Дийн Кунц
Маска (9)

Осма глава

Във вторник, след като успяха да издействат временната опека над Джейн Доу, Пол тръгна към къщи, за да работи над своя роман, а Керъл поведе момичето на пазар. Джейн нямаше никакви дрехи, освен тези, които носеше преди да изскочи пред фолксвагена миналия четвъртък сутринта, затова се нуждаеше от много неща, дори и само за няколко дни. Тя се притесняваше да харчи парите на Керъл и отначало никак не желаеше да признае, че харесва видяното или че нещо и подхожда и става достатъчно добре, за да го купят.

Накрая Керъл й каза:

— Мила, ти имаш нужда от тази дреха, затова, моля те, отпусни се и ми позволи да ти я купя. Става ли? В крайна сметка парите изобщо няма да са от моя джоб. Най-вероятно ще се разплатя с твоите родители или ще ми върнат парите от програмата за осиновени деца, или пък от някоя друга окръжна институция.

Доводите й свършиха работа. Набързо купиха два чифта дънки, няколко блузи, чифт добри маратонки, чорапи, пуловер и яке от непромокаема материя.

Когато се прибраха у дома, къщата в английски кралски стил направи силно впечатление на Джейн със своите прозорци от цветно стъкло, начупената линия на покрива и каменната зидария. Направо се влюби в гостната, където щеше да остане. Покривът й беше куполообразен, под извития прозорец на издадената ниша имаше дълго дъгообразно канапе, а едната стена се състоеше от огледалните врати на скрит гардероб. Цветовете бяха тъмносиньо и бледо бежово, а мебелировката — стил „кралица Ана“, направена от лъскаво черешово дърво.

— Тази стая наистина ли е просто гостна? — попита Джейн с неверие. — И не я използвате редовно? Ей, ако тази къща беше моя, непрекъснато щях да влизам тука! Просто щях да сядам вътре и да прочитам две-три страници всеки ден — чета си, седя си там под извития прозорец и попивам атмосферата.

Керъл винаги бе харесвала тази стая, но сега, през очите на Джейн, тя я възприе и оцени по нов начин. Като гледаше как момичето се докосва до всяко нещо — плъзга вратите на стенния гардероб, проверява гледката от всяка точка на дъгообразния прозорец, сяда върху дюшека на леглото с кралски размери, за да усети мекотата на дюшека му — Керъл разбра едно от предимствата да имаш деца в дома си: техните невинни, свежи възприятия за всичко можеха да опазят родителите и техните разбирания от застаряване.

Тази вечер Керъл, Пол и Джейн приготвиха вечерята заедно. Момичето веднага установи добър контакт и всички се чувстваха уютно, макар и тя да беше малко срамежлива. Смяха се много и в кухнята, и на масата.

След вечерята Джейн се залови с миенето на чиниите, докато Керъл и Пол почистваха масата. Когато останаха за момент сами в столовата и момичето не ги чуваше, Пол каза тихо:

— Тя е страхотно дете.

— Не ти ли го казах?

— И все пак има нещо интересно.

— Какво?

— Още откакто я видях този следобед пред съдебната зала — обясни Пол, — ме преследва чувството, че съм я виждал някъде и преди.

— Къде?

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. Но в лицето й виждам нещо познато.

* * *

Целият вторник следобед Грейс очакваше телефонът да звънне отново.

Ужасяваше я необходимостта да го вдигне.

Тя се опита да обезсили своето нервно напрежение, като почисти къщата. Изтърка пода на кухнята, обърса праха от мебелите във всяка от стаите и измете всички килими.

Но не можеше да се отърве от мисълта за телефонното обаждане: хартиено-сухият, изкривен от ехото глас, приличен на Ленърдовия; странните неща, казани от него; зловещата тишина, когато той вече не се чуваше; тревожното усещане за огромни разстояния, непостижимата за въображението пропаст от пространство и време…

Това трябваше да е някаква измама. Но кой можеше да носи отговорността за нея? А и защо ще я измъчва с имитации на Ленърдовия глас, и то осемнайсет години след неговата смърт? Какъв смисъл можеше да има подобна игра сега, след изтичането на толкова време?

Опита се да отвлече мислите си от разговора с изпичането на ябълки в тесто. Сочните ябълкови топчета с коричка — поднесени с канела, мляко и съвсем мъничко захар — бяха нейното любимо ястие за вечеря, защото тя беше родена и израснала в Ланкастър, сърцето на холандската провинция в Пенсилвания, където този специалитет се считаше за единствен и неповторим по вкус. Но във вторник вечерта тя нямаше апетит дори и за ябълкови топчета с тесто. Погълна няколко хапки, но дори не стигна до половината на първото топче, въпреки че обикновено се справяше с две за едно ядене.

Тя продължаваше да човърка без интерес своята вечеря, когато телефонът иззвъня.

Главата й подскочи рязко. Погледна стенния телефон над малката, вградена в стената масичка до хладилника.

Той звънна отново. И отново.

Треперейки, тя стана, приближи се до телефона и вдигна слушалката.

— Грейси…

Гласът бе едва чут, но думите се разбираха.

Той беше. Ленърд. Или някой, чиито глас беше досущ като гласа на Ленърд преди години.

Тя не можа да му отговори. Гласните струни се свиха здраво в гърлото й.

— Грейси…

Краката й се подкосиха, като че се топяха под нейната тежест. Измъкна столчето, пъхнато под плота на масичката, и бързо седна на него.

— Грейси… не позволявай да се случи отново. Това не бива… да продължава вечно… отново и отново… кръвта… убийството…

Тя затвори очи и с всички сили си наложи да говори. Гласът й беше слаб и треперещ. Дори не можеше да познае, че е нейният. Беше глас на непознат човек — на някоя изтощена, уплашена стара жена, която едва се държи на краката си.

— Кой се обажда?

Шепнещият, ехтящ глас от телефона каза:

— Пази нея, Грейс.

— Какво искате от мене?

— Пази нея.

— Защо правите това?

— Пази я.

— Кого да пазя? — изрече тя настойчиво.

— Вила. Пази Вила.

Все още беше уплашена и объркана, но вече започваше и да се ядосва.

— Не познавам никаква Вила, по дяволите! Кой се обажда?

— Ленърд.

— А, не! Да не мислите, че съм някоя кретаща и оглупяла старица? Ленърд е мъртъв. От осемнайсет години! Вие не сте Ленърд. Що за игра си играете?

Искаше да му тръшне слушалката и знаеше, че това е най-добрият подход към подобни откачалки, но не можа да си наложи и да я остави на мястото й. Гласът му толкова приличаше на гласа на Ленърд, че тя беше хипнотизирана от него.

Той заговори отново, много по-тихо от преди, но тя все още го чуваше.

— Пази Вила.

— Казвам ви, не я познавам. И ако продължавате да ми звъните с вашите глупости, ще се обадя в полицията, че някакъв извратен шегобиец…

— Керъл… Керъл — продължи мъжът, а гласът му затихваше от сричка на сричка. — Вила… но ти я наричаш… Керъл.

— Какво, по дяволите, става тука?

— Пази се… от… котката.

— Какво?

Гласът вече беше толкова далечен, че тя успяваше да го чуе само с напрегнат докрай слух.

— Кот… аракът…

— Аристофан? Той… какво? Да не сте му направили нещо? Да не би да сте го отровили? Затова ли нещо не е добре напоследък?

Никакъв отговор.

— Чувате ли ме?

Нищо.

— Какво искахте да кажете за котката? — настояваше тя.

Никой не отвърна.

Тя се вслуша в чистата, съвършено чистата тишина, и така силно се разтрепери, че ръцете й едва задържаха слушалката.

— Кой сте вие, защо искате да ме измъчвате така? Защо искате да сторите зло на Аристофан?

От някое много, много далечно място, болезнено познатият глас на нейният отдавна мъртъв съпруг произнесе няколко последни, едва доловими думи:

— Как искам… да съм там… за… ябълковите топчета.

* * *

Бяха забравили да купят на Джейн пижама. Тя си легна по дълги до коленете чорапи, пликчета и една от фланелките на Керъл, която й беше малко широка.

— Какво ще става утре? — попита тя, когато вече беше сгушена между завивките, а главата й се подаваше върху пухкавата възглавница.

Керъл приседна в края на леглото.

— Мислех си, дали няма да е добре, ако опитаме една лечебна програма, предназначена за отключване на паметта ти.

— Какво е лечението?

— Чувала ли си за терапия на хипнотичната регресия?

Изведнъж Джейн почувства уплаха. Вече няколко пъти след катастрофата бе правила съзнателни, нарочни опити да си припомни коя е, но винаги, когато чувстваше, че е близо до страшното откровение, главата й се замайваше, тя губеше ориентация и я обхващаше паника. Принудеше ли съзнанието си да се обърне назад, назад към истината, един защитен психологически механизъм прекъсваше нейното любопитство тъй рязко, както гаротата^[1] на някой удушвач би прекъснала достъпа на въздух в дробовете й. И всеки път преди границата на безсъзнанието тя виждаше странен сребрист предмет, който се люлее напред-назад в чернотата — съвсем неразгадаемо, но въпреки това смразяващо кръвта видение. Тя чувстваше, че в нейното минало има нещо страшно, нещо толкова ужасяващо, че е по-добре да се откаже от опитите за припомняне. Вече почти бе решена да не дири повече изгубеното, да приеме новия си живот като безименно сираче, макар и той вероятно да е изпълнен с трудности. Но хипнотично-регресивната терапия би я принудила да застане лице в лице със своето минало, независимо дали иска това или не. Тази вероятност я изпълваше с ужас.

— Добре ли си? — попита Керъл.

Момичето облиза устни.

— Да. Просто мислех за казаното от тебе. Хипнотична регресия. Това означава ли, че ще ме доведеш до състояние на транс и ще ме накараш да си спомня всичко?

— Е, не е чак толкова лесно, сладка моя. Няма гаранция, че ще стане. Ще те хипнотизирам и ще те помоля да мислиш за станалото след катастрофата в четвъртък сутринта; след това постепенно ще те връщам все по и по-назад в миналото. Ако си добър пациент, възможно е да си спомниш коя си и откъде си. Понякога хипнотичната регресия е удобно средство, ако се опитвам да накарам някой пациент да преживее отново някоя дълбоко скрита, жестоко потисната травма. Никога не съм използвала тази техника при страдащи от амнезия, но зная, че е приложима при случаи като твоя. И когато има резултат, са нужни повече от един или два сеанса. Това може да е дълъг и досаден процес, при който човек усеща безсилие. Точно утре няма да се доберем до кой знае какво, а всъщност и твоите родители вероятно ще се появят преди да успея и те върна към твоите спомени. Но въпреки това можем да започнем. Е, само ако ти нямаш нищо против.

Тя не искаше Керъл да разбере за нейния страх от собствената й памет, затова каза:

— О, разбира се. Звучи вълнуващо.

— За утре при мене са записани четирима пациенти, но мога да започна с тебе в единайсет часа. Ще се наложи да прекараш доста време в чакалнята и преди, и след сеанса, затова първата ни задача сутринта е да ти намерим добра книжка за четене. Обичаш ли разкази, в които има някаква загадка?

— Струва ми се, да.

— Агата Кристи?

— Името ми е познато, но не съм сигурна дали някога съм чела нейна книга.

— Утре ще опиташ една. Ако преди си харесвала много тайнствените истории, възможно е Агата Кристи да открехне вратите на паметта ти. Всеки стимул, всяка връзка с твоите спомени, независимо каква е тя, може да послужи като вход — тя се наведе и целуна челото на Джейн. — Но сега не се тревожи за това. Просто си поспи добре, детко.

След като Керъл излезе от стаята и затвори вратата след себе си, Джейн не изключи веднага лампата. Остави погледа си да се плъзга бавно по стаята, после — обратно, а очите й си почиваха върху всяко красиво ъгълче.

„Господи, моля те“, помисли тя, „нека да остана тука. Намери начин, някакъв начин, и нека да остана в тази къща за вечни времена. Не ме принуждавай да се връщам откъдето съм дошла, независимо къде е това място. Тук искам да живея. Тук искам и да умра, толкова е красиво.“

Накрая се пресегна и щракна ключето на нощната лампа.

Мракът обгърна всичко като криле на прилеп.

* * *

Грейс използва парченце от материала „Мезънайт“ и четири гвоздея, за да закрие временно котешката вратичка от вътрешната й страна.

Аристофан стоеше в средата на кухнята, извил глава встрани, и в широко отворените му очи се четеше голямо любопитство. През няколко секунди мяукаше, като че ли искаше да й зададе някакъв въпрос.

След като заби и последния гвоздей, Грейс се обърна към него:

— Добре, котарако. Засега разрешението ти за бродене се отменя. Вероятно някакъв човек отвън те е хранил с малки количества наркотици или някаква отрова и може би това е причинило лошото ти поведение. Просто ще почакаме и ще видим дали състоянието ти ще се подобри. Сигурно си се носил в облаците, опиянен от наркотици, а, глупаво коте?

Аристофан измяука въпросително.

— Да — рече Грейс. — Зная, че ти звучи невероятно. Но ако не ми се наложи да се справям с някой откачен, значи наистина по телефона ми е звъннал самият Ленърд. А това е още по-невероятно, не мислиш ли?

Котаракът завъртя главата си отляво-надясно, сякаш действително търсеше смисъла в думите й.

Грейс спря сред стаята, протегна ръка и отърка палеца и показалеца си.

— Ела тук, котенце. Ела, пис-пис-пис.

Аристофан изсъска, плю, обърна се и избяга.

* * *

За разнообразие правиха любов при изключени лампи. Той усещаше горещия дъх на Керъл върху врата си. Тя притискаше, търкаше, огъваше, стягаше и отпускаше тялото си в съвършена хармония с неговото; изключително пластичните й движения напомняха течението на пълноводна, топла река. Извиваше изящния си гръб, повдигаше се и се спускаше в такт с неговите отмерени тласъци. Тя беше гъвкава, нежна и някак всепоглъщаща като тъмнината.

После уловиха ръцете си и започнаха да говорят несвързани неща, като постепенно се унасяха. Пол още говореше, когато Керъл заспа. Тя не отговори на един от въпросите му и едва тогава той отдели ръката си от нейната.

Беше уморен, но не можа да потъне в прегръдките на съня тъй бързо като нея. Продължаваше да мисли за момичето. Беше сигурен, че го е виждал преди срещата им пред съдебната зала тази сутрин. Докато вечеряха, нейното лице му изглеждаше все по и по-познато. То продължаваше да го преследва и сега. Но колкото и упорито да опитваше, не можеше да си спомни къде го е виждал.

Както лежеше в тъмната спалня и прелистваше спомените си, постепенно започна да го завладява тревога. Обхвана го чувството — съвсем безпричинно — че предишната му среща с Джейн е била необикновена, може би дори неприятна. После се зачуди дали пък наистина не е възможно момичето да представлява някаква заплаха за него и Керъл.

„Но това е абсурдно“, помисли той. „Изобщо няма смисъл. Сигурно съм уморен повече, отколкото смятам. Като че ли логиката започва да ми се изплъзва. Каква заплаха може да се крие в Джейн? Тя е толкова приятно дете. Изключително приятно дете.“

Въздъхна, завъртя се настрани и се замисли за сюжета на своя първи роман (неуспешния), а това бързо го приспа.

* * *

В един часа през нощта Грейс Митовски още беше приседнала в леглото и гледаше късния вечерен филм на малкото телевизорче „Сони“. Съзнаваше бегло, че на екрана Хъмфри Богърт и Лорън Бъкол са заети с остроумна словесна престрелка, но в действителност не чуваше нищо от думите им. Бе загубила следите на филмовия сюжет само няколко минути след като го бе включила.

Мислеше за Ленърд, мъжа, който ракът й отне преди осемнайсет години. Той беше добър, трудолюбив, щедър, любещ човек, много приятен събеседник. Тя го бе обичала силно.

Но тогава не всички обичаха Ленърд. И той имаше своите слабости. Най-лошото му качество бе неговата нетърпеливост — и острият език, който тя предизвикваше. Не можеше да понася мързеливи, незаинтересувани, необразовани и глупави хора. „А това включва две трети от човешката раса“, повтаряше той често, особено когато беше в по-кисело настроение. Тъй като бе честен човек и горещата му кръв не изобилстваше от дипломатичност, казваше на хората точно какво мисли за тях. Заради това в живота му изобщо нямаше лъжи и измами, но имаше забележително много врагове.

Чудеше се дали не се е обаждал някой от тези врагове, преструвайки се на Ленърд. Човек с извратена психика можеше да получи от измъчването на Ленърдовата вдовица толкова наслаждение, колкото и от измъчването на самия Ленърд. Възможно бе да чувства силно удоволствие от измъчването на нейния котарак и от безпокойството, което причиняваше със своите телефонни обаждания.

Но след осемнайсет години? Кой би могъл да запомни гласа на Ленърд тъй добре, че след толкова време да го имитира съвършено успешно? Със сигурност тя беше единственият човек, който все още можеше да разпознае този глас само от дума-две. А и защо ще замесва Керъл? Ленърд бе починал три години преди Керъл да навлезе в живота на Грейс; той изобщо не познаваше това момиче. Не бе възможно и неговите врагове да имат нещо против Керъл. Какво искаше да каже онзи, който се обади, наричайки Керъл „Вила“? Но най-голямо безпокойство предизвикваше въпросът откъде той можеше да знае, че тя току-що е направила ябълкови топчета?

Имаше и друго обяснение, въпреки нейната неохота да го обмисли. Може би човекът от телефона не беше един от враговете на Ленърд. Може би действително се бе обадил самият Ленърд. Обаждане от мъртвец.

— Не, това е невъзможно.

— Много хора вярват в призраци.

— Но не и аз.

Тя се замисли за своите странни сънища от миналата седмица. Тогава не вярваше в съновните предсказания. А сега — да. Защо пък не и в призраци?

Не. Тя беше жена, възпитана в здравомислие, животът й беше протекъл стабилно и разумно, имаше доста познания в науките и винаги бе вярвала, не именно там се крият всички отговори. Ако сега, на седемдесетгодишна възраст, тя отвореше шлюзовете на своята иначе рационална философия за вярата в призраци, може би я чакаше наводнението на лудостта. Започне ли веднъж човек да вижда призраци, то какво е следващото, което го очаква? Вампири? Нужно ли бе отсега насетне винаги и навсякъде да носи със себе си подострен дървен кол и разпятие? Ами върколаците? Май ще е най-добре да си купи кутийка със сребърни куршуми! А злите елфи, които живеят в центъра на земята и причиняват земетресения и вулканични изригвания? Разбира се! Защо пък не?

Грейс се засмя с горчивина.

Не можеше да си позволи изведнъж да повярва в призраци, защото едно суеверие можеше да повлече след себе си приемането на безброй други. А тя беше вече твърде стара, чувстваше се добре със сегашните си разбирания и бе съвсем привикнала със своя начин на живот, за да осмисля наново всичките си житейски възгледи. И в никакъв случай нямаше да се поддаде на изкушението за подобна жестока преоценка само заради това, че е провела два странни телефонни разговора.

Следователно й оставаше да реши единствено дали да разкаже или не на Керъл, че някой я безпокои и използува нейното име. Опита се да си представи собствения си глас, когато започне да обяснява за телефонните обаждания и се опита да разкаже накратко своята теория за отравянето или наркотичното опияняване на Аристофан. Нямаше никаква надежда, че гласът й ще звучи като познатата на всички Грейс Митовски. Щеше да прилича на истерична старица, търсеща несъществуващи заговорници зад всяка врата и под всяко легло.

Дори можеха да помислят, че я хваща старческото слабоумие.

„А хваща ли ме?“, зачуди се тя. „Въобразих ли си телефонните обаждания? Не. Сигурна съм.“

Не си беше въобразила също и промяната в личността на Аристофан. Погледна одраскванията от нокти върху дланта си; макар и вече да заздравяваха, те все още бяха червени и подути. Доказателство. Тези белези представляваха едно доказателство, че нещо не е наред.

„Не съм слабоумна“, каза си тя. „Ни най-малко. Но и не искам да ми се наложи да убеждавам Керъл и Пол, че дъската ми е съвсем наред, след като вече съм им казала за някакви телефонни обаждания от Ленърд. По-добре да си трая сега-засега. Ще почакам. Ще видя какво ще се случи. Така или иначе, и сама мога да разгадая всичко. И да се справя.“

От екрана на „Сонито“ Богарт и Бъкол се усмихнаха един на друг.

* * *

Когато Джейн се събуди посред нощ, откри, че е ходила насън. Намираше се в кухнята, а не можеше да си спомни как е станала от леглото и е слязла по стълбите.

Кухнята беше съвсем тиха. Единственият звук идеше от тихото бръмчене на хладилника. Единствената светлина беше лунната, но тъй като имаше пълнолуние, а кухнята бе с доста прозорци, можеше да се вижда достатъчно добре.

Джейн стоеше до шкафче край мивката. Беше отворила едното чекмедже и оттам бе измъкнала тежък месарски нож.

Погледна сатъра, изумена, че го вижда в своята ръка.

Бледата лунна светлина проблесна върху хладното острие.

Беше стискала дръжката тъй здраво, че ръката я болеше.

Защо ми е дотрябвал нож?

По гръбначния й стълб като стоножка полази ледена тръпка.

Кожата по нейните голи ръце и нозе настръхна и тя изведнъж ясно осъзна, че е само по фланелка, пликчета и чорапи.

Двигателят на хладилника се изключи с глухо трополене, от което тя подскочи и се обърна.

Сега къщата остана свръхестествено тиха. Беше готова да повярва, че е оглушала.

Какво съм правила с този сатър?

Тя уви ръце около себе си, за да прогони ледените тръпки, които продължаваха да я пронизват.

Може би беше сънувала нещо, свързано с храна, и затова е слязла тук насън, за да си направи сандвич. Да. Вероятно е станало точно така. Всъщност наистина чувстваше лек глад. Значи е извадила ножа от шкафчето, за да отреже малко печено месо за сандвича. В хладилника имаше едно дебело парче говеждо. Бе го видяла по-рано, снощи, докато помагаше на Керъл и Пол да приготвят вечерята.

Но не мислеше, че сега ще може да хапне сандвич или каквото и да е. Всяка изминала секунда краката й изстиваха все повече и освен това се чувстваше неприлично гола, облечена само с полупрозрачни бикини и тънка фланелка. Сега искаше само да се върне в леглото, под топлите завивки.

Изкачвайки стъпалата в тъмното, вървеше близо до стената, защото там имаше по-малка вероятност сглобките да изскърцат. Върна се в своята стая, без да събуди никого.

Някъде далеч в нощта зави куче.

Джейн се зарови дълбоко в одеялата.

Известно време й беше трудно да заспи, защото усещаше вина, че е бродила нощем из къщата на семейство Трейси, докато те спят. Чувстваше се като измамница. Чувстваше, че е злоупотребила с тяхното гостоприемство.

Това, разбира се, беше глупаво. Тя не бе тършувала из къщата нарочно. Просто ходеше насън, а не е възможно човек да контролира подобни действия.

Просто ходеше насън.