Дийн Кунц
Маска (12)

Единадесета глава

В девет часа петък сутринта Пол седна на работната си маса, вдигна телефона и се обади на Линкълн Уърт, полицейския инспектор, отговорен за случая Джейн Доу. Каза на Уърт, че Керъл ще заведе момичето извън града, за да починат няколко дни в планината.

— Нищо не й пречи — отвърна Уърт. — Не сме попаднали на никаква следа, а освен това съм сигурен, че денят, когато тази история ще стане съвсем ясна, никак не е близо. Е, разбира се, ние продължаваме да разширяваме територията на издирването. Отначало снабдихме властите в околните окръзи със снимката и описанието на детето. След като това не помогна, ги разпратихме в полицейските управления из целия щат. А вчера сутринта предприехме следващата стъпка и седем съседни щата вече притежават същите данни. Но ще ви призная нещо, нека си остане между нас. Имам чувството, че даже ако разширим територията на издирването чак до Хонконг, изобщо няма да открием човек, който познава момичето. Само предчувствие. Все така ще си оставаме с празни ръце.

След разговора с Уърт, Пол слезе в гаража, където Керъл и Джейн вече поставяха куфарите си в багажника на фолксвагена. За да спести на момичето неприятните чувства, Пол не предаде песимистичната оценка на Уърт.

— Каза, че няма страшно, ако напуснеш Харисбърг за няколко дни. Съдът не е ограничил движението ти само в града. Обясних му къде е вилата, тъй че появи ли се някой, който търси нашето момиче тука, полицията на Харисбърг ще се свърже с окръжния шериф там, и вече той или някой от заместниците му ще се отбият до къщата, за да ви съобщят, че трябва да се връщате.

Керъл му пожела довиждане с целувка. Целуна го и Джейн; докосна бузата му с устни някак срамежливо, съвсем целомъдрено, а когато влезе в колата, силно се изчерви.

Той стоеше пред къщата и гледаше как червения Фолксваген-бръмбар се отдалечава, докато го изгуби от поглед.

След почти седмица хубаво време с ясносиньо небе отново се появяваха облаци. Бяха гладки, сиви като гранит. Също като настроението на Пол.

* * *

Когато звънна кухненският телефон, Грейс се приготви да посрещне твърдо измамника с гласа на Ленърд. Седна на стола до малката вградена масичка, протегна ръка, постави я върху окачената на стената слушалка, изчака второто позвъняване и едва тогава я вдигна. За нейно облекчение, звънеше Рос Куинси, главният редактор на „Морнинг Нюз“ — отговаряше на нейното обаждане вчера следобед.

— Питали сте за един от нашите репортери, доктор Митовски?

— Да, Палмър Уейнрайт.

Куинси замълча.

— Той работи при вас, нали? — попита Грейс.

— Ъ-ъ… да, Палмър Уейнрайт е журналист от „Морнинг Нюз“, но…

— Струва ми се, почти е спечелил наградата „Пулицър“.

— Да. Но, разбира се… това е било преди доста време.

— О-о?

— Е, щом знаете неговата номинация за „Пулицър“, значи знаете също, че тя е свързана с неговата поредица от статии за убийствата в семейство Бектърмън.

— Да.

— Те са станали през 1943.

— Толкова отдавна?

— Хм… доктор Митовски, какво точно сте искали да разберете относно Палмър Уейнрайт?

— Желая да говоря с него — обясни тя. — Ние се срещнахме, но не можахме да приключим с всичко, останаха някои неща, твърде важни за мене. Става дума за… лични въпроси.

Куинси се поколеба. После попита:

— Да не би да сте роднини, които отдавна не са се виждали?

— С господин Уейнрайт? О, не.

— Или стари приятели, изгубили следите си?

— Не. И това не.

— Е, добре, щом е така, значи не е нужно да съм толкова деликатен. Доктор Митовски, опасявам се, че Палмър Уейнрайт е мъртъв.

— Мъртъв! — възкликна тя изумена.

— Е, Сигурно сте предполагали и тази възможност. Той никога не е бил съвсем здрав, беше си направо болнав човек. А вие очевидна не сте се срещали с него много време.

— Не чак толкова — рече тя.

— Трябва да са изминали поне трийсет и пет години — каза Куинси. — Той почина още през 1946.

Внезапно въздухът около гърба на Грейс стана сякаш по-студен, отколкото преди секунда; като че ли леденият дъх на мъртвец докосна тила й.

— Трийсет и една година — тя едва произнасяше думите. — Сигурно грешите.

— Ни най-малко. Тогава аз бях голобрадо момченце, разносвач на вестници. Палмър Уейнрайт бе един от моите кумири. Изживях много тежко неговата кончина.

— За един и същ човек ли говорим? — попита Грейс. — Беше доста слаб, с остри черти, бледокафяви очи и болнаво-жълта кожа. Гласът му звучеше с няколко тона по-дълбоко, отколкото може да се очаква при неговия външен вид.

— Точно така, това е Палмър.

— Около петдесет и пет годишен?

— Когато почина, беше на трийсет и шест, но наистина изглеждаше с двайсет години по-възрастен — каза Куинси. — Безброй болести една след друга, и накрая рак. Това го съсипа, състари се много бързо. Той умееше да се бори с живота, но просто не издържа повече.

„От трийсет и една година в гроба?“, помисли тя. „Но аз го видях вчера. Проведохме странен разговор в градината с рози. Какво ще кажете за това, господин Куинси?“

— Доктор Митовски? На телефона ли сте още?

— Да. Съжалявам. Чуйте, господин Куинси, ужасно ми е неприятно да отнемам ценното ви време, но наистина става дума за нещо важно. Струва ми се, че случаят Бектърмън е имал много общо с личния въпрос, който исках да обсъдя с господин Уейнрайт. Но всъщност не знам нищо за тези убийства. Ще имате ли нещо против да ми кажете какво именно е станало?

— Семейна трагедия — отговори Куинси. — Дъщерята на Бектърмънови побесняла в деня преди своя шестнайсети рожден ден. Просто нещо в съзнанието й прещракало. Очевидно си е втълпила, че майка й има намерение да я убие преди да е навършила шестнайсет, което, разбира се, не е било вярно. Но тя мислела, че е вярно, и започнала да преследва майка си с брадва в ръка. Бащата и някакъв братовчед, който бил на гости, опитали да й попречат, обаче тя ги убила. Майката все пак успяла да изтръгне брадвата от ръцете на момичето. Но това не могло да спре малката. Тя просто грабнала ръжена от камината и продължила да се приближава. Когато нейната майка, госпожа Бектърмън, била притисната в един ъгъл и черепът й само след секунди щял да бъде строшен с металния прът, тя вече нямала друг избор — просто замахнала с брадвата към дъщеря си. Ударила момичето веднъж, отстрани. Доста дълбока рана. Детето починало в болницата на следващия ден. Госпожа Бектърмън извършила убийството при самозащита, затова не й предявили никакви обвинения, но тя се чувствала толкова виновна за смъртта на собственото си дете, че нервите й не издържали и в крайна сметка свършила в някакъв дом.

— И с тази история господин Уейнрайт е спечелил предложение за „Пулицър“?

— Да. В ръцете на много репортери тази случка би изглеждала само като поредната долнопробна сензация. Но Палмър беше добър журналист. Той написа едно задълбочено, изпълнено с тънка чувствителност изследване за семейство със сериозни емоционални, междуличностни проблеми. Бащата обичал да налага своята воля и имал твърде високи изисквания към дъщеря си, а вероятно е изпитвал и противоестествено привличане към нея. Майката била във вечно съперничество с бащата за сърцето, ума и предаността на момичето, затова виждайки, чу губи битката, започнала да пие. Детето трябвало да изтърпи изключителен психологически натиск, а Палмър успя да предаде това напрежение така, че читателят не само да го разбере, но и да го почувства.

Тя благодари на Рос Куинси за вниманието и времето, което той й отдели. Остави слушалката на стената.

Известно време просто седеше и съзерцаваше тихо бръмчащия хладилник — опитваше се да разбере смисъла на току-що чутите от нея думи. Ако Уейнрайт беше мъртъв от 1946 година, тогава с кого бе разговаряла вчера тя в своята градина?

И какво общо имаха убийствата в семейство Бектърмън с нея? А с Керъл?

Замисли се върху казаното вчера от Уейнрайт: „Това проклето, безкрайно преследване. Още продължава, но този път вече някой трябва да го спре… Дошъл съм да ви кажа, че вашата позната Керъл е в центъра на тази история… Длъжна сте да й помогнете. Да я избавите от момичето.“

Чувстваше, че почти е разбрала какво е искал да каже той. Беше уплашена.

Въпреки че през последните двайсет и четири часа станаха множество невъзможни неща, тя вече не поставяше под въпрос нито своите възприятия, нито умственото си здраве. Беше нормална, съвършено нормална, и владееше всичките си способности. Старческото слабоумие вече не представляваше за нея дори и далечна опасност. Почувства, че обяснението на последните събития е много по-ужасно, много по-потресаващо даже и от перспективата на старостта, която я терзаеше някога.

Припомни си и нещо друго, казано вчера в градината от Палмър Уейнрайт: „Ти не си само тази, която мислиш, че си. Не си само Грейс Митовски.“

Знаеше, че разрешението на загадката е в нейни ръце. Чувстваше в дълбините на душата си някакво тъмно познание, отдавна забравени спомени, които чакат своето отприщване. Страхуваше се от тяхното освобождаване, но разбираше, че е длъжна да направи точно това — заради Керъл, но може би също и заради себе си.

Изведнъж въздухът в кухнята, макар и твърде чист, започна да вони на димящо дърво и катран. Грейс долавяше със слуха си дращенето на огън, въпреки че тук и сега, в това време и пространство, пламъци нямаше.

Сърцето й заби лудешки, устата й пресъхна, изпълни се с кисел вкус.

Достатъчно беше да затвори очи, и видя горящата къща тъй живо, както и в съня. Виждаше портите на подземния килер и чуваше собствените си викове, зовящи Лора.

Знаеше, че не е било само сън. Беше спомен, изчезнал от много години, спомен, който сега изплуваше на повърхността и трябваше да й напомни, че тя действително не е само Грейс Митовски.

Отвори очи.

В кухнята беше горещо, задушно.

Чувстваше как я влекат сили, които умът й не може да разбере, и си помисли: „Точно това ли искам? Наистина ли желая да ме отнесе това течение, а после да открия истината и моят малък, но подреден свят да се обърне с главата надолу? Ще издържа ли?“

Вонята на несъществуващ дим ставаше все по-осезателна.

Несъществуващите пламъци ревяха все по-силно.

„Изглежда вече няма връщане назад“, помисли тя.

Вдигна ръце пред лицето си и ги загледа изумена. Някакво чудо ги бе преобразило — сега те бяха покрити с дълбоки бръчки. Дланите й бяха ожулени, наранени, кървави. От тях стърчаха забитите дървени трески, трески от летвите на портата към подземието, които тя беше удряла преди много, много време.

* * *

В десет часа, когато звънна телефонът, Пол седеше пред своето бюро и пишеше от почти цял час. Точно навлизаше в нормалния ритъм на своята работа. Грабна слушалката и изрече малко нетърпеливо:

— Да?

Чу непознат женски глас:

Мога ли да говоря с доктор Трейси, моля?

— На телефона.

— О. М-м… не… този доктор Трейси, когото търся, е жена.

— Търсите моята съпруга — обясни той. — Тя напусна града за няколко дни. Да й съобщя ли нещо?

— Да, моля ви. Нали ще й предадете, че се е обадила Поли от „Моъм и Кричтън“?

Той надраска името върху лист от бележник.

— А за какво се отнася?

— Вчера следобед доктор Трейси беше тук с едно младо момиче, страдащо от амнезия…

— Да — каза Пол, тъй като изведнъж интересът му се събуди. — Познавам случая.

— Доктор Трейси питаше дали сме чували за момиче на име Милисънт Паркър.

— Точно така. Тя ми разказа снощи. Доколкото разбрах, това също се е оказало задънена улица.

— Вчера наистина приличаше на задънена улица — каза Поли, — но сега се оказа, че името е познато на един от нашите лекари. Всъщност на самия доктор Моъм.

— Чуйте, защо просто не разкажете на мене какво сте открили, вместо да чакате обаждането на жена ми, а аз ще й предам вашата информация.

— Да, естествено, защо не? Разбирате ли, доктор Моъм е старшият лекар в клиниката. Той купи този имот преди осемнайсет години и лично следеше възстановяването на външния вид и подновяването на интериора. Докторът обича да се рови в отминали събития, затова за него, беше съвсем нормално желанието да се запознае с историята на къщата, която купува. Той казва, че домът е построен през 1902 година от човек на име Рандълф Паркър. А дъщерята на Паркър се казвала Милисънт.

— 1902?

— Точно така.

— Интересно.

— Но още не сте чули най-интересното — каза Поли, а гласът й издаваше нетърпението на страстна клюкарка. — Изглежда, че през 1905, в нощта преди празненството по случай шестнайсетия рожден ден на Мили, госпожа Паркър е била в кухнята, украсявала голяма торта за момичето. А Мили се промъкнала изотзад и я намушкала четири пъти в гърба.

Без да съзнава какво прави, Пол строши надве молива, който стоеше в ръката му, откакто бе написал името на Поли върху листчето. Едното късче изпадна от дланта му, претърколи се по масата и падна на пода.

— Намушкала собствената си майка? — попита той с надеждата, че не е чул правилно.

— Страхотно, нали?

— И я убила? — думите едва излязоха от устата му.

— Не. Доктор Моъм казва, че според вестникарските статии от онова време, момичето е използвало нож с много късо острие. Не е могъл да се забие достатъчно дълбоко, за да предизвика наистина сериозни поражения. Не са били засегнати жизненоважни органи или кръвоносни съдове. Луиз Паркър — така се казвала майката — успяла да грабне някакъв сатър от кухненския рафт. С него опитала да държи момичето на разстояние. Но ми се струва, че Мили трябва да е била съвсем превъртяла, защото отново се нахвърлила срещу госпожа Паркър, та се наложило майката да използва сатъра.

— Господи Исусе.

— Да-а — каза Поли — тя явно се наслаждаваше на неговото изумление. — Доктор Моъм казва, че забила тоя сатър право в гърлото на своята дъщеря. Ама така, че главата на момичето била почти отсечена. Това не е ли ужасно? Но какво ли друго е можела да направи? Иначе просто би позволила на малката да я наръга с онзи нож.

Вцепенен, Пол се замисли за вчерашния лечебен сеанс с хипнотична регресия, който Керъл му описа по-подробно. Спомни си онази част, в която Джейн твърдяла, че е Милисънт Паркър и настоявала да дава писмени отговори, като написала, че не може да говори, защото главата й била отсечена.

— На телефона ли сте? — попита Поли.

— О. Ъ-ъ… съжалявам. Има ли още нещо за разказване?

— Още? — възкликна Поли. — Че това не беше ли достатъчно?

— Да — каза той. — Съвършено сте права. Достатъчно беше. Повече от достатъчно.

— Не знам дали тази информация може да помогне някак на доктор Трейси.

— Сигурен съм, че ще бъде от полза.

— Не виждам каква връзка може да има между това и момичето, което тя доведе вчера със себе си.

— И аз не виждам — отвърна Пол.

— Искам да кажа, не е възможно момичето да е Милисънт Паркър. Милисънт Паркър е мъртва от седемдесет и шест години.

* * *

Грейс стоеше изправена пред масата в своя кабинет и гледаше отворения върху нея тълковен речник.

РЕИНКАРНАЦИЯ^[1]

1. Доктрината, че душата след смъртта на тялото се завръща на земята в друго тяло или форма.

2. Прераждане на душата в ново тяло.

3. Нова инкарнация или въплъщение, например наличност.

Глупост? Безсмислица? Суеверие? Идиотщина?

Преди време, не толкова отдавна, това щяха да са всички думи, които тя би използвала, за да напише своето собствено презрително определение за реинкарнация. Но вече не. Сега — не.

Затвори очи и с нищожни усилия успя да върне в съзнанието си образа на горящата къща. Грейс не просто си я представяше; тя беше вътре, удряше с юмруци по портите на подземния килер. Вече не се казваше Грейс Митовски; тя бе Рейчъл Адамс, лелята на Лора.

Сцената с пожара не беше единственият епизод от живота на Рейчъл, който тя си спомняше съвършено ясно. Познаваше и най-интимните мисли на тази жена, нейните надежди, мечти, смрази и страхове, споделяше най-дълбоко пазените й тайни, защото тези мисли, надежди, мечти, страхове и тайни някога са били и нейни собствени.

Тя отвори очи — необходими й бяха секунди, за да ги фокусира отново върху днешния свят.

РЕИНКАРНАЦИЯ

Затвори речника.

„Господ да ми е на помощ, помисли тя, настина ли вярвам на всичко това? Възможно ли е да съм живяла и преди? Керъл да е живяла преди? А и момичето, което наричат Джейн Доу?“

Ако това беше истина — ако в действителност неведоми сили й позволяваха да си спомни своето предишно съществуване като Рейчъл Адамс, за да спаси живота на Керъл в нейното настоящо прераждане — тогава тя губеше ценно време.

Вдигна телефона, трябваше да се обади на семейство Трейси, но се чудеше как, за Бога, ще ги накара да й повярват.

От него не се чуваше никакъв звук.

Тя натисна няколко пъти бутоните в леглото на слушалката.

Нищо.

Постави я обратно и проследи с поглед кабела встрани от бюрото до стената, да не би случайно щепселът да е излязъл от контактчето. Не беше изключен; беше прегризан. Прегризан надве.

Аристофан.

Тя си припомни и други неща, казани от Палмър Уейнрайт в градината: „Има сили, тъмни и могъщи сили, които искат да видят как всичко се случва според тяхната зла воля. Тъмни сили, които се хранят с човешкото нещастие. Те искат да видят края на тази история, но изпълнен с безсмислена жестокост и кръв… Съществуват тайни, противостоящи една на друга сили… добро и зло, праведно и грешно. Ти си от праведната страна, Грейс. Но котаракът — о, той е друго нещо. По всяко време трябва да си нащрек с котарака.“

Спомни си също и момента, в който започнаха да се случват всички свръхестествени събития и разбра, че котаракът още от самото начало е бил неотделим от тях. Сряда, миналата седмица. Денят, когато се събуди внезапно от следобедната си дрямка — излетя от кошмара, свързан с Керъл, — а в небето зад завесите на кабинета изтрещяха безброй ослепителни мълнии. Тя тръгна, залитайки, към най-близкия прозорец, и докато стоеше пред стъклото върху своите несигурни, болни от артрит нозе, все още полусъбудена и полусънена, я изпълни мрачното усещане, че от кошмара й заедно с нея, в реалния свят, се е промъкнало нещо чудовищно, някакво демонично създание с хищна усмивка върху лицето си. Чувството изглеждаше тъй истинско и действително, че няколко секунди я беше страх да се обърне и погледне тъмната стая зад себе си. После бе пропъдила тази безумна мисъл от главата си — бе решила, че тя не е нищо друго, освен ледена утайка от нейния кошмар. Но сега, разбира се, знаеше — не е трябвало да я отхвърля толкова бързо. В стаята, освен нея, тогава наистина имаше нещо странно — дух; нечие присъствие; наричайте го както щете. То беше там. А сега живееше в котарака.

Тя излезе от, кабинета и тръгна бързо по коридора.

В кухнята откри, че и там телефонният кабел е прекъснат със зъби.

Нямаше и следа от Аристофан.

Въпреки това Грейс знаеше, че той е наблизо, вероятно достатъчно близо, за да я наблюдава. Усещаше нечие присъствие — на котарака, или може би на някой друг.

Ослуша се. Къщата беше прекалено тиха.

Изпита желание да премине няколкото стъпки, оставащи до кухненската врата, да я отвори смело, и бързо да се отдалечи от къщата. Но имаше сериозни подозрения, че всеки опит за напускане ще предизвика моментално и жестоко нападение.

Представи си котешките нокти, челюстта и зъбите. Аристофан беше не само домашен любимец, забавен сиамец с умно, рунтаво лице. Всъщност той представляваше и една малка, но съвършена машинка за убиване; единствено крехката черупка на опитомяването сдържаше неговия смъртоносен инстинкт. Мишките, птиците и катериците не само се отнасяха почтително, но изпитваха ужас от него. Но можеше ли да убие възрастна жена?

„Да, помисли тя с тревога. Стига да се нахвърли върху гърлото или очите ми от засада, Аристофан би могъл да ме убие.“

Щеше да стори най-добре, ако останеше вътре в къщата и не се изпречваше на пътя му, докато не се въоръжи както подобава, тъй че да е уверена в спечелването на всяка битка.

Оставаше единствено телефонът в спалнята на втория етаж. Тя внимателно изкачи стълбите, макар и предварително да знаеше, че там връзката ще е също прекъсната.

Прекъсната беше.

Но в спалнята имаше нещо, заради което си струваше да направи пътешествието дотам. Оръжието. Тя издърпа най-горното чекмедже на нощното шкафче и измъкна заредения пистолет, скрит в него. Предчувстваше, че той ще й свърши работа.

Съскане. Шумолене.

Зад гърба й.

Още преди да се извърне и пресрещне своя противник, той успя да се вкопчи в нея. Направи скок от пода към леглото, а оттам — върху гърба й, удряйки я със сила, от която тя почти загуби равновесие. Залитна напред и замалко не се стовари върху пода заедно с нощната лампа.

Аристофан съскаше, пръскаше слюнки, дращеше и се бореше за опорна точка върху нейния гръб.

За щастие тя остана изправена върху краката си. Завъртя се и разтърси тяло, правеше неистови усилия да го отхвърли от себе си, преди той да й нанесе сериозни рани.

Ноктите му бяха забити като куки в нейните дрехи. Въпреки че носеше и блуза, и пуловер, тя чувстваше как две режещи като бръснач остриета пробиват кожата й — две точки на изгаряща болка. Нямаше да я пусне.

Тя вдигна рамене колкото можа, сви глава надолу и притисна брадичката си плътно към гърдите — това беше най-добрият възможен начин да запази своята шия. Замахна с юмрук зад гърба си, удряйки само въздуха, после опита отново, но този път удари котарака твърде леко, за да му причини каквото и да е.

Въпреки това Аристофан изпищя яростно и се нахвърли върху врата й. Нападението му беше осуетено от нейните свити рамене и гъста коса, която влизаше в устата му и го задавяше.

Никога през живота си не бе желала нещо тъй силно, както желаеше сега да убие малкия мръсник. Той вече не беше любимото домашно животинче с познати привички; бе се превърнал в чужд, омразен звяр — затова в душата й вече нямаше и сянка от предишната обич към него.

Жадуваше да й се удаде възможност за употреба на оръжието, което стискаше в своята дясна ръка, но нямаше начин да стреля по него, без в същото време да застреля и себе си.

Тя продължаваше да замахва към гърба си отляво, въпреки болезненото несъгласие на артрита в рамото, който се обаждаше рязко при всеки неин опит да извие ръка нагоре и назад под толкова неестествен ъгъл.

Все пак котаракът изостави поне за миг своите неуморни, макар и досега безуспешни опити да се докопа до нейната шия. Той заби нокти в прелитащия покрай него юмрук и раздра кожата върху кокалчетата на китката.

Нейните пръсти веднага станаха лепкави от кръвта. Боляха тъй силно, че в очите й се появиха сълзи.

Така и не можа да разбере дали видът или мирисът на кръв вляха нови сили у малкия звяр. Той изврещя с някакво неистово ликуване.

През ума на Грейс мина немислимото — че ще изгуби тази битка.

Не!

Тя напрегна цялото си същество срещу парализиращия страх, който заплашваше да отнеме силите й, опита се да прочисти своето затлачено от паника съзнание и изведнъж й хрумна идея, която, помисли тя, би могла да спаси нейния живот. Започна да прави несигурни крачки към най-близката гола стена, вляво от тоалетната масичка.

Котаракът здраво се държеше за нейния гръб, упорито притискаше озъбената си муцуна към тила й, съскаше и ръмжеше. Бе решен на всяка цена да си пробие път до скритата шия и да разкъса жизненоважните вени.

Когато доближи стената, Грейс се обърна гърбом към нея и се стовари отгоре с цялата си тежест, като притисна здраво звяра между себе си и тапета отзад, мачкаше го силно със своето тяло, надяваше се да му счупи гръбнака. Внезапният удар предизвика рязка болка в нейните рамене и заби още по-силно ноктите на животното в гръбните й мускули. Писъкът на котарака беше толкова силен и свиреп, че почти би могъл да счупи някой сервиз от фин кристал, и звучеше досущ като виковете на човешко бебе. Но от това хватката му не отслабна. Грейс се отблъсна от стената, тръшна се върху нея отново, зверчето изпищя като преди, но продължаваше да се държи здраво. Тя отново се хвърли напред, искаше да направи трети опит за унищожаване на своя противник, но още преди да се стовари върху него, котаракът я пусна. Тупна върху пода, претърколи се, скочи на крака и побягна, но със свита предна дясна лапа.

Добре. Беше го ранила.

Тя се облегна върху стената, повдигна 22-калибровия пистолет, който продължаваше да държи в дясната си ръка, и натисна спусъка.

Нищо.

Беше забравила да вдигне предпазителя.

Котаракът притича през отворената врата и изчезна в коридора на втория етаж.

Грейс стигна до вратата, затвори я, и се отпусна уморено върху нея. Дишаше тежко.

Нейната лява ръка беше одраскана и кървеше, гърбът й също бе надупчен на десетина места от острите нокти, но тя спечели първия рунд. Котаракът накуцваше; беше ранен — може би толкова сериозно, колкото и тя — но именно той се оттегли първи.

„Обаче не бързай да се радваш“, каза си. „Все още е рано.“

Поне докато не се измъкнеше от къщата жива и не се убедеше, че Керъл също е в безопасност.

* * *

След обезпокоителния телефонен разговор, който проведе с администраторката от „Моъм и Кричтън“, Пол беше адски объркан и не знаеше какво да предприеме.

Поне не можеше да пише. Това беше сигурно. Не можеше да откъсне мислите си от Керъл достатъчно дълго, за да продължи развитието на сюжета в своя роман, пък било то и с едно изречение.

Искаше да се обади на Линкълн Уърт в полицейския участък и да го помоли за изпращането на някой помощник-шериф, който би посрещнал Керъл и Джейн при пристигането им на вилата. Искаше те да се върнат в къщи. Но си представяше и възможния разговор с детектив Уърт, а тази мисъл го плашеше:

— Искате помощник-шерифът да ги очаква на вилата?

— Точно така.

— Защо?

— Мисля, че жена ми е в опасност.

— Каква опасност?

— Струва ми се, че момичето, Джейн Доу, може да употреби насилие. Възможно е дори да я убие.

— Защо мислите така?

— Защото под хипноза твърдяла, че е Мили Паркър.

— Коя е тя?

— Преди време Мили Паркър се опитала да убие своята майка.

— Така ли? Кога се е случило това?

— В 1905.

— Но, за Бога, в такъв случай тя днес ще е малко старичка. А детето е само на четиринайсет или петнайсет.

— Не разбирате. Мили Паркър е мъртва от около седемдесет и шест години и…

— Момент, момент! Какво, по дяволите, казвате вие? Че жена ви може да бъде убита от някакво дете, което е умряло преди почти цял век?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава какво искате да кажете?

— Ами… не знам.

Уърт би помислил, че цяла нощ се е наливал в някоя кръчма или пък сутринта е отворил око с два фаса добра „трева“.

Освен това не беше честно спрямо Джейн да я обвинява публично, че е възможно в бъдеще да извърши убийство. Може би Керъл бе права. Вероятно детето е само жертва. С изключение на казаното под хипноза, тя действително изглеждаше неспособна на насилие.

Но от друга страна, защо бе избрала именно Милисънт Паркър, неосъществената убийца, измежду всички личности, за които би могла да се представи? Откъде знаеше това име? Самата му употреба не означаваше ли вече потенциална враждебност?

Пол завъртя своето работно столче встрани от бюрото и се загледа в сивотата зад стъклото на прозореца. Вятърът се усилваше с всяка изминала минута. Облаците бързо препускаха на запад по небето, като че ли бяха огромни, бързоходни и мрачни фрегати с издути платна в буреносно-оловен цвят.

ОСТРИЕ, СМЪРТ, КРЪВ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ.

„Трябва да тръгвам за вилата“, помисли той, обхванат от внезапна решителност, и се изправи.

Може би тази история с Милисънт Паркър го тревожеше прекалено, но не можеше просто да си седи тука и да се чуди…

Влезе в голямата спалня, за да нахвърля това-онова в куфара. След кратко колебание реши да сложи вътре и 38-калибровия си револвер.

* * *

Момичето се обади:

— Още колко остава до къщата?

— Двайсетина минути — отвърна Керъл. — Обикновено цялото пътуване трае около два часа и петнайсет минути, а днес се движим съвсем по разписание.

В планините ухаеше на хлад и зеленина. Изкусната ръка на есента вече бе обагрила някои дървета, и повечето от тях — освен вечнозелените — щяха да променят цвета на листата си през следващите няколко седмици. Но днес още преобладаваха зелените оттенъци, само тук-там нещо жълтееше, а червените петна бяха съвсем редки. Краищата на гората — там, където тя свършваше пред някоя полянка или до пътя — се украсяваха от няколко вече прецъфтяващи, сини, бели и морави, диви цветя.

— Красиво е тук горе — каза Джейн, докато вземаха един завой по двулентовия второстепенен път. Склонът отдясно, слизащ до самата макадамова настилка, беше покрит от яркозелени туфи рододендронови храсти.

— Обичам планините на Пенсилвания — рече Керъл. От седмици не се бе чувствала тъй приятно отпусната. — Толкова е спокойно тука. Но почакай да видиш как е в къщата след като минат ден-два. Ще забравиш за съществуването на останалия свят.

След завоя тръгнаха право нагоре, а сведените клони на дърветата образуваха тунел над части от пътя. Но на местата, където в клонака имаше пролука, достатъчна да открие малко от небето, по него не се виждаше нищо друго, освен огромни сиво-черни облаци, скупчени в надигащи се, грозни, застрашителни форми.

— Ще ми се да вярвам, че няма някой дъжд да развали първия ни ден горе — каза Джейн.

— Дъждът не може да развали нищо — увери я Керъл. — Наложи ли се да останем вътре, просто хвърляме цяла камара цепеници в голямата зидана камина и си опичаме няколко кренвирша на закрит огън. Освен това целият килер е пълен с какви ли не игри — с тях времето тече много бързо при дъждовни дни. „Монопол“, „скрабъл“, „Отгатни“, „Шанс“, „Боен Кораб“ и още поне десетина други. Мисля, че ще успеем да избегнем „вилната треска“.

— Ще бъде страхотно — каза Джейн с възторг.

Дървесният свод се разтвори над тях и оттам се видяха мрачните валма на септемврийските облаци.