Дийн Кунц
Маска (7)

Шеста глава

Кухнята на Грейс ухаеше на кафе и топъл кекс с ароматични подправки. Дъждът се стичаше по прозореца и замъгляваше изгледа към градината с рози зад къщата.

— Никога не съм вярвала в ясновидство или предчувствия.

— Нито пък аз — каза Грейс. — Обаче сега се чудя. Сънувам два кошмара как се нараняваш и веднага след това чувам, че на два пъти едва ти се е разминало, сякаш изпълняваш точно определен сценарий или нещо подобно.

Стояха на малката маса до кухненския прозорец. Керъл беше наметнала една от робите на Грейс и бе обута в нейни домашни чехли, докато се сушаха собствените й дрехи.

— Само един път ми се размина — обясни тя на Грейс. — Светкавицата. Тя наистина можеше да ти спре дъха. Но тази сутрин всъщност изобщо не беше опасно. Не аз, горкото момиче можеше почти да загине.

Грейс поклати глава.

— Не. Ти също едва си се отървала. Нали ми каза, че колата ти се поднесла към идващите автомобили, когато си натиснала спирачките за да избегнеш момичето? А нима не ми каза, че онзи Кадилак се разминал с тебе на инч или по-малко? Е, ако не беше станало така? Ако онова „Кади“ беше смачкало малкия ти Фолксваген, сигурно нямаше да си тръгнеш оттам без драскотина.

Керъл се намръщи.

— Не си помислих за това.

— Толкова силно те е обладала тревогата за момичето, че не си имала възможност да помислиш за себе си.

Керъл отхапа парченце ароматен кекс и отпи малко кафе.

— Не само ти имаш кошмари — и разказа накратко собствения си сън: обезобразените глави, къщите, изчезващи зад нея, след като премине през тях, блестящия сребрист предмет.

Грейс обхвана с ръце своята чашка кафе и се приведе над масата. Сините й очи излъчваха тревога.

— Това е гаден сън. Как го разбираш?

— О, не мисля, че е пророчески.

— Защо да не е възможно? Моите като че ли бяха.

— Да, но от това не следва, че и двете изведнъж сме станали ясновидки. Освен това в моя сън изобщо нямаше никакъв смисъл. Беше твърде несвързан, за да го приемам сериозно. Искам да кажа, обезобразени глави, които изведнъж оживяват — тези неща изглежда няма да се случат в действителност.

— Може да е пророчески, без да е буквално пророчество. Имам предвид, че е възможно да е само символично предупреждение.

— За какво?

— Не ми идва наум някакво лесно тълкуване. Но наистина смятам, че известно време трябва да бъдеш изключително внимателна. Господи, зная, че започвам да приличам на лъжлива циганка — врачка, нещо като Мария Успенская в онези стари филми за чудовища от трийсетте, но въпреки всичко мисля, че не бива да го пренебрегваш като един обикновен сън. Особено след това, което вече стана.

* * *

По-късно, след обяда, докато впръскваше течен сапун в пълната с мръсни чинии мивка, Грейс попита:

— Как стоят нещата с агенцията за осиновяване? Има ли вероятност да дадат дете на тебе и Пол?

Керъл се поколеба.

Грейс я погледна.

— Нещо не е наред ли?

Докато вземаше кърпата за чинии от рафта и я разгъваше, Керъл, отговори:

— Не. Всъщност не. О’Брайън твърди, че ще ни одобрят. Сигурно е, така казва.

— Но ти все пак се тревожиш.

— Малко — призна Керъл.

— Защо?

— Не знам. Просто… от известно време чувствам…

— Какво чувстваш?

— Че няма да се получи.

— Че защо не?

— Не мога да се отърва от мисълта, че някой се опитва да ни попречи за осиновяването.

— Кой?

Керъл сви рамене.

— О’Брайън ли? — попита Грейс.

— Не, не. Той е на наша страна.

— Някой от комитета по препоръките?

— Не знам. Всъщност нямам никакви доказателства за злонамереност спрямо мен и Пол. Не мога никого да посоча с пръст.

Грейс изми няколко сребърни прибора, постави ги на етажерката за изцеждане и каза:

— Толкова отдавна искаш да осиновиш дете, че не можеш да повярваш как накрая всичко се сбъдва — затова търсиш таласъми там, където ги няма.

— Може би.

— Просто си стресната от вчерашната светкавица и катастрофата тази сутрин.

— Може би.

— Това е разбираемо. Тези неща плащат и мене. Но осиновяването ще протече съвсем гладко.

— Надявам се — рече Керъл. Но си мислеше за изгубения комплект от документи и я изпълваха съмнения.

* * *

Когато Пол се върна от агенцията по осиновяване, дъждът беше спрял, макар и вятърът да беше все тъй студен и влажен.

Извади стълбата от гаража и се покатери върху най-слабо наклонената част на многоъгловия покрив. Мокрите керемиди скърцаха под стъпалата му, докато той напредваше внимателно по наклона към телевизионната антена, закрепена близо до един тухлен комин.

Краката му бяха омекнали. Страдаше от лека акрофобия^[1], страх, който никога не му беше създавал големи проблеми, защото той от време на време той нарочно го предизвикваше, за да го преодолее, както правеше и сега.

Достигайки комина, се опря в него с ръка и погледна към покривите на съседните къщи. Буреносно-тъмното септемврийско небе тегнеше ниско, все по-ниско, докато накрая като че ли беше само на шест-седем фута над най-високите постройки. Усещаше, че може да повдигне ръката си и да почука с кокалчетата на своите пръсти по издутите кореми на облаците, предизвиквайки силен звук като от подрънкване на желязо.

Приведе се гърбом към комина и заразглежда телевизионната антена. Скрепителната плочка се държеше от четири болта, минаващи през керемидите или направо към някоя покривна греда, или към арматурен прът, свързващ гредите. Всичките болтове си бяха на мястото. Нито един не бе разхлабен. Плочата се крепеше здраво върху покрива, а антената бе стабилно свързана с нея. Причината за чукащия звук, разтърсил къщата, не можеше да се крие тук.

* * *

След като измиха чиниите, Грейс и Керъл влязоха в кабинета. Стаята вонеше на котешка урина и изпражнения. Аристофан беше направил своя тоалет върху седалката на голямото кресло.

Грейс беше изумена.

— Не мога да повярвам. Ари винаги използува специалното си сандъче, както се изисква от него. Никога не е правил нещо подобно.

— Винаги е бил суетен котарак, нали? Даже гнуслив.

— Точно така. А погледни какво е направил сега. Този стол ще трябва да се тапицира отново. Май ще е най-добре да открия това глупаво зверче, да напъхам носа му в мръсотията тук и добре да го сгълча. За Бога, не искам да му стане навик.

Погледнаха във всички стаи, но не можаха да намерят Аристофан. Очевидно той се бе измъкнал от къщата през котешката вратичка в кухнята.

Докато се връщаха в кабинета с Грейс, Керъл каза:

— По-рано беше споменала, че Ари е скъсал няколко неща.

Грейс трепна.

— Да. Не исках да ти го казвам, но той направи на парченца две от ония чудесни малки възглавнички, които ти беше бродирала за мене. Стана ми ужасно неприятно. След всичките ти усилия той просто…

— Не бери грижа — каза Керъл. — Ще ти направя две нови възглавнички. Приятно ми е да се занимавам с това. Отпускам се като бродирам. Попитах те, само защото си помислих, че щом Ари върши неща, които не са в характера му, може би това е знак за някакво заболяване.

Грейс се понамръщи.

— Изглежда здрав. Козината му е лъскава и е пъргав както винаги.

— В определен смисъл животните са като хората. А когато един човек започне да се държи странно, това може да бъде признак за физическо неразположение — от мозъчен тумор до неподходяща диета.

— Предполагам, че няма да е зле да го заведа на ветеринарен лекар.

— Ако дъждът спре за малко, защо не излезем навън да видим дали няма да го открием? — предложи Керъл.

— Напразни усилия. Когато една котка не иска да я намерят, тя няма да бъде намерена. Освен това той ще се върне за вечеря. Цялата нощ ще го държа в къщи и сутринта ще го заведа на лекар — Грейс погледна бъркотията върху креслото, начумери се и поклати глава. — Това не е характерно за моя Ари — каза тя тревожно. — Изобщо не е.

* * *

Номерът на отворената врата беше 316.

Керъл пристъпи с колебание в бяло-синята болнична стая и спря точно зад прага. Миришеше леко на дезинфекционен разтвор.

Момичето седеше поизправено в леглото до прозореца, отвърнало лице от вратата, и гледаше навън към изпълнения с мрачни полусенки болничен двор. Разбирайки, че вече не е сама, обърна глава и когато погледна към Керъл, синьо-зелените й очи не издаваха никакво познанство.

— Може ли да вляза? — попита Керъл.

— Разбира се.

Керъл се доближи до края на леглото.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— При всичките рани, одрасквания и натъртвания сигурно не е лесно да се чувстваш удобно в леглото.

— Боже, изобщо не съм ударена толкова зле. Само малко поожулена. Не е нещо, което може да ме убие. А всички са толкова любезни; прекалено много пара вдигате заради мене.

— Как е главата?

— Болеше ме, когато се съвзех, но вече от часове ми мина.

— Да виждаш нещата раздвоени?

— Нищо подобно — отвърна момичето. Един кичур златисторуса коса се измъкна иззад нейното ухо и падна върху бузата й; тя отново го върна на мястото му. — Вие лекар ли сте?

— Да — каза Керъл! — Името ми е Керъл Трейси.

— Може да ме наричате Джейн. Това е името върху картичката на леглото. Джейн Доу^[2]. Сигурно е добро колкото и всички останали. Дори може да се окаже, че е много по-хубаво от истинското ми име. В действителност е възможно аз да съм Зелда, Миртъл, или нещо подобно — усмивката й беше много мила. — Вие сте сигурно стотният доктор, който идва да ме види. Между другото, колко ги имам?

— Аз не съм от тях — рече Керъл. — Аз съм тук, защото… е… онази кола, пред която изскочихте, беше моята.

— О, наистина ли, ей, ужасно съжалявам. Надявам се, че няма големи щети.

Изненадана от думите на момичето и изражението на истинска загриженост в очите му, Керъл се засмя.

— За бога, миличка, не се тревожи за колата ми. Важно е твоето здраве, а не фолксвагенът. И аз съм тази, която трябва да се извинява. Чувствам се ужасно.

— А не бива — отвърна момичето. — Всичките ми зъби са на местата си, изобщо нямам счупена кост, освен това доктор Ханъпорт казва, че момчетата ще продължат да се интересуват от мене — и тя се ухили със самочувствие.

— Изглежда е прав за момчетата — каза Керъл. — Ти си много красиво момиче.

Усмивката на момичето стана срамежлива, то поруменя и сведе поглед към завивките над скута си.

Керъл продължи:

— Надявах се да те намеря тук с твоите родители.

Момичето опита да задържи щастливото си изражение, но когато вдигна поглед, в тази наложена маска прозираха страх и колебание.

— Изглежда все още не са дали доклад за изчезнал човек. Но това е само въпрос на време.

— Успя ли изобщо да си припомниш нещо за своето минало?

— Още не съм. Но ще успея — докато говореше, тя пооправи якичката на болничната нощница и поглади завивките над скута си. — Доктор Ханъпорт твърди, че ще си възвърна всичко, стига само да не прекалявам с усилията за припомняне. Казва, че съм щастлива, задето нямам цялостна амнезия. Това е, когато забравяш дори да четеш и пишеш. Е, не съм чак толкова отнесена! Изобщо. Ама иначе щеше да ми се стъжни. Представям си — как трябва да уча четене, писане, събиране, изваждане, умножение, деление и правопис съвсем наново! Каква досада! — тя престана да поглажда завивките си и пак погледна нагоре. — Както и да е, най-вероятно паметта ми ще се върне след ден-два.

— Сигурна съм в това — успокои я Керъл, въпреки че никак не беше сигурна. — Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Носят ми всичко. Дори и миниатюрни тубички с паста за зъби.

— А книги, списания?

Момичето въздъхна.

— Щях да откача от скука този следобед. Мислите ли, че е възможно да са скътали някъде куп стари списания за своите пациенти?

— Вероятно. Какво обичаш да четеш?

— Всичко. Обичам да чета; поне това си спомням. Но не ми идват наум никакви заглавия на книги и списания. Много е забавна тази амнезия, нали?

— Да умреш от смях — рече Керъл. — Не мърдай оттука. Ей сега се връщам.

Тя обясни на сестрите от стаичката в края на коридора коя е и уреди наемането на малък телевизор за стаята на Джейн Доу. Един прислужник обеща да го включи веднага.

Главната дежурна сестра — набита сивокоса жена, чиито очила имаха верижка, прехвърлена зад врата й, каза:

— Толкова сладко момиче. Очарова всички. Нито се е оплакала, нито е казала лоша дума някому. Рядко се срещат тийнейджъри с нейното самообладание.

Керъл взе асансьора до фоайето на приземния етаж и отиде до лавката за вестници и списания. Купи един шоколад „Хърши“, бадемова вафла „Олмънд Джой“ и шест списания, изглеждащи подходящи за младо момиче. Когато се върна в стая 316, прислужникът току-що бе приключил с поставянето на телевизора.

— Не беше нужно да правите всичко това — каза момичето. — Когато се появят родителите ми, непременно ще им кажа да ви върнат парите.

— Няма да приема нито цент — каза Керъл.

— Но…

— Никакво „но“.

— Не е нужно да ме глезите. Добре съм. Наистина. Ако вие…

— Не те глезя, сладка моя. Просто помисли, че списанията и телевизията са средства за лечение. Всъщност, възможно е да се нуждаеш точно от тях за преодоляване на тази амнезия.

— Какво искате да кажете?

— Слушай, ако гледаш достатъчно телевизия, е възможно да видиш някое предаване и да си спомниш, че си го гледала и преди. А това може да запали искрата за една верижна реакция от спомени.

— Така ли мислите?

— По-добре е, отколкото само да висиш и да зяпаш стените или през прозореца. Тук нищо не може да предизвика твоите спомени, защото това не е свързано с миналото ти. Но има някакъв шанс телевизорът да направи този фокус.

Момичето взе дистанционното управление, дадено й от прислужника, и включи телевизора. В момента имаше някаква известна комедия на ситуациите.

— Познато ли ти е? — попита Керъл.

Момичето поклати глава: не. В ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи.

— Ей, не го вземай толкова надълбоко — каза Керъл. — Ще бъде невероятно да си припомниш първото видяно нещо. За това винаги е нужно време!

Тя кимна и захапа устни, опитваше се да не заплаче.

Керъл се приближи и взе ръката й в своята; беше хладна.

— Ще дойдете ли и утре? — попита Джейн с треперещ глас.

— Разбира се, непременно.

— Искам да кажа, само ако не обърква някакви планове.

— Нищо не ми струва.

— Понякога…

— Какво?

Момичето потръпна.

— Понякога толкова се страхувам.

— Не се страхувай, мила моя. Моля те, недей. Всичко ще стане както трябва. Ще видиш. Ще бъдеш наред съвсем скоро — говореше й Керъл, опитвайки се да намери думи, по-успокояващи от тези кухи баналности. Но знаеше, че нейната неподходяща реакция се определя от собствените й упорити съмнения.

Момичето измъкна една книжна кърпичка „Клийнекс“ от кутийката, вградена отстрани на високата метална нощна масичка. Почисти носа си, а с втора кърпичка забърса очите. Бе се свлякла надолу в леглото; сега седна изправена, повдигна глава, разтвори изящните си рамене и оправи завивките. Когато погледна към Керъл, върху лицето й отново имаше усмивка.

— Съжалявам — каза тя. — Не зная какво ми стана. Няма да ми помогне, ако рева като малко бебе. Между другото, права сте. Нашите сигурно ще изникнат още утре и всичко ще се нагласи по възможно най-добрия начин. Знаете ли, доктор Трейси, ако идвате да ме видите утре…

— Ще дойда.

— Ако идвате, обещайте ми да не носите повече шоколадчета, списания или каквото и да е. Нали? Няма смисъл да пилеете парите си по този начин. Вече сторихте твърде много за мене. Освен това най-доброто, което можете да направите, е просто да дойдете. Искам да кажа, добре е да знаеш, че извън болницата някой мисли за тебе. Добре е да знам, че не съм изгубена или забравена тука. О, разбира се, лекарите и сестрите са страхотни. Наистина е така, и съм благодарна. Грижат се за мене, но донякъде това им е и работата. Нали разбирате? Но не е съвсем същото — тя се засмя нервно. — Безсмислици ли говоря?

— Знам точно какво чувстваш — увери я Керъл. Съзнаваше болезнено ясно дълбоката самота на момичето, защото и тя беше самотна и уплашена на същата възраст, преди Грейс Митовски, ставайки нейна настойница, да я дари с много насърчение и любов.

Остана при Джейн до края на часовете за посещения. Преди да си тръгне, я целуна майчински по челото и това й се стори някак съвсем естествено. За учудващо кратко време между тях се бе появила здрава връзка.

Отвън, на болничния паркинг, натриевите лампи заличаваха действителния цвят на колите и им придаваха жълтеникав оттенък.

Нощта беше доста хладна. Не бе валяло нито следобед, нито привечер, но въздухът тегнеше от влага. Някъде далеч буботеха гръмотевици и като че ли приближаваше нова буря.

Тя постоя малко зад волана на фолксвагена, гледайки към третия етаж, където светеше прозорецът на момичето.

— Страхотно дете! — каза си на глас.

Имаше чувството, че в нейния живот изведнъж се е появил необикновено важен човек.

* * *

Малко преди полунощ от запад завя вятър, студен като речна вода, и от силата му дърветата затанцуваха. Нощното небе — беззвездно, безлунно, без никаква светлинка — притискаше всичко около къщата и на Грейс и се струваше, че то е нещо живо, което подсмърча пред вратите и под прозорците.

Заваля.

Тя си легна, докато часовникът в коридора биеше полунощ и двайсет минути по-късно вече се носеше над границата на съня, като че беше лист, повлечен от студени течения към висок водопад. Точно преди ръба му, усещайки единствено бушуващата тъмнина под себе си, тя дочу някакво движение в спалнята и веднага се събуди.

Серия потайни звуци. Тихо поскърцване. Потракване, замиращо секунда след като е започнало. Едва чуто шумолене.

Тя се изправи, сърцето й биеше учестено, и отвори нощното шкафче. С едната ръка затърси опипом 22-калибровия пистолет, който държеше вътре, а с другата се опита да намери без много шум ключето на лампата. Докосна го едновременно с оръжието.

На светло не беше трудно да се забележи източника на шума. Ари клечеше върху високия скрин и я гледаше втренчено, като че ли се канеше да скочи върху леглото.

— Какво правиш там горе? Нали знаеш правилата ми!

Той премигна, но не помръдна. Мускулите му бяха напрегнати, свити на възли; козината върху врата му — настръхнала.

По хигиенни причини тя не му позволяваше да се катери нито по кухненските рафтове, нито по нейното легло; общо взето, денонощно държеше вратата на голямата спалня плътно затворена за да не го изкушава. Но заради него къщното почистване вече започваше да й отнема допълнителни часове всяка седмица, защото бе твърдо решена във въздуха да няма и следа от котешка миризма; също нямаше никакво намерение да предлага на своите посетители съмнителното удобство на мебели, покрити с остатъци от животинска козина. Тя обичаше Ари и считаше, че той й прави добра компания, затова в повечето случаи го оставяше да броди на воля из цялата къща, въпреки причинената от това допълнителна работа. Но не беше готова да се примири с котешките косми в своята храна или в чаршафите си.

Стана от леглото и обу домашните чехли.

Ари я наблюдаваше.

— Още тази секунда да си слязъл оттам — изкомандва Грейс, като го гледаше с най-строгото си изражение.

Неговите блестящи очи имаха син цвят като газов пламък.

Грейс доближи вратата на спалнята, отвори я, отстъпи встрани и каза:

— Къш!

Мускулите на котарака се отпуснаха. Той се свлече като пухкава топка върху покрива на скрина, като че ли костите му изведнъж бяха омекнали. Прозя се и започна да ближе една от задните си лапи.

— Хей! — подвикна му тя.

Аристофан отпуснато вдигна глава и се вторачи в нея.

— Вън — викна тя рязко. — Още сега.

След като и този път той не помръдна, тя тръгна към високия скрин и това най-накрая го накара да се подчини. Той скочи на пода и се втурна покрай нея с такава скорост, че дори не успя да го плесне с ръка. Котаракът излезе в коридора и тя затвори вратата след него.

Когато отново си легна на тъмно, тя си спомни как изглеждаше котаракът, присвит върху високия скрин: с лице към нея, целещ се в нея, с протегнати предни лапи, снишена глава, напрегнати хълбоци, наелектризирана козина, с очи светнали и почти обезумели. Намерението му бе да се стовари върху леглото и да й изкара ангелите; в това нямаше съмнение. Но закачки от този род бяха в стила на малките котета; Ари не беше проявявал подобна игривост през последните три или четири години, откакто беше навлязъл в своята доста ленива зрялост. Какво за Бога се бе вселило в него?

„Е, значи се налага“, каза си тя. „Първата ни задача за сутринта е да посетим ветеринарния лекар. Милостиви Боже, може да се окаже, че живея с шизофреничен котарак!“

Жадувайки почивка, тя отново се отдаде в прегръдките на нощта. Остави се да я отнесе подобния на буйна река шум от виещия вятър. Само след няколко минути отново плаваше към водопада на съня. Потрепери пред ръба на падащата вода и през тялото й премина тревожна тръпка, някакъв хлад, който едва не развали магията, но после тя се спусна в мрачната бездна.

Сънуваше, че пътешества през обширен подводен пейзаж от ярко оцветени корали, водорасли и странни, вълнообразни растения. Между водораслите се спотайваше котка, доста едра, много по-голяма от тигър, но с цветовете на сиамка. Дебнеше я. Виждаше как очите й, големи колкото чинии, я наблюдават през смрачената морска вода, между люшкащите се стръкове морска растителност. Водата предаваше съвсем ясно и осезателно тихото й мъркане. При своето подводно пътуване тя често спираше, за да напълни нескончаеми жълти купи с котешка храна „Мяу микс“, надявайки се да укроти котката, но дълбоко в себе си знаеше, че звярът не ще остане доволен, докато не забие ноктите си в нейното тяло. Продължаваше да се движи упорито покрай коралови кули, покрай пещери, през широки океански равнини от подвижен пясък, чакайки котката да изръмжи и се нахвърли върху нея от засада, да разкъса лицето и изтръгне очите й…

Събуди се веднъж през нощта и помисли, че чува как Аристофан настойчиво дращи от външната страна на затворената врата. Но беше твърде сънена и нямаше доверие на своите сетива, не й достигна воля да се събуди съвсем и след няколко секунди отново потъна в съня си.

* * *

В един сутринта третият етаж на болницата беше тъй тих, че Хариет Гилби, старшата сестра от „гробищната“ смяна, имаше чувството, че се намира дълбоко под земята, в някакъв военен комплекс, издълбан в каменните основи на планината, далеч от действителния свят и шумовете на истинския живот. Единствените звуци бяха шумоленето на отоплителната система и случайното поскърцване от гумените подметки на някоя сестра върху безупречно лъснатите плочки по пода.

Хариет — дребна, красива чернокожа жена в спретната униформа — стоеше в стаята на сестрите до ъгъла зад асансьорите и попълваше данни в картоните на пациентите, когато спокойствието на третия етаж изведнъж се разтърси от пронизителен писък. Тя се измъкна иззад бюрото и тръгна бързо по коридора, следвайки посоката на ужасния вик. Беше от стая 316. Когато Хариет отвори рязко вратата, влезе в стаята и включи лампите на тавана, писъкът спря тъй рязко, както бе и започнал.

Момичето, което наричаха Джейн Доу, беше в леглото изтегнато по гръб, едната му ръка бе вдигната и сгъната върху лицето, като че ли искаше да се предпази от удар, а другата стискаше здраво единия от предпазните парапети. Тя беше избутала чаршафите и одеялото на смачкана топка в края на леглото, болничната й нощница бе нагъната и вдигната около бедрата й. Силно мяташе главата си наляво-надясно, пъшкаше и молеше някакъв незнаен нападател: „Не… не… не. Недейте! Моля ви, не ме убивайте! Не!“

С нежни ръце, нежен глас и търпелива настойчивост Хариет се опита да успокои момичето. Отначало Джейн се противеше срещу всяка помощ. Преди това й бяха дали успокоително. Сега беше трудно да се събуди. Но постепенно тя се отърси от кошмара и се успокои.

До Хариет се появи друга сестра, Кей Хамилтън.

— Какво стана? Сигурно се е събудил половината етаж.

— Просто лош сън — обясни Хариет.

Джейн сънено премигваше към тях.

— Тя се опитваше да ме убие.

— Успокой се сега — рече Хариет. — Било е само сън. Тук никой няма да те нарани.

— Само сън? — попита Джейн, като едва разчленяваше думите. — О. Да. Просто сън. Уф! Какъв сън.

Тънката бяла нощница на момичето и смачканите чаршафи бяха подгизнали от пот. Хариет и Кей ги подмениха с нови, ленени.

Веднага след смяната на завивките Джейн бе завладяна от неумолимото действие на успокоителните. Обърна се настрана и тихо и щастливо замърмори нещо насън; дори се усмихна.

— Като че ли е включила на по-добра програма — каза Хариет.

— Бедното дете. След всичко, което е преживяла, заслужава поне хубав сън през нощта.

Погледаха я за минутка, после излязоха от стаята като изключиха лампите и затвориха вратата.

* * *

Сама, заспала дълбоко, пренесена в сън, различен от онзи, който беше причинил писъците й, Джейн въздишаше, усмихваше се, смееше се тихичко.

— Брадвата — шепнеше тя в съня си. — Брадвата. О, да, брадвата. Да. Да.

Дланите и се свиха леко, сякаш стискаше някакъв твърд, но невидим предмет.

— Брадвата — пошепна тя, и тихият звук на тази дума отекна едва в тъмната стая.

* * *

Дум!

Керъл притича през просторната всекидневна, по персийския килим, удряйки крака си в ръба на бюфета.

Дум! Дум!

Тя се втурна през сводестата врата в дългия коридор и се насочи към стълбите, водещи на втория етаж. Когато погледна зад себе си, видя как след стъпките й къщата е изчезнала и на нейно място има само мрак, черен като смола, а в него нещо сребристо проблясва напред-назад, напред-назад…

Дум!

Разбирането я осени като мълния; тя знаеше какъв е блестящият предмет. Брадва. Острие на брадва. Блещукаше при своето поклащане насам-натам.

Дум… дум… дум…

Хленчейки, тя изкачи стълбите към втория етаж.

Дум… дум…

Понякога острието сякаш удряше в дърво; звукът му беше глух и наподобяваше разцепване. А понякога звукът ставаше съвсем друг, като че ли острието се забиваше с жестока сила в материя, много по-нежна от дървото, в нещо влажно и меко.

Може би в плът?

Дум!

Керъл простена насън, обърна се нервно и сбута чаршафите встрани.

После тичаше по планинската поляна. Дърветата — отпред. Отзад — празнотата. И брадвата. Брадвата.