Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mask, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живко Христов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Маска
Превод: Живко Христов
Художник: Петър Станимиров
Печат „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
Втора глава
Същата сряда следобед, след като обядва със зеленчукова супа „Кембълс“ и препечен сандвич със сирене, Грейс Митовски влезе в своя кабинет и се сви на канапето за да поспи около час. През деня тя никога не лягаше в спалнята, защото така всичко изглеждаше някак много сериозно, и въпреки че през последната година си дремваше три-четири пъти в седмица, още не можеше да се примири с факта, че се нуждае от следобедна почивка. Според нея сънят през деня беше само за деца, и стари хора с изтощени и изчерпани от живота сили. Тя вече не беше в детството си — нито първото, нито второто, благодаря — и макар наистина да бе възрастна, изобщо нямаше чувството, че е изтощена или с изчерпани сили. От излежаването посред бял ден се усещаше мързелива, а тя не можеше да прости ничий мързел, особено своя. Затова подремваше на канапето в кабинета, лежеше с гръб към прозорците с щори, а монотонното тиктакане на часовника върху огнището я унасяше.
На седемдесет умът на Грейс продължаваше да е все тъй активен и подвижен както и преди. Качествата на нейното сиво вещество изобщо не бяха започнали да се влошават; само тялото й изневеряваше, причинявайки мъка и безсилие. В ръцете й вече се обаждаше артритът, а когато влажността бе висока — като днес — страдаше и от тъпа, но непрестанна болка в ставите на раменете. Въпреки че правеше всички упражнения от лекарските препоръки и всяка сутрин изминаваше две мили[1] пеша, усещаше все по-големи трудности при поддържането на мускулния си тонус. През целия си живот, още от малко момиче, тя прекарваше най-много време с книгите, обичаше ги, способна беше да чете през цялата сутрин, целия следобед и по-голямата част от вечерта без да се уморят очите й; но напоследък само след два часа четене те започваха да смъдят и парят. Всички тези недъзи на старостта я изпълваха с изключително негодувание и тя се бореше с тях, макар и да знаеше, че е обречена да загуби тази война.
В сряда следобед тя отново се оттегли от бойното поле за да потъне за малко в царството на Морфея. Заспа само две минути след като се опъна върху канапето.
Грейс не сънуваше често, а още по-рядко я спохождаха лоши сънища. Но в сряда следобед, между покритите с книги стени на кабинета, в съня й непрекъснато я преследваха кошмари. Няколко пъти се обръща в леглото, полубудна, и чуваше собственото си тежко и уплашено дишане. Единия път, изплувайки от някакво страшно и ужасяващо видение, се чу как вика без думи от уплаха и разбра, че подскача върху канапето, гърчи се и измъчва болните си рамене. Опита да се събуди съвсем, но не можа; нещо в съня й, нещо тъмно и застрашително, протегна ледените си лепкави ръце и я дръпна надолу, обратно към съня, надолу, надолу, чак до някакво мрачно място, където безименно създание бърбореше нещо на непознат език, ломотеше и се хилеше със задавян от лиги глас.
След един час, когато се събуди окончателно и успя да се отскубне от лапите на съня, разбра, че стои права в средата на сумрачната стая, на няколко стъпки от канапето, но изобщо не помнеше да е ставала. Цялата трепереше, потънала в пот.
— Трябва да кажа на Керъл Трейси.
— Да й кажеш — какво?
— Да я предупредя.
— Да я предупредиш — за какво?
— То идва. О, Господи…
— Какво идва?
— Същото като в съня.
— Кой сън?
Споменът за кошмара вече почваше да се размива в паметта й; спомняше си само откъслечни моменти и всички несвързани образи се изпаряваха бързо като парченца сух лед. Спомняше си единствено, че Керъл участваше в събитията и бе в ужасна опасност. И някак разбираше, че този сън е нещо повече от обикновен сън…
След като споменът за кошмара отслабна, Грейс осъзна с неприятно чувство колко тъмен е кабинетът. Преди да задреме, беше изключила всички лампи. Щорите бяха спуснати до една и единствено през тесните цепнатини между летвите влизаха тънките остриета на оскъдна светлина. Тя имаше абсурдното, но упорито усещане, че нещо от съня й е останало в стаята, нещо лошо, зло, преродено по магически начин от творение на въображението в създание от плът, нещо, което сега клечеше в ъгъла, чакаше, дебнеше.
— Престани!
— Но сънят беше…
— Просто сън.
Опънатите по ръбовете на щорите нишки светлина рязко заблестяха, отново потъмняха, после пак засветиха ярко от светкавиците навън. Веднага последва разтърсващ покрива гръмотевичен удар, отново светкавици, неимоверно много синьо-бели експлозии една след друга, и от това поне половин минута цепнатините в щорите приличаха на прегарящи електрически проводници, нажежени до бяло и искрящи от късото съединение.
Все още като пияна след съня и малко объркана, Грейс стоеше по средата на затъмнената стая, поклащаше се напред-назад, слушаше гръмотевиците и вятъра и гледаше непрестанния пулс на светкавиците. Жестокостта и силата на тази буря й се сториха нереални, затова тя реши, че все още се намира под въздействието на съня и очите й не възприемат точно видяното. Не можеше навън времето да е тъй свирепо, както изглеждаше.
— Грейс…
Тя помисли, че дочува как някой я вика по име иззад най-високата част на рафтовете с книги, точно зад гърба й. Съдейки по неразчлененото, изкривено произношение, устата му трябваше да е силно деформирана, нечовешка.
„Няма нищо зад мене. Нищо!“
Но все пак не посмя да се обърне.
Когато най-накрая светкавиците спряха и безкрайното кресчендо на гръмотевиците отслабна, въздухът изглеждаше още по-гъст от преди минута. Едва смогваше да поеме въздух. Стаята също беше станала по-тъмна.
— Грейс…
Обгърна я смазваща клаустрофобия. Потъналите в мрак стени сякаш се огънаха и запълзяха бавно към нея, стаята искаше да я смачка, докато се превърне в ковчег точно по мярка.
— Грейс…
Тя тръгна към най-близкия прозорец, спъна се, удари крака си в бюрото и почти падна връз проводника на настолната лампа. Със схванати и непокорни пръсти направи няколко неловки опита да отвори щорите с лоста. Накрая летвите се завъртяха докрай и в кабинета нахлу сивата, но дългоочаквана светлина; Грейс присви очи, но усети облекчение. Наведе се към щорите и се загледа в покритото с облаци небе, мъчеше се да овладее безумното желание да извърне глава зад рамото си, да погледне и види дали в действителност там има нещо чудовищно с лице, изкривено в гладна гримаса. Поглъщаше въздуха с дълбоки, шумни въздишки, като че ли поглъщаше самата дневна светлина, а не тежкия въздух.
Къщата на Грейс се намираше върху малка могила, в края на тиха уличка, под сенките на няколко големи бора и една огромна плачеща върба; от прозореца на кабинета си тя виждаше придошлата от дъжда река Сускехана, отдалечена на две мили. Харисбърг, столицата на щата, се простираше уморено и някак тържествено по двата й бряга. Облаците бяха натежали ниско над града и развяваха рошавите си бради от мъгла, която скриваше горните етажи на най-високите сгради.
Когато вече престана да премигва от сънливост и пропъди замайването от главата си, а нервите й престанаха да звънят като струни, тя се извърна и огледа стаята. През тялото й премина тръпка на облекчение и разплете завързаните възли в нейните мускули.
Беше сама.
Бурята временно бе отслабнала и тя чуваше цъкането на часовника върху камината. Единственият звук в стаята.
„Да, по дяволите, сама си“, каза си тя презрително. „Какво очакваше да видиш? Зелен таласъм с три очи и паст, пълна с остри зъби? Грижи се по-добре за себе си, Грейс Луиз Митовски, или ще свършиш в някой приют, клатушкайки по цял ден люлеещ се стол, говорейки в унес с познати призраци, а в това време усмихнати милосърдни сестри ще бършат лигите от увисналата ти брадичка.“
Беше прекарала толкова години в активна умствена работа, че мисълта за пълзящото старческо слабоумие я плашеше повече от всичко останало. Знаеше, че също както преди, още може да реагира бързо и уместно. Но утре, вдругиден? Тъй като имаше медицинско образование и не бе престанала да чете специализирана литература дори и след като приключи с психиатричната си практика, тя знаеше всички най-нови постижения в борбата с това заболяване и също, че само петнайсет процента от възрастните хора страдат от него. Освен това повече от половината случаи можеха да се лекуват с правилно хранене и упражнения. Знаеше добре, че възможността да пострадат нейните умствени възможности е съвсем малка, около едно към осемдесет. И все пак, въпреки че съзнаваше свръхчувствителността си към тази тема, продължаваше да се тревожи. И точно затова беше съвсем разбираемо защо я разстрои толкова несвойственото за нея усещане, че в стаята й преди миг е имало нещо, нещо враждебно и… свръхестествено. Като вечен скептик, който едва ли имаше търпение да изслушва съветите на астролози, екстрасенси и други от тая пасмина, тя не можеше да оправдае дори една мимолетна вяра в подобни суеверни глупости; според нея подобни вярвания бяха… е, да кажем… малоумни.
Добре, но мили Боже, какъв кошмар беше това!
Никога преди не бе преживявала сън дори с една десета от ужаса на този. Въпреки че жестоките подробности съвсем излетяха от ума й, все още си си спомняше ясно настроението — страха, свиващия сърцето ужас, който изпълваше всеки противен образ, всеки съскащ звук.
Тя потрепери.
Започваше да усеща потта, която сънят беше изцедил от нея, като тънък слой лед върху кожата си.
Другото, което можеше да си припомни от съня, беше Керъл. Пищяща. Викаща за помощ.
В редките сънища на Грейс досега не се бе появявала Керъл и сега тя се изкушаваше да възприеме нейното присъствие там като предупреждение за опасност, като лоша поличба. Но разбира се, нямаше нищо чудно в това, че Керъл може да участва в един от сънищата на Грейс, защото темата за близкия човек в опасност се срещаше често в кошмарите. Всеки психолог можеше да го потвърди, а Грейс беше психоложка, и то — добра, въпреки че вече трета година не работеше активно. Тя бе силно привързана към Керъл. Ако имаше собствено дете, не би го обичала повече, отколкото обичаше Керъл.
За първи път тя срещна това момиче преди шестнайсет години, когато Керъл беше една сърдита, непокорна, твърдоглава непълнолетна закононарушителка, родила неотдавна бебе, като едва не бе починала при раждането, и след този травматизиращ епизод — изпратена в заведение за младежи-престъпници, защото притежавала марихуана и по куп други обвинения. По онова време, освен частната си психиатрична практика, Грейс отдаваше осем часа в седмица за безплатна помощ на претовареното ръководство в изправителното училище, където бе задържана Керъл. Тя изглеждаше непоправима, решена да срита в зъбите всеки, който й се усмихне, но дори тогава личаха нейната интелигентност и вродена доброта — който и да погледнеше достатъчно отблизо, би ги видял под грубата външност. А Грейс наистина се вгледа добре и остана развълнувана и силно впечатлена. Пресилено грубият език, злият нрав и аморалното позьорство на момичето се оказаха само защитни механизми, щитове, зад които криеше себе си от физическото и психическо насилие, упражнявано от нейните родители.
Изравяйки постепенно чудовищните подробности от ужасния семеен живот на Керъл, Грейс все повече се убеждаваше, че изправителното училище съвсем не е подходящото място за това момиче. Тя използва своето влияние в съда за да освободи Керъл безсрочно от опеката на родителите й. По-късно уреди да осинови Керъл. Виждаше, че момичето отговаря на любовта и насърчението, наблюдаваше как тя израства и от затворен, егоцентричен, саморазрушителен тийнейджър се превръща в приятна, сигурна в себе си и достойна за възхищение млада жена със своите надежди и мечти, жена чувствителна и с характер. От своята роля в тази вълнуваща промяна Грейс бе изпитала най-дълбокото удовлетворение през целия си живот.
Единственото нещо във връзката й с Керъл, за което наистина съжаляваше, беше нейното съдействие да се даде бебето за осиновяване. Но нямаше друга разумна алтернатива. Просто Керъл още нямаше финансовите възможности, емоционалните и умствени качества да се грижи за детето. Под тежестта на тази отговорност тя никога нямаше да получи възможност за израстване и промяна. Щеше да е нещастна цял живот и би направила и детето си нещастно. За съжаление дори сега, след шестнайсет години, Керъл чувстваше вина, че е изоставила своето дете. Това чувство я завладяваше на всяка годишнина от неговото раждане. На този черен ден Керъл потъваше в дълбока депресия и ставаше необичайно необщителна. Изключителната болка, която изпитваше единствено тогава, доказваше дълбочината и неотслабващата сила на вината, която тя, макар и в по-малка степен, носеше у себе си през цялата година. Грейс съжаляваше, че не бе предвидила тази реакция, желаеше да е сторила нещо повече за разсейването на това чувство за вина у Керъл.
„В края на краищата аз съм психолог“, мислеше тя. „Трябваше да очаквам това.“
Може би след като Керъл и Пол осиновяха нечие дете, Керъл щеше да почувства, че тежестта върху везните е поне изравнена. Осиновяването можеше да облекчи малко чувството за вина, макар и след време.
Грейс се надяваше да стане така. Тя обичаше Керъл като собствена дъщеря и желаеше само най-доброто за нея.
И разбира се, не можеше да понесе мисълта, че е възможно да загуби Керъл. Следователно нейната поява в кошмара изобщо не криеше никакви тайни. И със сигурност не беше лоша поличба.
С дрехи, полепнали от изсъхващата пот, Грейс се обърна отново към прозореца на кабинета, търсейки топлина и светлина, но денят беше студен, пепелявосив и неприятен. Вятърът притискаше стъклото и виеше тихо под стрехите на горния етаж.
Някъде в града, близо до реката, в дъжда и мъглата се издигаше мътна колона от дим. Не я забеляза преди минута, но не бе възможно да се е издигнала току-що; толкова дим не можеше да се появи само за няколко секунди. Даже и от това разстояние тя виждаше езиците на пламъка в основата на тъмната колона.
Чудеше се дали светкавиците са свършили тази работа. Припомни си техните блясъци и страшния рев на бурята в първите секунди след като се събуди. Тогава, замаяна и с блуждаещ поглед, тя помисли, че нейните притъпени от съня сетива я подвеждат и изключителната жестокост на тези гръмотевици е донякъде илюзорна, дори въображаема. Възможно ли бе все пак тези невероятни, разрушителни, непрекъснати светкавици да са истински?
Тя погледна ръчния си часовник.
Любимата й радиостанция трябваше да излъчи ежечасните си новини след по-малко от десет минути. Може би щяха да кажат нещо за пожара и гръмотевиците.
След като изправи подвижните облегалки на канапето, тя излезе от кабинета и забеляза Аристофан в другия край на коридора, близо до външната врата. Седеше с изправени предни лапи и вдигната глава, увил опашка около себе си, като че ли искаше да каже; „Сиамската котка е най-хубавото нещо на земята, а аз съм един изключително красив екземпляр от този вид, не смейте да забравяте това.“
Грейс протегна ръка към него, потривайки бързо палец и показалец:
— Пис-пис-пис.
Аристофан не помръдна.
— Пис-пис-пис. Ела тука, Ари. Хайде, скъпи.
Аристофан се изправи и през вратата от лявата си страна влезе в тъмната всекидневна.
— Проклет упорит котарак — в гласа й имаше обич.
Тя влезе в банята на долния етаж, изми лицето и среса косата си. Обичайната грижа за външния вид отвлече нейните мисли от кошмара. Постепенно започна да се отпуска. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Изплакна ги с няколко капки от препарата „Мюрин“.
Когато излезе от банята, Аристофан отново стоеше в коридора и я наблюдаваше.
— Пис-пис-пис — опита се да го примами тя.
Той я гледаше без да мига.
— Пис-пис-пис.
Аристофан се изправи, вдигна глава и се втренчи в нея с любопитни, блеснали очи. Когато пристъпи към него, той й обърна гръб и бързо се изплъзна, като хвърли само един поглед назад, а после отново изчезна във всекидневната.
— Добре — каза Грейс. — Добре, проклетнико. Прави каквото щеш. Презирай ме, щом така ти харесва. Но няма да е зле да погледнеш довечера дали има храна „Мяу Микс“ в купичката ти.
В кухнята тя включи осветлението, а после — радиото. Станцията се чуваше доста добре, въпреки непрекъснатото прашене от атмосферното електричество на бурята.
Докато подаваше ухо на историите за икономически кризи, ужасяващите разкази за отвличания на самолети и слуховете за нова война, Грейс постави нов хартиен филтър в машинката за кафе, напълни съдчето вътре с едро смляно колумбийско и добави половин лъжичка цикория. За пожара съобщиха едва в края на новините, и то — съвсем кратко. Репортерът не знаеше нищо друго, освен че светкавиците са ударили две сгради в центъра на града и едната от тях, някаква черква, в момента гори. Но обеща повече подробности след половин час.
Когато кафето беше готово, Грейс си наля малко. Постави каничката си върху малката маса до единствения прозорец в кухнята, издърпа отдолу един стол и седна.
Безбройните рози в задния двор — червени, розови, оранжеви, бели, жълти — изглеждаха свръхестествено ярки, почти светещи, върху пепелявия фон на дъждовното небе.
С утринната поща бяха пристигнали две списания по психология. Грейс разлисти първото с приятно очакване.
По средата на една статия за новостите в криминалната психология, когато привършваше първата си каничка кафе, а радиото замлъкна между две песни, в тези няколко кратки секунди мъртва тишина, тя дочу шум от потайно движение зад гърба си. Обърна се, както седеше на стола, и видя Аристофан.
— Да се извиниш ли си дошъл? — попита го тя.
После разбра, че той изглежда я е дебнел изотзад и сега, когато го изненада, стоеше вцепенен; всяко мускулче на малкото му тяло бе като свита пружина, а козината му — настръхнала по неговия извит гръб.
— Ари? Какво ти става, глупаво коте?
Той се завъртя бясно и хукна вън от кухнята.