Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (5)

5

— Повелителю, страх ме е.

Александър погледна за миг Парменион и се усмихна. Странният кораб на Алдин бе изчезнал отдавна от небето и двамата се катереха часове наред към билото на високия рид. Дебелият войник пъхтеше мъчително, пот капеше от лицето му и избиваше на петна по туниката.

Пълководецът спря за малко, вдиша с пълни гърди и бавно издиша, обзет от изумление. Откакто стрела прониза единия му бял дроб преди години, често се случваше да се бори със задуха. Но чудесните машини на Алдин му върнаха здравето и поне за това беше благодарен.

— Е, от какво се боиш?

— Погледни слънцето, Александре. Та то не помръдва! Значи и времето е застинало, ще живеем вечно в един и същ ден.

— Любопитно разсъждение. Говориш като някой от последователите на Евклид. Само не бива да забравяш, че сега стъпваме не по своя свят. Не се оставяй страха да те лиши от разсъдък.

— Вървим из друг свят — измънка Парменион, — пък той ми разправя да не се плаша.

Александър отметна глава, за да погледне тукашното светило. Приличаше на привичното за него слънце, но и се отличаваше. Светлината му беше по-рязка и някак странно бяла. Македонският владетел отново потисна надигащия се страх в собствената му душа.

Твърде добре познаваше това чувство. Никой от съратниците му не бе подозирал, а и той не би си признал за нищо на света, но сърцето му често се свиваше. Разбира се, трябваше да живее според легендите, които хората си разказваха за него. Нямаше намерение да показва страха си дори тук, на приказния Колбард, където цяла вечност го делеше от дома му.

И какво ли бе станало там? Какво е сполетяло Роксана и нероденото му дете, определено за негов наследник? През ума му забързано се носеха всички откъслечни думи, дочути от смъртното му ложе, докато усещаше как животът го напуска бавно.

Неволно се засмя на спомена. Онези негови вълци, онези хищници, които насъскваше срещу всекиго, изпречил се по пътя му към величието и мечтите… Чу ги и как се вкопчиха един в друг. Също като глутница, останала без водач. Схватките не са престанали, докато не са избрали новия си повелител.

Но сега бяха потънали в забравата и хората помнеха имената им само като сенки на собствената му слава. Поне така разправяше пълничкият мъж, когото отначало помисли за пратеник на боговете.

Пет хиляди години… Той поклати глава смаяно. Пет хиляди години. Пак се вторачи в небето, сякаш там можеше да види познатия си свят и да си възвърне душевното равновесие, да разбере смисъла и скритите подбуди в онова, което бяха сторили с него.

Пет хиляди години и още сто и петдесет хиляди светлинни години, бе казал Алдин. Опита се да обясни какво означават тези числа, но за Александър те си останаха празен звук. Престана да се занимава с тази мисъл, както си му беше присъщо. Случеше ли се да не разбере нещо веднага, започваше да търси отговора упорито, но накрая се отказваше, за да остави непознатото и загадъчното за по-подходящ момент, когато ще може да му посвети достатъчно време.

Точно сега имаше по-непосредствени грижи. За него започваше ново приключение и той поумува над необичайните обстоятелства. Каква ли беше истинската причина за постъпките на онзи Алдин? Вероятно и любопитството бе изиграло своята роля, но Александър се досещаше, че не го стовариха тук само за да обедини местните хора и да ги поведе срещу нашественика. Ако онези полубогове — коховете, имаха само това желание, щяха да го представят най-тържествено на варварите, за да ги подчинят веднага на неговата воля. А те го принудиха да се промъква тук като нощен крадец, сякаш Алдин се стремеше никой да не забележи какво става. Александър реши, че засега не е наложително да търси отговора и на тази загадка.

Позабави крачка и огледа околните хълмове. Местността не се различаваше кой знае колко от земите на Бактрия. Високи възвишения, покрити с рядка гора, над които се издигаха остри заснежени зъбери. Въздухът беше приятно свеж и ободряващ, особено в сравнение с нетърпимата влажна жега във Вавилон. А право пред него се извисяваше невъобразима планина — скално чудовище, забило се в небето и сякаш достигнало самото слънце. Алдин бе му обяснил, че там горе кацат грамадни кораби, носещи се из небесата, а самата невероятна кула служи за охлаждане на въздуха и поддържане на температурно равновесие. Подобни планини стърчали като шипове и по външната повърхност на пръстена.

Умът на Александър засега не успяваше да се пребори с тази представа и той се задоволи с мисълта, че Първобродниците, сътворили това чудо, трябва да са били богове или поне техни потомци. Загледа се в колосалния връх и си каза, че най̀ му подхожда името Олимп. Според Алдин бил свято място за местните жители, а в подножието му имало поне десетина села. На пълководеца му се струваше, че съвсем близо до първия връх има още един, но всъщност беше на поне двеста километра според мерките на тези хора. По-нататък различаваше още четири. Неговият спасител му каза, че около първите три кули имало към половин милион жители, но към северния край на пръстена се простирала пустош, населена само от отшелници и мародери. Другата тройка кули били в земите на тварите, наричащи се гаварнци. Загледа се натам, надяваше се да види очертанията на главния им град, разположен на океанския бряг. Мислено определи посоката като запад. Но от такова разстояние се забелязваха единствено трептящият въздух над водата и високите облаци, носещи се откъм далечните планини.

А, на изток, накъдето беше тръгнал Александър, може би на хиляди километри, се издигаше нещо като виолетова стена, закриваща целия хоризонт. Алдин смяташе, че тези равномерно разположени прегради спасяват пръстеновия свят от бури, които иначе щели да бъдат далеч по-страшни от ветровете, брулили някога равнините на централна Азия.

Пълководецът отново усети как го изпълва изумлението от новия обрат в съдбата му, но неговият дисциплиниран ум веднага потисна чувството. Ако дори веднъж бе позволил да го надмогне страхът от непознатите опасности, нямаше да съгради своята империя. Не би успял да се наложи и в този нов свят. Пак се обърна на запад. Различи още една такава стена.

Повърхността на чудноватия пръстен се извиваше нагоре, а не надолу като на Земята, затова далечните местности не се криеха зад хоризонта. Тази особеност още вцепеняваше от ужас Парменион, но и той вече свикваше. Няма как, каза си Александър, иначе ще полудее.

Осъзна, че тези земи не са благоприятни за използването на фалангите като боен строй. Нагънати хълмове, прорязани от тесни клисури, отвесни голи скали, бавно ронени от вятъра. Според Алдин теренът наоколо бил най-разнообразен. Изглежда за Първобродниците било удоволствие да оформят земята без никаква видима логика, водени от прищевките на въображението си. Само на един ден път в южна посока започвали невероятно плодородни равнини, но били под властта на съществата, срещу които Александър трябваше да поведе хората.

Стъписа го съвсем нова идея — той бе завладял част от една планета, но онези Първобродници просто са си построили нов свят!

— Повелителю, вслушай се! — прошепна Парменион до рамото му и задърпа Александър към купчина камъни, където можеха да се скрият.

Пълководецът бавно завъртя глава, мъчеше се да чуе почти недоловимите звуци, подобни на далечен шепот от вълни. Не беше сигурен дали не си ги измисля. Огледа се към своя спътник с надеждата той да разсее съмненията му.

— Май пищи човек — тихо се обади Парменион.

Александър вдигна рамене, свали лъка от рамото си, огъна го и върза тетивата. Опъна я и прецени, че това оръжие е добро поне колкото знаменитите скитски лъкове, може би дори ги превъзхождаше, защото бе изработено от метал — вероятно от някакъв вид закалена стомана. Пак поклати глава смаяно.

Извади стрела от колчана и я претегли на дланта си. Чудесно балансирана и съвсем лека, а четворното острие блестеше зловещо във всички цветове на дъгата, по-опасно и от бръснач. Какво съвършенство, въздъхна Александър. Такъв лък би струвал прекалено скъпо в Македония, а и едва ли някой би успял да го направи.

— Да се намесим ли? — обърна се усмихнат към спътника си.

— Ех, повелителю, какво ли ни засягат тукашните разправии!

— Напротив, Парменион, засягат ни. Рано или късно ще трябва да се срещнем с тези хора, нали? Защо не веднага? Ъ-ъ… извади все пак този меч от ножницата, ако ръждата не го е изяла вече, и ела с мен.

Последните думи изрече като небрежна шега и засраменият Парменион побърза да го послуша.

„Никога не съм предполагал, че ще водя армия само от един воин, но все отнякъде трябва да започна.“ Съзнаваше и че колкото по-скромно е началото, толкова по-голяма ще е победата… ако я доживее.

Хъм, животът… Вече се бе превърнал в легенда, както си бе мечтал, а това приключение по-скоро приличаше на допълнителна награда от съдбата, сякаш боговете са решили да го изправят пред още по-трудно препятствие, за да видят как ще се справи. Сигурно е точно така — боговете го предизвикват. Александър се разсмя.

Е, няма да ги разочарова.

С доближаването към върха на хълма виковете се чуваха все по-силно. Пълководецът се сниши и започна да се придвижва предпазливо от камък към камък.

Поредният писък, този път пронизителен и изпълнен с ужас. Изведнъж Александър реши, че не подхожда на един цар да се промъква към сражението като грабител на трупове. Изправи се и закрачи напред, все едно очакваше със самата си поява да прекрати безредиците от другата страна на хълма.

— О, богове! — ахна Парменион.

А неговият командир отново трябваше да се пребори със стария си познайник — страха, но този път го изпита както никога. Бе се плашил от своя баща, поне като малък, винаги се бе опасявал и да не се провали в изпълнението на замислите си, но за разлика от съратниците си не трепереше преди битка. Сега разбра какво са чувствали.

Врещенето на човеците издаваше неудържимата им паника. А причината да се стъписат изглеждаше като кошмар за Александър. Тварите приличаха на вълци, но не бяха. Имаха и черти, сближаващи ги с хората. За миг се почуди дали някой зъл демон не е съешил човек със звяр, за да се роди подобно изчадие. Най-близкото от съществата яздеше животно, двойно по-едро от любимия Буцефал на Александър. Можеше да се каже, че това също е кон, но на вид доста по-див и свиреп.

Пет-шест от тези оживели кошмари бяха яхнали страшните си коне и звукът от гласовете им напомни на пълководеца тържествуващ кикот. Напредваха подредени за нападение, насочили ниско напред дългите си копия. Един стискаше жена под мишницата си. Точно нейните писъци бяха привлекли вниманието на двамата македонци. Едва сега Александър разпозна дивата ярост във виковете й, защото тя хулеше и кълнеше мъжете, побягнали надалеч от враговете. След малко той осъзна, че разбираше всяка нейна дума, макар тя да не говореше на гръцки, персийски или друг привичен за слуха му диалект. Присадката от Алдин вършеше работа. Ясно долавяше дори страха в гласовете на тичащите мъже.

Бяха поне петдесет, но му напомниха за подгонено стадо. В движение се отърваваха от наглед крехките си копия, за да спечелят още малко бързина. Погледът му обхвана сцената за миг-два, вече знаеше кое е правилното решение.

Още веднъж опъна лъка, за да прецени силата и уравновесеността му. Пресегна се назад към колчана и извади първата стрела с блестящо острие. С едно-единствено ловко движение я постави на тетивата, опъна лъка и се прицели в чудовището, яздещо най-отзад.

Знаеше, че настъпва моментът на изпитанието, защото пуснеше ли стрелата, гневът им щеше да се обърне срещу него.

Тетивата звънна и като същинска мълния стрелата се понесе по смъртоносния си път. Улучи съществото високо в гърба, проби с лекота покриващата го броня. С гръмък остър писък то се просна по лице върху главата на коня си — ударът бе толкова силен, че го изхвърли от седлото. Ездитното животно отскочи встрани и изнесе господаря си от битката.

А втората стрела вече летеше. Този път попадна по-ниско, но със същите гибелни последици. Останалите се сепнаха и погледите им затърсиха неочаквания нападател.

— Парменион, според мен е по-добре да си приготвиш пиката, защото ни предстои сблъсък с кавалерия.

Не беше нужно да съветва стария воин, който вече бе прибрал меча в ножницата. Вмъкна горната част с острието в дръжката, завъртя я, за да се заклещи, застана до Александър, опря се на едно коляно, заби дръжката в пръстта и насочи пиката напред. Ако конникът беше достатъчно безразсъден да нападне слепешката, ездитното му животно просто щеше да се наниже на дългото острие.

Дебелакът се тресеше от страх. Бе преживял множество сражения, но за пръв път трябваше да се изправи срещу кон, чиято глава се издигаше двадесет и пет длани над земята.

Третата стрела се изгуби в облака прах, защото съществото дръпна рязко юздите и спря, щом видя, че човекът пусна тетивата.

— Повелителю, единият има лък! — кресна тревожно Парменион.

Александър се взря напрегнато. Най-близкото до тях чудовище сваляше лъка си, докато пришпорваше коня си за нападение. Поредната стрела изсвистя и съществото едва не изхвърча от седлото, лъкът падна от отмалелите му пръсти.

Останалите трима се поколебаха, после онзи, който държеше жената, я пусна да падне. Изрева мощно и подкара коня си напред в тромав галоп.

— Погледни го само! — извика пълководецът. — Толкова е бавен! Само изглежда страховит, но дори слоновете на Пор бяха по-пъргави!

Подобната на вълк твар насочи копието си и вдигна щита високо пред себе си, за да се опази от стрелите. През цялото време надаваше стържещ по нервите вой. Александър сложи стрела на тетивата и пристъпи няколко крачки напред, за да се изравни със стоманеното острие на пиката.

— Стреляй, Александре! — изпъшка Парменион. — Можеш да му пратиш две-три стрели, преди да ни е връхлетял!

— Искам да му се полюбувам. Прекрасна гледка.

— Ама като опръска всичко наоколо с кръвта ни, никак няма да е хубаво!

Пълководецът не му обърна внимание, запленен от тази забележителна проява на храброст. Съществото вече се бе изправило на въжените примки, увиснали по хълбоците на грамадния кон. Само че четириногото тъй и не можеше да се ускори до нещо повече от муден тръс. А бронята на нападателя отблизо се оказа елек от дебела кожа.

— Господарю, моля те! Простреляй го!

— След малко.

Вече се чуваше пухтенето на коня и дрънченето на снаряжението по него. Макар и да виждаше какво го очаква, чудовището не трепна, а се изопна още по-високо над седлото, сякаш да покаже цялата си дързост.

Александър поклати глава и опъна тетивата. Противникът пак се прикри зад щита. Лъкът звънна и воят престана отведнъж. Останал без ездач, едрият кон подмина двамата човеци ходом и спря отстрани, като че искаше да види завършека на това стълкновение.

Пълководецът погледна последните двама конници, които също се взираха безмълвно в него. Той направи десетина крачки към тях и отметна плаща си. Посребрената бронзова броня за пръв път блесна под странното светило.

— Аз съм Александър, наричан още Велики, син на Филип. Бях владетел на половината от познатия на просветените народи свят.

Остави лъка на земята и извади меча си, даден му от Алдин. Беше лек и добре уравновесен в ръката му, а с тази стомана не можеше да се равнява и най-доброто, правено някога от арамейските ковачи. Македонският владетел се бе трогнал, когато видя, че Алдин е гравирал на острието всичките му титли и имената на местностите, където бе извоювал най-големите си победи. Помнеха ги и след пет хилядолетия. Взря се в отблясъците по метала, после вдигна поглед към небето.

И отново се обърна към още живите две чудовища. Едното се изправи на стремената и размаха копието си. Вятърът донасяше виковете му до Александър, само че не разбираше нито дума. За съжаление Алдин не се бе погрижил и за това. Предположи, че му отправят предизвикателство и в отговор тръгна надолу по склона, но онези двамата обърнаха конете си и се отдалечиха.

Когато стигнаха билото на следващия рид, озърнаха се за миг, после се скриха от погледа му.

— Повелителю, великолепен изстрел беше. Но що за чудо е това!

Парменион стоеше до тялото на поваления нападател. Александър отиде при него. Стрелата бе минала през щита и стърчеше от гърлото на съществото. Пълководецът още не знаеше достатъчно за враговете, но поне му беше ясно, че не им липсва смелост. Този тук сигурно бе предусетил смъртта си и все пак не се отказа от атаката, готов да посрещне участта, която човекът бе принуден да му отреди.

— Ако ще трябва да се сражаваме с тях, няма да ни е леко — каза на своя войник.

— А ако ще водиш в битки пъзльовците, дето подвиха опашки — промърмори сърдито Парменион, — май става прекалено трудно!

Александър приклекна до съществото. Беше с три глави по-високо от самия него и от главата до петите го покриваше къса и мека черна козина. Отново му се стори за миг, че се взира в човек… но с твърде вълчи черти. Хвана едната още топла ръка и огледа пръстите. Не се различаваха много от човешките, с изключение на прекалено дългия палец, при това разположен не където би очаквал да го види.

Очите бяха още отворени — извити и тесни като на азиатците, с двойна гънка на клепачите. Ушите стърчаха право нагоре, високо от двете страни на кожения шлем с мека подплънка. Бронята изглеждаше добре направена, но по дебелата продъбена кожа почти нямаше метал. Пълководецът докосна клепачите на мъртвия враг и ги затвори. Стана и покри поваления враг с наметалото му.

— Достоен противник — промълви тихо и се обърна към спътника си. — Парменион, май вече е време да се срещнем с нашите поданици.

Старият македонец само поклати глава изумено. Вдъхновеният от боговете владетел не знаеше що е колебание. Не се съмняваше, че тукашните хора наистина ще станат негови поданици.

Конят стоеше настрана и ги зяпаше недоверчиво. Александър бавно разпери ръце, заговори тихичко на животното и започна да го доближава стъпка по стъпка. Но едрият звяр трепна и заотстъпва.

— Парменион, дай ми онова наметало.

Уви се в плаща на врага и заобиколи коня в широк полукръг, докато усети вятъра в гърба си. Този път четириногото не помръдна. Пълководецът протегна ръка и го погали по носа, като му шепнеше нещо през цялото време. След няколко минути застана до хълбока на коня.

За пръв път виждаше толкова високо ездитно животно, беше почти с размерите на едногодишен слон. Едва можа да се хване за седлото. Конят шавна неспокойно и изпръхтя, но Александър не се пусна, а пак му заговори кротко.

Пое си дълбоко дъх и с един ловък скок се озова върху гърба на животното. То запристъпва нервно и пълководецът положи големи усилия да не падне. Нямаше как да стисне с колене твърде широкото туловище и едва запази равновесие, докато се пресягаше към юздите.

— Повелителю, опитай да пъхнеш крака в ония кожени примки! — подвикна насърчаващо Парменион.

Александър сведе поглед, но опората от усукани кожени върви беше твърде ниско. След миг забеляза и подвижния ремък, с който можеше да се наглася.

Животното още подскачаше, докато ездачът му се мъчеше да издърпа примката до крака си. Пълководецът незнайно как бе усетил, че невидими наблюдатели следят всяко негово движение и ако паднеше точно сега, щеше да се прости с всякакво възможно влияние над тези хора, което му бе дала победата. Най-сетне успя да пъхне лявото си ходило в кожената примка. Бързо се справи и с дясната.

Щом се опря на стремената, веднага разбра, че вече ще успее да подчини коня на волята си. Толкова просто и удобно приспособление, защо нито самият той, нито някой от командирите на кавалерията му не се бе сетил за това? Хвана здраво юздите и с твърда ръка принуди грамадното четириного да се успокои.

Смуши го с пети и го подкара напред. Бе яздил най-добрите скитски и персийски коне, затова остана разочарован от мудния бяг на този великан. Само че си напомни какъв ужас би вдъхнало нападение на отряд от хиляда такива коне дори в най-закалените негови фаланги, както бе станало при срещата им с бойните слонове на Пор. В това създание като, че се съчетаваха най-добрите черти на слона и коня. Беше страховито грамадно, но все пак достатъчно подвижно и покорно. Можеше и да се изхрани, без да поглъща цяла купа сено всеки ден.

Спря до Парменион.

— Хайде, войнико, качвай се при мен. Винаги е по-добре да яздиш Буцефал, отколкото да бъхтиш пеша.

По устните му плъзна сянка на усмивка.

— Той още ти липсва, нали, владетелю? — попита ветеранът със съчувствието на по-голям брат.

Защото подобно на мнозина в онази отдавна изчезнала в миналото армия, той помнеше своя цар още от момченце. Не можеше и да забрави верния четириног спътник на пълководеца, пренесъл го през всички битки и несгоди, за да срещне гибелта си в широките равнини край река Инд. Бе видял и как богоподобният владетел държеше главата на коня в скута си и ридаеше над него като хлапе, прощаващо се със своето кутре, прегазено от каруца. Всичко това пролича ясно в погледа му и Александър кимна мълчаливо, после извърна глава за миг.

— Неговият дух се завърна дами служи в този час на изпитание — тихо изрече пълководецът. — Отново яздя Буцефал. А сега седни зад мен, сълзливо старче такова! Да видим къде се крият онези страхливци.

Парменион пое ръката му и се издърпа върху широкия гръб на коня. Боеше се до онемяване от този звяр, но за нищо на света не би издал страха си.

— Като заговорихме за тях, се сетих — видя ли накъде тръгна момичето? На нея поне й стигна смелост да проклина всички.

— Не, повелителю, не забелязах в бъркотията.

— Не знам защо, но си мисля, че е някъде наблизо, затова бъди нащрек.

Отправиха се към високите хълмове, за да търсят бегълците.

 

 

— Парменион, ти надушваш ли тази миризма?

— Е, не е чак като във Вавилон, но доста смърди…

Александър пресметна, че се катериха към стръмното подножие на планината почти половин ден. Трудно му беше да се ориентира във времето, защото сенките тук изобщо не се местеха, а кристалнобелият кръг си висеше неподвижно в небето. И в двете посоки виждаше извиващия се нагоре хоризонт като синьо-зелена лента, която постепенно се губеше от погледа му в ярката светлина. От двете страни на лентата се издигаха отвесните бели прегради, задържащи въздуха, както обясни Алдин. Пълководецът разбираше предназначението им, но все още му беше трудно да повярва, че такъв свят е възможен.

Дори и тези наглед обикновени възвишения са били оформени от богоподобни ръце. Каза си, че само така можеше да приеме кошмара наяве, където попадна. Просто тук властваха други божества, подобни на неговите, създали света на Македония и обширната Персия.

Пътеката навлизаше във все по-тясна клисура, където едва ли можеха да се разминат два от едрите местни коне.

— Ако ни мислят лошото, това е мястото да ни изненадат — тихо изрече Александър.

Парменион стисна пиката си в ръце, а неговият повелител извади стрела от колчана и я сложи на тетивата.

— Е, нека не се таим като плашливи кокошкари — каза той и смуши животното с пети.

Не завариха никого в клисурата, но пък се натъкнаха на следи от припряно оттегляне — разхвърляни копия и щитове.

— Псета такива, само знаят да бягат! — подвикна старият войник.

— Може и да е хитрост. Спомни си какви клопки ни готвеха скитите.

След поредния завой Александър дръпна рязко юздите на своя нов Буцефал и го спря.

Не много далеч пред тях пътеката свършваше при малко укрепление, защитено от скалъпена надве-натри каменна стена. Бяха стигнали до не особено просторна долина на зелени поля и цъфтящи градини. Стори му се, че тези хора обработват добре земята си. Поне за това ги биваше. Едва усещаше аромата на цветята във властващия дъх на смъртта. От стената висяха няколко разложени трупове.

— Съвсем като у дома — подсмихна се Парменион.

Пълководецът само изсумтя, личеше колко е недоволен от гледката. Дебелакът бе виждал яздещия пред него мъж да заповядва подобна участ за неизброими хиляди и сега не можеше да разбере неочакваното му презрение. Сякаш разгадал чувствата му, Александър се обърна.

— Имат по-опасен враг. Що за глупци са, та се избиват помежду си…

Прекъсна го нестроен рев на няколко рога. Буцефал трепна и заотстъпва. След миг защитниците на укреплението пуснаха по тях цял рояк стрели.

— Поне имат лъкове! — кресна пренебрежително Александър.

Двамата с Парменион незабавно вдигнаха щитовете си, но стрелите се пръснаха наоколо, без да улучат нито тях, нито коня.

Пълководецът се надигна върху стремената и опъна своя лък. Прицели се по-нависоко, пусна тетивата и стрелата звънна далеч над стената. Хората в укреплението ахнаха от учудване, но пак никой не се показа. Поне престанаха да стрелят.

— Аз съм Александър — извика той с надеждата, че машинката в главата му ще си свърши работата. Скоро щеше да разбере. — Известиха ме за страданията, които ви причиняват съществата, наричащи себе си гаварнци. Аз — Александър, назоваван още Велики, цар на македонците, хегемон на всички гърци, цар на царете за всички перси и повелител на земите до река Инд и Източното море, бях пратен при вас от света на име Земя.

— Айде стига бе! — присмя му се някой.

— К’во ти разправях — обади се друг. — Очисти четирима от ония, ама наистина! Нали го видя как борави с лъка…

— Тоя има бръмбари в тиквата — сопна се първият. — Глей го как се пъчи само!

— Ако си мислиш, че е смахнат — намеси се висок глас иззад гърба на Александър, — що не излезеш да му го речеш в лицето, а?

Беше момичето. Мина край двамата на коня, без да ги погледне. Носеше просто скроена роба, стигаща почти до глезените и пристегната в талията с усукано въженце. Русата й коса беше навита на две дебели плитки, които падаха върху щръкналите й гърди. Високите скули изпъкваха на кръглото лице, а погледът издаваше, че е свикнала с послушанието на околните.

— Той ме спаси, а вие, дръвници такива, нищичко не направихте! — извика тя.

— Ама, Нева, ти к’во искаш? Ония бяха шестима.

— Отвори портата веднага, проклетнико!

— Нева, а тоя к’во ще го правим?

Тя се озърна към Александър, сякаш го забеляза едва сега.

— Почти всички са си слабоумни по рождение — промърмори по-скоро на себе си. — Той уби четирима гафове. Та какво искате да го правим? Пуснете го и му се поклонете както подобава.

— Да, ама ако те послушаме — намеси се друг глас, преливащ от снизходителна подигравка, както се говори с тъпичко дете, — и гафовете чуят, ще смачкат и нас покрай него. Дали пък вече не са обявили награда за главата му?

— Стига, дяволите ви взели всички! Пуснете ни да влезем!

Тя се обърна усмихната към Александър.

— Ако ония чудовища искат главата ти — заговори настойчиво Парменион, — как да се доверим на такива страхливци? Ще ни заколят както си спим…

— Щом си мислите, че ще ми отмъщават — прекъсна го Александър, — трябва да ти е ясно, че с идването ми започва смутно време.

— Друго не съм очаквала — ухили се Нева. — Защо не научиш нашите хора как да се бият със съседите ни — киевантите?

— Предполагах, че ваши врагове са гафовете.

Момичето посочи разлагащите се трупове на стената.

— И тия са киеванти. Гафовете ни плащат за всяка глава, дето им я предаваме.

— Много лесно ще ти бъде, повелителю — промърмори старият македонец.

— Заведи ме при вашия предводител — уморено предложи Александър. — Ще ми се да поприказвам с него и за киевантите, и за гафовете.

— Говориш с когото трябва — увери го Нева, — само не казвай това пред чичо ми. Глупакът още си мисли, че той заповядва тук! — Тя се обърна към укреплението. — Хайде, бе, празноглавци, отваряйте я най-после пустата порта. Иначе ей с тия ръце ще отрежа някому топките, а каквото остане, ще дам на гафовете!

— Сега и една проклета амазонка ни се стовари на главите — изпъшка Парменион. — Вдън земя да потъне оня Алдин Ларайс!