Дийн Кунц
Маска (2)

Първа глава

През смрачените сиви облаци като пукнатина в порцеланова чиния премина зигзагът на светкавица. В открития двор пред офиса на Алфред О’Брайън паркираните коли проблеснаха за момент от рязкото отражение на гръмотевичната светлина. Поривите на вятъра огънаха дърветата. Дъждовните капки забиха с внезапна ярост по трите високи прозореца на офиса, а после се стекоха на струйки по стъклото и замъглиха гледката.

О’Брайън седеше с гръб към прозорците. Докато гърмът отекваше в снишеното небе и сякаш удряше с чук по покрива на сградата, той четеше молбата, която Пол и Керъл Трейси току-що му бяха дали.

„Той е толкова изискано дребно човече“, помисли си Керъл, гледайки О’Брайън. „Когато седи неподвижно като сега, човек може да го помисли за манекен.“

Той наистина обръщаше сериозно внимание на външния си вид и като че ли някой добър бръснар се бе погрижил само преди час за добре сресаната му коса. Мустаците му бяха тъй изкусно подстригани, че двете половинки изглеждаха съвършено симетрични. Носеше сив костюм, чийто панталон имаше прави и остри като бръснач ръбове, а черните му обувки лъщяха. Ноктите на пръстите му бяха минали през маникюрист и неговите розови и чисти ръце изглеждаха стерилни.

Когато я запознаха с О’Брайън преди по-малко от седмица, тя видя в него нещо фалшиво, помисли го за превзет и вътре в себе си беше готова да не го хареса. Но бързо я покори неговата усмивка, изящните му маниери и искреното желание да помогне на нея и Пол.

Тя, погледна Пол, който седеше на стола до нея и сгънатата поза на иначе слабото му и грациозно тяло издаваше неговото вътрешно напрежение. Той наблюдаваше съсредоточено О’Брайън, но когато усети, че Керъл гледа към него, се обърна и се усмихна. Усмивката му беше по-приятна дори от тази на О’Брайън и, както винаги, изражението му успя да подобри настроението на Керъл. Той, човекът когото тя обичаше, не беше нито красив, нито грозен; можеше да се каже дори, че лицето му е съвсем обикновено, и въпреки това то беше невероятно привлекателно, защото приятното му и открито излъчване представляваше неоспоримо доказателство за вътрешна деликатност и чувствителност. Кестенявите му очи притежаваха способността да предават с учудваща точност и най-трудно доловимите чувства. Преди шест години, на университетския симпозиум „Психологията на абнормалното в съвременната американска проза“, където Керъл се запозна с Пол, първото нещо, което я привлече в него, бяха тези топли, изразителни очи — и в последвалите години те все така я вълнуваха. Сега той й намигна и с това сякаш каза: „Не се тревожи; О’Брайън е на наша страна; молбата ни ще бъде приета; нещата ще се подредят чудесно; обичам те.“

Тя също му намигна и се престори, че вярва в това, въпреки че беше убедена в неговата способност да прониква зад външната й жизнерадост.

Тя мечтаеше да е сигурна, че ще спечелят одобрението на господин О’Брайън. Знаеше, че трябва да прелива от увереност, защото наистина нямаше причина О’Брайън да им откаже. Бяха здрави и млади. Пол беше на трийсет и пет, а тя — на трийсет и една, а това беше отлична възраст да се отдадат на приключението, което замисляха. И двамата имаха успех в службата си. С парите също бяха добре, дори заможни. Колегите им ги уважаваха. В брака си също нямаха неприятности, даже връзката им сега, четири години след сватбата, беше по-здрава и щастлива отвсякога. Изобщо имаха съвършено безупречни препоръки за осиновяване на дете, но тя все пак се притесняваше.

Тя обичаше децата и очакваше с нетърпение възможността да отгледа едно или две собствени. През последните четиринайсет години, в които успя да спечели три титли в три различни университета и се утвърди в своята професия, тя все отлагаше многобройни прости удоволствия, дори изобщо не си позволи да преживее някои от тях. Получаването на образование и напредването в кариерата винаги бяха на първо място. Тя не отиде на твърде много приятни празненства, пропусна неизброими ваканции, отпуски и почивни дни, които можеше да прекара някъде по-далеч. Осиновяването на дете беше едно удоволствие, което не искаше да отлага повече.

У нея имаше силна психологическа, почти физическа нужда да бъде майка, да отглежда и напътства деца, да ги дарява с любов и разбиране. Тя беше достатъчно интелигентна и познаваше себе си твърде добре за да разбере, че тази дълбока вътрешна потребност иде, поне отчасти, от нейната неспособност да зачене дете от собствената си плът и кръв.

„Това, което желаем най-силно, помисли тя, е винаги това, което не можем да притежаваме.“

За състоянието си трябваше да обвинява самата себе си, защото преди много време тя сама извърши тази непростима глупост и, разбира се, беше много по-трудно да се примири със собствената си вина, със собствената си неразумна постъпка, отколкото с безплодието, ако то беше само проклятие на сляпата природа. Като дете тя израсна в много тежки условия — родителите й бяха алкохолици, които непрекъснато я биеха и я подлагаха на тежък психологически тормоз. На петнайсет тя вече беше изнервено дете, изпълнено с яростна омраза към своите родители и целия свят. По онова време мразеше всички, особено себе си. И в най-черните дни на своето объркано и измъчено юношество тя забременя. Ужасена и изплашена, без да има към кого да се обърне, тя се опитваше да го прикрие със стегнати пояси, увиваше се с ластици, ленти и се хранеше колкото може по-оскъдно за да задържи теглото си. Но от тези опити за скриване на бременността се появиха неизбежните усложнения, които без малко да я убият. Бебето се роди по-рано от термина, но беше здраво. Остави го за осиновяване и то не тревожеше мислите й цели две години, но напоследък често я измъчваха въпросите за него и тя съжаляваше, че не е могла да го задържи някак. На времето не я потискаше особено фактът, че от това премеждие е останала безплодна, защото тогава не мислеше, че отново ще пожелае да е бременна. Но с огромната помощ и любов на Грейс Митовски — детска психоложка, която се занимаваше с благотворителна дейност, помагайки на непълнолетни под съдебна опека — животът на Керъл се промени изцяло. Тя се научи да цени себе си и след години вече съжаляваше за своите безразсъдни действия, които я оставиха бездетна.

За щастие тя смяташе, че осиновяването е повече от приемливо разрешение на проблема й. Тя беше способна да дари осиновеното дете с толкова любов, сякаш то е нейно собствено. Знаеше, че ще бъде добра и грижовна майка и мечтаеше да го докаже по-скоро — не на външния свят, а на себе си; никога не доказваше нещо другиму, а само пред себе си, защото тя самата винаги беше най-жестокият си критик.

Господин О’Брайън вдигна поглед от молбата и се усмихна. Зъбите му бяха невероятно бели.

— Това наистина звучи добре — каза той, сочейки бланката, която току-що бе прочел. — Всъщност, дори е чудесно. Не всички, кандидатстващи при нас, имат подобни препоръки.

— Много любезно от ваша страна, че го казвате — отвърна Пол.

О’Брайън поклати глава.

— Ни най-малко. То е самата истина. Твърде впечатляващо.

Керъл каза:

— Благодаря ви.

Като се отпусна върху облегалката на своя стол и постави ръце върху корема си, О’Брайън продължи:

— Но все пак имам два въпроса. Сигурен съм, че и Комитетът по препоръките ще зададе същите въпроси на мене, затова мисля, че е възможно сега да чуя вашите отговори и да спестя доста време за формалности след това.

Напрежението отново обзе Керъл.

О’Брайън очевидно забеляза нейната реакция, затова побърза да я успокои:

— О, няма нищо толкова сериозно. Наистина няма. Повярвайте ми — няма да ви задам и половината въпроси, които задавам на повечето двойки, обърнали се към нас.

Въпреки уверенията на О’Брайън, Керъл стискаше палци.

А отвън мрачното следобедно небе бързо потъмняваше и буреносните облаци преминаваха от сиво към синьо-черно, сгъстяваха се и притискаха земята.

О’Брайън се завъртя на стола си и погледна Пол.

— Доктор Трейси, можете ли да кажете за себе си, че се престаравате в своята работа?

Пол изглеждаше изненадан от въпроса. Премигна и отговори:

— Не съм сигурен, че ви разбрах добре.

— Вие сте ръководител на катедрата по англоезична литература в колежа, нали?

— Да. Този семестър съм свободен от лекции и за повечето неща се грижи моят заместник. А аз съм ръководител на катедрата от година и половина.

— Не сте ли твърде млад за този пост?

— Донякъде, да — призна Пол. — Но той не е кой знае какво предимство за мене. Разбирате ли, това е неблагодарна работа — много усилия и никакви лаври. Моите по-възрастни колеги от катедрата ловко ме поставиха там, защото никой от тях не искаше да се заеме с всичко.

— Скромен сте.

— Не, в действителност не съм — каза Пол. — Не е нещо особено.

Керъл знаеше, че той наистина го казва от скромност. Ръководенето на катедра бе високо ценен пост, чест. Но тя разбираше защо Пол се опитва да не му придава такова значение; той беше обезпокоен от думата, която О’Брайън употреби: престараване. Керъл също беше обезпокоена от това. Досега не й беше минало през ума, че необичайно дългият списък от постижения може да се използува против тях.

Някъде отвън, по небето зад високите прозорци премина зигзагът на друга светкавица. Само за секунда-две денят просветна, отново се смрачи, и електрическото осветление в офиса на О’Брайън премигна.

Все още обърнат към Пол, О’Брайън продължи:

— Вие сте и писател.

— Да.

— Написали сте много добър учебник, който се използва в курсовете по литература на американските университети. Издали сте десетина монографии с разнообразна тематика, съставили сте и история на окръга. И две детски книги, и един роман…

— Романът имаше същия успех, който би имал кон, който се опитва да ходи по опънато въже — отвърна Пол. — Критикът на „Ню Йорк Таймс“ го нарече „крещящ пример за академично позьорство, претъпкан с излишни теми и символи, абсолютно лишен от жив разказ и съдържание, пропит от детинска наивност като пясъчен дворец.“

О’Брайън се усмихна.

— Всички писатели ли помнят най-лошите си рецензии?

— Не, предполагам. Но точно тази се е впила в мозъчните ми гънки, защото в нея има твърде много неприятна истина.

— Нов роман ли пишете? Затова ли сте взели академичен отпуск?

Въпросът не учуди Пол. Явно той вече разбираше накъде бие О’Брайън.

— Да, наистина пиша нов роман. Този обаче има сюжет — той се засмя с лека самоирония.

— Занимавате се и с благотворителна дейност.

— Не толкова много.

— Доста — възрази О’Брайън. — Детския болничен фонд, Обществената фондация, аспирантските програми в университета — и всичко това освен преподавателските задължения и писането. И все пак не мислите, че в това има престараване?

— Не, наистина не мисля, че се престаравам. Благотворителната работа не отнема много време — само две събрания на месец. Това е най-малкото, което мога да сторя при собственото си добро състояние — Пол се наведе силно напред в стола си. — Вероятно се тревожите, че няма да ми стига време за детето, но ако това са вашите опасения, то бъдете спокоен. Ще освободя нужното време. Това осиновяване е изключително важно за нас, господин О’Брайън. И двамата силно искаме дете, и ако имаме щастието да се сдобием с него, никога не бихме си позволили да го пренебрегнем заради нещо друго.

— О, сигурен съм, че е така — рече бързо О’Брайън, правейки успокоителен жест с ръка. — Изобщо не исках да загатна подобно нещо. Разбира се, че не. Тук съм изцяло на ваша страна. Казвам го съвсем искрено.

Той се обърна към Керъл:

— Доктор Трейси — вторият доктор Трейси — какво ще кажете за себе си? Вие смятате ли себе си за човек, който се престарава?

По бронята на облаците блесна следващата светкавица, този път по-близо отпреди; като че ли падна не по-далеч от две пресечки. От трясъка на гръмотевицата веднага след нея високите прозорци затракаха.

Керъл използва прекъсването, което й предостави гърмът, за да обмисли думите си и реши, че О’Брайън ще оцени един прям отговор по-високо от скромността.

— Да. Мога да кажа, че се старая прекомерно. Аз участвам в две от трите благотворителни начинания на Пол. И съм доста млада за натрупания си психиатричен опит, и то толкова успешен. Освен това твърде често, почти редовно, изнасям лекции в колежа. Провеждам и изследване след доктората си върху детския аутизъм^[2]. През лятото успявам да се справя с неголяма зеленчукова градина, а през зимните месеци шия дантела и даже мия зъбите си три пъти на ден, всеки ден, без пропуск.

О’Брайън се засмя.

— Три пъти на ден, а? Е, вие определено се престаравате.

Топлината в неговия смях успокои Керъл и с възвърната увереност тя продължи:

— Сигурна съм, че разбирам причината на вашето безпокойство. Чудите се дали Пол и аз няма да очакваме твърде много от нашето дете.

— Точно така — потвърди О’Брайън. Той забеляза нишка от марля върху ръкава на сакото си и я махна. — Родители, чиито собствени амбиции са прекалени, имат склонност да искат от децата си твърде упорита работа, твърде бързи и големи постижения.

Намеси се Пол:

— Този проблем съществува, само ако родителите не осъзнават опасността. Дори Керъл и аз да сме от хората, които се престарават — аз обаче сега не съм готов да го призная за себе си — ние няма да настояваме децата ни да постигат повече от това, на което са способни. Всеки от нас трябва да отмери своята собствена крачка в живота. Керъл и аз разбираме добре, че децата трябва да бъдат умело насърчавани, а не натикани насила в калъп.

— Разбира се — съгласи се Керъл.

О’Брайън изглеждаше доволен.

— Знаех си, че ще кажете това — или нещо подобно.

Отново блесна светкавица. Като че ли този път тя падна още по-близо, през една улица. Гръмотевицата изтрещя веднъж, после още един път. Лампите на тавана засветиха по-слабо, премигнаха и сякаш с нежелание отново върнаха предишната си мощност.

— В психиатричната си практика се сблъсквам с най-различни пациенти с какви ли не проблеми — обясни Керъл на О’Брайън, — но специалността ми е умствени и емоционални разстройства при деца и юноши. Около шейсет-седемдесет процента от моите пациенти са на седемнайсет години и по-млади. Лекувала съм и няколко деца, пострадали в ръцете на твърде взискателни родители, които държаха твърде много на успеха им в училище и на всичко, свързано с личното и интелектуалното им развитие. Аз съм виждала жертвите, господин О’Брайън, лекувала съм ги по възможно най-добрия начин и поради този свой опит никога не бих сторила на своите деца това, което съм виждала да правят други родители с техните. Не искам да кажа, че няма да правя грешки. Сигурна съм, че ще правя. И то не малко. Но тази, за която споменахте, няма да е между тях.

— Вярвам ви — кимна О’Брайън. — Добре казана истина. Сигурен съм, че когато предам на Комитета по препоръките думите, изречени току-що от вас, те ще останат съвсем доволни по този въпрос — той забеляза друг малък конец върху ръкава си и го махна с такава гримаса, като че ли не беше марля, а някакъв вонящ отпадък. — И още един въпрос, който не може да не зададат: да предположим, че детето, което осиновите, се окаже не само недостатъчно старателно, но… е, да кажем… с доста по-слаб интелект, отколкото всеки от вас. Като родители, ориентирани към интелектуалния живот, а вие сте такива, няма ли да останете малко разочаровани от дете със средна — или даже малко под средната — интелигентност?

— Вижте, дори ако можехме да имаме собствено дете — отвърна Пол, — не съществува никаква гаранция, че би се родило дете-чудо или нещо подобно. Но дори и да се окажеше… Със забавено развитие… ние пак щяхме да го обичаме. Разбира се. Така ще бъде и с всяко дете, което бихме осиновили.

Керъл се обърна към О’Брайън:

— Мисля, че имате твърде високо мнение за нас. За Бога, никой от двама ни не е гений! Постигнали сме всичко това предимно с упорита работа и постоянство, а не защото сме изключително умни. Как искам всичко да бе станало тъй лесно, но, уви, не е възможно.

— Освен това — добави Пол, — човек не обича някого просто заради интелигентността му. Има значение цялостната личност, всичките й черти, а те се изграждат от много фактори, страшно много неща, не само от ума.

— Добре — каза О’Брайън. — Радвам се да чуя, че го разбирате така. Комитетът ще се отнесе положително и към този отговор.

През последните няколко секунди Керъл долавяше смътно далечния вой на сирени. Пожарни коли. Вече се чуваха по-близо от преди; приближаваха се бързо, звукът се усилваше.

— Струва ми се, че едната от последните две светкавици е причинила сериозни разрушения с падането си — забеляза Пол.

О’Брайън завъртя стола си към средния прозорец, който беше точно зад бюрото му.

— Наистина прозвуча съвсем близо.

Керъл погледна и през трите прозореца, но не забеляза никакъв пушек над съседните покриви. След това отново стъклата се замъглиха и видимостта намаля от струите вода и плътната завеса непрозрачен, сив дъжд, който сменяше посоката си и шибаше на пристъпи всичко отвъд прозорците.

Сирените усилиха воя си.

— Повече от една кола — каза О’Брайън.

За момент пожарните машини се появиха точно пред офиса — поне два камиона, може би три — и после отминаха към следващата пресечка.

О’Брайън се надигна от стола си и пристъпи към прозорците.

Когато писъкът на първите сирени отслабна съвсем малко, откъм улицата зад тях завиха нови.

— Трябва да е сериозно — обади се Пол. — Като че ли са се отзовали поне две противопожарни компании.

— Виждам дим — рече О’Брайън.

Пол също стана от своя стол и тръгна към прозорците за да вижда по-добре.

Тук нещо не е наред.

Тази мисъл премина през ума на Керъл тъй изненадващо, сякаш пред лицето й изплющя камшик. Заля я някаква мощна вълна от необяснима паника, тя настръхна. Толкова силно стисна облегалките за ръце на стола си, че един от ноктите й се счупи.

Нещо… не е наред… съвсем не е наред.

Изведнъж въздухът стана потискащ и задушен — горещ и гъст, като че ли изобщо не беше въздух, а някакъв отровен газ с горчив привкус. Нещо невидимо, но ужасно тежко притисна гърдите й.

Дръпнете се от прозорците!

Тя се опита да извика на глас това предупреждение, но паниката беше завързала здраво нейното гърло. Пол и О’Брайън стояха пред различни прозорци, и двамата — с гръб към нея, затова не можеха да видят, че тя е обладана от внезапен, вцепеняващ страх.

„Страх от какво?“ — искаше да си отговори сама. „Какво, за Бога, ме изплаши толкова?“

Опита се да надвие безсмисления ужас, обездвижил нейните мускули и стави. Точно се надигаше от стола си, когато се случи страшното.

Една убийствена канонада от светкавици разтърси всичко като изстрел на мощно оръдие, седем или осем, дори повече огромни искри — тя не ги преброи, не можеше да ги преброи — една след друга, само с миг пауза помежду си и всеки свиреп гръм заглушаваше гърма преди и след себе си, но въпреки това явно беше по-силен от предния, толкова силен, че зъбите и костите й вибрираха, но можеше да долови как следващият се разбива все по-близо и по-близо до сградата, доближава високите седем фута^[3] прозорци — просветващите, блестящи, клатещи се, ту черни, ту млечнобели, ту блестящи, ту замъглени, ту позлатени прозорци…

От резките изригвания на мораво-бялата светлина образите в стаята проблясваха и подскачаха като от мигането на стробоскопична лампа и се врязаха завинаги в паметта на Керъл: изправените срещу й силуети на Пол и О’Брайън пред фона на природните фойерверки, дребни и уязвими; дъждът отвън, който се излива на тласъци, създавайки илюзия за колебание; брулените от вятъра дървета, побеснели и клатещи се застрашително; светкавица, която се забива в едно от тези дървета, голям клен, и след това надигането на една зловеща тъмна сянка от центъра на експлозията, нещо като торпедо, въртящо се точно към средния прозорец (всичко това се видя само за секунда-две, но изглеждаше необичайно бавно от проблясъците на светкавицата и, само след миг, от електрическото осветление, което също започна да премигва); О’Брайън, вдигащ ръка пред лицето си с няколко илюзорно прекъснати движения; Пол, който се обръща и протяга ръце към него, двамата мъже като фигури върху екран, когато филмът приплъзва и заяжда в киномашината; О’Брайън, залитащ встрани; Пол, който го хваща за единия ръкав и го дърпа назад и надолу към безопасно място (само частица от секундата след удара на светкавицата върху клена); огромно стебло, трошащо средния прозорец още докато Пол издърпва О’Брайън настрана; покрит с листа клон, който лети над главата на О’Брайън, помита очилата му и ги хвърля високо във въздуха — „лицето му, помисли Керъл, очите му!“ — и после Пол и О’Брайън, падащи на пода, където тя вече не ги вижда; огромното стебло на пречупения клен, което се стоварва върху бюрото на О’Брайън сред пръски вода, стъкла, счупени рамки на прозорци и димяща дървесина; краката на бюрото, които се пукат и чупят от жестокия удар на поваленото дърво.

Керъл разбра, че също е на пода, до своя прекатурен стол. Не помнеше да е падала.

Луминесцентните тръби премигнаха и загаснаха окончателно.

Тя лежеше по корем, с буза, притисната върху пода, и гледаше ужасена стъклените отломки и разпилените върху килима кленови листа. Светкавиците продължаваха да пронизват бурното небе, вятърът засвистя през строшения прозорец, пое във вихъра си някои от откъснатите листа и ги завъртя в лудешки танц на дервиши; придружена от какофоничната музика на бурята, тази вихрушка се понесе из стаята към редицата от зелени картотечни шкафове. Някакъв календар размаха януари и декември като криле, отлетя от стената и започна да пикира из офиса, спускаше се надолу и подхвърчаше нагоре, сякаш беше прилеп. Две картини също опитаха да се освободят от телените си окачалки и затракаха върху стената. Въздухът се изпълни с хартийки — бланки, формуляри, малки листи от бележник, бюлетини, един вестник — всички те шумоляха и подскачаха насам-натам, извисяваха се, политаха надолу, събираха се на купчинки и се плъзгаха по пода със змийско съскане.

Керъл имаше особеното чувство, че не всички движения в стаята са резултат на вятъра, че някои от тях са причинени от нечие… присъствие. Нещо заплашително. Зъл полтъргайст. Като че ли в офиса вилнееха демонични сили, напрягаха окултните си мускули, събаряха всичко от стените и за миг приемаха веществена форма в тяло, изградено само от листа и смачкана вестникарска хартия.

Това беше налудничава идея, в обикновени условия такава мисъл изобщо не можеше да й мине през ума. Тя беше изненадана и объркана от тръпката на някакъв суеверен страх, завладял нейното тяло.

Отново блесна светкавица. И още един път.

Като трепна от болезнено силния звук и се запита дали светкавиците могат да влизат в стая през отворен прозорец, тя покри глава с дланите си — може би щяха да я защитят поне малко.

Сърцето й биеше силно, а устата й бе пресъхнала.

Помисли за Пол и сърцето й затуптя още по-лудо. Той беше оттатък, до прозорците, зад другия край на бюрото, под клоните на кленовото дърво и тя не можеше да го види. Не мислеше, че е загинал. Той не попадна в траекторията на падащото дърво. Но можеше да е умрял О’Брайън, да, зависи как точно по-малкият клон го е ударил по главата и дали е имал късмет или не, защото някое малко, заострено клонче можеше да се забие в окото и оттам — в мозъка му, след като неговите очила излетяха, но Пол сигурно беше жив. Сигурно. И все пак можеше да е сериозно ранен, да кърви…

Керъл започна да се изправя на ръце и крака, бързаше да намери Пол и да му окаже първата помощ, от която той сигурно имаше нужда. Но точно пред сградата проехтя още една ослепителна гръмотевица, раздиращ ушите гръм, и отново страхът превърна мускулите й в мокри парцали. Дори нямаше сили да пълзи, беше вбесена от слабостта си, защото винаги се бе гордяла със своята сила, упоритост и несъкрушима сила на волята. Стовари се пак на пода, проклинайки себе си.

Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

Тази невероятна мисъл проблесна в ума й със същата студена, груба сила, както предишното предупреждение за опасността от прозореца, което тя почувства само миг преди невъзможната поредица от гръмотевици да взриви двора.

Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

Не. Това е смешно. И бурята, и светкавиците — та те не са нищо повече от природни явления. Не е възможно да са били насочени срещу господин О’Брайън само защото той се опитва да им помогне за осиновяването на дете. Абсурд.

„А, така ли?“, помисли си тя, когато оглушителният гръм и сатанинската светлина на бурята изпълниха стаята. „Природни явления, а? Виждала ли си друг път гръмотевица като тази!“

Тя простря ръце върху пода, трепереща, студена — не бе изпитвала по-силен страх от времето, когато беше малко момиче. Опитваше се да си внуши, че се страхува просто от светкавиците, защото това е нормален, смислен страх, но знаеше, че лъже себе си. Не само светкавиците я ужасяваха. Всъщност, най-малко те. В стаята имаше и нещо друго, нещо неопределимо, безформено и без име, и самото му присъствие, каквото и пъклено изчадие да бе то, натискаше някъде вътре в нея, в примитивното и подсъзнателното, копчето за паника; този страх беше атавистичен, инстинктивен.

Въртящият се дервиш от литнали листа и хартии се понесе по пода право към нея. Беше голям вихър: колона, широка около два и висока пет-шест фута, съставена от стотина или повече най-различни неща. Спря съвсем близо и започна да се огъва, надига, свисти, да променя формата си, блестейки с тъмно-сребърен оттенък в бляскащата светлина на бурята, и тя се почувства застрашена от него. Когато вдигна поглед към вихрушката, й мина налудничавата мисъл, че вижда как и вихрушката я наблюдава отгоре. След секунда тя се премести няколко стъпки вляво, върна се пак, спря отново отпред, поколеба се, после се втурна бързо надясно, но се върна още един път и се надвеси над нея, като че ли не можеше да реши дали да се нахвърли върху й за да я разкъса на парченца и да я всмуче заедно с листите, страниците от вестник, пликовете за писма и останалите отпадъци, чрез които добиваше плът.

„Това не е нищо друго освен вихрушка от безжизнени боклуци!“, каза си тя ядосано.

Оформеният от вятър фантом се отдалечи от нея.

„Виждаш ли?“ — помисли тя самопрезрително. „Само безжизнени боклуци. Какво ми става? Разсъдъка си ли губя?“

Припомни си старата аксиома, която трябваше да успокоява в подобни моменти: ако мислиш, че полудяваш, значи си съвсем нормален, защото лунатикът никога не се съмнява в нормалността си. Като психиатър тя знаеше, че тази стара мъдрост представя съвсем опростено сложни психологически принципи, но в същността си е вярна. Следователно, тя беше с всичкия си.

И все пак онази ужасяваща, безумна мисъл я споходи отново неканена, нежелана: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете. Ако бъркотията около нея не бе дело на природата, то какво тогава? Трябваше ли да повярва, че светкавицата е пратена от някого със съзнателното намерение да превърне господин О’Брайън в пушеща купчина овъглено месо? Със сигурност това беше пълна глупост. Кой беше този, който може да използва светкавиците, като че ли са пистолети? Бог? Не бе възможно Бог да седи на небето и да се прицелва в господин О’Брайън, сипейки към него огън и жупел просто за да провали процедурата за осиновяване на дете от Керъл и Пол Трейси. Дяволът? Низвергващ пламъци по горкия господин О’Брайън от дълбините на Ада? Това пък е съвсем откачено. Господи!

Тя дори не беше убедена, че вярва в Бог, но определено знаеше, че не вярва в Дявола.

Пръсна се още едно стъкло и я посипа със стъклен дъжд.

Тогава светкавиците спряха.

Гръмотевичният шум намаля до тих пукот, заглъхвайки като звука на отминаващ товарен влак.

Вонеше на озон. Вятърът още свистеше в строшените прозорци, на явно не със силата само отпреди момент, защото вихрушките от листа и хартии се спуснаха върху пода, останаха там на купчинки и само леко се поклащаха и пърхаха, като че ли бяха изморени.

Нещо…

Нещо…

Нещо се опитва да ни попречи за…

Тя отстрани, тази нежелана мисъл, сякаш спираше кръвта от шуртяща артерия. По дяволите, все пак беше образована жена. Гордееше се със своята уравновесеност и здрав разум. Тя не можеше да си позволи някакви разстройващи, ненормални и напълно суеверни страхове.

Отвратително време — това беше обяснението за светкавиците. Просто отвратителното време. Човек може да прочете подобни неща във вестниците твърде често. Половининчов сняг в Бевърли Хилс. Двайсет и осем градусова горещина по средата на иначе студената зима в Минесота. Кратък дъжд от явно безоблачното и синьо небе. Въпреки че гръмотевични удари с такава сила и честота несъмнено са рядко явление, сигурно това се е случвало и друг път — някъде и някога — и то неведнъж. Разбира се, че се е случвало. Всъщност, достатъчно е да отвориш една от онези популярни книжки, в които авторите събират всевъзможни световни рекорди, да намериш главата за природни явления и ако потърсиш в раздела „Гръмотевични удари“, е много вероятно да откриеш впечатляващ списък от множество други верижни светкавици, пред които тази ще бледнее. Отвратително време. И нищо друго. Това е всичко. Нищо по-особено, нищо по-лошо.

Поне временно Керъл успя да пропъди всякакви мисли за демони, призраци, злонамерени полтъргайсти и тем подобни малоумия.

В относителната тишина, последвала бързо отслабващите гръмотевици, тя почувства, че силите й се връщат. Надигна се върху пода и застана на колене. С лекия звън на едва докоснати малки камбанки, от сивата пола и зелената и блуза се посипаха дребни стъкълца; нямаше рани, дори не бе одраскана. Но беше леко замаяна и за секунда й се стори, че подът се поклаща наляво-надясно като каюта на кораб, а от това й се повдигна.

Някъде в съседния офис се чу истеричен женски глас. Имаше уплашени писъци и някой започна да вика господин О’Брайън. Но още никой не бе нахлул в кабинета за да види какво става, което означаваше, че от спирането на светкавиците са изминали едва секунда-две, въпреки че за Керъл това време беше повече от минута.

Някой започна да стене тихо близо до прозорците.

— Пол? — промълви тя.

Дори да й бе отговорил, гласът му се заглуши от внезапен пристъп на вятъра, който, макар и за малко, отново развя хартиите и листата по пода.

Спомни си как оня клон прелетя до главата на О’Брайън и потрепери. Но той не докосна Пол. Клонът не го улучи. Не го беше улучил, нали?

— Пол!

Тя отново се уплаши, стана на крака и тръгна бързо покрай бюрото, стъпвайки върху изпочупени кленови клони и прекатурено кошче за смет.