Джовани Верга
Семейство Малаволя (8)

VIII

Клетият Лука не беше нито по-добре, нито по-зле; изпълняваше си дълга, както правеше и у дома си, и това му стигаше. Вярно е, че не пишеше често — марките за писмото струваха двайсет стотинки; не беше пратил и снимка, защото като малък все му се подиграваха, че имал магарешки уши; вместо това от време на време слагаше в плика по някоя банкнота от пет лири, които изкарваше, прислужвайки на офицерите.

Дядото бе казал: „Първо трябва да задомим Мена.“ Той още не отваряше дума по тоя въпрос, но това не излизаше от ума му; а сега, след като бяха успели да скътат нещичко в скрина, за да изплатят дълга, бай Нтони бе пресметнал, че като осолят и аншоата, ще могат да се разплатят с Пачи крак и къщата щеше да остане за зестра на внучката. Затова на няколко пъти той и бай Фортунато се уединяваха и си шушукаха на брега, докато чакаха гемията, или сядаха на припек пред църквата, когато нямаше хора. След като момичето щеше да получи зестра, бай Фортунато не беше склонен да престъпва дадената дума, още повече, че оня абдал, синът му Брази, му създаваше непрекъснато главоболия, като тичаше подир момичета, дето си нямаха нищичко.

— Дадена дума — хвърлен камък — повтаряше той.

Мена седеше край стана, но след като дядо й се срещаше непрекъснато с компаре Фортунато и не пропускаше да отваря дума за него в къщи, сърцето на Мена често се късаше от мъка — момичетата подушват лесно някои работи, — а пред очите й се изпречваше един образ — сякаш тоя клетник компаре Алфио бе окачен на стана, наред с ликовете на светиите. Една вечер, когато всички врати бяха вече затворени и по уличката не се виждаше жива душа, тя остана до късно — пъхнала ръце под престилката, защото беше студено, — за да дочака компаре Алфио и неговата каручка. Поздрави го от вратата.

— Вярно ли е, че в началото на месеца отивате в Бикока? — обади се тя по едно време.

— Още не. Първо трябва да прекарам над сто товара вино за Сантуца, а после — каквото бог дал.

А тя не знаеше какво да отвърне на компаре Алфио, докато той шеташе из двора да разпрегне магарето, да окачи хамутите на гредата и ходеше насам-натам с фенера в ръка.

— Ако отидете в Бикока, кой знае кога ще се видим пак — обади се Мена с треперлив глас.

— Защо? Да не би и вие да напускате селото?

Клетото момиче стоя дълго, без да обели дума, въпреки че беше тъмно и нямаше да я види никой. От време на време откъм затворените врати на съседите долиташе глъчка: хората разговаряха, плачеха деца, тракаха чинии, така че никой нямаше да ги чуе.

— Събрахме половината от парите, за да се издължим на Пачи крак; остатъка ще платим, след като осолим аншоата.

Щом чу това, Алфио остави магарето насред двора и излезе на улицата:

— Значи, след Великден ще ви омъжат, така ли?

Мена замълча.

— Нали ви казвах! — добави компаре Алфио. — Нали видях бай Нтони да разговаря с бай Чипола.

— Да става каквото е рекъл бог — рече Мена. — За мен е все едно дали ще се омъжа, или не, важното е да си остана тук.

— Ех — въздъхна Моска, — колко е хубаво човек да е богат като сина на бай Чипола: хем ще може да се ожени, за която пожелае, хем ще може да си стои, където той иска.

— Лека нощ, компаре Алфио — обади се по едно време Мена, която бе останала още малко, за да погледа окачения на оградата фенер и магарето, дето зобеше копривата край зида. Компаре Алфио й каза лека нощ и влезе да прибере магарето в обора.

Оная безсрамница Света Агата — мърмореше Осата, която се отбиваше непрекъснато у Пачикракови — ту уж да й услужат с игли за плетене, ту уж да им донесе малко бакла от нивата си, — оная безсрамница Света Агата прави, струва, все около компаре Алфио се върти! Не го оставя и да се почеше! Безобразие! — Тя продължаваше да мърмори из улицата, а Пачи крак бързаше да затвори вратнята и й се плезеше зад гърба.

— Тая Оса е побесняла като кучка! — изхили се компаре Тино.

— Нея пък какво я засяга тая работа? — запита комаре Грация.

— Засяга я, и още как! Нали се заяжда с всички, които рекат да се задомяват, та сега е нарочила Алфио Моска.

— Кажи й, че не обичам да светя на никого. На всички е ясно, че тя кисне у нас заради компаре Алфио, а Кьопчовица разправя, че сме вършели тая работа, защото така ни изнасяло.

— Тая Кьопчовица вместо да се занимава с чуждите трески за дялане, да гледа своите, че не са малко! Мръсница недна! Примамва у дома си Нтони на бай Нтони, въпреки че и старият, и цялото семейство са против тая работа, хич и не искат да чуят. Я затвори прозореца! Слушай, днес висях цял половин час да гледам сеир — бях се свил зад зида, та кръстът още ме боли, — за да чуя какво си приказват Нтони и Барбара. Нтони беше се измъкнал от „Провиденца“, уж да вземе големия харпун за кефалите, и казваше на Барбара: „Щом дядо не иска, какво ще правим?“ — „Ами ще избягаме, а после те — няма как — ще ни оженят“ — отвърна му тя.

Бас държа, че и майка й също подслушваше. Тая вещица ги прави едни! Ама сега ще ги направя за смях на цялото село. Разказах тая работа на дон Силвестро, а той ми рече: „Бас държа, че Барбара сама ще ми падне в ръцете като зряла круша.“ Не слагай резето на вратата, защото чакам Роко Спату.

А за да му падне Барбара в ръцете като зряла круша, дон Силвестро бе измислил такава дяволия, за която нямаше да се досети и калугерът, дето им подсказваше числа да играят на лотото.

— Искам да се отърва от всички, дето се опитват да ми отнемат Барбара — каза той. — Остане ли без кандидати, техните, щат не щат, ще дойдат сами да ме молят; тогава ще падне голям пазарлък, също като на панаира, когато има малко купувачи.

Между тия, които се опитваха да вземат Барбара, бяха и Вани Пицуто — той ходеше да бръсне майстор Тури, когато го схващаше ишиасът, — и дон Микеле: на него пък му беше омръзнало да се шляе без работа, с пистолета на пояс, и когато не киснеше зад тезгяха на Сантуца, за да убие времето, задиряше хубавите момичета. Отначало Барбара отвърна на неговите задявки, но след като майка й каза, че хората като него са готованци и копои и че пришълците не са партия за тях, Барбара го заряза изведнъж, въпреки големите му мустаци и фуражката с ширити; дон Микеле побесня от яд и продължи да минава нарочно из улицата с нахлупена до веждите фуражка, сучейки мустаци. А пък в неделя си слагаше шапката с перото и отиваше в дюкяна на Вани Пицуто, за да я огледа от глава до пети, докато тя отиваше с майка си на църква. Дон Силвестро също започна да ходи да го бръснат заедно с ония, дето чакаха да свърши службата, като се грееха на мангала за топлата вода и си разказваха смешки.

— На тая Барбара ще й изтекат очите по Нтони Малаволя — разправяше дон Силвестро. — Бас държа, че той ще се ожени за нея! Виждате ли, ето го там, стои с ръце в джобовете и я чака.

Тогава Вани Пицуто остави дон Микеле, както го бе насапунисал, и застана на вратата.

— Какво парче, господи! Как върви, забила нос в наметалото, права като свещ! И като си помисля, че ще я вземе оня дръвник Нтони Малаволя!

— Чуйте какво ще ви кажа: ако Пачи крак настои да си получи парите, Нтони няма да се ожени за нея. Ако Пачи крак лапне къщата с мушмулата, Малаволя ще си имат съвсем други грижи на главата.

Вани Пицуто се върна при дон Микеле и го хвана за носа.

— Е, дон Микеле, какво ще кажете? Нали и вие я задиряхте? Но това момиче скъпо се продава.

Дон Микеле замълча, после се изчетка, засука мустаци и си нахлупи шапката пред огледалото.

— За тая мома трябва друго, а не шапка с перо! — изхили се Пицуто.

Най-сетне един ден дон Микеле избухна:

— Дявол да го вземе, ако не беше тая шапка с перото, досега да съм накарал оня негодник Малаволя да ми свети!

Дон Силвестро побърза да разкаже всичко на Нтони и му подхвърли, че старшията е опасен човек, който не обича да му се бъркат в работите, и че сигурно го е намразил.

— Плюя му аз на мутрата на тоя дон Микеле! — отвърна Нтони. — Знам много добре защо ме мрази, но няма да го огрее; излишно е да си търка ботушите и да се шляе пред къщата на Барбара с оная фуражка с ширитите и да се перчи, като че ли има на главата си корона; никой не обръща внимание нито на него, нито на неговата фуражка.

Когато го срещнеше, Нтони се втренчваше в него с премрежени очи, както се полага на ербап момче, дето е ходило войник и си знае работата. А дон Микеле напук на него продължаваше да се разхожда из уличката, защото, ако не беше тая шапка с перото, щеше да му свети маслото.

— Тия ще се хванат за гушата! — разправяше Вани Пицуто на всички, които се отбиваха при него да ги обръсне или да си купят пури, въдици, кукички или кокалени копчета, от ония, дето струваха по пет за петак.

— Рано или късно дон Микеле и Нтони Малаволя ще се хванат за гушата! Но тая пуста шапка с перото му връзва ръцете на дон Микеле. Виж, той би платил скъпо и прескъпо на Пачи крак, ако го отърве от тоя дръвник Нтони.

Дори синът на Щурата, който се мотаеше по цял ден без работа, щом ги срещнеше, тръгваше веднага след тях, за да види какво ще стане.

А Пачи крак, когато идваше да се бръсне и му казваха, че дон Микеле би му платил скъпо и прескъпо, за да го отърве от Нтони Малаволя, се надуваше като пуяк, загдето бе станал толкова важна личност в селото.

Вани Пицуто му повтаряше:

— Старшията е готов на всичко, за да може да държи Малаволя в ръцете си така, както ги държите вие. Защо не му върнете с лихвите на Нтони заради оня побой?

Пачи крак свиваше рамене и грееше ръце над мангала. Тогава дон Силвестро се ухили и отговори вместо него:

— На майстор Вани му се ще да вади кестените от огъня с ръцете на Пачи крак. Вие знаете, че комаре Венера не иска нито пришълци, нито фуражки с ширити; така Пицуто ще се отърве от Нтони Малаволя и ще остане единствен кандидат на момичето.

Вани Пицуто си замълча, но не можа да мигне цяла нощ.

„Какво пък, няма да е чак толкова зле! — мислеше си той. — Цялата работа е да издебна удобен момент, за да навия Пачи крак.“

Удобният момент дойде тъкмо навреме. Една вечер, когато Роко Спату не се весна никакъв, Пачи крак по късна доба идва на няколко пъти да пита за него; беше блед като платно и гледаше изплашено, пък митничарите се бяха разтичали — изглеждаха много заети и душеха като хрътки; с тях вървеше и дон Микеле с пистолет на пояс, с напъхани в ботушите панталони.

— Ако отървете дон Микеле от Нтони Малаволя, ще му направите голяма услуга — настоя Пицуто пред компаре Тино, който бе дошъл уж да си купи пура, а се бе заврял в най-тъмното кътче на дюкянчето.

— Ще му направите голяма услуга, ще ви стане приятел за цял живот!

— Ех, де да беше така! — въздъхна Пачи крак, който тази вечер си бе глътнал езика, и си замълча.

През нощта накъм Ротоло и из цялата равнина ехтяха изстрели, сякаш бяха наизлезли на лов за пъдпъдъци.

— Какви ти пъдпъдъци! — мърмореха рибарите, като скачаха в леглата си и се ослушваха. — Това са пъдпъдъци на два крака, от тия, дето прекарват контрабанда захар, кафе и копринени кърпи. Нали снощи дон Микеле сновеше из улиците с пистолет на пояс и напъхани панталони в ботушите!

Рано сутринта, преди да съмне — дори фенерът пред вратата още не бе угасен, — Пачи крак дойде да пийне една чашка в дюкяна на Пицуто, но изглеждаше като пребито псе; не разказваше както обикновено смешки, а разпитваше тогова и оногова каква е била тая олелия, виждали ли са Роко Спату и Чингиалента и току сваляше шапка на дон Микеле, който седеше с подпухнали от безсъние очи и прашни ботуши, и настояваше да го черпи. Но дон Микеле вече се бе отбивал в кръчмата, където Сантуца му бе наляла от хубавото вино и му бе казала:

— А бе, човече божи, защо рискувате живота си? Нали ако загинете, след вас в гроба ще влязат и други?

— Аз си изпълнявам дълга! Ако нощес ги бях сгащил заедно със стоката, и ние щяхме да спечелим нещо, дявол да го вземе!

— Ако някой ви подшушне, че масаро Филипо се е опитвал да си прекара виното контрабанда, не му вярвайте, кълна ви се в тая икона с лика на Мария, дето ми виси на гърдите! Това са лъжи на безсъвестни хора, дето гледат само да навредят на ближния си!

— Не, не, аз знам какво са прекарвали! Копринени кърпи, захар и кафе — стока за повече от хиляда лири, майка му стара! Изплъзнаха ми се от ръцете като змиорки, ала аз тая шайка я дебна и следващия път няма да се измъкнат!

Пачи крак настояваше:

— Дон Микеле, пийнете си една чашка, ще ви стопли стомаха, нали не сте мигнали цяла нощ.

Дон Микеле беше в лошо настроение и пухтеше.

— Щом ви черпи, пийнете си — обади се Вани Пицуто. — Щом компаре Тино черпи, значи, че има пари.

Тоя хитрец е пълен с пари, нали откупи дълга на Малаволя, а те за отплата взеха, че го напердашиха.

Дон Микеле се поотпусна и се ухили.

— Дявол да го вземе! — викна Пачи крак и удари с юмрук по масата, като се престори, че кипва от яд. — Какво, вие да не мислите, че имам намерение да пратя тоя калпазанин Нтони да си изкупува греховете чак в Рим?

— Браво! — подкрепи го Пицуто. — Ако бях аз, нямаше да му се размине. Нали, дон Микеле?

Дон Микеле изръмжа и кимна с глава.

— Аз ще им дам да разберат, и на Нтони, и на цялата му фамилия! — заплаши Пачи крак. — Няма да ставам за смях на цялото село я! Вие, дон Микеле, не се безпокойте.

После си тръгна, като куцукаше и псуваше, сякаш наистина му бе притъмняло от яд, а в това време си казваше: „Няма как, човек трябва да дружи с тия копои“ — и докато обмисляше как трябва да постъпи, за да се сдружи с тях, стигна до кръчмата, където чичо Санторо му каза, че Роко Спату и Чингиалента изобщо не са се вестявали; после намина при братовчедката Ана, а тя, клетницата, не бе мигнала цяла нощ, стоеше на вратата бледа като платно и току се оглеждаше на разни страни. Там Пачи крак срещна и Осата, която бе дошла да пита комаре Грация дали не й се намира малко мая за хляб.

— Току-що срещнах компаре Моска — рече й Пачи крак, който искаше да си поприказва с нея. — Беше без каручката си, бас държа, че отиваше към пущинака, зад градината на Света Агата. „Да любиш съседката, е голяма сгода, хем я виждаш често, хем не губиш време“.

— Ама и тая Мена е една светица, на стената да я окачи човек! — изръмжа Осата. — Искат да я задомяват за Брази Чипола, а тя продължава да върти ту тоя, ту оня! Пфу! Ама че мръсотия!

— Оставете я! Оставете я! Нека си прави каквото си иска. Така другите ще разберат що за човек е тя и ще им се отворят очите. Ама компаре Моска не знае ли, че искат да я омъжат за Брази Чипола?

— А бе нали знаете какви са мъжете: погледне ли ги някоя кокона, тозчас хукват подир фустата й да се забавляват. Но когато имат сериозни намерения, си търсят други, от тия, дето са като мене.

— На компаре Моска му трябва жена като вас.

— Аз не съм хукнала да се задомявам, но у мен ще намери каквото му трябва. Нали си имам нивата, никой не я е нарочил, като къщата с мушмулата, дето ха е задухал северният вятър, ха я е отнесъл. Трябва да видим само дали тоя вятър наистина ще задуха!

— Не се тревожете! Не се тревожете! Времето не се задържа все хубаво, излиза и вятър, дето отвява клоните. Днес трябва да си поговоря с вуйчо ви Оглушката за оная работа, сещате се за коя, нали?

Оглушката нямаше нищо против да си поговорят за тая работа, дето не й се виждаше краят. „Почнеш ли да протакаш, край няма.“ Бай Нтони му пееше все една и съща песен, че Малаволя са почтени люде и ще му се издължат, ала той много искаше да види откъде ще вземат пари. В селото всеки знаеше какво притежават другите, до стотинка, а тия почтени люде Малаволя, дори и да продадяха душата си на дявола, пак нямаше да смогнат да платят до Великден поне половината; и за да им вземе къщата с мушмулата, той трябваше да харчи за изпълнителни листове и други разноски; знаеше го много добре, и дон Джамария, и дрогеристът бяха прави, като казваха, че властта им одирала кожата; той, вуйчо Разпети, беше не само против тия, дето слагаха данъците, но и против другите, дето не ги искаха и така разбунваха селото, че нито един почтен човек не можеше да си легне спокоен, без да се бои, че ще го ограбят; когато дойдоха да го запитат иска ли да стане кмет, той отвърна: „Само това ми липсва! Кой ще ми гледа имота? Аз искам да си гледам моите работи.“

На всичко отгоре бай Нтони възнамеряваше да задоми внучката си, бяха го видели да обикаля заедно с компаре Чипола, каза му го чичо Санторо, а пък Пачи крак сводничеше на Осата и служеше за параван на оня нехранимайко Алфио Моска, който искаше да й лапне нивата.

— Ще ви я измъкне под носа, мене слушайте! — шушнеше му Пачи крак, за да го убеди. — А вие само крещите и беснеете из къщи. Племенницата ви е влюбена до уши в оня, върви подир него като сянка. Когато се отбива у нас, за да си поговори с жена ми, аз, от уважение към вас, не мога да й блъсна вратата под носа; все пак тя е ваша племенница, нали сте от една кръв!

— Да ви се не види уважението! От уважение към мен ще направите така, че ще загубя нивата.

— Ще я загубите, и още как! Ако Мена Малаволя се омъжи за Брази Чипола, компаре Моска, за да се утеши, ще бъде принуден да вземе Осата.

— Ако ще да я вземе и дяволът! — кресна най-сетне вуйчо Разпети, който бе съвсем замаян от дрънканиците на компаре Тино. — Хич не ме интересува. Тая проклетница ме накара да извърша сума ти грехове. Аз си искам своето, дето съм го спечелил с пот и кръв на челото, дето е като кръвта Христова в потира за причастие, а всички — и компаре Алфио, и Осата, и Малаволя, се надпреварват да ме ограбят, сякаш всичко, дето имам, е крадено. Но сега ще заведа дело и ще взема къщата.

— Както кажете. Решите ли, веднага ще заведа дело.

— Недей! Нека почакаме до Великден: казана дума, хвърлен камък; но ще ги накарам да ми се издължат до стотинка, няма да се съглася на никакви отсрочки, няма да слушам никого.

А Великден наближаваше. Хълмовете бяха почнали да навличат зелената си премяна, разцъфтяха се и опунциите. Момите бяха насадили босилек по прозорците и там се въртяха бели пеперуди; дори хилавите жълтуги в пущинака и те бяха пуснали бледите си цветчета. Сутрин зелените и жълти керемиди на покривите димяха, а врабчетата се гонеха по тях чак до залез-слънце.

Къщата с мушмулата също бе придобила празничен вид: дворът бе пометен, мрежите и сечивата бяха подредени и висяха по пречките край зида, в градината се зеленееха зелки и марули, голямата стая бе отворена и обляна от слънцето, та и тя сякаш изглеждаше доволна, и всичко говореше, че наближава Великден. Към обед старците излизаха край вратните, а момите пееха на пералището. Колите пак започнаха да пътуват нощем и вечер уличката се изпълваше отново с глъчката на съседите, които се събираха на приказки.

— Комаре Мена ще става булка — разправяха те. — Майка й се е заела да й приготвя чеиза.

Изтекло бе доста време, а времето отнася със себе си и хубавото, и лошото. Сега комаре Маруца кроеше и шиеше от сутрин до вечер, а Мена дори не я питаше защо прави това; една вечер й докараха в къщи Брази Чипола, придружен от баща му бай Фортунато и цялата му рода.

— Компаре Чипола ви идва на гости — каза бай Нтони и ги покани да влязат; той се преструваше, че това е случайно, но в кухнята вече света Агата, а Брази Чипола, който бе седнал на стола и бе притиснал ръце между коленете си, ги потриваше скришом от радост и не откъсваше очи от нея като омагьосан.

— Той е дошъл със сина си Брази, който вече е пораснал — продължи бай Нтони.

— Така е, децата растат и ни избутват полека-лека към гроба — отвърна бай Фортунато.

— Пийнете си чаша вино, бива си го — рече Маруца, — а леблебиите ги е изпекла моята дъщеря. Не знаех, че ще дойдете на гости, та съжалявам, че не мога да ви нагостя, както ви се полага.

— Минавахме тъдява — отвърна бай Чипола, — та рекохме да се отбием при комаре Маруца.

Брази натъпка джобовете си с леблебии, без да откъсва поглед от момата, после палавниците побързаха да опразнят паницата, а Нунциата, която държеше детето в ръце, напразно се опитваше да ги смири, като им говореше шепнешком, сякаш се намираше в църква. През това време старците седнаха на приказка под мушмулата, а съседките ги заобиколиха и току хвалеха момата, че била голяма къщовница и къщата й блестяла от чистота. „Дъщерята става, както я свикнеш, кълчищата — както ги изпредеш.“

— И вашата внучка е пораснала — рече бай Фортунато. — Време е да я задомите.

— Дано бог рече да й прати добър съпруг, друго не искаме — отвърна бай Нтони.

— И сватбата, и попството са божа работа — обади се комаре Маруца.

— Добрият кон не остава без седло — добави бай Фортунато, — такова добро момиче като вашата внучка няма да остане без съпруг.

Според обичая Мена седеше до момъка, но не вдигаше очи от престилката си, та после, като си тръгнаха, Брази се оплака на баща си, че тя не му била поднесла паницата с леблебиите.

— Малко ли изяде? — скара му се бай Фортунато, когато се поотдалечиха. — Та нали се чуваше само твоето хрускане, като на муле пред торба с овес! Я погледни, панталонът ти е окапан с вино! Ех, Брази, съсипа цял кат нови дрехи!

А бай Нтони потриваше радостно ръце и разправяше на снаха си:

— Просто не мога да повярвам, че бог ми помогна да уредя работата! Мена няма да има нужда от нищо, пък ние ще си оправим нашите работи, та един ден ще можете да кажете: „От дядо научихме, че радостта и скръбта вървят ръка за ръка.“

Същата събота, привечер, Нунциата прескочи да вземе малко бакла за децата и рече:

— Компаре Алфио заминава утре. Прибира си нещата.

Мена пребледня и престана да тъче.

В къщата на компаре Алфио светеше и всичко бе обърнато наопаки. След малко той дойде и почука на вратата. Изглеждаше доста смутен и току връзваше и развързваше възли на камшика, който държеше в ръка.

— Комаре Маруца, дойдох да се сбогувам с всички ви, с бай Нтони, с децата и с вас, комаре Мена. Виното в Ачи Катена свърши. Сега Сантуца купува вино от масаро Филипс. А аз отивам в Бикока, където ще има работа и за мен, и за моето магаре.

Мена мълчеше, а майка й го запита:

— Не искате ли да почакате старѝя Нтони? Той ще се зарадва да ви види.

Тогава компаре Алфио приседна на края на стола с камшика в ръка и втренчи поглед някъде встрани от Мена.

— Кога ще се приберете? — запита го Дългата.

— Отде да знам! Ще тръгна накъдето ме отведе моето магаре. Ще остана, докато има работа; но ми се ще да се върна скоро, стига да има с какво да си изкарвам хляба.

— Пазете се, компаре Алфио. Разправят, че в Бикока хората мрели като мухи от маларията.

Алфио сви рамене и отвърна, че нямал друг изход.

— Не ми се ще да замина — повтаряше той и гледаше свещта. — А вие, комаре Мена, няма ли да ми кажете нещо?

Момичето понечи два-три пъти да каже нещо, но не му стигнаха сили.

— Сега, като ви омъжат, и вие ще си отидете оттук — добави Алфио. — Тоя свят е като хан — едни идват, други си отиват, малко по малко всички се местят нанякъде, нищо не остава както е било.

Докато говореше, той потриваше ръце и се смееше, ала усмивката му беше само по лицето, но не и в сърцето.

— С момичетата — рече Дългата — става каквото бог отреди. Сега са все весели и безгрижни, но навлязат ли в живота, ще видят и беди, и неприятности.

Бай Нтони и момчетата се прибраха, компаре Алфио се сбогува с тях, но не си тръгна, а стоеше на прага с камшика под мишница, стискаше ръцете ту на тоя, ту на оня и на комаре Маруца и повтаряше непрекъснато, както правят хората, когато заминават надалеч и не се знае дали ще се върнат пак:

— Прощавайте, ако съм ви обидил с нещо.

Само Света Агата не му стисна ръка; тя се бе сгушила в ъгъла до стана, но нали момичетата трябва да се държат именно така.

Беше приятна пролетна вечер, луната заливаше улиците и дворовете, хората стояха пред вратните, момите се разхождаха прегърнати и пееха. Мена хвана под ръка Нунциата и я накара да излязат, защото в къщи се задушаваше.

— Сега у компаре Алфио вечер няма да свети и къщата ще бъде затворена — рече Нунциата.

Компаре Алфио вече бе натоварил по-голямата част от оскъдната си покъщнина на каручката и пъхаше в един чувал малкото слама, дето му беше останала в яслата, а на огнището вреше бакла за вечеря.

— Рано ли ще тръгнете, компаре Алфио? — запита го Нунциата от прага.

— Да, чака ме дълъг път и през деня клетото добиче ще трябва да си почине.

Мена мълчеше, подпряна на рамката на вратата, и оглеждаше натоварената каручка, празната къща, разхвърляното легло и тенджерата, която вреше за последен път на огъня.

— Комаре Мена, и вие ли сте тук? — възкликна Алфио, щом я видя, и заряза всичко.

Тя кимна, а в това време Нунциата — нали беше добра къщовница — изтича да обере пяната от тенджерата, защото преливаше.

— Радвам се, че ще мога и на вас да кажа сбогом — рече Алфио.

— И аз дойдох да ви кажа сбогом — отвърна тя и едва не се разплака. — Защо отивате в Бикока, щом има малария?

Алфио се засмя, но и сега го стори против волята си, както преди, когато бе отишъл у тях да се сбогува.

— Защо ли? А вие защо ще се омъжите за Брази Чипола? Кой както я нареди, комаре Мена. Ех, ако можех да направя каквото аз искам, знаете какво бих сторил… — Тя продължаваше да го гледа с влажни очи. — Щях да остана тук, където и стените ме знаят и аз познавам всичко на пръсти, та бих могъл да наглеждам магарето си дори нощем, на тъмно; и щях да се оженя за вас, комаре Мена, защото ви нося в сърцето си отдавна, и вие ще бъдете с мен и в Бикока, и където и да отида. Но сега няма смисъл да говоря повече за това, няма що, трябва да се примиря. Дори и моето магаре отива там, дето го водя аз.

— А сега сбогом — рече Мена. — И на мен ми се свива сърцето… като погледна вашия прозорец, дето ще е затворен, ще си мисля, че съм заключила и сърцето си и че съм поставила отгоре капаците на вашия прозорец, та ще ми тежат като камък. Но такава е божията воля. Сбогом, отивам си.

Клетото момиче плачеше тихичко, закрило очи с ръка, после отиде с Нунциата към мушмулата и седна да плаче на лунна светлина.