Джовани Верга
Семейство Малаволя (4)

IV

Най-лошото беше, че бяха взели лупината на кредит, а вуйчо Разпети не се задоволяваше „със сладки приказки и гнили ябълки“; затова му и викаха Оглушката, защото, когато се опитваха да се разплащат с приказки, той не искаше и да чуе и повтаряше, че „кога взимаш на кредит, трябва да мислиш преди това“. Беше голям хитрец и се издържаше, като даваше заеми на своите приятели; не се занимаваше с друго и стоеше по цял ден на площада с ръце в джобовете или се подпираше на стената на църквата с раздърпаното си палто, за което никой не би дал и петак. А имаше пари — да ги ринеш с лопата; поискаше ли му някой дванайсет тарѝ, той му ги даваше веднага, но със залог, защото „дадеш ли пари без залог, губиш и приятел, и стока, и ум“; даваше при условие, че ще му ги върне в неделя, и то с един карлин^[1] повече, както е редно, защото „интересът не признава приятелство“. Изкупуваше и целия улов риба, ама с намаление, когато клетникът, който беше уловил рибата, се нуждаеше на часа от пари; рибата се премерваше с неговия кантар, дето беше лъжлив като Юда; ония, които бяха вечно недоволни от него, разправяха, че едното рамо на кантара било дълго, а другото — късо, също като на свети Франциск; ако поискаха, той даваше и аванс за надниците на работниците, а после си взимаше само парите и по един хляб и по четвърт вино на глава, друго не искаше, защото бил християнин и един ден трябвало да дава сметка пред бога за деянията си тук на земята. С други думи, той беше истинско провидение за изпадналите в нужда; бе измислил хиляди начини да помага на ближния си; без да е моряк, притежаваше и лодки, и мрежи за риболов, и всичко, каквото можеше да потрябва на тия, дето си нямаха; даваше ги под наем, като се задоволяваше само с една трета от улова, с дяла на лодката, която смяташе за член на екипажа; искаше да му плащат и за мрежите и накрая ставаше така, че лодката изяждаше цялата печалба и хората я пращаха по дяволите. А когато го питаха защо не иде да рискува кожата си като всички останали, ами обира най-добрия пай от улова, без да се излага на опасност, той отвръщаше:

— Я ги виж ти! Ами ако, недай боже, стане нещастие, кой ще ми гледа работата?

Той наистина си гледаше работата, беше готов да даде в заем и ризата от гърба си, но после искаше да му плащат и да не шикалкавят; нямаше смисъл да го молят, защото беше глух, а отгоре на това и глупав; той си знаеше едно: „Дадеш ли дума, не се отмятай“ или „Честният платец си личи още кога дава дума“.

Сега враговете му злорадствуваха заради лупината, дето беше отишла по дяволите, и не стига това, ами той трябваше да чете и заупокойни молитви за душата на Бастианацо заедно с братята от Взаимоспомагателното братство, и то с качулка на главата.

Прозорците на църквицата блестяха, а морето беше гладко и лъщеше, сякаш не беше същото онова море, дето погуби мъжа на Дългата; времето се беше оправило, та братята бързаха да претупат опелото надве-натри и да си гледат работата.

Този път цялото семейство Малаволя беше в църквата, клечаха пред ковчега и заливаха пода с потоци сълзи, сякаш мъртвецът наистина лежеше между тия дъски, а лупината, която вуйчо Разпети му бе дал на кредит, защото познаваше бай Нтони като честен човек, висеше на врата му; но ако те мислеха да го измамят с това, че Бастианацо се е удавил, ей богу, значеше да излъжат самия Исус Христос; кредитът си е кредит, както светото причастие си е свето причастие; той беше готов да окачи тия петстотин лири на разпятието Христово, но по дяволите! — бай Нтони щеше да отиде в дранголника. Законите важат и в Треца!

В това време дон Джамария побърза да поръси ковчега, а майстор Чирино взе да гаси кандилата. Членовете на братството запрескачаха молитвените столове, размахвайки ръце, защото бързаха да смъкнат качулките си; а вуйчо Разпети отиде при бай Нтони да му даде щипка тютюн и да го поободри, защото, когато човек се държи както трябва, печели и добро име, и място в рая. На тия, дето го питаха за лупината, той отвърна:

— Не се тревожа, защото Малаволя са честни люде и няма да поискат душата на Бастианацо да отиде в пъкъла. Бай Нтони видя с очите си, че мъртвият бе почетен както трябва, без да се държи сметка за парите; опелото струва толкова, свещите — толкова, погребението — толкова — той пресмяташе на дебелите си, напъхани в памучни ръкавици пръсти, а децата гледаха в захлас всички тия неща — ковчега, свещите и книжните цветя, — дето струваха толкова скъпо и бяха поставени там заради баща им; момиченцето пък, докато гледаше запалените свещи и слушаше органа, радостно закрещя.

Къщата с мушмулата беше пълна с народ, но поговорката казва: „Не е весела тая къща, в която идват, за да почетат паметта на съпруга“. Като гледаха малките Малаволя, които стърчаха пред вратнята с омазани лица и с ръце в джобовете, минувачите поклащаха глава и мърмореха:

— Клетата комаре Маруца! Какви беди я чакат!

Приятелите носеха по нещо според обичая: макарони, яйца, вино и всякаква божия благодат, но на човек трябва да му е леко на душата, за да може да изяде всичко това; компаре Алфио Моска донесе две кокошки.

— Вземете ги, комаре Мена — рече той. — Ех, защо не се случих аз на мястото на баща ви! Истина ви казвам, кълна се! Поне на никого нямаше да причиня мъка, никой нямаше да ме оплаква.

Мена бе захлупила лице в престилката си и стоеше облегната на вратата на кухнята, но чуваше как тупти сърцето му; то биеше така, сякаш се канеше да изскочи от гърдите му, също като клетите животинки, които държеше в ръце. Зестрата на Света Агата бе потънала заедно с „Провиденца“, а хората, които бяха дошли в къщата с мушмулата, си мислеха, че вуйчо Разпети щеше да сложи ръка и на нея.

Някои се свиваха на столовете и си тръгваха, без да отворят уста, но те си бяха темерути; който умееше да приказва, гледаше да поведе разговор, за да поразсее тия клетници Малаволя, от чиито очи вече два дни се лееха потоци сълзи. Бай Чипола разправяше, че цената на аншоата се била покачила с две тарѝ на буре, това можело да интересува бай Нтони, ако имал аншоа за продан; той за всеки случай си бил запазил стотина бурета; стана дума и за покойния Бастианацо: кой можеше да очаква, че ще се случи подобно нещо, та той, клетият, беше в разцвета на силите си и пращеше от здраве!

Там беше и кметът майстор Кроче Кала „Копринената буба“, наречен още „Джуфа“; той беше дошъл със секретаря си дон Силвестро и душеше непрекъснато с нос, та хората разправяха, че дебнел накъде ще духне вятърът, за да знае накъде да се обърне; втренчваше се във всеки, който взимаше думата, сякаш наистина дебнеше да разбере какво ще стане, слушаше най-внимателно и щом секретарят се засмиваше, засмиваше се и той.

За да ги поразвесели, дон Силвестро заговори за данъка върху наследството на компаре Бастианацо и разказа един виц, който бил чул от своя адвокат; след като му го бяха разяснили, той го бе харесал толкова много, че намираше повод да го разказва всеки път, когато отиваше да изкаже съболезнованията си на близките на някой мъртвец.

— Поне ще имате удоволствието да се сродите с Виктор Емануил^[2], нали и той ще получи своя дял от наследството.

Всички се запревиваха от смях, нали и поговорката казва: „Няма погребение без смях, нито сватба — без плач“.

Жената на дрогериста се мръщеше заради врявата, и седеше чинно, с ръкавици, със скръстени на корема ръце и опечалено лице, както постъпват в града при подобни случаи; хората млъкваха още щом я погледнеха, сякаш виждаха пред себе си мъртвеца — затова я наричаха „Госпожата“.

Дон Силвестро се пъчеше пред жените и шеташе непрекъснато — уж да предлага столове на новодошлите, а всъщност искаше да чуят скърцането на лачените му ботуши.

— Тия, дето събират данъците, би трябвало живи да ги горят! — измърмори комаре Кьопчовица; лицето й бе пожълтяло, като че ли се бе нагълтала с лимони; и тя изрече тия слова право в лицето на дон Силвестро, сякаш и той беше от ония, дето събират данъците. Тя знаела много добре какво търсят разните писарушки, дето носят лачени ботуши на бос крак, ама гледат да се заврат в някой дом, та да лапнат и зестрата, и дъщерята: „Хубавице, не ми е до теб, парите ти искам“. Тя затова била оставила дъщеря си Барбара в къщи. — Хич не ги обичам такива хубавци!

— На мен ли ще ги разправяте! — възкликна бай Чипола. — Те мен жив ме дерат, също като свети Вартоломей!

— Упазил ни бог! — обади се майстор Тури Кьопавия, като размахваше юмрука си, който приличаше на калафатаджийски чук. — Тия италианци ще ни докарат до просяшка тояга!

Комаре Венера го сряза:

— Я си затваряй устата! Ти нищо не разбираш!

— Аз само повтарям онова, което казваш и ти: че ни смъкват и ризата от гърба! — отвърна кротко компаре Тури.

Тогава Пачи крак прошепна на бай Чипола:

— Защо не вземете за снаха комаре Барбара? И вие ще се утешите, и майката и дъщерята най-сетне ще мирясат.

— Истинско безобразие! — възкликна дона Розолина, сестрата на викария, която беше почервеняла като пуйка и си вееше с кърпичката; тя ругаеше Гарибалди, задето ги облагал с такива данъци, че хората вече не можели да свързват двата края, дори били престанали да се женят.

— Добре де, дона Розолина нали е възрастна, защо се засяга от това? — прошепна Пачи крак.

А в същото време дона Розолина разказваше на дон Силвестро каква работа я чакала: имала да тъче десет аршина платно, да суши варива за зимата, да прави и доматени консерви — тя знаела някаква рецепта, само тя я знаела, доматите били като пресни цяла зима. Изобщо една къща не може без жена, само че жената трябва да е умна и работна, ама според нейните разбирания, не като ония кокони, дето мислят само как да се наконтят, дето „косата им е дълга, а умът — къс“, иначе тежко на клетия съпруг, пиши го умрял, също като покойния компаре Бастианацо.

— Блазе му! — въздъхна Сантуца. — Отиде си в белязан ден, в навечерието на родилните мъки на Дева Мария, и сега е там горе, в рая сред ангелите и светиите, и се моли за нас грешните. Обичаш ли бога, и той ще те обича. Беше човек на място, гледаше си работата, не злословеше за ближния си, не вършеше и грехове, както правят мнозина други.

Като чу тия слова, Маруца, която се бе свила до кревата пребледняла и раздърпана като мокър парцал, та приличаше на многострадалната Богородица, зарева още по-силно и зарови глава във възглавницата, а бай Нтони, превит на две и сякаш остарял със сто години, не откъсваше очи от нея, клатеше глава и не знаеше какво да й каже, защото и неговото сърце се свиваше от мъка по Бастианацо, като че ли го гризеше акула.

— Ама че е мазна тая Сантуца! — обади се комаре Грация Пачикракова.

— Щом имаш кръчма, така трябва да се държиш — отвърна Кьопчовица. — Който не си разбира от занаята, да не отваря дюкян, който не знае да плува — да се удави.

На Кьопчовица беше й дошло до гуша от Сантуца и това нейно подмазване; дори Госпожата, която не си сваляше ръкавиците, сякаш се боеше да не си изцапа ръцете, се обръщаше само към нея и разговаряше само с нея, без да обръща внимание на другите, и все се мръщеше, сякаш всички останали вонеха по-лошо и от сардели; а ако някоя вонеше, това беше само Сантуца — на вино и разни други мръсотии, — въпреки черната дреха, дето беше навлякла, и въпреки медальона на „Дъщеря на Мария“, дето висеше на напращелите й, насмалко да изскочат от дрехата гърди. Има си хас, те бяха се сближили, защото занаятът сродява — нали печелеха пари по един и същи начин: мамеха ближния си и продаваха мръсна вода скъпо и прескъпо, а за данъците — хич и не мислеха.

— Щели да слагат акциз и на солта — обади се компаре Зурлата. — Пишело във вестника, така каза дрогеристът. Значи, няма да солим вече аншоа, а лодките ще нацепим на трески и ще ги хвърлим в огъня.

Майстор Тури калафатаджията понечи да размаха юмрук и да извика: „Упазил ни бог!“, но погледна жена си и млъкна веднага, преглъщайки думите, които се канеше де изрече.

— При тая лоша година! — добави бай Чипола. — Не бе валяло от празника на света Киара, та ако не беше последната буря, дето погуби „Провиденца“, щяхме да изпукаме от глад през зимата.

Всеки се оплакваше от нещо; те правеха това и за утеха на Малаволя, та да видят, че не само тях ги е сполетяла беда. „Светът е пълен с беди, къде малко, къде много“. А ония, които бяха на двора, все оглеждаха небето, защото имаше нужда от още дъжд. Но бай Чипола знаеше най-добре защо сега не валеше както преди.

— Не вали заради тая проклета жица на телеграфа; тя обира дъжда и го отнася където си иска.

Компаре Зурлата и Тино Пачи крак зяпнаха от учудване — та пътят за Треца бе осеян тъкмо с телеграфни стълбове; и понеже дон Силвестро започна да се смее и се разкудкудяка като кокошка, бай Чипола кипна, скочи от зида и почна да ругае глупците, които не били по-умни от магаретата: как можело да не знаят, че телеграфът пренася новините от едно място на друго; това е възможно, защото в жицата тече някакъв сок, подобен на тоя в лозовата пръчка, та жицата привлича дъжда от облаците и го пренася далече, далече, където има най-голяма нужда. Ако не вярват, да попитат дрогериста, той му бил казал тая работа; заради това издали и закон: който скъса телеграфната жица, отива в затвора. На това дори дон Силвестро не можа да възрази и трябваше да си прибере езика зад зъбите.

— По дяволите! Тогава да отсечем телеграфните стълбове и да ги хвърлим в огъня! — започна компаре Кьопавия, но никой не му обърна внимание. Всички почнаха да оглеждат градината, за да променят темата на разговора.

— Хубава градина! — рече компаре Зурлата. — Ако се обработва добре, ще има храна за цялата година.

Къщата на Малаволя бе една от най-личните в Треца; но ето че Бастианацо загина, Нтони беше войник, Мена бе станала мома за женене, а те загазиха.

Пък и колко ли можеше да струва къщата? Всички надничаха над зида и се опитваха да я оценят на око. Най-добре беше осведомен дон Силвестро, защото при него в Ачи Кастело се съхраняваха всички документи.

— Искате ли да се обзаложим на дванайсет тарѝ, че не всичко, което блести, е злато? — разправяше той, като им показваше една новичка монета от пет лири.

Той знаеше, че годишният данък за къщата възлиза на пет тарѝ. Тогава започнаха да пресмятат на пръсти за колко би могла да бъде продадена къщата, заедно с градината и всичко останало.

— Не могат да продадат нито къщата, нито лодката — те са зестра на Маруца — обади се някой и всички почнаха да спорят така разпалено, че можеха да ги чуят чак в стаята, където оплакваха мъртвеца.

Най-после дон Силвестро се обади и думите му прозвучаха като бомба:

— Разбира се, всичко това е зестра.

Бай Чипола, който беше говорил с бай Нтони да омъжат Мена за сина му Брази, клатеше мълчаливо глава.

— Тогава най-нещастен е вуйчо Разпети, защото ще загуби, че даде на кредит лупината — заяви компаре Тури.

Всички се обърнаха към Оглушката, който бе дошъл така, от приличие, седеше свит в едно ъгълче, мълчеше и зяпаше, за да дочуе какво си говорят хората, и гледаше нагоре, сякаш броеше керемидите и гредите на покрива и се опитваше да пресметне колко може да струва къщата. Най-любопитните надничаха през вратата и си намигаха, сочейки го един на друг.

— Прилича на съдебен пристав, дошъл да прави опис — подхилваха се те.

А съседките, които знаеха какво си бяха говорили бай Нтони и бай Чипола, разправяха, че сега трябвало да омъжат Мена, та комаре Маруца да се поутеши. Но клетата Маруца си имаше съвсем други грижи на главата.

Бай Чипола си замълча и обърна гръб, а когато всички си отидоха, Малаволя останаха сами на двора. Тогава бай Нтони каза:

— С нас е свършено; по-добре, че поне Бастианацо не знае нищо.

При тия думи Маруца се разплака, заплакаха и всички останали, а децата, като видяха, че възрастните плачат, и те зареваха, въпреки че от смъртта на баща им бяха минали вече три дни. Старият сновеше насам-натам и не можеше да си намери място, а Маруца не мърдаше от леглото, сякаш нямаше никаква друга работа. Отвореше ли уста, повтаряше едно и също, с блуждаещ поглед, сякаш не мислеше за друго:

— Сега няма какво повече да правя!

— Не! — отвърна бай Нтони. — Не, не е така. Ще трябва да изплатим дълга си на вуйчо Разпети, за да не разправят за нас, че почне ли да обеднява, честният човек се превръща в разбойник.

При мисълта за лупината сърцето му се свиваше още по-силно от мъка за Бастианацо. От мушмулата падаха сухи листа и вятърът ги разнасяше из двора.

Бай Нтони все повтаряше:

— Той отиде, защото аз го пратих, отиде също като тия листа, дето ги разнася вятърът, и ако му бях казал да скочи от скалата с камък на шията, пак щеше да го стори, без да обели дума. Добре поне, че умря, докато къщата и мушмулата до последното й листо бяха негови; а ето, аз съм стар и съм жив. Дълъг е животът на бедняка.

Маруца си мълчеше, но продължаваше да си мисли все за едно и също, което я измъчваше и караше сърцето й да се свива от болка; тя искаше да разбере какво се е случило оная нощ, която нямаше да забрави никога; затвореше ли очи, все й се струваше, че вижда „Провиденца“ ей там, край Нос дей Мулини, където гладкото синьо море бе осеяно с лодки, които на слънцето изглеждаха като ято чайки, и тя можеше да ги изброи една по една: лодката на вуйчо Разпети, лодката на компаре Бараба, „Кончета“ на чичо Кола и гемията на бай Фортунато; боже каква мъка! Тя чуваше и гласа на майстор Тури Кьопавия, който пееше, та се късаше — нали имаше яки дробове — и чукаше със своя чук; откъм брега се носеше миризма на катран, братовчедката Ана бухаше с бухалката едно платно върху камъните на пералището, а откъм кухнята долиташе кроткият плач на Мена.

— Ех, клетнице, и теб те сполетя беда — мърмореше дядото, — а бай Фортунато охладня и си отиде, без да обели дума.

И току сновеше и опипваше с треперящи ръце струпаните в ъгъла сечива, както правят старѝте хора; а като видя Лука с шубата на баща си, която му стигаше до глезените, рече:

— Ще ти топли кога тръгнеш на работа, че сега всички трябва да си помагаме, за да изплатим дълга за лупината.

Маруца си запушваше ушите с ръце, за да не слуша Щурата, която се бе сгушила до вратата на пруста още от сутринта и виеше като луда с пискливия си глас, искаше да й върнат чедото, друго не искаше и да знае.

Най-сетне братовчедката Ана каза:

— Вие, защото е гладна. Сега вуйчо Разпети ги е намразил всички заради лупината и не им помага. Ще ида да й донеса нещо и тя ще си отиде.

Клетата братовчедка Ана! Тя беше оставила и платното си, и своите дъщери, за да помага на комаре Маруца, която беше като болна и ако я оставеха да прави каквото си иска, нямаше нито да запали огъня, нито да сложи тенджерата, и всички щяха да изпукат от глад. „Съседите са като керемидите на покрива — трябва да си подават водата един на друг“. Устните на децата бяха побелели от глад. Нунциата също бе дошла да помага, а Алеси, с лице, зацапано от сълзите, които беше пролял, като гледаше майка си да плаче, гонеше малчуганите, за да не се мотаят около Нунциата като пиленца, защото ръцете на момичето трябваше да бъдат свободни.

— Ти си знаеш работата — рече й братовчедката Ана. — Като пораснеш, няма защо да се безпокоиш — зестрата ти е готова.