Дийн Кунц
Маска (4)

Трета глава

Керъл седеше в хромиран стол с лъскави черни възглавници от винил и бавно отпиваше от уискито в хартиена чаша.

Пол се беше отпуснал в стола до нея. Той не отпиваше от уискито; поглъщаше го. Беше отличен бърбън, „Джак Даниъл“ с черен етикет, находчиво доставен от адвоката Марвин Куикър, чиято кантора беше през няколко, врати от офиса на Алфред О’Брайън — той беше разбрал, че те спешно се нуждаят от нещо за възстановяване на силите. Сипвайки бърбъна на Керъл, Марвин каза:

— Марвин с питие, никак не е зле — което вероятно и преди бе повтарял хиляди пъти, но все още се наслаждаваше на шегата си.

— Марвин с питие, никак не е зле — повтори той, докато сипваше двойната доза на Пол.

Въпреки че Пол не беше голям пияч, сега изпитваше нужда от всяка капка, налята в чашата му от адвоката. Ръцете му още трепереха.

Коридорът с кабинети, обслужващи офиса на О’Брайън не беше голям, но сега повечето от служителите се бяха събрали там за да обсъждат гръмотевиците, разтърсили сградата, да изразяват учудването си, че нищо не се е подпалило, изненадата си, че електроснабдяването било възстановено толкова бързо, и да чакат ред за да надникнат в руините и бъркотията в светая светих на О’Брайън. Шумотевицата от гръмогласните разговори изобщо не успокояваше нервите на Пол.

През около трийсет секунди една светлоруса дама с пищящ глас повтаряше като учудена латерна думите:

— Не мога да повярвам, че в цялата тази бъркотия никой не бе убит! Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — всеки път, когато кажеше това, независимо от кой ъгъл на стаята говореше, гласът й се извисяваше над глъчката и караше Пол да трепне. — Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — казваше го, като че ли беше малко разочарована.

Алфред О’Брайън седеше върху бюрото в приемната. Неговата секретарка, спретната жена, чиято коса бе събрана в стегнат кок, се опитваше да намаже с някакво лекарство няколкото рани върху лицето на шефа си, но той изглеждаше по-загрижен за своя костюм, отколкото за собственото си състояние. Непрекъснато изтупваше с ръка и махаше от плата на сакото си полепналата кал, марля и малки парченца дървесна кора.

Пол изпи уискито си и погледна към Керъл. Тя още беше много уплашена. На фона на нейната лъскава черна коса лицето й изглеждаше съвсем бледо.

Явно тя забеляза загрижеността в неговия поглед, защото взе ръката му, стисна я, и се усмихна успокояващо. Но все пак усмивката не стоеше добре върху устните й, те още трепереха.

Той се наведе към нея, тъй че тя да го чуе в неуморимата глъчка на другите:

— Готова ли си да се махаме оттук?

Тя кимна. Някъде до прозореца един младеж с делови вид нададе вик:

— Хей! Хей, чуйте ме всички! Оглеждайте се добре. Колата на телевизията току-що спря до входа.

— Ако ни хванат репортерите — рече Керъл, — ще трябва да останем тука час и дори повече.

Тръгнаха си без да кажат довиждане на О’Брайън. В коридора, докато вървяха към страничния вход, успяха да навлекат дъждобраните си. Вече отвън, Пол отвори своя чадър и сложи ръка върху кръста на Керъл. Забързаха по хлъзгавия макадам на паркинга, като заобикаляха по-големите локви със закачливи подскоци. Поривистият вятър беше доста хладен за началото на септември и непрекъснато сменяше своята посока, докато най-накрая успя да влезе под чадъра и го огъна навън. Леденият, шибащ дъжд валеше с такава сила, че капките се забиваха като жила в лицето на Пол. Когато стигнаха до колата, косите им вече бяха мокри, прилепнали и доста вода бе проникнала във вратовете им под яките на техните палта.

Пол почти очакваше да види, че и понтиакът е повреден от светкавиците, но го намериха така, както го бяха оставили. Двигателят запали без засечки.

На излизане от паркинга той реши да завие наляво, но натисна спирачката, когато видя, че улицата е запречена от полицейски коли и пожарни цистерни само на половината път до следващата пресечка. Черквата още беше в пламъци, въпреки леещия се дъжд и упоритото заливане от пожарникарите с огромни потоци вода. Черният дим покриваше сивото небе, а огнените езици зад изпочупените прозорци се виеха и бучаха. Очевидно черквата бе окончателно загубена.

Зави надясно и подкара към къщи през залетите с вода улици, където каналите преливаха и всяка вдлъбнатина в настилката се бе превърнала в опасно езеро, към което човек трябваше да се отнася с особено внимание и дипломатичност за да не задави двигателя на колата си и да остане в прегръдките му.

Керъл се отпусна в седалката си, подпря се на вратата и уви ръце около себе си. Очевидно усещаше студ, въпреки че отоплението беше пуснато.

Пол усети, че зъбите му потракват.

Пътуваха до дома си десет минути и през това време никой от тях не промълви дума. Единствените звуци бяха съскащият шепот на гумите по мокрия асфалт и ритмичното тупкане на чистачките. В това мълчание нямаше никакво неудобство или напрежение, но в него имаше особена наситеност, ореол от огромна, натрупана енергия. Пол имаше чувството, че ако проговори, от изненада Керъл ще изхвърчи през покрива на колата.

Те старателно бяха подновили и ремонтирали своята къща в стил „Тюдор“ и както винаги самият й вид — каменната алея, големите дъбови врати с фенери от каляска, прозорците с витражи, покривът с триъгълни фронтони — успокояваха Пол и му вдъхваха приятното чувство, че тук е неговият дом. Автоматичната врата на гаража се вдигна, и той вкара понтиака вътре, до червения Фолксваген „бръмбар“ на Керъл.

И в къщи останаха мълчаливи.

Косата на Пол бе мокра, влажните панталони лепнеха по него, а гърбът на ризата му беше все още подгизнал. Беше му ясно, че ако не се преоблече веднага в топли дрехи, няма да му се размине някоя отвратителна настинка. Очевидно и Керъл мислеше същото, защото тръгнаха едновременно право към голямата спалня на втория етаж. Тя отвори вратите на гардероба, а той включи нощната лампа. Треперейки, двамата сваляха от себе си мокрите дрехи.

Когато вече бяха почти голи, се погледнаха един — друг. Очите им не можеха да помръднат.

Продължаваха да мълчат. Нямаше защо да говорят.

Той я прегърна и отначало се целунаха леко и нежно. Устата й беше топла, мека и едва ухаеше на уиски.

Тя го сграбчи здраво, дръпна го до себе си, а върховете на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите на гърба му. Притисна силно своята уста в неговата, отърка зъбите си в устните му, пъхна езика си дълбоко и изведнъж целувките им станаха горещи, възбуждащи.

Като че ли и в него, и в нея щракна някакво невидимо копче, защото в страстта им внезапно се събуди някаква животинска ярост. Докосванията им станаха жадни, почти луди, те бързо захвърлиха последните си дрехи, ръцете им стискаха като лапи на зверове и между милувките почти се впиваха един в друг. Нейните зъби се забиха в рамото му. Той хвана хълбоците й и ги замачка с невероятна грубост, но тя не трепна, нито опита да се отскубне; всъщност го притисна още по-настойчиво, търкайки и триейки гърдите и бедрата си в неговите. Тихият й хленч не беше предизвикан от болка; той явно изразяваше нейното нетърпение и страст. В леглото неговата сила беше нечовешка и дори се учуди от дължината на акта. Той беше незадоволим, същата бе и тя. Те се люшкаха, повдигаха, гънеха и триеха в съвършена хармония, сякаш бяха не просто физически съединени, а разтворени един в друг, сякаш представляваха един-единствен организъм, разтърсван само от един, а не два различни стимула. От телата им се свлякоха всички прилични одеяния на цивилизацията и дълго време от устите им излизаха само животински звуци: пъшкане; стенания; гърлено сумтене от удоволствие; кратки и резки викове от възбуда. Най-накрая Керъл произнесе първата дума, разменена помежду им, откакто напуснаха офиса на О’Брайън, „да“. И после отново, извивайки своето изящно тяло, мятайки глава наляво-надясно върху възглавницата:

— Да, да!

С това „да“ тя не просто приветстваше оргазма, защото те вече станаха два и тя ги посрещна само с накъсано дишане и тихи стонове. Тя казваше „да“ на живота, „да“ на факта, че още е жива и не се е превърнала в обгорен и димящ къс безжизнено месо, „да“ на чудото, че и двамата оцеляха след светкавиците и смъртоносните начупени клони на падащото кленово дърво. Техният невъздържан, свирепо страстен любовен акт представляваше шамар в лицето на Смъртта, едно не съвсем съзнателно, но все пак достойно отричане на самото съществуване на този зловещ призрак. Пол повтори същата дума, като че ли пееше заклинание — „да, да, да!“ — докато се изпразваше в нея втори път и му се стори, че страхът от смъртта го напуска заедно с неговото семе.

Изтощени, те се протегнаха по гръб, един до друг върху разхвърляните завивки на леглото. Дълго време слушаха барабаненето на дъжда по покрива и непреставащите гръмотевици, които вече нямаха сила да разтърсват прозорците.

Керъл лежеше със затворени очи, а лицето й беше напълно отпуснато. Пол я изучаваше с поглед и, както безброй пъти през последните четири години, се чудеше защо тя все пак се съгласи да го вземе за мъж. Тя беше красива. Той — не. Всеки съставител на илюстрован речник би постъпил добре, ако поставеше неговата снимка като единствено обяснение на думата „грозен“. Той веднъж изрази на шега подобно мнение за външния си вид и Керъл му се разсърди, че говори така за себе си. Но това беше самата истина и на него изобщо не му пукаше, че не е Бърт Рейнолдс, след като тя не забелязваше разликата. Керъл изглежда не можеше да схване не само неговата грозота; тя не възприемаше и себе си като красавица и твърдеше, че всъщност тя е съвсем обикновена или може би „само малко красива, не, даже не и красива, просто хубавичка, но някак смешно хубавичка.“ Нейната тъмна коса — дори и сега, сплъстена и заплетена от дъжда и потта — беше гъста, лъскава, чудесна. Кожата й бе безупречна, а скулите — така изваяни, че човек трудно би повярвал грубата ръка на природата да е способна на подобно майсторство. Керъл беше от жените, които всеки очаква да види в ръцете на някой едър Адонис с бронзов загар, а не с мъж като Пол Трейси. И все пак тя лежеше до него и той беше благодарен за това. Цял живот щеше да се чуди как е възможно да са в такава хармония — умствена, емоционална и физическа.

Когато дъждът отново започна да бие по покрива и прозорците с предишната сила, Керъл усети, че той я гледа и също отвори очи. Бяха толкова тъмнокафяви, че от разстояние над няколко инча изглеждаха черни. Тя се усмихна.

— Обичам те.

— Обичам те — каза и той.

— Помислих, че се умрял.

— Не бях.

— Когато светкавиците спряха, извиках името ти, но ти не ми отговори страшно дълго.

— Бях зает с телефонен разговор до Чикаго — усмихна се той.

— Ама наистина.

— Е, добре. Сан Франциско.

— Уплаших се.

— Не можех да ти отговоря веднага — каза той успокоително. — Случайно може да си забравила, но О’Брайън падна отгоре ми. Изкара ми въздуха. Не изглежда много едър, но е твърд като камък. Струва ми се, че е направил страшни мускули от чистенето на конци по своите костюми и лъскането на обувките си девет часа в денонощие.

— Това, което направи ти, беше много смело.

— А, нищо особено. И друг път съм те любил.

Тя му удари лек игрив шамар.

— Знаеш какво имам предвид. Ти спаси живота на О’Брайън.

— Ами.

— Точно това направи. И той мисли така.

— За Бога, аз не застанах пред него и не го защитих от падащото дърво със собственото си скъпоценно тяло! Просто го дръпнах настрани. Всеки би направил същото.

Тя поклати глава.

— Грешка. Не всеки има такава светкавична мисъл.

— Светкавична мисъл, а? Да-а. С това, виж, ще се съглася. Наистина мисля бързо, но това не означава, че съм герой. Няма да ти позволя да ми окачиш точно този етикет, защото след това ще трябва непрекъснато да го доказвам. Представи си само в какъв ад би се превърнал живота на Супермен, ако се беше оженил за Лоис Лейн! Тя би очаквала толкова много от него!

— Както и да е — продължи Керъл, — дори и да не го признаваш, О’Брайън знае, че ти си спасил неговия живот, а в случая това е важното.

— Така ли?

— Е, и преди бях сигурна, че агенцията по осиновяване ще ни одобри. Но вече няма ни най-малко съмнение в това.

— Понякога не всичко…

— Не — прекъсна го тя. — О’Брайън ще направи всичко за тебе, след като ти му спаси живота. Няма друга възможност. Той ще завърти Комитета по препоръките около малкия си пръст.

Пол премигна, след това на лицето му бавно грейна усмивка.

— Проклет да съм. Изобщо не помислих за това.

— Ти си герой, татко.

Ами… може и да съм, мамо.

— Струва ми се, че предпочитам „мам“.

— А аз предпочитам „тате“.

— Какво ще кажеш за „пап“?

— „Пап“ не е обръщение. То е звукът, когато излита тапата на шампанското.

— Да не би да намекваш за празнуване? — попита тя.

— Мислех си, дали да не облечем по някой халат, да се замъкнем долу в кухнята и да му направим една ранна вечеря. Ако си гладна, само това е изходът.

— Прегладняла съм.

— Ти може да направиш салатата от гъби — обясни той. — А аз ще забъркам любимата си каша „Алфредо“. Имаме и бутилка-две от хубавото сухо на мама, което пазим за специални случаи. Ще ги отворим, ще натъпчем чиниите си догоре с каша „Алфредо“ и гъби, ще се върнем тука и ще вечеряме в леглото.

— И ще гледаме новините по телевизията, докато хапваме.

— А после цялата вечер ще четем трилъри и ще пием шампанско, докато очите ни почнат да се затварят сами.

— Звучи чудесно, греховно и мързеливо — каза тя.

Повечето вечери той прекарваше поне два часа в препрочитане и редактиране на романа си. А и вечерите, когато Керъл не трябваше да наваксва нещо в своята работа, също бяха редки.

Докато обличаха халатите и обуваха домашните чехли, Пол каза:

— Вече трябва да свикваме да не работим винаги вечер. Ще се наложа да прекарваме доста време с детето. Дължим му го.

— Или на него, или на нея.

— Или — на тях — добави той.

Очите й заблестяха.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да осиновим повече от едно?

— Разбира се — след като веднъж докажем, че се справяме с първото. В края на краищата — каза той с лека самоирония, — не съм ли аз героят, който спаси живота на добрия, стар О’Брайън?

Докато слизаха към кухнята, по средата на стълбите, тя спря, обърна се и го прегърна.

— Ще имаме истинско семейство.

— Така изглежда.

— О, Пол, изобщо не си спомням да съм била толкова щастлива някога. Кажи ми, ме винаги ще се чувствам така.

Той също я прегърна и беше чудесно, че я държи до себе си. Ако се замисли човек, обичта беше дори по-хубава от секса; да усещаш, че някой има нужда от тебе и те обича беше нещо повече от правенето на любов.

— Кажи ми, че всичко ще е наред — продължи тя.

— Нищо няма да ни попречи, ти винаги ще се чувстваш така и аз се радвам, че си толкова щастлива. Тъй. Как беше?

Тя целуна брадичката и ъглите на устата му, а той я целуна по носа.

— А сега — каза Пол, — извинете моля, ще ми позволите ли да хапна малко от кашата преди да съм задъвкал собствения си език?

— Толкова си романтичен.

— Дори и романтичните огладняват.

Когато стигнаха края на стълбите, ги изненада внезапен, силен звук като от удари на чук. Ударите следваха един след друг, но неритмично: Дум, дум, дум — дум — дум — дум, дум — дум…

Керъл каза:

— По дяволите, това пък какво е?

— Иде някъде отвън… и над нас.

Стояха на последното стъпало и гледаха нагоре и назад към втория етаж.

Дум, дум — дум, дум, дум…

— Проклятие — рече Пол. — Бас държа, че някой от кепенците се е разхлабил от вятъра.

Ослушаха се за миг, после той въздъхна:

— Ще трябва да изляза навън и да го оправя.

— Сега? В дъжда?

— Ако не направя нищо, вятърът може да го откъсне от рамката. Или, което е по-лошо, цяла вечер ще виси и потраква. Нито ние ще спим, нито половината от съседите.

Тя се намръщи.

— А светкавиците… Пол, след всичко, което се случи, не мисля, че е нужно да рискуваш върху някоя клатеща се стълба посред бурята.

И на него не му се нравеше тази мисъл. Само като си представи, че е стъпил високо на дървената стълба сред гръмотевиците, косата му се изправи.

Тя продължи да настоява:

— Не искам да излизаш навън, щом…

Ударите замлъкнаха.

Те почакаха.

Вятър. Шум от дъждовни капки. Клоните на дърво, които тихо поскърцват от допира с някоя стена.

Накрая Пол каза:

— Твърде късно. Ако е било капак на прозорец, вече е отлетял. — Не го чух да пада.

— Не може да вдигне много шум, ако падне в тревата или храсталаците.

— Значи не е нужно да излизаш навън в дъжда — рече тя, пресичайки фоайето пред малкия коридор, водещ към кухнята.

Той я последва.

— Да, но сега ще се наложи по-голям ремонт.

Влязоха в кухнята и стъпките им отекнаха кухо по пода от керамични плочки, когато тя каза:

— Не се грижи за това до утре или даже до вдругиден. Точно сега трябва да се погрижиш за друго — разбъркването на кашата. Не я оставяй да се пресече.

Докато сваляше един меден тиган, окачен заедно с много други блестящи прибори и съдове над шкафовете и кухненските уреди, той се престори на обиден от нейната забележка.

— Допускал ли съм някога сосът за кашата да се пресече?

— Струва ми се, че последния път, когато го прави, той беше…

— Никога не е бил!

— Да — продължи тя с дразнеща интонация. — Да, последния път определено не беше на висота — тя извади пластмасова торбичка с гъби от големия лъскав хладилник. — Въпреки че като ти казвам това, ме боли сърцето, сосът на твоята последна каша „Алфредо“ беше на бучки като дюшек в мотел, където се нощува за десет долара.

— Какво долно обвинение! Прочее, откога си такава специалистка по мотелите с десетдоларова нощувка? Да не би да имаш таен живот, за който е крайно време да ми кажеш?

Докато приготвяха вечерята, бъбреха за това-онова, подкачаха се доста и от време на време опитваха да се разсмиват. На Пол му се стори, че светът се свива, докато накрая в него останаха само те двамата. Вселената се смали и стана не по-голяма от уютната, добре позната кухня.

Тогава проблесна светкавица и някак развали приятното настроение. Не беше голяма, изобщо не приличаше на ослепителните и разрушителни светкавици, които паднаха пред офиса на О’Брайън преди няколко часа. И все пак тя прекъсна Пол по средата на изречението, блясъкът отвлече неговото внимание и погледът му се спря върху издължения прозорец с много стъкла зад мивката. В задния двор дърветата сякаш се гърчеха, блестяха и трепереха в премигващата светлина на бурята и му се стори, че вижда не самите дървета, а техните отражения в повърхността на някое езеро.

Изведнъж долови с крайчеца на окото си друго движение, въпреки че не беше сигурен какво точно е видял. Освен че следобедът беше сив и мрачен, сега постепенно го изместваше ранната вечерна тъмнина и всичко бе забулено в лека мъгла. Дворът беше пълен със сенки. Малкото дневна светлина беше измамна, съвсем бледа; вместо да осветява, тя изопачаваше предметите, до които се докосваше. В пейзажа на тези полусенки нещо изведнъж изскочи зад големия дънер на стар дъб, прекоси бързо откритото затревено пространство и се скри зад един люляков храст.

Керъл попита:

— Пол? Какво става?

— Има някой в двора.

— В този дъжд? Кой?

— Не знам.

Тя се приближи до него и също погледна през прозореца.

— Не виждам никого.

— Някой притича от дъба до люляковия храст. Беше приведен и се движеше доста бързо.

— Как изглеждаше?

— Не мога да ти кажа. Дори не съм сигурен, че беше мъж. Може да е била и жена.

— А може би само някое куче.

— Твърде голямо.

— Може да е бил Джаспър.

Джаспър беше голямото куче датска порода на семейство Ханрахан, които живееха през три къщи на същата улица. Той беше едро и добродушно животно с умни очи, проявяваше учудваща поносимост към малки деца и влечение към бисквитите „Орео“.

— Не могат да пуснат Джаспър навън в такова време — каза Пол. — Те го глезят тоя пес.

Отново проблесна слаба светкавица, един свиреп порив на вятъра заклати дърветата напред-назад, дъждът заваля по-силно от преди — и в средата на тоя порой нещо изтича иззад люляковия храст.

— Ето го! — викна Пол.

Натрапникът се наведе ниско, прикрит от дъжда и мъглата, сянка сред многото сенки. Светкавицата го освети съвсем кратко и така изкриви неговите черти, че истинският му лик остана мъчително близо до реалното възприятие, но не се разкри до края пред Пол. После хукна на подскоци към тухлената ограда на имота, изчезна за миг в облак от особено гъста мъгла, показа се отново като черен силует с неясни очертания, след това смени посоката и тръгна успоредно на оградата към входа в северозападния ъгъл на задния двор. Докато през тъмното небе преминаваха следващите светкавици, неканеният гост тичаше на електрично-синия им фон, после премина през отворената врата, оттам излезе на улицата и изчезна.

— Кучето е — каза Керъл.

Пол сви вежди.

— Помислих, че виждам…

— Какво?

— Лице. Жена, която погледна назад… само за секунда, докато минаваше през вратата.

— Не — рече Керъл. — Това беше Джаспър.

— Ти видя ли го?

— Да.

— Ясно?

— Е, не, не съвсем ясно. Но достатъчно за да разбера, че беше куче с размери на малко пони, а Джаспър е единственият звяр наоколо, който отговаря на това описание.

— В такъв случай Джаспър трябва да е доста поумнял.

Керъл премигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че е трябвало да вдигне резето на вратата за да се вмъкне в двора. Никога не е умеел да прави този номер.

— О, разбира се, че не е. Сигурно ние сме я оставили отворена.

Пол поклати глава.

— Сигурен съм, че беше затворена, когато влязохме с колата преди малко.

— Затворена, може би — но не и заключена. Отворила се е от вятъра и Джаспър е влязъл да огледа вътре.

Пол се вгледа в разкъсваната от дъжда мъгла, която блестеше слабо от последните бледи лъчи на дневната светлина.

— Сигурно си права — каза той, въпреки че не беше съвсем убеден. — По-добре да изляза и да пусна резето.

— Не, недей — възпротиви се веднага Керъл. — Не и докато продължава бурята.

— Виж сега, захарче, не е нужно да скачам в леглото и да крия главата си под завивките всеки път, когато навън има малко гръмотевици — само заради станалото този следобед.

— Не искам от тебе подобно нещо — отвърна тя. — Но преди да се разтанцуваш под дъжда като Джийн Кели, си длъжен да изчакаш, докато мине моята уплаха от днешната случка. Спомените ми още са съвсем ясни и не искам да стоя тука и да те гледам как подскачаш между светкавиците по поляната.

— Всичко ще стане само за секунда и…

— Слушай, ти май опитваш да се измъкнеш от приготвянето на твоя специалитет? — попита тя, като вдигна въпросително глава и го изгледа подозрително.

— Естествено, че не се опитвам. Ще го довърша веднага след като изляза и залостя вратата.

— Знам накъде биеш, господине — каза тя самоуверено. — Надяваш се да те удари гръм, защото знаеш, че кашата ти ще бъде на бучки и просто не можеш да понесеш това унижение.

— Това е долна измама — отговори той, като неусетно продължи предишната игра. — Аз правя най-фината каша „Алфредо“ от тази страна на Рим. По-фина и нежна дори от бедрата на София Лорен.

— Аз знам само това, че последния път, когато я прави, тя беше на бучки като купешка овесена каша.

— Доколкото си спомням, преди малко обяви, че е била на буци като дюшек в долен мотел с десетдоларова нощувка.

Тя вдигна гордо глава.

— Знаеш, че аз съм жена, чийто речник не се изчерпва само с едно сравнение.

— Чудесно знам.

— И тъй, ще готвиш ли — или ще се измъкнеш навън като страхливец за да те тресне гръм?

— Ще те накарам да си изядеш обратно думите — отговори той.

Тя продължи усмихната:

— Това ще е по-лесно, отколкото да ям твоята каша на бучки.

Той също се засмя:

— Е добре, добре. Печелиш. Мога да залостя вратата и утре сутринта.

Пол застана отново до печката, а тя се върна при дъската за рязане и се зае с дребните глави лук и магданоза за салатата.

Той знаеше, че Керъл вероятно има право за натрапника. Сигурно е бил Джаспър, увлечен от преследването на някоя котка или търсещ минувачи с по-меко сърце, които ще му дадат бисквитки. А това, което помисли, че е видял — леко изкривеното, лунно-бледо лице на жена, в чиито очи се отразяват светкавици, с уста, като че ръмжаща от омраза или ярост — сигурно е било просто игра на светлините и сенките. И въпреки това, след видяното в него остана някакво неясно напрежение. Не можа да си върне съвсем усещането за топлина и уют, което изпитваше точно преди да погледне през прозореца.

* * *

Грейс Митовски напълни жълтата пластмасова купичка с котешка храна „Мяу Микс“ и я постави в ъгъла до кухненската врата.

— Пис-пис-пис.

Аристофан не отговори.

Кухнята не беше любимата стая на Ари, защото само там не му бе разрешено да се катери където пожелае. Но и така катеренето не му се удаваше много. Липсваше му авантюристичния дух на много други котки и затова обикновено се излежаваше на пода. Но въпреки че не изгаряше от желание да подскача по кухненските рафтове, той не желаеше някой да му забранява. Като повечето котки и той се противеше на всякаква дисциплина и презираше правилата. Обаче, колкото и да не обичаше кухнята, никога не пропускаше да се появи точно навреме за обяд. Обикновено вече се навърташе нетърпеливо около купичката си, когато Грейс се канеше да я напълни.

Тя повиши глас:

— Пис-пис-пис.

Отникъде не се чу „мяу“. Аристофан не притича, както обичайно, с леко извита нагоре опашка, нетърпеливо чакаш обяда си.

— Ари — Ари — Ари! Супата ти е сложена, глупав котарако.

Тя остави кутийката с котешка храна и започна да мие ръцете си на мивката.

Дум, дум — дум!

Звукът като от чук — един мощен удар, последван от още два почти без пауза, също толкова мощни — дойде тъй внезапно и беше толкова силен, че Грейс подскочи от изненада и почти изтърва малката кърпа, с която бършеше ръцете си. Звукът се чу от предната част на къщата. Тя се ослуша за момент — чуваше само виенето на вятъра и потракването на дъжда и изведнъж…

Дум! Дум!

Тя окачи кърпата и излезе в коридора на долния етаж.

Дум — дум — дум!

Тръгна колебливо по коридора към външната врата и включи лампата на верандата. На вратата имаше шпионка, чиито лещи осигуряваха широка панорама. Не видя никого; изглежда посетителят си беше тръгнал.

ДУМ!

Този удар беше нанесен с такава сила, че Грейс се зачуди дали вратата няма да излети от пантите си. Чу се звук като от чупене на дърво и отскачайки назад, тя очакваше да види как вратата пада на трески върху пода на коридора. Но вратата си стоеше здраво на мястото, въпреки че шумно се блъскаше в касата; езикът на бравата се удряше силно в отворите на металната пластина.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

— Престани! — изкрещя тя. — Кой си ти? Кой е там?

Ударите спряха и тя помисли, че чува самодоволен смях.

Чудеше се да вика полицията или да вземе пистолета, който държеше в нощното си шкафче, но когато чу смеха, промени своето решение. И без чужда помощ щеше да се справи с няколко хлапета. Още не беше толкова стара, безсилна и крехка, че заради някаква банда досадни гаменчета да й помагат ченгетата.

Дръпна внимателно завесата на дългия, тесен прозорец до вратата. Напрегната, готова да отстъпи веднага, ако някой направи застрашително движение към стъклото, тя погледна навън. На верандата нямаше никого.

Отново чу смеха. Беше висок, звучен, момичешки глас.

Като пусна отново завесата върху прозореца, тя се обърна към вратата, отключи я и стъпи на прага.

Нощният вятър беше режещ и влажен. От извитите стрехи на верандата валеше дъжд.

Точно пред къщата потайните нападатели можеха да си намерят поне стотина скривалища. Точно зад парапета шумяха от вятъра гъсто израсналите клони на храстите, а жълтеникавата светлина на крушката срещу насекоми от тавана едва осветяваше средата на верандата. Пътеката, водеща от края на стъпалата към улицата, минаваше между две редици жив плет, който изглеждаше синьо-черен в тъмното. Сред множеството нощни сенки тя не можеше да види нито едно от гаменчетата.

Грейс остана на място и се заслуша.

Някъде далеч отекваше гръм, но в тъмнината не се чуваше смях и кикотене.

— Може и да не са били хлапета.

— А кой тогава?

— Всяка вечер ги гледаш по телевизионните новини. Ония с железните погледи, които разстрелват, колят и душат хора за удоволствие. Те изглежда вече са навсякъде — безделници, психопати.

— Това не беше смях на възрастен човек. Правят го деца.

— И все пак не е ли по-добре да вляза вътре и да затворя вратата.

— Престани да разсъждаваш като уплашена стара дама, по дяволите!

Не беше в реда на нещата да я тормозят някои от съседските деца, защото беше в отлични отношения с всичките. Разбира се, тези деца може би не живееха наблизо. Само на няколко пресечки оттук тя вече не познаваше никого.

Обърна се и огледа външната страна на вратата. Нямаше никакви следи от непрекъснатите яки удари само преди секунди. В дървото нямаше нарези, не беше пропукано; дори не бе надраскано.

Остана много учудена, защото бе сигурна, че чува как дървото се чупи. Нима децата можеха да използват някакъв инструмент, който да вдигне целия този шум без да остави ни най-малка следа по вратата? Торбички с бобени зърна или нещо подобно? Не. С тази торбичка не може да се нанасят такива ужасяващи удари; всъщност звукът от биенето на торбичката по вратата можеше да бъде твърде силен, да, наистина силен, ако я размахва някой доста як човек, но не можеше да е тъй рязък и отчетлив.

Тя отново огледа бавно и внимателно двора. Не се движеше нищо, освен развените от вятъра листа.

Гледа и се ослушва почти минута. Би стояла и още, дори и само за да докаже на някои палави беляджии, че не е някоя страхлива стара дама, която може лесно да бъде уплашена; но въздухът беше много влажен и студен и тя започна да се притеснява от възможната настинка.

Влезе вътре и затвори вратата.

Постоя малко с ръка върху дръжката на бравата, очаквайки хлапетата да се върнат веднага. Още при първия удар щеше да отвори рязко и да ги хване на място, преди да са успели да хукнат към някое скривалище.

Изминаха две минути. Три минути. Пет.

Никой не започна да удря по вратата, а това определено беше доста странно. За малките хулигани удоволствието не беше толкова в първото, колкото във второто, третото и четвъртото нападение; намерението им не беше да изненадат някого, а да го измъчват.

Очевидно предизвикателната й поза и държание пред вратата ги бяха стреснали. Най-вероятно вече търсеха по-податлива жертва в някоя друга къща.

Тя щракна със заключалката.

Що за родители бяха тези, които оставяха децата си да играят навън в тази гръмотевична, изпълнена с електричество буря?

Клатейки неодобрително глава, учудена от безотговорността на някои родители, Грейс тръгна обратно по коридора и при всяка стъпка очакваше отново да чуе ударите. Но удари нямаше.

Беше решила да хапне лека и калорична вечеря от варени зеленчуци, поръсени със сирене „Чедар“, гарнирани с една-две филии домашно печен царевичен хляб, но още не бе гладна. Реши да гледа вечерните новини по Ей-Би-Си преди да приготви вечерята — макар и да знаеше, че при това състояние на съвременния свят репортажите могат съвсем да я откажат от храната.

Още преди да е успяла да включи телевизора в кабинета за да чуе последните жестокости, видя, че върху седалката на голямото й кресло цари невероятна бъркотия. Секунда-две не можа да направи нищо — просто гледаше с неверие опустошенията: стотици перца; разкъсан плат; отскубнати цветни нишки, които преди представляваха пъстра бродерия, а сега вместо шарки имаше ярко оцветена безсмислена мешавица сред разхвърляната перушина. Преди две години Керъл Трейси й подари комплект от три малки, невероятно красиви, ръчно бродирани възглавнички. Единият от тези дарове лежеше върху креслото, разкъсан на парченца.

Аристофан.

Ари не беше правил такива бели откакто бе малко коте. Подобно разрушително поведение изобщо не беше характерно за него, но не можеше да е виновен друг. Единствено той оставаше сериозно заподозрян.

— Ари! Къде се криеш, подъл сиамецо?

Тя тръгна към кухнята.

Аристофан стоеше до своята жълта купичка и хапваше „Мяу Микс“. Погледна я, когато тя влезе в стаята.

— Кажи ми, четирикрако космато страшилище — започна тя, — какво, по дяволите, ти става днес?

Аристофан премигна, изсумтя, отри муцуна с едната си лапа и отново се залови за вечерята с високомерно котешко безразличие към нейното вълнение и недоволство.

* * *

По-късно същата вечер, в тъмната спалня, Керъл Трейси гледаше към невидимия таван и слушаше тихото и равномерно дишане на мъжа си. Той беше заспал само преди няколко минути.

Нощта беше тиха. Дъждът спря, а светкавиците вече не разтърсваха небето. Само вятърът от време на време свистеше по керемидения покрив и въздишаше уморено от прозорците, но не с предишната ярост.

Керъл изпитваше приятното чувство, че едва се държи пред границите на съня. Главата й беше леко замаяна от шампанското, което отпиваше на бавни глътки цяла вечер, и усещаше, че плава в топла вода, а по нея се плискат малки вълнички.

Мислеше в просъница за детето, което щяха да осиновят, опитваше се да си представи как ще изглежда. В нейното въображение имаше цяла галерия сладки детски личица. Ако беше още бебе, а не три — или четиригодишно, щяха да го кръстят сами: за момче — Джейсън, а за момиче — Джулия. Керъл се люшкаше върху тънката линия, разделяща бодърстването от сънищата, повтаряйки отново и отново тези имена наум: Джейсън, Джулия, Джейсън, Джулия, Джейсън…

Пропадайки отвъд линията, в дълбокия кладенец на съня, отново я споходи противната, натрапчива мисъл, срещу която тъй упорито се съпротивляваше цял ден: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

После попадна в някакво странно място без много светлина, където някакво създание съскаше и мърмореше монотонно точно до нея, но оставаше невидимо; а мораво-кехлибарените сенки наоколо придобиха плът и започнаха да се трупат около нея заплашително. В това непознато място кошмарът изплуваше с бесния, разтърсващ нервите ритъм в музиката на самоук пианист.

Отначало тя тичаше в непрогледна тъмнина, а после изведнъж започна да преминава бързо през стаите на голяма къща, заобикаляйки лабиринт от мебели, прекатури една нощна лампа, удари крака си в острия ръб на някакъв бюфет, препъна се и почти падна в края на персийски килим. Втурна се през сводеста врата в дълъг коридор, после погледна назад към стаята, откъдето беше дошла, но тя вече не бе там. Къщата съществуваше само пред нея, отзад имаше само абсолютна, пълна чернота. Чернота… и в нея — някакъв блясък. Отражение. Кратко просветване. Сребрист, движещ се предмет. Той се поклащаше напред-назад, изчезваше в мрака, след това проблясваше отново, наляво-надясно, ту — видим, ту — невидим, нещо като махало, но никога достатъчно близо, за да каже със сигурност. Въпреки че не виждаше добре сребристия предмет, беше й ясно, че той се движи към нея и знаеше, че трябва да се отдръпне от него или ще умре. Втурна се по коридора към долния край на някаква стълба и се качи бързо на втория етаж. Погледна назад и надолу, но стълбите вече ги нямаше. Само една мастиленочерна бездна. И после — краткият блясък на нещо, люлеещо се напред-назад в тая чернота… отново… и отново… като включен метроном. Тя се втурна в спалнята, тръшна вратата, грабна един стол с намерение да го постави под дръжката на бравата и откри, че докато беше с гръб към нея, вратата бе изчезнала, а също и стената, в която се намираше. Мястото на стената сега бе заето от пъклен мрак. И един сребрист блясък. Близо. Още по-близо. Тя изпищя, но от гърлото й не излезе никакъв звук, тайнствено светещият предмет премина над нейната глава и…

(Дум!)

„Това е нещо повече от сън“, помисли тя отчаяно. Много повече. Това е спомен, предсказание, предупреждение. Това е…

(Дум!)

… тя тичаше вече в друга къща, съвсем различна от първата. Беше по-малка, с по-непретенциозна мебелировка. Не знаеше точно къде е, но знаеше, че и преди е била там. Къщата й беше позната, както и първата. Влезе бързо през една врата в кухнята. Върху масата стояха две обезобразени, кървави глави. Едната беше мъжка, а другата — женска. Тя ги позна, чувстваше, че са нейни близки, но не можеше да се сети за имената им. Четирите мъртви очи бяха широко отворени, но безжизнени; устите — зейнали, а подутите езици стърчаха над моравите устни. Керъл стоеше хипнотизирана пред тази жестока гледка, когато мъртвите очи се завъртяха в кухините си и се втренчиха в нея. Студените устни се извиха в ледени усмивки. Керъл се обърна с намерение да побегне, но зад нея имаше само пустота и блясък, отразен в твърдата повърхност на нещо сребристо, и тогава…

(Дум!)

… сега тя тичаше по планинска ливада в червеникавата светлина на късен следобед. Тревата беше висока до коленете, а пред нея се изправяха дървета. Когато погледна през рамо, поляната отзад вече я нямаше. Само чернота, като преди. И онова ритмично махащо, блещукащо и упорито приближаващо се нещо, чието име тя не можеше да определи точно. Дишайки тежко и с разтуптяно сърце, тя затича по-силно, стигна до дърветата, погледна още един път назад, видя, че не е бягала достатъчно бързо за да се изплъзне, извика, и…

(Дум!)

Доста дълго в кошмара се редуваха трите места — от първата къща — на поляната, оттам — във втората къща, после отново поляната и първата къща — докато най-накрая тя се събуди със заседнал в гърлото вик. Изправи се в леглото, трепереше. Чувстваше студ, макар и да лепнеше от пот; спеше само по фланелка и бикини, които бяха залепени за кожата й от неприятната влага. Страшният звук от кошмара продължаваше да ехти в нейното съзнание — дум, дум, дум — дум, дум — и тя разбра, че нейното подсъзнание е заело този звук от действителността, от хлопането на разхлабения от вятъра капак, изненадало нея и Пол по-рано, през деня. Постепенно звукът като от чук отслабна и се сля с туптенето на сърцето й.

Тя дръпна завивките и пусна босите си нозе на пода. Седна в края на дюшека и обгърна тялото си с ръце.

Вече бе утро. Зад краищата на завесите прозираше сива светлина; беше твърде слаба за да се видят орнаментите по мебелите, но достатъчно ярка да направи сенките по-дълбоки и да изопачи всички форми — от това стаята изглеждаше съвсем непозната.

Дъждът спря два часа преди тя да легне, но бурята отново бе възвърнала предишната си сила по време на съня й. Дъждът барабанеше по покрива и бълбукаше в улуците и водосточните тръби. Слаби гръмотевици ехтяха като далечна оръдейна стрелба.

Пол още спеше, похърквайки тихо.

Керъл знаеше, че не е възможно отново да заспи. Независимо дали й харесваше или не, дали си бе починала или не, денят за нея вече започваше.

Без да включва лампата в стаята, тя влезе в голямата баня. В бледата утринна светлина смъкна от себе си мократа фланелка и бикините. Докато се сапунисваше под душа, се замисли за кошмара, който беше значително по-ярък от всичките й предишни сънища.

Този странен, късащ нервите звук — дум, дум — беше най-страшното в съня и споменът за него още я преследваше. Това не бяха обикновени удари на чук или секира, те кънтяха по необикновен начин, бяха твърде резки, в тях имаше някаква твърдост, чийто произход тя не можеше да определи точно. Затова реши, че подсъзнанието й не е заело просто шума от разхлабените кепенци. Ужасяващият звук в нейния сън бе причинен от нещо доста по-страшно отколкото хлопането на увиснала дъска. Освен това тя беше сигурна, че и друг път е чувала абсолютно същия звук. Но не в кошмар. В действителност. На друго място… преди много време…

Остави горещата вода да я залива, отмивайки сапуна, и опита да си припомни къде и кога е чувала точно същите изнервящи удари, защото изведнъж реши, че за нея е много важно да знае това. Без да разбира защо, усещаше смътно, че нещо я заплашва, докато не успее да се досети за източника на този звук. Но тези опити само я измъчваха, защото не можеше да прескочи отвъд границите на своите спомени — като досадното усещане, когато не можем да се досетим за заглавието на често слушана музикална пиеса.