Дийн Кунц
Маска (6)

Пета глава

Фоайето за посетители в болницата напомняше експлозия в гардероба на цирков клоун. Стените бяха светложълти; столовете — яркочервени; подовото покритие — оранжево; картотеките и масичките — направени от тежка морава пластмаса; а в цветовете на двете абстрактни картини надделяваха сините и зелени полутонове.

Фоайето — дело на дизайнер, очевидно прекалил с четенето на различни теории за психологическото въздействие на цвета върху настроението — трябваше да има положителен, жизнеутвърждаващ вид. Явно неговото предназначение бе да повдига духа на посетителите и да отвлича мислите им от болни приятели или умиращи роднини. Но у Керъл предизвикателно жизнерадостният декор предизвика реакция, противоположна на дизайнерския замисъл. В това помещение човек можеше да откачи; то стържеше по нервите тъй успешно, както груба шкурка би остъргала мека бисквита.

Тя приседна върху един от червените столове за да почака лекаря, оказал помощ на раненото момиче. Когато се появи, контрастът между неговата безупречно бяла лабораторна престилка и крещящия цветен декор беше тъй силен, че той сякаш излъчваше сияние като светец.

Керъл се повдигна да го поздрави, а лекарят попита дали тя е доктор Трейси и каза, че името му е Сам Ханъпорт. Беше висок, с доста яко телосложение, квадратно румено лице, очевидно в началото на петдесетте години. Според външния си вид той трябваше да има силен глас и груби, дори може би неприятни обноски, но се оказа, че говори меко и изглеждаше истински загрижен за емоционалното и физическо въздействие на катастрофата върху Керъл. Трябваха й цели две минути, за да го убеди в доброто си телесно и душевно състояние, и после седнаха един срещу друг на два червени стола.

Ханъпорт повдигна рунтавите си вежди:

— Изглеждате, като че ли няма да имате нищо против една гореща вана и голяма чаша, пълна с греяно бренди.

— Бях мокра до кости — отвърна тя, — но вече почти изсъхнах. Какво ще ми кажете за момичето?

— Рани, контузии, одрасквания — отговори той.

— Вътрешни кръвоизливи?

— Тестовете не показаха нищо.

— Счупвания?

— В тялото й няма нито една счупена кост. Отървала се е учудващо леко. Сигурно не сте карали твърде бързо, когато сте я ударили.

— Не карах. Но като си помисля как се подхлъзна и падна върху капака, а после се стовари към бордюра, реших, че може би… — Керъл потрепери, нямаше никакво желание да облича мислите си в думи.

— Е, детето сега е в добро състояние. Дойде в съзнание още в линейката и когато я видях, вече беше на себе си.

— Да благодарим на Бога.

— Няма признаци дори и на леко сътресение. Не предполагам, че ще има някакви дълготрайни последици.

Облекчена, Керъл се отпусна в червения стол.

— Ще искам да я видя, да говоря с нея.

— В момента тя почива — каза доктор Ханъпорт. — Не бива никой да я тревожи точно сега. Но ако желаете да дойдете тази вечер, в часовете за посещения, тя ще може да се види с вас.

— Ще го направя. Непременно ще направя това. Бога ми, дори не ви попитах как е името й.

Рунтавите му вежди отново се повдигнаха.

— Виждате ли, тук съществува един малък проблем.

— Проблем? — Керъл отново бе обхваната от напрежение. — Какво имате предвид? Не може да си спомни своето име ли?

— Все още не си спомня, но…

— О, Господи.

— … и това ще стане.

— Казахте, че няма сътресения…

— Кълна ви се, не е сериозно — каза Ханъпорт. После пое нейната лява ръка в своите едри, груби длани и я задържа тъй, като че ли тя всеки момент можеше да изхрущи и да се смачка. — Моля ви, не преживявайте това много дълбоко. Момичето ще се оправи. Неспособността й да си спомни своето име не е симптом на тежко сътресение или сериозно мозъчно нараняване; поне не и в нейния случай. Не е объркана, нито е загубила ориентация. Полезрението й е нормално и отлично възприема отдалеченост. Проверихме мисловните й процеси с някои математически задачи — събиране, изваждане, умножение — и тя реши всичките правилно. Произнася точно буква по буква всяка дума, която й споменем; страхотно се справя с правописа това момиче. Следователно няма тежки сътресения. Просто страда от лека амнезия. Разбирате ме, нали — селективна амнезия, просто загуба на личните спомени, а не на умения, познания и големи групи социални понятия. Слава Богу, не е забравила как да чете и пише; забравила е единствено коя е, откъде е и как е попаднала на това място. А това звучи по-сериозно, отколкото е в действителност. Разбира се, сега е разстроена и уплашена. Но от селективната амнезия човек се възстановява най-лесно.

— Знам — отвърна Керъл. — Но въпреки всичко, това не ме кара да се чувствам страхотно добре.

Ханъпорт стисна ръката й силно, но нежно.

— Само в много, много редки случаи подобни амнезии са постоянни или дори продължителни. Най-вероятно ще си припомни коя е още преди обяда.

— А ако не стане така?

— Тогава полицията ще открие коя е и в секундата, когато чуе своето име, всички мъгли ще се разсеят.

— Не носеше никакъв документ за самоличност.

— Знам — каза той. — Говорих с полицията.

— И какво ще стане, ако не успеят да открият коя е?

— Ще открият — той потупа ръката й за последен път, сетне дръпна своята.

— Не разбирам как може да сте толкова сигурен.

— Родителите й ще попълнят доклад за изчезнал човек. Те имат нейна снимка. Видят ли полицаите снимката, веднага ще направят връзка. Всичко е толкова просто.

Тя се намръщи.

— Ами ако нейните родители не се обадят че е изчезнала?

— Защо да не го направят?

— Добре, да предположим, че е избягала от друг щат? Дори и родителите й да попълнят доклад за изчезване в нейния роден град, не е задължително полицията тук да узнае за него.

— Спомням си, че последния път, когато се занимавах с това, любимите места на децата-бегълци бяха Ню Йорк, Калифорния, Флорида, къде ли не; но не и Харисбърг, Пенсилвания.

— Всяко правило винаги има изключения.

Ханъпорт се засмя леко и поклати глава.

— Ако песимизмът беше състезателна дисциплина, вие бихте се класирали за световното първенство.

Тя премигна, изненадана от думите му, а после се усмихна:

— Съжалявам. Изглежда наистина гледам на нещата изключително мрачно.

Той погледна към часовника си, надигна се от стола си и каза:

— Да. Мисля, че точно така гледате. Особено след като момичето се е отървало толкова леко от цялата неприятност. Можеше да бъде много по-зле.

Керъл също се изправи. Думите й почти се сливаха една с друга, когато изрече бързо:

— Предполагам, че възможната причина за голямата ми тревога са моите всекидневни занимания с разстроени деца и задачата е да им помогна да се оправят, и точно това съм искала да правя след като свърших училище — а сега съм отговорна за всичката болка, причинена на това момиче.

— Не бива да се чувствате така. Не сте искали да й навредите.

Керъл кимна.

— Знам, че в тази ситуация не разсъждавам съвсем разумно, но не мога да се отърва от това, което чувствам.

— Чакат ме пациенти — рече Ханъпорт, поглеждайки часовника си отново. — Но нека ви оставя с една мисъл, която може би ще ви помогне да преодолеете чувствата си.

— Искам да я чуя.

— Момичето има единствено незначителни физически наранявания. Не казвам, че са съвсем за пренебрегване, но съм адски, близо до този извод. Относно това няма причина да чувствате каквато и да е вина. А за амнезията… ами, може би произшествието няма нищо общо с нея.

— Нищо общо? Но аз предположих, че след като удари главата си в колата или на бордюра…

— Сигурен съм, знаете, че ударът по главата не е единствената причина за амнезия — обясни доктор Ханъпорт. — Дори в подобни случаи не е най-често срещаният фактор. И стресът, и емоционалният шок — те също могат да предизвикат загуба на паметта. Всъщност ние все още не разбираме достатъчно добре човешкото съзнание, за да кажем със сигурност точно какво причинява повечето случаи на амнезия. А що се отнася до това момиче, всичко ни води към заключението, че то е било в настоящото си състояние преди да изскочи пред вашата кола — той подчерта всеки довод в подкрепа на своята теория, като броеше пръстите на дясната си ръка. — Първо: не е носила документ за самоличност. Второ: лутала се е в проливния дъжд без горна дреха и дори без чадър, сякаш е била зашеметена. Трето: както разбирам, свидетелите казват, че се е държала твърде странно преди вие да се появите там — той поклати ръката си, както беше с трите вдигнати пръста. — Ето три достатъчно основателни причини да не сте толкова настойчива в своите самообвинения относно състоянието на момичето.

— Може би сте прав, но аз все пак…

— Прав съм — каза той. — Всякакви „може би“ са неуместни в този случай. Отпуснете се малко, дайте си почивка, доктор Трейси.

Един остър, носов женски глас повика доктор Ханъпорт по болничната радиоуредба с метален звук.

— Благодаря ви за отделеното време — рече Керъл. — Бяхте повече от любезен.

— Щом желаете, елате тази вечер отново и говорете с момичето. Сигурен съм, че ще разберете — тя не ви обвинява ни най-малко.

Следвайки повикването, той се обърна и забърза през безвкусно оцветения коридор; бялата му лабораторна престилка се вееше зад него.

Керъл отиде до телефонните автомати и позвъни в кабинета си. Обясни станалото на своята секретарка Телма и уреди отлагането на часовете за пациенти, предвидени за днес. После набра номера на домашния си телефон и Пол се обади след третото позвъняване.

— Хвана ме точно като излизах навън — обясни той. — Трябва да, сляза с колата до офиса на О’Брайън и да взема нов комплект от документи за осиновяване. Нашите са се загубили в бъркотията вчера. Както вървят нещата досега, струва ми се, че трябваше да проспя днешния ден.

— Същото мога да кажа и аз — отвърна тя.

— Какво се е случило?

Тя му разказа за катастрофата и предаде накратко разговора си с доктор Ханъпорт.

— Можеше и да е по-зле — отбеляза Пол. — Поне можем да сме благодарни, че никой не е бил убит или осакатен.

— Всички ми повтарят това: „Можеше и да бъде по-зле, Керъл.“ Но на мене и така ми се струва достатъчно лошо.

— Ти добре ли си?

— Да. Казах ти. Нямам и драскотина.

— Не исках да кажа физически. Имам предвид дали си наред емоционално. Гласът ти трепери.

— Малко. Съвсем мъничко.

— Ще дойда в болницата — рече той.

— Не, недей. Не е нужно.

— Сигурна ли си, че можеш да караш кола?

— След катастрофата пристигнах с нея дотук без произшествия, а сега се чувствам по-добре от тогава. Скоро ще съм съвсем добре. Ще направя следното — трябва да навестя Грейс у дома й. Ще изцедя дрехите си, ще ги изсуша и ще ги изгладя. Нуждая се и от душ. Сигурно ще хапнем с Грейс нещо за вечеря, ако тя няма нищо против, а след това отново ще се върна тук в часовете за посещения тази вечер.

— Кога ще бъдеш в къщи?

— Вероятно няма да смогна до осем-осем и половина.

— Ще ми липсваш.

— И ти — на мене.

— Предай и моите поздрави на Грейс — каза той. — Кажи й, че смитам нея за следващия Нострадамус.

— Какво трябва да означава това?

— Грейс позвъни преди малко. Каза, че неотдавна сънувала два кошмара, а ти си участвала и в двата. Опасяваше се, че ще ти се случи нещо лошо.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Беше разтревожена. Страхуваше се да не си помисля, че я хваща старческо слабоумие или нещо подобно.

— Каза ли й за вчерашната гръмотевица?

— Да, но тя чувстваше, че ще се случи нещо друго, нещо лошо.

— Така и стана.

— Полазват ли те тръпки, а?

— Определено — отговори Керъл. Спомни си своя собствен кошмар: черната пустота; проблясъка; сребристия предмет, който непрекъснато се приближава, приближава.

— Сигурен съм, че Грейс ще ти каже всичко за това — продължи Пол. — А ние ще се видим вечерта.

— Обичам те — каза Керъл.

— И аз те обичам.

Тя остави слушалката и излезе на паркинга.

По небето се кълбяха сиво-черни гръмотевични облаци, но в момента валеше съвсем слабо. Вятърът беше все така студен, режещ, и свистеше в жиците отгоре — звук, приличен на рояк сърдито жужащи оси.

* * *

В полусамостоятелната болнична стая имаше две легла, но второто в момента беше свободно. Точно сега вътре нямаше и медицинска сестра. Момичето беше само.

Лежеше под чист бял чаршаф и кремаво одеяло, загледана в тавана, облицован с шумозаглушителни плочки. Тя имаше главоболие и усещаше всеки слаб пулс, всяка смъдяща рана и одраскване по ожуленото си тяло, но знаеше, че не е сериозно наранена.

Не болката, а страхът беше нейният най-страшен враг. Бе уплашена от неспособността да си спомни коя е. От друга страна, преследваше я необяснимото, но въпреки това твърдо убеждение, че ще бъде глупаво и изключително опасно, ако си припомни своето минало. Без да знае защо, тя подозираше смъртна опасност за себе си в цялостното възвръщане на паметта — странно усещане, което я плашеше повече от всичко друго.

Знаеше, че амнезията не е следствие от катастрофата. Имаше мъгляви спомени как е ходила по улицата в дъжда минута-две преди да изскочи слепешката пред фолксвагена. Знаеше, че дори и тогава е била зашеметена, уплашена, незнаеща името си и без да може да си припомни как се е озовала в този съвсем непознат, странен град. Несъмнено нишката на нейната памет бе започнала да се прекъсва преди катастрофата.

Чудеше се, дали е възможно амнезията да представлява някакъв предпазен щит, който я пази от нещо ужасно в миналото й. Дали в случая безпаметността означаваше безопасност?

Защо? Безопасност от какво?

„От какво мога да бягам?“ — питаше се тя.

Усещаше, че е възможно да възстанови спомена за своята личност. Всъщност почти имаше чувството, че се е добрала до спомените си. Като че ли миналото беше в дъното на мрачна празнина, достатъчно близо, за да го докосне; трябваше единствено да събере достатъчно сили и смелост, да мушне ръка в това тъмно място и да напипа истината, но без страх от това, което може да я ухапе там.

Опиташе ли обаче да си спомни с всички сили, пъхнеше ли ръка в тази празнина, страхът й непрестанно се усилваше, докато престанеше да бъде обикновен страх и се превърнеше в парализиращ ужас. Като че стомахът й се свиваше на възел, гърлото й се стягаше, тя се обливаше в лепкава пот и главата й се замайваше тъй, че почти можеше да припадне.

До предела на безсъзнанието тя съзираше и чуваше нещо тревожно, страшно — неясна част от сън, видение — не можеше да го определи точно, но то въпреки това я плашеше. Видението се състоеше от един-единствен звук и един-единствен образ. Образът имаше хипнотична сила, но беше съвсем прост: мигновен проблясък, сребристо лъсване на един трудно видим предмет, който се люшка напред-назад сред дълбоки сенки; може би някакво просвяткащо махало. Звукът беше рязък и застрашителен, също неопределим, силно биене, но не само това.

Дум! Дум! Дум!

Тя трепна, подскочи — като че ли нещо я удари.

Дум!

Искаше да изпищи, но не можа.

Разбра, че ръцете й са свити в юмруци и стискат смачкания, напоен с пот чаршаф.

Дум!

Прекрати опитите да си спомни коя е.

„Може би е по-добре, че не знам“, помисли тя.

Ударите на сърцето й постепенно възвърнаха нормалния си ритъм и вече можеше да поеме въздух без хриптене. Възелът в стомаха се отпусна.

Звукът от удари заглъхна.

Не след дълго погледна през прозореца. Ято големи черни птици се носеше през смраченото небе.

„Какво ли ще ми се случи?“, помисли тя.

Дори когато вътре влезе сестрата, за да види как е, дори когато секунда след това се появи и лекарят, момичето се чувстваше страшно самотно.