Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (12)

12

— Господарю тауг, какво е това, в името на Невидимата светлина?

В почтителния тон на Виргт ясно се долавяше и уплаха. Сочеше чертежите, пръснати върху масата пред Кубар.

— Не е нужно да го обсъждаме точно сега…

Предводителят побърза да навие на руло пергаментите.

— Заприлича ми на някакъв гигантски мехур. Да не е ново оръжие?

— Можеш и така да го наречеш. А сега би ли казал какво те доведе тук толкова ненадейно?

— О, да. Арн съобщи, че една дузина кораби наближават бързо с попътния вятър. Сигурно карат припасите и подкрепленията.

— Чудесно, чудесно!

— Освен това съгледвачите му забелязали странно оживление на отсрещния бряг на лагуната.

Кубар се извърна рязко, както се канеше да прибере чертежите в шкафа.

— Какво става там?

— Чували се звуци на рогове и цяла колона хора се втурнала към скритото от погледите ни заливче, за чието превземане хвърлиха толкова сили.

Това вече не беше добре. Таугът се блазнеше често от мисълта да прати натам разузнавателни кораби, но голокожите бяха наредили при устието на пролива пет-шест грамадни салове със закрепени на тях великански лъкове. Така направиха подходите към заливчето почти непристъпни.

— Веднага идвам — каза Кубар и небрежно захвърли чертежите в шкафа.

Излезе от кабинета си в средата на разбития рудовоз и тръгна към малкото дворче, оградено от отвесни стени, издигащи се на петнайсетина метра. Някога там бил центърът на кораба и когато гаварнците започнали да извличат метал от него, открили, че точно на това място съдържанието на желязо и никел било най-високо. Затова оставили другите сектори почти непокътнати.

В отсрещния край на дворчето се бяха събрали стотина жени — единствените в крепостта, почти до една съпруги и дъщери на ковачите, които се трудеха тук. Усърдно съшиваха парчетата коприна, докарани от столицата преди обсадата по заповед на Кубар.

Слаб дъждец ръмеше по набързо стъкмените навеси, а платното бе разстлано нашироко под тях.

— Проклет дъжд! — тихо изръмжа предводителят.

Валеше почти непрестанно, откакто човеците обкръжиха крепостта преди трийсетина затъмнения.

— Господарю тауг — тихо се обади Виргт, — Арн е ей там, горе.

Вдигна ръка към високата наблюдателница, построена върху някогашната опашка част на рудовоза. Кубар се изкачи по сякаш безкрайната поредица от стръмни стълби. Когато стъпи върху площадката, спря за малко да огледа мощния арбалет, монтиран там наскоро. Гордите от повереното им оръжие стрелци се поклониха, щом ги поздрави.

Да, бе майсторски изработен.

— Имахте ли сполука днес? — попита таугът.

— Нищо, повелителю. Опитахме си късмета на два пъти по ей оная групичка. — Воинът сочеше високите десет метра обсадни кули, разположени на около четиристотин крачки от най-ниската част на стената. — Доста хора се качиха горе, значи нещо се мъти.

Кубар се взря внимателно. Шестте дървени кули, покрити с кожа, бяха малко извън обсега на иначе силния арбалет. Около тях наистина бе настъпила непривична суматоха. Обърна се към заливчето. Оживлението там също се забелязваше веднага.

Проклятие, ако можеше вече да се възползва от плода на тайните си приготовления!… Знаеше колко безполезно е да се вайка по време на война. А и не му трябваше тайно оръжие, за да схване какво предстоеше. Погледна на запад. Конвоят от кораби вече наближаваше чупката на брега към протока. Пак се взря във вражеските позиции.

— Дайте сигнал за тревога — каза спокойно на Виргт. — Хората май ни готвят изненада.

 

 

— О, богове, хваща ме морската болест! — гръмко изстена Парменион.

— Млъквай и поведи корабите най-после! — кресна Ярослав, който направо подскачаше от възбуда на брега.

— Не биваше да се боричкам с онова изчадие Алдин, за нищо на света!

Откъм стражевата кула при протока на лагуната прозвуча сигнал на рог.

— Кормчии, не забравяйте — спазвайте постоянния ритъм! — викаше философът.

— Ей, Ярославе, още не е късно да си сменим местата с тебе.

— Да не си се побъркал? Аз съм ученият, а ти си воинът. Размърдайте се най-после!

— Добре, копелета такива — изрева Парменион. — Хайде да си свършим работата за днес!

Нестройни викове се разнесоха от двадесетте малки едномачтови кораба, подредени край брега.

— Хайде, отрепки — обърна се македонецът към собствения си екипаж и кимна на момчето до тъпана. — Започвай!

Хлапето стовари дървеното чукче върху изопнатата кожа. Повечето гребци успяха да напънат мускули едновременно, но веслата на неколцина се удариха с трясък, щом докоснаха водата за пръв път.

Бяха се упражнявали на сушата през всичките тези тридесет затъмнения, седнали на скованите пейки, за да размахват веслата във въздуха. През това време „монтажната линия“ не спираше край тях, за да направи накрая първите двадесет кораби-тарани по подобие на неугледната гафска ладия. Чудатата корабостроителница се намираше в тесен пролив и нямаше къде да овладеят моряшкия занаят. Екипажите не смееха да излязат на открито в лагуната, защото враговете щяха да видят как се ражда флотата на Александър. И същинското нападение щеше да бъде първият опит на тези планинци да победят в морска битка.

Момчето поддържаше бавен, но постоянен ритъм и макар някои от веслата да се заплитаха, Парменион успя да насочи кораба към устието на проливчето. Ярослав тичаше по пясъка успоредно с тях и крещеше насърчително:

— Така, така! И помнете, че трябва да се дръпнете назад, щом забиете тарана!

— Ако си докарам белята днес — изръмжа му дебелакът, — духът ми ще те тормози вечно!

— Глупости! — провикна се философът. — Безсмислени суеверия!

Парменион нямаше време да измисли достоен отговор, защото доближиха острата извивка на брега преди излизането в лагуната.

— Вие, отляво — спрете! — кресна той, забравил сложния морски език, който Ярослав се опитваше да набие в главите на новоизлюпените морски вълци.

За щастие повечето мъже различаваха ляво и дясно. Гребците по десния борд продължиха да се борят с веслата и малката галера се извъртя към устието на пролива.

— Сега всички заедно, с все сила!

Лагуната се откри пред очите им. Половин левга по-нататък гафската крепост се издигаше сякаш от самата брегова линия. Македонецът чуваше тревожно надутите далечни рогове. Онези песоглавци май се досещаха, че лошо им се пише.

А вдясно вражеският конвой бе навлязъл в протока. Един кораб гореше, подпален от изстрел с балиста, от които имаше няколко разположени на крайбрежните скали. Останалите обаче вече излизаха от обсега на първобитната артилерия и се устремиха към безопасността на пристанището.

Парменион си позволи да се озърне за миг. Да му се не види, един от тараните бе продължил право напред и заседна в пясъка, но другите успяваха някак да се измъкнат от проливчето и пет-шест вече се подреждаха в накъсана линия по лагуната.

Опитният воин бе виждал несравнимо по-величествена гледка — когато обсаждаха Тир, стотици кораби маневрираха из залива, като че водени от една-единствена невидима ръка. Знаеше колко жалко подобие е поверената му флота. На всички бе ясно, че е немислимо да действат заедно, без да са излизали досега в открито море. Затова командирът на всеки таран просто трябваше да се насочи към най-близкия вражески кораб, да го разбие и да се отдръпне.

Парменион можеше само да се надява, че неговите бойци няма да се уплашат в последния миг и да избягат от сражението, или лък да стане още по-зле — да забравят как да направляват своите жалки галери.

— Още по-бързо! — заповяда на тъпанджията.

Повечето гребци се справяха добре, но неколцина изоставаха безнадеждно от ударите на тъпана. Само пречеха на съратниците си отпред и отзад.

— Ей, Грис, я измъкни от водата това проклето весло! — изрева македонецът.

Обърканият войник се подчини и се ухили глупаво.

— Добре, момчета, сега ще се насочим към техния флагман! Неколцина пак забравиха да гребат, защото започнаха да се озъртат през рамо. — Стига сте зяпали, да пукнете дано! — изръмжа Парменион, щом таранът рязко зави надясно. — Обещавам да ви предупредя навреме.

След броени минути той вече различаваше отделните гафове, които се щураха трескаво по палубата на своя кораб.

Парменион пак се обърна да види какво става с другите. Поне половината му кораби бяха излезли от пролива, обаче останалите или се бяха оплели в първия заседнал таран, препречвайки пътя безнадеждно, или пък се въртяха в кръг из лагуната като муха с откъснато крило. Две от галерите вече се бяха преобърнали и ужасените им екипажи се вкопчваха отчаяно в издутите корпуси. Парменион изтръпна от това твърде нагледно напомняне, че никой от войниците му не умееше да плува. Той също.

Отляво се чу тържествуващ вик и македонецът видя, че таранът с екипаж от киеванти бе задминал собствените му риси. Мъжете от двете села, сложили началото на армията, не пропуснаха да изразят гръмогласно обидата си, че са пренебрегнати за флотата. Александър оцени правилно тяхното отдавнашно съперничество и се съгласи, че трябва да им отделят по една галера. Парменион ги препсува безмълвно, защото вярваше, че точно тяхното тъпо нахалство стана причината да бъде назначен за адмирал, а Ярослав да се хили заядливо на брега.

— Дръжте се, момчета — нападаме!

Враговете вече бяха само на един изстрел с добър лък и гафовете изпадаха в паника. Няколко кораба от задните опитваха да обърнат и да избягат през протока, а останалите доближиха брега с риск да се ударят в скалите или да заседнат. Още не можеха да достигнат своята крепост, а и Александър бе предвидил този ход — катапултите, разположени по обсадните линии около стените, вече запращаха над водата своите пламтящи снаряди.

А Парменион забрави всичко друго на света, когато насочи галерата си да пресече пътя на водещия гафски кораб.

Песоглавците явно нямаха никаква представа как да се бранят от атакуващи тарани, иначе капитанът им щеше да завие и да се обърне срещу нападателите. „Тия май си мислят, че само искаме да им превземем кораба!“

Дебелакът се вкопчи здраво в руля на галерата. Гафовете пуснаха няколко стрели. Една улучи гребец точно насред гърба. Мъжът скочи с писък и се стовари на палубата — острието бе излязло от гърдите му. Веслото му се оплете в другите. Таранът рязко изви наляво, Парменион се бореше с руля, за да запази избраната посока.

— Гребете с все сила — провикна се той. — Хайде, момчета, сега ще им видим сметката!

Сто разкрача, после петдесет. Македонецът не отделяше поглед от палубата на кораба отсреща. Един от стрелците изопна тетивата на лъка си и след миг стрелата се заби в палубата до тъпана.

Двадесет и пет разкрача.

— По-бързо!

Капитанът на гафовете най-сетне проумя какво става и рязко завъртя руля. Твърде късно. С гръмовен трясък таранът разби корпуса на неговия кораб близо до кърмата. Засвистяха разкъсани въжета, разхвърчаха се натрошени дъски и гребците на Парменион до един се свлякоха в плътна купчина към носа на галерата.

Откъм гафския кораб отекваха писъци на уплаха и яростни ревове.

— Ставайте, мътните ви взели! — кресна и Парменион с все сила. — На веслата!

Побърза да слезе от издигнатата кърма и се втурна по тясната палуба, като риташе войниците си, за да хващат по-бързо веслата.

Право пред него стоеше гафски стрелец. Македонецът отскочи встрани и стрелата профуча край главата му. Грабна копие от предвидливо приготвения сноп и го запрати нагоре. Песоглавецът се свлече сред пръски кръв.

— Гребете, проклетници! — изръмжа дебелакът, — иначе ще потънем заедно с тях!

Едва ли и половината мъже бяха успели да седнат на скамейките, но вече усърдно разпенваха водата с веслата си. Парменион усещаше как кърмата на тяхната галера постепенно се издига нагоре, докато водата бързо нахлуваше в разбития вражески кораб.

— Гребете!

Двата съда се разделиха с мъчително скрибуцане. Щом таранът се отдръпна, дупката зейна и другият кораб бавно се наклони. Войниците и моряците се затъркаляха по палубата и се разврещяха ужасено.

— Назад! Да се махаме по-бързо!

Заради неравния брой опомнили се гребци по двата борда галерата описа широка дъга във водата.

— Сега напред! Напънете се всички заедно!

Гребците смениха посоката на движение и водата около галерата се запени.

— По-силно!

Макар и бавно, скоростта им нарастваше и те се отдалечиха от потъващия кораб.

— Парменион! — кресна някой близо до носа и македонецът вдигна глава.

Беше Грис, най-непохватния гребец, който едва удържаше веслото си. Един гаф се бе вкопчил в края му. Съществото полагаше отчаяни усилия да се задържи, в очите му гореше безумен ужас. Македонецът сякаш съзря в тях огледално отражение на собствения си страх от водата.

— Момче, дръж здраво руля! — заповяда на тъпанджията.

Затича се и застана до Грис, който приличаше на рибар, ненадейно уловил кит.

Гафът бе успял да изпълзи нагоре по дървения прът. Преди разсъдъкът да го подсети за опасността, Парменион се пресегна и съществото хвана ръката му.

За миг на дебелака му се стори, че врагът се опитва да го повлече със себе си във водата. Дръпна се назад бясно, но гафът не пусна ръката му и се преметна на палубата. Парменион отново се взря в очите му и не видя злоба или ненавист, а все същата вцепеняваща уплаха.

Облеченият в дълга и широка червена роба гаф се свлече върху дъските.

— Вържете го! — заповяда македонецът на най-близкия гребец и се втурна обратно към руля.

Щом го пое от ръцете на момчето, изведнъж осъзна, че има време да погледне какво става наоколо.

Поне още шест-седем вражески кораба бяха разбити от тарани. Галерата на киевантите се отдалечаваше от първата си жертва и гребците се напъваха свръх сили да догонят друг кораб, който вече беше близо до спасителното пристанище. Един от тараните се бе заклещил толкова здраво в гафския кораб, че двата съда потъваха заедно, а екипажите им се боричкаха помежду си и със смъртоносната прегръдка на морето.

Трите избягали кораба се връщаха през протока. Още един гореше, улучен от разположените на хълма балисти. Няколко тарана преследваха разпалено бегълците.

Май не оставаше друго, освен да помогнат в изваждането на оцелелите от водата, а после да приберат флотата обратно. Втората част от нападението беше работа на Александър и Парменион се озърна към позицията, където стърчаха няколко обсадни кули.

— Парменион, вързах я.

Беше гребецът, на когото остави да се разправя с пленника.

— Какво?!

— Ами вързах оная гафка.

— Що за щуротии?

— Адмирале… така си помислих. Да знаеш, трябва да е женска.

 

 

— Извънредно хитроумен план — тихо промълви Кубар, наблюдавал досега разгрома на конвоя с подкрепленията и припасите.

Още чуваше далечния шум на сражението. Два кораба успяха да си пробият път до пристанището, макар и единият да бе килнат наляво. Преследвалите ги досега тарани вече обръщаха, за да се върнат в базата си на отсрещната страна на лагуната. В далечината два кораба излизаха от протока, изплъзнали се с бягство от клопката, но зад тях още пламтяха останките на други два.

— Само това ли можеш да кажеш? — изръмжа Арн. — Загубихме няколкостотин бойци и толкова скъпоценните за нас припаси, а от устата ти чувам единствено колко хитроумни били голокожите.

— А какво друго искаш да ти кажа? — обърна се Кубар към благородника. — Един предводител трябва да помни преди всичко, че не бива да се поддава на гнева си. И Келин научи този урок, но твърде късно.

За миг изглеждаше, че Арн ще посегне да го удари, козината на врата му настръхна. Вляво от Кубар се чу тихото яростно сумтене на Пага. Ву-таугът огледа околните в търсене на поддръжници — всички се извръщаха или навеждаха глави. Безмълвно му дадоха да разбере, че се е опозорил със своята невъздържаност.

— Стига, Арн. И мен ме боли от тази загуба.

Кубар като че се канеше да сложи ръка на рамото му, но благородникът се дръпна рязко и застана в отсрещния край на наблюдателницата.

— Значи вече овладяват похватите на морските битки. Трябваше да се сетя навреме за тези тарани, но в нашата история никога не е имало войни в открито море… — Предводителят се обърна и огледа сушата. — Длъжен съм да предположа, че Искандер осъществи само първата част от своя замисъл. — Той посочи обсадните кули. — Ето къде ще нанесат следващия удар. Я да видим не е ли наш ред за една малка изненада.

Още не бе довършил изречението и откъм вражеския лагер зазвучаха рогове и армията на човеците сля гласовете си в мощен боен вик.

 

 

— Напред, македонци мои!

Александър скочи от коня и закрачи вляво от обсадните кули, всяка от която бутаха петстотин мъже.

Знаеше, че напада преждевременно, но се надяваше гафовете да са напълно обезсърчени от поражението на своя снабдителен конвой и внезапната атака да ги накара да се предадат. Само от едно се боеше — неговата все още несвикнала с дисциплината армия да не превърне победата в касапница, която би затвърдила непреклонността у защитниците на гафската столица. Искаше победените да съхранят живота и честта си, за да отслаби волята и у онези, които ще бранят последната вражеска твърдина.

Навсякъде по обсадните линии хората му крещяха войнствено — десет полка тежка пехота напредваха бавно към металните укрепления около разбития рудовоз. Кулите се движеха без никакви затруднения по лекото надолнище към крепостта.

Александър излезе пред настъпващите редици и вдигна високо щита си. Всички видяха сигнала и пехотинците до един отвърнаха със същия жест.

Кулите ускоряваха по по-стръмния наклон и сега на хората зад тях се налагаше да удържат тежките планини от дърво.

Вече бяха само на изстрел с лък от стените, но горе дори не се мяркаха гафове. Александър изобщо не се надяваше те да му се предадат без съпротива. Значи подготвяха своя отговор. Долавяше безпокойството у своите войници. Пълната тишина из металната крепост им изопваше нервите и някои вече започваха да се колебаят. Повечето обаче крачеха напористо, сякаш теглени към битката от шестте подвижни кули.

Изведнъж навсякъде зад стените изригнаха фонтани от ярки искри. Бойците се запънаха на място, доста от тях извикаха уплашено. Не се виждаха никакви оръжия. Само колони от искри, появяващи се в бавен ритъм.

Александър изскочи пред настъпващите полкове.

— Напред, македонци! Напред! Те сами палят града си!

Знаеше, че изрича лъжа, но това беше моментът да хвърли хората си в атака. Измъкна меча от ножницата и затича напред, а русата му коса се развяваше изпод шлема. За миг беше сам — единствен воин, понесъл се напред пред погледите на хилядите. Да, сцената подхождаше напълно на виденията му, в които се увенчаваше със слава.

Сякаш окрилени от мечтата на своя пълководец, полковете се втурнаха към крепостта. Започнаха да викат името му, отекващо безспир от стените и околните хълмове.

— Искандер, Искандер!

Обсадните кули също запълзяха по-бързо. Мъжете около тях не искаха да изостават. Не един боец се спъваше пред трополящите дървени чудовища, които го сплескваха безмилостно.

Скоро се озоваха в подножието на стените. Александър се озърна като замаян, докато неговите войски се тълпяха под зъберите. Навсякъде издигаха високи стълби. Докато войниците пред кулите опитваха да се дръпнат, за да не бъдат смазани, хваналите въжетата мъже дърпаха с все сила, за да не се разбият тромавите конструкции в стените.

Тогава гафовете се размърдаха най-после.

Изведнъж стотици от тях се появиха по зъберите и гърленото им ръмжене се чу ясно през човешките крясъци. Върху вдигнатите нагоре щитове на хората заваля истинска градушка от камъни и копия.

— Пуснете подвижните мостчета на кулите! — изрева Александър, но гласът му потъна в дивашката смесица от писъци, проклятия и стонове.

Първата кула стигна до стената и гафовете щракнаха отдавна приготвения капан.

Гейзерите от искри вече се издигаха непрекъснато над зъберите. Обзет от внезапно лошо предчувствие, Александър вдигна поглед нагоре.

Ослепителна ивица от огън и дим проряза въздуха над главата му, съскаше като нажежен меч, забит в ледена буца. Той се извъртя рязко — зад него десетки мъже се гърчеха и надаваха страшни викове. Вдясно проблесна още по-странна светлина и сякаш огнена река се стече по най-близката кула.

За миг му се стори, че провесените необработени кожи от гафски добитък ще спасят дървената конструкция. Но огънят беше толкова силен, че прояде мигновено суровата кожа и гредите пламнаха.

Ликуващите викове на хората незабавно станаха пискливи от паника. Армията просто се вцепени, неспособна да направи нищо.

Унищожителната струя спря за малко и Александър изскочи от несигурното си укритие под стената. Претича край овъглените си воини. Сянка мина над него и той се сниши, вдигнал щита над главата си, но нищо не го удари. Наблизо се залюля провиснала на множество въжета греда, на която имаше закачени криви куки. Блъсна се в обсадната кула и куките се впиха в дървото. Пред изумения поглед на македонеца гредата започна да се издига право нагоре — най-дебелото въже се опъваше до висока площадка на разбития кораб, където петдесетина гафове усърдно въртяха ръчките на макара. Кулата заскърца, издигна се и политна на една страна. Гафовете незабавно отскочиха от макарата и Александър побягна с цялата си бързина. Върхът на кулата се разби на трески само на два-три метра зад него.

Поредният огнен поток плисна по земята наблизо и той се озърна — между два зъбера стърчеше обвит в пламъци струйник, а зад него неспирно изригваха искри. Струята удари отново в пръстта и Александър отскочи назад. Онези гафове се опитваха да го улучат. Изгаряща болка сякаш пробяга по кожата на краката му и той завъртя щита към огъня, за да се предпази.

Докато се бореше за оцеляването си, вече знаеше, че нападението се е провалило. Навсякъде хората се отдалечаваха тичешком от крепостта, мнозина захвърляха в движение щитовете и копията си. На шест места пламъците се издигаха нависоко — бяха загубили всичките си обсадни кули. За разлика от някогашните му македонски ветерани, тези мъже нямаше да се окуражат, ако той им даде пример за храброст. Никой дори не би си направил труда да погледне през рамо, преди да е стигнал до укрепленията по билата на хълмовете.

И Александър започна да се изкачва по склона след своята бягаща армия.

Гафовете изреваха могъщо, после откъм стените се понесе напевно гърлено ръмжене и му се стори, че различава думата:

— Тауг, тауг, тауг!

Македонецът спря, обърна се и погледна към крепостта, от която вече го деляха стотина разкрача. Поредната огнена линия проряза въздуха и подпали отново една тлееща кула. Александър огледа щита си. По него имаше още нажежени капки метал. Пак се вторачи в ритмично надигащите се искри, сякаш бълвани от духалото в ковачница.

Да, така трябва да е — използвали са множество огромни духала, за да поливат с разтопен метал неговите войници. И са приготвили предварително системата от макари, въжета и греди, с които да събарят обсадните кули.

Забеляза, че погледите на всички гафове са обърнати към един от тях — стоеше до групата, която едва не стовари кулата върху Александър. Македонецът усети, че онзи се взира право в него и воден от внезапна приумица, вдигна меча си.

Отсреща също блесна метал, когато гафът го поздрави с размахан огромен ятаган.

„Значи това бил техният тауг.“ Пълководецът последва разгромената си войска към лагера. Знаеше, че му предстои дълга и тягостна нощ, докато върне желанието за борба у хората си. И все пак нямаше да му е толкова трудно, нали спечелиха първата си морска битка.

Само че с това трудностите му тепърва започваха. Гафовете показаха, че войната изобщо не е свършила.

 

 

— Господа кохове — започна Сигма Азерматай и огледа събралите се в мониторната зала комарджии, — имаме един проблем с тази игра.

— Хайде сега, какви проблеми?! — провикна се Зола. — Представете си само — истинско морско сражение! Жалко, че не си струваше да залагаме на него. И все пак беше твърде вълнуващо.

Другите също пожелаха да изразят мнението си за досегашните събития и в залата започнаха няколко оживени разговора едновременно. В нелеп опит да покаже доброто си настроение Зола се бе появил в развяваща се тога, подобна на древногръцките, че даже и с лавров венец, килнат закачливо на темето му. Присъстващите хора си казаха, че това е твърде стряскаща проява на незрялост, но неколцина от гаварнските кохове тихичко попитаха Зола за името на шивача му. Сигма обърна гръб на панорамния прозорец, разкриващ величествения изглед от връх Олимп, и се вторачи ядно в останалите.

— Стига, Сигма — нехайно каза Корбин, — та нали ксарнът наблюдава играта и досега не е забелязал нищо нередно. Или не съм разбрал правилно, приятелю? — обърна се той към насекомоподобния арбитър.

Ксарнът откъсна вниманието си от хранилката и завъртя глава почти по същия начин, както го правеха човеците и гаварнците.

— Ето, видя ли? Ако се появи проблем, той пръв ще ни уведоми.

Разтревоженият кох се настани в близкото кресло.

— Загрижен съм за това, че залозите започнаха да стават… как да се изразя по-меко… прекомерни. Последните сборни отчети показват, че вече осемнадесет процента от всички корпоративни средства и активи в Облака са вложени в играта. Осемнадесет! Това проклето занимание вече поглъща прекалено голяма част от нашия оборотен капитал. Почти няма нови инвестиции, никой не влага допълнителни средства в което и да е начинание, след като го е заложил в играта. Господа, започваме да се увличаме!

— Та това е само игра — обади се Зола.

— Игра, значи! — разлюти се Сигма. — В доста сектори на галактиката икономиката изпадна в стагнация, защото без инвестиции тежката промишленост на цели планети спира. Съсипват се фирми, незнайно с колко се увеличава безработицата! Господа, Надзорниците все някога ще забележат, че става нещо необичайно и току-виж любопитството им се позасили…

— Колкото и да душат тези копелета, нищо няма да разкрият — намеси се Корбин. — Добре сме се погрижили за безопасността на Колбард, не могат да ни намерят.

— И това отчасти е причина да се безпокоя — неприветливо го прекъсна Сигма. — След като осемнадесет процента от цялото богатство на Облака вече зависят от живота на един човек и един гаф долу, все някой ще се поблазни от възможността да спечели нечестно.

— О, прекаляваш — подсмихна се Йешна. — Тук всички сме достойни джентълмени.

Надигна се хор от „добре казано“ и „така, така“. Сигма проумя, че няма кой да го чуе, взе си чашата с бренди от масата и тръгна към вратата.

— Добре, достойни джентълмени, продължавайте. И аз станах жертва на хазартната си страст в тази игра. Позволявам си да кажа, че доста прекалих. И никак не се радвам, че се увлякох. Но ако всичко рухне върху главите ви, поне не казвайте, че не сте били предупредени! — Спря на изхода и изгледа студено Корбин. — Нека да добавя и че ако Александър загине ненадейно, ще предположа най-лошото. А успея ли някога да потвърдя подозренията си, ще си отмъстя, без да ми пука от Надзорниците!

Вратата се затвори с трясък след него.

— Как се осмелява! — писна Зола.

— Не мога да повярвам! — кресна след миг и Грагт. — И този човек се смята за достоен кох!

Корбин обаче мълчеше и се подсмихваше, докато отново си пълнеше чашата. Явно Сигма вече усещаше натиска на хвърлените срещу него пари. Тиа добре си вършеше работата. Преди днешните сражения залозите бяха 4,1 към 1 в полза на Александър. Вярно, в тактическо отношение битката завърши наравно, но всички лесно си представиха стратегическите последствия, когато македонецът започна да създава своя флота. И в края на краищата залозите щяха още да растат благоприятно. Корбин допускаше, че малкото представление на Сигма е просто опит да отклони част от сумите, заложиш за пълководеца на хората… за да лапне по-голяма част от печалбата.

„Хитър е кучият му син“, каза си Габлона. Тиа оправдаваше доверието му, другият таен участник в играта също беше готов да нанесе удара си.

 

 

— Оставил си съобщение, че искаш да говориш с мен…

Алдин се обърна тъкмо когато Зердж се приведе, за да мине през вратата. Възрастният гаф се запъна, щом забеляза кой е седнал до неговия приятел.

— Не знаех, че няма да си сам.

— Зердж, какво ти става? Добре си спомням времето, когато ме дундуркаше на коленете си и с голямо удоволствие ми разказваше древни гаварнски легенди.

— Това беше преди да пораснеш, Тиа — отвърна вазбата с нескрит присмех.

— Моля те, Зердж — кротко се обади Алдин. — И на мен не ми харесва какво прави, но нашата малка Тиа трябваше все някога да поеме съдбата си в свои ръце.

— Вуйчо, не искам да ме защитаваш. Мога и сама да се оправя.

— Да де, само че аз работя за Корбин от тридесет години — с десет повече, отколкото ти си живяла на този свят. И дребното обстоятелство, че му позволи да те направи своя държанка…

— Вуйчо, ама и момичетата може да имат плътски апетити, не мислиш ли?

Гаварнецът и без това се дразнеше от склонността на хората да обсъждат открито сексуалните си занимания, а сега направи крачка към вратата, като че не можеше да понася повече този разговор. Мъжете от неговата раса потискаха с усилия на волята желанията си, защото само най-големият (или последният оцелял) от братята имаше право на сношения — жените бяха четири пъти по-малко. Някои от мъжете си позволяваха забавления с други от своя пол, но гаварнецът дори не би помислил да говори за това открито със свой сънародник, камо ли пък с човек.

— Зердж, не си отивай, искам да обсъдя някои неща с тебе.

Гаварнецът впи поглед в Тиа, която му отвърна с безизразна усмивка:

— Знам, знам. Щом вече спя с Корбин, ти би предпочел да не споменаваш подробности в мое присъствие. Разбирам от намеци.

Без да каже нищо повече, тя стана и излезе.

Алдин поклати глава и веднага измъкна детектора за подслушващи устройства. Провери цялата стая, като че очакваше момичето да е скрило някоя миниатюрна хитринка. Едва когато остана доволен от мерките за сигурност, той махна на Зердж да затвори вратата.

— Слушай, Алдине — започна неговият приятел, — опитах се да получа тихомълком новини за онзи минен консорциум, който Корбин ти обеща като част от твоя дял в играта. Случайно имам приятел в една счетоводна фирма, която е задължена да се отчита и на Надзорниците. Право да ти кажа, подправят всичко като луди, за да угодят на онези превзети праведници, а вътрешната информация пазят за себе си. Проклетият консорциум е въздух под налягане. Целият капитал е изтеглен още преди половин година и е прехвърлен в банкова сметка на Елдарн. Както знаеш, на тази планета всички сметки са задължително с кодови номера. Без имена.

— Значи твърдиш, че Корбин ме мами отново — съкрушено промълви Алдин.

— Все това ти втълпявам от самото начало. Свърши ли играта, ще се окажеш без пукната пара.

Човекът само сви рамене и пак си напълни чашата догоре.

— Няма ли да престанеш с това проклето пиене! — възкликна гаварнецът. — Направо те убива.

— Е, поне с него Корбин ме снабдява щедро.

— Ами да, защото знае докъде ще стигнеш. След поредния тежък запой той ще ти помогне благородно да се оправиш и пак ще те върже да се бъхтиш за него. Искам да знаеш и още нещо — продължи Зердж. — Моят приятел счетоводителят твърди, че според него милиарди катари се препират в момента през банките на Елдарн. И изобщо не може да се проследи източникът на тези огромни суми. Не мога да не си помисля, че Корбин пак е подготвил някакъв удар.

Алдин отново вдигна рамене.

— Отгоре на всичко позволяваш на племенницата си, която отгледа от ей такъв дребосък, да се увърта около онзи бандит!

Поредният мълчалив жест.

— Между другото, каква беше причината тя да те навести? Не съм я виждал тук откакто се върнахте с Александър.

Човекът се засмя.

— Обсъждахме семейни дела.

— Значи само е минала да си поприказвате?

— Може и така да се каже. Разменихме по някоя клюка и това беше всичко.