Дийн Кунц
Маска (5)

Четвърта глава

В девет без четвърт, след закуска, Керъл тръгна на работа, а Пол се качи в малката спалня на горния етаж, превърната от него в кабинет. Бе създал спартанска атмосфера за да не се разсейва като пише. Белите стени бяха голи, по тях нямаше никакви украшения, нито една картина. В стаята се намираха само едно евтино бюро, машинописен стол, електрическа пишеща машина, чаша натъпкана с моливи и писалки, дълбоко сандъче, което в момента съдържаше почти двеста страници от започнатия през тази ваканция роман, телефон, етажерка с три рафта справочна литература, малко резервоарче за чиста вода в единия ъгъл и неголяма маса, върху която стоеше машинка за кафе „Мистър Кофи“.

Както винаги и тази сутрин първата му работа беше да си приготви каничка кафе. Точно когато натисна копчето „ВАРЕНЕ“ и сипа вода в горната част на машинката, телефонът звънна. Той се подпря върху ръба на бюрото и вдигна слушалката.

— Ало.

— Пол ли е? Обажда се Грейс Митовски.

— Добро утро, драга. Как си днес?

— Е, старите кокали не понасят много-много дъждовното време, но иначе се справям.

Пол се усмихна.

— Слушай, сигурен съм, че още разполагаш с много повече младежки сили от мене.

— Глупости. Ти сам си налагаш да работиш твърде много, защото имаш комплекс за вина, че си мързелив. В тебе има повече енергия, отколкото в ядрен реактор.

Той се засмя с глас.

— Не ми прави психоанализи, Грейс. Стигат ми и тези на жена ми.

— Като споменахме за нея…

— Съжалявам, изтърва я преди минутка. Сигурно ще я хванеш в офиса след половин час.

Грейс се поколеба.

Горещото кафе започна да бълбука в каничката от термоустойчиво стъкло и ароматът му бързо изпълни стаята.

Пол усети, че в нерешителността на Грейс има някакво напрежение и я попита:

— Нещо не е наред ли?

— Ами… — тя се покашля нервно. — Пол, как е тя? Да не е болна или да има някакви проблеми?

— Керъл? О, не. Разбира се, че не.

— Сигурен ли си? Знаеш, това момиче ми е като собствена дъщеря. Искам да знам, ако нещо не е съвсем в ред.

— Съвсем добре е. Наистина. Всъщност миналата седмица беше на физически преглед за одобрение. Агенцията по осиновяване го изисква. И двамата спечелихме овации.

Грейс пак замълча.

Пол се понамръщи.

— Защо така изведнъж се разтревожи?

— Е… ти ще си помислиш, че на старата Грейси вече й похлопва дъската, но сънувах два обезпокоителни кошмара, първия — докато дремех вчера, втория — снощи, и Керъл присъстваше и в двата. Сънувам рядко, затова ако ми се случи два пъти един след друг и все се събуждам с чувството, че трябва да предупредя Керъл…

— Да я предупредиш за какво?

— Не знам. Всичко, което си спомням за сънищата е това, че Керъл беше в тях. Събудих се с мисълта: То иде. Трябва да предупредя Керъл, че се приближава. Зная, че звучи глупаво. И не ме питай какво може да е „то“. Не си спомням. Но чувствам, че Керъл е в опасност. Бог ми е свидетел, аз не вярвам в пророчески сънища и тем подобни щуротии. Поне мисля, че не вярвам — и все пак, ето че ти се обаждам точно за това.

Кафето беше готово. Пол се наведе и изключи нагревателя.

— Странното е, че вчера Керъл и аз едва не бяхме ранени в един смешен инцидент — и той й разказа за катастрофата в офиса на О’Брайън.

— Мили Боже — рече тя, — видях тези светкавици, когато се събудих вчера следобед, но изобщо не ми мина през ума, че ти и Керъл… че светкавиците са точно това, което аз… онова, от моя сън — о, по дяволите! Страх ме е да го кажа на глас, защото ще ме помислиш за суеверна бабичка, но ето, казвам го: Наистина ли имаше нещо пророческо в тоя сън? Дали не съм предвидила удара на светкавицата само минути преди да се случи всичко?

— Ако не друго — каза Пол с неприятно чувство, — това поне е забележително съвпадение.

Замълчаха за миг, замислиха се, и тогава тя продължи:

— Чуй, Пол, не се спомням някога да сме обсъждали нашироко тази тема, но все пак ми кажи — вярващ ли в пророчески сънища, ясновидство или други подобни неща?

— Нито вярвам, нито не вярвам. Всъщност изобщо не съм успял да си съставя мнение.

— А аз винаги съм се отнасяла толкова предубедено към тези работи. Винаги съм считала, че са само лъжи, заблуди или просто обикновени безсмислици. Но след това…

— Преосмисляш.

— Нека кажем, че се е появило съвсем мъничко съмнение. И сега се тревожа за Керъл повече, отколкото преди малко, когато ти се обадих.

— Защо? Нали ти казах, че по нея няма дори драскотина.

— Тя се е изплъзнала веднъж, но аз сънувах два кошмара и единия от тях — часове след светкавиците. И може би „то“ е нещо друго. Искам да кажа, че щом в първия е имало малко истина, то вероятно ще има и във втория. Боже, и това ако не е лудост! Достатъчно е да повярваш само в нещо мъничко и цялата безсмислица те повлича след себе си адски бързо. Но съм безсилна да спра това. Все още се тревожа за нея.

— Дори и първият ти сън да е бил пророчески — каза Пол, — вторият, изглежда, просто е повторение, някакво ехо, а не съвсем друг нов сън.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Щом не ти се е случвало преди, защо трябва да ти се случва отново? Най-вероятно става дума за някакво абсурдно съвпадение… като вчерашните светкавици.

— Да. Изглежда си прав — каза тя, като че ли малко по-спокойна. — Може би се случва само веднъж. Това все някак мога да приема. Но аз не съм Едгар Кейс или Нострадамус. И мога да ти гарантирам, че никога няма да пропиша в седмичната колонка за предсказания на „Нешънъл Инкуайърър“.

Пол се разсмя.

— Но въпреки това — продължи тя, — щеше да е добре, ако можех да си спомня точно какво се случи и в двата кошмара.

Поговориха още малко и след като Пол остави слушалката, продължи секунда-две да я гледа намръщено. Макар и да беше почти убеден в това, че сънуваните от Грейс кошмари точно сега са просто необичайно съвпадение, те все пак го вълнуваха, и то по-дълбоко, отколкото му изглеждаше уместно.

То иде.

Още в момента, когато Грейс произнесе тези две думи, Пол усети хладина, пронизваща цялото му тяло.

То иде.

„Съвпадение“, повтори си той. „Чисто съвпадение, пълна глупост. Не му обръщай внимание.“

Постепенно започна да усеща отново силния аромат на горещо кафе. Надигна се от ръба на бюрото и напълни малка каничка с димящата течност.

Една-две минути стоя до прозореца зад работното си място, отпиваше от кафето и гледаше мръсносивите, препускащи облаци и непрестанния дъжд. После погледна по-надолу, към задния двор, и веднага си спомни за неканения посетител, когото видя снощи, докато двамата с Керъл приготвяха вечерята: това осветено за момент, бледо, изкривено, синьо от светкавицата лице; лице на жена; блестящи очи; уста, извита като че ръмжи от омраза и ярост. Или пък просто бе нахлул Джаспър, онова куче голяма датска порода, преобразено от измамната светлина.

ДУМ!

Звукът беше толкова силен и неочакван, че Пол подскочи от изненада. Ако каничката му не беше полупразна, щеше да залее целия килим.

ДУМ! ДУМ!

Не бе възможно да е същият капак, чието потракване чуха снощи, защото то щеше да ги тормози цяла вечер. А това вече означаваше двойно по-голям ремонт.

„Господи, помисли той, старото имение се разпада пред собствените ми уши.“

ДУМ!

Източникът на звука се намираше някъде наблизо, всъщност толкова близо, като че ударите бяха в самата стая.

Пол долепи чело до хладното стъкло на прозореца, огледа се вляво, после вдясно — опитваше се да разбере дали двата капака са на място. Доколкото виждаше, бяха здраво закрепени.

Дум, дум — дум, дум, дум…

Звукът стана по-тих, но придоби постоянен, накъсан ритъм, по-дразнещ дори от силните удари. И сега сякаш идеше от друга част на къщата.

Въпреки че нямаше никакво желание да се катери по стълба и да поправя кепенци в дъжда, трябваше да стори точно това, защото не би написал нито ред, ако това постоянно тракане го разсейваше непрекъснато. Тази сутрин поне нямаше светкавици.

Остави каничката върху работната маса й се запъти навън. Още преди да стигне вратата, телефонът звънна.

„Значи пак започва един от ония дни“, помисли той е досада.

После разбра, че капакът е престанал да трака веднага след като телефонът звънна. Може би вятърът го бе изкъртил от стената, а в такъв случай ремонтът можеше да почака, докато времето се оправи.

Върна се до бюрото и вдигна телефона. Беше Алфред О’Брайън, обаждаше се от агенцията за осиновяване. Отначало думите им звучаха доста неловко и Пол почувства притеснение. О’Брайън настояваше да изрази своята благодарност:

— Вие ми спасихте живота, наистина!

Също толкова настойчиво повтаряше и ненужното извинение, че не е успял да изрази тази благодарност вчера, веднага след инцидента в офиса:

— Но бях толкова развълнуван, бях онемял, просто не можех да мисля достатъчно ясно за да ви благодаря, а това е непростимо от моя страна.

Всеки път, когато Пол възразяваше при споменаването на думи като „героичен“ и „храбър“, О’Брайън ставаше още по-красноречив. Затова Пол започна да премълчава своите възражения и го остави да излива душата си; О’Брайън беше решен да пречисти съвестта си почти по същия начин, по който премахваше миниатюрните бели нишки от своето сако. Накрая изглежда реши, че е изкупил вината за безразсъдната си (както си бе въобразил) постъпка и Пол почувства облекчение, когато разговорът промени своята тема.

За обаждането на О’Брайън имаше още една причина и сега той премина направо към нея, като че ли изведнъж също беше почувствал притеснение. Не бе могъл (той го обясни с повече извинения) да открие молбата, която семейство Трейси оставиха в неговия офис вчера.

— Разбира се, когато онова дърво се стовари през прозореца, по целия под се разхвърчаха много документи. Ужасна бъркотия. Когато ги събрахме, някои се оказаха накъсани и кални, а други — съвсем мокри от дъжда. Въпреки това Марги, моята секретарка, успя да ги подреди — освен, разбира се, вашата молба. Не можем да я намерим никъде. Предполагам, че е излетяла през някой от счупените прозорци. Не зная защо трябваше да изгубим точно вашите документи, а в реда на нещата е да имаме попълнена и подписана молба преди да предоставим вашите имена на Комитета по препоръките. Изключително съжалявам за това неудобство, господин Трейси, наистина съжалявам.

— Вината не е ваша — отговори Пол. — Ще се отбия по-късно днес за да взема нова бланка. Керъл и аз ще я попълним и подпишем довечера.

— Добре — каза О’Брайън. — Радвам се да го чуя. Трябва да ми я предадете още рано сутринта, ако желаем да не изтървем следващото заседание на Комитета. Марги се нуждае от три пълни работни дни за да получи необходимите потвърждения на информацията във вашата молба, а кажи-речи точно толкова време ни остава и до срещата на Комитета следващата сряда. Пропуснем ли това заседание, ще трябва да чакаме другото чак след две седмици.

— Ще дойда за бланката още преди обяд — увери го Пол. — А първата ми работа в петък сутринта ще бъде да ви я донеса.

Размениха си дежурните пожелания и Пол остави слушалката.

ДУМ!

Когато чу този звук, Пол се стресна и остана озадачен. Все пак трябваше да поправя кепенци. След това да отиде с колата до града за новия формуляр. После — обратно в къщи. А свършеше ли веднъж всичко това, половин ден щеше да бъде загубен напразно — без да е написал и едничка дума.

ДУМ! ДУМ!

— Проклятие — изруга той.

Дум, дум — дум, дум — дум…

Определено предстоеше един от ония дни.

Слезе до гардероба в коридора на първия етаж, където държеше дъждобрана и галошите си.

* * *

Чистачките на предното стъкло се мятаха напред-назад, напред-назад с кратко и рязко поскърцване, което караше Керъл да стиска зъби. Понаведе се малко напред към волана за да вижда по-добре през проливния дъжд.

Повърхността на улиците лъщеше; настилката беше хлъзгава, приличаше на слуз. По канавките се стичаше кална вода и образуваше мръсни локви около затлачените отводнителни решетки.

В девет и десет утринният час пик току-що бе преминал. Въпреки че по улиците имаше още доста движение, колите се движеха плавно и бързо. Всъщност, според Керъл, всички караха с твърде голяма скорост, затова тя се отпусна малко назад, но остана напрегната и предпазлива.

На две пресечки от нейния офис се оказа, че вниманието й е оправдано, но все пак не съвсем достатъчно за да предотврати неизбежното произшествие. Една млада жена влетя на улицата между два спрели пикапа без да си направи труда да се огледа, точно пред фолксвагена-бръмбар.

— Господи! — възкликна Керъл, блъскайки с крак спирачния педал толкова силно, че подскочи върху седалката.

Блондинката погледна към нея и замръзна на място, с широко отворени очи.

Въпреки че бръмбарът се движеше само с двайсет мили в час, нямаше надежда да спре навреме. Спирачките изпищяха. Отначало гумите успяха да намалят малко скоростта, но после се плъзнаха по мократа настилка.

„За Бога, не“, помисли Керъл, стомахът й се сви и тя изтръпна.

Колата удари русото момиче, то излетя нагоре и падна върху капака, после задната част на фолксвагена се плъзна вляво, точно срещу приближаващия Кадилак, той сви със свистене на спирачки и неговият шофьор наду клаксона, сякаш мислеше, че един достатъчно силен звук може по вълшебен начин да изхвърли Керъл на безопасно разстояние от пътя му, и за миг беше сигурно, че ще се сблъскат, но кадилакът прелетя покрай нея без да я одраска, може би само на един-два инча — всичко това стана за две, три или четири секунди — а в същото време блондинката се изтърколи от капака, падна вдясно — към бордюра, и едва тогава бръмбарът спря окончателно напряко на улицата, люлеейки се върху пружините си като детско конче-играчка.

* * *

От прозорците не липсваше нито един капак. Нито един. Нямаше също разхлабени и тракащи от вятъра кепенци, както бе помислил Пол.

По галоши и дъждобран с качулка той обиколи цялата къща и разгледа капаците върху всички прозорци на първия и втория етаж, но не забеляза нищо нередно. Изглежда нямаше никакви поражения от бурята.

Объркан, той отново обиколи къщата и при всяка стъпка чуваше шляпане и плясък на вода от потъващата като напоена гъба под краката му почва на двора. При втората обиколка реши да види дали някой счупен клон на дърво не се трие в стените от пристъпите на вятъра. Всички дървета се оказаха здрави.

Треперейки от необичайно студения есенен въздух, той просто постоя на двора минута-две, като въртеше глава надясно и наляво, ослушваше се за чукането, разтърсило къщата преди малко. Сега не го чуваше. Единствените звуци бяха свистенето на вятъра, виещ в дървесните клони и тихото, непрестанно шумолене на дъждовните капки, падащи върху тревата.

Накрая, с лице настръхнало от студения вятър и изсмукващия всяка топлина дъжд, той реши да прекрати търсенето, докато ударите не се повторят така, че да разбере посоката и мястото, откъдето идат. Междувременно можеше да отиде с колата в града и да вземе онези формуляри от Агенцията за осиновяване. Постави ръка върху лицето си, почувства как покълналата му брада боде, припомни си педантичната спретнатост на О’Брайън и реши, че преди да тръгне, трябва да се обръсне.

Върна се в къщата през остъклената задна веранда, като остави подгизналата си горна дреха на облицованата с винил закачалка и захвърли галошите преди да влезе в кухнята. След като затвори вратата отвътре, реши за момент да се наслади на топлия въздух.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

Къщата потрепери като че ли някакъв великан я удари с огромния си юмрук изключително силно и рязко три пъти. Над готварската печка и мивката в кухнята, където от тавана висеше окачалка за прибори и съдове, медните тенджери и тигани се заклатиха на дръжките си и зазвъняха, удряйки се един в друг.

ДУМ!

Стенният часовник затрака на своята закрепваща скоба; ако беше малко по-зле закрепен, щеше да отлети от стената и да се разбие в пода.

Пол тръгна към средата на стаята, опитвайки се да открие точната посока, от която идеха ударите.

ДУМ! ДУМ!

Вратичката на фурната се отвори рязко.

Двайсетината малки бурканчета, сбутани върху рафта за подправки започнаха да звънят едно в друго.

„По дяволите, какво става тука?“, запита се той тревожно.

ДУМ!

Обърна се бавно, слушаше, дебнеше.

Тенджерите и тиганите отново затракаха и един голям черпак се откачи и падна със звън върху плота за рязане на месо отдолу.

Пол погледна към тавана, следейки звука.

ДУМ!

Очакваше да види как мазилката се пропуква, но тя остана здрава. Но беше ясно, че звукът иде някъде отгоре.

Дум, дум — дум, дум…

Силата на ударите изведнъж намаля, те станаха по-тихи, но не замряха съвсем. Поне къщата престана да се тресе и кухненските прибори и съдове вече не звънтяха един в друг.

Пол тръгна към стълбите, решен да проследи и открие причината за това безпокойство.

* * *

Блондинката лежеше в канавката, просната по гръб, едната й ръка отпуснато простряна настрани с отворена нагоре китка, а другата — увита около корема й. По нейната златиста коса имаше кал. Под нея шуртеше три инча дълбок поток вода, носещ листа, песъчинки и парченца хартия към най-близката отточна решетка, а дългата й коса, усукана около главата, се поклащаше леко в това мътно течение.

Керъл коленичи до нея и остана потресена, когато видя, че жертвата всъщност не е жена. Беше момиче, на не повече от четиринайсет или петнайсет години. Беше изключително красива, с изящни черти и точно сега изглеждаше страшно бледа.

Освен това беше неподходящо облечена за суровото време. Носеше само бели спортни обувки, дънки и блуза на сини и бели карета. Нямаше нито дъждобран, нито чадър.

С треперещи ръце Керъл повдигна дясната ръка на момичето й докосна китката за да усети пулса й. Почувства го веднага; беше силен и равномерен.

— Слава Богу — изрече Керъл с треперещ глас. — Слава Богу, слава Богу.

Започна да оглежда момичето за кървящи рани. Изглежда нямаше сериозни външни наранявания, нито голяма загуба на кръв, само няколко малки ранички и ожулени места. Освен ако, разбира се, кръвоизливът не беше вътрешен.

Шофьорът на кадилака, висок мъж с козя брадичка, се показа иззад бръмбара и погледна раненото момиче.

— Мъртва ли е?

— Не — отвърна Керъл. Тя нежно дръпна нагоре единия клепач на момичето, после и другия. — Просто в безсъзнание. Вероятно има само леко сътресение. Някой вика ли линейка?

— Не знам — каза мъжът.

— Тогава повикайте вие. Бързо.

Той се втурна и цопна в локва, по-дълбока от горната част на обувките му.

Керъл натисна надолу брадичката на момичето; челюстта беше отпусната и устата се отвори лесно. Нямаше видими наранявания, кръв или нещо, което би могло да я задуши, езикът й беше на безопасно място.

От дъжда изникна жена със сива коса, облечена в прозрачен найлонов дъждобран и носеща чадър на червени и оранжеви ивици.

— Вината не беше ваша — каза тя на Керъл. — Видях как стана. Видях всичко. Детето се втурна пред вас без да гледа. Нищичко не можехте да направите за да го предотвратите.

— И аз също видях — намеси се снажен мъж, който не се побираше съвсем под своя черен чадър. — Видях как детето ходи по улицата, като че ли е в транс или нещо такова. Без горна дреха, без чадър. Очите й сякаш не виждаха нищо. Слезе от бордюра между тези два пикапа, остана така само няколко секунди, сякаш просто чакаше някоя кола да мине отпред, за да се хвърли под нея и да умре. За Бога, точно така беше.

— Тя не е мъртва — каза Керъл, като не можеше да спре треперенето на гласа си. — На задната седалка в колата ми има аптечка за първа помощ. Ще ми я донесе ли някой от вас?

— Разбира се — отвърна едрият мъж и тръгна към фолксвагена.

В аптечката, освен всичко друго, имаше пакет със средства срещу гълтане на езика и Керъл искаше те да са й подръка. Въпреки че състоянието на припадналото момиче не предвещаваше близка поява на конвулсии, Керъл имаше намерение да е подготвена и за най-лошото.

Започваше да се събира тълпа.

През две улици се чу приближаваща с голяма скорост сирена. Вероятно беше полицията; линейката не можеше да пристигне тъй бързо.

— Толкова красиво дете — рече жената със сива коса, гледайки към падналото момиче.

И други зяпачи измърмориха нещо в знак на съгласие.

Керъл се изправи и съблече своя шлифер. Нямаше смисъл да покрива момичето — то вече беше достатъчно мокро. Вместо това Керъл сгъна дрехата, наведе се отново и внимателно, постави импровизираната възглавница под главата на жертвата, като я повдигна малко над потока от мръсна вода.

Момичето не отвори очи, дори и не помръдна. Върху лицето й беше паднал заплетен кичур руса коса и Керъл внимателно го отмести встрани. Кожата на момичето излъчваше топлина като от треска въпреки ледения дъжд, който се изливаше върху й.

Изведнъж, докато ръцете й още докосваха бузата на момичето, Керъл почувства завиване на свят и не можеше да си поеме дъх. За момент помисли, че ще припадне в безсъзнание върху неподвижната девойка. Някъде зад очите й се надигна мерна вълна и в този мрак за миг проблесна нещо сребърно, светлина, отразена от движещ се предмет, онова тайнствено нещо от нейния кошмар.

Тя стисна зъби, разтърси глава и отказа да бъде пометена от тъмната вълна. Дръпна ръка от бузата на момичето и я постави върху своето лице; главозамайването премина тъй бързо, както бе дошло. Докато пристигне линейката, за раненото момиче отговаряше тя — и беше решена да се справи с това задължение.

Сумтейки леко от недоволство, едрият мъж се появи с аптечката за първа помощ. Керъл извади една от лепенките срещу гълтане на език и свали прозрачната целофанова обвивка — за всеки случай.

От ъгъла излетя полицейската кола и спря зад фолксвагена. Отражението от въртящите се сигнални светлини проблясваше в червено по мократа настилка и дъждовната вода на локвите сякаш се превърна в кръв.

Докато сирената на патрулната кола заглъхваше с отслабващо ръмжене, отнякъде се чу друга, по-далечна сирена. За Керъл този насечен, силен вой беше по-сладък от чуруликането на пойна птичка.

„Ужасът почти свърши“, каза си тя.

Но после погледна тебеширенобялото лице на момичето и облекчението й се засенчи от съмнения. В края на краищата ужасът може би още не бе свършил; може би едва сега започваше.

* * *

Пол обикаляше бавно стаите на горния етаж и се опитваше да определи посоката, от която идеха ударите.

Дум… дум…

Източникът им беше още по-нагоре. Някъде из тавана. Или на покрива.

Стълбите към тавана бяха зад дървена врата в края на горния коридор. Бяха тесни, небоядисани и скърцаха, докато Пол се качваше по тях.

Въпреки че целият под на тавана беше покрит с дъски, не можеше да се каже, че той е обитаема стая. Можеше да се разгледа вътрешният строеж на стените — изолацията от розова стъклена вата, която малко напомняше сурово месо и разположените през равни разстояния като ребра на скелет опорни греди — всичко това се виждаше. Две голи стоватови крушки пръскаха светлина, но навсякъде се таяха сенки, особено под ъглите на стрехите. Пол можеше да ходи без да се привежда по цялата дължина и половината широчина на тавана.

Тук горе трополенето на дъжда по покрива беше нещо повече от трополене. Приличаше на постоянно съскане, на тихо, всепоглъщащо ръмжене.

Независимо от това другият звук се чуваше по-силно от барабанящия дъжд: Дум… дум — дум…

Пол вървеше бавно покрай струпаните на купчини кашони и други предмети, оставени тук на съхранение: два големи куфара; стара закачалка за палта с шест куки; нощна лампа от потъмнял бронз; два продънени стола с плетени седалки, които той възнамеряваше да поправи някой ден. Тънък слой сиво-бял прах покриваше като плащ всичко в помещението.

Дум… дум…

Той мина по цялата дължина на тавана, после се върна в центъра и спря там. Като че ли източникът на звука беше точно пред неговото лице, само на няколко инча. Но там нямаше нищо, способно да причини вибрациите; нищо не се движеше.

Дум… дум… дум… дум…

Въпреки че сега биенето утихна малко, то все още беше твърдо и мощно като преди няколко минути; от него вибрираха стените на къщата. Освен това ударите вече имаха монотонен и прост ритъм; всеки от тях гонеше предния след еднаква пауза и от това се получаваше нещо не много различно от туптенето на сърце.

Пол се изправи сред прашния въздух на тавана, усещайки миризмата на плесен, характерна за всички неизползвани помещения; опитваше се да усети точното място на звука, да разбере как е възможно той да излиза от празното пространство отпред; и постепенно неговото отношение към тази неприятност започна да се променя. Отначало мислеше, че тя не е нищо друго, освен слухово доказателство за повреди по къщата, причинени от бурята, нищо повече от досадни и може би скъпи ремонти, които трябва да се направят, прекъсване на писателската му програма, неудобство — нищо друго. Но докато се оглеждаше наляво-надясно и надзърташе към сенките във всички ъгли, чувайки непрестанното биене, изведнъж усети в този звук нещо злокобно.

Дум… дум… дум…

По причини, които умът му сега не можеше да разбере, шумът му се стори заплашителен, таящ злоба.

Тук, под покрива на таванската стая, му стана по-студено, отколкото навън — във вятъра и дъжда.

* * *

Керъл искаше да пътува в линейката с раненото момиче до болницата, но знаеше, че може само да попречи. Освен това главният от полицаите, пристигнали за произшествието — къдрокос млад мъж на име Том Уедърби — трябваше да я разпита.

Седнаха на предната седалка в патрулния автомобил, ухаещ отвътре на ментовите бонбончета, които Уедърби смучеше. Прозорците бяха съвсем непрозрачни от блестящите струйки дъжд. Полицейската радиостанция пукаше и пращеше.

Уедърби се намръщи.

— Мокра сте до кости. В багажника има одеяло. Ще ви го донеса.

— Не, не — каза тя. — Ще се оправя.

Нейният зелен плетен костюм беше подгизнал. Напоената й от дъжда коса лепнеше по главата и висеше отпуснато върху раменете й. Но точно сега изобщо не можеше да мисли за външния си вид или настръхналата от студ кожа. Обърна се към полицая:

— Нека приключим по-бързо с това.

— Разбира се… щом мислите, че сте добре.

— Добре съм.

Докато буташе лостчето за отоплението на колата, Уедърби попита:

— Между другото, случайно да познавате детето, което изскочи пред вашата кола?

— Да я познавам? Не. Разбира се, че не.

— У нея нямаше никакви документи за самоличност. Забелязахте ли да носи чантичка, когато се показа на улицата?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Опитайте да си спомните.

— Мисля, че нямаше.

— Вероятно е така — каза той. — Щом е способна да се разхожда в такава буря даже без горна дреха и чадър, защо ще носи чанта? Но все пак ще претърсим улицата. Може някъде да е изтървала нещо.

— Какво ще правите, ако не успеете да разберете коя е? Как ще се свържете с нейните родители? Искам да кажа, че тя не може и не бива да остава сама точно сега.

— Никакви проблеми — отвърна Уедърби. — Тя ще ни каже името си, когато дойде в съзнание.

— Ако изобщо се съвземе.

— Е, няма съмнение. Не е нужно да се тревожите за това. Не изглеждаше сериозно наранена.

Въпреки всичко Керъл се тревожеше.

Следващите десет минути Уедърби питаше, а тя отговаряше на неговите въпроси. Когато той попълни формуляра за произшествие, тя набързо го прочете и се подписа в долната му част.

— Вие нямате никаква вина — успокои я Уедърби. — Движили сте се със скорост, по-ниска от ограничението, а и трима души свидетелстват, че момичето е изскочило точно пред вас от място, където сте нямали никаква видимост, без изобщо да си направи труда и погледне дали не идват автомобили. Вие сте на чисто.

— Трябваше да бъда по-внимателна.

— Не виждам какво повече сте могли да направите.

— Все нещо. Сигурно е било възможно да направя нещо — каза тя нещастно.

Той поклати глава.

— Не. Чуйте ме, доктор Трейси. Много пъти съм ставал свидетел на подобни неща. Има катастрофа, има ранен човек, но никой не може да бъде обвинен — и все пак един от участниците в произшествието има съвсем неуместното усещане, че е отговорен и държи да се чувства виновен. А и в този случай — щом никой друг не го е причинил — виновно е самото дете, а не вие. Според очевидците нейното поведение е било странно още преди вие да завиете зад ъгъла, като че ли тя почти е имала намерение сама да се хвърли под някоя кола.

— Но защо толкова хубаво момиче ще иска да се хвърли под колелетата?

Уедърби сви рамене.

— Казахте ми, че сте психиатър. Вашата специалност са децата и юношите, прав ли съм?

— Да.

— Следователно вие трябва да знаете отговорите на тези въпроси по-добре от мене. Защо ще иска да се убие? Може да са домашни проблеми — баща, който пие много и тормози силно своята собствена малка дъщеря и майка, която изобщо не се интересува от това. А може би момичето просто е било изоставено от своя приятел и е решило, че това е краят на света. Или пък е разбрала за нежеланата си бременност и е решила, че няма сили да съобщи това на своите родители. Сигурно съществуват стотици причини, и аз съм сигурен, че вие ги знаете добре от практиката си.

В думите му имаше истина, но от това Керъл не се почувства по-добре.

„Ех, само да бях карала по-бавно“, помисли си тя. „Може би една по-бърза реакция щеше да е достатъчна, и горкото момиче сега нямаше да е в болница.“

— Може да е била и в наркотично опиянение — продължи Уедърби. — За проклятие твърде много младежи напоследък се забавляват по този начин. Кълна се, някои от тях могат да погълнат всеки попаднал им хап. А ако им дадат нещо, което не може да се погълне, те ще започнат да го дишат или да го инжектират във вените си. Момичето, което блъснахте, може да е летяло толкова високо в облаците, че изобщо да не е осъзнавало къде се намира, когато е изскочило пред вашата кола. И ако действително е така, пак ли ще ми кажете, че в известна степен вината си остава ваша?

Керъл се отпусна в седалката, затвори очи и въздъхна, треперейки.

— Боже мой, не знам какво да ви кажа. Всичко, което знам е… че се чувствам изтощена докрай.

— Това е съвсем естествено, след всичко, което току-що преживяхте. Но не е нормално да се чувствате виновна за станалото. Вината не беше ваша, затова се успокойте. Преодолейте я и се върнете към своя нормален живот.

Тя отвори очи, погледна го и се усмихна.

— Знаете ли, полицай Уедърби, имам чувството, че от вас може да стане доста добър психотерапевт.

Той се усмихна.

— Или пък барман, който умее да баламосва клиентите си.

Керъл се засмя.

— Сега по-добре ли сте? — попита я той.

— Малко.

— Обещайте ми, че няма да си изгубите съня заради това.

— Ще се опитам — отвърна тя. — Но все още се тревожа за това момиче. Знаете ли в коя болница са я откарали?

— Мога да разбера — каза той.

— Ще ми направите ли тази услуга? Искам да отида при лекаря, който я лекува, и да поговоря с него. Ако той ми каже, че тя ще се оправи, ще ми бъде много по-лесно да последвам вашия съвет за връщане към нормалния си живот.

Уедърби вдигна микрофона и помоли полицейския диспечер да открие къде е откарано раненото момиче.

* * *

Телевизионната антена!

Застанал прав насред таванското помещение, вперил поглед в покрива над главата си, Пол се изсмя с висок глас, когато разбра причината за шумните удари. Звукът не идеше от празното пространство пред лицето му, както си помисли в оня момент, когато сякаш се бе поуплашил. Той се чуваше от покрива, върху който беше закрепена телевизионната антена. Още преди година се абонираха за кабелните програми, но не свалиха старата антена. Тя беше голяма, насочвана с дистанционно управление и се държеше върху тежка опорна плоча, закрепена с болтове през керемидите точно върху една носеща греда на покрива. Явно някоя гайка или друг крепежен елемент се бяха разхлабили малко и от натиска на вятъра върху антената опорната плоча се поклащаше нагоре-надолу върху някой от своите болтове, удряйки непрекъснато покрива. Разрешението на голямата тайна се оказа смешно и прозаично.

Но дали наистина бе така?

Дум… дум… дум…

Сега звукът беше по-тих от преди и силният шум от дъжда върху покрива почти го заглушаваше, затова беше съвсем лесно да се повярва, че вероятно го причинява антената. Но постепенно, разсъждавайки върху отговора на тази загадка, Пол започна да се съмнява, че това е правилният отговор. Припомни си каква жестока сила имаха ударите само преди няколко минути, когато той беше в кухнята — треперенето на цялата къща, отворената вратичка на фурната, звъна на стъклени съдове върху рафта за подправки. Можеше ли една разхлабена антена да предизвика толкова шум и вибрации?

Дум… дум…

Втренчен в тавана, той се опита да изхвърли от главата си всяко съмнение в своята антенна теория. Ако антената удряше носеща греда по точно определен начин, под много специфичен ъгъл, тъй че импулсът да се предаде по цялата рамка на къщата, вероятно няколко разхлабени гайки там горе можеха да предизвикат звън на тенджери и тигани долу в кухнята, дори да създадат впечатление, че таваните след малко ще се пропукат. В края на краищата при създаването на точно определени вибрации във висящ стоманен мост, той може да се превърне в развалини за по-малко от минута, независимо от броя на болтовете, заварките и въжетата, които го крепят. И въпреки че Пол не вярваше да има дори и нищожна опасност една разхлабена антена да причини подобни апокалиптични разрушения в къща с як дървен скелет, той знаеше, че даже една умерена, но добре изчислена сила, приложена с абсолютна точност, може да има доста по-голям ефект, отколкото предполага изразходваната енергия. Освен това телевизионната антена трябваше да е причината за тези неприятности, защото тя остана единственото разумно обяснение.

Ударите станаха още по-слаби и после замряха съвсем. Той почака една-две минути, но единственият звук беше барабаненето на дъжда по керемидите.

Сигурно вятърът бе променил своята посока. Но скоро пак щеше да се обърне, а антената — отново да се разклати върху своята опорна плоча и тогава чукането би започнало отново.

Веднага след края на бурята той трябваше да извади сгъваемата стълба от гаража, да се качи на покрива и разглоби антената. Трябваше да свърши тази дребна работа веднага след като се абонираха в службата за кабелна телевизия. А сега, тъй като беше закъснял, щеше да изгуби безценно време за писане — и то в една от най-трудните и решаващи части на ръкописа. Тази мрачна перспектива го вбеси и изнерви.

Реши да се обръсне, да слезе с колата до града и да вземе новия комплект формуляри от агенцията по осиновяване. Докато се върне в къщи, бурята можеше да отмине. Станеше ли така и качеше ли се на покрива до единайсет и половина, трябваше да се справи със смъкването на антената, да хапне малко и целия следобед да работи върху своята книга, и то — без никакви прекъсвания. Но подозираше, че ще се появят и други пречки. Вече се бе примирил с факта, че днес е един от ония дни.

Когато излезе от таванското помещение и изключи осветлението, къщата потрепери от следващия удар.

ДУМ!

Този път — само един.

И всичко притихна отново.