Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (8)

8

— Да знаеш, че това е страшна гадост — промърмори Нева, сякаш току-що й бе предложил да се отдадат на някои от заниманията, присъщи най-вече на египетската аристокрация.

— Напротив, много е приятно — увери я Александър. — Ще се почувстваш като новородена.

— Какво! Да загубя аромата, който съм събирала няколкостотин затъмнения? Да не искаш да ми кажеш, че съм ти неприятна?!

В очите й проблясваха опасни искрици и той си позволи само да й се усмихне с надеждата, че погнусата му няма да проличи.

— Къпеш се вече за трети път, сигурно си готов да започнем отново — измърка момичето и протегна ръка изпод завивката, готова да го сграбчи, за предпочитане на точно определено място.

— О, да, бих се радвал, стига да имах време, но вече трябва да се занимая и със задълженията си. Затъмнението почти отмина, имам и работа.

Без да чака по-силни прояви на недоволство, той побърза да повика гръмко Парменион и излезе от постройката, която тук си позволяваха да наричат „дворец“. Съненият дебелак се присъедини към него и срита стражите, които май веднага се бяха настанили да поспят пред прага.

— Проклети глупаци! Повелителю, моля те да ми простиш.

Александър не му обърна внимание, а впери поглед в провинилите се мъже, като едва сдържаше гнева си. Те само пристъпяха от крак на крак, свели погледи. Тръгна към портата, а те заподтичваха след него.

— Къде отиваме? — осмели се да попита Парменион.

— Да огледаме ей онова по-отблизо — отвърна пълководецът и посочи връх Олимп, запречил изгледа към половината небе над селото.

Старият войник се смълча и Александър се досети, че той май прекалено е надавал ухо на суеверните измишльотини, които местните хора разправяха за планината. А пък Алдин я наричаше просто „топлообменник“.

Излязоха отвъд стената и се озоваха в полевия лагер на армията от Рис. Някои от мъжете вече се бяха разсънили и щом видяха своя командир, издигнаха гласове в нестройно приветствие. Произнасяха името му особено със своя фъфлещ изговор. Махна им да млъкнат, но виковете им още отекваха, когато той пое по пътеката, виеща се нагоре към Олимп. Стражите, започнаха да си мърморят, че това място било запазено само за боговете и Александър ги отпрати да го чакат в подножието. Не чакаха повторна заповед, а охотно забързаха обратно по пътеката.

— Владетелю, знаеш ли какво ми казаха някои мъже от Рис? — Парменион сочеше мрачните стръмнини. — Горе имало места, по които дори драскотина не оставала, и светели по-ярко от слънцето.

— Значи се опитваш да ми внушиш, че е по-добре да не си търсим белята в тази планина. — Обърна се усмихнат към едноокия си спътник. — Аз пък чух, че преди няколкостотин затъмнения тук дошъл да живее един пророк. Местните го почитат и вярват, че общува с боговете. Ако го придумаме да ни служи, ще се издигнем още повече в очите на хората от цялата околност. А и без това искам да разгледам планината и да си поприказвам с този чудак, иначе нямаше да съм Александър.

На Парменион му оставаше само да вдигне рамене и да измънка, че не е лесно да си спътник на жива легенда. Гърдите му свиреха от усилията да не изостане по тясната пътека към грамадния заснежен връх.

С изкачването вятърът бушуваше все по-силно около тях. Дебелакът пръв забеляза, че пръстта под краката им тръпне, сякаш започва земетресение. Александър отново се бореше със страха си, защото бе виждал каква разруха могат да причинят боговете, ако решат да разтърсят земята. Двамата не помръднаха няколко минути в очакване да се разрази стихията, но усещаха само равномерното подрусване под стъпалата си.

Пълководецът пак вдигна поглед към величавата скална грамада, надвишаваща десетократно и най-високите върхове на Азия. Почуди се защо хората от Рис не се бяха заселили тук, щом толкова им се искаше да са „отгоре“ спрямо останалите. Тогава не би им се налагало да търпят оскърбленията на съседите си. Но май прекалено се плашеха от планината и той можеше да ги разбере напълно. За Александър отдавна бе ясно и че повечето уж безсмислени поверия на селяните крият в основата си несъмнен житейски факт. Засега можеше само да се пита какъв ли е отговорът на местната загадка.

Скоро започнаха да чуват усилващ се с всяка крачка рев, постепенно преминал в оглушителен грохот и след поредния завой на пътеката се озоваха пред водите на могъща река, изригваща от толкова широк отвор в земята, че не биха го запречили и стотина мъже, хванали се за ръце. Александър се закова на място, почти стъписан от тази колосална мощ. Откъде ли напираше тази вода? Бе виждал всякакви извори, но не можеха и да се сравнят с този поток, по-пълноводен от река Тигър.

Слънцето сияеше с най-ярката си дневна светлина, очертавайки ясно далечните гледки в кристалния въздух. Двамата продължиха нагоре по пътеката, накрая решиха да си починат на брулена от вятъра равна площадка. Укреплението на киевантите беше вече дребно петънце далеч под тях. Виждаха по-нататък и селото на аварите, сгушено в безплодните хълмове. Всъщност Александър различаваше на десетки места във всяка посока следи от хора, пръснати тук-там из възвишенията. Колбард се издигаше в плавна дъга от двете му страни и сега имаха пълен изглед към двата хоризонта, стесняващи се до синьо-зелени ивички под лъчите на вечно неподвижното светило. Двете съседни скални кули изглеждаха толкова близки на Александър, че едва ли не можеше да се пресегне и да ги пипне. На стотина левги по-нататък се издигаха следващите три, вече в царството на гафовете.

Пълководецът различаваше границите на добре поддържани ниви край извивките на широки реки. Онези земи му се сториха богати и изобилни на живот. Каза си натъжено, че който и да е създал този странен свят, сигурно е живял там. Плодородните поля бяха предостатъчни за всички наоколо, но както ставаше винаги, малцина бяха успели да ги заграбят, а останалите гладуваха.

Спомни си зъберите и тесните долини на родината си, преживя отново благоговението, което породиха у него необятните изобилни равнини на Персия с техните сякаш безкрайни простори… Владенията, които отне на Дарий. Поклати глава. Колко си бе мечтал да срещне лице в лице персийския цар пред погледите на половин милион воини, за да се пребори за властта над света с върховния повелител на огромна империя. Бяха врагове, но незнайно защо Александър чувстваше, че само срещу този човек може да изпита докрай силите си. А вместо това всичко свърши с подло убийство в крайпътна канавка и умиращият цар бе изоставен от собствените си слуги, проснат в прахта, обруган и презрян.

— Дарий… — прошепна на себе си, сякаш така можеше да призове отдавнашния си противник от забравата.

Парменион го изгледа, после отметна глава и се взря в надвисналия над тях връх.

— Може би вече подминахме мястото, където се е заселил оня оракул — измънка той.

— Ако е така, защо пътеката продължава? — подсмихна се Александър, чиито мисли пак се върнаха в настоящето. — Ти май си търсиш всякакъв повод да се махнеш оттук.

— Кой, аз ли?!

Пълководецът не си направи труда да продължи спора, а отново пое нагоре. Поривите на вятъра развяваха наметалата им и от време на време налитаха толкова бурно, че едва не събаряха пътниците, които скоро се принудиха да търсят опора един в друг.

Виещата се все нагоре пътека изведнъж се спусна към малка долина, широка не повече от километър. Александър и Парменион не успяха да сдържат изумените си възклицания, когато за пръв път осъзнаха какво виждат пред себе си.

Всичко блестеше ослепително като току-що излъскан бронз. Вятърът ги блъскаше в гърбовете, сякаш се опитваше да ги натика в огромния вход на пещера, зейнал откъм отсрещния край на долината.

— Е, ще отидем ли да надникнем? — престраши се пълководецът.

Дебелакът си замълча, но гримасата на лицето му беше предостатъчна.

— На ваше място бих помислил по-трезво, преди да продължа нататък — обади се някой зад тях.

Въпреки тромавото си туловище Парменион се извъртя светкавично, вече насочил меча си към непознатия. Александър не трепна и дори не се обърна.

— Войнико, ако той искаше да ни стори зло, нямаше първо да ни заприказва.

— Ама никак не обичам да ми се промъкват зад гърба — изръмжа спътникът му.

— Е, може да се поспори дали вие не се промъкнахте потайно тук — възрази другият мъж и излезе от сенките, където се криеше досега.

Колкото и възрастен да изглеждаше, гордата му осанка веднага се набиваше в очи. Косата бе опадала от главата му, лицето му приличаше на съсухрен стар пергамент и той дори се подпираше на дълга тояга. Застана пред Александър и примижа насреща, с което издаде и колко е отслабнало зрението му.

— Ти ли си оракулът, когото търсим? — попита Парменион.

— Какво?! О, само това не! Пак някакви заблудени младоци са дошли да чуят велики истини от оракула! — Старецът се закиска тихичко. — Вие, поклонниците, сте голяма досада. Въобразявате си, че сте измислили най-хитроумните въпроси, с които да ми запушите устата, пък после се връщате долу и се хвалите пред всеки срещнат, че сте видели божествената светлина. Ако за това сте дошли, разкарайте се по-бързичко и ме оставете на мира.

— Ти знаеш ли с кого говориш, бе? — възмути се дебелакът.

— Не. Я да отгатна. Да не си новият вожд на киевантите? И така да е, младежо, не забравяй, че живея над вас, пък пикнята винаги тече надолу.

Парменион вдигна меча за удар, но смеещият се Александър протегна ръка да го възпре.

— В името на небесата, много се радвам, когато някой говори откровено и безстрашно. Не ми се е случвало, откакто срещнах Пиндар от Тива.

— Пиндар от Тива ли? — Старецът се вторачи в Александър, после се обърна към спътника му. — Парменион?

— Познато ли ти звучи? — сдържано попита пълководецът.

— Естествено! Чел съм и Ариан, и Рено, което не може да се каже за онези нещастници долу. — Посочи долините с нескрито пренебрежение. — Може ли да те попитам какво търсиш на тази кула за климатичен контрол и кацане на кораби, а и отгоре на това приказваш, като че си древен македонски цар от Земята?

Александър зяпна от учудване. Не се сещаше какво да каже на този особняк.

— Хайде де, чакам отговор. Не ми се блещи като изхвърлена от реката риба, а ми обясни какви са тези приказки.

— Аз съм Александър, син на Филип, може би известен ти и като Велики.

Непознатият го изгледа преценяващо и сдържано. Личеше как ще реагира Парменион на всяка насмешка.

— Е, продължавай… — подкани старецът и верният страж не вдигна отново ръка да го удари, защото не разбра дали в гласа му се прояви недоверие или откровена подигравка.

— Това е истината, старче — отвърна Александър на гръцки.

Струваше му немалко умствено усилие да си припомни думите на този някога роден за него език.

— Да, така звучи по-убедително — призна оракулът на същия език със съвсем леко доловим акцент на селянин от затънтените планини.

Дойде ред и на Парменион да се изуми.

— Ей, в името на всички богове, ама ти откъде си научил нашата реч? Че на мен вече ми писна да дрънкам щуротиите на тукашните варвари! Колко е хубаво да си приказваш с достоен човек!

Старецът само вдигна рамене, макар и да личеше, че е поласкан.

— Достатъчно е да спомена, че съм изучавал трудовете на древни автори. Но хайде, да се скрием от този неспирен ураган, за да не се надвикваме с него.

Подкани ги с жест да го последват по пътеката към тесен пролом между хълмовете.

— А това накъде води? — спря го Александър и посочи огромния отвор в планинския склон, накъдето се бе запътил преди малко.

— Гледай.

Оракулът разрови земята с острия край на тоягата си. Откърти камък и застана на ръба над долината. Подхвърли го спокойно към приличащата на метал повърхност. Камъкът се плъзна, сякаш се пързаляше по гладкия лед на замръзнало езеро. Падаше все по-бързо към зеещата пещера, тласкан от свирепия вятър. След миг изчезна в мрака на отвора.

— Е, иска ли ви се да го последвате?

Парменион преглътна на сухо и поклати глава.

— Само да бяхме стъпили в тази долина, такава щеше да е съдбата ни — промълви Александър.

— Не се размотавайте около смукателните отвори на инсталацията, особено ако ветровата ерозия е оголила основната маса на кулата. Въздушният поток ще ви отнесе право в някой охладител и… с вас ще е свършено. Вярно, накрая пак ще излезете навън, но във вид на течен тор. Това не ми се вижда особена утеха. Твърде безславна смърт, дори без погребална клада. Ще се превърнете в тор. Страхотна система са измислили. — Оракулът махна с ръка към планината. — Сензорите следят климата, подават информацията в управляващите блокове, а самите върхове служат за регулатори. Отвътре тази планина е пълна с топлообменници, които при нужда охлаждат въздуха и връщат влагата във формата или на дъжд, или на речни извори. Ако не бяха те, това странно място отдавна да се е опекло. Създаването на променлива изкуствена звезда само отчасти е решило проблемите. Хитроумки изобретатели са били онези Първобродници. Цял живот си блъсках главата над загадката как са направили този свят. И още — за нищо на света не припарвайте до инсталацията за овлажняване на въздуха. Тази машина е по-нагоре и гибелта там ви е в кърпа вързана.

Двамата македонци зяпаха стареца, като че чуваха напълно чужд за тях език, с който техните превеждащи присадки не можеха да се справят. Той усети, че ги е объркал с приказките си и сам се прекъсна.

— Както и да е, няма нужда да ми благодарите, че ви спасих живота. Сигурен съм, че ще измислите как да ми се отплатите някой път. Хайде да се отървем най-после от този дяволски вятър! Ако искате откровения, ще ги чуете. Ако пък не искате, махайте се и мънкайте гръцкия си другаде. Все ми е едно.

 

 

— Значи още не ти се вярва, че аз съм Александър?

— Ами нека си представим за момент, че някой ден просто влизам в двореца и ти заявявам, че аз — Ярослав, най-великият мъдрец и предсказател в моя свят с формата на пръстен, съм го напуснал, за да прекося пространството и времето. А пък същият този свят е построен от някакви си Първобродници ей така, за удоволствие. Какво щеше да си помислиш? После, за капак, добавям, че ме е пренесъл някой си Алдин, възложил ми мисията да обединя местните хора. — Старецът спря, за да надигне пак пълния с вино мях. — Та докъде бях стигнал? Аха. В името Зевсово, как щеше да постъпиш с мен, ако ти бях стоварил тази историйка на главата?

Александър само поклати глава безмълвно.

— Онези простодушни тъпчовци долу може и да са налапали кукичката веднага, но аз?… — засмя се оракулът.

— Я да го зарежем тоя дърт бърборко — грубо се намеси Парменион. — Не сме длъжни нищичко да му доказваме.

— Нямам такова намерение — невъзмутимо отвърна пълководецът. — Успокой се, Парменион, имам още въпроси към него.

— Вслушай се в думите на владетеля си — продължи Ярослав на гръцки. — В края на краищата той е великият Александър, така че дръж се е дължимото уважение.

— Знаеш ли, доста добре се оправяш с езика — добродушно отбеляза пълководецът.

Старецът махна небрежно, сякаш му беше досадно да слуша похвали.

— Тук-там все още са се съхранили някои средища на знанието. Много време съм посветил на изучаването на епохата, към която и ти принадлежиш, ако може да ти се вярва.

— И къде си я изучавал? — настойчиво попита Александър.

— Това няма значение. Между другото, имаш ли представа колко е голямо това творение, където сме попаднали?

— Май мога да си представя.

— Дори и за мен след толкова години не е лесно да си представя мащабите му.

Ярослав стана и отиде в отсрещния край на помещението, което наричаше свой кабинет.

Беше богато обзаведено и с нищо не подсказваше, че всъщност е пещера. Стените бяха облицовани с дъски, наглед дъбови. Тримата седяха в много меки кожени кресла, които според Александър никак не си бяха на мястото в отшелническо убежище на този планински връх. Ако Ярослав наистина беше оракул, имаше необичайна склонност към житейските удобства. Оставаше тайна и как старецът е извлякъл чак догоре толкова вещи.

Ярослав отвори врата и изчезна в доста голям килер. След няколко минути се върна, понесъл тежък свитък, широк колкото гръдния кош на силен войник. Хвана го за единия край и го търкулна по пода. Твърде малка част от свитъка се размота, преди той да опре в отсрещната стена.

— Ха сега де, къде бяхме? — мърмореше си под носа старецът. — Проклетията е прекалено обемиста, не е лесно да работиш с такива материали. Първобитна гадост…

— Това карта ли е? — намеси се Парменион, който вече надничаше иззад рамото му.

— Разбира се, че е карта, идиот такъв! Сляп ли си?

Дебелакът направи стар като човечеството, изразителен жест зад гърба му, после приклекна, за да разгледа отблизо подробностите.

— Не, не е тук. — Ярослав задърпа пергаментовата лента, за да размотае още от нея.

— Дали пък не е тази част, отбелязана с червено? — попита Александър.

— Да, да, това е. Бях си маркирал нашата област. И тъй, за да добиете правилна представа — продължи оракулът с назидателен тон, — първо си припомнете, че този свят е създаден от разумната раса, която сме свикнали да назоваваме Първобродници.

— Какви ли са били? — промълви пълководецът. — Може би богове?

— И така би могъл да ги наречеш, поне в сравнение с вашите класически божества от Олимп, на които също са били присъщи човешките копнежи и недостатъци. Според мен са създали този пръстен като упражнение или за да се позабавляват. Както едно дете може да издигне грамаден пясъчен замък само за да си докаже, че е способно да го направи.

— А още ли живеят тук?

Старецът се поколеба за миг, сякаш претегляше внимателно отговора си.

— Не ми се вярва — изрече бавно, — макар сред сегашните жители на това място да се носи мълвата, че „Древните“ още обитавали подземните проходи.

— Какви проходи? — учуди се Александър.

— Не забравяй, че Колбард е изкуствена конструкция, също като колосална сграда. Има буквално милиони тунели, проходи, коридори, охладители, свършващи във вакуума навън, както и люкове за достъп при необходимост от ремонт.

— Има ли наблизо някой вход към подземията?

— Ако любопитството ти се окаже някой път по-силно от разума, просто влез през отсрещната врата. Само че — побърза да добави Ярослав неспокойно, — вече съм забравил накъде е безопасно да се върви след първите десет километра. Току-виж, повече не се появиш на бял свят.

Александър го изгледа с любопитство.

— А заключена ли е? — намръщено попита Парменион, сякаш домакинът нарочно им предлагаше да влязат в мрачния свят на незнайното.

Старецът само се усмихна.

— И къде по-точно сме на тази карта? — попита пълководецът, взрял се в очертания с червено район.

— Вярно, щях да ви показвам. — Ярослав се наведе напред и след миг посочи веригата от стръмни възвишения, простираща се успоредно на „северния“ (според него) край на континента. — Ей тук, долу, има мащабна линия. Разстоянията са измерени във версти и три от тях се равняват приблизително на една ваша левга. На Колбард има няколкостотин континентални масива — някои по-малки от Европа, а други десетократно по-обширни от Азия.

— Какво ги разделя?

— Естествено, има и океани. Оттук не е трудно да се види Ираско море на запад. То заема почти един милион квадратни версти и в него се намират множество острови. Но тук континентите са разделени не само от големи водни пространства, както е на Земята, а и от преградните стени, издигащи се и над горните слоеве на атмосферата.

— Че за какво са поставени тези стени? — попита недоумяващо Парменион.

— Да пречат на атмосферните течения. Иначе кориолисовите сили щяха да предизвикат урагани. Въпреки че стените ги има, тук-там ветровете са отнесли цялата почва. Тукашните хора наричат най-близкото такова място Наковалнята.

Александър не разбираше някои от по-особените думи, но схващаше основното в обясненията на стареца.

— Опиши ми тази Наковалня.

— Забеляза ли вече откритата равнина към Ираско море, над която въздухът винаги трепти? Това е оголеният метал на основната конструкция. Страшно е здрав, трудно е дори да го одраскаш, а да го откъртваш и използваш, е немислимо. Наковалнята е малка, само някакви си сто на сто версти. Я си представи такова място, но стотина пъти по-обширно. Превръща се в непреодолимо препятствие между две населени области. Там нищо не расте, дяволски мъчително е дори да ходиш. Никой не минава, освен по някой търговец скитник. Не по-лоша преграда е от всеки океан.

— Търговец скитник ли? — проточи Александър. — Това означава ли, че пръстенът е населен навсякъде?

Ярослав се засмя.

— Предполагам, но този свят е толкова огромен, че не е лесно да се провери. Преди почти три хиляди години тук за пръв път стъпил човешки крак. На много места възникнали цели колонии. Непохватните глупаци долу произхождат от място, намиращо се на север от твоята някогашна империя. Върнали са се в зората на цивилизацията заради Великата война, която откъснала едни от други хиляди светове и ги изолирала да се оправят както могат. Има допълнително обстоятелство, което никак не помага — Първобродниците са остъргали всичко полезно от повечето планети още преди милион години, значи заселниците на практика нямали с какво да започнат възстановяването на технологиите. А и тук, както по безброй други светове из Магелановия облак, сме съперници с гафовете, както и с още една разумна раса. Сигурен съм какво става само за тази област, но се носят слухове, че на различните континенти живеят още десетина вида разумни същества, защото на Първобродниците им харесвало да разнообразяват с интересни образци своето малко творение. Това било дълго преди ние да се появим на сцената. — Старецът се позамисли. — По дяволите, дори съм чувал фантасмагории за някакви мислещи растения на съседния континент, а и за подобия на насекоми, които отглеждат хората като добитък и роби. Бих казал, че тук почти всичко е възможно.

— Но в момента — напомни Александър, — най-много ме интересуват гаварнците.

— Да, разбира се. Ние ги наричаме гафове. Е, защо точно те събудиха твоята любознателност?

Пълководецът се изправи и погледна с усмивка Ярослав.

— Защото аз съм Александър. Този отговор не ти ли стига?

Чу се тихият кикот на оракула.

— Значи ще има още завоевания. Нима онези отрепки долу ще бъдат твоята армия? — Гостът само кимна. — Изобщо не могат да се сравняват с твоите македонци. А враговете ти нямат начело Дарий, който да ги провали.

— Да, този път няма да срещна Дарий — промълви Александър. — А знаещ ли нещо за техния тауг Кубар?

— Май не съм чувал нищо за такъв гаф.

Старецът предпочете да не продължава на тази тема. Пълководецът забеляза, че неговият спътник ветеран направо пронизва с поглед домакина, но така и не каза нищо.

— Значи ще обединиш племената и ще ги обучиш, за да ти послужат в постигането на твоите цели?

— Точна такъв е моят замисъл.

— Добре тогава, време е да си събирам багажа.

Без да обяснява повече, Ярослав отиде в съседната стая и двамата македонци чуха как тряска чекмеджета, ругае полугласно и пъшка от напъни. След малко се появи, нарамил пълна торба, сложил на главата си чудесна имитация на гръцки шлем и дори понесъл щит.

— Защо да не тръгнем веднага? За нищо на света няма да пропусна такива интересни събития. Ще ви следвам навсякъде.

— Като те гледам, старче — измънка Парменион, — след първия дълъг дневен преход ще се строполиш мъртъв от умора. Стой си тук и си живей от даровете на глупаците, които идват да чуят твоите откровения.

— Старче, а? — Ярослав пристъпи към него. — Виж си търбуха! — изрева той внезапно и ръгна дебелия страж в увисналия корем. — Чудя се как още не ти се е свлякъл в краката, та да се спънеш, като бягаш от враговете си! Във всичко ще те надмина — в походите и сраженията, в пиенето и с момичетата! Пък и вече ми поомръзна този аскетичен живот на отшелник. Отдавна си мечтаех за подобно приключение, затова нека тръгваме по-бързо! — Александър мълчеше и оглеждаше съсредоточено най-новия си съратник. — Чуй ме, владетелю македонски, сине Филипов. Вярвам на историята ти, колкото и невероятно да звучи. Нали и Августин е казал за религията си: „Всичко е толкова дяволски невероятно, че просто съм принуден да повярвам“. Мога да чета, познавам този свят и доста ме бива като лечител. Освен това ще имаш нужда и от летописец и точно такъв ще бъда за тебе, защото долу няма да откриеш нито един, който умее да държи правилно перото, камо ли пък да знае за какво служи. Не се съмнявай в мен — ще бъда много по-точен от повечето проклети кретени, съчинили цял куп лъжи за тебе. Да вземем картата, че ще ти потрябва, и да излизаме от тази пещера най-после!

— Не можем да разнасяме това нещо навсякъде — отсъди Александър, взрял се в страховития свитък.

Мечът му изсвистя и отряза парчето с червените знаци.

— Също като с Гордиевия възел — философски отбеляза Ярослав, без да погледне повече осакатената карта. — По-късно ще се върна с носачи да взема останалото заедно с библиотеката и моя любим люлеещ се стол.

Обърна гръб на пещерата и излезе пръв.

 

 

— Значи това е армията на великия Александър! — изпъшка Ярослав присмехулно.

— Дядото на моя баща едва ли е започнал с много по-добри мъже от тези — отвърна пълководецът и Парменион различи ясно прокрадващото се отчаяние в гласа му.

След десетина затъмнения непрекъснато обучение прецениха, че киевантите вече са достатъчно готови да образуват втората фаланга. Сега те стояха строени до бившите си врагове. „Кавалерията“ също удвои силите си. Един герой от Рис — поне Александър реши да го награди с тази титла — бе донесъл вестта, че самотен конен разузнавач на гафовете претърсва местността, където се разрази първият сблъсък с тези вълкоподобни твари. Значи бъдещите противници вече издирваха новия водач на хората. Парменион си подбра отряд и след три затъмнения се върна, стиснал нервно юздите на грамаден кон. Сега в очите на местните жители над него беше само пълководецът, защото скоро навсякъде се разчу как сразил страшния воин — пешак с пика бе повалил в двубой конник, въоръжен с меч и щит.

Неколцина мъже от отряда му се върнаха окървавени. Пострадаха не от убития гаф, а от свирепите удари на Парменион, защото пак се бяха уплашили и побягнали. И както често се случва при подобни хорица, сега почитаха коленопреклонно дебелака, уверяваха всички, че най-добре думата му да се слуша и му приписваха едва ли не мистични сили. В миг се палеха и налитаха на бой срещу всеки, позволил си да говори срещу шишкавия заместник на „златокосия“, както вече наричаха Александър.

Пълководецът кимна на съратника си, който подкара коня си в тръс и спря пред отряда от Рис. Бойците без никаква команда нададоха възторжен вик за поздрав.

Добре, каза си Александър, вече ни приемат като свои. Вероятно някои от тези мъже дори предусещаха какво им предстои да чуят днес. Огледа осемстотинте войници, строени пред портата на укреплението. Пак си бяха опърпани и мръсни. Нямаха дори подобие на униформи, ако не се броят превръзките на челата им — кафяви за рисите и мръснобели за киевантите. Малцината сред тях, които можеха да се похвалят с броня, всъщност носеха безръкавки от дебела кожа, омекотена отвътре с кече или плетена вълна. И само един от трима имаше копие с метален връх.

Но пълководецът добре си спомняше разказите на старите воини от армията на неговия баща. Струваше му се, че сега пред него оживяват преданията от времето, когато македонците били най-обикновени варвари — овчари и обирджии. Да, все пак с тези мъже можеше да даде ново начало на този свят.

Надигна се на стремената.

— Войници! Да, аз ви наричам войници за пръв път днес, защото вече заслужавате това почетно название. — Ярослав прихна, но не беше сега времето да се занимава с подигравките на оракула. — Доскоро се наричахте риси и киеванти. Налитахте си едни на други и се боричкахте като невежи дечица в калта. Вече не е така. Погледнете се! Когато сред вас царяха раздори, не представлявахте дори нищожна сила. Но сега, вече обединени, вие сте могъщи. Усещате ли каква мощ се крие във вас? Нима не разбирате, че винаги ще бъдете непобедими, ако останете единни? — Поспря и чу тихите гласове на мъжете, които наистина се оглеждаха един друг. — Вижте!

Обърна се към Ярослав и взе от ръката му клон. Сграбчи го в двата края. Мускулите на Александър се издуха и клонът се счупи с пукот. Отново протегна ръка и този път оракулът му подаде два клона. Пълководецът се напъна да пречупи и тях, привидно влагаше цялата си сила… но само привидно, защото не искаше нещо да се обърка. Клоните си останаха цели.

— Ето, от това трябва да се поучите. Сами ще бъдете като съчка, пречупена с лекота, а обединени и начело с мен никой няма да ви устои. А докато завършим делото си, ще ставаме все по-могъщи, както е по-здрав снопът с всеки нов прибавен клон. — Одобрителен рев се изтръгна от гърлата на множеството. — Вие, киевантите, сте ми казвали, че хората от Новгор пикаят в потока ви. Днес ще потеглим срещу Новгор. — Крясъците вече изразяваха дива радост, защото и двете села отдавна враждуваха с тези съседи. — Целта ни не е да ги унищожим, а да ги привлечем при себе си, тъй че след още десетина затъмнения да имаме и трети отряд в армията си. — Последва неясен ропот, но Парменион само се обърна да изгледа редиците и настана тишина. — Чуйте ме, войници. Сега аз — Александър, ще ви кажа всичко. Щом хората от Новгор застанат на наша страна, ще разделим армията — едната половина ще се отправи към Авар, другата към Борода. И след още десет затъмнения ще имаме нови два отряда, а те на свой ред ще привлекат още два. Така скоро ще имаме сто отряда войници. И когато се съберем на едно място, бойният ни вик ще заглуши дори рева на водопада, спускащ се от Олимп, както аз нарекох тази планина.

Мъжете се смълчаха като омагьосани от картината на бъдещето, която той им разкриваше. Някои от по-прозорливите вече крещяха срещу кой враг трябва да потеглят на бой, щом обединението на хората завърши.

— Да, виждам, че разбирате накъде ще ви поведа — гръмко изрече Александър. — Щом съберем достатъчно сили, тръгваме в поход към морето. Оракулът Ярослав ми каза, че където водите му и Наковалнята се срещат, има грамаден хълм от желязо, паднал в незнайни времена от небето. От него гафовете извличат метал и там ще влезем в битка с тях. Ще им се опълчим и ще им отнемем желязото, богатите земи и морския бряг, за да ги наречем свои! Аз — Александър, син на Филип, назоваван още и Велики, ви обещавам това. — Стотици дръжки на копия удариха по земята и мощният вик на фалангите отекна в околните склонове. — Чуйте ме, риси и киеванти. От днес нататък не сте две отделни племена. Когато решихте да ме последвате в това начинание, оставихте тези имена в миналото. В предишното ми царство имаше един народ, който се издигна с делата си над всички и тук също всички, които се присъединят към мен, ще се наричат македонци!

Мъжете се споглеждаха, отначало произнасяха неуверено странната дума, но скоро започнаха да я скандират гордо, сякаш беше магическо заклинание.

Пълководецът извади меча си и посочи с него козята пътека, водеща към селото Новгор. Отрядите потеглиха след него. Мина покрай стената, която се издигаше само малко над главата му, и Нева се наведе, откривайки изобилните си прелести. Бе я убедил да остане тук като негова наместничка. Така поне няколко затъмнения щеше да е далече от очите му… а и от носа му. Успя да се престори, че е твърде опечален от временната раздяла, впи поглед в нейния за миг и отмина.

Ярослав подтичваше до него и Александър се наведе, издърпа го и го настани на коня зад себе си. Старият мъдрец се вторачи с напрегнато любопитство за няколко секунди в Нева, сякаш за пръв път виждаше жена.

— Как ти даде сърцето да наречеш тези окаяници македонци? — промърмори оракулът, след като се извърна. — Щом се отърсят от това мимолетно въодушевление и ето ти ги предишните разбойници. Македонци… Как пък не!

— Но ще се изравнят с тях по достойнство — отнесено отвърна пълководецът. — Така ще бъде…

В този миг нямаше кой да забележи погледа му, познат на мнозина преди хилядолетия. Някогашните му съратници биха казали веднага, че се взира в бъдещото величие, достъпно единствено за неговите очи.

 

 

— Е, тауг Кубар, какво мислиш за това донесение?

Толкова отдавна чакаше този въпрос. Вече почти четиридесет затъмнения очакваше, сякаш бе попаднал в Бинда, да поискат мнението му за събитията. И ето, най-после бяха признали с този въпрос, че има право да участва в сбора на клана. Започваше следващият етап в играта на търпение, чиито правила бе принуден да спазва.

След пристигането си в двора на Келин, тауг и брат на Хина, Кубар се оттегли в уединение. Чакаше. Съзнаваше, че ако успее да поведе след себе си своите съплеменници, няма да стане защото е дошъл да ги предупреди за новата опасност. По-скоро беше възможно да се случи, само ако те дойдат и го помолят да ги оглави. Сега за пръв път искаха от него да изкаже мислите си пред тях. Вярно, в тона на въпроса се долавяше и лека насмешка, но все пак това беше началото.

— Първо, Келин — започна той, като че разбуден от дълбок сън, — ти кажи какво мислиш, после ще дойде и моят ред.

Кубар замълча и огледа събралите се гаварнци. Присъстваха почти шестдесет воини и всеки от тях бе представител на някой благороден род от тази област на Колбард. Наричаха я Киа Валинстан — цъфтящата страна.

Облеклото им не се различаваше почти по нищо — традиционна лакирана броня, под която имаше широка кожена дреха, стигаща почти до пода. На десния нагръдник на всеки беше изобразен символът на неговия род — цвете, геометрична фигура или образ на достойния основател на рода, някой от легендарните първи заселници в далечното минало.

Потеглили от всички краища на владението, най-после седяха в централния двор на замъка, главната твърдина на Сирт — единствения голям град в тази страна. Така беше, защото феодалните господари се отнасяха с неприязън към самата идея за събрани на едно място много хора. Търпяха Сирт като изключение, и то по една-единствена причина — това беше личното владение на таугите, всепризнатия най-старши род в техния свят.

Някои от притежателите на далечни земи за пръв път стъпваха в този замък. Средищната кула със стъпаловиден покрив се издигаше високо, а каменните укрепления, заемащи почти цяла квадратна верста, ги изпълваха със страхопочитание не по-малко от факта, че виждат с очите си тауг Келин. Намираха се и такива, които гледаха неспокойно непознатия, обявил се за оживял герой от легендите. Стараеха се да не издадат състоянието си.

Кубар отвърна с вежливо кимане на любопитните им погледи и пак се обърна към Келин.

Върховният владетел се озърна през рамо към членовете на семейството си и личните си служители. Вече знаеше какво мислят за този сбор, защото подобно на него, малцина от тях вярваха, че седящият пред тях е таугът от преданията, пренесъл се в настоящето. Но мълвата вече бе плъзнала из града и Келин най-после отстъпи. Покани Кубар да участва в сбора.

Пълководецът забеляза двете жени, на които бе позволено да присъстват. Едната беше Кавета, жената на тауга. Като най-старши брат само Келин измежду четиримата имаше право да се жени. Но Кубар забелязваше, че очите й по-често стрелкат Хина, а не съпруга. Доколкото можа да прецени и сравни двамата досега, разбираше чувствата й. Но също знаеше, че като гаварнка от благородието, тя ще се ограничи само с копнежа в погледа. Всичко друго за нея би било най-долното падение, а и Хина не можеше да постъпи толкова подло спрямо своя брат.

Нямаше как да не види и от кого не се отделят очите на другата — Лиала, единствената сестра на Келин и Хина. Извънредно привлекателна, с необичайно големи очи, излъчваща неукротима жизненост. Усети се, че очаква с радост кратките им разговори, когато се разминаваха по коридорите на замъка. Долавяше погледите й, но си напомни колко е стар и посивял. Предположи, че тя само му се възхищава и престана да мисли за това.

Келин се надигна от мястото си и червената лакирана броня изскърца. Вторачи се право в Кубар, сякаш му отправяше предизвикателство.

— Всичко е съвсем просто — започна надменно местният тауг. — Голокожите, онези отрепки, които са недостойни дори за нашето презрение, са си намерили някакъв водач. Събрал е десетина от техните мърляви кланове и вече се опитва да обедини под своя власт целия район на хълмовете. Ако още днес тръгнем срещу тях, ще имаме насреща си организиран враг, наброяващ може би десетина хиляди. Според нашите съгледвачи той удвоява броя на войниците си всеки трийсетина затъмнения. Наричат го Искандер — същото име, което ти спомена още с идването си. Очевидно е, че си научил за него много преди нас и това само по себе си е твърде тревожна загадка.

Келин млъкна, сякаш бе казал прекалено много дори като призна, че Кубар е бил осведомен предварително за опасността. Старият тауг разбираше, че не е сега времето да настоява за признателност, затова реши да говори за друго.

— Колцина може да събере накрая? — попита той безизразно, без да гледа в очите на Келин, за да не показва излишна дързост.

— Не броим тези твари. Забелязваме ги само когато решим да се позабавляваме или ако се наложи да накажем дребните им кражби. В края на краищата, това са голокожите, които с нищо не са заслужили дори официалното внимание, отделено им в момента.

— И така да е — намеси се Хина, — не бива да пренебрегваме заплахата. Моите съгледвачи, обикаляли много пъти по границите на земите им, твърдят, че способните да се сражават сред тях са поне четиридесет хиляди, ако не и два пъти по толкова.

— Никой не може да събере на едно място толкова голокожи в хълмовете — обади се някой от дъното на залата.

Кубар се усмихна към сенките зад Келин, където стоеше Виргт, придворният съветник в клана на тауга. Съгласно гаварнската традиция той заемаше почетна длъжност. Съветникът, наричан и кааду, обикновено беше най-довереният приятел на повелителя преди сегашния тауг. Щом синът заемеше мястото на покойния си баща, гласът на кааду придобиваше най-голяма тежест в кръга на приближените му. Затова Повелителите на гаварнците подбираха грижливо приятелите си, стремяха се те да бъдат верни, умни и с ненакърнима духовна сила, за да изричат цялата истина, колкото и да е горчива.

Още щом се запозна с Виргт, Кубар разпозна всички тези достойнства у съветника. Посивелият, слаб гаварнец прекара много дълги затъмнения с него — разпитваше го внимателно, стараеше се да провери по всевъзможни начини доколко е вярна историята, разказана от Кубар. Пълководецът разбираше, че дължи поканата за участие в сбора единствено на съветника. Кааду вече го бе приел като истинския тауг.

— Поясни ни словата си, достойни кааду — неприветливо нареди Келин.

— Не е трудно да се сетите — изрече Виргт и излезе по средата на залата. — Голокожите имат нужда от поне един врет храна дневно, за да поддържат силите си. Значи ако съберат подобна армия на едно място, ще трябва да й осигурят всеки ден около шестдесет хиляди врета храна. А това означава, че веднага ще опустошат дори най-голямото от селата си. Навремето съвсем предвидливо сме ги лишили от коне, запазвайки тези животни само за себе си. Без добитък и каруци е просто невъзможно да струпат достатъчно припаси. Остава им да избират между две възможности. Или ще се разпръснат, или ще се спуснат от хълмовете в нашите по-плодородни земи, където могат да се изхранят.

— Трябва да са безумци, за да предизвикат гнева ни! — изрева Келин. — Изобщо не ме засяга дали ще са под една власт в проклетите си хълмове, стига да останат там, докато изгният! Но никога не биха дръзнали да се изправят срещу някоя от нашите страховити конни дружини.

— Аз обаче мисля, че може и да се престрашат — възрази Виргт. — Защото този обединител, какъвто и да е той, сигурно има ясни подбуди за действията си. Ако позволи на хората си да се разпръснат отново, ще загуби всякаква власт над тях. Следователно единствената разумна възможност за него е да ги поведе, за да ни изтласкат от нашите земи.

— Голокожите да ни изгонят?! — кресна някой от местните господари, скочил на крака от ярост. — Немислимо е! Виргт, размътила ти се е главата от прекалено много четене. Че кой е чул голокож да надвие някого от нас? Ние се забавляваме, като ги преследваме. Какво предизвикателство могат да ни отправят?

— Арн, досега са били безпомощни жертви — отвърна съветникът, — но тези времена отминаха безвъзвратно.

Хина се намеси преди Арн — господарят на северната гранична област, да е започнал свадата, към която очевидно се стремеше.

— Кубар, интересно ще ми е да узная какво мислиш за казаното от Виргт.

— Искандер, както го наричате — предпазливо започна пълководецът, — е дошъл в този свят само с една цел — да организира голокожите и да ги поведе в завоевателна война срещу нас. Ето защо и аз съм тук по същото време. Няма никакво случайно съвпадение. Прост факт, чийто смисъл логиката ще разгадае лесно. Искандер ще нахлуе в нашите земи. Принуден е да го направи съвсем скоро, а зад него ще има шестдесет хиляди мъже. Не го подценявайте, защото е най-надареният военачалник в цялата история на човеците. Извлекли са го от миналото си, за да ни унищожи.

Повечето местни господари изръмжаха гърлено и Кубар побърза да възпре с жест своя знаменосец Пага, който се поддаде на гнева си.

— Ами да идват тогава! — провикна се Келин. — Ще покрием земята с труповете им!

Всички васали в двора скочиха и с крясъци изразиха одобрението си.

— Ще бъде невиждан лов! — Гласът на тауга се издигна почти до пронизителен писък. — Ще преследваме враговете си докато хълмовете подгизнат от кръвта им. Нека само ни нападнат и ще видят тогава на какво са способни гаварнците в яростта си! Винаги съм казвал, че те са недостойна сган. Нека ги изтребим и веднъж завинаги да отървем света от тази мръсотия!

Кубар съзнаваше, че от предупрежденията му няма да има никаква полза, но се чувстваше длъжен да опита. Изправи се и застана с лице към повелителите на родове. Необузданата проява на чувства продължи няколко минути, но те се смълчаха един по един, сякаш усетили, че е редно да са по-сдържани в присъствието на такъв властен сънародник.

— Ще се опитат да ни подмамят с нападение по десния фланг — тихо започна той. — Той винаги е най-отдалечен от центъра, където са съсредоточени основните ни сили. И когато се обърнем да посрещнем атаката, ще оголим другия си фланг откъм техните позиции в хълмовете. Тогава главният им ударен отряд ще ни откъсне от нашия тил и ще ни принуди да приемем сражението в неизгодни условия. Отсега настоявам да не ги подценявате. — Околните чувстваха волята и трезвата разсъдливост, вливащи сила в неговия глас. Говореше сякаш вече е прочел писаната история за предстоящата битка. — Те не знаят нищо за вашата чест, за воинските ви ритуали и не ги е грижа как очаквате вие да се държи противникът ви на бойното поле. Ще се присмиват на обичаите ви, на обявяването на родовите имена, на желанието ви да срещнете достоен враг в пряк двубой. Не ги подценявайте!

— Ти ли си тауг на моя народ? — рязко го прекъсна Келин.

Старият гаварнец се обърна и го изгледа втренчено.

— Не.

Опита се да не издаде отчаянието, стиснало сърцето му, защото вече прозираше до какво ще доведе самонадеяността на Келин. По същия начин се държаха благородниците от неговата епоха, когато за пръв път им се наложи да се изправят срещу бунтовниците, поведени от Кубар.

— Тогава да не си военачалникът, който ще командва моята армия?

— Не, не съм нито тауг на твоя народ, нито военачалник. Защото никой не ме е молил за това.

Внимателно подбра думите си, за да разкрие на всички присъстващи какво очаква да се случи накрая. Принуждаваше ги сами да поискат от него да им стане тауг.

— Ти си един обикновен самозванец! — развика се Арн, застанал до Келин. — Измамник! По-скоро ще изгния в гроба, отколкото да служа на тебе, а не на своя тауг.

— Спри, Пага! — изсъска Кубар, защото прякото предизвикателство на този феодал можеше след мигове да доведе до касапница в замъка.

Моментът беше наситен с опасност, но Виргт реши да не допусне схватка.

— Кубар, аз ти благодаря за желанието да служиш на нашия тауг и да го съветваш, както ти повелява съвестта — изрече невъзмутимо той и застана между Арн и чужденеца. — Надарен си с безстрашието на кааду, щом говориш толкова честно и откровено. И аз ще дам същия съвет на тауг Келин. Не подценявай човека, когото наричат Искандер.

Словото на кааду беше свещено и напрежението в двора започна да се разсейва. Стоящият до брат си Хина се взря в Кубар и безмълвно го предупреди да не казва нищо повече. Пълководецът разбра какво е породило напрежението в очите му и кимна в отговор.

— Знам, че му вярваш! — изръмжа таугът, който не пропусна да забележи мълчаливата размяна на послания.

— И да вярвам на думите му, това не ми пречи да бъда предан на онзи, с когото сме от една плът и кръв — отвърна Хина. — Ще яздя до тебе и ще ти служа, а съм уверен, че така ще постъпят и Кубар, и Пага.

— Разбира се — тактично потвърди Кубар. — Естествено, желая на достойния Келин сполука. Дано моите напуснали ме братя го благословят. Знайте, че и аз ще бъда в редиците на воините, когато таугът потегли в поход срещу Искандер.

— За да го смажа! — изсумтя Келин.

— Разбира се — откликна Кубар без нито следа от чувство в гласа си.