Джовани Верга
Семейство Малаволя (1)

I

На времето си Малаволя били голям род — толкова, колкото са камъните по старата улица на Треца; някои се били заселили чак в Онина и Ачи Кастело и всички били добри, работливи моряци, хора на място, тъкмо обратното на онова, което би могло да се съди за тях по този прякор^[1]. Вярно е, че в енорийската книга ги водеха като Тоскано, но това не значеше нищо — нали откакто свят светува, винаги са се наричали Малаволя. Прякорът им се предавал от баща на син и всички имали и лодки в морето, и покрив над главата си. Сега в Треца бяха останали само Малаволя на бай Нтони, дето живееха в къщата с мушмулата, собствениците на „Провиденца“, изтеглена на брега, под пералището, до „Кончета“ на чичо Кола и гемията на бай Фортунато Чипола.

Бурите, които бяха пръснали насам-натам другите Малаволя, бяха отминали, без да причинят кой знае какви беди на къщата с мушмулата и на лодката, изтеглена на брега под пералището; за да обясни това чудо, бай Нтони изпъваше свитата си в юмрук ръка — юмрук, сякаш издялан от орехово дърво, и казваше:

— За да въртиш веслото, петте пръста трябва да си помагат един на друг.

После добавяше:

— Хората са като пръстите на ръката: палецът трябва да си бъде палец, кутрето — кутре.

И наистина малкото семейство на бай Нтони беше устроено също като пръстите на ръката. Начело стоеше той, палецът, който разпореждаше кога да празнуват, кога да четат молитви; следваше синът му Бастиано — Бастианацо, както го наричаха, защото беше висок и едър, също като онзи свети Христофор, дето беше изписан под свода на рибното тържище в града; и както си беше едър и висок, беше толкова послушен и изпълнителен, че нямаше и да се изсеква, ако баща му не му каже: „Я се изсекни“; та дори и за Дългата се ожени едва когато му казаха: „Вземи я“. После идваше Дългата (дребна женица), дето само тъчеше, солеше аншоа и раждаше деца като добра стопанка; накрая идваха внуците по години: Нтони, най-големият, двайсетгодишен дангалак, който все още изяждаше по някой и друг плесник от дядо си, а когато плесникът бе по-силен — и по един ритник по-долу, та да не загуби равновесие; Лука, който, както повтаряше дядото, бе „по-разумен от големия“; Мена (Филомена), викаха й „Света Агата“, защото седеше все на стана, а нали казват: „Жена тъкачка, кокошка носачка, барбун през януари“; Алеси (Алесио), един сополанко, дето беше откъснал главата на дядо си, и Лия (Розалия), която още беше ни рак, ни риба. Неделен ден, като влизаха в църквата наредени един след друг, напомняха шествие.

Бай Нтони знаеше разни мъдрости и поговорки, които беше научил от „старовремците“, а мъдростите на старовремците винаги са излизали верни: „Лодката без кормчия не може“, „Не може да бъдеш папа, без да умееш да вършиш и работата на клисаря“; или: „Знаеш ли един занаят, занимавай се с него — може да не забогатееш, но поне ще живееш“, „Бъди доволен, че си такъв, какъвто те е направил баща ти, ако не друго, поне измамник няма да станеш“ и други такива мъдри сентенции.

Ето защо къщата с мушмулата благоденствуваше, а бай Нтони минаваше за умна глава и щяха да го направят общински съветник в Треца, ако дон Силвестро, секретарят на общината, който можеше да продаде и дявола, не разправяше наляво и надясно, че бай Нтони бил заклет мракобесник и реакционер, от ония, дето са за Бурбоните, и че съзаклятничел за връщането на Франческело^[2], та да може да се разпорежда в селото, както се разпорежда у дома си.

А бай Нтони никога не беше виждал Франческело, гледаше си работата и казваше:

— Имаш ли на главата си дом, не можеш да заспиш, когато поискаш, защото който командува, трябва и сметка да дава.

През декември 1863 година повикаха най-големия внук, Нтони, да служи във флотата. Тогава бай Нтони хукна при най-личните хора на селото — тия, дето могат да ни помогнат. Но дон Джамария, викарият, му каза, че така му се падало, че тая работа била плод на оная дяволска революция, дето я направили, когато развели от камбанарията трицветното знаме. Пък дон Франко, дрогеристът, се хилеше под мустак и се кълнеше, потривайки ръце, че ако успеят да скалъпят нещо като република, щели да прогонят с ритници тия, дето набират войници и събират данъци, защото тогава нямало да има войници, а ако се стигнело до война, всички щели да отидат да се бият. Бай Нтони го молеше и заклинаше, за бога, да направи по-скоро тая република, преди внукът му Нтони да отиде войник, като че ли дон Франко я държеше в джоба си; толкова го моли, че най-сетне дрогеристът не издържа и кипна. И дон Силвестро, общинският секретар, слушаше тия приказки и се превиваше от смях, а после каза, че ако пуснат някоя и друга пара в джоба на еди-кой си и еди-кой си — той знаел на кого, — те щели да измислят някакъв недъг на внука му и щели да го освободят от служба. Но за зла участ момъкът беше направен както се полага — в Ачи Треца все още се раждат такива като него, — затова, щом видя този як момък, лекарят от наборната комисия заяви, че единственият му недъг бил, че стои здраво на тия стъпала, дето приличат на листа на опунция; а такива стъпала при лошо време са по-устойчиви на палубата на някой броненосец, отколкото тесните ботушки. Затова взеха Нтони дори без да кажат „разрешете“. Като поведоха новобранците към казармата, Дългата подтичваше и се задъхваше край сина си, който вървеше с широка крачка, и го молеше да носи винаги на гърдите си лика на Богородица и да се обажда всеки път, когато някой познат се прибира от града, а те после щели да му пратят пари за писма.

Дядото, нали беше мъж, мълчеше; но и неговото сърце се свиваше от мъка и той се стараеше да не гледа снаха си в очите, сякаш й се сърдеше. Те се прибраха в Ачи Треца смълчани, с наведени глави. Бастианацо, който беше побързал да разтовари „Провиденца“, за да ги пресрещне на горния край на пътя, като ги видя такива умърлушени, с обувките в ръце, не посмя да ги заговори, ами се прибра заедно с тях. Дългата побърза да се затвори в кухнята, сякаш изгаряше от желание да остане насаме със старите съдини, а бай Нтони каза на сина си:

— Иди при нея и гледай да я поободриш. Клетата, съсипала се е.

На следния ден всички отидоха на гарата в Ачи Кастело, за да видят влака с новобранците, които трябваше да отидат в Месина; чакаха повече от час, зад оградата, притискани от тълпата. Най-сетне влакът пристигна и те видяха всички тия момци, които се бутаха и се надвесваха през прозорците, също като говедата, когато ги карат на панаир. Ехтяха песни, кънтеше смях, вдигаше се такава олелия, също като на празника Трекастани, и блъсканицата и глъчката караха човек да забрави дори болката в сърцето си.

— Сбогом, Нтони!

— Сбогом, мамо!

— Сбогом, не ни забравяй! Не ни забравяй!

Наблизо, на насипа край пътя, стоеше Сара на комаре^[3] Туда и косеше трева за телето; но комаре Венера Кьопчовица шушукаше, че тя била дошла да се сбогува с Нтони на бай Нтони, защото двамата все си говорели през зида на градината — виждала ги била ей с тия очи, дето един ден ще бъдат изядени от червеите. И наистина Нтони махна на Сара, а тя се изправи със сърпа в ръка и гледа влака, докато потегли. Дългата пък си помисли, че момичето е откраднало един поздрав, който е бил предназначен за нея, и дълго време след това, щом срещнеше Сара, дъщерята на комаре Туда, на площада или на пералището, й обръщаше гръб.

Влакът потегли със свирене и тракане, заглушавайки песните и виковете за сбогом. Когато тия, дето бяха дошли от любопитство, се разотидоха, останаха само няколко женици и неколцина клетници, които се държаха все още за коловете на оградата, без да знаят защо. После и те се прибраха един по един, а бай Нтони се досети, че снаха му се измъчва, та й купи лимонада за две стотинки.

Комаре Венера Кьопчовица се опитваше да утеши Дългата:

— И вече гледайте да се успокоите. Кажете си, че за пет години синът ви е мъртвец, и не мислете за него.

Но в къщата с мушмулата все за това мислеха, ту ги подсещаше някоя паница, която попадаше всеки ден в ръцете на Дългата, докато тя слагаше масата, ту някой възел, който Нтони умееше да прави на въжето на платното, или когато се налагаше да се развърже някое опънато като струна на цигулка въже, или да се опъне друго, и то с помощта на макара. Тогава дядото пъшкаше и се вайкаше:

— Това е работа за Нтони.

Или казваше:

— Какво, да не мислите, че съм як като него?

А майката, докато тракаше с бърдото по стана — едно, две, три, — си мислеше за онова „пуф-паф“ на машината, дето беше откарала сина й, и което тогава, в оная залисия, сякаш беше заседнало в сърцето й и продължаваше да отмерва „едно, две, три“.

А дядото, за да утеши и себе си, и останалите, си служеше с някои малко особени доводи:

— Чуйте какво ще ви кажа: малко служба няма да му навреди. Та нали предпочиташе неделен ден да извежда ръцете си на разходка, вместо да си изкарва с тях хляба.

Или:

— Като разбере колко е горчив хлябът навън, ще престане да се оплаква от чорбата у дома си.

Най-сетне от Неапол пристигна първото писмо на Нтони и възбуди духовете в цялата махала. Той пишеше, че там жените метели улиците с копринените си поли, че на кея имало театър на Пулчинела^[4], там продавали и пица, по две стотинки парчето, ама от оная, дето я ядат богатите; че там не можело да се живее без пари, не било както в Треца, където, ако не отиде в кръчмата на Сантуца, човек не знае къде да похарчи дори един петак.

— Само това остава, да му пращаме пари за пица на тоя лакомник — мърмореше бай Нтони. — Ама той не е виновен. Такъв си е, също като мерлузата, дето е готова и ръждясал гвоздей да клъвне. Ако на кръщенето му не го бях държал ей с тия ръце, щях да кажа, че дон Джамария му е сложил в устата захар вместо сол.^[5]

А Зурлата, щом видеше на пералището Сара, дъщерята на комаре Туда, се развикваше:

— Разбира се. Ония кокони с копринените фусти са чакали само Нтони на бай Нтони, за да го откраднат. Къде друг път са виждали такъв дръвник.

Другите жени се превиваха от смях; оттогава всички момичета, които имаха зъб на Нтони, почнаха да му викат „дръвник“.

Нтони бе пратил и снимка, видяха я всички момичета на пералището; Сара на комаре Туда я подаваше от ръка на ръка, изпод престилката, а Зурлата се пръскаше от ревност. Нтони приличаше на същински архангел Михаил, както беше стъпил на някакъв килим, с някаква завеса зад главата му, също като завесата на Богородица в Онина, и беше толкова хубав, излъскан и изгладен, че и родната му майка не би го познала. Клетата Маруца не можеше да се нагледа на килима, на завесата и на колоната, до която се беше изпънало нейното момче, като да беше глътнало бастун, с ръка, опряна на облегалото на едно хубаво кресло; и тя благодареше на бога и на светиите, че бяха наредили сина й сред тоя разкош. Тя държеше снимката на скрина, под стъклената камбана с лика на Христа — „който се молел за него“ — разправяше Кьопчовица, — и си въобразяваше, че има на скрина си цяло съкровище; а сестра Марианджела Сантуца имаше също такъв портрет, който не вярва, да отиде да се увери с очите си, беше й го подарил компаре^[6] Мариано Чингиалента; тя го държеше в кръчмата — беше го заковала на тезгяха зад чашите.

След време Нтони се сприятели с един другар, който беше грамотен, и в писмата се оплакваше постоянно от тежкия живот на кораба, от дисциплината, от началниците, от воднистия ориз и от тесните обувки.

— Това писмо не си струва двайсетте стотинки за марка — мърмореше бай Нтони, а Дългата се ядосваше на заврънкулките, които й напомняха въдици за риба и не й носеха добри вести. Бастианацо поклащаше неодобрително глава: не биваше така, на негово място той щеше да пише на ей тази хартия — и забождаше в листа дебелия си колкото ключ за весло пръст — само весели неща, та на другите да им бъде леко на сърцето; ако не от друго, поне от милост към Дългата, която не можеше да се успокои и приличаше на котка, загубила своите котета. Бай Нтони ходеше скришом при дрогериста и го караше да му прочете писмото, а след това се отбиваше и при дон Джамария, който беше от противната партия — та да чуе и двете страни; след като се уверяваше, че писаното е вярно, той повтаряше пред Бастианацо и жена му:

— Ето на, прав съм: това момче е трябвало да се роди богато, като сина на бай Чипола, да си клати краката и да не работи нищо.

А годината излезе лоша, трябваше да продават рибата на безценица, пък и хората се бяха научили да ядат месо и в петък, също като безбожниците. Отгоре на това ръцете, дето бяха останали в къщи, не стигаха, за да се оправят с лодката, та понякога се налагаше да взимат на надница Менико, сина на Щурата, или някой друг. Кралят все така правеше — взимаше момчетата, щом станеха годни да си изкарват хляба; докато бяха в тежест на семейството, родителите им трябваше да се грижат за тях, за да станат след това войници. Трябваше да се мисли и за това, че Мена навлизаше в седемнайсетата си година; тръгнеше ли на черква, момчетата я заглеждаха и се обръщаха след нея: „Мъжът е огън, жената — кълчища, появи се дяволът и почва да духа.“ Затуй те трябваше да се претрепват от работа, та да може къщата с мушмулата да свързва двата края.

За да свързва двата края, бай Нтони се спазари с вуйчо Разпети, Оглушката, да вземе на кредит от него лупина, за да я продаде в Рипосто, където, както разправяше компаре Чингиалента, бил пристигнал кораб от Триест да товари стока. Ех, вярно е, лупината беше малко развалена, но в Треца нямаше друга; пък и оня хитрец, Оглушката, макар и да се правеше на наивник, знаеше много добре, че „Провиденца“ гние залудо от слънцето и водата на брега под пералището.

— Какво, не ви изнася, а? Ех, щом е така, откажете се. Не, не мога да приспадна нито стотинка! Ей богу, направя ли го, ще пукна! — И така клатеше главата си, че приличаше на камбана без език.

Този разговор се водеше първата неделя на септември, на празника на Богородица, пред вратата на църквата в Онина, където се бе стекъл сума ти народ от околните села; там беше и Компаре Агостино, Пачи крак; той почна да им разправя смешки и успя да ги накара да се споразумеят по две унции^[7] и десет стотинки на салма^[8], като изплащането става по еди-колко си месечно. С вуйчо Разпети все така се случваше — просто го заставяха да склони — също като Пепинино^[9], — защото имаше лошия навик да не отказва.

— Да, вярно е, вие наистина се съгласявате, но само ако ви изнася — хилеше се Пачи крак. — Вие сте като… — и му каза като кои.

След вечеря, когато си приказваха с опрени на масата лакти, Дългата узна за сделката с лупината и се опули от изненада, сякаш тази огромна сума от четирийсет унции заседна на стомаха й. Но жените не виждат по-далеч от носа си, затова бай Нтони трябваше да й обяснява, че ако сделката стане, те ще имат и хляб за зимата, ще купят и обици на Мена, а Бастиано щял да отиде до Рипосто и да се върне обратно за една седмица, заедно с Менико, сина на Щурата. През това време Бастиано оправяше фитила на свещта и мълчеше. Ето как бе решен въпросът за сделката с лупината и за пътешествието на „Провиденца“, която беше най-старата лодка в селото, но името й бе белег на добро знамение^[10]. Маруца ходеше със свито сърце, ала не се обаждаше, защото това не беше нейна работа; тя се суетеше мълчаливо около лодката, за да я подреди и приготви в нея каквото трябва за из пътя: пресен хляб, гърне със зехтин, лук, шубата под крачната дъска.

А мъжете цял ден се мъчиха с тоя лихвар вуйчо Разпети, който беше продал накуп, слепешката, и лупината беше развалена. Оглушката се кълнеше, ей богу, той нищо не знаел за тая работа: „Не се договаряме, за да се лъжем“, защото той нямал намерение душата му да отиде при свинете; Пачи крак подвикваше и псуваше като бесен, за да ги накара да се споразумеят, кълнеше се, че подобно нещо не му се било случвало, откакто е на тоя свят; и като загребваше с шепи от купа лупина, показваше я на бога и Богородица, призовавайки ги за свидетели. Най-сетне, целият почервенял и запъхтян, той направи едно последно предложение на вуйчо Разпети, който продължаваше да се преструва на балама, и на Малаволя, които стояха с чували в ръцете:

— Хайде, вместо да плащате всеки месец, ще платите наведнъж на Коледа и ще спестите по едно тарѝ^[11] на салма. Престанете най-после, дърти дяволе! — И почна да пълни един чувал с лупина. — Първият, амин!

„Провиденца“ потегли в събота привечер, след вечерня, въпреки че никой не чу камбаната, защото бай Чирино клисарят беше отишъл да занесе чифт нови ботушки на дон Силвестро, секретаря на общината; по това време момичетата пърхаха като ято врабци около чешмата, а вечерницата бе изгряла красива и ярка и висеше като фенер над мачтата на „Провиденца“. Маруца стоеше на брега, държеше момиченцето си в ръце и мълчеше, докато мъжът й развързваше платното, а „Провиденца“ се полюшваше като патица над разбиващите се в скалите вълни.

— Ясно ли е при южняка или мрачно при северен вятър, излизай в морето и не се бой — повтаряше бай Нтони от брега, гледайки забулената от черни облаци планина.

Менико, синът на Щурата, който беше на „Провиденца“ заедно с Бастианацо, извика нещо, но морето заглуши гласа му.

— Казва да пратите парите на майка му, на Щурата, защото брат му е без работа — обясни Бастианацо и това бяха последните думи, които чуха от него.