Джовани Верга
Семейство Малаволя (14)

XIV

Когато Нтони Малаволя срещна дон Микеле, за да му го върне с лихвата, се случи нещо много лошо; това стана една нощ, когато валеше като из ведро и беше тъмно като в рог; стана на пущинака към Ротоло, близо до брега, където плаваха безшумно ония лодки, които все се преструваха, че са излезли да ловят мерлуза в полунощ; Нтони се въртеше натам с Роко Спату, Чингиалента и разни други непрокопсаници с лули в уста, ала митничарите, притаили се сред скалите с карабини в ръце, познаваха всяко огънче от тия лули, просветващи в мрака.

— Комаре Мена — беше я предупредил още веднъж дон Микеле, като минаваше по улица Неро, — кажете на брат си да не се мотае нощем към Ротоло с Роко Спату и Чингиалента.

Ала Нтони не я послуша, защото „гърлото с думи се не пълни“, пък и той, след като се бяха сбили и търкаляли с дон Микеле под пейките в кръчмата, не се боеше вече от старшията; освен това се бе зарекъл да му го върне с лихвата, щом го срещне, и не искаше Сантуца и другите, дето го чуха да изрича тая закана, да помислят, че е страхопъзльо и самохвалко.

— Казах, че ще му го върна с лихвата, само да го срещна; срещна ли го на Ротоло, там ще го сторя! — повтаряше той на приятелите си.

Бяха привлекли и сина на Щурата. Пиха и вдигаха врява цяла вечер в кръчмата, нали тя е като морско пристанище, пък Сантуца нямаше как да го изгони, защото той имаше пари и ги подрънкваше в ръка. Дон Микеле мина да наобиколи, ала Роко Спату, който знаеше закона, се изплю и рече:

— Имаме право да стоим тук, докато изгасят фенера на вратата! — и се облегна на стената, за да му е по-удобно.

Нтони Малаволя пък се забавляваше, гледайки прозевките на Сантуца, която дремеше зад чашите и току подпираше глава на ония възглавници, на които висеше медальонът на дъщеря на Мария.

— По-меки са от сноп прясно окосена трева! — подхвърли Нтони; виното му развързваше езика, а Роко, който се беше налял като бъчва, мълчеше, облегнат на стената.

В това време чичо Санторо прибра опипом фенера и затвори вратата.

— Хайде, вървете си, че ми се спи — обади се Сантуца.

— На мен пък не ми се спи! Масаро Филипо не ме безпокои нощем я!

— Хич не искам и да знам дали ви безпокои, или не; но не искам да ме глобят заради вас, ако видят, че още не съм затворила кръчмата.

— Кой ще ви глоби? Оня копой, Дон Микеле, нали? Я му кажете да дойде, аз да го глобя! Кажете му, неговата вяра, че тук е Нтони Малаволя!

Сантуца го хвана за раменете и го избута на улицата.

— Кажете му го вие, търсете си белята където щете, но не тук. Не искам да си имам разправии с полицията заради черните ви очи.

Като го изхвърлиха на улицата, в калта, на тоя дъжд, дето се лееше като из ведро, Нтони измъкна ножа си и почна да псува и да кълне, че щял да наръга и двамата — и нея, и дон Микеле! Чингиалента — единствен той бе трезвен — го задърпа за палтото и взе да го увещава:

— Хайде, недей тази вечер! Нали знаеш, че имаме работа!

А синът на Щурата за малко да се разреве в тая тъмница.

— Пиян е — обади се Роко Спату, който бе застанал под стряхата. — Я го доведете насам, ще му мине.

Като се поуспокои от водата, която се стичаше от стряхата, Нтони се остави на Чингиалента да го води, ала докато шляпаше из локвите, продължи да пухти, да псува и да вика, че ако срещне дон Микеле, щял да му даде да разбере, както се бил зарекъл. По едно време той наистина се сблъска очи в очи с дон Микеле, който обикаляше с пистолет на пояса и с напъхани в ботушите панталони. Тогава Нтони млъкна изведнъж и той и другарите му продължиха тихо и кротко към дюкяна на Пицуто. Като стигнаха до вратата — дон Микеле бе вече далеч, — Нтони настоя да спрат и да чуят какво ще им каже:

— Видяхте ли накъде отива дон Микеле? А Сантуца разправяше, че й се спяло! Как ще се оправят, ако масаро Филипо е още в обора?

— Я зарежи тоя дон Микеле — рече му Чингиалента, — за да ни остави на мира!

— Ама и вие сте ми едни пъзльовци! — изруга Нтони. — Седнали да се страхуват от дон Микеле!

— Тази вечер си пиян! Ама аз мога да ти покажа дали се боя от дон Микеле! След като си продадох мулето, не искам никой да си пъха носа, за да види как си изкарвам хляба! Дявол да го вземе!

Четиримата се долепиха до стената и почнаха да си шушукат, а ромонът на дъжда заглушаваше техния шепот. Но ето че камбаната отмери времето и четиримата млъкнаха и се ослушаха.

— Хайде да влезем при компаре Пицуто — предложи Чингиалента. — Той има право да държи дюкяна си отворен, докогато си иска, без да трябва да пали фенер отвън.

— Тъмно е като в рог! — рече синът на Щурата.

— В това лошо време няма да е зле да пийнем нещо — обади се Роко Спату. — Иначе можем да се пребием в оня пущинак.

Чингиалента замърмори:

— Да не сме тръгнали да си играем на шикалки! Сега ще кажа на майстор Вани да ви направи по една лимонада.

— Не ми трябва лимонада! — кипна Нтони. — Ще видите, че ще се оправя най-добре от всички ви!

Компаре Пицуто не искаше да им отвори по това време и отвърна, че си бил легнал; но понеже те продължаваха да чукат, та имаше опасност да разбудят цялото село и стражата да дойде да си напъха носа в техните работи, той склони и стана да им отвори по долни гащи.

— Абе вие да не сте полудели? Защо чукате така? — скара им се той. — Преди малко оттук мина дон Микеле.

— Срещнахме го. Сега чете молитви със Сантуца.

— Знаеш ли откъде идваше дон Микеле? — рече Пицуто и погледна Нтони. Нтони сви рамене, а Вани, докато се отдръпна, за да им стори път, намигна на Роко и на Чингиалента.

— Бил е при сестрите му — пошушна им той. — Видях го да излиза от тях.

— Дай боже всекиму — отвърна Чингиалента, — ала трябва да кажем на Нтони да заръча на сестра си да задържа дон Микеле цяла нощ, когато имаме работа…

— Какво искате от мен? — запита, фъфлейки, Нтони.

— Нищо. Не е за тази вечер.

— Щом тази вечер няма да правим нищо, защо ме накарахте да изляза от кръчмата, та станах вир-вода? — обади се Роко Спату.

— Ние с компаре Чингиалента си говорехме за една друга работа — отвърна Пицуто и добави: — Идва човекът от града, каза, че стоката щяла да бъде там тази нощ, ама времето е лошо и ще бъде трудно да се разтовари.

— Толкова по-добре, така никой няма да ни забележи.

— Да, ала митничарите имат остър слух; внимавайте, стори ми се, че се навъртаха насам и надничаха в дюкяна.

Всички замълчаха, а компаре Вани отиде да напълни три чаши с мастика.

— Хич не ме е страх от тия митничари! — възкликна Роко Спату, след като си изпи чашата. — Рекат ли да си заврат носа в моите работи, толкоз по-зле за тях; моят нож не вдига толкова шум, колкото техните пищови.

— Ние си изкарваме хляба както можем и не искаме да сторим никому зло! — добави Чингиалента. — От къде на къде ще забраняват на хората да стоварват стоката си, дето си искат?

— Да, ама ония се мотаят като крадци, за да взимат мито за всяка носна кърпа; по тях никой не стреля — обади се Нтони Малаволя. — Знаете ли какво казва дон Джамария? Че не е грях да крадеш от крадците. А тия с ширитите, дето ни смучат кръвчицата, са най-големите обирачи.

— Ще ги направим на кайма! — заключи Роко Спату и очите му заблестяха като на котарак.

Ала щом чу това, синът на Щурата пребледня като мъртвец и остави чашата, без да я допре до устните си.

— Какво, да не си пиян? — запита го Чингиалента.

— Не, не съм пил — отвърна той.

— Я по-добре да излезем навън, на чист въздух. Лека нощ.

— Почакайте! — каза Пицуто, притваряйки вратата. — Няма да ви искам пари за мастиката, аз ви почерпих, нали сме приятели, ала внимавайте! Ако работата мине добре, моята къща е на ваше разположение. Вие знаете, че там, отзад, имам една стая, дето може да побере цял кораб стока; там никой няма да си пъхне носа, защото съм голям приятел с дон Микеле и митничарите. Ала нямам никакво доверие в компаре Пачи крак, защото миналия път ме изигра и закара стоката в къщата на дон Силвестро. Дон Силвестро няма да се задоволи с дела от печалбата, който ще му предложите, под претекст, че може да си загуби службата. А от мене няма за какво да се боите — ще ми платите по съвест. На компаре Пачи крак винаги съм му плащал каквото му се е полагало, черпя го всеки път, когато дойде в дюкяна, бръсна го без пари, ама ще го вземат дяволите! Рече ли да ме изиграе още веднъж, няма да се правя повече на будала, ами ще отида при дон Микеле и ще му разкажа всичко.

— Недейте, компаре Вани! Не бива да казвате на дон Микеле! Виждали ли сте тази вечер Пачи крак?

— Ами! Не се мярна дори на площада; заврял се беше в дрогерията да прави република заедно с дрогериста. Предстои ли такава работа, той гледа да стои колкото се може по-надалеч, та ако се случи нещо, да докаже, че няма нищо общо. Стара лисица, куршумите на митничарите не ще го настигнат никога, ако да е куц като дявола. Виж, утре, ако всичко мине добре, ще дойде да си получи своя дял наготово, ни лук ял, ни лук мирисал. А другите — нека си рискуват кожата.

— Още вали! — обади се Роко Спату. — Цяла нощ ли ще кара така?

— В това лошо време никой няма да дойде на Ротоло — рече синът на Щурата. — Я по-добре да се прибираме!

Нтони, Чингиалента и Роко Спату стояха на прага, дъждът плющеше пред тях като зехтин в тиган; те замълчаха и се заоглеждаха в мрака.

— Ама че си пъзльо! — рече Чингиалента, за да го ободри.

Вани Пицуто затвори внимателно вратата, но преди това им пошепна:

— Разбрахме се, нали? Ако загазите, тази вечер не сте идвали при мен. Почерпих ви, защото сме приятели, ала не сте били у дома. Не ме издавайте, че съм сам като кукувица.

Те си тръгнаха умърлушени под дъжда, вървейки покрай стените.

— Ама и той е една стока! — процеди през зъби Чингиалента. — Седнал да говори против Пачи крак, а разправя, че бил сам като кукувица. Пачи крак поне има жена. И аз съм женен! Ама аз съм от тия, дето трябва да се излагат на куршумите!…

Понеже тъкмо по това време се промъкваха край вратата на братовчедката Ана, Роко Спату се обади, че той пък имал майка, само че тя — блазе й — вече си била легнала да спи.

— Който може да спи, няма да е луд да обикаля в тоя дъжд я! — заключи компаре Чингиалента.

Нтони им направи знак да млъкнат и да завият по пътечката, за да не минават край тяхната къща; Мена или дядо му може да са още будни и да го чакат, та да ги чуят.

— Сестра ти не чака тебе — рече му оня пияница Роко Спату, — ами чака Дон Микеле.

Нтони побесня, закани се да му даде да разбере и напипа ножа в джоба си, а Чингиалента ги запита толкова ли са пияни, та да се сбият за глупости, нали са тръгнали да вършат работа.

Мена наистина чакаше брат си край вратата, с броеница в ръце, а до нея, бледа като платно, бе застанала Лия, ала не й каза какво бе узнала. Ако Нтони, вместо да завие по пътечката, бе продължил по улица Неро, щеше да бъде по-добре за всички. Защото късно вечерта дон Микеле дойде и почука на тяхната врата.

— Кой чука по това време? — запита Лия; тя поръбваше скришом една копринена забрадка, която най-после бе склонила да приеме от дон Микеле.

— Аз съм, дон Микеле. Отворете, имам да ви казвам нещо много важно!

— Няма да отворя, всички са си легнали, а сестра ми е оттатък, зад вратата, чака Нтони.

— И да разбере, че сте ми отворили, сестра ви няма да каже нищо. Става дума за Нтони, много е важно. Не искам брат ви да отиде в затвора. Отворете, че ако ме видят тук, ще ми отиде хлябът.

— Ой, света Богородичке! — занарежда момичето. — Ой, света Богородичке!

— Щом се прибере брат ви, не го пускайте да излиза. Но не му казвайте, че съм идвал. Кажете му, че е по-добре да си стои в къщи! Непременно!

— Ой, света Богородичке! Ой, света Богородичке! — повтаряше Лия с прибрани за молитва ръце.

— Той сега е в кръчмата, ала ще мине от тук. Чакайте го на вратата, за негово добро е.

Лия заплака безгласно, захлупила лицето си с ръце, за да не я чуе сестра й, а дон Микеле стоеше с пистолет на колана и с напъхани в ботушите панталони и я гледаше как плаче.

— Комаре Лия, тази вечер няма кой да се тревожи за мен, няма и кой да плаче за мен, въпреки че и моят живот е в опасност, както и на вашия брат. Ако ми се случи нещо лошо, не забравяйте, че съм дошъл да ви предупредя и че съм рискувал службата си заради вас!

Тогава Лия повдигна глава и го погледна с пълните си със сълзи очи:

— Бог да ви възнагради за тая добрина, дон Микеле!

— Не искам да бъда възнаграден, комаре Лия. Направих го заради вас, защото ви обичам.

— А сега си вървете, защото всички спят! Дон Микеле, за бога, вървете си!

Дон Микеле си тръгна, а тя остана зад вратата и почна да се моли за брат си: молеше бога да го накара да мине край тях.

Ала господ не го прати в къщи. Четиримата — Нтони, Чингиалента, Роко Спату и синът на Щурата, се промъкваха крадешком покрай зидовете по пътечката, а щом излязоха на пущинака, си събуха обущата, после спряха и се заослушваха с тревога, държейки обувките в ръце.

— Не се чува нищо — рече Чингиалента.

Продължаваше да вали, а до тях, тук на пущинака, долиташе само ревът на морето.

— Тъмно е като в рог — обади се Роко Спату. — Как ще намерят Скалата на гълъбите в тая тъмница?

— Те са опитни хора — отвърна Чингиалента. — Познават всяка педя от брега, могат да се оправят и със затворени очи.

— Нищо не чувам! — рече Нтони.

— Прав си! — отговори Чингиалента. — Но трябва отдавна да са дошли.

— Я по-добре да се прибираме — предложи синът на Щурата.

— Ти се наяде и напи, а сега мислиш само как да се прибереш у дома. Ако не млъкнеш, ще те изритам в морето! — заплаши го Чингиалента.

— Не ми се ще да кисна тук цяла нощ, без да свършим никаква работа — измърмори Роко.

— Ей сега ще разберем дали са дошли, или не. — И почнаха да писукат като кукумявки.

— Ако ни чуят митничарите на дон Микеле — обади се Нтони, — ще довтасат веднага, защото кукумявките не излизат в такова време.

— Щом не се обаждат, по-добре да си вървим — изхленчи синът на Щурата.

Четиримата се спогледаха, въпреки че не се виждаха един друг, и се замислиха върху думите на Нтони, внука на бай Нтони.

— Какво ще правим? — обади се отново синът на Щурата.

— Хайде да слезем до шосето — предложи Чингиалента. — Ако не намерим никого, значи, не са дошли.

Докато слизаха към шосето, Нтони се обади:

— Тоя Пачи крак може да ни издаде за чаша вино.

— Нали нямаш чаша пред себе си — каза му Чингиалента, — и ти почна да се страхуваш.

— Кой, аз ли? Дявол да го вземе, ще видите дали се страхувам!

Докато слизаха внимателно по скалите и се придържаха един друг, за да не се пребият, Роко Спату прошепна:

— А оня, Вани Пицуто, дето мърмореше, че Пачи крак печелел наготово, без да си помръдне пръста, и той трябва да си е легнал.

— Добре де — обади се Чингиалента. — Щом се боите за кожата си, трябваше да си останете в къщи и да спите.

Никой не обели нито дума повече, а Нтони, докато опипваше с ръце, за да разбере къде да стъпи, си помисли, че компаре Чингиалента не биваше да говори така, защото в такъв момент всеки ще си спомни за дома си, за постелята си и за Мена, която стои зад вратата и дреме.

Най-сетне оня пияница Роко Спату рече:

— Нашият живот не струва пукната пара!

— Стой! Кой там! — викна някой зад зида край пътя. — Стой! Не мърдай!

— Предадени сме! Предадени сме! — развикаха се те и хукнаха презглава из пущинака, без да гледат къде стъпват.

Ала Нтони, който бе успял да се прехвърли през зида, изведнъж се озова очи в очи с дон Микеле, който стоеше с пистолет в ръка.

— Твойта мама! — изрева Малаволя и измъкна ножа си. — Ще видиш дали се боя от твоя пищов!

Дон Микеле гръмна във въздуха, но се строполи като покосен, защото бе ранен в гърдите. Нтони се опита да избяга, подскачайки като коза, ала митничарите се нахвърлиха отгоре му — в това време стрелбата продължаваше — и го повалиха на земята.

— Божичко! Какво ще прави сега клетата ми майчица! — хленчеше синът на Щурата, докато го връзваха като салам.

— Не ме стягайте толкова, вашата мама! — ревеше Нтони. — Не виждате ли, че не мога да се помръдна?

— Хайде, хайде, Малаволя! Тръгвай! — отвърнаха митничарите. — Видяхме ти най-после сметката! — и го побутваха с дулата на карабините.

Докато го водеха към участъка, овързан като салам, а зад него неколцина митничари носеха на рамене дон Микеле, Нтони се озърташе да разбере къде са Чингиалента и Роко Спату.

„Отърваха се — рече си той — и няма от какво да се боят, също като Вани Пицуто и Пачи крак, дето сега си спят най-спокойно. Само у нас никой не спи, защото са чули пукотевицата.“

Ония клетници наистина не спяха, бяха излезли на улицата, на дъжда, сякаш сърцето им бе подсказало какво е станало; а в това време съседите им се обръщаха на другата страна, прозяваха се и преди да заспят отново, си казваха: „Утре ще разберем какво се е случило.“

По-късно, още щом се зазори, хората почнаха да се трупат край дюкяна на Пицуто — фенерчето още светеше — и разговаряха оживено за нощната пукотевица.

— Сгащили са и контрабандата, и контрабандистите — разправяше Пицуто, — а дон Микеле е ранен с нож.

Хората поглеждаха към вратнята на Малаволя и я сочеха с пръст. По едно време дотича и братовчедката Ана — чорлава, бледа като платно, не знаеше какво да каже. А бай Нтони, сякаш предчувствувайки най-лошото, запита:

— Какво става с Нтони? Къде е?

— Арестували са го нощес за контрабанда заедно със сина на Щурата! — отвърна братовчедката Ана, която беше изгубила и ума и дума. — Убили са дон Микеле!

— Олеле майчице! — викна старецът и се хвана за главата; същото направи и Лия. Бай Нтони продължаваше да се държи за главата и само повтаряше: — Олеле майчице! Олеле майчице!

По-късно пристигна Пачи крак — изглеждаше разстроен, — плесна се по челото и рече:

— Чухте ли, бай Нтони? Ах, какво нещастие! Като узнах, останах като гръмнат.

Комаре Грация, жена му, плачеше най-искрено, клетата, заради тия беди, дето се стоварваха една след друга на главата на Малаволя.

— Какво търсиш тук? — прошепна й Пачи крак и я дръпна към прозореца. — Какво те засяга тая работа? Който се навърта сега около тая къща, ще има да бере ядове с ченгетата.

Затова хората не се и вестяваха пред вратата на Малаволя. Единствена Нунциата, щом научи какво се е случило, заръча на най-голямото си братче да пази другите помоли съседката да наглежда къщата и изтича при комаре Мена, та да си поплачат заедно — нали не беше още поумняла. Другите стояха и наблюдаваха отдалеч или се трупаха като мухи пред участъка, за да видят как изглежда зад решетката Нтони, внукът на бай Нтони, след като е наръгал дон Микеле с нож; или пък хукваха към дюкяна на Пицуто, който продаваше мастика, бръснеше и разправяше с най-големи подробности как е станала цялата работа.

— Будали! — отсече дрогеристът. — Видяхте ли кой загазва? Само будалите!

— Лошо му се пише! — добави дон Силвестро. — Ще откачи до живот като две и две четири.

Дон Джамария му изтърси право в очите:

— Да, ама тия, дето заслужават да отидат в затвора, никой не ги закача!

— Точно така! Никой не ги закача! — отвърна дон Силвестро ни лук ял, ни лук мирисал.

— Настанали са едни времена — добави бай Чипола, позеленял от гняв, — та най-големите крадци могат да ви оберат посред бял ден, на улицата. И се промъкват у дома ви най-нахално, без да разбиват нито врати, нито прозорци.

— И Нтони Малаволя искаше да се промъкне така у дома — добави Кьопчовица, която бе дошла да си преде конопа сред тълпата.

— Нали все това ти казвах, ангеле мой! — обади се мъжът й.

— Я си мълчи, защото не разбираш нищо! Видя ли каква беда щеше да сполети сега дъщеря ми Барбара, ако не си отварях очите!

А дъщеря й Барбара висеше на прозореца, за да види Нтони, внука на бай Нтони, когато стражата го подкара към града.

— Няма и да излезе от затвора — твърдяха всички. — Знаете ли какво пише на полицейското управление в Палермо? „И да бягаш, пак тук ще дойдеш“ и „Точилото яде лошото желязо“. Бедните хорица!

— Никой свестен човек няма да се залови с такава работа — беснееше Осата. — Който си търси белята, получава си заслуженото. Виждате ли кой се занимава с такива работи? Лентяите и непрокопсаниците като Малаволя и сина на Щурата!

Всички се съгласяваха: ама, разбира се, падне ли ти се такъв син, по-добре гръм да го порази. Единствена Щурата бе тръгнала да търси сина си, висеше пред участъка на митничарите, викаше да й го върнат и не искаше да разбере от дума; а когато отиваше да досажда на брат си Оглушката и стоеше по цели часове на стълбата с развявани от вятъра бели коси, вуйчо Разпети й казваше:

— Та и моята къща сега е същинска каторга! Де да бях на мястото на сина ти! Какво искаш от мен! Той и без това не те хранеше!

— Щурата ще спечели от тая работа! — рече дон Силвестро. — Сега под предлог, че няма кой да я издържа, ще я приберат в старопиталището за бедни и ще яде всеки ден месо и макарони. Иначе ще трябва да легне на гърба на общината.

Понеже все повтаряха, че точилото яде лошото желязо, бай Фортунато добави:

— Това е добре дошло и за бай Нтони. Да не мислите, че оня непрокопсаник, внукът му, не му яде парите? Мене питайте какво значи да имаш такъв син! А сега ще го издържа кралят.

Бай Нтони хич и не мислеше да пести парите, които внукът му вече нямаше да яде, ами продължаваше да ги пилее заради него по разни адвокати и писарушки — тия пари, дето им струваха толкова мъки и ги пазеха за къщата с мушмулата.

— Сега не ни трябва къща, нищо не ни трябва! — повтаряше той с пребледняло лице, също като лицето на Нтони, когато го откарваха в града под стража, а цялото село се бе стекло да го види с вързани ръце и вързопчето дрехи под мишница — Мена му ги беше отнесла предната вечер, за да не я видят, и плачеше, та се късаше. Дядото пък отиде да потърси адвоката, оня, бърборкото, защото, като видя как откараха дон Микеле в болницата — прежълтял, с разкопчана куртка, — клетият старец се изплаши и не обръщаше внимание на приказките на адвоката, само и само да развържат ръцете на внука му и да го пуснат да се прибере в къщи; все му се струваше, че след цялата тази дандания Нтони трябва да се прибере в къщи и да остане завинаги при тях, както по времето, когато беше момче.

Дон Силвестро благоволи да го придружи при адвоката, защото твърдеше, че когато някой бъде сполетян от беда като тая, дето се беше случила на Малаволя, човек трябва да помага на ближния си както може, та ако ще и разбойник да е той, и да направи каквото може, за да го измъкне от ръцете на правосъдието — нали затова сме хора и трябва да помагаме на ближния си! След като го изслуша и разбра всичко благодарение на дон Силвестро, адвокатът рече, че делото било интересно, добре, че били дошли при него, иначе на Нтони доживотният затвор му бил вързан в кърпа, и току потриваше ръце. Щом той спомена доживотен затвор, бай Нтони се разтрепера от страх, ала доктор Шипиони го потупа по рамото и го увери: да не му викали доктор, ако не го отървял с четири-пет години затвор.

— Какво каза адвокатът? — запита Мена, щом видя дядо си да се прибира разстроен, и се разплака още преди да чуе отговора.

Дядото скубеше оределите си бели коси, щураше се като луд из къщи и повтаряше:

— Ох, по-добре всички да бяхме умрели!

Пребледняла като платно, Лия втренчваше облещените си очи във всеки, който отвореше уста да каже нещо, но не можеше да проумее нищо. Скоро донесоха призовка за свидетели на Барбара Кьопчовица, на Грация Пачикракова, на дрогериста дон Франко и на всички, които се събираха на приказки на площада или в дюкяна на Пицуто; цялото село се разбуни, хората се трупаха с призовките в ръка и се кълняха, че не знаели нищо, ама нищичко, защото не искаха да си имат разправии с правосъдието. Дявол да ги вземе и Нтони, и близките му, дето искаха да ги забъркат в техните поразии. Кьопчовица крещеше като луда:

— Аз не знам нищо. След вечерня си стоя у дома, не съм като тях, дето скитат да вършат мръсотии или пък стоят на вратата, за да приказват с ченгетата.

— Не желая да си имам разправии с властите! — добавяше дон Франко. — Те знаят, че съм републиканец и само чакат повод, за да ми видят сметката.

Хората си блъскаха главите, за да разберат какво ли биха могли да кажат Кьопчовица и другите, които не бяха видели нищо, защото пукотевицата ги бе разбудила посред нощ, както си спяха в леглата. Ала дон Силвестро потриваше ръце също като адвоката и разправяше, че той знаел защо ги викат като свидетели, че така щяло да бъде по-добре за обвиняемия. Останеше ли свободен, дон Силвестро придружаваше адвоката всеки път, когато той отиваше да посети Нтони Малаволя в затвора; и без това общинският съвет бе престанал да се събира, а маслините бяха прибрани. Бай Нтони също рече на два-три пъти да посети внука си, ала щом се приближеше до ония прозорци с решетките и до войниците, дето ги пазеха с пушки в ръце и проследяваха с поглед кой влиза и излиза, изведнъж му призляваше и не влизаше, ами сядаше на тротоара, сред продавачите на кестени и опунции, и не можеше да повярва, че неговият Нтони се намира там, зад решетките, пазен от войниците. Така дочакваше адвоката, който след разговора си с Нтони излизаше бодър и весел, потривайки ръце; казваше му, че внукът му е добре, дори бил понапълнял. А на стареца му се струваше, че внукът му служи заедно с тия войници.

— Защо не го пуснат? — повтаряше той като папагал или като непослушно дете и искаше да знае дали го държат с вързани ръце.

— Нека си стои там — отвръщаше доктор Шипиони. — За тия работи колкото повече минава времето — толкоз по-добре. Нали ви казах: не му липсва нищо, дебелее като шопар. Всичко е наред. Раната на дон Микеле е почти зараснала и това е добре дошло за нас. Послушайте ме, не се тревожете, върнете се при вашата лодка, оставете на мен.

— Не мога да се върна на лодката, докато Нтони е в затвора, не мога. Появим ли се на улицата, всички ще ни гледат, пък и сега, след като Нтони е в затвора, съвсем съм се объркал.

И пак почваше да повтаря едно и също, а парите се стопяваха, внуците му стояха по цял ден в къщи и не смееха да се покажат на улицата.

Най-сетне дойде денят, в който трябваше да се гледа делото, и ония, които бяха получили призовки за свидетели, трябваше да се явят в съда доброволно, иначе щяха да ги закарат под стража. Дори дон Франко и той отиде, само че се яви на срещата си с правосъдието без своята широкопола черна шапка и бе по-блед и от Нтони Малаволя, който седеше зад решетката като див звяр, заобиколен от карабинери. Дон Франко никога не бе имал вземане-даване с правосъдието, та не му беше никак приятно да се яви пред тая сбирщина от съдии и ченгета, дето ха са рекли, ха са те бутнали зад решетките, също като Нтони Малаволя.

Цялото село бе отишло да види как изглежда зад решетката Нтони, внука на бай Нтони; той седеше между карабинерите жълт като вощеница и не смееше дори да се изсекне, за да не види вперените в него погледи на приятели и познати, и мачкаше шапката си в ръце, докато председателят на съда, в черна мантия и с колосан нагръдник, изреждаше всичките му поразии, без да пропусне нито една — толкова подробно бяха записани на листовете хартия. Там беше и дон Микеле, и той жълт като вощеница; седеше на един стол пред тия фарисеи, които се прозяваха и си вееха с кърпичка. А пък адвокатът разговаряше шепнешком със своя съсед, сякаш цялата тая работа не го засягаше ни най-малко.

— Тоя път — прошепна Кьопчовица на съседката си, като чу какви поразии е извършил Нтони — каторгата му е в кърпа вързана.

Там беше и Сантуца — тя трябваше да разкаже пред съда как Нтони бе прекарал оная вечер, къде бе ходил.

— Виж ти за какво ще питат Сантуца — мърмореше Кьопчовица. — Много ми се ще да чуя какво ще каже, за да скрие собствените си поразии.

— Какво искат от нас? — запита комаре Грация.

— Искат да разберат дали Лия е имала вземане-даване с дон Микеле, та брат й се е опитал да го убие, за да му отмъсти; така каза адвокатът.

— Чума да ви порази! — изсъска дрогеристът и ги изгледа кръвнишки. — Какво, да не искате всички да отидем в затвора? Знайте едно: пред съда трябва да се отрича, ние не знаем нищо.

Комаре Венера се сгуши в наметалото си, ала продължи да мърмори.

— Истината си е истина. Видяла съм ги с очите си, виждало ги е цялото село.

Същият този ден, сутринта, в къщата на Малаволя се бе разиграла истинска трагедия, защото дядото, като разбра, че цялото село е хукнало да гледа как ще съдят Нтони, се накани да хукне с тях; Лия също искаше да отиде, беше просто пощуряла — брадичката й трепереше, тя се щураше из къщи с разчорлена коса, търсеше наметалото си, изглеждаше съсипана, ръцете й трепереха. Ала Мена — и тя бледа като платно — я хвана за ръката и започна да я увещава:

— Не, ти не бива да ходиш там! Не бива! — и повтаряше само това.

А дядото добави, че те трябвало да останат в къщи и да молят Богородица; но вайканиците им се носеха по цялата улица.

Щом пристигна в града и се скри зад един ъгъл, клетият старец видя внука си: водеха го в съда, под стража; тогава краката му се подкосиха, едва успя да се довлече до съда и седна на стълбището, сред потока от хора, които слизаха и се качваха, без да му обръщат никакво внимание. Сетне, като си помисли, че целият този народ е тръгнал да види как ще осъдят внука му, дето стоеше там, пред съдиите, заобиколен от войници, на него му се стори, че го е изоставил насред улицата или сред буря в морето, затова стана, тръгна с тълпата и се надигна на пръсти, ала видя само горния край на решетката, шапките на карабинерите и щиковете, които лъщяха. Навалицата бе толкова голяма, че клетият старец не можа да види внука си, затова продължаваше да мисли, че Нтони пак е станал войник.

В това време адвокатът говореше ли, говореше — същинско кречетало. Не, разправяше той, не е вярно, че Нтони е вършил всички тия поразии. Председателят на съда нарочно се бил ровил толкова, за да вкара в беда един клетник — нали това му е работата. Как може председателят на съда да твърди подобно нещо? Да не би той да е видял лично Нтони Малаволя през нощта, в оная тъмница? Ала в къщата на бедния всеки е прав и бесилото е за клетника. Председателят не беше съгласен с него — гледаше го през очилата си и бе подпрял лакти на книжата. Доктор Шипиони настояваше: къде е тая контрабанда, за която става дума, откога един почтен човек няма право да излезе да се поразтъпче, когато си поиска и където той пожелае, още повече, след като е пийнал, та да му поразмине.

Тогава бай Нтони кимаше с глава и шепнеше: „Да! Да!“ със сълзи на очи; в тоя миг му се дощя да прегърне адвоката, загдето разправяше, че Нтони бил пияница. Той вдигна глава. Ама че го измисли! Само това, дето адвокатът говореше сега, заслужаваше петдесет лири: разправяше, че те искали да го притиснат до стената, че искали да докажат като две и две четири, че са заловили Нтони на местопрестъплението, с нож в ръка, затова били докарали ей там дон Микеле, който бил пребледнял от страх за това, че го ръгнали с нож в корема.

— Кой може да докаже, че го е ръгнал Нтони Малаволя? — викаше адвокатът.

Кой ще го докаже? Ами ако дон Микеле се е намушкал сам, нарочно, за да прати Нтони Малаволя в затвора? Ала той щял да им каже как стои работата! Каква ти контрабанда! Между дон Микеле и Нтони, внукът на бай Нтони, съществувала стара вражда заради някакви женски истории.

Бай Нтони продължаваше да кима с глава: точно така, ако речеха, той бе готов да се закълне дори и пред разпятието; та нали цялото село знаеше историята на Сантуца с дон Микеле, който се пукаше от ревност, след като Сантуца бе харесала Нтони; после той и дон Микеле се бяха срещнали посред нощ, а нали знаете какво става, кога на човек му падне перде пред очите. Адвокатът продължаваше: биха могли да попитат пак и Барбара, и комаре Венера, и колкото си щат още свидетели, че дон Микеле имал вземане-даване с Лия, сестрата на Нтони Малаволя, и се навъртал всяка вечер по улица Неро заради момичето. Видели го и същата нощ, когато го намушкали с нож!

Изведнъж бай Нтони сякаш оглуша, защото ушите му почнаха да бучат — едва сега видя Нтони, който се беше изправил зад решетката, мачкаше шапката си в ръце, насмалко да я разкъса, гледаше като обезумял, искаше да каже нещо и правеше знаци с глава: не, не е вярно! Няколко души изнесоха стареца, мислейки, че му е станало лошо, а карабинерите го сложиха да легне на масата в стаята на свидетелите и му плиснаха вода в лицето. По-късно, когато му помагаха да слезе по стълбата — той едва се държеше на краката си, та го придържаха под мишница, тълпата се изсипа навън и хората си приказваха:

— Осъдиха го на пет години строг тъмничен затвор.

В същия миг Нтони излизаше през другата вратичка, обкръжен от карабинерите, с бледо лице, с белезници на ръцете, същински Христос.

Комаре Грация хукна към селото, пристигна първа с изплезен език, като злокобна птица — нали те първи носят лошата вест. Щом зърна Лия, която чакаше пред вратата ни жива, ни умряла, тя я хвана за ръката и й рече задъхана:

— Какво си сторила, клетнице! В съда казаха, че си имала вземане-даване с дон Микеле и на дядо ти му прилоша!

Лия не каза нищо, сякаш не я и чу или сякаш това хич не я засягаше. Не мръдна от мястото си и я загледа с облещени очи и зяпнала уста. Сетне се смъкна бавно на стола, защото краката й изведнъж престанаха да я държат. След като седя така дълго време, без да се помръдне, без да пророни нито дума, та комаре Грация взе да я плиска с вода по лицето, тя започна да мълви:

— Искам да се махна оттук! Не искам да стоя повече тук!

Сетне стана и почна да повтаря същото пред скрина, пред столовете, като луда, а сестра й ходеше след нея и нареждаше, плачейки:

— Какво ти казвах аз! Какво ти казвах! — и се опитваше да я хване за ръцете.

Привечер, когато докараха дядото с една кола и Мена изтича да го посрещне, защото бе престанала да се срамува от хората, Лия излезе на двора, оттам — на улицата, и наистина се махна, та никой не я видя повече.