пътища; минало бе много време и те никога нямаше да се върнат.

Не щеш ли, късно една вечер кучето залая пред вратата и самият Алеси, като отиде да отвори, не можа да познае Нтони, който се бе върнал и стоеше с торба под мишницата — толкова се беше променил, — целият потънал в прах и брадясал. Когато влезе и се сви в един ъгъл, те не посмяха дори да му се зарадват. Сякаш не беше същият и оглеждаше стените, като да ги виждаше за пръв път; дори и кучето лаеше по него, защото не го познаваше. Сложиха на коленете му една паница — беше гладен и жаден, — а той заби нос в нея и изсърба мълчаливо чорбата, сякаш не бе слагал нищо в устата си цели осем дни; на другите не им се ядеше — толкова им беше мъчно. След като се нахрани и си поотдъхна, Нтони взе торбата си и стана да си върви.

Алеси не смееше да му каже нищо, защото брат му изглеждаше съвсем променен. Ала като видя, че посяга към торбата, сърцето му се сви от мъка, а Мена прошепна плахо:

— Отиваш ли си?

— Да! — отвърна Нтони.

— Къде ще отидеш? — запита Алеси.

— Не знам. Дойдох да ви видя. Но тук дори чорбата ми загорча като отрова. Пък и не мога да остана, всички ме познават, затова се отбих по това време. Ще отида някъде далеч оттук, където си намеря работа и където никой не ме знае.

Другите не смееха да гъкнат, сърцата им се свиваха от мъка, ала разбраха, че той е прав. Нтони стоеше на вратата, оглеждаше се на всички страни и не се решаваше да си тръгне.

— Ще ви обадя къде съм — рече най-сетне той, а като излезе на двора, спря под мушмулата и запита в тъмното: — А дядо?

Алеси не отвърна, Нтони помълча и запита отново:

— Ами Лия? Не я видях тук.

Напразно почака да чуе отговор, сетне добави с треперещ глас, сякаш му беше студено:

— И тя ли умря?

Алеси пак не отговори; тогава Нтони, който стоеше под мушмулата с торба в ръка, понечи да седне, защото краката му се подкосиха, ала се изправи и промълви:

— Сбогом! Сбогом! Видяхте ли, че трябва да се махна оттук?

Ала преди да се махне, му се щеше да обиколи къщата, за да разбере дали всичко е така, както беше и преди; но след като бе имал смелостта да я напусне, да намушка дон Микеле с нож и да си навлече толкова беди, сега не се осмеляваше да тръгне от стая в стая, без да го поканят. Алеси разбра всичко по очите му, накара го да влезе в обора, уж да му покаже телето, купено от Нунциата — то беше угоено, с лъскав косъм, — и квачката с пиленцата, които лежаха в един ъгъл; после го заведе в кухнята — там бяха направили нова пещ; показа му и съседната стая, където спеше Мена с децата на Нунциата, а те приличаха на Мена, като да бяха нейни. Нтони гледаше, кимаше с глава и казваше:

— И дядо щеше да вземе теле, тук лежаха квачките, там спяха момичетата, когато и другата…

Той млъкна изведнъж и се огледа с овлажнени очи. В това време по улицата мина Зурлата, която гълчеше Брази Чипола, та Нтони се обади:

— Тая си намери мъж; като престанат да се карат, ще се приберат в къщи и ще си легнат.

Другите замълчаха; в цялото село цареше тишина, нарушавана от време на време от хлопването на някоя врата. Тогава Алеси се престраши и рече:

— Тоя дом е и твой дом. От теб зависи дали ще останеш. Леглото ти е там, в съседната стая.

— Не! — отвърна Нтони. — Ще се махна оттук. Там беше постелята на мама, нали като исках да се махам оттук, прогизваше от нейните сълзи. Спомняш ли си как си говорехме вечер, когато соляхме аншоата? Нунциата обясняваше гатанките, там бяха и мама, и Лия, луната грееше, из цялото село се носеше глъч, сякаш всички бяхме едно голямо семейство. Тогава не разбирах нищо и не исках да остана в къщи; сега проумях много работи, а ще трябва да се махна.

Изрече това с поглед, забит в земята, с наведена глава. Тогава Алеси пристъпи и го прегърна.

— Сбогом — повтори Нтони. — Виждаш ли, че съм прав? Не мога да остана тук. Сбогом! Прощавайте!

И тръгна с торбата под мишница; сетне, като стигна потъналия в мрак и опустял площад — нали всички врати бяха затворени, — той се поспря да чуе дали ще хлопнат вратата на къщата с мушмулата, а кучето продължаваше да лае по него, сякаш да му напомни, че стои сам насред селото. Единствено морето, там долу, край скалите, продължаваше да му нашепва едно и също, защото и морето си няма дом, то е на всички, които се вслушват в гласа му, по целия свят, и там, където изгрява слънцето, и там, където то залязва; ала все пак в Ачи Треца гласът му е малко по-особен, човек може да го познае веднага по това как гъргори между скалите, та му се струва, че долавя глас на приятел.

Нтони се спря насред улицата, за да огледа селото, което бе потънало в мрак, сякаш сърце не му даваше да се раздели с него сега, когато бе успял да проумее всичко; сетне приседна на зида край лозето на масаро Филипо.

Седя така доста време, премисляйки много неща; гледаше потъналото в мрак село и слушаше морето, което продължаваше да мърмори някъде долу. Седя така, докато почна да долавя познати шумове: гласове на хора, които се викаха от врата на врата, хлопане на прозорци, стъпки по тъмните улици. Край брега, в долния край на площада, замъждукаха фенери. Нтони вдигна очи, за да погледне Тримата влъхви, които грееха ярко, и зорницата, вестителка на зората, както ги бе гледал толкова пъти. После пак наведе глава и се замисли за това, дето го бе сполетяло. Морето почна да избледнява, Тримата влъхви гаснеха, а къщите изплуваха една по една из тъмните улици — бяха със затворени врати, но той можеше да познае всяка една; само фенерчето пред дюкяна на Пицуто още светеше, а край него се въртеше Роко Спату с ръце в джобовете и кашляше и плюеше. „След малко чичо Санторо ще отвори вратата — рече си Нтони, — ще се свие пред прага и ще започне работния си ден.“ Сетне се обърна и погледна морето; по него играеха бакърени отблясъци и беше осеяно с лодки — те също бяха почнали работа. Тогава той вдигна торбата си и рече:

— Време е да вървя, защото след малко улиците ще се изпълнят с хора. Ала все пак пръв от всички започна деня Роко Спату.

Край