Дийн Кунц
Маска (14)

Тринадесета глава

Бяха донесли много храна в картонени кутии и хладилни сандъчета с лед. Прехвърлиха всичко в шкафовете и хладилника, като постигнаха взаимно съгласие да прескочат обяда, за да изпитат от вечерята за чревоугодници пълна наслада, непомрачена от никакво чувство за вина.

— Е, добре — каза Керъл, измъквайки някакъв списък от едно кухненско чекмедже. — Ето какво трябва да направим, ако искаме това място да стане пригодно за живеене. — Тя започна да чете от листа:

— Свалят се найлоновите калъфи от мебелите; навсякъде се забърсва праха; изтърква се кухненската мивка; почиства се банята; на леглата се поставят чаршафи и одеяла.

— Ти на това почивка ли му викаш?

— Че какво толкова? Не ти ли звучи като програма на увеселително заведение?

— Направо възхитително.

— Е, къщата не е чак толкова голяма. Двете с тебе можем да се справим с всички задачи от списъка за час-час и половина.

Едва бяха започнали, когато на вратата се почука. Беше Винс Джървис, пазачът на зоната. Представляваше едър мъж с гръден кош като бъчва и огромни рамене, огромни мускули, огромни ръце, а и усмивката му имаше подобни размери.

— Просто си правя обиколката — обясни той. — Видях колата ви. Реших да ви кажа „добър ден“.

Керъл го запозна с Джейн, а нея представи като своя племенница (удобна, но безобидна лъжа), размениха си няколко любезности, след което Джървис каза:

— Доктор Трейси, а къде е другият доктор Трейси? Иска ми се и на него да река „добре дошъл“.

— О, в момента не е с нас — обясни Керъл. — Сигурно ще пристигне в събота, първо трябва да свърши една важна работа, която не търпи отлагане.

Джървис се понамръщи.

Керъл го попита:

— Нещо не е наред ли?

— Ами… ние с жената, искахме нещо да мръднем до града, малко на пазар, нали, може я някое кино да видим, я да му хапнем една ресторантска вечеря. Това го правим почти всеки петък следобед, знаете. Но сега тука няма жива душа освен вас двете с Джейн. Е, утре, защото нали е събота, ще дойдат, ама стига това, времето де, да не ги уплаши всичките, та да си останат по къщите. Обаче тая вечер май никой няма да дойде, само вие, засега де…

— Не се тревожете за нас — успокои го Керъл. — Ние чудесно ще се оправим. Тръгвайте с Пег за града, както сте решили.

— Ами… аз, хич не ми харесва, дето вие, две жени, нали, оставате в планината тука съвсем самички, жива душа няма на двайсет мили. А, не, никак не ми харесва така.

— Никой няма с пръст да ни закачи, Винс. Пътят минава през специална врата, човек дори не може да я отвори без карта за отключване с код.

— Обаче всеки може да си влезе вътре, стига да му се ходи пеш из планината.

На Керъл й бяха нужни няколко минути и твърде много думи, за да го успокои, но най-накрая той реши, че двамата с жена си могат да следват обичайната си петъчна програма.

Малко след тръгването на Винс започнаха дъждовете. Тихото барабанене на стотици милиони капки, сипещи се върху стотици милиони шумолящи листа успокояваше Керъл.

Но Джейн намираше, че шумът е някак неприятен.

— Не знам защо — каза тя, — но този звук ме навежда на мисли за пожар. Съскане… точно както многобройни пламъци, поглъщащи всичко пред очите ти. Цвърчи, цвърчи, цвърчи…

* * *

Дъждът принуди Пол да намали скоростта до шейсет мили, което също беше твърде бързо за условията на местния път, но ситуацията налагаше да се рискува поне малко.

Чистачките на предното стъкло потупваха ритмично като метроном, а гумите тихо пееха по мокрия макадам.

Денят беше мрачен и ставаше все по-мрачен. Приличаше повече на здрачаване, а не на пладне. Вятърът хвърляше заслепяващи завеси от дъжд над хлъзгавата, мокра настилка, а сиво-кафявите капчици, хвърляни от колелетата на другите автомобили, висяха във въздуха като гъста и кална мъгла.

Понтиакът изглеждаше почти като малка гемия, плаваща сред дълбоките течения на огромен, студен океан, единственото топло и светло кътче на милиони мили наоколо.

Грейс каза:

— Сигурно няма да повярваш на това, което трябва да ти кажа, но реакцията ти ще е съвсем разбираема.

— След днешните събития с мене — отговори Пол, — аз съм готов да повярвам на всичко.

„Може би точно това е било намерението на полтъргайста, помисли той. Вероятно е искал да ме подготви за невероятната история, която трябва да ми разкаже Грейс. Всъщност, ако не ме беше забавил този дух, щях да напусна дома си преди тя да е пристигнала.“

— Ще я разкажа по възможно най-простия и лесноразбираем начин — започна Грейс. — Обаче въпросът не е никак прост и лесноразбираем — тя сгуши разкъсаната си лява ръка в дясната; кървенето бе спряло, и всички рани имаха лепкава коричка. — Историята започва през 1865, в Шипънзбърг. Семейството се казвало Хейвънзууд.

Пол я погледна, изненадан да чуе това име.

Тя беше вперила очи напред, в подгизналите от дъжда земи, през които пътуваха.

— Майката се казвала Вила Хейвънзууд, а името на дъщерята било Лора. Те двете не се разбирали добре. Никак. И двете страни носели вина, но причините за непрестанното им дърлене сега нямат значение за нас. Важното е друго — че един ден, през пролетта на 1865, Вила изпратила Лора да направи пролетно чистене на подземния килер, макар и да знаела отлично за смъртния страх, който момичето изпитвало от това място. Нали разбираш, наказание. А докато Лора била долу в подземието, горе, в къщата, избухнал пожар. Тя изгоряла в смъртоносната подземна клопка. Сигурно е умряла, обвинявайки майка си на първо място затова, че тя я пратила в този капан. Може да е обвинявала Вила и за самото подпалване на къщата — без тя действително да го е сторила. Пожара причинила неволно Рейчъл Адамс, лелята на Лора. Възможно е дори Лора да се е съмнявала, че нейната майка е подпалила къщата нарочно, просто за да се освободи от нея. Това дете имало емоционални проблеми; склонно било да изживява дълбоко подобни мелодраматични състояния. Но и майката имала същите проблеми; тя пък положително притежавала способността да предизвиква параноя. Както и да е, Лора умряла по ужасен начин, и е съвсем сигурно, че нейната последна мисъл е била яростно желание за мъст. Нямало е начин да разбере, че майка й също е загинала в този пожар!

„Значи затова полицаите не можаха да намерят семейство Хейвънзууд, когато Керъл ги накара да търсят, помисли Пол. Трябвало е да се върнат чак в средата на деветнайсети век, за да открият името Хейвънзууд. А вероятно вече не съществуват окръжни архиви от това време.“

Из мъглата отпред се появи бавно движещ се камион и Пол го изпревари. За момент калните струи от неговите големи колелета започнаха да барабанят тъй силно върху ламарината на понтиака, че гласът на Грейс не можеше да се чуе.

След като го отминаха, тя каза:

— От 1865 година досега Лора се стреми към това отмъщение, използвайки поне два, а може би три живота. Реинкарнация, Пол. Можеш ли да повярваш в подобно нещо? Можеш ли да повярваш, че през 1943 Лора Хейвънзууд е представлявала петнайсетгодишно момиче на име Линда Бектърмън, което в нощта преди своя шестнайсети рожден ден се опитало да убие майка си, преродената Вила Хейвънзууд? Истински случай. Линда Бектърмън съвсем пощуряла, преследвала майка си с брадва, за да я посече, но майката преобърнала нещата и в крайна сметка тя убила момичето. Лора не постигнала своята мъст. И ще повярваш ли, че Вила е отново жива, на този път в тялото на нашата Керъл? А и в това, че Лора също живее сега?

— Джейн?

— Да.

* * *

Керъл и Джейн почистиха заедно къщата за час и четвърт. Керъл се зарадва, когато видя, че момичето е много работливо и изпитва голямо удоволствие, ако изпълни добре дори и една слугинска задача.

След като свършиха, си наляха по чаша пепси за награда и се отпуснаха в две големи кресла, обърнати към гигантската камина.

— Рано е още да се захващаме с вечерята — каза Джейн. — А отвън пък е твърде мокро за разходка — тъй че какво предлагаш да играем?

— Ще се съглася с всичко, което ти се струва подходящо. Разгледай цялата купчина в килера с игрите и си избери. Но мисля, че няма да е зле, ако първо ликвидираме въпроса с лечебния сеанс.

— Ще продължаваме ли да правим това, даже когато сме на почивка? — попита момичето. Сега очевидно беше напрегната, въпреки че при започването на предишните сеанси не изпитваше видима тревога, дори и първия път, преди два дни.

— Разбира се, длъжни сме да продължим — отговори Керъл. — След като веднъж сме започнали, ще бъде най-добре да не спираме, всеки ден да правим опит за малко движение напред.

— Е… тогава добре.

— Така. Нека завъртим тези столове така, че да сме една срещу друга.

Пламъкът в огнището проблесна встрани, и накара сенките около камината да танцуват.

А навън дъждът неспирно шумолеше в дърветата, потракваше по покрива и Керъл разбра, че този звук действително напомня шума на още по-силен огън, както беше казала Джейн, затова сега сякаш от всички страни ги заобикаляше съскането и пращенето на пламъци.

Този път за достигането на хипноза й бяха нужни само няколко секунди. Обаче, както и при първия сеанс, минаха почти две минути, преди момичето да достигне онзи период, в който спомените й съществуваха. Но за разлика от преди, сега Керъл не почувства объркване от дългото мълчание.

Най-накрая момичето проговори с Лориния глас:

— Мамо? Това ти ли си? Ти ли си, мамо?

— Лора?

Момичето стискаше силно клепачи. Изричаше думите трудно, гласът й бе напрегнат.

— Ти ли си? Ти ли си, мамо? Мамо?

— Отпусни се — каза Керъл.

Вместо да се отпусне, в нея се появи видимо напрежение. Тя сви рамене и стисна ръцете си в юмруци върху своя скут. По челото й край ъгълчетата на устата й се появиха бръчки от тревога. Отлепи гръб от облегалката на креслото и се наведе напред към Керъл.

— Ще искам да отговориш на няколко въпроса — каза Керъл. — Но първо трябва да си спокойна и отпусната. А сега ще направиш точно каквото ти казвам. Ще разтвориш юмруците си. Ще…

— Няма!

Момичето облещи изведнъж очи. Скочи от стола си и се изправи трепереща пред Керъл.

— Седни, скъпа.

— Няма да изпълнявам твоите нареждания! Писна ми да правя каквото ми кажеш, писна ми от наказанията ти!

Момичето я гледаше свирепо.

— Ти направи това с мене — каза тя с гласа на Лора. — Ти ме натика долу, в онова ужасно място.

Керъл се поколеба, после реши да остави нещата така.

— За кое място говориш?

— Ти знаеш — каза момичето с обвиняващ тон. — Мразя те.

— Къде е това ужасно място, за което говориш? — настояваше да разбере Керъл.

— Килерът.

— Какво толкова ужасно има в килера?

От очите на момичето струеше омраза. Устните й бяха оголили зъбите в кръвожадна гримаса.

— Лора? Отговори ми. Какво толкова ужасно има в килера?

Момичето я зашлеви по лицето.

Шамарът изуми Керъл. Рязък, болезнен, неочакван. За секунда тя просто отказа да повярва, че наистина е била ударена.

После момичето й нанесе още един удар. Със задната част на ръката.

После пак. По-силно от преди.

Керъл сграбчи тънките китки на нападателката, но момичето се изтръгна. След това ритна Керъл в пищяла, а когато тя изкрещя и за миг се преви, момичето се нахвърли върху нейното гърло. Керъл я отблъсна с доста усилие и се опита да стане от креслото. Джейн я блъсна обратно и се стовари върху й. Усети как момичето я хапе по рамото и изведнъж изненадата и объркването се превърнаха в страх. Креслото се прекатури и двете паднаха на пода, вкопчени една в друга.

* * *

Равнинната местност, през която пътуваха, започна да отстъпва на леко издигнати, нежно заоблени хълмове, но до планините оставаха още много мили.

Ако изобщо имаше някаква промяна във времето през последния половин час, тя беше към по-лошо. Дъждът валеше с необикновена сила; големите, тежки като сачми капки се пръскаха като безформени стъклени отломки по настилката, а после отскачаха високо. Пол упорито държеше стрелката на скоростомера до цифрата осемдесет.

— Реинкарнация — каза той замислено. — Само преди няколко минути ти казах, че днес мога да повярвам във всичко, но това е съвсем откачено. Прераждане? Откъде, по дяволите, ти хрумна този теория?

Чистачките на предното стъкло продължаваха да тупкат, гумите все така пееха дрезгавата си погребална песен по наводнения път, докато Грейс му разказваше за телефонните обаждания на Ленърд, посещението на отдавна мъртвия журналист, пророческите сънища; описа също и жестоката си схватка с Аристофан.

— Аз съм Рейчъл Адамс, Пол. Този отдавнашен живот се разкри пред мене, тъй че сега мога да спра смъртоносния кръговрат. Вила не е запалила този пожар. Подпалих го аз, по случайност. Момичето няма основание да търси отмъщение. Това е грешка, мрачно недоразумение. Ако смогна да говоря с момичето, с Джейн, докато в нея е върната личността на Лора, може би ще я убедя в истината. Сигурна съм, че ще успея. Мога да спра всичко тук, сега и завинаги. Смяташ ли, че бълнувам? Приличам ли ти на слабоумна старица? Не вярвам, че е така. Всъщност знам — не е така. Освен това подозирам, че и ти напоследък си преживял странни неща, които потвърждават думите ми.

— Е, какво да ти кажа, този път улучи точно в целта — отговори й той.

Но така или иначе — реинкарнация, прераждане, ново раждане в друго тяло — тези представи бяха твърде плашещи, разтърсващи душата, за да бъдат приети лесно. Не съществува смърт завинаги. Да, човек може да повярва в това много по-трудно, отколкото в съществуването на полтъргайст.

— Знаеш ли нещо за Милисънт Паркър? — попита той.

— Изобщо не съм чувала подобно име — отвърна тя.

Дъждът се усили още повече. Пол включи чистачките на най-бързата скорост.

— В 1905 — обърна се той към Грейс, — Мили Паркър се опитала да убие майка си, в нощта преди своя рожден ден. Както и при Линда Бектърмън, накрая майката убила Мили, а не обратното. Чиста самоотбрана. Ето нещо, което може би не разбираш: под хипноза Джейн твърдеше, че е Лора, Мили, а после — Линда Бектърмън. Но за нас това не означаваше нищо.

— Желанието на Милисънт Паркър за отмъщение — каза Грейс — също останало незадоволено, както и при другите момичета. Да. Знаех си, че някъде между Лора и Линда трябва да има още един живот.

— Но защо е продължило да става все тази, същата нощ, преди рождения ден?

— Лора с огромно нетърпение очакваше своя шестнайсети рожден ден — обясни Грейс-Рейчъл. Щял да бъде най-хубавият ден от живота й, казваше тя. Имаше какви ли не планове за него — и за това, как ще промени живота си след достигането на тази магическа възраст. Струва ми се, тя по някакъв начин е чувствала, че отношението на майка й към нея ще се промени, стане ли веднъж „голяма“. Но умряла в пламъците преди рождения си ден.

— И в живот подир живот, когато наближи шестнайсетия й рожден ден, от нейното подсъзнание избликва страхът от майката, омразата към майката.

Грейс кимна.

— От подсъзнанието на онази, която тя е била през 1865, на момичето — личността — скрита някъде дълбоко в психиката на Джейн.

Пътуваха минута-две в пълно мълчание.

Кормилото беше мокро от потта по ръцете на Пол.

Съзнанието му прехвърляше лудо подробностите на разказаната от Грейс история, опитваше се да я възприеме, когато отново го споходи познатото чувство — как се опитва да запази равновесие върху въже, опънато над страшно дълбока, мрачна пропаст.

После каза:

— Но Керъл не е майка на Джейн.

— Забравил си нещо — рече Грейс.

— Какво?

— Керъл е родила извънбрачно дете още преди да стане на двайсет. Знам, че тя ти е разказала всичко. Не издавам никаква тайна.

Стомахът на Пол рязко се сви. Почувства леден студ чак до мозъка на костите си.

— Боже мой. Искаш да кажеш… че Джейн е детето, което Керъл е дала за осиновяване.

— Не мога да го докажа — отвърна Грейс. — Но съм готова да се обзаложа — когато полицията разтвори мрежите си достатъчно широко и най-накрая открие родителите на момичето в някой отдалечен щат, ще разберем, че тя е осиновена. И че Керъл е нейната родна майка.

* * *

Стори й се, че цяла вечност се боричкат на пода пред камината, пухтяха, извиваха се, момичето биеше с юмруци, а Керъл опитваше да се съпротивлява, без да я нарани. Накрая, когато стана ясно, че Керъл несъмнено е по-силната и скоро ще овладее положението, момичето се изплъзна от нея, стана на крака, ритна я в хълбока и тичешком избяга от стаята към кухнята.

Керъл остана изумена и зашеметена не само от неочакваната жестокост на момичето, но и от нечовешката сила на ударите. Лицето я болеше и знаеше, че бузата й е одраскана. Нейното ухапано рамо вече кървеше; червеното петно пълзеше бавно към предната част на блузата й.

Тя се изправи и се олюля, за миг едва не загуби равновесие. Сетне тръгна подир момичето.

— Скъпа, чакай!

Някъде отдалеч, извън къщата, се чу резкият, дрезгав писък на Лориния глас:

— Мра-а-а-а-а-азя те-е-е!

Керъл стигна до кухнята и се подпря на хладилника. Момичето го нямаше. Задната врата зееше отворена.

Шумът на дъжда беше невероятно силен.

Тя тръгна бързо към вратата и огледа оттам задния двор, малката полянка и дърветата, скупчени по нейния край. Момичето беше изчезнало.

— Джейн! Лора!

„Или може би Милисънт?“ Тя се зачуди. „Или Линда? Как, за Бога, да я извикам?“

Прекоси верандата и слезе по стъпалата до двора, под поройния, леденостуден дъжд. Обърна се наляво, после надясно, не знаеше къде да търси първо.

Тогава Джейн се появи. Момичето излезе от навеса за дърва в югозападния ъгъл на къщата. Носеше брадва.

* * *

„… и Керъл е нейната родна майка.“ Думите на Грейс не спираха да звучат в съзнанието на Пол.

Известно време не можа да проговори.

Потресен, той гледаше втренчено пред себе си, но всъщност дори не виждаше пътя — замалко не смачка задната част на някакъв едва пълзящ буик. Скочи върху спирачките. Двамата с Грейс полетяха напред, опитвайки здравината на автомобилните колани. Намали скоростта, докато успее да се овладее отново.

Накрая изстреля думите като картечен огън, едва смогваше да поеме дъх:

— Но как, по дяволите, е разбрала малката коя е истинската й майка, такава информация не се дава на деца в нейната възраст, как се е добрала дотук от оня щат, в който живее, как ни е проследила и е направила тъй, че всичко да се случи по този начин? Мили Боже, тя наистина е изскочила пред колата на Керъл нарочно. Било е нагласено. Цялата проклета история е нагласена!

— Аз не знам как е открила пътя, за да стигне до Керъл — каза Грейс. — Може би родителите й са знаел и коя е истинската майка, името й е било някъде в семейните архиви, в случай, че момичето някога, когато порасне, поиска да узнае това. А може би не е така. Всичко е възможно. Или пък до Керъл са я довели същите сили, които се опитаха да се доберат до мене чрез Аристофан. Така ще си обясним защо е изглеждала зашеметена още преди да скочи пред колата. Но всъщност не знам. Може би никога няма да разберем.

— А, мамка му — изруга Пол; гласът му трепереше. — О, не, не. Проклятие!

— Какво има?

— Знаеш как се чувства Керъл през този ден — едва изрече той. — Денят, когато се е родило нейното бебе, изоставеното от нея бебе. Тогава тя е различна, не е като във всеки друг ден на годината. Потисната, необщителна. Това винаги е толкова лош ден за нея, че датата стои като отпечатана в моето съзнание.

— И в моето — рече Грейс.

— Утре е — каза той. — Ако Джейн действително е детето на Керъл, то утре ще стане на шестнайсет.

— Да.

— А ще се опита да убие Керъл днес.

* * *

Пелени тъмна вода се извиваха и плющяха като шибано от вятъра платнище на палатка.

Керъл стоеше върху мочурливата ливада, парализирана, вцепенена от страх, замръзваща в студения дъжд.

На двайсет стъпки от нея стоеше момичето, стиснало с две ръце брадвата. Подгизналата му коса се спускаше права до раменете, а дрехите лепнеха по тялото. Като че ли изобщо не усещаше бурята и ледения въздух. Очите й бяха широко отворени като на сова, сякаш бе прекалила с амфетамин, а лицето — изкривено от гняв.

— Лора? — каза накрая Керъл. — Чуй ме. Трябва да ме изслушаш. Трябва да пуснеш брадвата.

— Воняща, гнила курва — процеди момичето през здраво стиснатите си зъби.

Светкавица изтрещя и разцепи пространството, а пороят блесна за миг в стробоскопичната й светлина, идеща от другия край на небето.

След като бученето, последвало мълнията, отмря зад хълмовете и гласът на Керъл можеше да се чуе, тя каза:

— Лора, искам да…

— Мразя те! — просъска момичето. Направи стъпка към Керъл.

— Престани веднага — опита се да й нареди тя, без да помръдне от мястото си. — Ще се отпуснеш. Ще бъдеш спокойна.

Момичето пристъпи още веднъж.

— Пусни брадвата — настоя Керъл. — Скъпа, чуй ме. Ти трябва да ме изслушаш. Просто си в транс. Ти си…

— Вече ще те хвана, мамо. Този път няма да те изпусна.

— Аз не съм твоята майка — рече Керъл. — Лора, ти си…

— Сега вече ще ти отсека проклетата глава, кучко!

Гласът й беше друг.

Не Лориният.

Той принадлежеше на Линда Бектърмън, третата личност.

— Ще ти отсека проклетата глава и ще я поставя върху кухненската маса заедно с татковата.

С нервен тик в съзнанието на Керъл проблесна споменът за кошмара от миналата седмица. В съновидението имаше такъв момент — тя влезе в кухнята и се озова пред две обезобразени глави върху масата, глави на мъж и жена. Но как би могла да разбере Джейн какво е видяла тя в този кошмар?

Накрая Керъл пристъпи назад, после още един път. Въпреки студения дъжд по челото й избиха капчици пот.

— Казвам ти за последен път, Линда. Трябва да пуснеш брадвата на земята и…

— Ще ти отрежа главата и ще те накълцам на хиляди дребни парченца — процеди момичето през зъби.

Сега вече говореше Джейн.

Този глас не принадлежеше на никое от досегашните й превъплъщения, които излизаха наяве единствено под хипноза. Това беше гласът на Джейн. С усилия на собствената си воля тя бе излязла от транса. Знаеше коя е Керъл. И все още искаше да употреби брадвата.

Керъл предпазливо се насочи към стъпалата на задната веранда.

Момичето бързо направи кръг в същата посока и затвори достъпа до къщата. После тръгна към Керъл с бързи крачки, зловещо усмихната.

Керъл се извърна и побягна към ливадата.

* * *

Въпреки проливния дъжд, чиито капки удряха предното стъкло със силата на куршуми, въпреки увисналата над пътя кална мъгла, въпреки опасно хлъзгавата настилка, Пол бавно натисна газта чак докато педалът опря в пода и подкара понтиака в лентата за изпреварване.

— Това е маска — каза той.

Грейс попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Личността на Джейн Доу, личностите на Линда Бектърмън и Мили Паркър — всички те са просто маска. Съвсем истинска, убедителна. Но нищо повече от маска. Зад нея винаги е стояло все същото лице, същият човек. Лора.

— И ние сме длъжни да сложим край на този маскарад веднъж завинаги — рече Грейс. — Успея ли само да й поговоря като нейната леля Рейчъл, сигурно ще съм в състояние да спра тая лудост. Убедена съм, ще успея. Тя ще повярва на мене… на Рейчъл. Точно с нея бяха най-близки. По-близки, отколкото с майка си. Мога да я убедя, тя ще разбере, че нейната майка, Вила, не е запалила този пожар в далечната 1865 нарочно, дори не го е сторила случайно. Трябва да разбере това накрая. Тя ще види, че отмъщението е неоправдано. И кръговратът трябва да спре дотук.

— Ако пристигнем навреме — каза Пол.

— Ако — потвърди Грейс.

* * *

Керъл тичаше през високата до коленете трева под пронизващите като игли дъждовни капки. Втурна се нагоре по наклонената ливада, силно присвила рамене, напрегнала докрай нозете си, дишайки едва; от всяка крачка изпитваше болка до костите.

Отпред се простираше гората, която изглеждаше нейното единствено спасение. В тази дива пустош съществуваха хиляди скрити места, безброй пътеки, по които можеше да се отскубне от момичето. Все пак имаше някаква представа за околността, докато преследвачката й не познаваше мястото изобщо.

По средата на ливадата тя рискува и погледна назад. Момичето беше само на петнайсетина стъпки.

Между търбусите на облаците светна мълния, и острието на брадвата проблесна веднъж, дваж — ледената електрическа искра се отрази в него като в скъпоценен камък.

Керъл отново впери поглед право напред и удвои усилията си да достигне веднъж дърветата. Ливадата беше мокра, кишава, тук-там хлъзгава. Струваше й се, че всеки момент ще падне или поне ще изкълчи глезен, но стигна до края на гората без да се спъне. Втурна се сред дърветата, сред моравите, кафяви и черни сенки, между избуялите храсталаци, и започна да мисли, че съществува някакъв шанс — може би нищожен, но все пак шанс — да оживее след всичко това.

* * *

Прегърбен над волана, взиращ се с усилие в наводнения от дъжда път, Пол каза:

— Искам отсега да сме съвсем наясно за едно.

Грейс попита:

— Какво е то?

— Първата ми грижа ще бъде Керъл.

— Разбира се.

— Ако се озовем във вилата по средата на някоя гадна схватка, аз ще направя всичко възможно за защитата на Керъл.

Грейс погледна към жабката.

— Искаш да кажеш… револвера.

— Да. Ако се налага, ако няма друг начин, Грейс, аз ще го използвам. Не ми ли остане друга възможност, ще застрелям момичето.

— Не е много вероятно да попаднем в разгара на сблъсъка — рече Грейс. — Или още няма да е започнал, или отдавна ще е свършил, докато стигнем дотам.

— Не ще й позволя да нарани Керъл — каза той с мрачна решителност. — А тръгнат ли нещата към най-лошото, не искам ти да заставаш на пътя ми.

— Първо трябва да обмислиш някои възможности — рече Грейс.

— Какви?

— Преди всичко това, че трагедията няма да е по-малка, ако момичето бъде убито от Керъл. В края на краищата става все същото. И Мили, и Линда са нападнали своите майки, но после те били жертвите. Ами ако и сега се получи така? Ако се окаже, че Керъл е принудена да убие момичето при самозащита? Знаеш, тя не е преставала да чувства вина, задето е оставила онова бебе за осиновяване. Тя продължава да й тежи и сега, шестнайсет години след самото събитие. И какво ще се случи, след като открие, че е убила собствената си дъщеря?

— Това ще я съсипе — каза той без колебание.

— Струва ми се, че точно така ще стане. А как ще се отрази на вашите отношения с Керъл, ако ти убиеш нейната дъщеря, дори да го правиш за спасението на собствения й живот?

Той се замисли за миг. Сетне отговори:

— Сигурно ще ни съсипе и двамата — и потрепери.

* * *

Известно време, независимо от заплетените извивки, които правеше из гората, Керъл не можа да се откъсне от преследващото я момиче. Прескачаше от една естествена пътечка в друга, пресече малък поток, после тръгна обратно по пътя, откъдето беше дошла. Навсякъде се движеше приведена, за да не бъде видяна зад високите храсти. Шумът от стъпките й не можеше да се чуе, беше по-слаб от непрестанното съскане на дъжда. Налагаше се през повечето време да внимава, минавайки през изсъхнали листа, или пък трябваше да прескача от камък на камък, от корен на корен, за да не оставя следи по мократа, гола почва. Но въпреки това Джейн продължаваше да я преследва с нечовешка увереност, без колебание, сякаш в жилите й течеше част от кръвта на куче-копой.

Но най-накрая Керъл беше сигурна, че момичето е изгубило следите й. Тя приклекна под един висок бор, облегна се върху влажната му кора, и започна да диша дълбоко, с учестен и накъсан ритъм, докато чакаше сърцето й да забави своето бясно биене.

Изтече минута. Две. Пет.

Чуваше се единствено шумоленето на дъжда в листата и по килима от оплетени борови иглички.

До обонянието й достигна усойният мирис на влажен мъх, отровни гъби, горска трева и Бог знае още какво.

Нищо не помръдваше.

Беше в безопасност, поне засега.

Но тя не можеше просто да седи под високия бор и да очаква пристигането на някаква помощ. Вероятно Джейн щеше да спре търсенето и би опитала да намери обратния път към къщата. Ако не се загубеше из гората — въпреки че това бе много вероятно — ако някак успееше да се върне във вилата, все още без да е дошла на себе си, в същото психическо състояние — тя можеше да убие първия срещнат човек. Нападнеше ли Винс Джървис изневиделица, тогава дори неговият огромен ръст и внушителните мускули нямаше да му помогнат срещу наточеното острие на брадва.

Керъл се изправи, отдалечи се от дървото и започна да описва широки кръгове, като постепенно се приближаваше към вилата. Ключовете за фолксвагена бяха в чантичката й, а тя — в една от спалните. Трябваше да ги вземе, а добереше ли се веднъж до града, щеше да помоли тамошния шериф за помощ.

„Каква грешка стана?“, чудеше се тя. Момичето не биваше да проявява жестокост. Нямаше никакви признаци да е способна на подобно нещо. Възможността за убийство просто не беше включена в нейния психологически профил. Пол имаше право, когато чувстваше тревога. Но защо?

Керъл вървеше изключително предпазливо, очакваше нападение иззад всяко дърво или храст, затова й бяха нужни петнайсет минути, за да стигне края на гората, недалеч от мястото, където бе навлязла сред дърветата, преследвана по петите от момичето. На поляната нямаше никого. Къщата се гушеше в дъното на склона под проливния дъжд.

„Малката се е загубила, помисли Керъл. Всичките завои, плетеницата от пътеки, изминати в едната, после в другата посока, и то из непозната местност, са се оказали твърде много за нея. Вече никога няма да открие пътя дотук без чужда помощ.“

Хората на местния шериф не биха харесали такава задача: издирване под дъжда, в гората, за някакво готово на убийство момиче, въоръжено с брадва. Не, изобщо нямаше да изпаднат във възторг.

Керъл прекоси ливадата тичешком.

Задната врата на вилата си стоеше отворена, точно както я остави.

Втурна се вътре, тръшна вратата след себе си, и пусна резето. Почувства как й олеква.

Преглътна два пъти, пое си нормално дъх, и тръгна през кухнята към входа на всекидневната. Точно щеше да прекрачи прага, когато я спря някаква внезапна, кошмарна увереност, че не е сама.

Отскочи назад, пришпорена най-вече от интуицията си, и още докато се движеше, брадвата влетя отляво, през вратата. Разпори въздуха на мястото, където тя беше само преди миг. Ако беше останала там, сега щеше да е съсечена надве.

В стаята влезе момичето, размахвайки брадвата.

— Ах ти, кучко.

Керъл тръгна заднишком към току-що залостената от нея врата. Трескаво заопипва зад гърба си, опитваше се да намери резето. Не успя.

Момичето идеше.

Хленчейки, Керъл се обърна към входа и сграбчи резето. Почувства как брадвата се издига във въздуха зад нея, разбра, че времето няма да й стигне за отваряне на вратата и рязко се наведе встрани, а острието потъна в плоското дърво точно там, където трябваше да бъде нейната глава.

Със свръхчовешка сила Джейн започна да изтръгва брадвата от плота.

Пъшкайки, Керъл мина приведена покрай момичето и се втурна във всекидневната. Огледа се, търсеше нещо, с което да се защити. Подръка беше единствено ръженът върху полицата с инструменти за камината. Тя го грабна.

Чу зад себе си гласа на Джейн:

— Мразя те!

Керъл се обърна рязко.

Момичето замахна.

Без да се бави нито миг, тя издигна ръжена високо и злокобното, блестящо острие иззвъня върху него, политайки встрани.

По желязото премина силната вибрация от удара, разтърси ръцете на Керъл и ги вцепени. Тя не смогна да удържи пръта; той се изплъзна от треперещите й длани.

Но звънът не отекна по дървената дръжка на брадвата и Джейн продължаваше да стиска своето оръжие с твърда решителност.

Керъл се опря върху широката полица на зиданата камина. Усещаше горещината върху краката си.

Нямаше повече място за отстъпление.

— Дойде време — каза Джейн. — Сега. Най-накрая.

Вдигна високо брадвата, Керъл изпищя в очакване на болката, и външната врата се отвори с трясък. Блъсна се в стената. Там беше Пол. И Грейс.

Момичето ги погледна, но нямаше никакво намерение да се отклонява от започнатото; спусна брадвата към лицето на Керъл.

Керъл припадна, както беше долепена до камината.

Брадвата удари каменната полица над нейната глава; полетяха искри.

Пол се втурна към момичето, но то усети неговото приближаване. Извъртя се, замахна с оръжието си и го принуди да отстъпи.

После отново се обърна към Керъл.

— Ще те пречукам като плъх — каза тя, злостно ухилена.

Брадвата се извиси.

„Този път няма да пропусне“, помисли си Керъл.

Някой извика:

— Паяци!

Момичето замръзна на място.

Брадвата увисна във въздуха.

— Паяци! — беше Грейс. — По гърба ти има паяци, Лора! О Господи, та те са плъзнали по целия ти гръб! Паяци! Лора, пази се от паяците!

Керъл гледаше смаяна как върху лицето на момичето се изписва ужасяващ страх.

— Паяци! — изкрещя пак Грейс. — Големи, черни, космати паяци, Лора! Махни ги! Махни ги от гърба си. Бързо!

Момичето нададе писък и пусна брадвата; тя изтрака върху зиданата камина. Започна лудешки да чисти гърба си, извивайки ръце. Пищеше и се задъхваше като съвсем малко дете.

— Помощ!

— Паяци — каза отново Грейс, докато Пол вземаше брадвата, за да я отнесе на безопасно място.

Момичето опита да разкъса блузата си. Отпусна се на колене, после падна настрани, мърморейки нещо неразбираемо в своя ужас. Гърчеше се върху пода, помиташе несъществуващите паяци от тялото си. След минута като че ли изпадна в шок; лежеше и потръпваше, хленчейки.

— Винаги се е страхувала от паяците — каза Грейс. — Заради тях мразеше подземния килер.

— Килер? — попита Керъл.

— Където е умряла — обясни Грейс.

Керъл не разбра. Но в момента това никак не я интересуваше. Гледаше как момичето се гъне върху пода и изведнъж я облада непреодолимо съжаление. Коленичи до Джейн, повдигна я, после я прегърна.

— Добре ли си? — попита Пол.

Тя кимна.

— Паяци — промърмори момичето, треперейки неудържимо.

— Не, скъпа — каза Керъл. — Няма паяци. По тебе няма паяци. Не и сега. Никога вече.

И погледна с почуда към Грейс.