Дийн Кунц
Маска (11)

Десета глава

Четвъртък следобед.

Както винаги, завесите на кабинета покриваха плътно прозорците. Светлината на двете подови лампи беше златиста, мека. Всичките превъплъщения на Мики Маус продължаваха да се усмихват широко.

Керъл и Джейн седнаха в креслата.

Съвсем малко съдействие от страна на Керъл се оказа достатъчно, за да изпадне момичето в унес. Повечето пациенти бяха по-податливи на хипноза втория път, отколкото първия, и Джейн не представляваше изключение от това правило.

Използвайки отново въображаемия ръчен часовник, Керъл завъртя стрелките обратно и върна Джейн в миналото. Този път момичето нямаше нужда от две минути, за да преодолее своята амнезия. Само след двайсет-трийсет секунди тя достигна онази точка, в която спомените и вече съществуваха.

Тя трепна и изведнъж се изправи като върлина в стола си. Очите й се отвориха широко като очи на кукла; гледаше през Керъл. Нейното лице беше изкривено от ужас.

— Лора? — каза Керъл с въпросителен тон.

И двете ръце на момичето подскочиха към гърлото й. Тя го стисна, задъха се, опитваше се да каже нещо, направи гримаса от болка. Очевидно отново преживяваше травмиращия момент, от който бе изпаднала в паника по време на вчерашния сеанс, но днес не пищеше.

— Не усещаш огъня — каза й Керъл. — Не те боли, сладка моя. Димът също не люти. Изобщо не те дразни. Дишай спокойно, нормално. Успокой се и се отпусни.

Момичето не се подчини. Продължаваше да трепери и плувна в пот. Много пъти сякаш се опита да повръща, дишайки силно и със сухо хриптене, но все пак без глас.

Уплашена, че отново губи контрол, Керъл удвои своите усилия за успокояване на пациентката, но без успех.

Джейн започна бясно да жестикулира, ръцете й пронизваха, сечаха, теглеха, биеха по въздуха.

Внезапно Керъл разбра, че момичето се опитва да говори, но по неизвестна причина е загубило гласа си.

От очите на Джейн избликнаха сълзи и се стекоха по лицето и. Движеше уста без никакъв резултат, отчаяно се опитваше да изрече думи, които не искаха да прозвучат. В нейния поглед освен ужаса вече имаше и безсилие.

Керъл бързо взе бележник и флумастер от бюрото си. Постави бележника в скута на Джейн, а флумастера натика в ръката й.

— Напиши ми всичко, скъпа моя.

Момичето стисна флумастера тъй силно, че кокалчетата на китките й побеляха и се изостриха като че ли по тях изобщо нямаше плът, като че бяха на скелет. Сведе поглед към бележника. Дишането й се нормализира, но продължи да трепери.

Керъл се приведе до креслото, откъдето можеше да гледа страниците.

— Какво е това, което искаш да кажеш?

Ръката й трепереше като на парализирана старица, когато надраска бързо две разкривени, едва четливи думи: Помогни ми.

— Защо имаш нужда от помощ?

Отново: Помогни ми.

— Защо не можеш да говориш?

Главата.

— А по-точно?

Моята глава.

— Какво й е на твоята глава?

Ръката на момичето започна да изписва буква, после отскочи един ред надолу и правейки още един неуспешен опит, слезе на следващия ред — като че ли не можеше да разбере как да изрази това, което искаше да каже. Накрая я обзе лудост и тя почти започна да разкъсва хартията с върха на флумастера, превръщайки листа в плетеница от черни линии.

— Престани! — каза Керъл. — По дяволите, ти ще се отпуснеш. Сега спокойно.

Джейн престана да драска по хартията. Умълча се и заби поглед в бележника върху скута си.

Керъл откъсна унищожената страница и я хвърли на пода.

— Добре. А сега ще отговаряш на моите въпроси спокойно и възможно най-точно. Как се казваш?

Мили.

Керъл се вгледа в името, изписано с ръкописни букви, чудеше се какво е станало с Лора Хейвънзууд.

— Мили? Сигурна ли си, че това е твоето име?

Милисънт Паркър.

— Къде е Лора?

Коя е Лора?

Керъл се вгледа в безизразното лице на момичето. Потта вече изсъхваше върху гладката като порцелан кожа. Сините й очи бяха празни, невиждащи. Устата й бе отпусната.

Керъл рязко замахна с ръка покрай лицето на момичето. Джейн не помръдна. Не се преструваше, че е в транс.

— Къде живееш, Милисънт?

Харисбърг.

— Значи в нашия град. На кой адрес?

Франт стрийт.

— До реката? А знаеш ли номера?

Момичето го написа.

— Как е името на баща ти?

Рандълф Паркър.

— А името на майка ти?

Флумастерът изписа безсмислена завъртулка върху страничната на бележника.

— Как е името на твоята майка? — повтори въпроса си Керъл.

Момичето отново изпадна в спазматично треперене. Започна да се напъва без звук и пак обви с ръце гърлото си. Флумастерът остави черна следа точно под брадичката й.

Очевидно я плашеше самото споменаване на нейната майка. Тази психическа травма трябваше да се изследва, макар и не точно сега.

Керъл й заговори, успя да я успокои и тогава зададе нов въпрос:

— На колко си години, Мили?

Утре е рожденият ми ден.

— Наистина ли? На колко години ставаш?

Няма да стана.

— Какво няма да станеш?

На шестнайсет.

— Сега на петнайсет ли си?

Да.

— И мислиш, не няма да доживееш шестнайсет? Така ли?

Няма да доживея.

— А защо?

Лъщящата пот вече почти се беше изпарила от лицето на момичето, но сега под косата й отново избликнаха капчици.

— Защо не ще доживееш да видиш собствения си рожден ден? — настояваше Керъл.

Също като преди, момичето бясно започна да драска с флумастера по бележника.

— Престани — каза твърдо Керъл. — Отпусни се и спокойно отговаряй на моите въпроси.

Тя откъсна съсипания лист, захвърли го настрани и попита:

— Защо няма да доживееш до собствения си рожден ден, Мили?

Главата.

„Значи пак се връщаме дотук“, помисли Керъл, после каза на глас:

— Какво става с твоята глава? Нещо не е наред ли?

Отсечена.

Керъл погледна за секунда тази дума, после вдигна очи към момичето.

Мили-Джейн правеше големи усилия да остане спокойна, както Керъл й бе казала, че е длъжна да стори. Но нейните очи се въртяха нервно и в тях имаше ужас. Устните й трепереха и съвсем бяха изгубили цвета си. Бялата като брашно кожа на лицето й изглеждаше восъчнобледа под струйките пот, стичащи се по нейното чело.

Тя продължи да драска лудешки в бележника, но от ръката й отново и отново излизаше единствено все същата дума: Отсечена, отсечена, отсечена, отсечена… Тя натискаше тъй силно върху хартията, че писецът съвсем се смачка и заприлича на безформено топче.

„Господи“, помисли Керъл, „това е като репортаж на живо от самото дъно на Ада.“

Лора Хейвънзууд, Милисънт Паркър. Първото момиче пищи от болка, докато го поглъща огънят, а другото е жертва на обезглавяване. Какво общо можеше да има между което и да е от тях и Джейн Доу? Тя не можеше да бъде едновременно и двете. А вероятно не беше нито едното, нито другото. Може би са нейни познати? Или пък образи, създадени от въображението й?

„Господи Исусе, какво става тук?“, чудеше се Керъл.

Тя постави длан върху ръката, с която момичето пишеше, и успокои подскачащата по листа писалка. Говорейки нежно и ритмично, обясни на Джейн, че всичко е наред, че е в пълна безопасност и трябва да се отпусне.

Въртенето на зениците спря. Тя отново се отпусна в стола си.

— Добре — каза Керъл. — Мисля, че това беше достатъчно за днес, мила.

Чрез стрелките на въображаемия ръчен часовник тя започна да връща момичето в настоящето.

Няколко секунди всичко вървеше добре, когато изведнъж, съвсем неочаквано, момичето изхвръкна от стола си, бележникът падна от скута й, а флумастерът полетя из стаята. Нейното бледо лице почервеня, а вместо предишното невъзмутимо изражение сега в погледа й се четеше само гняв.

Приведена встрани от стола на момичето, Керъл се изправи и мина отпред.

— Мила моя, какво ти е?

Очите на Джейн бяха диви. Тя започна да крещи с такава сила, че опръска Керъл със слюнка.

— Мамка й! Онази кучка го направи! Проклетата вмирисана курва!

Гласът не беше на Джейн.

Не беше и на Лора.

Беше нов, трети глас, със собствен тембър, а нещо подсказваше на Керъл, че той не принадлежи и на нямата Милисънт Паркър. Подозираше внезапната поява на съвсем нова личност.

Момичето стоеше изправено и съвсем неподвижно, ръцете и бяха свити в юмруци, долепени до тялото, погледът й — впит в нещо неопределено и далечно. Гняв изкривяваше чертите на нейното лице.

— Вонящата курва го стори! Тя за втори път направи това с мене!

Продължаваше да крещи с всички сили и половината бълвани от нея думи бяха неприлични. Керъл се опита да я успокои, но този път не й се удаде лесно. Поне още една минута момичето продължаваше да вие и ругае. Но най-накрая, следвайки насърченията на Керъл, тя започна да се контролира. Крясъците й спряха, но върху нейното лице още имаше гняв.

Керъл застана лице в лице срещу нея, хвана я за раменете и каза:

— Как се казваш?

— Линда.

— А последното ти име?

— Бектърмън.

Още една, нова личност, както бе помислила и Керъл. Накара момичето да каже името си буква по буква.

После продължи:

— Къде живееш, Линда?

— На Втора улица.

— В Харисбърг?

— Да.

Керъл я помоли да каже точния адрес и момичето й отговори. Беше само на няколко пресечки от адреса, който беше споменала Милисънт Паркър.

— Как се казва баща ти, Линда?

— Хърбърт Бектърмън.

— Как се казва майка ти?

Въздействието на този въпрос върху Линда беше същото, както и върху Мили. Бързо я обхвана силно вълнение и отново започна да крещи.

— Кучката! О, Господи, какво ми стори тя. Лигавата, гадна курва! Мразя я. Мразя я!

Ужасена от съчетанието на бяс и агония в измъчения глас на момичето, Керъл бързо я успокои.

После попита:

— На колко си години, Линда?

— Утре имам рожден ден.

Керъл се намръщи.

— В момента с Милисънт ли говоря?

— Коя е Милисънт?

— Все още с Линда ли говоря?

— Да.

— И утре е рожденият ти ден?

— Да.

— На колко ще станеш?

— Няма да стана.

Керъл премигна.

— Искаш да кажеше че няма да доживееш рождения си ден?

— Точно така.

— Това шестнайсетият ти рожден ден ли е?

— Да.

— А сега си на петнайсет?

— Да.

— Защо се тревожиш, че ще умреш?

— Защото, знам, че така ще стане.

— Откъде го знаеш?

— Защото вече съм мъртва.

— Искаш да кажеш, че вече умираш?

— Умряла съм!

— Вече си умряла ли?

— Ще бъда.

— Говори по-точно. Казваш ми, че вече си мъртва? Или казваш, че просто си уплашена, защото си сигурна в близката си смърт?

— Да.

— Кое от двете?

— И двете.

Керъл се чувстваше, като че ли бе попаднала в разгара на чаеното празненство при лудия Шапкар^[1].

— По какъв начин мислиш, че ще умреш, Линда?

— Тя ще ме убие.

— Коя?

— Кучката.

— Майка ти ли?

Момичето се сви надве и се вкопчи в кръста си отстрани, сякаш някой я беше ударил там. Изкрещя, обърна се, направи две крачки залитайки и тежко тупна на пода. И там продължи да притиска кръста си отстрани, риташе с крака, гърчеше се. Явно усещаше непоносима болка. Тя, разбира се, беше само въображаема, но момичето не можеше да я различи от истинската.

Уплашена, Керъл коленичи до нея, хвана я за ръката и започна настойчиво да я успокоява. Когато накрая момичето се отпусна, Керъл бързо я преведе по целия път към настоящето и прекрати състоянието на хипноза.

Джейн премигна, вдигна очи към Керъл и постави ръка на пода до себе си, сякаш искаше да се убеди, че очите не я лъжат.

— Ей, какво правя тук долу?

Керъл й помогна да стане на крака.

— Предполагам, не си спомняш?

— Не. Казах ли ти нещо повече за себе си?

— Не. Не мисля. Каза ми, че си момиче на име Милисънт Паркър, след това обяви, че се казваш Линда Бектърмън, но очевидно не е възможно да си едновременно и двете, а освен тях — също и Лора. Затова ми се струва, че ти не си никоя от трите.

— И аз мисля така — рече Джейн. — Тези нови имена не ми говорят нищо повече, отколкото Лора Хейвънзууд. Но кои са тези момичета? Откъде съм разбрала техните имена, а и защо съм ти казвала, че съм една от тях?

— Проклета да съм, ако знам — отвърна Керъл. — Но рано или късно ще изясним това. Ще се гмурнем до дъното на тази история, детко. Обещавам ти.

„Но какво, за Бога, ще намерим на дъното, там долу, в тъмното?“, чудеше се Керъл. „Дали няма да е нещо, за което по-късно ще съжаляваме, че не е останало завинаги погребано?“

* * *

В четвъртък следобед Грейс Митовски работеше в градинката с рози зад своята къща. Денят беше топъл и ясен и тя усещаше нужда от леко физическо натоварване. Освен това в градината не можеше да чува звъна на телефона и не би се изкушила да вдига слушалката. А това беше добре дошло, защото тя все още нямаше психическата готовност за очаквания разговор; не бе решила как да се справи с натрапника при следващото му обаждане, когато той отново щеше да се престори, че е нейният отдавна починал съпруг.

Поради проливните дъждове миналата седмица за розите вече бе отминал най-красивия период на цъфтежа. Последните цветове на този сезон трябваше да са най-хубави точно сега, но много едри рози бяха загубили една пета или дори четвърт от цветните си листчета под камшиците на бурята и дъжда. Въпреки това градината представляваше радостна и пъстроцветна гледка.

Беше позволила на Аристофан да се поразходи навън за малко раздвижване. Държеше котарака под око, защото смяташе да го извика обратно веднага, щом той реши да излиза извън двора. Беше твърдо решена да го предпази от човека, подхвърлил му отрова или упойващи вещества, независимо кой е. Но той изглежда нямаше настроение за скиталчески подвизи; стоеше наблизо, промъкваше се между розовите храсти и издебваше някое летящо насекомо, а после го преследваше с котешка настойчивост.

Грейс беше коленичила пред една леха със смесени жълти, яркочервени и оранжеви цветове, окопаваше почвата с малка лопатка, когато някой каза до нея:

— Имате великолепна градина.

Изненадана, тя вдигна глава и видя един слаб мъж, чиято кожа имаше бледожълт цвят като на болен от жълтеница, облечен в измачкан син костюм със силно демодирана кройка. Ризата и вратовръзката му също бяха безнадеждно остарели. Изглеждаше като оживяла снимка от четирийсетте години. Оредялата му коса беше пепелява, а очите имаха необикновено мек, почти бежово-кафяв оттенък. Формата на лицето му се определяше единствено от издължени, тесни линии и остри черти, а това му придаваше вид на нещо средно между сокол и скъперник-лихвар от някой роман на Чарлз Дикенс. На възраст изглеждаше някъде в началото или средата на петдесетте.

Грейс погледна към вратата в оградата от бели летви, отделяща нейния двор и улицата. Тя зееше широко отворена. Явно мъжът се е разхождал отвън, видял е розите през някоя пролука в живия плет от ниски тополи зад оградата и е решил да влезе и разгледа градината отблизо.

Имаше дружелюбна усмивка, в очите му се четеше доброта и сякаш не бе извършил нищо непозволено, въпреки че беше влязъл в чужда собственост.

— Сигурно имате над двайсет вида рози.

— Трийсет и шест — отговори тя.

— Наистина великолепно — каза той, кимайки одобрително. Неговият глас не бе тънък и остър като чертите и телосложението му. Беше дълбок, мек и приятен и по би му подхождало, ако излизаше от някой як и мускулест мъжага, поне един път и половина по-висок от този човек.

— Сама ли се грижите за цялата градина?

Грейс се отпусна върху петите си, като продължаваше да държи лопатката в своята ръка с ръкавица.

— Разбира се. Това ми е приятно. А и някак… просто нямаше да усещам тази градина като моя, ако бях наела някого да ми помага.

— Точно така е! — рече непознатият. — Да, разбирам чувствата ви.

— Отскоро ли живеете в квартала? — попита Грейс.

— Не, не. Преди живеех само на пресечка оттук, но това беше много, много отдавна — той въздъхна дълбоко и се усмихна отново. — О, този чуден аромат на рози! Нищо не мирише тъй хубаво. Да, вие имате превъзходна градина. Наистина превъзходна.

— Благодаря.

Той щракна с пръсти като че ли внезапно му бе хрумнала някаква мисъл.

— Трябва да напиша нещо за това. Може да се получи първокласна статия с човешко звучене. Приказно царство, скрито в един обикновен заден двор. Да, сигурен съм, че ще стане чудесно. Добре е да сменя малко темите.

— Писател ли сте?

— Репортер — отвърна той, като продължаваше да вдишва дълбоко и пиеше аромата на цветовете.

— В някой тукашен вестник ли?

— „Морнинг Нюз“. Казвам се Палмър Уейнрайт.

— Грейс Митовски.

— Надявах се, че е възможно да ме познаете от подзаглавията — каза Уейнрайт с усмивка.

— Съжалявам. Не чета „Морнинг Нюз“. Всяка сутрин вестникарчето ми носи „Пейтриът Нюз“.

— Е, добре — вдигна рамене той, — това също е добър вестник. Но разбира се, щом не четете „Морнинг Нюз“, не сте видели и моите статии за случая Бектърмън.

Грейс разбра, че Уейнрайт възнамерява да поостане известно време, затова се повдигна, изправи се и раздвижи своите бързо схващащи се крака.

— Случаят Бектърмън? Звучи познато.

— Всички вестници писаха за него, естествено. Но аз направих поредица от пет части. Добро произведение, макар и да го казвам самият аз. То беше причина да получа номинация за наградата „Пулицър“. Знаехте ли това? Бог ми е свидетел, една наистина справедлива номинация за „Пулицър“.

— Наистина ли? Е, това е нещо — каза Грейс, но не беше убедена, че трябва да взема думите му за чиста монета, а не искаше и да го обиди. — Това действително е нещо сериозно. Представи си само. Номинация за „Пулицър“.

Стори й се, че разговорът внезапно е тръгнал в странна посока. Вече не беше просто размяна на любезности. Тя усещаше как този Уейнрайт, човек съвсем непознат, е влязъл в нейния двор не да се възхищава от розите или за няколко приятелски думи, а да й каже, че е предложен за „Пулицър“.

— Не я спечелих — продължи Уейнрайт. — Но, както аз го разбирам, една номинация е нещо почти толкова добро, колкото и самата награда. Искам да кажа, че съвсем малка част от десетките хиляди вестникарски статии, публикувани всяка година, стават кандидати за „Пулицър“.

— Припомнете ми, ако обичате — каза Грейс. — За какво ставаше дума при случая Бектърмън?

Той се засмя добродушно и поклати глава.

— Оказа се, че той не е представлявал това, което си мислех, че представлява. Адски сигурен съм. Аз го описах като заплетена фройдистка загадка. Нали знаете — бащата с желязна воля, вероятно изпитващ и противоестествено привличане към собствената си дъщеря, майката — проблеми с алкохола, а горкото дете — по средата. Младото момиче става жертва на жесток психически натиск, който нито може да схване, нито пък — да изтърпи, докато накрая просто нещо в съзнанието й — хоп, прещраква. Ето така виждах нещата. Така го и написах. Мислех се за блестящ детектив, стигнал до най-дълбоките корени на трагедията Бектърмън. Но излезе, че всичко, видяно от мене, е само външната страна, изложеното на витрината. Истинската история се оказа много по-необикновена от всичко, което въображението ми някога е могло да роди. По дяволите, толкова необикновена, че никой сериозен репортер не би рискувал да се заеме с нея. И никой уважаващ себе си вестник не би я отпечатал като новина. Дори и да знаех истината, дори и някак да я бях публикувал, с това щях да разбия своята кариера.

„Дявол го взел, какво става?“, чудеше се Грейс. „Той като че ли е обладан от идеята да ми обясни всичко това с подробности, нещо го задължава да ми разкаже, въпреки че никога не ме е виждал. Нима в действителност са оживели образите от поезията — нима преживявам наяве поемата на Колридж, само че в градина с рози? Може би аз съм гостът на сватбеното празненство, а Уейнрайт — Старият Моряк^[2]?“

Докато се взираше в бежовите очи на Уейнрайт, тя изведнъж осъзна колко е сама, дори и тук, в своя двор. Имотът й беше уединен, потънал в сянката на обръч от дървета.

— Убийство ли е било? — попита тя.

— Беше и е — отвърна Уейнрайт. — Не приключи със семейство Бектърмън. Още продължава. Това проклето, безкрайно преследване. Още продължава, но този път вече някой трябва да го спре. Точно затова съм тук. Дошъл съм да ви кажа, че вашата позната Керъл е в центъра на тази история. Притисната е в средата и не може да се спаси. Длъжна сте да й помогнете. Да я избавите от момичето.

Грейс го гледаше втренчено и никак не й се искаше да повярва, че е чула това, което знаеше, че е чула.

— Съществуват определени сили, тъмни сили с огромна мощ — заговори спокойно Уейнрайт, — и те искат да видят…

С гневен крясък и безумна ярост Аристофан скочи към Уейнрайт. Падна върху гърдите му и веднага се устреми с нокти и зъби към неговото лице.

Грейс изпищя и отскочи назад от уплаха.

Уейнрайт с усилие се извърна настрана, сграбчи котарака с две ръце и се опита да го отскубне от лицето си, но без успех.

— Ари! — крещеше Грейс. — Престани!

Аристофан беше забил нокти в шията на мъжа и хапеше бузата му.

Противно на всяка нормална реакция, Уейнрайт не издаде звук. Запази зловещо мълчание, докато се бореше с котарака, въпреки че това същество сякаш беше решило да разкъса лицето му.

Грейс тръгна към Уейнрайт, искаше да му помогне, но не знаеше как.

Котаракът пищеше неистово. Успя да отхапе късче месо от бузата на Уейнрайт.

О, Господи, не!

Грейс се доближаваше бързо, надигнала лопатката, но се поколеба. Страхуваше се да не би да удари човека вместо котката.

Внезапно Уейнрайт се извърна встрани от нея и тръгна лъкатушейки из розовите храсти, минаваше през белите и жълти цветове, а котаракът все така здраво се държеше за него. Накрая стигна до жив плет, висок до кръста, спъна се в него и се стовари върху лехата от другата страна, където тя не можеше да го види.

С разтуптяно сърце Грейс тръгна бързо към края на живия плет, заобиколи го и откри, че Уейнрайт е изчезнал. Само котаракът беше там, но и той се стрелна покрай нея, профуча през градината и влетя в къщата по стъпалата на задната веранда, чиято врата стоеше леко открехната.

Къде се криеше Уейнрайт? Може би се беше измъкнал пълзешком, ранен и зашеметен? Или бе припаднал в някое потулено ъгълче на градината, със смъртоносни кървящи рани?

В двора имаше поне пет-шест храста, които можеха да скрият тяло на човек с ръста на Уейнрайт. Тя ги огледа всичките, но не откри и следа от репортера.

След това погледна към градинската врата, през която се излизаше на улицата. Не. Не би могъл да стигне толкова далеч, без да привлече нейното внимание.

Уплашена и объркана, Грейс примигваше към изпъстрената от слънчеви петна и сенки градина, и се опитваше да разбере.

* * *

В телефонния указател на Харисбърг нямаше нито името Рандълф Паркър, нито Хърбърт Бектърмън. Керъл беше объркана, но не и изненадана.

След срещата с последния пациент за деня, тя и Джейн тръгнаха с колата към адреса на „Франт Стрийт“, на който бе заявила, че живее Милисънт Паркър. Беше огромна, внушителна къща във викториански стил, но много отдавна тя не представляваше ничий дом. Лехата отпред бе павирана и превърната в паркинг. До началото на автомобилната алея при оградата имаше малък надпис с красиви букви:

МОЪМ

&

КРИЧТЪН

МЕДИЦИНСКА

КОРПОРАЦИЯ

Преди много години тази отсечка от „Франт Стрийт“ бе част от най-елегантния квартал в главния град на щата Пенсилвания. Но през последните две десетилетия много от великолепните стари къщи край реката бяха срутени, за да отстъпят мястото си на бездушни модерни административни сгради. Бяха запазени само няколко разхвърляни къщи, поне заради внасяния от тях стил — външната им част бе чудесно реставрирана, а отвътре всичко беше изцяло подменено и пригодено за търговски цели. По на север все още съществуваше една част на „Франт Стрийт“, в която много хора предпочитаха да живеят, но не и тук, не където ги изпрати Милисънт Паркър.

„Моъм и Кричтън“ беше малка поликлиника, в която работеха седем лекари: двама общи интернисти и петима специалисти. Керъл побъбри с администраторката, жена с къносана коса на име Поли, която й каза, че нито един от лекарите не се казвал Паркър, Сред медицинските сестри и болничните свещеници също нямало никой с такова име. Освен това „Моъм и Кричтън“ се помещавали на този адрес вече почти седемдесет години.

На Джейн й бе минало през ума, че е възможно някога Джейн да е била пациентка на някой от лекарите в „Моъм и Кричтън“ и нейното подсъзнание да е употребило адреса на фирмата, за да направи от Милисънт Паркър реално същество от плът и кръв. Обаче Поли, която работеше в „Моъм и Кричтън“ още от създаването на фирмата, беше сигурна, че никога не е виждала момичето. Но тъй като амнезията на Джейн й направи силно впечатление, а имаше и добър характер, Поли се съгласи да провери в документите на „Моъм и Кричтън“ дали някога са лекували момиче на име Лора Хейвънзууд, Милисънт Паркър или Линда Бектърмън. Търсенето се оказа безплодно; нито едно от тези имена не фигурираше в папките на техните пациенти.

* * *

Грейс мина през вратата, излезе на улицата и се огледа и в двете посоки. Нямаше и следа от Палмър Уейнрайт.

Върна се в собствения си двор, затвори вратата, залости я и се запъти към къщата.

Уейнрайт беше седнал върху стъпалата на верандата и я чакаше.

Тя спря на петнайсетина стъпки от него, учудена и объркана.

Той се изправи.

— Лицето ви — тя го гледаше вцепенена.

Върху него нямаше и следа от нараняване.

Той се усмихна, като че ли нищо не се е случило и направи две стъпки към нея.

— Грейс…

— Котаракът — рече тя. — Видях бузата ви… шията ви… ноктите му откъснаха…

— Чуй ме — той направи още една стъпка към нея, — има сили, тъмни и могъщи сили, които искат да видят как всичко се случва според тяхната зла воля. Тъмни сили, които се хранят с човешкото нещастие. Те искат да видят края на тази история, но изпълнен с безсмислена жестокост и кръв. Не трябва да позволим това да се случи, Грейс. Не пак. Трябва да предпазиш Керъл от момичето, заради нея самата, а също и заради момичето.

Грейс го гледаше с отворена уста.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Коя си ти? — попита я същото и Уейнрайт. — Това е важният въпрос точно сега. Ти не си само тази, която мислиш, че си. Не си само Грейс Митовски.

„Този е луд“, помисли тя. „Или аз полудявам. Или пък и двамата. Жестоко, безумно луди.“

Каза му:

— Ти си онзи от телефона. Ти си гадът, който имитира гласа на Ленърд.

— Не — рече той. — Аз съм…

— Нищо чудно, че Ари те нападна. Ти си този, който му е давал опиати, отрова или нещо подобно. Ти си, и той те позна.

„Но какво стана с одрасканото лице, с разкъсаната шия?“, запита се тя. „Как, за Бога, тези рани оздравяха тъй бързо?“

Как?

Тя се опита да изхвърли тези мисли от своето съзнание, отказа да разсъждава за такива неща. Сигурно е сбъркала. Сигурно само си е въобразила, че Ари действително е наранил човека пред нея.

— Да — продължи тя, — ти стоиш зад всичките странни неща, които се случиха. Махай се от имота ми, кучи сине!

— Грейс, съществуват тайни, противостоящи една на друга сили… — и сега той не изглеждаше по-различен, отколкото в момента, когато й заговори за пръв път, преди няколко минути. Тогава не приличаше на ненормален, нито пък сега. Сякаш не беше опасен, а продължаваше да ломоти за някакви тъмни сили. — … добро и зло, праведно и грешно. Ти си от праведната страна, Грейс. Но котаракът — о, той е друго нещо. По всяко време трябва да си нащрек с котарака.

— Махай се от моя дом — каза тя.

Той направи още една стъпка към нея.

Грейс замахна към него с градинската лопатка и тя профуча само на инч или два от лицето му. Заудря един, два, три пъти, сечейки въздуха пред себе си, всъщност не искаше да посича друго, освен ако не й останеше избор, просто се надяваше да го държи на разстояние, докато успее да се промъкне покрай него, защото той стоеше между нея и къщата. И изведнъж разбра, че наистина успява да премине отстрани; извърна се и хукна към кухненската врата, а болката й напомни за артрита в нейните стари нозе. Но бе изминала само няколко крачки, когато се сети, че не е трябвало да обръща незащитения си гръб към онзи лунатик, завъртя се бързо да го пресрещне, задъхана, убедена, че той вече се нахвърля срещу нея, може би с нож в ръката…

Но него го нямаше.

Изчезна. За втори път.

Времето не би му стигнало, за да се добере до който и да е от храстите, достатъчно големи за прикритие на човек, не и през онази стотна от секундата, докато тя тичаше с гръб към него. Дори и да беше много по-млад, отколкото изглеждаше, дори и да бе в най-добра спортна форма, отличен спринтьор — пак не би успял да измине повече от половината на разстоянието до външната врата за толкова кратко време.

Тогава къде беше той?

Къде беше той?

* * *

След като напуснаха сградата на „Моъм и Кричтън“, Керъл и Джейн преминаха с колата няколко пресечки на „Франт Стрийт“, завиха по „Секънд Стрийт“ и стигнаха до адреса, където трябваше да се намира домът на Линда Бектърмън. Кварталът беше хубав, а красивата къща във френски провинциален стил, която бе поне на петдесет години — в добро състояние. Там нямаше никого, но върху пощенската кутия пишеше Никълсън, а не Бектърмън.

Позвъниха в съседния дом и поговориха с една съседка, Джийн Гантър, която потвърди, че във френската провинциална къща живеят семейство Никълсън и тя е тяхна собственост.

— Аз и мъжът ми живеем в къщата от шест години — каза госпожа Гантър, — а Никълсън бяха наши съседи още когато дойдохме тука. Веднъж, мисля, ги чух да казват, че живеели в този дом от 1965.

Името Бектърмън не говореше нищо на Джийн Гантър.

Когато вече пътуваха с колата към къщи, Джейн каза:

— Наистина ти създавам големи неприятности.

— Глупости — рече Керъл. — Аз донякъде си падам по играта на детективи. Освен това, успея ли да измъкна паметта ти от неподвижното състояние, разкрия ли истината, която твоето подсъзнание маскира с безброй фокуснически трикове, тогава ще мога да опиша този случай в което поискам списание по психология. А това определено ще утвърди името ми в професията. От твоята история е възможно дори да се получи цяла книга. Тъй че, виждащ, заради тебе, детко, един ден мога да се събудя богата и известна.

— А като станеш богата и известна, ще продължаваш ли да си говориш с мене? — подразни я момичето.

— Разбира се. Е, сигурно ще трябва да си уредиш среща една седмица предварително.

Ухилиха се една на друга.

* * *

От кухненския телефон Грейс се обади в редакцията на „Морнинг Нюз“.

Телефонистката на вестника не разполагаше с вътрешен номер на името Палмър Уейнрайт. Каза на Грейс:

— Доколкото знам, такъв дори не работи при нас. А съм сигурна, ме не е репортер. Може да е някой от новите редактори по оформлението или нещо подобно.

— Можете ли да ме свържете с кабинета на главния редактор? — помоли Грейс.

— Значи господин Куинси — каза телефонистката. Чу се шум от свързването с вътрешния телефон.

Куинси, не беше в кабинета си, а неговата секретарка не знаеше дали във вестника им работи човек на име Палмър Уейнрайт.

— Нова съм — рече тя с извинителен тон. — Секретарка съм при господин Куинси едва от понеделник, тъй че все още не познавам всички. Ако ми оставите вашия телефонен номер и името си, ще кажа на господин Куинси да ви се обади.

Грейс й съобщи номера си и каза:

— Кажете му, че с него иска да говори доктор Грейс Митовски, и че са ми нужни само няколко минути от времето му — тя рядко използваше титлата пред името си, но в случая това щеше да свърши работа, защото всички винаги се отзоваваха на лекарски телефонни обаждания.

— За спешен случай ли става дума, доктор Митовски? Мисля, че господин Куинси няма да се върне до утре сутринта.

— И тогава ще е добре — каза тя. — Накарайте го да се обади веднага щом пристигне, без значение в колко часа се появи.

След като остави слушалката, Грейс влезе в кухнята и погледна през прозореца към розовата градина.

Как бе възможно Уейнрайт да изчезне по този начин?

* * *

Вече трети път Пол, Керъл и Джейн приготвяха вечерята заедно. От ден на ден момичето се приспособяваше все по-добре.

„Остане ли при нас още една седмица, мислеше си Пол, ще започнем да чувстваме, че винаги е била тук.“

Салатата се състоеше от кокосови ядки и замразена зелена маруля. После хапнаха син домат „Пармиджано“ с гарнитура от спагети.

Когато започваха десерта — малки порцийки силно ароматизиран сладолед — Пол каза:

— Няма ли възможност да поотложим пътуването до планината с ден-два?

— Защо? — попита Керъл.

— Изоставам малко от предварителните си планове за писането, а точно сега работя върху много важна част от книгата — отвърна той. — Съчиних две трети от най-трудната сцена в сюжета и никак не ми се иска да я оставям недовършена само заради една почивка. Просто няма да се чувствам добре. Ако вместо утре тръгнем в неделя, ще имам време да доизгладя последната част на главата. И пак ще ни останат осем дни за вилата.

— Не гледай към мене — обади се Джейн. — Аз съм само малко допълнителен багаж. Ще тръгна накъдето пожелаете и когато ме поведете.

Керъл поклати глава.

— Нали още миналата седмица, когато господин О’Брайън каза, че насила се престараваме, ние решихме да променим начина си на живот? Длъжни сме да се научим как се отделя време за почивка, без да допускаме работата ни да го поглъща.

— Права си — съгласи се Пол. — Но нека само този път… — той спря по средата на изречението, защото видя решителното изражение на Керъл. Тя рядко беше несговорчива, но когато си наумеше да не прави компромис с нещо, за промяна на решението й човек трябваше да приложи почти същите усилия, с които би поотместил, например, полуостров Гибралтар. Пол въздъхна.

— Добре. Печелиш. Тръгваме утре сутринта. Ще си взема машинката и ръкописа. Мога да привърша сцената горе в къщата и…

— Там нищо няма да се прави — рече Керъл, като подчертаваше всяка своя дума, потраквайки с лъжицата си по купичката сладолед. — Вземеш ли ги със себе си, не би спрял, докато не допишеш и края на сцената, върху която работиш. По цял ден. Знаеш, че ще стане така. Ако печатната машинка ти е подръка, изкушението става твърде силно. Не можеш да му устоиш. И цялата почивка отива на кино.

— Но аз просто не мога да изоставя тази сцена за цели десет дни — умоляваше я той. — Докато дойде време отново да се захвана с нея, ще загубя безвъзвратно настроението и спонтанността.

Керъл изяде лъжичка сладолед и каза:

— Е, добре. Ето какво ще направим. Рано утре сутринта Джейн и аз тръгваме за планината, точно както планирахме. Ти оставаш тука, завършваш сцената си и подкарваш колата нагоре към нас, веднага щом си готов.

Той се намръщи.

— Не съм сигурен, че така ще е най-добре.

— А защо не?

— Слушай, мислиш ли, че е разумно вие двете да се качвате там горе съвсем сами? Искам да кажа, летният сезон отмина. В горите вече няма да има много хора, а и повечето от другите вили ще бъдат пусти.

— О, Пол, за Бога — възкликна Керъл, — в тези планини не се крие и не дебне Страховитият Снежен Човек. Намираме се в Пенсилвания, не в Тибет — тя се усмихна. — Приятно ми е, че си толкова загрижен за нас, скъпи. Но не съществува никаква опасност.

* * *

По-късно, след като Джейн си легна, Пол направи последен опит да промени решението на Керъл, макар и да знаеше, че усилията му ще са напразни.

Облегна се върху рамката на вратата към килера и наблюдаваше как Керъл подбира дрехите, които трябва да сложи в куфара.

— Слушай, нали ще бъдеш откровена с мене?

— Не съм ли винаги? Откровена за какво?

— Момичето. Възможно ли е тя да е опасна?

Керъл се извърна от шкафчето с дрехи и го погледна, явно изненадана от неговия въпрос.

— Джейн? Опасна? Е, момиче, красиво като нея, сигурно може с годините да разбие доста сърца. А ако остроумието можеше да убива, улиците положително щяха да са изпълнени с трупове, след като тя мине по тях.

Той не се поддаваше на шегите й.

— Не искам да бъдеш лекомислена по този въпрос. Мисля, че е важно. Искам да обмислиш всичко много внимателно.

— Няма нужда да му мисля много, Пол. Тя, разбира се, е изгубила своята памет. Но иначе е съвсем устойчиво, умствено здраво дете. Всъщност, необходима е невероятно устойчива личност, за да се бори с амнезията, тъй както тя се бори. Ако точно сега бях на нейно място, не знам дали щях да се оправям и наполовина колкото нея. Вероятно бих се превърнала в нервна развалина или бих потънала в ужасна депресия. А тя е жилава, гъвкава. Жилавите и гъвкави хора не са опасни.

— Никога ли?

— Едва ли е възможно. Поддават се външно непреклонните и сурови личности.

— Но след всичко, което се случи при твоите терапевтични сеанси с нея, не е ли уместно да си зададеш въпроса на какво е способна тя? — попита той.

— Тя е измъчено дете. Вярвам, преминала е през нещо толкова ужасно, толкова кошмарно, че отказва да го преживее отново, даже и под хипноза. Тя подвежда, прикрива и не иска да извади наяве някаква жизненоважна информация, но това изобщо не означава, че момичето представлява и най-малка опасност. Просто е уплашена. Струва ми се очевидно, че е била жертва на физическо или психическо насилие в определен момент от своя живот. Жертвата, Пол, а не извършителят.

Тя пренесе няколко чифта дънки до отворените върху леглото куфари.

Пол я последва.

— Смяташ ли да продължиш лечението, докато сте на вилата?

— Да. Мисля, че ще е най-добре, ако продължим да разкъртваме тухла по тухла онази стена от объркване, която тя е изградила.

— Не е честно.

— А?

— Това си е работене — рече той. На мене не ми разрешаваш да си върша моите неща горе на вилата, а ти ще работиш. Прилагаш двойствен подход, доктор Трейси.

— Двойствен подход прилага баба ти, доктор Трейси. За терапията на Джейн ще ми трябва само половин час на ден. А съвсем друго е да замъкнеш в боровите гори пишеща машина „Ай-Би-Ем Силектрик“ и да блъскаш клавишите по десет часа на ден. Не разбираш ли, че всичките катерички, сърнички и пухкави зайчета ще се оплачат от шума?

* * *

Още по-късно, когато вече лежаха в леглото и лампите бяха изключени, той каза:

— По дяволите, наистина позволявам на тази книга да ме завладее съвсем. Не мога ли да оставя сцената незавършена десет дни? Може би ще я напиша още по-добре, ако известно време я обмисля хубаво. Ще тръгна с тебе и Джейн утре и няма да вземам пишещата машинка. Става ли? Няма да нося даже и молив.

— Не — отвърна Керъл.

— Не?

— Качиш ли се веднъж в планината, искам да си способен съвсем да забравиш за книгата. Искам да си правим дълги разходки в гората. Искам да караме лодка из езерото, да ловим риба, може да прочетем една-две книжки, изобщо да се държим като безделници, които изобщо не са и чували думата „работа“. А ако не свършиш тази сцена преди тръгването си, ти просто ще си умислен за нея по време на цялата почивка. За тебе няма да има спокоен миг, а това означава, че и за мене няма да има нито един спокоен миг. И не ми казвай, че бъркам. Познавам те по-добре от себе си, мошенико. Стой си тука, допиши си сцената до края и чак тогава, в неделя, ела при нас.

Тя му пожела лека нощ с целувка, поомачка възглавницата си, за да е по-мека и се приготви да спи.

Той лежеше в тъмното и мислеше за думите от вчерашната игра на „скрабъл“.

К

Л

А

К

Н

ОСТРИЕ

МЪ

ЪВ

Р

ТРУП

И името, което той отказа да издаде: КЕРЪЛ…

Все още мислеше, че няма никакъв смисъл да й разкрива последната от тези шест думи. Какво друго можеше да стори тя, освен да се тревожи? Нищо. Нито тя можеше да направи нещо, нито той. Освен да почакат и видят. Причина за заплахата — ако тя действително се появеше — можеха да бъдат десетки, дори стотици хиляди неща. Тя можеше да дойде отвсякъде, по всяко време. В къщи или в планината. Всяко от тези две места беше толкова безопасно — или пък толкова опасно — колкото и другото.

И все пак, възможно бе появата на шестте думи да е чиста случайност. Невероятно, но безсмислено съвпадение.

Той се взираше в мрака и упорито опитваше да убеди себе си, че не съществуват такива неща като послания от духове, предзнаменования и ясновидски предсказания. А само преди седмица изобщо нямаше нужда да бъде убеждаван в това.

* * *

Кръв.

Махни я оттук, изтрий я, всяка лепкава капчица, измий я, бързо, бързо, да се стече в канала, всяка обвиняваща капчица, да бъде измита, още преди някой да види и проумее какво е станало, полей я с вода, махни я…

Момичето се събуди в банята, сред флуоресцентен блясък. Отново беше ходила насън.

С учудване разбра, че е гола. Чорапите, пликчетата и фланелката се търкаляха по пода край нея.

Стоеше пред мивката и се триеше усилено с мокра хавлия. Когато погледна в огледалото, няколко секунди остана вцепенена от видяното там.

Нейното лице беше оцапано с кръв.

Ръцете й бяха опръскани с кръв.

По красиво извитите й, голи гърди, блестеше кръв.

И веднага разбра, че тази кръв не е нейната собствена. Не беше пронизана с нож, нито имаше рани. Тя беше онази, която е нанасяла рани и забивала нож.

О, Господи.

Тя гледаше своето страховито отражение, странно и болезнено я привличаше видът на влажните й от кръв устни.

Какво съм сторила?

Бавно плъзна поглед към своята оплескана в пурпурно шия и го спря върху отражението на дясната си гърда, под чийто връх висеше огромна, полусъсирена, карминеночервена капка. Блестящата като перла течност се поклати за секунда върху крайчеца на възбуденото й зърно; после се поддаде на притеглянето, откъсна се оттам и политна надолу.

Тя отлепи очи от огледалото и наведе глава, за да види къде върху пода е паднала капката.

Кръв там нямаше.

Когато погледна не отражението, а самата себе си, разбра, че все пак тялото й не е покрито с кръв. Докосна голите си гърди. Бяха влажни от търкането с мократа хавлия, но причината за тази влага бе само обикновена вода. Върху ръцете й също не се виждаха кървави петна.

Стисна силно хавлията. Оттам потече чиста вода; по нея нямаше следи от зловещата червена течност.

Объркана, тя отново вдигна поглед към огледалото и видя кръвта, също като преди малко.

Протегна напред ръка. В действителност тя не беше кървава, но в огледалото сякаш я покриваше плътна ръкавица от съсиреци.

„Само някакво видение“, помисли тя. „Странна илюзия. Това е всичко. Никого не съм ранила. Не съм проляла ничия кръв.“

Докато усилено се мъчеше да разбере какво става, нейният образ в огледалото започна да избледнява, а стъклото отпред почерня. Като че ли постепенно се превръщаше в прозорец към някое друго измерение, защото вече не отразяваше нищо от предметите в банята.

„Това е сън“, мислеше тя. „Всъщност съм сгушена в леглото, и там ми е мястото. Само сънувам, че съм в банята. Достатъчно е да се събудя, и всичко ще свърши.“

Но все пак, ако беше само сън, щеше ли да чувства с босите си стъпала студенината на керамичния под тъй силно, както я чувстваше сега? Ако действително само сънуваше, щеше ли да усеща хладната влага върху голите си гърди?

Тя потрепери.

В безпросветната празнота от другата страна на огледалото нещо проблесна далече в мрака.

Събуди се!

Нещо сребристо. То присветна веднъж, после отново и отново, приближаваше и се отдръпваше, но размерите му непрестанно растяха.

За Бога, събуди се!

Тя искаше да побегне. Не можа.

Искаше да изпищи. Не го направи.

Само за секунди лъщящият образ изпълни огледалото, отмествайки мрака, от който бе дошъл, а после някак изхвръкна от огледалото, без да строши стъклото, нахлу от празното пространство в банята с един последен, убийствен замах, и тя видя, че това е брадва, насочена към лицето й, а стоманеното острие блестеше като най-фино сребро на неоновата светлина. Докато зловещият заострен край на брадвата летеше със свистене към нейната глава, нозете й се подкосиха и тя припадна.

* * *

Малко преди разсъмване Джейн се събуди отново.

Беше в леглото. Лежеше гола.

Тя отхвърли завивките настрани, изправи се, приседна, и видя своята фланелка, пликчетата и чорапите на пода до леглото. Облече се бързо.

Къщата бе тиха. Семейство Трейси още не бяха станали от сън.

Джейн забърза с тихи стъпки по коридора към банята за гости, поколеба се на прага й, но после прекрачи вътре и щракна ключето на осветлението.

Нямаше кръв, а огледалото над мивката си беше едно обикновено огледало, което отразяваше нейното тревожно лице, но не добавяше към това разни необикновени образи по своя воля.

„Е, добре, помисли тя, възможно е действително да съм ходила на сън. Може би наистина съм била тук изобщо без дрехи и съм опитвала да изчистя някаква несъществуваща кръв от тялото си. Но останалото е само част от кошмара. То не се е случило. Невъзможно. Изключено. Огледалото не може да се промени по този начин.“

Тя погледна в отражението на своите сини очи. Не беше съвсем сигурна какво точно вижда в тях.

Попита тихо себе си:

— Коя съм аз?

* * *

Цялата седмица Грейс спа — доколкото смогваше в кратките промеждутъци между пристъпите на безсъние — без да сънува нищо. Но тази вечер се въртя между чаршафите цели часове, опитваше се да се пребори и надделее кошмара, който сякаш продължаваше цяла вечност.

В съня й гореше къща. Голяма викторианска къща с красиви орнаменти. Тя стоеше пред обхванатата от пламъци сграда и удряше с ръце по наклонените порти на зимника и многократно викаше със задъхан глас едно име: „Лора! Лора!“ Знаеше, че Лора е затворена в избата на горящата къща и тези порти са единственият изход, но те бяха залостени отвътре. Тя продължаваше да бие по дървото с голите си длани, докато не започна да изпитва от всеки удар остра, жестока болка в целите ръце, раменете и врата си. Отчаяно желаеше да има подръка брадва, железен лост или някакъв друг инструмент, с който да разбие портите на подземния килер, но разполагаше единствено със своите юмруци, затова продължаваше да бъхти и да бие, докато китките й се одраскаха, разраниха и от тях потече кръв, но дори и тогава тя не престана да удря, и през цялото време крещеше името на Лора. Прозорците на втория етаж се счупиха с трясък, върху й се посипаха безброй стъкла, но тя не помръдна от наклонените врати към подземието; не побягна. Все така забиваше разкървавените си юмруци в летвите, молеше се момичето да й отговори всеки момент. Не обръщаше внимание на сипещите се върху нея искри, а те заплашваха да подпалят памучната й рокля. Започваше да хлипа и кашля, когато вятърът подемаше лютивия дим в нейна посока и проклинаше дървото, тъй лесно устояващо на свирепата й, но безуспешна атака.

В този кошмар нямаше връх на напрежението, момент на най-силен ужас. Той просто продължи цяла нощ в своя непрекъснат, задъхан ритъм и едва призори, няколко минути след разсъмване, Грейс успя да се измъкне от горещата и задушаваща прегръдка на съня — събуди се с един безсловесен вик, удряйки по дюшека.

Приседна в края на леглото и хвана пулсиращата си от болки глава с две ръце.

Сънят беше толкова жив, че тя усещаше как синьо-бялата рокля без деколте и с дълги ръкави се впива в раменете и бюста й, докато тя бъхтеше с юмруци по портите на зимника. Даже и сега, вече съвсем будна, все още чувстваше стегнатата рокля, въпреки че беше облечена в широка нощница, въпреки че никога през живота си не бе носила подобна дреха.

И, което е по-лошо, още усещаше мириса на дим от горящата къща.

Продължи да й мирише тъй дълго след като се събуди, че вече беше убедена — гори собственият й дом. Навлече бързо един пеньоар, нахлузи чехлите си и тръгна от стая в стая да търси пожара.

Пожар нямаше.

Но още почти час около нея все вонеше на горящо дърво и катран.