Дийн Кунц
Маска (8)

Седма глава

В петък сутринта дъждът отново спря за малко, но денят тънеше в мъгла. Светлината, която проникваше през болничния прозорец, беше студена и бледа.

Джейн имаше само смътни спомени, че през нощта сестрите са сменяли нейните чаршафи и нощницата й е била пропита от пот. В паметта й мержелееше също и споменът за някакъв страшен сън, но не й идваше наум нито една подробност от него.

Все още не можеше да си припомни нито своето име, нито нещо за себе си. Съзнанието й можеше да се върне най-много до катастрофата вчера сутринта, може би дори до минута-две преди този предел, но отвъд това, там, където трябваше да бъде нейното минало, имаше само празнота.

Докато закусваше, тя прочете някаква статия в едно от списанията, купени за нея от Керъл Трейси. Въпреки че до следобеда нямаше часове за посещения, Джейн вече очакваше с нетърпение повторната среща с тази жена. Доктор Ханъпорт и сестрите, всички до един, бяха любезни, но никой не й въздействаше тъй положително като Керъл Трейси. По неразбираеми за нея причини тя се чувстваше по-сигурна, по-спокойна, по-малко уплашена от своята амнезия, когато беше с доктор Трейси, отколкото в присъствието на другите. Може би хората имаха предвид точно това, когато казваха, че някой лекар има добро взаимодействие с болния.

* * *

Малко след девет часа, докато Пол караше по магистралата на път към центъра на града, за да занесе новия комплект документи за осиновяване в офиса на Алфред О’Брайън, двигателят на неговия Понтиак внезапно прекъсна. Не започна да се дави или да киха; колата се носеше с поне петдесет мили в час, когато буталата просто блокираха. Докато скоростта на понтиака рязко спадаше, усилвателят на кормилното управление започна да отслабва своето действие. Автомобилите летяха от двете страни с шейсет-шейсет и пет мили в час, повече от разрешеното, твърде бързо за мъгливото време. Пол успя да направи маневра и да пресече две ленти към мястото за аварийно спиране отдясно на пътя. Всяка секунда той очакваше да чуе краткия писък на спирачки и да почувства неприятния тласък от удара на друга кола в неговата, но като по чудо успя да избегне сблъсък. Като се бореше с втвърдяващото се кормило, успя съвсем да спре понтиака до канавката.

Отпусна се назад върху облегалката и затвори очи, докато възвърне самообладание. Когато накрая се наведе напред и завъртя ключа на запалването, стартерът изобщо не издаде звук; в акумулатора не бе останала и капчица ток. Опита още няколко пъти и се отказа.

Точно отпред имаше изход от магистралата, а на по-малко от пресечка под нея се намираше малък сервиз. Пол стигна пеша дотам за десет минути.

В сервиза бяха твърде заети с работа и собственикът не можа да се лиши от своя млад помощник — едро, червенокосо момче с открито лице, на име Корки — почти до десет часа, когато потокът от клиенти доста намаля. Едва тогава Пол и Корки потеглиха с камиона-теглич към оставения в края на пътя Понтиак.

Опитаха се да запалят колата с бутане, но не успяха. Трябваше да изтеглят понтиака обратно в сервиза.

Корки възнамеряваше да смени акумулатора и запали двигателя за половин час. Но после се оказа, че причината не е там, и времето, определено за ремонта, започна непрекъснато да се удължава. Накрая Корки откри неизправност в електрическата система и я оправи.

Пол се забави цели три часа и през цялото време беше сигурен, че ще потегли само след двайсет-трийсет минути. Но когато най-накрая паркира съживения Понтиак пред агенцията по осиновяване, вече беше един и половина.

Алфред О’Брайън слезе във фоайето на приемната, за да поздрави Пол. Беше облечен в добре ушит кафяв костюм, безупречно изгладена кремава риза, добре поставена бежова кърпичка в джобчето на гърдите и чифт съвършено излъскани кафяви обувки с прилепващи закопчалки. Той прие документите за кандидатстване, но не беше оптимистично настроен за възможността да се направят всички необходими проверки преди срещата на комитета по препоръките следващата сряда сутринта.

— Ще се опитаме да извършим работата по вашите документи светкавично — каза той на Пол. — Поне това ви дължа! Но за получаването на потвържденията трябва да работим с хора извън този офис, а някои от тях няма да ни отговорят веднага, на други пък не би се понравило изискването да побързат. Получаването на пълни потвърждения винаги отнема минимум три пълни работни дни, дори четири или пет, а понякога и повече, затова твърде много се съмнявам дали ще се подготвим за следващата среща на комитета по препоръките, макар и аз да желая това. Вероятно ще трябва да подадем вашето заявление за втората септемврийска среща в края на месеца. Чувствам се ужасно неудобно, господин Трейси. Съжалявам повече, отколкото мога да изкажа с думи. Наистина. Ако не бяхме изгубили документите в паниката вчера…

— Не се тревожете за това — каза Пол. — Мълнията не беше ваше дело, нито пък аварията с моята кола. Керъл и аз чакаме много, много отдавна за осиновяване на дете. Още две седмици са нищо за отделеното от нас време.

— След като веднъж вашите документи бъдат предоставени на комитета, ще ви одобрят бързо — продължи О’Брайън. За никое друго семейство не съм бил повече убеден, отколкото за вашето. Точно така и ще им кажа.

— Оценявам това — отговори Пол.

— Ако не сварим за срещата в сряда — а ви уверявам, че ще направим всичко възможно — ще се получи само дребно, незначително забавяне. Нищо, което заслужава вашата тревога. Просто мъничко лош късмет.

* * *

Доктор Брад Темпълтън беше добър ветеринарен лекар. Въпреки това, когато оказваше помощ на някое коте или куче, на Грейс винаги й се струваше, че той е някак неподходящ за тази работа. Беше едър мъж, комуто повече би подхождало лечението на коне и едри селскостопански животни в някоя ферма — там масивните рамене и мускулестите ръце щяха да му вършат по-добра работа. Имаше ръст от шест фута и пет инча, тежеше около двеста и двайсет фунта^[1], а лицето му беше румено и грубовато, но добро. Когато измъкна Аристофан от подплатената кошничка за пренасяне, котаракът приличаше на играчка в огромните му ръце.

— Изглежда добре — каза Брад, поставяйки Ари върху масичката от неръждаема стомана в средата на блестящия от чистота кабинет.

— Никога не е имал желание да разкъсва мебелите, още откакто беше малко коте — обясни Грейс. — Нито пък е проявявал страст към катеренето. А сега е достатъчно само да погледна зад гърба си и той вече ме гледа втренчено от върха на някой шкаф.

Брад прегледа Ари, опипа го за подути жлези и разширени ставни връзки. Котаракът не се противеше, държа се покорно, дори когато Брад използува ректалния термометър.

— Температурата е нормална.

— Има нещо нередно — настоя Грейс.

Аристофан измърка, търколи се по гръб — молеше да го почешат по корема.

Брад го потърка и бе възнаграден с още по-силно мъркане.

— Оставя ли храната си?

— Не — каза Грейс. — Все още хапва добре.

— А повръщане?

— Не.

— Разстройство?

— Не. Не е показвал подобни симптоми. Просто е някак… различен. Изобщо не е какъвто беше преди. Всички симптоми, които мога да посоча, са симптоми на личностна промяна, а не признаци за влошено здраве. Например унищожаването на възглавниците. Мръсотията върху креслото. Внезапният му интерес към катеренето. И напоследък е станал много потаен, винаги пълзи крадешком, крие се от мене, наблюдава ме, когато счита, че аз не го виждам.

— Всички котки са малко потайни — рече Брад понамръщен. — Това е в природата на звяра.

— Ари никога не е дебнел — каза Грейс. — Не и както през последните два дни. И не е дружелюбен като преди. От два дена не е пожелал да го галя или гуша.

Все още намръщен, Брад вдигна очи от котарака и срещна погледа на Грейс.

— Но скъпа моя, погледнете го!

Ари продължаваше да лежи по гръб, докато лекарят го чешеше по корема, и очевидно се наслаждаваше на това, че е успял да привлече цялото внимание. Опашката му помахваше напред-назад върху стоманената маса. Повдигна едната си предна лапа и игриво потупа едрата, гладка длан на лекаря.

Грейс въздъхна:

— Знам какво мислите. Аз съм стара жена. Старите жени имат смешни приумици.

— Не, не, не. Не съм и помислял подобно нещо.

— Възрастните жени болезнено се привързват към своите домашни любимци, защото понякога те са техните единствени другари, единствените им истински приятели.

— Отлично съзнавам, че това не се отнася за вас, Грейс. Не и при всичките ваши приятели в този град. Аз просто…

Тя се усмихна и го потупа по бузата.

— Не се противете много, Брад. Знам какво ви минава през ума. Някои възрастни жени толкова се опасяват да не би да изгубят любимците си, че дори започват да виждат признаци на заболяване там, където няма такива. Реакцията ви е разбираема. Това не ме обижда. Но ме кара да се чувствам безсилна, защото знам, че при Ари има нещо нередно.

Брад отново погледна котарака, продължи да го гали по коремчето и каза:

— Правили ли сте някакви промени в диетата му?

— Не. Давам му същия вид котешка храна, по същото време на деня, в същите количества — както винаги досега.

— Да не би компанията-производител да е променяла продукта напоследък?

— Какво имате предвид?

— Ами, например, върху пакетите пише ли „ново“, „подобрено“, или „по-богат аромат“, нещо подобно?

Тя се замисли за момент, после поклати глава.

— Не мисля.

— Понякога, изменяйки формулата на храната, добавят нов консервант, нови изкуствени аромати или оцветители, а някои домашни животни са алергични към тях.

— Но нали това трябва да е физическа реакция? Както ви казах, случаят прилича на чисто личностна промяна.

Брад кимна.

— Сигурен съм, знаете, че добавките в храната могат да причинят проблеми в поведението на някои деца. Много свръхактивни малчугани се успокояват, ако лишим диетата им от основните добавки. Тези неща въздействат и на животните. От това, което казахте, ми се струва, че от време на време Аристофан става свръхактивен, което може би е резултат от съвсем малка промяна във формулата на неговата котешка храна. Сменете нейния вид, изчакайте седмица, за да изхвърли организмът му всички добавки, които са го подразнили, и той може би отново ще се превърне в стария Ари.

— А ако не стане така?

— Тогава го доведете тук, оставете го при мене два дни и аз ще го подложа на една наистина сериозна проверка. Но силно ви препоръчвам първо да опитате с промяна на диетата, преди да се заловим с тези неприятности и разходи.

„Шегуваш се с мене“, помисли Грейс. „Просто глезиш старата дама.“

— Е, добре — каза тя гласно. — Ще опитам да променя храната му. Но ако и след седмица пак не е същият, ще искам да проведете цялостни изследвания.

— Разбира се.

— Трябва да ми стане ясно.

А върху масичката от неръждаема стомана Аристофан мъркаше, радостно подмяташе дългата си опашка и изглеждаше влудяващо нормален.

* * *

По-късно, вече в къщи, точно пред външната врата, когато Грейс завъртя заключалката на подплатената кошничка и отвори капачето, Аристофан излетя от затвора си със съскане и ръмжене, козината му беше настръхнала, ушите — плътно прилепнали назад върху главата, очите му — подивели. Заби нокти в ръката й, а докато тя го хвърляше встрани, изквича неистово. После се втурна по коридора и изчезна в кухнята, откъдето можеше да достигне задния двор през котешката вратичка.

Потресена, Грейс гледаше дланта си. Ноктите на Ари бяха оставили три къси драскотини по месестия край на нейната китка. Появи се кръв и започна да се стича надолу по ръката й.

* * *

Последният ангажимент на Керъл в петък беше в един часа: петдесетминутен сеанс с Кати Ломбино, петнадесетгодишно момиче, което постепенно се възстановяваше от загуба на апетит на нервна почва. Преди пет месеца, когато за първи път я доведоха при Керъл, Кати тежеше само седемдесет и пет фунта, поне трийсет под нормалното за ръста й. Живееше на ръба на гладуването, отвращавана от вида и дори от мисълта за храна, упорито отказваща да погълне нещо повече от някоя суха содена бисквита или понякога — резен хляб, като често се задавяше даже и от тези оскъдни хапки. Когато я поставиха пред огледало и я принудиха да види с очите си печалното състояние на изтощеното си тяло, тя продължаваше да се укорява за излишните си килограми и никой не можеше да я убеди, че в действителност е застрашително слаба. Изгледите да оцелее изглеждаха минимални. В момента тежеше деветдесет фунта, бе наддала петнайсет, все още под здравословното тегло за момиче с нейния ръст и костна структура, но сега поне нямаше опасност да умре. Нервната анорексия почти винаги се причиняваше от загубата на самочувствие и уважение към собствената личност, а Кати вече отново започваше да харесва себе си — сигурен признак за отдалечаване от границата на опасното състояние. Засега не бе възвърнала нормалния си апетит; продължаваше да изпитва леко отвращение от вида и вкуса на храната; но отношението й към нея беше далеч по-добро от преди, защото вече осъзнаваше нуждата да се храни, въпреки че нямаше желание за това. Трябваше да мине много време, преди момичето да се възстанови съвсем, но най-лошото бе отминало; скоро щеше да свикне отново с харесването на храната и да започне по-бързо от досегашното наддаване на тегло, като го стабилизира някъде около сто и пет — сто и десет фунта. Оправянето на Кати доставяше огромно задоволство на Керъл и днешният сеанс увеличи това задоволство. Както вече бяха свикнали, в края на сеанса двете с момичето се прегърнаха, а Кати я притисна по-дълго и по-силно от обичайното. Когато момичето напусна кабинета, върху лицето му имаше усмивка.

Няколко минути по-късно, в два часа, Керъл тръгна към болницата. От магазинчето за подаръци до преддверието тя купи колода карти за игра и миниатюрна дъсчица за дама, разчертана на квадратчета колкото дребна монета, които се събираха добре в пластмасова кутийка за подаръци.

Горе, в стая 316, телевизорът беше включен и Джейн четеше списание. Когато Керъл влезе, тя вдигна поглед и каза:

— Вие наистина дойдохте.

— Нали казах, че ще го направя?

— Какво носите?

— Карти, дама. Помислих, че с тях може би времето ще минава по-бързо.

— Обещахте, че няма да ми купувате нищо повече.

— Ей, да не би да съм казала, че ти ги подарявам! Нищо подобно. Да не мислиш, че имам толкова меко сърце? Просто ти ги давам назаем, детко. И очаквам да ми ги върнеш. А когато ги връщаш, гледай да са в същото състояние както сега, иначе ще те замъкна във Върховния Съд за да си получа компенсация за загубите.

Джейн се ухили.

— Ама че си желязна.

— Закусвам с гвоздеи.

— Не ти ли засядат между зъбите?

— Вадя си ги с клещи.

— А опитвала ли си бодлива тел?

— Само не на закуска. От време на време — за обяд.

Засмяха се и Керъл продължи:

— Та, играеш ли дама?

— Не знам. Не си спомням.

— А карти?

Момичето сви рамене.

— Значи все още нямаш никакви спомени? — каза Керъл.

— Нищичко.

— Не се тревожи. Ще се появят.

— И нашите още не са се появили.

— Е, нямало те е само един ден. Дай им време да те открият. Още е рано да се безпокоиш за това.

Изиграха три партии дама. Джейн си спомняше всички правила, но не можеше да каже къде и с кого е играла преди.

Следобедът изтече бързо и Керъл се наслаждаваше на всяка минута. Джейн беше чаровна, умна и Бог я бе дарил с добро чувство за хумор. Независимо дали играеха на дама, купа или руми петстотин, тя се стремеше към победа, но загубеше ли, изобщо не се цупеше. Компанията й беше приятна.

Заради нейния приятен характер и чара й почти нямаше вероятност никой да не я потърси скоро. Някои тийнейджъри са толкова самолюбиви, твърдоглави, склонни към употреба на наркотици и разрушително бунтарство, че реши ли някой от тях да побегне от къщи, постъпката му предизвиква единствено въздишка на облекчение от страна на бащата и майката. Но ако изчезне добро дете като Джейн Доу, много хора започват да вдигат шум.

Непременно трябва да съществува някое семейство, което я обича, помисли Керъл. Сигурно са полудели от тревога точно сега. Рано или късно те щяха да се появят, смеещи се и плачещи от облекчение, че момичето им е открито живо. Но защо още ги няма? Къде са те?

* * *

На външната врата се звънна точно в три и половина. Пол отвори и видя пред себе си около петдесет годишен блед мъж със сиви очи. Носеше широки сиви панталони, светлосива риза и тъмносив пуловер.

— Господин Трейси?

Да. Вие от „Безопасен дом“ ли сте?

— Точно така — отвърна сивият човек. — Казвам се Бил Олзгуд. Аз самият съм „Безопасен дом“. Основах компанията преди две години.

Стиснаха ръце и Олзгуд влезе във фоайето, разглеждайки с интерес интериора на къщата.

— Чудесен дом. Имате късмет, че можах да се отзова същия ден. Обикновено съм зает три дни напред. Но когато се обадихте тази сутрин и казахте, че случаят е спешен, точно бях отложил един ангажимент.

— Строителен инспектор ли сте? — попита Пол, затваряйки вратата.

— Точното име на специалността ми е строителен инженер. Нашата компания се занимава с проверки на къщите преди продажба, обикновено от името на купувача и с негово заплащане. Ние му казваме дали не си е дал парите за някоя неприятност — течащ покрив, изба, която се наводнява, разпадащи се основи, погрешно свързана електрическа инсталация, лоши водопроводни тръби — такива неща. Предлагаме пълно обезщетение и дори ако не забележим нещо, клиентът ни е защитен. Вие купувачът ли сте или продавачът?

— Нито единият, нито другият — отговори Пол. — Жена ми и аз сме собствениците, но нямаме намерение да продаваме. Просто имаме проблем с къщата и не мога да установя точната причина. Реших, че може би вие ще успеете да помогнете.

Олзгуд повдигна едната си сива вежда.

— Позволено ли ми е да предположа, че имате нужда от добър майстор. Той би ви струвал по-евтино й освен това, след като открие за какво става дума, ще може и да го поправи. Разбирате ли, ние изобщо не извършваме ремонти. Само проверяваме.

— Знам това. Самият аз съм доста сръчен, но не мога да схвана къде е повредата или как да я оправя. Мисля, че имам нужда от съвет на експерт, който никой майстор не може да ми даде.

— Нали знаете, че вземаме по двеста и петдесет долара за проверка?

— Знам — отвърна Пол. — Но става дума за изключително неприятен проблем и той може би предизвиква сериозни повреди в строежа.

— Какъв е той?

Пол му разказа за звуците от удари, разтърсващи понякога къщата.

— Адски необичайно — рече Олзгуд. — Никога преди не съм получавал подобно оплакване — той се замисли за момент и продължи:

— Къде е отоплителната пещ?

— В мазето.

— Възможна е повреда в топлопровода. Не е много вероятно. Можем да започнем оттам и постепенно да напредваме към покрива, докато открием причината.

През следващите два часа Олзгуд огледа всяко ъгълче на къщата, надничаше, бъркаше, почукваше и преценяваше с поглед всеки инч от интериора, после всяка педя от покрива, а Пол се влачеше подир него и помагаше тук-там. Още преглеждаха покрива, когато завали лек дъжд, и след като привършиха и слязоха долу, и двамата бяха мокри до кости. Точно преди да стъпи върху напоената от дъжда леха, левият крак на Олзгуд се плъзна от последното стъпало на стълбата и той навехна болезнено глезена си. Но се оказа, че всички рискове и неудобства са били напразни, защото Олзгуд не откри нищо необичайно.

В пет и половина, седнали в кухнята, те пиеха горещо кафе и Олзгуд попълваше своя доклад. Мокър и изцапан, той изглеждаше дори по-блед, отколкото при първата си среща с Пол. Дъждът бе оцветил неговите сиви дрехи, по които преди поне имаше някакви светлосенки, в равен, убит тон, и той изглеждаше като облечен в сивкава униформа.

— Това несъмнено е много солидна къща, господин Трейси. И състоянието й е чудесно.

— Тогава откъде, по дяволите, идваше този звук?

— Ако можех да го чуя.

— Сигурен бях, че ще се появи поне един път докато сте тук.

Олзгуд отпи от кафето, но топлата напитка не придаде никакво оцветяване на неговите бузи.

— От гледна точка на строителството в къщата абсолютно всичко е наред. Точно това ще пише в моя доклад, и за това залагам своята репутация.

— Което ме връща обратно в началната точка — каза Пол, обвивайки с длани чашата си.

— Съжалявам, че похарчихте толкова пари, без да получите отговор — рече Олзгуд. — Наистина ми е неприятно, че стана така.

— Вината не е ваша. Убеден съм, че свършихте отлично своята работа. Всъщност ако някога купувам друга къща, определено ще искам да я видите първо вие. Сега поне знам, че проблемът не е строителен, а това изключва някои възможности и стеснява полето за разследване.

— А може би вече изобщо няма да го чуете. Възможно е да спре тъй внезапно, както е започнало.

— Не знам защо, но подозирам, че тук не сте прав — усъмни се Пол.

По-късно, вече на вратата, Олзгуд каза, докато се сбогуваше:

— Хрумна ми нещо, но се колебая дали да го спомена.

— Защо?

— Може да си помислите, че ми хлопа дъската.

— Господин Олзгуд, вече съм готов на всичко. Искам да обмисля всяка възможност, колкото и невероятна да изглежда.

Олзгуд погледна първо към тавана, после към пода, след това — към дългия коридор зад гърба на Пол, и отново — към краката си.

— Призрак — каза той тихо.

Пол го изгледа изненадано.

Олзгуд се покашля нервно, отново заби поглед в пода, но накрая вдигна глава и очите му срещнаха очите на Пол.

— Вие може би не вярвате в призраци.

— А вие? — попита Пол.

— Да. Интересувал съм се от тази тема през по-голямата част на живота си. Имам голяма колекция от статии относно най-различни видове спиритизъм. И лично съм ставал свидетел на подобни явления в къщи, обитавани от нематериални сили.

— Виждали сте призрак?

— Да, мисля, че съм, при четири случая. Ектоплазмени привидения. Нематериални, човекоподобни форми, които се носят из въздуха. Два пъти съм срещал и явления от рода на полтъргайст. А що се отнася до тази къща… — гласът му заглъхна и той нервно облиза устни. — Ако намирате, ме това е отегчително или суеверно, не желая да ви губя времето.

— Честно казано — отговори Пол, — не мога да си представя как викам екзорсист^[2] за да се справи този проблем. Но възгледите ми не са толкова ограничени, когато става въпрос за призраци. Трудно е да го приема, но разбира се, ще ви изслушам с желание.

— Съвсем разумно каза Олзгуд. За първи път след появата му на входната врата преди повече от два часа неговият блед тен придоби малко руменина, а във воднистите му очи проблесна искрица ентусиазъм. — Добре. Ето нещо, върху което може да се помисли. От това, което казахте, ми се струва, че е възможно тук да имаме работа с полтъргайст. Естествено, из стаите не летят предмети, захвърляни от нечие невидимо присъствие, не е счупено нищо, а трошенето е любимо занимание на полтъргайстите. Но клатенето на къщата, дрънчащите тенджери и тигани, звънтенето от ударите на малките бутилки върху рафта за подправки — всичко това са признаци за дейност на полтъргайст, и то такъв, който току-що е започнал да опитва своите сили. Ако наистина е полтъргайст, тогава може да очаквате и по-лошо. О, да. Определено. Мебели, вървящи съвсем сами по пода. Картини, които се откачат от стените, съборени и счупени лампи. Чинии, които летят из стаите, като че ли са птици — безизразното му лице се зачерви от вълнение, докато изброяваше свръхестествените разрушения. — Левитиращи тежки обекти, например канапета, легла и хладилници. Забележете, има някои описани случаи на хора, преследвани от добронамерени полтъргайсти, които не чупят много-много, но огромната част са злонамерени и най-вероятно и на вас ще ви се наложи да се справяте с подобен — ако тук изобщо има полтъргайст.

След като се бе разгорещил от своята тема, той привърши с едва разчленими думи, изречени на един дъх:

— В най-активната си форма дори и добронамереният полтъргайст е способен напълно да разстрои едно домакинство и да поддържа у вас такова напрежение, че да не знаете къде да се денете.

Стреснат от въодушевеното изложение на Олзгуд и от необикновения, новопоявил се блясък в очите му, Пол каза:

— Е… да… всъщност не е чак толкова зле. Изобщо не е. Просто звук от удари и…

— Есе още не е толкова зле — рече Олзгуд с мрачен глас. — Но ако тук имате полтъргайст, положението може рязко да се влоши. Не сте ли виждали какво представлява, когато се развихри, просто не можете да си го представите.

Пол беше стъписан от промяната у този човек. Чувстваше се, сякаш е отворил вратата си на някой от ония добре изглеждащи типове, които всъщност искаха да пробутат своето долнопробно религиозно книжле и провъзгласяваха неизбежността на Страшния съд със същата надута и гръмогласна интонация, използувана от Дони Озмънд за представянето, например, на умната си малка сестричка Мари пред публиката от въздишащи негови почитатели. Пламенността в жестовете и изражението на Олзгуд плашеше.

— Ако се окаже, че наистина е полтъргайст — продължи Олзгуд, — ако положението се влоши много, нали ще ми се обадите веднага? Както ви казах, имах късмет да наблюдавам два полтъргайста. Не мога да си представя нищо по-добро от възможността да видя как трети върши всичките си номера. Такъв шанс не е за изпускане.

— Предполагам, че е така — каза Пол.

— Значи ще ме повикате?

— Силно се съмнявам, че всичко това е работа на полтъргайст, господин Олзгуд. Ако продължавам да търся причината достатъчно дълго и упорито, ще намеря съвсем логично обяснение за тези събития. Но при нищожната възможност наистина да е злонамерен дух, бъдете сигурен, ще ви звънна още в момента, когато първия хладилник или бюфетче полети във въздуха.

Олзгуд явно не виждаше нищо забавно в този разговор. Понамръщи се, когато усети насмешливостта в гласа на Пол, и отвърна:

— Наистина не очаквах, че ще вземете думите ми сериозно.

— Но моля ви, не мислете, че не съм благодарен за…

— Не, не — каза Олзгуд, прекъсвайки Пол с жест. — Разбирам. И не се обиждам — възбудата беше изчезнала от воднистите му очи. — Възпитан сте да се съобразявате с точната наука. Учили са ви да имате вяра само в неща, които могат да се видят, докоснат и измерят. Така е модерно сега — раменете му се свиха, а кожата му побледня, стана сивкава и отпусната както преди няколко минути. — Да ви моли човек за проявяване на широки разбирания относно призраци е толкова безсмислено, колкото и опитите да се убеди някое дълбоководно създание, че съществуват летящи същества като птиците. Тъжно е, но е вярно, и няма причина да се ядосвам за това — той отвори външната врата и шумът на дъжда се усили. — Както и да е, заради вас се надявам, че в тази къща нямате полтъргайст. Надявам се също, че ще откриете логичното обяснение, което търсите. Наистина, господин Трейси.

Още преди Пол да отговори, Олзгуд се обърна и тръгна в дъжда. Вече не приличаше на фанатик; в него нямаше и помен от предишната страст. Беше просто един слаб, сив човек, който се провира през сивата мъгла с глава, леко наведена срещу сивия дъжд, осветен от сивата светлина на бурята; самият той почти приличаше на призрак.

Пол затвори вратата, облегна се върху нея и обиколи с поглед коридора, погледна и във всекидневната през сводестата врата. Полтъргайст. По дяволите, не е много вероятно.

Той предпочиташе да е вярно другото предположение на Олзгуд: че ударите могат просто да спрат тъй внезапно, както са и започнали, без изобщо някога да се изясни причината.

Погледна часовника си: шест часа и шест минути.

Керъл беше казала, че ще остане в болницата до осем часа и след това ще се прибере в къщи за късна вечеря. Оставаше му около час, за да поработи върху своя роман, преди да се заеме с приготвянето на вечерята — печени пилешки гърди, зеленчуци на пара и ориз с кълцани зелени пиперки.

Качи се в кабинета си и седна пред печатната машинка. Взе в ръце последната написана страница с намерение да я препрочете няколко пъти, за да се потопи отново в настроението и стила на разказваната от него история.

ДУМ! ДУМ!

Къщата се разклати. Прозорците иззвънтяха.

Той излетя от стола си.

ДУМ!

Бурканът с писалки и моливи се прекатури и падна от неговото бюро, строши се на няколко къса и съдържанието му се разпиля по пода.

Тишина.

Той чакаше. Минута. Две минути.

Нищо.

Не се чуваше друг звук, освен плющенето на дъжда по стъклата и барабаненето му по покрива.

Този път само три удара като от чук. По-силни от всички, усетени досега. Но само три. Имаше чувството, че някой сякаш си играе с него, подиграва му се.

* * *

В стая 316, малко преди полунощ, момичето се смееше тихо насън.

През прозореца се виждаха пулсиращи светкавици, нощта проблясваше и тъмнината започваше за миг да препуска, като че ли се бе превърнала в огромен кръвожаден звяр.

Момичето се обърна по корем и без да се събуди, тихо промърмори във възглавницата:

— Брадвата — каза тя със замечтана въздишка. — Брадвата…

* * *

Точно когато часовникът биеше полунощ, четирийсет минути след като беше заспала, Керъл изскочи от завивките си лудо трепереща. Докато се мъчеше да се откопчи от студената прегръдка на своя кошмар, тя чу някой да казва:

— То иде! То иде!

Започна да се взира с безумен, невиждащ поглед в тъмната стая, докато накрая разбра, че този обхванат от паника глас е нейният собствен.

Изведнъж усети, че не може да понася мрака и секунда повече. Отчаяно затърси ключето на нощната лампа, намери го и се отпусна облекчена.

Светлината не подразни Пол. Той измърмори нещо насън, но не се събуди.

Керъл се облегна върху таблата на леглото, заслушана в бързото биене на собственото си сърце, което постепенно възвръщаше нормалния си ритъм.

Ръцете й бяха леденостудени. Скри ги под завивките и сви дланите си на юмруци, за да се стоплят.

„Тези кошмари трябва да спрат“, каза си тя. „Не мога да преживявам това всяка нощ. Имам нужда от сън.“

Може би беше крайно време за малко почивка. Работеше твърде усилено от доста дълго време. Вероятно натрупаната умора също бе отчасти виновна за лошите сънища. Освен това напоследък живееше под голямо напрежение: висящото осиновяване, събитията от сряда в офиса на О’Брайън, които едва не свършиха трагично, катастрофата вчера сутринта, амнезията на момичето и нейното усещане, че е отговорна за това… Толкова напрегнат начин на живот можеше да причини изключително живи кошмари, точно като преживените от нея. Стори й се, че една седмица в планините, далеч от всекидневните проблеми, ще бъде идеалното лекарство.

Сякаш не й стигаха всички останали източници на стрес, а наближаваше и онзи ден, рожденият ден на детето, което тя даде за осиновяване. След седмица й един ден, не тази, а следващата събота, се навършваха шестнайсет години, откакто беше изоставила бебето. И осем дни преди настъпването на тази годишнина върху душата й вече тегнеше тежката мантия на вината. Както и друг път, не преминеше ли веднъж следващата събота, тя най-вероятно щеше да е в тежка депресия. Седмица в планините, далеч от всекидневните проблеми, може би щеше да се окаже идеалното лекарство и за това заболяване.

Миналата година купиха с Пол един акър^[3] гориста земя с малка ваканционна къща в планините. Постройката беше удобна — две спални, баня, всекидневна с голяма зидана камина и кухня с всички удобства — убежище, съчетаващо удобствата на цивилизования живот с чист въздух, чудни гледки и спокойствие, което бе лукс в градовете.

Бяха реши ли да се усамотяват в къщичката поне два уикенда през всеки летен месец, но си направиха труда да пътуват дотам само три пъти в последните четири месеца, а това дори не бе и половината от времето, което се надяваха да прекарват в планината. Пол работеше усилено, искаше да изпълни доста на брой самоналожени крайни срокове за своя роман, а тя беше поела още пациенти — две деца с много сериозни проблеми, на които просто не можеше да се откаже — и стана тъй, че работата зае всяка свободна секунда и за нея, и за Пол. Може би наистина се престараваха, както и О’Брайън бе помислил за тях.

Но вземем ли веднъж дете, ние ще се променим, каза си Керъл. Ще намираме много свободно време за почивка и семейни излети, защото най-обичаната от нас работа ще бъде създаването на възможно най-добрата среда за нашето дете.

Сега, изправена в леглото, все още неосвободена от леденото присъствие на кошмара в своето съзнание, тя реши, че още от този момент ще започне да променя живота си. Те непременно щяха да се освободят за няколко дни, може би цяла седмица, и да заминат за планините преди срещата на комитета по препоръките в края на месеца, тъй че да бъдат отпочинали и спокойни, когато най-сетне се срещнат с бъдещото свое дете. Но, разбира се, не можеха да потеглят още идната седмица. Беше и нужно време за съставяне на нова схема за предварително уговорените часове. Освен това не искаше да напуска града преди родителите на Джейн Доу да се появят и установят точната самоличност на момичето; това можеше да отнеме още няколко дни. Но бяха длъжни да откъснат от по-следващата седмица един голям отрязък от време и тя вече знаеше, че първата й работа утре сутринта е да започне увещаването на Пол.

Почувства се по-добре след вземането на това решение. Очакването на почивка, дори и съвсем кратка, беше достатъчно, за да намали доста нейното напрежение.

Погледна Пол и каза:

— Обичам те.

Той продължи да похърква тихо.

Усмихната, тя щракна ключето на осветлението и отново се сгуши под завивките. Две минути слуша шума на дъжда и ритмичното дишане на мъжа си; след това я пое дълбокото течение на здрав, успокояващ сън.

* * *

Дъждът, който валя цяла събота, беше подходящ финал за монотонната и мокра седмица без нито един слънчев лъч. Този ден също бе хладен, вятърът хапеше.

Керъл посети Джейн в болницата в събота следобед. Играха карти и говориха за някои от статиите, които момичето беше прочело в списанията, купени от Керъл. По време на целия разговор, независимо от темата в момента, тя непрекъснато, но внимателно се опитваше да разбере повече за амнезията на момичето, подтикваше паметта му, без да му позволи да забележи това насърчаване. Но усилията се оказаха напразни, защото миналото на Джейн все оставаше извън обсега на нейното съзнание.

В края на следобедните часове за посещения, когато вече тръгваше към асансьорите на третия етаж, Керъл срещна доктор Сам Ханъпорт в коридора.

— Полицията още ли не е открила никаква следа? — попита го тя.

Той сви снажните си рамене.

— Още не е.

— От катастрофата вече изминаха повече от два дни.

— Което не е чак толкова много.

— На горкото момиче ей там те му изглеждат цяла вечност — каза Керъл, като посочи към вратата на стая 316.

— Знам — отвърна Ханъпорт. — И на мене това ми е неприятно колкото и на вас. Но все още е твърде рано за песимизъм.

— Ако аз имах момиче като нея и ако моето момиче изчезнеше дори и за един ден, аз щях здраво да притисна полицията и с адска скорост бих осигурила появата на тази история във всички вестници, щях да чукам на всякакви врати и така да им досаждам, че целият град да вдигне ръце от мене.

Ханъпорт кимна.

— Сигурен съм, че бихте го направили. Видях как действате и се възхищавам от стила ви. Чуйте, мисля, че вашите посещения при момичето имат страхотно значение за поддържането на нейния дух. Благородно е от ваша страна да й отделяте това време.

— Е, целта ми не е вечеря в моя чест — каза Керъл. — Не мисля, че правя нещо повече от това, което е нужно. Искам да кажа, че чувствам някаква отговорност.

Приближи се медицинска сестра, бутаща пациент в количка. Керъл и Ханъпорт й направиха път.

— Поне изглежда, че физическото състояние на Джейн е добро — рече Керъл.

— Така ви казах и в сряда — няма сериозни наранявания. Всъщност точно защото е в толкова добро състояние, тя представлява за нас проблем. В действителност мястото й не е в болница. Просто се надявам, че родителите ще се появят, преди да съм принуден да я изпиша.

— Да я изпишете? Но вие не можете да направите това, щом тя няма къде да отиде. Тя не може да се оправи извън стените на болницата. За Бога, та тя даже не знае коя е!

— Естествено, ще я задържа тука колкото мога. Но вероятно още късно тази вечер или утре сутринта всички легла ще бъдат заети. И тогава, ако броят на спешните случаи е по-голям от броя на вече планираните изписвания, ще се наложи да потърсим още няколко пациенти, които могат да напуснат без никаква опасност. Джейн трябва да е една от тях. Ако докарат тука някой с пукнат череп при автомобилна катастрофа или линейката остави при нас жена, пребита от ревнив приятел, аз не мога да оправдая отклоняването на сериозно ранени хора и да държа съвсем здраво момиче, чийто най-тежък физически проблем е контузия на лявото рамо.

— Но нейната амнезия…

— Тя е нещо, което ние така или иначе не можем да излекуваме.

— Но тя няма къде да отиде — настояваше Керъл. — Какво ще се случи с нея?

Ханъпорт отговори със своя спокоен, тих и вдъхващ увереност глас:

— Всичко при нея ще е наред. Наистина. Ние няма да я изоставим просто така. Ще пледираме да бъде поставена под съдебна опека, докато се появят родителите й. Междувременно тя ще се оправи така, както и тук, в някое заведение, където грижите не са толкова много.

— За какво заведение говорите?

— Само на три пресечки оттук има дом за избягали от къщи и бременни млади момичета, при това той е много по-чист и добре поддържан, отколкото е обичайно за държавни институции от този вид.

— Домът „Полмър“ — каза Керъл. — Знам го.

— Тогава знаете, че той не е затвор или сметище.

— И все пак не ми се иска тя да излиза оттук — продължи Керъл. — Ще се чувства, сякаш е захвърлена, забравена, оставена да изгние. Душевното й равновесие вече е доста разклатено. А това ще я уплаши почти до смърт.

Ханъпорт се намръщи.

— И на мене никак не ми харесва, но наистина нямам избор. Ако не ни достигат легла, законът ни задължава да преценим степените на необходимост и да поемем онези пациенти, които могат да загубят най-много от отказ на медицински грижи или закъснение на лечението. Трябва да спазвам това.

— Разбирам. Не ви обвинявам. По дяволите, няма ли да се появи някой и да си я поиска!

— Възможно е, и то всяка минута.

Керъл поклати глава.

— Не. Имам чувството, че нещата няма да се подредят така добре. Обяснили ли сте всичко на Джейн?

— Не. Няма да подаваме искането към съда до понеделник сутринта, затова мога да почакам с обяснението до утре. Може би до този момент ще се е случило нещо, което да го направи ненужно. Няма смисъл да я тревожим, докато не е станало наложително.

Керъл беше потисната, спомняше си собствените си дни в държавната институция, преди появата на Грейс, която я спаси. Тогава беше твърдоглаво дете, научило доста неща от улицата, но въпреки всичко престоят там я плашеше. Джейн беше умна, куражлия, силна, с приятен характер, но тя не беше жилава и твърда, не и като Керъл на нейната възраст. Какво би се случило с нея, ако трябваше да изтърпи живота в държавен приют за повече от ден-два? Ако просто я пуснеха сред деца, които „наистина“ владеят похватите на улицата, сред деца, които имат неприятности с наркотици или с поведението си, тя най-вероятно щеше да стане тяхна жертва, и то може би по жесток начин. А тя се нуждаеше от истински дом, любов, насърчение…

— Разбира се — възкликна Керъл. На лицето й се появи усмивка.

Ханъпорт я погледна въпросително.

— А не е ли възможно да дойде с мене? — попита Керъл.

— Какво?

— Чуйте ме, доктор Ханъпорт, ако моят съпруг Пол няма нищо против, не е ли възможно да препоръчате на съда да повери на мене временната опека над Джейн, докато не се появи някой друг, който може да потвърди нейната самоличност?

— Наистина няма да е лошо, но ако го обмислите по-добре — каза Ханъпорт. — Да я приберете у дома, да прекъснете нормалния ритъм на живота си…

— Няма да го прекъснем — отвърна Керъл. — Напротив, това ще бъде удоволствие. Тя е чудесно дете.

Ханъпорт я изгледа продължително, търсейки лицето и очите й.

— В края на краищата — Керъл се опита да бъде възможно най-убедителна, — единственият лекар, който би могъл да излекува амнезията на Джейн, е психиатърът. А в случай, че сте забравили, точно тази е моята специалност. Аз не само мога да й осигуря приличен дом, но имам също и възможност да я лекувам доста интензивно.

Най-накрая Ханъпорт се усмихна:

— Мисля, че това е великодушно и благородно предложение, доктор Трейси.

— Значи ще направите нужната препоръка пред съда?

— Да. Но разбира се, никога не може да се каже със сигурност какво ще е решението на съдията. И все пак мисля, че има доста голяма вероятност той да види какъв е истинският интерес на момичето.

* * *

Няколко минути по-късно Керъл позвъни на Пол от телефонен автомат във фоайето на болницата. Предаде му разговора си с доктор Ханъпорт, но още преди да стигне до най-важното, Пол я прекъсна:

— Искаш да вземем Джейн у нас.

Керъл не можа да скрие изненадата си.

— Как позна?

Той се засмя:

— Добре те познавам, захарче. Стане ли дума за деца, сърцето ти омеква като сладкиш с ванилия.

— Тя няма да ти пречи — вметна бързо Керъл. — Нито ще те отвлича от твоето писане. А и след като О’Брайън не ще успее да представи нашата молба за осиновяване до края на месеца, значи няма възможност у дома да се появят едновременно две деца, искащи грижи. Всъщност, като помислиш, това закъснение с агенцията не стана ли, само за да имаме място за Джейн, докато се появят нейните родители? Само временно, Пол. И ние…

— Добре, добре — каза той. — Не е нужно да хабиш всичките си доводи. Одобрявам плана.

— Ако искаш, ела първо тука, за да видиш Джейн, това ще е…

— Не, не. Сигурен съм, че тя наистина е точно каквато ми я представи. Въпреки това не забравяй — имаше намерение да ходим в планината след около седмица.

— Сигурно Джейн няма да остане у нас чак дотогава. А и да остане, вероятно ще можем да я вземем с нас, стига само да съобщим на съда къде отиваме.

— Кога трябва да се явим в съда?

— Не знам. Сигурно в понеделник или вторник.

— Ще се постарая да покажа добро поведение — рече Пол.

— Ще се измиеш ли добре зад ушите?

— Разбира се. Даже ще си обуя обувки.

Керъл се усмихна.

— И да не си бъркаш в носа пред съдията.

— Ами ако той започне пръв да си бърка?

— Обичам те, доктор Трейси — каза Керъл.

— А аз обичам тебе, доктор Трейси.

Когато остави слушалката на телефона и се запъти към изхода, тя беше в чудесно настроение. Точно сега дори и кичовият декор във фоайето за посетители не можеше да опъне нервите й.

* * *

Тази нощ в дома на семейство Трейси не се чуха удари, нямаше и следа от полтъргайста, за който господин Олзгуд бе предупредил Пол. Той не им създаде неприятности цели два дни. Странният шум и вибрациите престанаха тъй необяснимо, както бяха и започнали.

Керъл също не сънува кошмари. Спеше дълбоко, спокойно, не се събуждаше. Тя бързо забрави брадвата с блестящо, сребристо острие, махаща застрашително напред-назад в необикновената пустота.

Оправи се и времето. Облаците се разсеяха в неделя. Понеделничното небе беше слънчево и ясносиньо.

* * *

Във вторник следобед, докато в съда Пол и Керъл се опитваха да получат правото за временна опека над Джейн Доу, Грейс Митовски почистваше кухнята си. Точно приключи с праха върху хладилника, и телефонът звънна.

— Ало.

Никой не отговори.

— Ало — повтори тя.

Чу се съвсем тих мъжки шепот:

— Грейс…

— Да?

Думите му бяха приглушени, а и по линията имаше ехо, като че ли гласът идеше от празна тенекиена кутия.

— Не мога да ви разбера — каза тя. — Защо не говорите по-силно?

Той опита, но думите отново се изгубиха. Те сякаш пресичаха огромно разстояние, преминаваха през някаква невъобразимо широка пропаст.

— Връзката е ужасна — рече тя. — Налага се да говорите по-силно.

— Грейс — изрече той с мъничко по-висок глас. — Грейси… вече е почти невъзможно. Късно е, трябва… да бързаш. Ти трябва да го спреш… да не се случи… отново — гласът беше като шумолене, някак чуплив, и сякаш от време на време тихо хрущеше като смачканите от стъпки мъртви есенни листа. — Почти е невъзможно… късно е… твърде късно…

Тя разпозна гласа и кръвта й изстина. Ръката й стисна здраво слушалката, не можеше да си поеме дъх. — Грейси… това не може да продължава вечно. Ти трябва… да му сложиш край. Пази нея, Грейси. Пази я…

Гласът постепенно заглъхна.

Не се чуваше нищо. Но това не беше тишината на открита телефонна линия. Нямаше съскане. Нито далечно електронно жужене. Само съвършена тишина, ненарушена дори и от най-лекото потракване или бръмчене на електронните вериги. Огромна тишина. Тишината на безкрая.

Тя остави слушалката.

Започна да трепери.

Приближи се до шкафа и взе бутилката скоч, пазена за гости. Наля си глътка за двама и седна до кухненската маса.

Алкохолът не я стопли. Все така я разтърсваха ледени тръпки.

Гласът от телефона принадлежеше на Ленърд. Нейният съпруг. Той беше мъртъв от осемнайсет години.