Дийн Кунц
Маска (13)

Дванадесета глава

Грейс приседна върху края на леглото, стиснала в ръка 22-калибровия пистолет, за да обмисли какво ще предприеме. Нямаше много възможности.

Всъщност колкото повече мислеше, толкова повече започваше да й се струва, че котаракът има по-добри шансове от нея за спечелване на този дуел.

Опиташе ли да напусне къщата през прозореца на спалнята, сигурно би счупила някой крак, а вероятно и врата си. Ако беше само с двайсет години по-млада, можеше да пробва. Но на седемдесет, при нейните подути стави и чупливите й кости, един скок от прозорец на втория етаж върху бетонната площадка можеше да има единствено нещастен край. Така или иначе, задачата й беше не просто да напусне къщата, тя трябваше да се измъкне цяла и невредима, иначе не би се добрала до дома на Керъл и Пол в другия край на града.

Можеше да отвори прозореца и оттам да крещи за помощ. Но се опасяваше, че Аристофан — или онзи, който използваше тялото на Аристофан — би нападнал всеки, осмелил се да й се притече на помощ, а не искаше върху нейната съвест да тежи смъртта на някой съсед.

Битката беше само нейна. В нея не можеше да участва никой друг. Трябваше да се пребори сама.

Обмисли всички пътища, по които би могла да избяга от къщата, след като се добере до първия етаж — ако изобщо стигнеше дотам — но никоя от тези възможности не изглеждаше по-малко опасна от другите. Не се знаеше къде е котаракът. Можеше да е къде ли не. Навсякъде. Спалнята беше единственото безопасно място. Осмелеше ли се да напусне това убежище, звярът щеше да я изчака и нападне из засада, независимо дали би тръгнала към главния вход, кухненската врата или един от прозорците на първия етаж. Сигурно дебнеше с напрегнати мишци в някой тъмен ъгъл, а може би покатерен върху лавица с книги, шкаф или сандък, готов да се нахвърли върху нейното изумено, обърнато нагоре лице.

Разбира се, у нея бе оръжието. Но способността да се промъкват крадешком, дарена на котките от самата природа, осигуряваше на нейния противник предимството да я нападне изненадващо. Ако котаракът я изпревареше само с две или три секунди, ако нейната реакция бе само толкова по-бавна от неговата, той щеше да разполага с предостатъчно време за докопване до нейното лице, а после би разкъсал гърлото или изтръгнал очите й със своите светкавично бързи и остри като бръснач нокти.

Странно, но въпреки че беше приела доктрината на прераждането, въпреки че вече изобщо не се съмняваше в съществуването на някакъв вид живот след смъртта, тя все пак изпитваше страх да умре. Сигурността на вечния живот никак не обезценяваше този, земния. Всъщност едва сега, когато можеше да долови потайния шум на Божествените механизми изпод видимата повърхност на света, нейният живот като че ли придоби цел и повече смисъл, отколкото бе имал преди.

Тя не искаше да умира.

Както и да е, макар и вероятността за оцеляване и измъкване от къщата да беше не повече от петдесет на сто, тя не можеше да остане вечно в тази спалня. Нямаше нито вода, нито храна. Освен това, не смогнеше ли да напусне дома си през следващите няколко минути, бе възможно закъснението й да струва живота на Керъл.

„Ако Керъл бъде убита просто защото не съм имала достатъчно смелост да се изправя срещу тази проклета котка, помисли тя, то тогава няма да има никакво значение, че аз съм оцеляла.“

Тя свали двата предпазителя на пистолета.

Изправи се и тръгна към вратата.

Стоя почти минута неподвижно, долепила ухо до плота, опитваше се да долови шум от дращене или някакъв друг признак, че Аристофан е наблизо. Не чу нищо.

Стиснала пистолета отдясно, тя натисна дръжката на бравата с окървавената си, разкъсана от нокти лява ръка. Отвори вратата съвсем бавно и предпазливо, изчакваше след всяко преместване с половин инч, очакваше котаракът да влети през пролуката в момента, когато тя стане достатъчно широка, за да го пропусне. Но той не се появи.

Накрая с нежелание подаде глава навън и огледа коридора. Първо — вляво. После — вдясно.

Котаракът не се виждаше никъде.

Пристъпи в коридора и спря отново, страх я беше да се отдалечи от вратата на спалнята.

„Тръгвай!“, рече си тя гневно. „Размърдай си задника, Грейси!“

Направи една стъпка към края на стълбите. После още една. Опитваше се да върви тихо.

До стълбището като че ли имаше цяла миля разстояние.

Погледна зад себе си.

Все още нямаше следа от Аристофан.

Още една стъпка.

Това щеше да бъде най-дългата разходка през целия й живот.

* * *

Пол закопча куфара си, вдигна го, извърна се от леглото — и подскочи изумен, защото цялата къща изведнъж се разтърси от невероятен удар — като че ли някой беше блъснал стената отстрани с голямо стоманено кълбо за разрушаване на сгради.

ДУМ!

Той погледна към тавана.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

През последните пет дни нито един удар не наруши спокойствието им. Разбира се, той не бе забравил тази неприятност; от време на време продължаваше да се чуди откъде са дошли тези тайнствени звуци. Обаче общо взето те не занимаваха твърде много съзнанието му; имаше си достатъчно други грижи. Но сега…

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

Разтърсващият нервите звук отекваше в звъна на прозорците и отскачаше от стена на стена. Костите и зъбите на Пол сякаш също започнаха да вибрират.

ДУМ!

След като бе изгубил дни в напразни опити да открие източника на този звук, сега прозрението го осени изведнъж, като мълния. Това беше брадва. А не блъскане на чук, както му се струваше преди. Не. В края на всеки от тези резки удари се чуваше нещо като разчупване, пропукване на дърво. Звук от сеч.

ДУМ!

Това, че вече знаеше естеството на звука, никак не му помогна да разбере откъде иде той. Значи беше брадва, а не чук. И какво? Пак не можеше да го проумее. Защо ударите разтърсваха цялата къща? Като че ли не друг, а митичният Пол Бъниън бе грабнал брадвата, за да има тя тази страховита сила. Независимо дали някой блъскаше с чук, брадва, или пък, за Бога, дори да беше с някое парче салам, по какъв начин звукът излизаше отникъде, от празното пространство?

Изведнъж, необяснимо защо, през главата му мина мисълта за сатъра, който Луиз Паркър бе забила в гърлото на своята полудяла дъщеря още през 1905 година. Замисли се и за необикновените гръмотевични удари в офиса на Алфред О’Брайън, странният пришелец, видян от него в задния двор по време на бурята същата нощ; партията скрабъл преди две вечери (ОСТРИЕ, СМЪРТ, КРЪВ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ); двата ясновидски съня на Грейс. Вече беше непоколебимо убеден — без да знае как е разбрал това — че звуците от удари на брадва представляваха онази нишка, която свързва в едно всичките необикновени събития напоследък. Схващаше интуитивно, че брадвата е инструментът, който заплашва живота на Керъл. Не знаеше как. Не знаеше защо. Но го знаеше.

ДУМ! ДУМ!

Една картина се откъсна от окачалката си и тупна върху пода.

Кръвта, течаща във вените на Пол, стана леденостудена.

Трябваше да се добере до вилата. И то бързо.

Тръгна към вратата на спалнята, но тя с трясък се затвори пред него. Никой не я бе докосвал. Нямаше и внезапно течение, което да я задвижи. Просто в един момент тя стоеше широко отворена, а в следващия миг се блъсна силно, сякаш тласната от могъща, невидима ръка.

В края на зрителното си поле Пол долови някакво движение. С разтуптяно сърце и дъх, спрял в свитото му гърло, той се извърна бързо към нещото, което се движеше, и инстинктивно вдигна куфара си, за да се защити поне частично.

Плъзгаше се едната от двете тежки, покрити с огледала врати на вградения гардероб. Той очакваше оттам да изскочи някой, но когато вратата се отвори изцяло, вътре не се виждаше нищо друго, освен дрехи на своите закачалки. После тя се плъзна обратно, но се отвори другата врата. След това започнаха да се движат и двете заедно, едната минаваше зад другата, напред и назад, напред и назад върху безшумните пластмасови колелца.

ДУМ! ДУМ!

Върху едното от нощните шкафчета се прекатури с трясък настолна лампа.

От стената се свлече още една картина.

ДУМ!

Две порцеланови статуйки върху тоалетната масичка — танцуваща балерина и нейният партньор — започнаха да се въртят една около друга, като че ли бяха почти оживели и изпълняваха па-де-дьо в чест на Пол. Отначало тръгнаха бавно, после ускориха стъпка, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се понесоха из въздуха, прелетяха половината стая и се строшиха на пода.

* * *

Вилата беше построена от дървени трупи, скрита под хладните сенки на дърветата. Отпред имаше голяма остъклена веранда с покрив с красив изглед към езерото.

Беше една от деветдесетте ваканционни къщурки, сгушени в живописната планинска долина, всяка изградена върху акър или половин акър собствена земя. Всичките се намираха покрай южния бряг на езерото и до тях можеше да се стигне само по един посипан с чакъл път, който минаваше през порти и виеше досами водата. Някои от тях бяха изградени от трупи като къщата, купена от Пол и Керъл, но имаше също и със стени от тънки летви, модел „Ню Ингланд“, модерни вили с клиновиден покрив, и няколко, напомнящи швейцарски планински хижи.

Керъл паркира колата до предната врата на къщата в края на чакълестата алея, която се отбиваше от общия път. Двете с Джейн слязоха и известно време стояха неподвижно, споделяха своето мълчание, вслушваха се в тишината, дишаха чудно свежия въздух.

— Чудесно е — рече накрая Джейн.

— Така е, нали?

— Толкова тихо.

— Невинаги. Само когато повечето от вилите са празни. Но точно сега тука вероятно няма никого, освен Пег и Винс Джървис.

— Кои са те? — попита Джейн.

— Пазачите. Сдружението на собствениците им дава заплати. По цяла година живеят в най-отдалечената къща, до края на езерото. В мъртвия сезон правят по две обиколки всеки ден, просто за да се уверят, че няма пожари, крадци или нещо друго. Приятни хора.

Някъде над далечния северен бряг на езерото, през зловещо-мрачното небе проблесна светкавица. Пукотът на гърма се спусна от облаците и отекна върху гладката вода.

— Добре ще е да извадим куфарите и храната от колата, иначе ще се наложи да разтоварваме всичко в дъжда — каза Керъл.

* * *

Грейс очакваше нападението по стълбите, защото точно там щеше да й бъде най-трудно да се защитава. Ако котаракът я стреснеше и тя загубеше равновесие, вероятно би паднала. А паднеше ли, може би щеше да счупи я крак, я опорна става, и докато временно бе парализирана от шока и болката след спъването, зверчето би се нахвърлило върху й, хапейки, разкъсвайки. Затова тръгна по стълбите като стъпваше настрани, с гръб към стената, тъй че да вижда и над себе си, и назад по стълбите.

Но Аристофан не се появи. Грейс стигна до коридора на долния етаж без произшествия.

Огледа се и в двете посоки.

За да достигне външната врата, трябваше да премине през отворената врата на кабинета и после през коридорчето, водещо към всекидневната. Докато тя се движеше в тази посока, котаракът можеше да изскочи и от двете места, и връхлитайки върху нейното лице, не би й оставил време да го забележи, да насочи пистолета и дръпне спусъка.

Можеше да се добере до другия изход в задната част на къщата, ако тръгнеше вдясно по коридора и покрай отворената врата на столовата влезеше в кухнята. Този път изобщо не й се стори по-безопасен.

„От трън, та на глог“, помисли тя с кисела усмивка. „Накъдето и да тръгна, все тая.“

После си спомни, че ключовете на колата висят върху дървената закачалка до външната врата на кухнята, и това реши въпроса. Трябваше да се измъкне оттам.

Тръгна с предпазливи стъпки по коридора, докато стигна до стенното огледало, под което имаше тясна декоративна масичка. Върху нея, от двете страни на огледалото, стояха две високи вази. Тя грабна едната с ранената си ръка и запристъпя едва-едва с гръб, опрян в стената, към отворената врата на столовата.

Спря точно преди да прекрачи прага и се ослуша.

Тишина.

Наведе се напред и рискува очите си, като надникна в столовата. Не видя признаци за присъствието на котарака. Това, разбира се, не означаваше, че той не е вътре. Завесите бяха полуспуснати, а и денят бе мрачен; имаше много сенчести и тъмни ъгли, много места, където можеше да се скрие една котка.

С цел да заблуди Аристофан, в случай че той действително се криеше в някое тъмно ъгълче, тя хвърли вазата вътре. Докато след трясъка порцеланът се разпиляваше върху пода, Грейс пристъпи в стаята точно колкото да грабне дръжката на бравата, после тръшна вратата, изскачайки обратно в коридора. Сега вече, ако котаракът беше в стаята, един продължителен престой вътре щеше да му се отрази чудесно.

Тя не чу никакъв шум от столовата, а това може би означаваше, че не е успяла да хване натясно неуловимия звяр. Ако той беше вътре, вече би заврещял от ярост и би започнал да дращи отвътре по плота на затворената врата. Най-вероятно нейният малък трик щеше да се окаже само загуба на сили и време. Но вече имаше поне една стая на долния етаж, в която можеше да влезе заднешком, без да я заплашва нищо.

Като непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, пред себе си и назад, стъпка по стъпка тя се добра до кухненската врата, спря за миг, после прекрачи прага с насочено напред оръжие. Преди да рискува още една стъпка, тя огледа стаята бавно и старателно. Малката масичка и столовете. Бръмчащият тихо хладилник. Висящият, прегризан от котешки зъби телефонен кабел. Лъскавите хромирани гривни на готварската печка. Двойната мивка. Покритата с бели плочки повърхност на шкафчетата. Малката етажерка за алкохол над тях. Стъкленият съд за бисквити и кутията за хляб, стоящи встрани от виното.

Нищо не помръдваше.

Двигателят на хладилника спря и нищо не наруши последвалата дълбока тишина.

„Е, добре, рече си тя. Стисни зъби и тръгвай, Грейси.“

Премина безшумно през стаята, а очите й опипваха всички закътани места, всички възможни скривалища: пространството под вградената писмена маса, тясната пролука зад хладилника, ъгълът, скрит зад края на редицата шкафчета. Никаква котка.

„Възможно е да съм го ранила по-тежко, отколкото мислех, каза си тя с надежда. Може би не само съм го осакатила, проклетника. Вероятно е изпълзял донякъде и вече е мъртъв.“

Достигна задната врата.

Не смееше да диша, защото се опасяваше, че собственият й дъх може да прикрие някой потаен звук, издаден от котарака.

Една връзка ключове, а между тях и тези за колата, висяха от малка овална дървена закачалка точно до вратата. Смъкна ги от кукичката.

Посегна към дръжката на бравата.

Котаракът изсъска.

Грейс неволно нададе вик и завъртя глава надясно, към звука.

Тя стоеше в края на дългата редица от шкафчета. От другата й страна рафтът за вино, кутията за хляб и стъкленият съд за бисквити бяха наредени плътно един до друг; влизайки в стаята, тя беше почти точно пред тях. А сега ги гледаше отстрани. От този ъгъл виждаше нещо, което не би могла да види от другаде. Съдът за бисквити и кутията за хляб, които обикновено бяха прилепени към стената зад шкафчето, сега стояха с няколко инча напред. Звярът се беше натикал зад тях, като ги бе тласкал малко по малко с тяло, за да си пробие път. Можеше да седи в това скривалище силно свит, долепил хълбоци до винената етажерка, с лице към кухненската врата. Беше на около дванайсет стъпки от нея, но само след миг и това разстояние се смали, защото той полетя над шкафчето, съскайки.

Сблъсъкът приключи само след няколко секунди, но в тези секунди времето сякаш забави ход и започна да крета едва-едва, а на Грейс й се стори, че участва във филм със забавени кадри. Тя отскочи назад, опитвайки да увеличи разстоянието между себе си и котарака, но не стигна далеч, защото гърбът й удари в стена; докато се движеше, вдигна пистолета и изстреля два куршума без никаква пауза. Стъкленият съд за бисквити се строши, а от една врата на кухненско шкафче полетяха дървени трески. Но котаракът се приближаваше все повече и повече, кадър по кадър прелиташе над хлъзгавите бели плочки с отворена паст и издадени нокти. Тя разбра, че не ще е лесно да улучи толкова малка и бързоподвижна цел, макар и да е съвсем близо. Стреля отново, но знаеше, че оръжието трепери в ръката й, затова не се изненада, когато чу как куршумът рикошира — със силно, пронизващо слуха и-и-и-и-и — след като бе ударил някакъв предмет твърде далеч от целта. Нейните изострени от ужас сетива продължаваха да възприемат ехото на рикошета до безкрайност: и-и-и-и-и, и-и-и-и-и, и-и-и-и-и, и-и-и-и-и, и-и-и-и-и…

Тогава котаракът стигна до края на шкафчетата и скочи във въздуха, а Грейс дръпна спусъка още веднъж. Този път уцели. Животното изскимтя. Куршумът имаше достатъчно сила да отклони звяра само миг преди той да се стовари с хапане и дращене върху нейното лице. Отлетя назад и вляво, сякаш беше вързоп с парцали. Удари се в кухненската врата, падна като камък на пода и остана там, неподвижен и тих.

* * *

Пол не можеше да разбере какво точно възнамерява да постигне полтъргайстът със своите внушителни демонстрации на сила. Не знаеше също трябва ли, или не, да се страхува от него. Дали се опитваше да го забави, като го задържи тука, докато стане твърде късно да помогне на Керъл? Или пък го подканяше, правеше всички усилия да го убеди, че е длъжен незабавно да тръгне за вилата.

Все още с куфар в ръка, той приближи вратата на спалнята, затръшната от невидимото присъствие. Когато протегна ръка към бравата, вратата започна да потраква в рамката си — отначало съвсем слабо, сетне със свирепа сила.

Дум… дум… дум… ДУМ!

Бързо отдръпна ръка, не знаеше какво трябва да направи.

ДУМ!

Ударите на брадва сега идеха от вратата, а не отгоре, както преди. Макар и релефният чамов плот от масивно дърво да беше трудно преодолимо препятствие, за разлика от паянтовите модели „Мезънайт“, той започна да се тресе неудържимо и се пропука вертикално по средата, като че ли бе направен от балза^[1].

Пол се отдръпна назад.

Появи се още една пукнатина, успоредна на първата, а из стаята полетяха дървени трески.

Вратите, които се плъзгат от само себе си и летящите порцеланови статуетки може би наистина представляваха дело на полтъргайст, но това беше нещо съвсем друго. Положително никакъв дух не можеше да разцепи на трески тежка врата като тази тук. От другата страна непременно трябваше да има някой, замахващ с тежка и съвсем действителна брадва към дървената табла.

Пол усети, че е беззащитен. Огледа стаята за някое подръчно оръжие, но там нямаше нищо, което да свърши работа.

38-калибровият револвер беше в куфара. Не би смогнал да се добере до него навреме, за да го използва за отбрана, и силно му се прииска да бе държал оръжието в ръка.

ДУМДУМДУМДУМ!

Вратата на спалнята полетя навътре като след взрив, строшена на пет-шест големи парчета дърво и безброй по-малки тресчици и летви.

Той моментално вдигна ръка пред своето лице, за да предпази очите си. Отвсякъде валяха дървени отломки.

Когато откри очи, видя, че зад прага не стои никой, там нямаше никакъв мъж с брадва. В крайна сметка се оказа, че разбивачът на врати е същото невидимо присъствие.

ДУМ!

Пол прекрачи прага през една разбита част на вратата и излезе в коридора.

* * *

Таблото с електрическите предпазители се намираше в килерчето на кухнята. Керъл натисна копчетата на всички бушони и лампите светнаха.

Нямаше само телефон. Това беше буквално единственият модерен уред, който вилата не притежаваше.

— Не мислиш ли, че тук вътре е малко хладно? — попита Керъл.

— Мъничко.

— Имаме газова печка с бутилка, но няма смисъл да я включваме, освен ако не е много студено — камината е нещо по-добро. Хайде да донесем малко цепеници.

— Искаш да кажеш, че ще трябва първо да отсечем дърво?

Керъл се засмя.

— Няма да е нужно. Ела и ще видиш.

Тя изведе момичето навън, от задната страна на къщата, където в края на откритата веранда имаше стъпала към малкия двор. Той стигаше до горска ливада с трева, висока до коленете, която се издигаше постепенно към стена от дървета, отдалечена на петдесет ярда.

След като видя този познат пейзаж, Керъл се стъписа от изненада, защото си спомни съня, нарушавал нощния й покой няколко пъти през последната седмица. В своя кошмар тя тичаше през някаква къща, след това през друга, сетне по планинска ливада, а в тъмнината зад нея проблясваше нещо сребристо. Тогава не разбра, че в съня си виждаше точно тази ливада.

— Нещо не е наред ли? — попита Джейн.

— А? О, не. Нека вземем тези цепеници.

Поведе момичето надолу по стъпалата на верандата и после вляво, където до югозападния ъгъл на къщата бе долепен навес за дърва.

В далечината се чу гръм. Дъждът още не беше започнал да вали.

Керъл отключи тежкия, ръждясал катинар на навеса, измъкна го от скобите и го пусна в джоба на сакото си. Не се налагаше да употребяват катинар, докато не бяха съвсем готови за връщането си в Харисбърг, а дотогава оставаха поне девет-десет дни.

Вратичката на навеса се отвори със скрибуцане върху своите несмазани панти. Вътре Керъл дръпна въженцето на ключа за осветление и една гола стоватова крушка разкри купчините сухи напречно нарязани дърва, защитени от влиянието на времето навън.

От една кука на покрива висеше метален съд за пренасяне на цепениците. Керъл го свали и го връчи на момичето.

— Ако напълниш това четири-пет пъти, спокойно ще можем да поддържаме огъня чак до утре сутринта.

Когато Джейн се върна след занасянето на първия товар в къщата, Керъл стоеше до дънера за сечене на дърва и цепеше с брадва един дълъг кол на четири.

— Какво правиш? — попита момичето, като спря на почтително разстояние, гледайки брадвата със страх.

— Когато паля огън — обясни Керъл, — отдолу слагам нещо леснозапалимо, после тези подпалки, а най-отгоре, като корона — целите колове. По този начин винаги започва да гори добре. Виждаш ли? Аз съм същински трапер.

Момичето смръщи лице.

— Тази брадва изглежда ужасно остра.

— Трябва да е остра.

— Сигурна ли си, че не е опасно?

— Правила съм това много пъти преди, и тук, и в къщи — обясни Керъл. — Специалистка съм. Не се тревожи, скъпа. Не е възможно да си ампутирам пръстите по случайност.

Тя взе още един къс колец и започна да го цепи на четири.

Джейн се запъти към навеса, заобикаляйки отдалеч дънера за цепене. Докато се връщаше с втория товар дърва за камината, няколко пъти погледна назад през рамо със смръщено лице.

Керъл подхвана следващата цепеница.

ДУМ!

* * *

С куфара в ръка, Пол тръгна по горния коридор към стълбището и полтъргайстът го последва. От двете му страни вратите се отваряха и затваряха с трясък, отново се отваряха, отново се затръшваха, съвсем сами и с такава страхотна сила, че Пол се почувства по средата на смъртоносна оръдейна канонада.

Докато слизаше по стълбите, полилеят, който висеше върху верига в най-високата част на сводестия таван, започна да описва широки кръгове, залюлян от вятър, недоловим за сетивата на Пол, или от някаква нематериална ръка.

Картините на първия етаж политаха от стените, когато минаваше покрай тях. Столовете се прекатурваха. Канапето във всекидневната започна бясно да подскача върху своите изящни дървени крака. Високата етажерка за съдове в кухнята се разклати; тигани, тенджери и черпаци затракаха един о друг.

Когато се добра до понтиака в гаража, вече знаеше — не е нужно да влачи целия куфар в планината. Беше решил, че не бива да нахлува във вилата само с дрехите на гърба си и един револвер в ръка, защото, ако нямаше нищо нередно, би приличал на идиот, а освен това би нанесъл тежка обида на Джейн. Но сега, след обаждането на Поли от „Моъм и Кричтън“, след изумителното представление на полтъргайста, вече знаеше, че горе нещата никак не вървят на добре; изобщо не беше възможно да бие път до вилата само за да се увери, че всичко е мирно и кротко. Предстоеше му влизане в някакъв кошмар, макар и да не знаеше точно какъв. Не се съмняваше в това. Затова отвори куфара върху пода на гаража точно до колата, измъкна отвътре само зареденото оръжие, а другите си вещи остави там.

Докато караше назад, за да излезе от входната алея, видя как зад ъгъла, с голяма скорост, завива синият Форд на Грейс Митовски. Той се наклони и, спирайки, тъй зле остърга страниците на джантите си в бордюра, че във въздуха се появи синьо-бял дим.

Грейс излетя от колата още в секундата след като спря. Втурна се към понтиака; Пол не я беше виждал да тича толкова бързо от години. Тя отвори вратата на пътника отпред и се наведе към седалката. Косата й беше съвсем разрошена. По нейното лице, бяло като платно, имаше петна от кръв.

— Мили Боже, Грейс, какво се е случило с тебе?

— Къде е Керъл?

Отиде на вилата.

— Вече?

— Тази сутрин.

— Проклятие! Кога точно тръгна?

— Преди три часа.

В очите на Грейс имаше някаква лудост, чуждо присъствие.

— И момичето ли тръгна с нея?

— Да.

Грейс затвори очи, а Пол усети, че тя е пред прага на паниката, опитваше се да я потисне и да се успокои. След малко ги отвори и каза:

— Трябва да тръгнем след тях.

— Точно натам съм се запътил.

Видя нейния изумен поглед, когато тя забеляза револвера върху седалката до него с цев, насочена напред, към таблото на колата.

Грейс вдигна очи от оръжието и го погледна в лицето.

— Нима и ти знаеш какво става? — попита изненадана тя.

— Всъщност не — отвърна той, прибирайки револвера в жабката. — Единственото, което знам със сигурност е, че Керъл е в опасност. Адски сериозна опасност.

— Не само Керъл е застрашена — каза Грейс. — Страхувам се и за двете.

— И за двете ли? Искаш да кажеш, за момичето? Но аз мисля, че именно момичето ще…

— Да — рече Грейс. — Тя ще се опита да убие Керъл. Но всичко може да свърши и с нейната смърт. Също като преди.

Тя влезе в колата и затвори вратата.

— Като преди ли? — каза Пол. — Аз не… — в този момент той видя нейната покрита със засъхнала кръв ръка.

— Имаш нужда от лекарска помощ.

— Няма време.

— Какво става, по дяволите? — в гласа му имаше настойчивост, а опасенията му за Керъл временно отстъпиха на чувство за безсилие и объркване. — Знам, че се случва нещо странно, но не знам какво, за Бога, е то.

— Аз знам — каза тя. — Действително знам. Всъщност научих много повече, отколкото ми се струва, че искам да разбера.

— Ако имаш предвид нещо смислено, нещо конкретно — рече той, — трябва да позвъним на ченгетата. Те могат да се обадят на полицейския отдел там горе, а тамошният шериф ще изпрати хората си веднага, много преди да сме пристигнали ние.

— Моята информация, това, което аз имам, е непоклатимо, ако питаш мене — отвърна Грейс. — Но полицията няма да се отнесе към твърденията ми по същия начин. Ще кажат, че съм слабоумна стара глупачка. Сигурно дори ще поискат да ме приберат в някое хубаво, безопасно местенце за мое добро. А в най-добрия случай ще се изсмеят.

Той се замисли за полтъргайста — ударите на брадвата, разсечената врата, летящите керамични фигурки, прекатурените столове — и тогава каза:

— Да. Много добре знам какво имаш предвид.

— Ще трябва да се справим с тази задача сами — продължи Грейс. — Хайде да тръгваме. Мога да ти разкажа всичко, което знам, по пътя. С всяка изгубена минута ми става все по-зле и по-зле, само като си помисля какво може да се случва точно сега горе, в планината.

Пол излезе на заден ход до улицата и се отдалечи от къщата по посока към най-близкия вход в магистралата. Когато стъпиха на аутобана, притисна газта до пода и колата полетя напред като ракета.

— Обикновено за колко време стигате дотам? — попита Грейс.

— Около два часа и петнайсет минути.

— Твърде много.

— Днес ще го посъкратим.

Стрелката на скоростомера докосна осемдесет мили в час.