Джовани Верга
Семейство Малаволя (7)

VII

Тази Коледа се оказа много горчива за Малаволя; точно по това време дойде ред на Лука да служи войник и той тръгна, а близките му не се вайкаха кой знае колко, защото бяха вече обръгнали на всичко. Накривил шапка, сякаш самият той заминаваше, Нтони изпрати брат си и го убеждаваше да не се тревожи, нямало нищо страшно, нали той бил изкарал службата. Тоя ден валеше и улицата се бе превърнала в блато.

— Не идвайте да ме изпращате — повтаряше Лука на майка си, — че гарата е твърде далече.

Той стоеше на прага с вързопче под мишница и гледаше дъжда, който се изливаше върху мушмулата. После целуна ръка на дядо си и на майка си и прегърна Мена и братчетата.

Дългата го гледаше, като тръгна с чадъра в ръка, придружаван от целия род, подскачайки по камъните из уличката, която приличаше на блато; и нали беше момче на място, също като дядо си, още докато стоеше на пруста, си бе запретнал крачолите на панталоните, въпреки че щяха да му дадат войнишка униформа и панталоните нямаше да му потрябват.

„Виж, тоя, като отиде там, няма да пише да му пращаме пари — мислеше си старецът — и ако бог рече да го дари с дълъг живот, нашата къща пак ще се замогне.“ Ала бог не го дари с дълъг живот тъкмо защото Лука беше толкова добър. А когато по-късно получиха известие, че е умрял, майка му се измъчваше непрекъснато, загдето го бе пуснала да замине в оня дъжд, без да го изпрати до гарата.

Лука се върна обратно, защото му се късаше сърцето, като гледаше майка си да стои сам-саменичка на пруста, като многострадалната Дева Мария, и й рече:

— Майко! Когато се връщам, ще ви съобщя предварително и всички ще дойдете да ме посрещнете на гарата!

Маруца не забрави тия думи, докато склопи очи, до последния миг на живота си тя се измъчваше и затова, че нейното момче не можа да присъствува на празненството, когато спуснаха „Провиденца“ в морето и се бе струпало цялото село, а Барбара Кьопчовица излезе с метлата да помете стърготините.

— Правя го заради вас — рече тя на Нтони, внука на бай Нтони, — защото „Провиденца“ е ваша.

— С тая метла в ръката приличате на кралица — отвърна й Нтони. — В цяла Треца няма по-добра къщовница от вас!

— Компаре Нтони, сега, като си приберете „Провиденца“, сигурно ще престанете да се отбивате насам.

— Ще се отбивам, ще се отбивам. Пък и оттук ми е най-близо за пущинака.

— Ами, ще се отбивате заради Зурлата; нали щом ви види, застава веднага на прозореца.

— С нея да се занимава Роко Спату, аз си имам други грижи.

— Ех, кой знае колко хубавици са ви завъртели главата, ама не от нашето село, нали?

— Хубавици има и тук, комаре Барбара, аз си знам работата.

— Така ли?

— Честно слово!

— Да, ама вие не им обръщате внимание.

— Напротив! Те на мен не обръщат внимание, защото под прозорците им се разхождат разни контета с лачени обувки.

— Хич не ги и поглеждам тия лачени обувки, кълна се в Богородицата от Онина! Мама казва, че лачените обувки искали да ни лапнат зестрите; тя казва, че някой ден ще грабне хурката и ще му даде да се разбере на тоя дон Силвестро, ако не ме остави на мира.

— Сериозно ли говорите, комаре Барбара?

— Че как иначе!

— Виж, това е хубаво! — рече Нтони.

— В понеделник мама ще ходи на панаира; елате към пущинака.

— В понеделник дядо няма да ме остави дъх да си поема, нали ще спускаме „Провиденца“ на море.

Щом майстор Тури каза, че лодката е готова, бай Нтони с внуците си и всичките си приятели дойде да я вземе и я повлякоха към морето. „Провиденца“ подскачаше по камъните сред заобиколилата я тълпа, сякаш я бе хванала морска болест.

— Оставете на мен! — викаше компаре Кьопчо и гласът му се извисяваше над глъчката; но когато лодката се запъваше в някой камък, другите се потяха и викаха, за да я изблъскат по наредените дървета. — Оставете на мен! Ще ме накарате да я вдигна на ръце и да я пусна право в морето.

— Компаре Тури ще го стори като нищо с тия негови ръчища! — казваха някои. Други пък добавяха:

— Сега Малаволя ще успеят да се оправят.

— Тоя дявол компаре Кьопчо има златни ръце! — чуваха се възклицания. — Вижте само как я оправи! А преди приличаше на съдрана обувка!

„Провиденца“ наистина имаше съвсем друг вид: свежият катран лъщеше, опасваше я широка ивица червена боя, на кърмата стърчеше статуята на свети Франциск, а брадата му сякаш беше от памук; дори и Дългата, за пръв път откакто лодката се бе върнала без съпруга й, се помири с „Провиденца“, но го стори от страх, заради съдия-изпълнителя.

— Да живее свети Франциск! — викаха хората, когато лодката минаваше край тях, а синът на Щурата крещеше по-високо от всички, защото се надяваше, че бай Нтони ще го вземе да му работи на надница. Мена бе излязла на пруста и плачеше — този път от радост; надигна се дори и Щурата и тръгна с тълпата, която вървеше след Малаволя.

— Комаре Мена, кой знае колко сте радостни днес и вие, и цялото ви семейство — обади се Алфио Моска от прозореца отсреща. — Сигурно и аз ще се радвам така, когато успея да си купя муле.

— Ще продадете ли магарето?

— Няма как! Не съм богат като Вани Пицуто; иначе, да си кажа право, не бих го продал.

— Клетото добиче!

— Ако можех да храня още едно гърло, щях да се оженя и нямаше да живея сам като куче! — засмя се Алфио.

Мена не знаеше какво да му отвърне. След малко Алфио продължи:

— Сега, като поправихте „Провиденца“, сигурно ще ви задомят за Брази Чипола.

— Дядо не ми е казвал нищо.

— Ще ви обади по-късно. Има време. А докато се омъжите, кой знае колко работи ще станат, колко път ще извървя с моята каручка! Чух, че в равнината, отвъд града, на строежа на железницата имало работа за всички! За новото вино Сантуца се е спазарила с масаро Филипо, за мен тук няма работа.

Въпреки че Малаволя бяха стъпили отново на крака, бай Чипола продължаваше да клати глава и разправяше, че това било вятър работа: той знаел много добре какво се криело под новия катран.

— Закърпено Провидение! — хилеше се дрогеристът. — Сироп от алтея, буламач от гуми арабикум, като конституционната монархия. Ще видите, че сега ще обложат бай Нтони и с данък върху движимите имоти.

— Карат ни да плащаме и водата, дето е за пиене. Говори се, че щели да сложат акциз и на катрана. Затова бай Нтони побърза да си поправи лодката, въпреки че остана да дължи на майстор Тури още петдесет лири.

— Най-умен излезе вуйчо Разпети, като продаде кредита за лупината на Пачи крак.

— Ако на Малаволя не им потръгне, ще видите, че Пачи крак ще лапне къщата с мушмулата, а „Провиденца“ ще се върне при компаре Тури.

„Провиденца“ се плъзна в морето също като патица, с вирнат нос; шляпаше и се наслаждаваше на хладината, полюшвайки се в зелената вода, която се плискаше в нея, а по боята й играеха слънчеви отблясъци. И бай Нтони се радваше: стоеше разкрачен с ръце отзад и примижаваше също като моряците, когато искат да гледат срещу слънцето, а яркото зимно слънце грееше, полята зеленееха, морето блестеше и синьото небе сякаш нямаше край. Ето как и слънцето, и меките зимни утрини могат отново да радват очите, които дотогава са плакали и са ги виждали от черни по-черни: всяко нещо се подновява, също като „Провиденца“ — достатъчни бяха малко катран, малко боя и няколко дъски, за да възвърне предишния си вид, и само очите, дето са престанали да плачат, защото ги е склопила смъртта, не могат да видят нищо повече.

„Компаре Бастианацо не можа да се порадва на тоя празник!“ — мислеше си комаре Маруца, докато сновеше край стана, за да нарежда основата, защото всички тия летви и гредички ги беше издялал съпругът й, в неделните дни или когато валеше, сам ги беше закрепвал в стената. В тая къща всяко нещо й напомняше за него, мушаменият му дъждобран още стоеше в ъгъла, а изпод леглото се подаваха почти новите му обувки. Мена навиваше масурите, но и тя работеше със свито сърце; мислеше си за компаре Алфио, който се канеше да отиде в Бикока и да си продаде магарето — клетото добиче! — нали младите бързо забравят и очите им все търсят новото, за старото мислят само старците, дето през главата им са минали толкова много неща.

— След като поправихме „Провиденца“ — рече Маруца, като видя, че дъщеря й е толкова угрижена, — дядо ти пак започна да се среща с бай Чипола; тази сутрин, като излязох на пруста, ги видях пак заедно, стояха под навеса на Пепи Назо.

— Бай Фортунато е богат, няма друга работа, затова виси по цял ден на площада — отвърна Мена.

— Да, и синът му Брази е пълен с пари. Сега, като си имаме пак лодка, нашите мъже ще престанат да работят на надница и ще можем да се оправим; а ако бог рече да ни помогне да изплатим и дълга за лупината, ще можем да помислим и за други неща. Ти не се безпокой, дядо ти си знае работата, няма да ви остави да почувствувате, че сте останали без баща, той бди над вас като същински баща.

След малко пристигна и бай Нтони — носеше цял куп мрежи, които закриваха и лицето му.

— Отидох да ги прибера от гемията — обясни той, — искам да ги прегледам дали са здрави, защото още утре ще излезем с „Провиденца“.

— Защо не викнахте Нтони да ви помогне? — запита го Маруца, докато дърпаше мрежите от единия край, а старият се въртеше из двора като чекрък, за да изпънат тия мрежи, които сякаш нямаха край, и приличаше на опашат змей.

— Той остана при майстор Пицуто. Клетото момче, ще има да се трепе цяла седмица! Уф, уж е януари, ама от тия мрежи се посгорещих.

Алеси се смееше на дядо си, като го гледаше такъв почервенял и превит като кука, а дядото му рече:

— Виж какво, навън е оная нещастница Щурата; синът й се върти по цял ден из площада без работа и нямат какво да ядат.

Маруца прати Алеси да занесе на Щурата малко бакла, а старецът избърса челото си с ръкав и добави:

— Сега, като си имаме лодката, ако е рекъл бог да доживеем до лятото, ще си изплатим дълга.

Той говореше все за това и седнал под мушмулата, гледаше мрежите си така, сякаш бяха пълни с риба.

— Ще трябва да побързаме да купим сол, докато не са й сложили данък, както се говори — продължи той и скръсти ръце. — С първите пари, които изкараме, ще се разплатим с компаре Тури Кьопавия, а той обеща да ми даде бурета на кредит.

— В скрина има пет унции злато за Мена — добави Маруца.

— Чудесно! Не искам да правя нови дългове при вуйчо Разпети, сърце не ми дава да го сторя след тая лупина; но все пак би могъл да ми заеме трийсет лири при първото ни излизане с „Провиденца“.

— Я не се занимавайте с него! — рече Дългата. — Парите на вуйчо Разпети носят нещастие! Нощес черната кокошка пак кудкудякаше!

— Клетата животинка! — възкликна старецът и се усмихна, като видя черната кокошка, която шареше из двора с вирната опашка и клюмнал гребен, сякаш беше виновна. — Нали снася всеки ден.

А Мена застана на прага и рече:

— Имаме пълна кошница с яйца; ако компаре Алфио отиде в понеделник в Катания, можете да му ги дадете да ги продаде на пазара.

— Да, и това ще ни помогне да си изплатим дълга! — отсече бай Нтони. — Но когато ви се прияде, хапвайте и вие по някое и друго яйце.

— Не, не ни се ще — отвърна Маруца, а Мена добави:

— Ако ги изядем, компаре Алфио няма да има какво да закара на пазара; сега ще сложим пачите яйца в полога на квачката, защото патетата вървят по пет петака едното.

Дядото я погледна в очите и каза:

— Моето момиче, ти си истинска Малаволя!

Кокошките ровеха пръстта из двора и се грееха на слънце, а квачката лежеше в един ъгъл цялата настръхнала, с перце в клюна, и въртеше глава; в градината, край зида, под зелените клони висеше платно за избелване, а долният му край бе притиснат с камъни.

— Всичко това носи пари — повтори бай Нтони — и ако ни помогне бог, няма да ни изгонят от къщи. Бащино огнище — топло пепелище.

— Сега Малаволя трябва да се молят и на господа, и на свети Франциск, за да уловят много риба — разправяше Пачи крак.

— Ами, ще хванат! В тия лоши години! — възрази бай Чипола. — Няма риба, сякаш и нея я мори холерата.

Компаре Зурлата кимаше с глава, а чичо Кола заговори пак за акциза, с който се канели да облагат солта; сега аншоата можела да си живее спокойно, нямало защо да се бои от параходите, защото никой нямало да хукне да я лови.

— Измислили са още нещо — добави майстор Тури калафатджията, — да обложат и катрана с акциз.

Другите — нали тая работа не ги засягаше, си замълчаха, ала Кьопавия продължи да вика, че щял да спусне кепенците, пък който имал нужда да му бъде поправена лодката, да вземел ризата на жена си и да я използува вместо кълчища. Едва тогава другите се развикаха и разпсуваха. В същия миг се чу свирката на локомотива; от дупката, дето я бяха пробили в хълма, изведнъж изскочиха вагоните на железницата, обвити в дим, и затракаха по склона, сякаш бяха пощурели.

— Това е то! — заключи бай Фортунато. — От едната страна параходите, от другата — железницата. В Треца вече не може да се живее, честно слово!

Слуховете за акциза върху катрана разбуниха цялото село. Кьопчовица побесня от яд, излезе на пруста и се развика, че и тая шмекерия била измислена от оня проклетник дон Силвестро, който се канел да разори селото, защото не го искали за зет; и тя, и дъщеря й не желаели да ги придружава дори на процесията! Станеше ли дума за жених на дъщеря й, комаре Кьопчовица говореше така, сякаш тя щеше да бъде булката. Викаше, че майстор Тури щял да спусне кепенците и много искала да види какво ще правят тогава ония, дето имат лодки — ще изпукат от глад, ще се изядат един друг. Тогава съседките наизлязоха пред вратните с хурки в ръце и се развикаха, че ще изпотрепят тия проклетници от данъчната служба, ще им подпалят и книгите, и къщата, където ги съхраняват. А мъжете, които се прибираха от морето, проснаха мрежите да съхнат и застанаха на прозорците, за да наблюдават революцията, която правеха техните съпруги.

— Цялата тая работа е задето се върна Нтони, внукът на бай Нтони — продължи да нарежда комаре Венера, — и се върти все около фустата на дъщеря ми. Дон Силвестро го е яд, че му слагат рога. Ние не го искаме, той защо се натиска? В края на краищата тя ми е дъщеря, и ще я дам на когото аз пожелая. И чичо Санторо видя, че когато майстор Кала дойде да сватосва дъщеря ми за дон Силвестро, аз му отказах. Дон Силвестро подкокоросва оня проклетник Джуфа, кмета, както си иска! А пък аз не искам да ги знам, нито кмета, нито секретаря. Сега пък гледат да ни насилят да спуснем кепенците, защото не позволявам на всеки поплювко да ми лапне парите! Ама че хора, а! Защо не увеличат акциза на виното или на месото, дето и без това никой не го яде? Да, ама това няма да е по волята на масаро Филипо, заради Сантуца, дето и двамата вършат смъртен грях, а тя си окачила иконката на Дева Мария, за да крие мръсотиите, които върши, пък оня абдал чичо Санторо не вижда нищо. Всеки дърпа чергата към себе си, като компаре Назо, дето е по-дебел и от свинете си! Ама и ние сме едни умници! Сега ще ги научим ние тия дървени глави, дето са виновни и за лошата година!

Майстор Тури Кьопавия се мяташе по пруста с чука и лоста в ръце, заплашваше, че кръв ще се лее, и с вериги да го вържат, пак щял да ги скъса. Гневът нарастваше от вратня на вратня, също като морски вълни през буря. Дон Франко, нахлупил широкополата си шапка, потриваше ръце и разправяше, че народът надигал глава, а когато дон Микеле минаваше край него с пистолета на пояс, смееше му се право в очите. Мъжете започнаха да се влияят от жените си, събираха се и един друг разпалваха гнева си; губеха си времето и висяха по цял ден на площада със скръстени ръце, зяпнали в устата дрогериста, който им говореше шепнешком — за да не го чуе жена му, която беше на горния етаж, — че ако не били пъзльовци, трябвало да направят революция; работата не била до акциза върху солта или върху катрана, трябвало да се изгради нов дом, на власт трябвало да дойде народът. Но някои се мръщеха и му обръщаха гръб, като казваха:

— Той иска да ни управлява! Дрогеристът е от ония революционери, дето искат бедняците да мрат от глад!

Те предпочитаха да прескочат до кръчмата на Сантуца, защото там имаше хубаво вино, което караше кръвта да заиграе, а пък компаре Чингиалента и Роко Спату пиеха за десет души. И тъй като ставаше дума за данъците, заговориха и за данъка върху „козината“, както наричаха данъка за товарния добитък; споменаха също, че се канели да увеличат и акциза за виното.

— Дявол да го вземе! Тоя път ще стане, каквото ще стане! Ама че работа, а!

Хубавото вино ги караше да си дерат гърлата, та те бързо пресъхваха — какво пък, нали акцизът за виното още не беше увеличен; тия, дето бяха успели да си пийнат порядъчно, бяха запретнали ръкави, размахваха юмруци и се заяждаха дори и с мухите.

— Това е добре дошло за Сантуца! — викаха те.

А синът на Щурата, нали нямаше пари за пиене, бе застанал пред вратата и викаше, че искал някой да го убие, защото вуйчо Разпети не го взимал на работа и за половин надница заради брат му Менико, който се бе удавил заедно с лупината. А Вани Пицуто затвори дюкяна си, защото никой не идваше вече при него да се бръсне, пъхна бръснача в джоба си, започна да ругае наляво и надясно и заплюваше всички, дето само свиваха рамене и отиваха да си гледат работата, носейки веслата на рамо.

— Ама че мърши! Хич и не мислят за отечеството! — дереше се дон Франко и смучеше яростно лулата си, насмалко да я глътне. — И пръста си няма да помръднат за своята страна!

— Нека си приказват! — разправяше бай Нтони на внука си, който се заканваше, че ще строши главите на тия, дето го наричаха мърша. — Със своите дрънканици няма да ни дадат нито хляб, нито някой петак, за да си изплатим дълга.

Вуйчо Разпети, който беше от хората, дето предпочитат да си гледат работата, а когато му пиеха кръвчицата с данъци, се пукаше от яд, но си мълчеше от страх да не стане още по-лошо, престана да идва на площада и да се подпира на зида на камбанарията; стоеше си у дома, на тъмно, и четеше молитва след молитва, за да уталожи гнева си срещу ония, дето крещяха, дето искаха да разорят селото и да ограбят тия, които си бяха скътали някоя и друга пара за черни дни.

— Прав е човекът — говореха за него в селото, — той сигурно има пари, с лопата да ги ринеш. А към тях е добавил и петстотинте лири за лупината, дето му ги даде Пачи крак.

А Осата, нали си имаше само една нива и не се боеше, че ще й я задигнат, сновеше из селото позеленяла от яд, с разпуснати коси, размахваше ръце и викаше и заради вуйчо си; разправяше, че вуйчо й го одирали жив всеки шест месеца с поземления данък, затова тя щяла да избоде очите на бирника, ей с тия ръце, само да посмее да се отбие още веднъж при вуйчо й. Сега тя навестяваше непрекъснато ту комаре Грация, ту братовчедката Ана, ту Зурлата, кога уж за едно, кога уж за друго, само и само да разбере как върви любовта на компаре Алфио със Света Агата, защото искаше да унизи и Света Агата, и всички Малаволя. Затова дрънкаше, че не било вярно, дето Пачи крак бил купил кредита за лупината, защото Пачи крак не е помирисвал петстотин лири през живота си, та вуйчо Разпети продължавал да държи Малаволя в ръцете си и можел да ги смачка като буболечки, толкова бил богат; а тя не сторила добре, като му отказала заради черните очи на един човек, който не притежавал друго освен една магарешка каручка, пък вуйчо Разпети я обичал като зениците на очите си, въпреки че сега не я пускал у дома си от страх да не го оберат.

По-заможните, като бай Чипола или масаро Филипо градинаря, дето можеха да пострадат, си стояха по къщите, бяха залостили вратните и не смееха да си подадат носа; затова Брази Чипола изяде един плесник от баща си, когато той го завари да стои на вратнята и да зяпа като будала към площада. Щом духовете се развълнуваха, едрите риби се скриха под водата, не смееха да се покажат, същото направиха и по-дребните, а кметът се мотаеше и не знаеше какво да прави.

— Не виждате ли, че си играят с вас, както си искат! — кипна дъщеря му Бета. — Забъркаха ви в тая каша, а после побързаха да ви обърнат гръб и ви оставиха сам да се оправяте; ето какво значи да се оставяте да ви води за носа оня мошеник дон Силвестро.

— Мен никой не може да ме води за носа! — рипна Копринената буба. — Кмет съм аз, а не дон Силвестро!

А дон Силвестро разправяше, че майстор Кроче Кала носел панталони по погрешка и че кметската длъжност се изпълнявала от дъщеря му Бета. Така горкият Кала се намираше между чук и наковалня. Сега, когато бе настанало това смутно време, той трябваше да се оправя сам с разярената тълпа и съвсем се бе объркал.

— Добре де, какво ви засяга тая работа? — викаше Бета. — И вие ще постъпите като другите. Щом са против акциза върху катрана, дон Силвестро ще измисли нещо друго.

Дон Силвестро обаче проявяваше по-голяма твърдост и продължаваше да обикаля из селото, все едно, че не бе станало нищо; щом го забележеха, Роко Спату и Чингиалента бързаха да влязат в кръчмата, за да не се изтърват да направят нещо нередно, а Вани Пицуто псуваше здравата и стискаше бръснача в джоба на панталоните си.

Дон Силвестро не им обръщаше внимание, спираше при чичо Санторо да си побъбрят и му пускаше в ръката две стотинки.

— Хвала богу! — възкликваше слепецът. — Това е дон Силвестро, секретарят; иначе нито един от тия, дето идват тук да крещят и удрят с юмруци по масите, не ми дава нито стотинка милостиня за упокоение на душите в чистилището; и разправят, че щели да избият всички — и кмета, и секретаря. Така говорят и Вани Пицуто, и Роко Спату, и компаре Чингиалента. Вани Пицуто тръгна бос, за да не го позная, ама аз го усещам, защото все си влачи краката и вдига прах като овцете.

— Защо се бъркате в тия работи? — караше се дъщеря му Сантуца, щом дон Силвестро си отидеше. — Това не е наша работа. Кръчмата е като морско пристанище: едни идват, други си отиват, трябва да сме приятели с всички, не бива никому да бъдем верни; всеки човек си има душа, всеки трябва да си гледа интереса и да не съди прекалено строго ближния си. Компаре Чингиалента и Роко Спату харчат пари при нас. Разбира се, не искам да кажа същото и за Пицуто, дето продава мастика и все гледа да ни отмъкне клиентите.

После дон Силвестро се отбиваше при дрогериста, който завираше в лицето му голямата си брада и му казваше, че е дошло време да се сложи край на всичко, че всичко трябва да се обърне с краката нагоре и да се подреди отново.

— Искате ли да се обзаложим, че тоя път няма да ви се размине? — отвръщаше дон Силвестро, като бръкваше с два пръста в джоба на жилетката си и изваждаше оттам някоя нова монета от дванайсет тарѝ. — Данъците се увеличават и някой ден ще трябва наистина да сложим край на всичко. Трябва Да сменим Копринената буба, дето се оставя дъщеря му да го води за носа и да управлява, вместо него!

На масаро Филипо му било все едно, а бай Чипола само се перчел и разправял, че и да го пребият, пак нямало да се съгласи да стане кмет.

— Всички са от един дол дренки, от бурбонската клика; всички са негодници, днес разправят едно, утре — друго, който кресне последен, той е прав. Хората са прави да протестират срещу това правителство, дето ни изсмуква кръвчицата по-лошо и от пиявиците, но, волю или неволю, парите ще трябва да се съберат. За кмет ни трябва умен човек, и да е либерал като вас.

Тогава дрогеристът почваше да обяснява какво щял да направи той, как щял да уреди всичко, а Дон Силвестро го слушаше мълчалив, съсредоточен, сякаш беше на литургия. Трябвало да помислят да подменят и общинския съвет; бай Нтони не го искаха, защото бил чудак, а освен това станал причина и за смъртта на сина си Бастианацо — виж, той беше умна глава, ех, ако беше жив! — че отгоре на всичко забъркал и снаха си в дълга за лупината, та сега тя останала само с ризата на гърба си. Ами ако почне да гледа по същия начин и общинските работи?

Но щом Госпожата се покажеше на прозореца, дон Франко бързаше да промени разговора и възкликваше:

— Какво хубаво време, а? — и намигаше скришом на дон Силвестро, за да му намекне, че има да му казва още много други неща.

„Иди, че вярвай на такъв човек, дето се бои от жена си“ — мислеше си дон Силвестро.

Бай Нтони беше от тия, дето само свиваха рамене и си гледаха работата, а когато внукът му искаше да отиде на площада, за да разбере какво става, той му казваше:

— Ти си гледай работата; всички тия викат, защото така им изнася. За нас най-важното е да си изплатим дълга.

И компаре Моска беше от тия, дето си гледаха работата, затова минаваше най-спокойно с каручката си край хората, които викаха и размахваха юмруци.

— Не се ли боите от данъка за козината? — питаше го Мена, когато го виждаше да се връща с каручката и запъхтяното магаре, което пристъпяше едва-едва, с клепнали уши.

— Безпокоя се, разбира се, но за да мога да платя данъка, трябва да работя, иначе ще вземат и козината, и магарето, и каручката.

— Разправят, че се канели да избият всички! Боже господи! Дядо заръча да залостваме вратата и да не отваряме, когато тях ги няма. Утре пак ли имате работа е каручката?

— Да, ще трябва да закарам една кола вар на майстор Кроче Кала.

— Ама защо ще ходите при него? Нали знаете, че той е кмет и могат да убият и вас!

— Той казва, че тая работа не го засягала, че си бил зидар и трябвало да довърши зида на лозето на масаро Филипо, а пък щом не били съгласни с акциза върху катрана, дон Силвестро щял да измисли нещо друго.

— Нали ви казвах, че това е работа на дон Силвестро! — викна Кьопчовица, която все ходеше с хурка в ръка и гледаше да налива масло в огъня. — Това е работа на хайдуци, на хора, дето няма да изгубят нищо и няма да плащат акциз за катрана, защото нямат дори една треска в морето. Дон Силвестро е виновен — продължаваше да си дере тя гърлото, сновейки из селото — и оня мошеник Пачи крак, дето няма лодка, а живее на чужд гръб и е ортак с тогова и оногова. И ако искате да знаете, не е вярно, че е откупил кредита на вуйчо Разпети! Тая шмекерия са я скроили двамата с Оглушката, за да ограбят ония клетници! Пачи крак никога не е и помирисвал петстотин лири!

За да разбере какво приказват за него, дон Силвестро се отбиваше често в кръчмата да си купува пури — тогава Роко Спату и Вани Пицуто почваха да псуват и гледаха да се измъкнат; или пък когато се връщаше от лозето си, спираше да си поприказва с чичо Санторо. Така той узна истината за скалъпената откупка на Пачи крак, но нали беше „християнин“, пък си пазеше и интереса, мълчеше си. Изобщо той си знаеше работата. И понеже Бета, щом го зърнеше, отваряше уста като бясно куче, а майстор Кроче Кала се бе изпуснал да каже, че тия работи не го интересували, дон Силвестро му рече:

— Искате ли да се обзаложим, че тоя път ще ви зарежа?

И не стъпи вече в дома на кмета; нека се оправят сами, а и Бета нямаше да му дрънка непрекъснато, че той искал да провали баща й Кала, че му давал юдински съвети, като Юда, дето продал Христа за трийсет сребърника, защото дон Силвестро възнамерявал да свали кмета за своя лична изгода и да се надува като пуяк из селото.

В неделя, когато съветът трябваше да се събере на заседание, след литургията Дон Силвестро отиде в голямата стая на общината, където преди беше Националната гвардия, седна край чамовата маса и за да не скучае, почна да подостря перата, а в това време Кьопчовица и другите съседки предяха на слънце и викаха, че щели да избодат очите на всички.

Изтичаха да извикат Копринената буба, който довършваше зида на лозето на масаро Филипо; той побърза да навлече новото си палто, изми си ръцете, изтърси дрехите си от варта, но заяви, че ако дон Силвестро не дойде да го покани лично, нямало да се помръдне от мястото си. Бета се развика и видя голям зор, докато го изблъска да излезе от вратата; викаше му, че всеки ще сърба каквото е дробил, а той трябвало да остави другите да правят каквото си щат, само и само да не го махнат от кметството. Но майстор Кала бе видял тълпата пред общината, с хурки в ръце, и затова се опъваше като магаре на мост.

— Ако дон Силвестро не дойде, аз няма да отида — викаше той с облещени очи. — Дон Силвестро все ще измисли нещо.

— Аз ще ви кажа какво да направите! — настоя Бета. — Щом не искат акциза върху катрана, няма да го слагате!

— Я виж ти! Ами откъде ще вземем пари?

— Как така откъде? Ами че от тия, дето имат, от вуйчо Разпети например, или от бай Чипола, или от Пепи Назо.

— Ама че си умница! Та нали те са съветници!

— Ще ги изгоните, ще назначите други; и без това, щом другите не ви искат за кмет, и те няма да ви подкрепят. Вие трябва да удовлетворите желанието на мнозинството.

— Ама и вие жените ги приказвате едни! Като че ли ме крепят хората! Та ти нищо не знаеш! Кметът се избира от съветниците, а съветници могат да станат само определени хора и никой друг. Да не би да искаш за съветници да назначим разни дрипльовци от улицата?

— Щом е така, не закачайте съветниците, изгонете секретаря, оня мошеник дон Силвестро!

— Хубаво де, а кой ще стане секретар? Кой е годен да върши тая работа? Да не би ти, или аз, или бай Чипола, въпреки че дрънка непрекъснато разни мъдрости, като същински философ!

И тъй като Бета не знаеше какво повече да възрази, изля болката си, проклинайки дон Силвестро, който бил господар на селото и държал всички в джоба си.

— Видя ли? — обади се Копринената буба. — Ако не е той, аз просто не знам какво да кажа. Бих искал да те видя теб какво щеше да правиш, ако си на мое място!

Най-сетне дон Силвестро пристигна с невъзмутим вид, с ръце отзад, подсвирквайки си някаква мелодийка.

— Хайде, майстор Кроче! Дръжте се! Няма нищо страшно!

Майстор Кроче се остави дон Силвестро да го поведе и да го сложи да седне на чамовата маса на съвета, пред мастилницата; но от съветниците завариха само Пепи Назо, месаря, целия омазнен, с почервеняло лице, който не се страхуваше от нищо, и компаре Тино Пачи крак.

— Тоя проклетник няма какво да загуби — викаше Кьопчовица от вратата. — Идва тук, за да смуче кръвта на хората, по-лош е и от пиявица, защото живее все на чужд гръб и става ортак с когото му падне, за да си прави шмекериите. Ама че хайдуци и кожодери!

Отначало, за да запази авторитета си на съветник, Пачи крак се правеше, че не чува, но по едно време изгуби търпение, изправи се на сакатия си крак и викна на общинския разсилен майстор Чирино, който беше натоварен да поддържа реда и когато не изпълняваше длъжността клисар, си слагаше червена фуражка.

— Я затворете устата на оная змия!

— Вие бихте предпочели хората да си мълчат, а, компаре Тино?

— Като че ли хората не знаят какво вършите вие, като се правите, че не виждате, когато Нтони, внукът на бай Нтони, идва да задиря дъщеря ви Барбара!

— Вие се правите, че не виждате нищо, мутра такава! Нали жена ви услужва на Осата, която ви посещава всеки ден и стои на вратнята, за да дочака Алфио Моска, а вие им светите. Няма що, хубава работа! Но компаре Алфио хич и не иска да знае за нея, той обича Мена, внучката на бай Нтони, а вие светите на Осата за Тоя, дето духа.

— Сега ще дойда да ти строша рогата! — заплаши я Пачи крак и се повлече край чамовата маса.

— Сега я наредихме! — измърмори майстор Кроче Джуфа.

— Хей, какво е това безобразие? Да не се намирате на улицата? — викна дон Силвестро. — Бас държа, че сега ще изритам всички ви. Сега ще ви дам да разберете!

Но Кьопчовица не искаше и да чуе и заблъска дон Силвестро, който почна да я дърпа за косата, докато най-сетне успя да я отведе зад оградата.

— Я ми кажете, какво толкова искате? — запита я той, когато останаха сами. — Какво ви засяга, че ще сложат акциз на катрана? Да не би да го плащате вие или вашият мъж? Не ви ли е минавало през ума, че ще трябва да го плащат тия, дето ще идват да им поправяте лодките? Чуйте какво ще ви кажа: мъжът ви е голям глупак, загдето се кара с общината и вдига цялата тази гюрултия. Сега трябва да назначаваме други съветници на мястото на бай Чипола и на масаро Мариано, дето за нищо не ги бива, та бихме могли да сложим вашия съпруг.

— Аз не знам нищо — отвърна Кьопчовица и се укроти изведнъж. — Аз не се бъркам в работите на моя мъж. Знам само, че се изяжда от яд. Мога да направя само едно: ако тая работа ще стане, да отида и да му го кажа.

— Идете да му обадите. Щом ви казвам аз, значи, ще стане. Няма да се лъжем я! Ама че работа!

Кьопчовица хукна да доведе мъжа си, който се беше свил в един ъгъл на двора и разчесваше кълчища блед като мъртвец; той не искаше да излезе за нищо на света и викаше, че щели да го накарат да направи нещо нередно, майка му стара!

За да открият „синедриона“ и да решат какво ще правят по-нататък, трябваше да дойдат още бай Фортунато Чипола и масаро Филипо градинаря; но те хич и не мислеха да се вестяват, та хората почнаха да скучаят, а жените седнаха да предат край зида на градината.

Най-сетне двамата пратиха вест, че нямало да дойдат, защото били заети, а другите, ако искали, можели да въведат данъка и без тях.

— Като че ли слушам дъщеря си Бета — измърмори майстор Кроче Джуфа.

— Щом е така, накарайте я да ви помага! — викна дон Силвестро.

Копринената буба млъкна и продължи да си мърмори на ум.

— Ще видите — рече дон Силвестро, — че сега и двамата Кьопчовци сами ще дойдат да ми кажат, че ми дават тяхната Барбара, ама аз ще ги накарам доста да ме помолят.

Заседанието бе закрито, без да са свършили някаква работа. Секретарят поиска да му дадат малко време, за да обмисли; и тъй като Камбаната бе била за обед, съседките бяха побързали да се приберат. Бяха останали само няколко жени, но като видяха майстор Чирино да заключва вратата и да пъха ключа в джоба си, и те се разотидоха, разговаряйки за кавгата между Пачи крак и Кьопчовица.

Вечерта Нтони, внукът на бай Нтони, научи за тия одумки, разруга се и заплаши, че щял да покаже на Пачи крак, че си е изкарал военната служба. Пресрещна го пред къщата на Кьопавия, когато оня се връщаше от пущинака и влачеше сакатия си крак, нарече го негодник, викна му да си гледа работата и да не злослови за семейството на майстор Тури и за това какво вършат, изобщо да не си пъха носа в тия работи. Но и Пачи крак не му остана длъжен.

— Какво бе, какво си седнал да ми се перчиш? Като че ли не те знам какво представляваш!

— Ха сте казали още нещо, ха съм ви строшил рогата!

Като чуха виковете, хората наизлязоха пред вратните и се насъбра сума народ; двамата се сбиха здравата, а Пачи крак, който беше голям хитрец, успя да се вкопчи в Нтони и се свлече с него на земята, та да няма той надмощие поради здравите си крака; почнаха да се търкалят в калта, удряха се и се хапеха също като кучетата на Пепи Назо. Накрая Нтони трябваше да се скрие в двора на Кьопчови, защото ризата му бе станала на парцали, а Пачи крак го отведоха до дома му целия в кръв, също като бедния Лазар.

— Ама че работа! — продължи да крещи комаре Венера, след като затвориха вратата под носа на любопитните съседи. — Ама че работа! Излиза, че мен в тая къща не ме бръснат за нищо. Ще дам дъщеря си на когото си искам.

Момичето бе почервеняло като божур и се скри в стаята си, а сърцето й биеше като на пиленце.

— Я, още малко и да ти откъсне ухото! — каза компаре Тури, докато поливаше главата на Нтони с вода. — Компаре Тино хапе по-лошо и от корсиканско куче.

Нтони още не се беше успокоил и се заканваше, че глави ще се търкалят.

— Чуйте, комаре Венера — каза той на висок глас, — не се ли оженя за дъщеря ви, няма изобщо да се женя.

Момичето седеше в стаята си и слушаше.

— Компаре Нтони, сега не е време да се говори за тия неща, но ако дядо ви се съгласи, аз не бих ви сменила дори за Виктор Емануил.

Компаре Тури си замълча и му подаде края на кърпата, за да се избърше; така че тая вечер Нтони се прибра у дома си от доволен по-доволен.

Но клетите Малаволя, като научиха за сбиването на Нтони с Пачи крак, се изплашиха, че съдия-изпълнителят може да дойде всеки момент и да ги изгони от къщата, защото наближаваше Великден, а те с големи мъки бяха успели да съберат едва половината от парите за дълга.

— Виждаш ли какво значи да се навърташ там, дето има мома за женене — разправяше Маруца на Нтони. — Сега всички говорят само за вас. Жал ми е за Барбара.

— Аз ще се оженя за нея! — отсече Нтони.

— Какво? — възкликна дядо му. — Без да питаш мен? И майка си ли не уважаваш? Когато баща ти се ожени за тая жена, дето стои пред теб, най-напред каза да обадят на мен. Баба ти беше още жива и дойде да ми го каже под смокинята в градината. Днес никой не постъпва така, никой не тачи старѝте. На времето казвахме: „Слушай старѝте и няма да сгрешиш.“ Знаеш ли, че най-напред трябва да задомим сестра ти Мена?

— Ама и аз имам един късмет! — развика се Нтони, като почна да си скубе косата и да тупа от яд с крака. — Блъскам по цял ден! Не се отбивам в кръчмата! Нямам пукната пара! А сега, като си намерих момиче, не мога да се оженя за него. Защо ли ми трябваше да се връщам от войниклъка?

— Слушай! — сряза го дядото, като се изправи с мъка поради болките, които пронизваха гърба му. — Я по-добре иди да си легнеш! И да не приказваш такива работи пред майка си!

— Блазе му на брат ми Лука, че е войник! Той поне е по-добре от мен — измърмори Нтони и се прибра.