Дийн Кунц
Маска (10)

Девета глава

Мики Маус представляваше точката за концентрация в кабинета на Керъл Трейси. Върху една от дългите стени на стаята имаше рафтове, върху които бяха подредени какви ли не сувенири с образа на Мики. Там съжителстваха копчета с Мики Маус, карфици с Мики Маус, ръчен часовник, катарами за колан, телефон с лика на Мики Маус, стъклени чаши, върху които беше изобразена физиономията на знаменития мишок, халба за бира, а върху нея — някакво подобие на Мики, облечено с кожени панталони и тиролска шапка. Но най-многобройни бяха статуетките на анимационната звезда: Мики, застанал до малък червен автомобил; спящ Мики, сгушен в раираната си пижама; Мики, танцуващ жига; Мики и Мини; Мики и Гуфи; Мики с камбанки в ръце; Мики и Плуто; Мики и патока Доналд, прегърнати като първи приятели; Мики, яздещ кон с каубойска шапка, която е вдигнал високо с четирипръстата си ръка в бяла ръкавица; Мики, облечен като войник, моряк, доктор; Мики по бански, стиснал здраво дъската за сърф. Имаше метални, тебеширени, порцеланови, пластмасови, стъклени и глинени статуетки на Мики, някои високи около фут, а някои — не повече от инч, но повечето бяха около средата. Единственото, по което стотиците мишоци по рафтовете си приличаха един на друг, беше широката усмивка върху лицето на всеки от тях.

Тази колекция можеше да разчупи леда при общуването с пациенти от най-различни поколения. Никой не можеше да устои на Мики Маус.

Джейн реагира по същия начин, както стотици пациенти преди нея. Смя се щастливо и много пъти възкликна „О-о!“ и „А-а!“. Когато вече спря да се възхищава от колекцията и седна в едно от големите кожени кресла, тя беше готова за терапевтичния сеанс; напрежението и безпокойството й бяха изчезнали. Обичайната магия на Мики бе успяла.

В кабинета на Керъл нямаше психоаналитична кушетка. Тя предпочиташе да води своите сеанси от голямо кресло, като пациентът седеше в същото от другата страна на осмоъгълната масичка за кафе. Завесите винаги бяха спуснати докрай; покрити с абажур подови лампи осигуряваха мека, златиста светлина. Ако изключим стената с изображения на Мики Маус, атмосферата в стаята беше от деветнайсети век.

Побъбриха няколко минути за колекцията и Керъл каза:

— Добре, миличка. Мисля, че е време да започваме.

По челото на момичето се появиха тревожни бръчки.

— Наистина ли мислиш, че тази хипноза е добра идея?

— Да. Считам, че тя е най-доброто средство за възстановяване на твоята памет. Не се тревожи. Процесът е много прост. Само се отпусни и остави той да те носи. Нали нямаш нищо против?

— Е… добре.

Керъл стана, заобиколи масичката, и Джейн също започна да се изправя.

— Не, ти си стой — рече Керъл. Тя застана зад креслото и докосна с крайчеца на пръстите си слепоочията на Джейн. — Отпусни се, миличка. Облегни се назад. Ръцете — в скута. Дланите — нагоре, без напрежение в пръстите. Така е добре. Сега затвори очи. Затворени ли са?

— Да.

— Добре. Много добре. Сега искам да мислиш за хвърчило. Голямо, с форма на диамант. Нарисувай го в съзнанието си. То е огромно, синьо хвърчило, плаващо високо в синьото небе. Виждаш ли го?

След кратко колебание, момичето отвърна:

— Да.

— Наблюдавай хвърчилото, сладка моя. Виж го как нежно се издига и спуска по въздушните течения. Издига се, спуска се, нагоре и надолу, нагоре и надолу, наляво и надясно, плава тъй грациозно, далеч над земята, по средата между земята и облаците, високо над главата ти — Керъл говореше с плавен, успокояващ, ритмичен глас, впила поглед в гъстата руса коса на момичето. — Както гледаш хвърчилото, постепенно ще станеш лека и свободна като него. Ще се научиш да се извисяваш нагоре, нагоре в синьото небе, също като хвърчилото — тя едва-едва започна да описва кръгове с пръстите си по слепоочията на момичето. — Цялото напрежение те напуска, всички тревоги и грижи отплават надалеч, надалеч, докато в главата ти остане единствено мисълта за хвърчилото, плаващото хвърчило в синьото небе. От черепа, челото и слепоочията ти е смъкната огромна тежест. Вече се чувстваш много по-лека — тя премести ръцете си надолу към шията на момичето. — Мускулите в шията ти се отпускат. Напрежението ги напуска. Огромна тежест пада от тях. Вече си толкова олекнала, че почти можеш да почувстваш как се издигаш към хвърчилото… почти… почти… — тя смъкна ръце по-надолу и докосна раменете на момичето. — Отпусни се. Позволи на напрежението да падне от тебе. Като бетонни блокове. И да станеш лека, все по-лека. И от гърдите ти пада тежест. А сега летиш. Само на няколко инча от земята, но летиш.

— Да… летя — каза тя с натежал глас.

— Хвърчилото се плъзга високо над тебе, но и ти бавно, бавно се движиш натам, за да отидеш при него.

Тя продължи в този дух около минута, после се върна при своето кресло и седна в него.

Джейн се бе свлякла ниско в другото кресло, главата й беше наклонена встрани, чертите на лицето й изглеждаха меки и отпуснати и дишаше леко.

— Ти спиш много дълбоко — каза й Керъл. — Много отпускащ и дълбок, дълбок сън. Разбираш ли?

— Да — промърмори момичето.

— Ще ми отговориш на няколко въпроса.

— Добре.

— Ще останеш в своя дълбок сън и ще отговаряш на моите въпроси, докато ти кажа, че е време да се събудиш. Разбра ли?

— Да.

— Добре. Много добре. А сега кажи ми — как ти е името?

Момичето мълчеше.

— Как е името ти, сладка моя?

— Джейн.

— Това истинското ти име ли е?

— Не.

— А как е истинското ти име?

Джейн се намръщи.

— Не мога… да си спомня.

— Откъде си дошла?

— От болницата.

— А преди това?

— Никъде.

В ъгълчето на устата й проблесна струйка слюнка. Тя я облиза с безразличие преди да е потекла по брадичката й.

Керъл попита:

— Миличка, спомняш ли си часовника с Мики Маус, който видя преди няколко минути?

— Да.

— Е, аз го взех от рафта — каза Керъл, въпреки че не бе помръдвала от стола. — А сега въртя стрелките му назад, едно завъртане по циферблата, още едно, все назад. Виждаш ли как стрелките на този часовник с образа на Мики Маус се движат назад?

— Да.

— А сега става нещо много любопитно. Както въртя тези стрелки назад и назад, самото време започва да тече обратно. Вече не е единайсет и четвърт. Сега е единайсет. Това е вълшебен часовник. Той командва посоката на времето. А сега е десет часа сутринта… девет часа… осем часа… Огледай се около себе си. Къде се намираш?

Момичето отвори очи. Те бяха заковани в някаква далечна точка.

— Ъ-ъ-ъ… в кухнята. Масичката за закусване. Ей, пушеното е много вкусно и крехко.

Постепенно Керъл я водеше назад във времето, обратно през дните, прекарани в болницата, докато накрая стигна до произшествието в четвъртък сутринта. Момичето трепна, преживявайки отново момента на удара, извикала Керъл я успокои и след това се върнаха още няколко минути назад.

— Стоиш на тротоара — рече Керъл. — Облечена си само с блуза и дънки. Вали. Студено е.

Момичето отново затвори очи. Потрепери.

— Как е името ти? — попита я Керъл.

Мълчание.

— Как е името ти, мила моя?

— Не зная.

— Откъде си дошла току-що?

— Отникъде.

— Искаш да кажеш, че имаш амнезия?

— Да.

— Още преди инцидента?

— Да.

Въпреки че беше все така загрижена за момичето, Керъл бе облекчена да чуе, че не тя е отговорна за състоянието на Джейн. За секунда и тя се почувства като онова синьо хвърчило, способна да се извиси и полети надалеч. После продължи:

— Е, добре. Каниш се да излезеш на улицата. Просто искаш да я пресечеш, или имаш намерение да се хвърлиш пред някоя кола?

— Не… знам.

— Как се чувстваш? Весела? Потисната? Безразлична?

— Уплашена — гласът на момичето беше съвсем тих и треперещ.

— От какво си изплашена?

Мълчание.

— То иде.

— Кое иде?

— Зад мен е!

— Какво има зад тебе?

Момичето отново отвори очи. Погледът й все още се рееше в далечината, но сега в нейните очи се четеше силен ужас.

— Какво има зад тебе? — повтори Керъл.

— О, Господи — промълви момичето с нещастен глас.

— Какво има?

— Не, не — тя поклати глава. Лицето й беше съвсем пребледняло.

Керъл се наведе напред в креслото си.

— Отпусни се, сладка моя. Ще се отпуснеш и ще бъдеш спокойна. Затвори очи. Спокойно… като хвърчилото… високо, над всичко… летящо… топло.

Напрежението изчезна от лицето на Джейн.

— Сега е по-добре — каза Керъл. — Като останеш спокойна, все така отпусната и спокойна, ще ми кажеш от какво се страхуваш.

Момичето не промълви нито дума.

— Скъпа моя, какво те е изплашило? Какво има зад тебе?

— Нещо…

— Какво е то?

— Нещо…

Керъл помоли спокойно и търпеливо:

— А по-точно?

— Аз… не знам какво е това… но то идва… и ме плаши.

— Добре. Нека отидем още малко назад — и използвайки стрелките от циферблата на часовника с Мики Маус, тя върна момичето още един цял ден към миналото. — А сега се огледай. Къде си?

— Никъде.

— Какво виждаш?

— Нищо.

— Трябва да виждаш нещо, скъпа.

— Мрак.

— В тъмна стая ли си?

— Не.

— Или някъде на открито през нощта?

— Не.

Тя върна момичето с още един ден.

— А сега какво виждаш?

— Само тъмнината.

— Все трябва да има и нещо друго.

— Нищо.

— Отвори очи, мила моя.

Момичето се подчини. В сините й очи нямаше никакво изражение, бяха като от стъкло.

— Нищо.

Керъл се намръщи.

— А ти права ли си или седнала в това тъмно място?

— Не знам.

— Какво чувстваш под себе си? Стол? Под? Легло?

— Нищо.

— Протегни ръка. Докосни пода.

— Няма под.

Разтревожена от погрешната посока, която поемаше сеансът, Керъл се надигна в стола си и погледна продължително момичето. Чудеше се какво да предприеме.

След няколко секунди миглите на момичето леко помръднаха и очите й се затвориха.

Накрая Керъл каза:

— Добре. Отново въртя стрелките на часовника назад. Времето тече в обратна посока. То ще продължи да се връща назад час по час, ден по ден, все по-бързо и по-бързо, докато ти не ме спреш. Искам да ме спреш, едва когато излезеш от мрака и можеш да ми кажеш къде се намираш. Сега въртя стрелките. Назад… Назад…

Десет секунди изминаха в тишина. Двайсет. Трийсет.

След цяла минута мълчание Керъл попита:

— Къде си?

— Все още никъде.

— Продължаваме. Назад… Назад във времето…

След още една минута Керъл започна да си мисли, че тук има нещо нередно. Имаше тревожното усещане, че губи контрол над положението и поставя пациентката си пред някаква опасност, която не може да се предвиди. Но точно когато смяташе да прекъсне връщането и да поведе отново момичето напред, Джейн най-накрая проговори:

Момичето подскочи от стола като пружина и се изправи, като се мяташе и пищеше.

— Някой да ми помогне! Мамо! Лельо Рейчъл! За Бога, помогнете ми!

Гласът не беше на Джейн. Излизаше от нейната уста, минаваше през езика и устните й, но изобщо не приличаше на нейния. Не че просто беше изменен от паниката. Беше съвсем различен от гласа на Джейн. Имаше свой тембър, акцент и интонация.

— Ще умра тук! Помощ! Измъкнете ме оттук!

Керъл също скочи на крака.

— Скъпа, спри! Успокой се!

— Запалих се! Запалих се! — пищеше момичето и удряше по дрехите си, като че ли се опитваше да потуши пламъците.

— Не! — рязко каза Керъл. Заобиколи масичката за кафе и успя да хване ръката на момичето, макар и междувременно да отнесе няколко удара напосоки.

Джейн се тресеше, опитваше да се освободи.

Керъл я хвана здраво и започна да й говори меко, но настоятелно, мъчеше се да я успокои.

Джейн спря да се противи, но започна да пъшка и да хрипти.

— Пушек — изрече тя, давейки се. — Толкова много пушек.

Керъл я уговори да престане и с това, като постепенно успокои малко нейната истерия.

Най-накрая Джейн се отпусна в удобното кресло. Беше смъртно бледа, а по челото й се стичаха струйки пот. В сините й очи, загледани в някакво далечно време и пространство, като че ли имаше чуждо присъствие.

Керъл коленичи до стола и хвана ръката на момичето в своята.

— Сладка моя, чуваш ли ме?

— Да.

— Добре ли си?

— Уплашена съм…

— Няма огън.

— Имаше. Навсякъде — изрече момичето, все още с онзи непознат глас.

— Вече няма. Никъде няма пламък.

— Щом казваш…

— Наистина. Така казвам. А сега ти ми кажи своето име.

— Лора.

— А помниш ли последното си име?

— Лора Хейвънзууд.

Керъл се изчерви, толкова силно тържествуваше.

— Много добре. Идеално. Къде е домът ти, Лора?

— Шипънзбърг.

Шипънзбърг беше малко градче на по-малко от час път от Харисбърг. Представляваше спокойно, приятно място, което съществуваше, за да обслужва един процъфтяващ държавен колеж и множеството ферми наоколо.

— Знаеш ли адреса, на който живееш в Шипънзбърг? — попита Керъл.

— Улицата няма име. Ферма е. Съвсем близо до града, встрани от Уолнат Ботъм Роуд.

— Значи ако се наложи, можеш да ме заведеш там?

— О, да. Мястото е много красиво. На края на черния път има два големи каменни стълба; те отбелязват мястото, откъдето се влиза в нашата земя. Има и алея между красиви кленове, а край къщата растат стари дъбове. През лятото подухва ветрец и е приятно хладно под сенките на тези дървета.

— Как е първото име на баща ти?

— Никлъс.

— А неговият телефонен номер?

Момичето се понамръщи.

— Неговият какво?

— Кой е номерът на вашия телефон в къщи?

Момичето поклати глава.

— Не разбирам за какво говорите.

— Нямате ли телефон?

— Какво означава телефон? — попита момичето.

Керъл я погледна объркана. Не бе възможно човек под хипноза да проявява притеснение или да се шегува по този начин. Докато тя обмисляше следващия си ход, забеляза, че Лора отново започва да се вълнува. По нейното чело се появиха бръчки, очите и се разшириха. Отново дишаше с усилие.

— Лора, чуй ме. Ти ще бъдеш спокойна. Ще се отпуснеш и…

Момичето започна неудържимо да се гърчи в стола си. Като пищеше и пъшкаше едновременно, тя се смъкна от стола, търколи се върху пода и се удари в масичката за кафе, блъскайки я настрани. Огъваше тялото си, тресеше се и се гърчеше, като че ли беше изпаднала в тежък епилептичен пристъп, макар и да не бе така; с отчаяна сила и бързина започна да трие ръце о дрехите си — изглежда отново си представяше, че гори. Викаше някого на име Рейчъл и се задушаваше от несъществуващ пушек.

На Керъл й беше нужна повече от минута, за да я успокои с думи, а това представляваше сериозна загуба на контрол върху пациента; хипнотизаторът обикновено трябваше да се справи само за няколко секунди. Очевидно Лора бе преживяла изключително травматизиращ пожар или пък бе загубила любим човек в пламъците. Керъл искаше да изясни този въпрос докрай и да разбере какво се крие в дъното му, но моментът сега не беше подходящ. След като успокояването на пациента отне толкова време, тя вече знаеше, че е нужно да приключи сеанса бързо.

Когато Лора отново се разположи в креслото, Керъл приклекна до нея, като й заповяда да помни всичко казано и случило се по време на сеанса. После поведе момичето напред през времето към настоящето и я изведе от транса.

Момичето отърка влажното ъгълче на едното си око, разтърси глава и се покашля. Сетне погледна Керъл и каза:

— Май работата не стана, а? — гласът й отново беше гласът на Джейн; Лориният вече го нямаше.

„Но първо, защо, дявол го взел, гласът й се бе променил?“, зачуди се Керъл.

— Не си ли спомняш какво стана? — попита тя.

— Трябва ли да помня нещо? Всичките ония приказки за синьото хвърчило? Аз разбирах какво се опитваш да направиш, как се опитваше да ме приспиш и поставиш в транс, и точно затова си мисля, че не стана нищо.

— Но то стана — увери я Керъл. — И ти трябва да си припомниш всичко това.

Момичето изглежда изобщо не вярваше.

— Всичко кое? Какво се е случило? Откри ли нещо?

Керъл я погледна.

— Лора.

Момичето даже и не премигна. Просто изглеждаше объркана.

— Твоето име е Лора.

— Кой го каза?

— Ти.

— Лора ли? Не, не мисля, че е това.

— Лора Хейвънзууд — каза Керъл.

Момичето сбърчи вежди.

— Съвсем нищо не ми говори.

Изненадана, Керъл обясни:

— Каза ми, че живееш в Шипънзбърг.

— Той къде се намира?

— На около час път оттук.

— Никога не съм го чувала.

— Живееш във ферма. На входа към имението на баща ти има каменни стълбове и дотам води алея с кленове от двете страни. Така ми каза ти и аз съм сигурна, че то ще се окаже самата истина. Буквално е невъзможно да отговориш на въпросите неточно или лъжливо, когато се намираш под хипноза. А освен това, няма никаква причина да ме мамиш. Нищо не можеш да изгубиш, възможно е единствено да спечелиш много, ако строшим стената на твоята памет.

— Може и да съм Лора Хейвънзууд — рече момичето. — Има вероятност това, което съм ти казала в транса, да е истина. Но не мога да си го спомня и когато ти ми казваш коя съм, аз не мога да се сетя за нищо подобно. Знаеш ли, мислех си, че ще бъде достатъчно просто да си припомня своето име и тогава всичко ще си дойде на мястото. Но нещата си остават съвсем неясни. Лора, Шипънзбърг, някаква ферма — не мога да направя никаква връзка между тях.

Керъл все още беше приклекнала до стола на момичето. Изправи се и разтри схванатите си нозе.

— Никога не съм се сблъсквала с нещо, което дори донякъде да прилича на това. А и доколкото знам, за реакция като твоята никога не са писали в което и да е списание по психология. Винаги, когато един пациент е податлив на хипноза и винаги, когато е възможно той да бъде върнат във времето до момента на травмата, положителният ефект е сигурен. И все пак на тебе това изобщо не ти въздейства. Твърде необичайно. Щом си могла да си спомниш нещо под хипноза, трябва да го помниш и сега. Дори само споменаването на твоето име трябва да разтвори широко всички врати.

— Но не става така.

— Странно.

Момичето вдигна поглед от креслото.

— А сега — какво?

Керъл помисли малко и каза:

— Предполагам, трябва да накараме властите да проверят самоличността на Хейвънзууд.

Тя отиде до бюрото, вдигна слушалката на телефона и набра номера на полицията в Харисбърг.

Полицейският дежурен я свърза със следовател на име Линкълн Уърт, който отговаряше за множество обичайни случаи на изчезнали хора, както и за случая Джейн Доу. Той изслуша с интерес разказа на Керъл, обеща да провери всичко незабавно и каза, че ще й се обади веднага, щом получи потвърждение за самоличността на Хейвънзууд.

* * *

Три часа по-късно, в четири без пет, след като излезе и последният пациент на Керъл за деня и двете с момичето точно щяха да си тръгват от кабинета към къщи, Линкълн Уърт звънна както беше обещал. Керъл се обади от телефона на бюрото си, а момичето се подпря на ъгъла му и загледа с очакване, очевидно малко напрегната.

— Доктор Трейси — каза Уърт. — Целия следобед говоря по телефона с полицията в Шипънзбърг и с канцеларията на окръжния шериф там. Трябва да ви кажа, опасявам се, че цялото дирене е било напразно.

— Трябва да е станала някаква грешка.

— Не е. Никъде в Шипънзбърг или околностите не можахме да намерим човек на име Хейвънзууд. Не е регистриран и телефон на това име, освен това…

— Може би просто нямат телефон.

— Разбира се, отчетохме и тази възможност — обясни Уърт. — Повярвайте ми, не сме правили прибързани изводи. Например, когато проверихме при енергийната компания, те откриха, че нямат клиент с името Хейвънзууд никъде в окръг Къмбърланд, но и това не ни спря. Решихме, че възможно търсените от нас хора да са аманийци^[1]. В горите на нашия край има доста аманийци. И разбира се, щом са аманийци, те няма да имат електричество в къщите си. Тъй че след това отидохме да видим архивите за данъци върху имотите в окръжните служби по тези места. И открихме, че никой с името Хейвънзууд не притежава къща, камо ли ферма с имение на цялата тази територия.

— Възможно е да са наематели — предположи Керъл.

— Възможно е. Но мисля, че в действителност просто не съществуват. Момичето сигурно е лъгало.

— Защо ще лъже?

— Не знам. Може би цялата тази история с амнезията е измама. Може би тя е просто обикновен беглец.

— Не. Определено не е — Керъл вдигна поглед към Лора — не, тя всъщност още беше Джейн — загледа се в нейните ясни, бездънно дълбоки сини очи. А на Уърт каза:

— Освен това под хипноза не е възможно да се лъже тъй добре или тъй безочливо.

Въпреки че Джейн чуваше само половината разговор, бе започнала да схваща, че името Хейвънзууд няма да се окаже нейното. Лицето й стана мрачно. Стана и отиде до рафтовете да разглежда статуетките на Мики Маус.

— В цялата работа има нещо дяволски странно — рече Линкълн Уърт.

— Странно? — попита Керъл.

— Виждате ли, когато предавах описанието на фермата, направено от момичето — онези каменни стълбове, дългата алея с кленовете и като казах, че е встрани от Уолнат Ботъм Роуд, много от шипънзбъргските полицаи, с които говорих, и шерифът на окръг Къмбърланд веднага разпознаха мястото, без да им казвам нищо повече. То действително съществува.

— Е, щом е така…

— Но там не живее никой с името Хейвънзууд — обясни следователят Уърт. — Имението е притежание на семейство Олмеер. Те са добре познати по тези места. И имат много добро име. Орън Олмеер, жена му и двамата им сина. Никога не са имали дъщеря, така ми казват. Преди фермата да стане собственост на Орън, тя е принадлежала на баща му, а той е купил имението още преди седемдесет години. Един от хората на шерифа отиде там и попита семейство Олмеер дали не са чували за някакво момиче Лора Хейвънзууд или даже с име, близко по звучене до това. Не са чували. И освен това не познават никого, чийто външен вид да съвпада с нашето описание на Джейн Доу.

— И все пак фермата съществува, тя е там, точно както ни каза момичето.

— Да-а — каза Уърт, — необичайно, нали?

* * *

Вече във фолксвагена, докато пътуваха от кабинета към къщи, минавайки по залетите от слънчева светлина есенни улици, момичето попита:

— Мислиш ли, че по време на транса съм се преструвала?

— Господи, разбира се, че не. Ти беше потънала твърде надълбоко. А аз съм сигурна, че не си толкова добра актриса, че да изиграеш онази история с пожара.

— Пожар?

— Досещам се, че не е възможно да си спомняш също и това — и Керъл й разказа за Лориния пристъп с писъци, отчаяните викове за помощ. — Ужасът ти беше съвсем истински. Възможно е да го предизвика само действително преживяване. Готова съм да се обзаложа на всичко.

— Нищо подобно не си спомням. Искаш да кажеш, че наистина някога съм попадала сред пожар?

— Възможно е — пред тях светна червен светофар. Керъл спря колата и погледна Джейн. — По тебе няма никакви белези, значи, че дори и да си преживяла пожар, си успяла да се измъкнеш оттам невредима. Разбира се, има вероятност да си изгубила някой близък човек в пламъците, някого, когото си обичала силно, и може би самата ти не си била сред пожара. Ако е така, то при хипнозата е възможно да си объркала своя страх за този човек със страх за твоя собствен живот. Добре ли се изразих?

— Мисля, че схващам какво искаш да кажеш. Следователно, може би пожарът — или шокът, получен от него — е виновен за моята амнезия. И може би моите родители все още не са дошли да ме потърсят, защото са… те са мъртви, овъглени в пламъците.

Керъл пое ръката на момичето.

— Сега не се тревожи за това, мила. Възможно е цялата тази история да не е вярна. Вероятно е аз също да греша. Но мисля, че си длъжна да се подготвиш и за тази възможност.

Момичето прехапа устни и кимна.

— Това ме плаши малко. Но всъщност не чувствам мъка. Искам да кажа, аз изобщо не помня нашите, така че и да ги изгубя, все едно че губя непознати.

Зад тях шофьорът на някакъв зелен датсун натисна силно клаксона.

Светофарът вече не беше червен. Керъл пусна ръката на момичето и докосна педала на газта.

— Ще опитаме да се задълбочим в пожара по време на утрешния сеанс.

— Все още ли мислиш, че аз наистина съм Лора Хейвънзууд?

— Е, засега ще продължим да те наричаме Джейн. Всъщност не виждам причина да налагаме името Лора, щом то не е било твоето.

— Освен това и проверката за такава личност не даде резултат — напомни й момичето.

Керъл поклати глава.

— Това не е точно така. Не сме доказали, но не сме и опровергали съществуването на Хейвънзууд. Единственото нещо, което знаем със сигурност е, че никога не си живяла в Шипънзбърг. Но трябва да си била там поне веднъж, защото фермата съществува; ти си я виждала, макар и само за кратко време. Очевидно дори и под хипноза, дори и преместена назад във времето отвъд момента на твоята амнезия, спомените ти са заплетени. Не зная как или защо е възможно това. Никога в практиката си не съм срещала нещо, което макар и слабо да напомня твоя случай. Но ние ще работим упорито и ще разплетем този възел. Може би грешката е в задаваните от мене въпроси и в начина, по който те разпитвам. Просто ще трябва да почакаме и да видим.

Няколко секунди пътуваха, без да проговорят, и тогава момичето каза:

— Като че ли се надявам, че това разплитане няма да се получи твърде бързо. След като ми спомена за вашата къща в планината, аз непрекъснато очаквам с нетърпение да отидем там.

— О, ще отидем, и то с тебе. Не се тревожи за това. Тръгваме в петък, и дори утрешният сеанс да протече успешно, ние не ще смогнем да разплетем възела на Лора Хейвънзууд толкова бързо. Предупредих те, това може да се окаже бавен, сложен процес, при който понякога ти иде да се откажеш. Изненадана съм, че изобщо днес успяхме да се доберем донякъде и ще бъда още по-изненадана, ако утре направим даже и половината от направеното в днешния ден.

— Струва ми се, че известно време ще преча доста на нормалната ти работа.

Керъл въздъхна и се престори на ужасно уморена.

— Така изглежда. Ти си едно толкова тежко, ужасно тежко бреме. Просто не мога да понеса тежестта да се занимавам и с тебе. Тя свали едната си ръка от волана за малко, колкото да направи мелодраматичен жест, притискайки сърцето си, което накара Джейн да се захили. — Тежко бреме! Ох, ох!

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — попита момичето.

— Какво?

— И аз те харесвам.

Погледнаха се една-друга и се усмихнаха.

На следващия червен светофар Джейн каза:

— Имам едно силно предчувствие за планината.

— И какво е то?

— Имам чувството, че там горе здравата ще се повеселим. Наистина ще е вълнуващо. Нещо необикновено. Същинско приключение — сините й очи сияеха дори по-силно от обичайното.

* * *

След вечерята Пол предложи да поиграят скрабъл^[2]. Той постави дъската върху масичката във всекидневната, докато Керъл обясняваше правилата на Джейн, а тя не можеше да си спомни дали някога е играла скрабъл.

След като номерата на изтеглените пулове показаха, че трябва да започне Джейн, тя измисли дума, носеща й двайсет и две точки, защото пресичаше квадратче, което удвоява точките на пула в добавка към двойните точки за първа дума.

ОСТРИЕ

— Не е лошо като начало — обади се Пол. Той се надяваше, че момичето ще победи, защото тя толкова се радваше на подобни дребни неща. Изпълваха я с възторг дори и най-беглият комплимент или мъничка победа. Но и той не би се предал само за да й достави това удоволствие; за Бога, тя трябваше сама да спечели. Той не беше способен просто така да изгуби играта; независимо какво играеше, влагаше там толкова усилия и всеотдайност, колкото и в своята работа. Не се наслаждаваше на развлеченията; той ги атакуваше. Обърна се към Джейн:

— Имам чувството, че ти си от онези деца, които първо казват „никога не съм играл покер“, а после става тъй, че обират всички залагания.

— На скрабъл може ли да се залага? — попита Джейн.

— Може, но няма да го правим.

— Страх ли ви е?

— Ужасени сме. Ти можеш да спечелиш цялата къща.

— Ще ви позволя да живеете.

— Колко благородно от твоя страна.

— С много нисък наем.

— О, това дете наистина има златно сърце!

Докато той подкачаше Джейн, Керъл разгледа внимателно своите букви.

— Ей — възкликна тя, — тук имам една дума, която се свързва точно с думата на Джейн — и сложи К, Ъ и В около буквата Р в ОСТРИЕ, изписвайки КРЪВ.

— Съдейки по думите ви, вие май се каните да залагате на прерязани гърла.

Керъл и Джейн въздъхнаха от благоприличие при лошата му шега и попълниха своите дъсчици с букви от банката в капака на кутията.

За изненада на Пол, когато той погледна към собствените си седем букви, видя там дума, с която можеше да продължи вече наложената болезнена тема. Добави МЪРТ към С-то в ОСТРИЕ и получи СМЪРТ.

— Странно — забеляза Керъл.

— Ето ви и нещо още по-странно — каза Джейн, като на втория си ход прибави РУП към Т-то на СМЪРТ.

К

ОСТРИЕ

МЪ

ЪВ

Р

ТРУП

Пол се вгледа в дъската. Изведнъж го обзе някаква тревога.

Каква беше вероятността първите четири думи в една игра да са толкова близки по тематика? Хиляда към едно? Не. Трябваше да е много повече. Сто хиляди към едно? Милион към едно?

Керъл вдигна поглед от своите необичайни букви.

— Няма да повярвате на това — и постави още четири букви върху дъската.

К

Л

А

К Н

ОСТРИЕ

МЪ

ЪВ

Р

ТРУП

— „Клане“? — удиви се Пол. — Е, хайде. Стига толкова. Вземи ги и измисли друга дума.

— Не мога — отвърна Керъл. — Тези са всички, които имам. Останалите ми букви са неизползваеми.

— Защо не постави например „лан“ под „п“ в „труп“ — каза Пол. Можеше да напишеш „план“ вместо „клане“.

— Разбира се, възможно беше да направя това, но бих получила много по-малко точки. Нали? Там долу няма квадратче, удвояващо точките на буквата.

Докато слушаше обясненията на Керъл, Пол се почувства особено. Отвътре го хапеше леден студ. Усещаше се кух, празен. Като че ли балансираше върху опънато въже над пропаст и знаеше, че ще пада, пада, пада…

Облада го онова необикновено чувство, невероятно силното съзнание, че е преживявал това някога отдавна и за миг сърцето му като че ли спря да бие. И все пак нито веднъж при игра на скрабъл преди не се беше случвало нищо подобно. Тогава защо бе тъй сигурен, че е виждал същото и друг път? Разбра отговора още докато си задаваше този въпрос. Пристъпът на странното усещане всъщност нямаше отношение към думите върху дъската за скрабъл; те поне не бяха свързани пряко. Това, което му изглеждаше тъй познато и го плашеше толкова силно, беше необикновеното, разтърсващо душата чувство, че тези странно близки думи се появяват някъде вътре в него; те бяха онзи леден студ, идещ по-скоро отвътре, отколкото отвън; ужасната празнота дълбоко в гърдите му; кошмарното виене на свят от клатушкането върху опнато нависоко въже при гледката на безкрайния мрак отдолу. Имаше съвсем същото усещане на тавана миналата седмица, когато тайнственият звук от удари сякаш излизаше от празния въздух точно пред него, когато всяко дум! звучеше като удар от тежък чук върху наковалня, но в друго измерение на пространството и времето. Точно така се чувстваше и сега, пред игралната дъска на скрабъла: като че ли стоеше лице в лице срещу нещо необикновено, неестествено, може би дори свръхестествено.

Обърна се към Керъл:

— Слушай, защо просто не махнеш тези четири букви от дъската и след като ги оставиш обратно в кутията, не си избереш четири съвсем нови, за да съставиш дума, различна от „клане“?

Той разбра, че неговото предложение я изненада.

Тя каза:

— Защо е нужно да правя това?

Пол се намръщи.

— Острие, кръв, смърт, труп, клане — що за думи са това, ако трябва да изиграем в добро настроение една приятна, спокойна партия скрабъл?

Тя го погледна за момент и пронизващият й поглед го накара да се чувства неудобно.

— Това е само едно съвпадение — рече тя, явно смутена от неговата напрегнатост.

— Аз знам, че е просто съвпадение — каза той, макар и да не знаеше нищо подобно. Просто не намираше разумно обяснение за страховитото усещане, че думите върху игралната дъска са дело на сили, много по-могъщи от чистата случайност, дори нещо по-лошо. — И все пак ме кара да изтръпвам — продължи тихо той. После се обърна към Джейн, търсейки съюзник:

— А тебе не те ли кара да изтръпваш?

— Да. Така е. Малко — съгласи се момичето. — Но освен това е вълнуващо. Чудя се, колко ли време ще можем да измисляме думи все като тези.

— И аз се чудя — обади се Керъл. След това потупа шеговито рамото на Пол. — Знаеш ли кой е твоят проблем, скъпи мой? Липсва ти всякакво научно любопитство. Хайде сега. Твой ред е.

След като изписа СМЪРТ върху дъската, той не беше попълвал своите пулове-букви от банката. Извади четири малки дървени квадратчета от обърнатия капак на кутията, сетне ги постави върху дъсчицата пред себе си.

И замръзна.

О, Господи.

Отново балансираше върху опънатото въже, клатушкайки се над дълбока бездна.

— Е? — Керъл го изгледа въпросително.

Съвпадение. Това трябваше да е съвпадение.

— Е?

Той вдигна очи и я погледна.

— Какви букви имаш? — попита тя.

Занемял, той погледна момичето.

Джейн беше приведена над масата и също като Керъл очакваше неговия отговор с нетърпение, любопитна дали ще продължи мрачната поредица.

Пол приведе очи към подредените върху дървената летвичка букви. Думата все така си стоеше там. Невъзможно. Но тя въпреки това беше там, независимо дали това бе възможно или не.

— Пол?

Той замахна тъй бързо и неочаквано, че Керъл и Джейн подскочиха. Сграбчи пуловете от летвичката и ги захвърли право в капака на кутията. После помете петте ужасяващи думи преди някой да успее да възрази и върна и тези двайсет пула в кутията при всички останали.

— Пол, за Бога!

— Ще започнем нова игра — каза той. — Може би тези думи не дразнеха вас, но дразнеха мене. Седнал съм тук, за да си почина. Ако искам да слушам за кървища, смърт и трупове, мога да пусна новините.

Керъл попита:

— Каква беше твоята дума?

— Не знам — излъга той. — Не мислих върху буквите. Хайде. Нека започнем всичко отначало.

— Ти имаше дума — настоя тя.

— Не.

— И на мене ми се стори, че имаше — обади се Джейн.

— Не крий каза му Керъл.

— Е добре, добре. Имах дума. Беше неприлична. Джентълмен като мене не би я използвал при изтънчена игра на скрабъл, и то в присъствието на дами.

В очите на Джейн припламна игриво любопитство.

— Наистина ли? Кажи ни. Не бъди задръстен.

— Задръстен? Никакво възпитание ли нямате, млада госпожице?

— Никакво!

— А нямате ли благоприличие?

— Изобщо.

— Нима сте едно обикновено открехнато момиче от улицата?

— Съвсем обикновено — отвърна тя с бързо кимване. Открехнато до дъното на душата си. Тъй че, кажи ни каква беше твоята дума.

— Срам, срам, срам — рече той. После постепенно успя да отклони техните настойчиви въпроси. Започнаха нова игра. Този път всички думи бяха съвсем обикновени и не тревожеха със своята поява в свързани по смисъл поредици.

* * *

По-късно, в леглото, той любеше Керъл. Не беше особено всеотдаен. Просто искаше да бъде колкото е възможно по-близо до нея.

По-късно, когато тихите любовни думи отстъпиха на мълчаливо общуване, тя го попита:

— Каква беше твоята дума?

— М-м-м-м? — промърмори той, преструвайки се, че не знае за какво става дума.

— Твоята неприлична дума в скрабъла. Не се опитвай да ми кажеш, че си забравил каква е била.

— Нищо особено.

Тя се засмя.

— След всичко, направено току-що в това легло, ти сигурно не ме мислиш за твърде млада и невинна, та да не знам.

— Нямах неприлична дума — това беше самата истина. — Всъщност изобщо нямах дума — това вече беше лъжа. — Просто… помислих, че първите пет думи на дъската са доста лоши за Джейн.

— Лоши за нея?

— Да. Имам предвид твоите думи, че е твърде възможно тя да е изгубила единия или двамата си родители при пожар. Може би скоро й предстои да научи или да си спомни за ужасна трагедия от близкото си минало. А тази вечер трябваше просто да се отпусне, да се посмее мъничко. Как може играта да е била забавна за нея, щом думите върху дъската започват да напомнят, че е възможно родителите й да са мъртви?

Керъл се обърна настрана, повдигна се малко, приведе се над него — голите й гърди едва го докосваха — и се вгледа в очите му.

— Наистина ли само това беше единствената причина да си тъй разстроен?

— Мислиш ли, че не бях прав? Преиграх ли?

— Може би. А може би не. Много беше страшно — тя го целуна по носа. — Нали знаеш защо те обичам толкова много?

— Защото съм страхотен любовник ли?

— Ти наистина си, но не затова те обичам.

— Защото имам стегнати мускули?

— Не е това.

— Защото поддържам ноктите си тъй чисти и добре подрязани?

— Не е и това.

— Предавам се.

— Ами адски си чувствителен, толкова си добър към другите хора. Как му подхожда на моя Пол да се тревожи дали играта на скрабъл забавлява Джейн. Ето затова те обичам.

— А аз си мислех, че е заради кафявите ми очи.

— Ъ-ъ.

— Или класическия ми профил.

— Майтапиш ли се?

— Или пък как третото пръстче на левия ми крак е влязло наполовина под второто.

— Ей, бях забравила за това. М-м-м-м-м. Прав си. Точно затова те обичам. Не че си чувствителен. Не друго, а пръстчетата на краката ти ме подлудяват.

Закачките им бяха последвани от прегръдки, а те — от целувки, а целувките отново разпалиха страстта. Тя достигна върха само секунди преди семето му да избликне дълбоко в нея, и когато най-накрая се отделиха един от друг за да спят, той се чувстваше приятно изцеден.

И все пак тя заспа преди него. Той наблюдаваше тъмния таван на тъмната стая и мислеше за играта на скрабъл.

ОСТРИЕ, КРЪВ, СМЪРТ, ТРУП, КЛАНЕ…

Помисли си за думата, която той скри от Керъл и Джейн, думата, принудила го да прекрати играта и да започне нова. След като добави МЪРТ към С-то в ОСТРИЕ, му останаха само три пула — букви: Х, Ю и К. Х и Ю нямаха значение за това, което щеше да последва. Но след като измъкна четирите нови букви, те се свързаха обезпокоително точно с К-то. Отначало извади Е, после Р. И вече знаеше какво ще стане. Не искаше да продължава; обмисляше дали да не хвърли всичките пулове обратно в кутията още тогава, защото се ужасяваше, че ще види думата, за която последните две букви изглеждаха предопределени. Но не спря дотам. Бе твърде любопитен и не спря, когато трябваше да го стори. Извади третия пул — той беше Ъ, а после и четвъртия, Л.

К… Е… Р… Ъ… Л…

ОСТРИЕ, КРЪВ, СМЪРТ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ.

Разбира се, дори ако успееше да го смести някак върху дъската, не можеше да изпише Керъл, защото то беше собствено име, а правилата не допускаха употребата на собствени имена. Но не там беше работата. Важното бе, че нейното име се изписа тъй ясно и отчетливо върху летвичката му, а в това имаше нещо вледеняващо. За Бога, той измъкна буквите в техния точен ред! Колко на милион беше вероятността да стане именно така?

Приличаше на поличба. Предупреждение, че нещо ще се случи с Керъл. Точно както и двата кошмара на Грейс Митовски излязоха пророчески.

Замисли се и за другите странни събития, станали напоследък: неестествено силните удари на мълния в кабинета на О’Брайън, силното думкане, разтърсващо къщата, призрачната посетителка в задния двор по време на бурята. Усещаше, че всичко това някак е свързано. Но, Господи, как?

ОСТРИЕ, КРЪВ.

СМЪРТ, ТРУП.

КЛАНЕ, КЕРЪЛ.

Ако поредицата думи от играта скрабъл наистина представляваше пророческо предупреждение, то с какво можеше да помогне той? Поличбата, ако това изобщо беше поличба, беше твърде мъглява, за да има точно определено значение. Трябваше да се пазят от нещо, но то нямаше ясни очертания. Той не можеше да защити Керъл, докато не разбереше откъде иде опасността. Автомобилна злополука? Самолетна катастрофа? Някой въоръжен крадец? Раково заболяване? Всичко бе възможно. Струваше му се, че няма да спечели нищо, ако каже на Керъл как върху летвичката с пулове от играта се е появило нейното име; тя също не можеше да направи нищо — нищо, освен да се тревожи.

Той не искаше да й създава тревоги.

Не тя, а той, легнал в тъмното, усещащ леден студ дори под завивките, се тревожеше за нея.

* * *

В два часа сутринта Грейс все още четеше в кабинета. Нямаше смисъл да си ляга поне още час-два. Събитията от последната седмица я лишиха от нормалния й сън.

Току-що отминалият ден беше сравнително спокоен. Аристофан продължаваше да се държи странно — криеше се от нея, дебнеше из къщата, наблюдаваше я, когато мислеше, че тя не е там — но не бе разкъсвал други възглавници или тапицерии и, както се искаше от него, използваше своето сандъче-тоалетна — все добри знаци. Повече не се обади по телефона и мъжът, който твърдеше, че е Ленърд, а за това поне тя беше благодарна. Да, един почти съвсем обикновен ден.

Но все пак…

Още беше напрегната и не можеше да спи, защото чувстваше, че се намира в измамно спокойното око на урагана. Чувстваше, че мирът и спокойствието в нейната къща са измамни, че навсякъде около нея вилнеят гръмотевици и мълнии; точно отвъд границата, до която тя би могла да ги чуе и види. Очакваше всеки момент да полети обратно в урагана, и това очакване й отнемаше всяка възможност за почивка.

Чу някакво потайно шумолене и вдигна очи от романа, който четеше.

Иззад отворената врата на кабинета се появи Аристофан и надникна откъм коридора. Зад рамката се виждаше само предпазливо извърнатата му елегантна глава на сиамски котарак.

Очите им се срещнаха.

За секунда Грейс усети, че не я гледат очите на безсловесно същество. В тях като че ли имаше разум. Мъдрост. Житейски опит. Нещо повече от чисто животински инстинкт и намерения.

Аристофан изсъска.

Очите му бяха студени. Две топчици от кристалночист, синьо-зелен лед.

— Какво искаш, котарако?

Той първи прекрати общуването с изпитващи погледи. Обърна се с височайше безразличие, притича през вратата и тръгна тихо по коридора, преструвайки се, че не е шпионирал, макар и двамата да знаеха, че е правил точно това.

„Шпионирал?“, помисли тя. „Полудявам ли? За кого може да работи един котарак-шпионин? За Мърция? Великомъркания? Или Писландия?“

Успя да измисли и други каламбури, но нито един не предизвика усмивка върху лицето й.

Тя продължаваше да седи с книгата върху скута си и вместо да се усмихва, започна да се чуди дали е с всичкия си.